Бертрис Смол
Чаровнице моя (2)

Глава първа

В гората Аргоат цареше тишина, нарушавана от време на време от песента на някоя птичка или от тихия шепот на вятъра. Брезите и дъбовете се издигаха към небето, прострели силните си зелени ръце под живителната топлина на слънцето. Земята бе осеяна с големи, покрити с мъх скални отломъци, от които ветровете и дъждовете бяха изваяли причудливи фигури. Следвайки почти незабележимата пътека, криволичеща между тези огромни скали, човек се озоваваше пред весело подскачащо по големите камъни поточе, което се скриваше зад един остър завой и изчезваше в дълбините на гората.

Лъчите на топлото лятно слънце някак си успяха да се промъкнат между клоните на дърветата, хвърляйки зеленикава светлина над всичко, до което достигнеха, и се плъзнаха по повърхността на тъмна локва на внезапно появила се полянка, където един елен с огромни рога се бе спрял, за да утоли жаждата си. Слънчевата топлина докосна тъмнокафявото кадифе по гърба на животното, което се чувстваше в такава безопасност в това магическо царство, че едва повдигна главата си, когато храстите леко се раздвижиха и една дребна фигурка се появи на поляната. Беше момиченце с толкова крехко телосложение, че и най-лекият повей на вятъра би го отвял надалеч.

Мейрин сен Ронан видя елена и се спря, за да го поздрави.

— Привет, Еарн! — каза тя с мекия си детски глас и еленът наведе глава към водата, инстинктивно разбрал, че пред него не стои враг.

Кожата на детето бе снежнобяла и контрастираше рязко с меката светлина, обливаща полянката. Слънчевите лъчи, които докосваха главата му, запалваха златисточервен огън, който караше онези, които за първи път виждаха червената коса на момиченцето, да се удивяват на красотата му. Някои от тях не можеха да повярват на очите си и докосваха косите й, за да се уверят, че са истински. Не беше обичайно толкова малко дете да бъде така красиво и хората често се питаха, как ли щеше да изглежда, когато порасне. Мейрин изглеждаше по-възрастна за годините си и това, заедно с необикновената й красота, караше много хора да се чувстват неудобно. Носеха се слухове, че тя посещавала старата вещица Кател и тъй като момичето можеше да помага на болни, много хора я смятаха за магьосница. В крайна сметка, не бяха ли бретонци великият магьосник Мерлин и известната магьосница Вивиан?

Детето изтича до ръба на локвата, коленичи и погледна в тъмната вода. Огледално гладката водна повърхност отрази лицето на Мейрин и момиченцето видя малка квадратна брадичка, къс прав нос, за който баща й постоянно я уверяваше, че ще порасне, и уста, за която мащехата й казваше, че е твърде широка и дори грозна за момиче от добро семейство. Мейрин направи лека гримаса с устни, докато гледаше отражението си. Тя знаеше заклинания и магии, с които можеше да направи човешката кожа по-бяла, а косата — по-светла, но не знаеше как да промени формата на устата.

Мейрин знаеше, че лейди Бланш не я обича, въпреки че не бе наясно, защо. Тя се радваше, че баща й най-после се бе оженил повторно, защото разбираше нуждата му да има син. Но знаеше също така, че баща й никога нямаше да има син, защото детето, което мащехата й износваше, бе момиче, а баща й бе на смъртно легло — тя виждаше смъртта в тъжните му очи. Една сълза се търкулна по бузата й, но Мейрин нетърпеливо я избърса. Смъртта бе вратата към друг живот. Нищо не можеше да предотврати отреденото от съдбата за баща й.

Тя стана и мислено благодари на локвата за огледалната й повърхност, която й бе дала възможност да види лицето си. След това започна да обикаля около водата, като внимателно се вглеждаше за растения, които можеха да й послужат или да бъдат от полза за Кател — старата вещица от тази гора, която я бе научила на толкова много неща за лечението с билки.

Имаше няколко паднали жълъда, но жълъдите бяха най-добри, когато са зрели, и тя не им обърна внимание. Тук-там върху земята стърчаха борови шишарки, но най-добри бяха шишарките със семена и тя ги бе събирала късно през пролетта, когато току-що бяха паднали и катериците и птиците още не ги бяха докопали. Върху ивица суха скалиста земя тя откри няколко средиземноморски храста, откъсна внимателно плодовете им и ги сложи в малката ленена торбичка, която висеше на кръста й. Отварата от плодове на средиземноморски храсти беше много добро средство за успокояване на зъбобол, но човек трябваше да внимава при използването й, защото тя вкарваше кръв в урината и спермата, и единственото средство в такива случаи бе ябълковият оцет.

— Мейрин.

Тя се обърна и се усмихна широко.

— Кажи ми, Дагда, как може такъв едър човек като теб да се движи толкова безшумно? — запита го тя. — Слухът ми е остър като на лисица и въпреки това рядко успявам да чуя кога се приближаваш.

Дагда, който бе висок около два метра и десет сантиметра, се усмихна на момичето, при което ъгълчетата на дълбоките му сини очи се свиха и това направи лицето му да изглежда още по-добро. Той я бе отгледал, също както бе отгледал и майка й преди много години в Ирландия. Той смяташе както Мейрин, така и майка й за свои деца. Преди смъртта си, Мер Тир Конъл го бе помолила да се погрижи за дъщеря й, както някога се бе погрижил и за нея самата. Той се бе съгласил с готовност и Мер му бе върнала свободата, като бе отвързала с треперещи ръце робския нашийник от силния му врат и с тъжна въздишка бе докоснала белега, оставен от триенето на нашийника в кожата. Дагда бе взел ръката й и бе целунал изящните й пръсти, оставяйки сълзите да се стичат по лицето му.

Мер Тир Конъл бе умряла в неговите ръце. Душата й бе напуснала тихо тялото й, но той не бе престанал да я държи, защото не му се вярваше, че тази толкова жизнена жена наистина бе мъртва. Най-накрая стариците бяха влезли в стаята и го бяха накарали да им предаде тялото, за да го подготвят за погребението. Това се бе случило преди почти пет години.

Когато Мейрин бе навършила една година, баща й се бе завърнал в Ирландия, за да прибере жена си и детето. Първо му бяха показали гроба на жена му, а след това — красивата му дъщеря. Той бе плакал горчиво за Мер Тир Конъл, след което се бе напил и не бе изтрезнял в продължение на цяла седмица. Най-накрая Сиаран сен Ронан се бе съвзел и бе отишъл да говори с краля, който бе баща на покойната му жена. Двамата бяха решили Мейрин да се върне в Бретон с баща си. Дагда ги бе придружил: той бе дал дума на Мер Тир Конъл и само смъртта можеше да го накара да я престъпи.

През последните няколко години в Бретон, животът им беше приятен, защото Сиаран сен Ронан, господар на Ландерно, бе добър човек. Той никога не бе подлагал на съмнение последната воля на жена си по отношение на детето й. Дагда бе отгледал Мер Тир Конъл, а за Сиаран тя бе идеалната жена. Той очакваше, че малката му дъщеричка ще бъде не по-малко идеална, ако я отгледа същият нежен гигант. Затова бе пренебрегнал злословията на жените и неодобрението на по-възрастните представители на рода Сен Ронан и бе оставил Дагда за бавачка и телохранител на единственото си дете.

Дагда погледна към Мейрин и поклати посивялата си глава, като си помисли какво щастие е за него да се грижи за Мейрин, особено откакто лейди Бланш бе влязла в живота им.

Втората съпруга на Сиаран сен Ронан бе жестока и завистлива млада жена. Тя му напомняше за разкошна златна роза, която изглежда идеална, докато човек не се наведе да я помирише и не открие, че е изгнила.

Да. Сега Мейрин имаше нужда от него. Точно сега! Той се наведе и вдигна малката си господарка.

— Баща ти — каза той тихо и прямо — току-що почина. Каквото и да се случи сега, не искам да се страхуваш, защото аз ще бъда до теб, моя малка господарке. Разбираш ли ме?

Лицето на детето се сбръчка от мъка. Още преди Дагда да бе започнал да говори, тя бе разбрала какво щеше да чуе. Баща й я бе напуснал и сега тя оставаше сама. Мейрин изхълца, но успя да се овладее и каза:

— Искаше ли да ме види, Дагда? Не попита ли за мен баща ми в последния си час?

— Поиска, но тя го излъга, че не могат да те намерят, а вуйчо й, епископът, започна да се суети около последната изповед на баща ти и опрощението на греховете му.

По красивото детско лице се търкулна една сълза.

— О, Дагда — каза тя на пресекулки, — защо лейди Бланш ме мрази толкова? Защо не позволи на баща ми да си вземе сбогом с мен?

— Тя ти завижда, дете. А и как иначе? Баща ти те обичаше повече от всичко на света, повече дори и от лейди Бланш. Сега тя ще се опита да те отстрани, за да защити собственото си дете, което ще се роди след няколко месеца.

— Но аз не бих наранила сестра си, Дагда!

— Разбира се, че не би я наранила — отвърна той утешително, — но не затова тя се страхува от теб. Ти си наследница на баща си, Мейрин. След смъртта на Сиаран сен Ронан, ти ставаш господарка на Ландерно. Издръжката на лейди Бланш и на детето й ще зависят от теб. Точно от това се страхува онази кучка.

— Но аз не бих им отнела нищо! — възрази Мейрин. — Нали Пер Каолан ме научи да почитам родителите си, а лейди Бланш ми е доведена майка!

Дагда въздъхна дълбоко. Как можеше да обясни на едно толкова сладко и невинно дете като Мейрин, защо възрастните са толкова алчни и злобни? Мъдростта на Мейрин бе различна и той бе донякъде отговорен за това, защото я бе подтиквал да изучава традициите на предците си. Тя никога не бе изпитвала егоизъм или сребролюбие, но той знаеше, че лейди Бланш притежава тези пороци, и се страхуваше за малкото момиче. При нужда Дагда би дал живота си, за да я защити, но точно сега той не знаеше откъде щеше да дойде първият удар.

— Трябва да се връщаме в замъка — каза той. — Ако не се приберем скоро, те ще се запитат къде сме и ще изпратят хора да ни търсят.

Мейрин се сгуши в ръцете му:

— Моля те, спри в колибата на старата Кател, Дагда. Намерих няколко средиземноморски храста и искам да й ги оставя, защото не знам кога отново ще мога да се видя с нея. — Мейрин внезапно потръпна и извика: — Спри, Дагда!

— Какво има, дете мое?

— Пусни ме — каза тя и когато той го направи, погледна към него с обляно в сълзи лице. — Аз никога вече няма да видя това място, Дагда! Изведнъж го почувствах. Никога вече няма да се завърна в тази гора.

— Заплашва ли те нещо? — запита той, без дори да си помисли да се усъмни в думите й.

— Нищо не заплашва живота ми, Дагда — отвърна тя, като се замисли за миг. След това изтича назад до полянката и се обърна към дърветата, водата и скалите: — Сбогом, приятели мои. Никога няма да забравя колко добри бяхте с мен. Ще ви помня винаги!

На Дагда му се стори, че дърветата наведоха клоните си пред Мейрин, а неподвижната повърхност на локвата се раздвижи. Той си помисли, че Мейрин е магьосница. Ако останеха на това място, старата Кател можеше да я научи на някои от традициите, защото неговата чаровница имаше нужда от нещо, което той не можеше да й даде. Мейрин плъзна ръчичката си в лапата му и двамата отново се отправиха към замъка. Старата Кател бе забравена, защото слънцето клонеше към залез и те нямаха повече време.

По пътя им ги пресрещна старата дойка на Мейрин — Мелейн, която бе тръгнала да ги търси.

— Побързай, побързай, скъпа моя. Тя вече е побесняла, че те няма. Трябва веднага да отидем при нея!

— Не и преди госпожицата да се измие и преоблече! — каза твърдо Дагда.

— Света Дево Мария! Как да я задържа толкова време? Тя настоява да намерим малката господарка!

— Не беше толкова настоятелна, докато господарят Сиаран умираше. Не позволи на никого да потърси госпожицата, за да могат детето и баща му да си кажат сбогом. Тази жена е зла! Обаче каквито и да са нейните намерения, госпожица Мейрин ще се яви пред нея облечена както подобава!

Мелейн кимна в знак на съгласие и се прекръсти за късмет. Тя бе чула една ужасна клюка от сестра си, чиято дъщеря работеше като доячка при епископа на Сен Брийо. Мелейн знаеше, че Дагда не е чул слуховете, които се носеха, защото през последните няколко седмици бе прекарал времето си, без да се отделя от малката господарка. Мелейн се питаше дали, Сен Ронан бе чул слуховете. Ако ги бе чул и не ги бе опровергал, значи всичко бе вярно. Но каквато и да бе истината, лейди Бланш готвеше големи неприятности за завареничето си.

— Ще отвлека вниманието на стражите при главната врата, докато с детето се промъкнете край тях — каза Мелейн и мисълта, че Дагда ще се промъква край някого, я накара да се разсмее.

Нейната помощ позволи на Мейрин и придружителя й да се вмъкнат в замъка бързо и без да бъдат забелязани. С момичето в ръце, Дагда изкачи стълбите до малката стая на детето. Той я пусна на пода и прошепна:

— Побързай! Измий се и си среши косата. Обуй си и двете обувки и си облечи чисти дрехи. Нямаме много време!

Мейрин изля вода от една кана в сребърния си тас и изми лицето, ръцете и врата си. После съблече дрехите си, отвори един сандък и извади чиста долна ленена риза и светложълта копринена туника, украсена по долния ръб и около шията, с бродерия от зелени копринени нишки и перлички. Ръкавите на туниката бяха дълги и широки. Точно над бедрата на детето имаше колан с цветовете на бродерията. Мейрин напъха краката си в чифт меки обувки, които бяха изработени от фино ощавена, мека червена кожа. После взе четката си за коса и набързо среса гъстата си коса, след което внимателно я прибра с красиви зелени ленти. Около шията си сложи тежка огърлица от червено злато с украса от келтски емайл и излезе от стаята си. Дагда търпеливо я чакаше отвън.

Мейрин влезе в голямата зала на замъка, приближи се бързо до мащехата си, коленичи пред нея и каза:

— Аз тъгувам с вас, милейди Бланш. На мен татко също ще ми липсва — Мейрин забеляза, че епископът на Брийо седи до племенницата си и сякаш я поглъща със свинските си очи.

Бланш сен Ронан погледна към красивото дете, което бе коленичило толкова покорно пред нея. Как смееше малката кучка да се явява пред нея облечена в такива дрехи!

— Ти напускаш Ландерно още днес! — каза тя студено. — Твърде дълго бях принудена да търпя присъствието ти, но го правех заради дълбоката си любов към моя съпруг. Сега обаче той е мъртъв и аз не трябва да страдам от това, че неговото копеле живее под моя покрив.

Момичето объркано погледна към мащехата си:

— Да напусна Ландерно? Не ви разбирам, мадам. Аз съм наследницата на Ландерно и не мога да напусна земите си!

— Наследница на Ландерно ли? — изръмжа Бланш. — Ти не си наследница на баща си, гадно хлапе! — „Как смееше тази хлапачка да й се противопоставя!“ — гласът й стана писклив: — Ти не си нищо друго, освен копелето на баща си! Неговото зачатие от мръсното тяло на някаква ирландска курва! Наследница! Моето дете ще наследи Ландерно! Моето дете!

Мейрин се изправи. В очите й се четяха гняв и страх.

— Аз не съм копеле! — каза тя гневно на седящата пред нея жена. — Аз съм също толкова законородено дете на баща си, колкото е и детето, което вие носите, мадам, и ако това дете не е син, а то не е, аз ще съм наследницата на Ландерно! Не можете да ме изгоните! Аз няма да си тръгна оттук!

Бланш сен Ронан се изправи. Нещата не се развиваха според плана й: тя бе възнамерявала да изгони Мейрин от Ландерно и с това всичко да приключи. Бланш бе вбесена, че хлапето й се противопоставяше.

— Няма да си тръгнеш, така ли? — изпищя тя. — Напротив, съвсем сигурно е, че ще си тръгнеш, защото не си толкова глупава, че да не разбереш какво ще ти кажа. Няма доказателство за брака на баща ти с майка ти и по този причина Църквата те обяви за незаконородена. Ще посмееш ли да спориш с Църквата?

— Църквата ли? — каза Мейрин презрително. — Може би имате предвид вуйчо си, мадам, дебелия епископ на Брийо, който седи до вас и не спира да ви опипва. Може и да съм дете, но не съм глупачка!

Сините очи на Бланш сен Ронан се разшириха и сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Лицето й внезапно се покри с червени и бели петна, а устата й зейна като на риба на сухо. Сграбчила корема си, тя извика:

— Разкарайте това хлапе оттук! Не искам повече да ми се мярка пред очите! — и Бланш се отпусна отново до вуйчо си, като се опитваше да си поеме дъх. — Тази кучка ме измъчва в тъгата ми. Тя ще донесе зло на детето ми! — при тези думи младата жена се прекръсти драматично.

Дагда посегна към малката си господарка, но Мейрин отблъсна гиганта настрани и внезапно на всички в залата им се стори, че момичето е станало по-високо. Очите й, които гневът бе затъмнил, сега хвърляха пламъци.

— Можете да ме изгоните от Ландерно, мадам, но заговорите с вуйчо ви няма да ви дадат онова, което искате: власт! Ландерно никога няма да ви принадлежи напълно и вие никога няма да намерите истинското щастие! — Мейрин вдигна детската си ръка и посочи с пръст към мащехата си: — Вие сте обречена, мадам!

Бланш сен Ронан изпищя ужасена, но все пак успя да извика:

— Махнете това копеле от погледа ми! Никога не й разрешавайте да се появява пак пред мен! Искам да е напуснала Ландерно, преди да падне нощта! — след това тежко се отпусна в стола си, а жените край нея се засуетиха и й дадоха да отпие малко вино.

Залата, в която само миг преди това бе царяла пълна тишина, нарушавана само от детския глас на Мейрин, настъпи суматоха. Нямаше слуга или придворен, който да не познаваше Мейрин още от времето, когато баща й я бе довел от Ирландия преди пет години. Всички бяха чували Сиаран сен Ронан да говори за любимата си първа съпруга и им беше трудно да повярват на думите на лейди Бланш. Но ако Църквата бе намесена, в случая те не можеха да й се противопоставят. Онези, които бяха съгласни с обвинението на детето за връзката между лейди Бланш и вуйчо й, нямаше да посмеят да изкажат гласно подкрепата си, защото бяха свързани с Ландерно по служба, лоялност и традиция. Ако опечалената вдовица поискаше, тя можеше да превърне живота им в истински ад. Затова, навели очи, те се отдръпваха от момичето.

С вдигната глава Мейрин излезе от залата, последвана от Дагда. Сърцето й биеше учестено от страх, въпреки че с гордото си държание тя бе успяла да го скрие от присъстващите. Тя щеше да напусне Ландерно, единствения си дом, но къде можеше да отиде? При изхода на залата я спря икономът Айво, който й каза с извиняващ се глас:

— Трябва да дойдете с мен, господарке.

Мейрин го погледна объркано, но Дагда бързо попита:

— Къде?

— Нищо не можеш да направиш, Дагда — отвърна икономът. — Църквата е на страната на лейди Бланш и това решава всичко.

— Какво смята да направи тя с малката ми господарка?

Икономът се поколеба за миг и каза тихо:

— Тя продаде детето на един търговец на роби, който е тръгнал за Англия. Какво можех да направя аз, Дагда? Тя беше съпруга на господаря ми, а сега господарят е мъртъв и лейди Бланш управлява тук. Как можех да откажа да се подчиня на вдовицата на господаря си? Аз съм само един слуга. Да не мислиш, че и аз не се измъчвам? — той погали нежно Мейрин по главата: — Гледах как малката госпожица расте и се превръща в красиво момиче — тъмните очи на иконома внезапно се изпълниха със сълзи: — Нищо не мога да направя! — повтори безпомощно той.

— Заведи ме при баща ми, Айво — каза Мейрин. Икономът се поколеба и тя продължи: — Това е мое право. И ти ли като лейди Бланш ще ми откажеш да се сбогувам с баща си? Аз не съм незаконородена, но дори и да бях, Сиаран сен Ронан е мой баща.

Айво поклати глава неодобрително, но ги придружи до параклиса. Мейрин влезе сама в тихата зала, в която баща й вече бе положен в ковчег и от двете страни до краката му, горяха свещи. Тя коленичи и започна да му говори, сякаш той просто бе полегнал, за да си почине. Болката, която бе изписана по лицето му през последните дни от живота му, бе изчезнала и Сиаран сен Ронан оставаше красив дори и в смъртта.

— Ти отново си с мама, татко, и аз знам, че и двамата сте щастливи, че пак сте заедно. Само че аз толкова се страхувам! Лейди Бланш ме гони от Ландерно и аз няма да мога да посещавам гроба ти и да се грижа за хората ни, но където и да съм, винаги ще се моля за теб. Моля те да бдиш над мен! Дагда казва, че никога няма да се отдели от мен, но въпреки това мен ме е страх. Помогни ми да бъда храбра, татко! Няма да посрамя името ни! — главичката й докосна ръба на ковчега и Мейрин заплака. Раменцата й се разтресоха от хълцания. Постепенно плачът й затихна, докато най-накрая престана съвсем. Момичето вдъхна дълбоко въздух, изправи се, избърса лицето си с ръка и се наведе, за да целуне студеното чело на баща си. След това се обърна и излезе от параклиса, без да погледне назад.

— Ще си събера нещата — каза тя тихо на Айво — и ще се махна оттук колкото може по-бързо.

— Тя забрани да вземате каквото и да било — отвърна икономът. — Каза, че нямате право да изнасяте нищо от Ландерно и че всичко тук принадлежи на нея и на нейното дете.

— Нито едно от нещата, които притежавам, не принадлежи на Ландерно, Айво! Дрехите ми и няколкото украшения, които татко ми подари, са мои.

— Не мога да ви разреша, милейди Мейрин. Трябва да дойдете с мен незабавно. Търговецът на роби ви очаква.

— Детето има нужда от палто, Айво — каза тихо Дагда, но икономът долови неизречената заплаха в гласа на ирландеца.

— Много добре — отстъпи той, — но в името на Светата Дева ви моля да побързате, преди лейди Бланш да се е съвзела от припадъка си и да се е сетила за мен. Какво ще стане с мен, Дагда, ако тя ми отнеме работата?

— Остани с Айво, дете! — нареди Дагда на момичето, след което се обърна към иконома: — Връщам се веднага.

Той се втурна по тесните каменни стълби, които водеха към стаята на Мейрин. Ирландецът отвори вратата и с изненада видя, че Мелейн е в стаята.

— Вземи това — каза кърмачката и му подаде един малък вързоп.

— Какво е това?

— Чифт дрехи за малката господарка, палтото й, четката за косата й и скъпоценностите на майка й. Не се осмелих да взема повече, за да не разбере лейди Бланш. Тя познава всеки предмет в замъка. Аз знам, че няма да й бъда полезна и тя така или иначе ще ме върне в селото, затова посмях да се противопоставя на волята й. Не знам дали това, което лейди Бланш твърди, е вярно, но само една жестока и порочна жена би могла да изгони малката господарка по този начин.

— Детето е законородено — каза тихо Дагда. — Благодаря ти за загрижеността, Мелейн.

— Загриженост ли? Това не е просто загриженост, Дагда. Не сука ли това дете от гръдта ми в продължение на почти две години? Аз й дадох живот с млякото си! Аз я обичам! — очите на Мелейн се насълзиха: — Какво ще стане с малкото ми момиченце?

— Нищо лошо няма да й се случи! Обещах на майка й да не се отделям от нея, докато не бъде предадена на съпруга си.

Дагда кимна на кърмачката и забързано се отправи обратно. Айво изглеждаше видимо облекчен, но пребледня, когато чу гласа на Бланш сен Ронан:

— Защо тази малка кучка е още тук? Не наредих ли да я разкарате незабавно? Какво носиш, Дагда? Хлапето не може да изнася нищо оттук! Дай ми веднага този вързоп и върви да си вършиш работата! А ти, Айво, заведи малката на търговеца на роби!

— Да не би да искате да лишите господарката ми от правото да си вземе палтото и някои дрехи, милейди Бланш? — запита Дагда. — Сигурен съм, че не бихте искали хората да кажат, че сте отмъстителна и не сте постъпили по християнски.

Бланш сен Ронан се изчерви от неудобство.

— Откъде да знам — каза тя, — че не си откраднала имущество, което принадлежи на Ландерно?

— Не можете да знаете — отвърна спокойно ирландецът, — но аз с удоволствие ще отворя това жалко вързопче пред всички, за да ви дам възможност да се уверите, че в него няма нищо крадено.

— О, дай на хлапето нещата и после върви да си вършиш работата!

— Работата ми е да се грижа за лейди Мейрин — отвърна тихо Дагда. — Където отиде тя, там отивам и аз.

— Не можеш да напускаш Ландерно! Ти принадлежиш на имението! Ако се опиташ да го напуснеш, ще наредя да те върнат и да те бият с камшик, както бих постъпила с всеки избягал крепостен като теб!

Дагда отметна глава и се разсмя. Смехът му бе дълбок и зловещ и всички, които го чуха, усетиха как по гърбовете им полазват студени тръпки.

— Аз съм освободен роб, мадам — каза той. — Дойдох с господарката си от Ирландия заради обещанието, което дадох на майка й, принцеса Мер Тир Конъл, на смъртния й одър. Не принадлежа нито на Ландерно, нито на което и да било друго имение на тази земя. Верен съм единствено на Мейрин сен Ронан и ще я последвам дори и в смъртта! Ако решите, че искате да опитате да ме възпрете, милейди Бланш, направете го — завърши гигантът и погледът на студените му сини очи накара лейди сен Ронан да потрепери. Тя си помисли, че би било по-добре, ако заедно с момичето се отървеше и от този здравеняк, на когото нямаше доверие.

— Върви тогава — каза тя, — но не се връщай да молиш за благоволението ми, когато търговецът на роби те прогони! За мен твоят живот няма значение. Можеш да умреш от глад, ако искаш! От продажбата на хлапето спечелих цял сребърник, който смятам да прибавя към наследството на моето дете.

— Кървави пари! — каза тихо Дагда. — Те няма да донесат щастие на детето ви. По-вероятно е да го направят нещастно.

— Махайте се! — лицето на Бланш сен Ронан бе побеляло от гняв.

Дагда я погледна и тя отстъпи и побягна обратно към голямата зала.

— Заведи ни при този търговец на роби — обърна се Дагда към Айво. — Трябва да си поговоря с него.

Айво се усмихна на себе си и несъзнателно ускори крачките си, докато водеше Мейрин и Дагда от замъка към двора, където търговецът на роби очакваше своята стока. На Айво му се искаше да види изражението на лицето на търговеца, когато разбереше, че Дагда ще придружава Мейрин.

Търговецът Френ търгуваше с англичаните от много години, но те вече не купуваха толкова много роби. Живеещите в областта Дейнлоу бяха много по-добри клиенти от лудите англосаксонци, които купуваха роби, само за да ги освободят, Френ бе грък и не би навлязъл толкова навътре в Бретон, ако в Брест не го бе посетил един от секретарите на някакъв епископ, който го бе помолил да отиде в Ландерно, за да разговаря с лейди Сен Ронан. Тя му бе казала, че съпругът й бил на смъртния си одър и когато издъхнел, тя щяла да се отърве от незаконородената му дъщеря. Детето било на пет години, но било доста красиво и със сигурност можело да се продаде на добра цена. Френ се бе пазарил яростно и най-накрая дамата му бе продала момичето за един сребърник.

Той тайно тържествуваше за успешната си сделка. Момиченцето щеше да му донесе голяма печалба, защото красивите деца се търсеха много както в Източна, така и в Западна Европа. Лейди Сен Ронан очевидно не знаеше това, защото, ако знаеше, едва ли би му продала малката толкова евтино. Френ се почувства много щастлив, докато наблюдаваше момичето да се приближава към него, пъхнало ръчичката си в лапата на вървящия до нея гигант.

Детето наистина бе изключително красиво. Просто невероятно! Той със сигурност нямаше да я продаде като слугиня в Англия. О, не! Той много внимателно щеше да я пази и защитава през следващите няколко месеца, за да я продаде на един свой клиент в Константинопол, който щеше да му плати цяло състояние за такова съвършенство.

— Това е детето Мейрин — каза Айво. — Доволен ли си от сделката, Френ? Ще ми предадеш ли сребърника, за който се споразумяхте с лейди Сен Ронан?

Френ бръкна във висящата на кръста му кожена кесия, извади почерняла монета и я подаде на Айво с думите:

— Доволен съм от сделката.

Икономът захапа монетата, за да провери дали не е фалшива, след което се обърна към Мейрин:

— Сбогом, госпожице. Нека Бог и Благословената майка да бдят над вас!

— Сбогувай се със старата Кател от мое име, Айво — каза момичето.

Очите на иконома се разшириха, но той кимна утвърдително.

Френ посегна да придърпа Мейрин към себе си, но гигантът до нея изръмжа тихо предупреждение:

— Няма да докосваш господарката ми с мръсните си ръце, роботърговецо!

— Кой е този… — Френ огледа Дагда от главата до петите — този човек? — завърши той безпомощно. Мъжът бе огромен и изглеждаше опасен. Айво не можа да се сдържи и се изкиска.

— Нека той сам да ти каже кой е — каза икономът, след което се обърна и влезе в замъка, като остави тримата сами на двора.

— Аз съм Дагда — каза ирландецът. — Телохранител съм на момичето още от рождението й, както бях и на майка й, ирландската принцеса Мер Тир Конъл, Бог да я прости. Детето е законородено, но мащехата й иска да заграби за себе си и своето неродено дете всичко, което притежаваше бащата. Въпреки че съм освободен роб, аз не мога да направя нищо, за да й попреча, но няма да изоставя малката си господарка. Където отиде тя, там отивам и аз.

Френ бе озадачен. Освен на Изток, той никога не бе виждал другаде мъж да се грижи за момиче.

— Евнух ли си? — попита той.

Дагда се изсмя.

— Не. Всичките ми части са си на мястото — отвърна той.

Френ си помисли, че това е странно, но докато оглеждаше огромния ирландец, го осени мисълта, че всъщност е голям късметлия. Този мъж щеше да поеме всички грижи около малката и да осигури нейната безопасност, докато търговецът на роби се завърнеше в Константинопол, за да я продаде.

— Можеш да дойдеш с мен — каза той надуто, — но от теб ще очаквам да си заработваш храната, като ми помагаш в работата. Благотворителността е привилегия на Църквата и богатите лордове, а аз не съм нито едното, нито другото. Ясно ли е?

— Ясно е, роботърговецо — отвърна Дагда и в сините му очи се появи игриво пламъче, предизвикано от опита на Френ да овладее положението.

Френ бръкна в дисагите си, извади малък кожен робски нашийник и понечи да го сложи около врата на Мейрин, но ръката на Дагда го спря. Изненадан, търговецът на роби погледна въпросително ирландеца.

— Искаш да повредиш кожата й ли? Тя е по-нежна, отколкото си мислиш, и този нашийник ще остави белези върху нея.

Френ се замисли за миг. Гигантът имаше право за белезите, които нашийникът оставяше около врата на робите. Такива белези щяха да намалят стойността на детето, а и щеше да бъде срамота да се повреди такава хубава кожа.

— Добре, Дагда — отстъпи той, — но тя трябва да я носи, когато сме на пазара. Няма да те оставя да се измъкнеш с моята собственост.

Дагда кимна утвърдително и игривото пламъче отново се появи в очите му. Едно момче доведе голям кон за ирландеца и очите на търговеца на роби се разшириха от учудване.

— Ти имаш свой собствен кон? — погледът му с възхищение огледа огромното животно.

— Брис бе последния подарък, който майката на моята господарка ми направи преди смъртта си. Той няма да ти струва нищо, роботърговецо — Дагда се метна на седлото и вдигна Мейрин при себе си.

Френ също се качи на коня си. До залез оставаха още два часа, които бяха достатъчни за изминаването на няколко мили в посока към брега. Докато преминаваха по подвижния мост на замъка Ландерно, Мейрин гледаше само напред. Френ си помисли, че това е странно, и се обърна към нея:

— Не искаш ли да погледнеш дома си за последен път, момиче?

Тя се втренчи в него с поглед на възрастен и каза с напълно безизразен глас:

— Защо трябва да се обръщам назад, роботърговецо? Замъкът е моето минало. Аз гледам към бъдещето.

Френ потръпна. В Мейрин имаше нещо, което почти го плашеше. Той я погледна, но тя отново се бе втренчила напред. На устните на Дагда обаче играеше лека усмивка и когато очите му срещнаха погледа на Френ, в тях се четеше присмех. За миг роботърговецът изпита раздразнение. Детето беше негова собственост и въпреки това се държеше като кралица! После Френ сви рамене. Щеше да прескочи до Англия за малко, след което щеше да се завърне в Константинопол. Когато пристигнеха там, хлапето бързо щеше да научи къде му е мястото, като станеше играчка на някой богаташ, и дори ирландецът нямаше да може да попречи това да се случи. В Константинопол Френ имаше влиятелни приятели, с които си говореше на малко име и които биха унищожили Дагда само с едно махване на ръката, за да получат това изключително момиченце. Френ се усмихна: „Всяко нещо с времето си“ — помисли си той. С времето всичко щеше да си дойде на мястото. Той трябваше само да бъде търпелив.