Бертрис Смол
Чаровнице моя (15)

Глава четиринадесета

Денят на Коледа беше сив и студен и както изглеждаше, щеше да вали сняг. В полунощ камбаните на изгорените църкви на Йорк и околността започнаха да бият според стария обичай, за да предупредят Принца на мрака, че Христос се е родил триумфално. Кралският двор присъства на първата меса за Коледа в същата голяма палатка, в която се беше състояла вечерята предния ден. В единия край на палатката беше издигнат набързо олтар и пламъчетата на свещите му мъждукаха весело. Палатката беше препълнена, защото малцина си бяха позволили да пренебрегнат поканата на краля и да не се явят в Йорк. Този коледен двор може и да беше странен, но всички бяха разбрали какво искаше да им каже Уилям, като го свикваше в разрушения град.

Коленичила на твърдата земя, Мейрин внезапно усети, че някой я наблюдава. Като внимаваше да не вдига главата си, тя се огледа внимателно наоколо, но всички бяха навели глави и се молеха мълчаливо. Въпреки това чувството, че я наблюдават, не я напусна. Когато службата свърши, Мейрин бързо се огледа и й се стори, че забеляза в единия край на палатката някакъв мъж, който й заприлича на Ерик Лонгсуорд. Това беше невъзможно! Тя потръпна.

— Студено ли ти е, скъпа? — запита я загрижено Жослин.

— Жослин, стори ми се, че в тълпата видях Ерик Лонгсуорд. Какво може да прави той тук? Последния път, когато го видях, той беше един от лейтенантите на Еадрик Дивия.

— Но ти ми каза, че той се е заклел във вярност на Ателинг, Мейрин. Ако е така, сега този Ерик трябва да е в Шотландия, с господаря си.

— Тогава защо е тук? Ако той е бил с Едгар Ателинг, сега щеше да е в Единбург или в онзи град, където шотландският крал празнува Коледа.

— Сигурна ли си, че е бил Ерик Лонгсуорд, Мейрин? Може да си се припознала.

— Не — отвърна тя бавно. — Сигурна съм, че беше Ерик Лонгсуорд. Усетих, че някой ме наблюдаваше по време на цялата меса. Когато след края на службата се обърнах, той беше там. Видях го само за миг, но съм сигурна, че беше той!

— Може да е с Госпатрик или Уолтеоф, скъпа. Ако е един от техните хора, тогава знаем защо е тук. Много от хората им започват да се събират в Йорк в очакване да получат прошка от краля. Майка ти ми каза, че Ерик отдавна си пада по теб, така че не можеш да го виниш за това, че те е гледал. Не бих искал да те загубя, но ако това се случи някога, няма да ми бъде лесно да те забравя.

— Радвам се, че утре ще си тръгнем от тук. Йорк е мрачно място.

— Милорд Дьо Кобург? — един кралски паж бе застанал до Жослин.

— Да, момче? Какво има?

— Кралят желае да говори с вас, милорд, и ми нареди да ви заведа при него.

— Първо трябва да придружа съпругата си до палатката ми, момче! — отвърна Жослин.

— Там ще бъдеш в безопасност, Мейрин. Лоял ще остане с теб.

Тя кимна. Не й се искаше да спори с него. Още по-малко й се искаше отново да се срещне с отхвърления си ухажор. Пред палатката им Жослин я целуна.

— Не се бави много — каза тихо тя.

Жослин докосна нежно лицето й и се усмихна:

— Ще се оправя набързо с краля, магьоснице. После се обърна към оръженосеца си:

— Стой с господарката си, Лоял, и я пази! — момчето беше вторият син на един братовчед на бащата на Жослин и граф Дьо Кобург беше изпратил Лоял при първородния си син в навечерието на заминаването му за Англия.

— Да, милорд! — Лоял беше шестнадесетгодишен и много сериозен. Дьо Роан бе знаел, че в Англия Жослин ще преуспее, а синът на братовчед му се нуждаеше от обучение като оръженосец, преди да бъде посветен в рицарство. За по-малките синове имаше само два пътя в живота: Църквата или рицарството. Момчето боготвореше господаря си, но тайничко се възхищаваше и на Мейрин. Тази възможност да й докаже, че е възмъжал, бе ценен подарък за него.

Нямаше нужда някой да казва на Мейрин какво изпитваше младият оръженосец. То си беше твърде очевидно, защото Лоял беше още твърде млад и не знаеше как да прикрива чувствата си от една жена.

— Студено е, Лоял. Искаш ли да влезеш при мен в палатката? — покани го тя.

Лоял се изчерви и преглътна и адамовата му ябълка започна да пулсира.

— Благодаря ви, милейди, но може би ще бъде по-добре да остана на пост отвън.

— Може би наистина ще бъде по-добре — съгласи се тя, — но ако стане твърде студено или пък започне да вали, заповядай вътре. Съпругът ми няма да има голяма полза от теб, ако се простудиш.

— Благодаря, милейди.

Той дръпна платнището на тесния вход, за да може Мейрин да влезе в палатката. Когато платнището падна зад нея и тя се опита да свикне с тъмнината, една здрава ръка неочаквано я хвана за врата.

— Ако се опиташ да се бориш, ще счупя красивото ти вратле! Това ще бъде голяма загуба, Мейрин Алдуинсдотър! — изсъска един мек глас в ухото й.

Мейрин си заповяда да се отпусне. Тя беше ужасена, но знаеше, че ако изгуби контрол над емоциите си, нападателят й щеше да има предимство.

— Така е по-добре, сладурче. Сега ще отпусна ръката си, но ако извикаш или по някакъв друг начин се опиташ да привлечеш вниманието на онова кьосе, което те охранява толкова ревностно, ще го убия! Разбра ли ме? — другата му ръка погали гърдите й.

— Да! — изръмжа тя и отблъсна ръката му.

Той леко отпусна хватката си и Мейрин се обърна с лице към него:

— Знаех, че си ти, Ерик Лонгсуорд! Видях те по време на службата и казах на съпруга си.

— Който вероятно не ти вярва, но за да успокои плашливото ти женско сърце, е наредил на хлапето си да те охранява. Наистина ли си мислиш, че това момченце може да ме победи в бой?

— Какво искаш?

— Теб! Ти ми принадлежиш и аз дойдох да те взема със себе си! — сините му очи блестяха насмешливо.

— Съпругът ми ще те убие — каза тя спокойно.

— Той изобщо няма да разбере какво се е случило с теб, Мейрин Алдуинсдотър, а сега ела! Губим ценно време — той посегна да я хване, но тя му се изплъзна.

— Нямам намерение да ходя, където и да било с теб, Ерик Лонгсуорд! Да не си се побъркал?

Това беше последното нещо, което тя си спомняше. Юмрукът му се стрелна и я улучи в челюстта и всичко около нея потъна в тъмнина. Той я улови с едната си ръка, преди да падне на земята и шумът от падането й да привлече вниманието на младия оръженосец пред палатката. Викингът метна безжизненото тяло на жената на раменете си, провря се през процепа, който беше изрязал в задната част на палатката, и напусна лагера…

Мейрин не знаеше колко дълго беше стояла в безсъзнание, но когато постепенно започна да се съвзема, първата й мисъл беше, че е студено. И влажно. Намираше се в много неудобно положение. Тя се опита да се надигне, но една ръка я сграбчи за кръста и не й позволи да го направи. Тялото й беше прехвърлено напречно на седлото на викингския кон.

— Не мърдай! — изръмжа той.

— Остави ме да се изправя! Къде сме?

— Сега не можем да спираме!

— Ако не спреш, ще повърна!

Ерик спря коня си, слезе от седлото и свали жената на земята. Стъпила на краката си, Мейрин се олюля замаяно, докато кръвта напускаше главата й. Очите й се разшириха, когато похитителят й извади от дисагите си кожен кучешки нашийник, завърза го около врата й и прикрепи дълга кожена каишка към прокараната през него халка. После се качи отново на коня си и издърпа Мейрин на седлото пред себе си. Ерик хвана юздите с едната си ръка, а в другата стисна каишката.

— Къде сме? — повтори тя, когато отново потеглиха.

— Извън Йорк — бе краткият отговор.

— Къде отиваме?

— В Шотландия.

— Жослин ще те убие и аз ще му помогна! Как смееш да ме отвличаш! Ти си най-мръсното животно, което се е раждало на този свят, Ерик Лонгсуорд!

— Млъквай, Мейрин Алдуинсдотър! — нареди той и дръпна каишката.

Мейрин се задави.

— Главата ми се мокри — каза тя. — Остави ме поне да си сложа качулката, освен ако не искаш да се простудя и да умра.

— Добре — съгласи се Ерик. Той поотпусна нашийника и каишката и й позволи да си сложи качулката на палтото. — А сега млъквай, или пак ще те задавя!

Денят беше мрачен. Започваше да вали лек снежец. Те продължаваха пътя си и както изглеждаше, Ерик Лонгсуорд знаеше накъде е тръгнал. Мейрин се опита да различи някаква забележителност, която да й подскаже накъде са се запътили. Тя си помисли да къса малки парчета плат от палтото си и да ги пуска по пътя, за да може Жослин да я открие, но осъзна, че снегът скоро щеше да ги покрие. Тишината я нервираше.

— Как ме качи на коня си?

— Разрязах задната стена на палатката — отвърна тихо викингът. — Конят ми ме чакаше отзад.

— Жослин ще ни последва! — каза ядосано Мейрин.

— Преди да направи това, ще трябва да определи в коя посока сме тръгнали, а снегът отдавна ще е заличил следите. Ако реши да тръгне на север, то къде на север? Ти вече никога няма да видиш Жослин дьо Кобург, Мейрин! Сега ти си моя!

„Той е луд — помисли си тя. — Трябва да му избягам, но как?“ Мейрин можа да различи пред тях фигурите на неколцина мъже и се помоли те да бъдат от хората на крал Уилям. Ако бяха от тях, щяха да й помогнат. Мъжете обаче се оказаха шотландци.

— Доста време се забави там — каза един от тях, който очевидно беше водачът им. После се ухили, като показа ред почернели, разядени зъби. — Виждам, че си ни довел и женска. Ти си грижлив мъж, Ерик Лонгсуорд!

— Жената е моя, Фергус! Тя ми е съпруга и ми беше отнета от норманите преди няколко години. Аз просто си я върнах и това е.

— Лъжец! Аз съм… — Мейрин се задави, когато викингът яростно дръпна каишката и нашийникът се стегна отново около врата й.

Очите на Фергус се присвиха:

— Какво е това? За жена, която твърдиш, че ти е съпруга, тя не изглежда много покорна.

— Глупавата й глава е била замаяна от норманския лукс и на нея не й се искаше много да напусне двора на крал Уилям — отвърна Ерик. — Независимо от това, тя е моя и скоро ще си спомни къде й е мястото, та дори ако трябва да я посиня от бой, за да й опресня паметта! Да вървим, Фергус! Все още сме твърде близо до Йорк.

— Да — съгласи се шотландецът. — Няма да се почувствам в безопасност, преди да навлезем в планините Шевиот.

Те продължиха да яздят до края на деня и с всеки изминал час бурята ставаше все по-силна. Най-накрая пред тях се появи някаква ферма и когато я наближиха, откриха, че там има изоставена къща с конюшни до нея. Покривът на сградата беше здрав и вътре имаше подреден куп дърва за огрев, въпреки че — както изглеждаше — фермата не беше обитавана поне от няколко години. Мъжете разчупиха леда, който покриваше кладенеца, и извадиха няколко кофи вода, след което се погрижиха да настанят конете си между мократа слама в конюшнята.

За своя изненада Мейрин видя, че с шотландците имаше и три жени. Те я гледаха враждебно, но една от тях събра достатъчно смелост и с възхищение опипа тежкото й вълнено палто. Вечерята им се състоеше от изсушени парчета телешко, овесен сладкиш и вода. Мейрин яде насила. Тя знаеше, че ако иска да избяга, ще трябва да си пази силите. Увита в палтото си, тя седеше край огъня и дъвчеше жилавото месо. Шотландците я оставиха да си седи там и започнаха да си предават една бутилка от ръка на ръка. Навън бурята бушуваше и през цепнатините на стените преминаваха малки снежинки, които падаха на пода и се разтапяха на малки локвички.

Двама от мъжете се измъкнаха с две от жените. След малко мъжете се върнаха и други двама станаха и излязоха от къщата. Каквото и да беше съдържанието на бутилката, то очевидно развързваше езиците на иначе мълчаливите шотландци.

— Значи жена ти е прекарала последните няколко седмици, като си е разтваряла краката за норманите — каза един от мъжете. — Не знам защо изобщо си я искаш обратно. Аз бих им оставил тази курва.

Ерик отпи голяма глътка от бутилката:

— Тя не е виновна: те дойдоха в дома ни Ефлея, докато мен ме нямаше. Не си мисли обаче, че няма да я накажа. Смятам да й метна един хубав бой, последван от едно хубаво чукане. Тя винаги е харесвала как я чукам и когато свърша с нея, всичко между нас отново ще бъде наред.

Мъжете не видяха, че Мейрин е станала от мястото си, докато тя не застана до тях.

— Ти, курвин сине! — изкрещя тя. — Ти не си ми съпруг и аз по-скоро ще те убия, преди да ти позволя да ме докоснеш!

Ръката на Ерик Лонгсуорд се стовари върху слепоочието й, преди Мейрин да беше довършила. Първият удар беше последван от втори и шотландците се ухилиха. Викингът очевидно знаеше как да се оправя с жена си.

— Ще имаш ли нужда от помощ? — запита с надежда Фергус.

— Не! — викингът хвана каишката и повлече Мейрин през вратата към конюшнята. — Ще се погрижа за жена си веднага, за да не смутят писъците й почивката ви — каза той на приятелите си и те изръмжаха одобрително.

Ерик завлече жертвата си в конюшнята и затвори вратата след себе си. Някъде изпод туниката му се появи още един кожен каиш.

— Сложи си ръцете около тази греда! — нареди той и когато тя го послуша, уви кожения ремък около китките й. Мейрин не посмя да му се противопостави, защото вече беше научила, че всеки опит за съпротива щеше да го накара да дръпне каишката й и да я задави. Викингът не си знаеше силата и тя се страхуваше, че той може да й счупи врата, без да иска. Нашийникът около врата й й напомняше за времето, когато Бланш дьо сен Брийо я беше продала в робство и търговецът на роби също я беше връзвал като животно. Тогава тя бе имала Дагда да я защитава. Как й се искаше ирландецът да беше тук сега!

Ерик Лонгсуорд разкопча тежкото й вълнено палто и го захвърли встрани. Той внимателно повдигна туниката й и я прехвърли над раменете и главата й. Замисли се дали да не разкъса долната й риза, но реши, че ще бъде по-добре просто да вдигне и нея над главата на Мейрин. Тя го чу да диша на пресекулки, докато гледаше оголените й гръб, задник и крака. Тялото й се стегна, когато той плъзна грубата си ръка по кожата й и я хвана за дупето.

— Много е важно — заговори Ерик — да разбереш, че аз съм твоят господар. Няма да ти позволя да ми говориш както преди малко. А сега, Мейрин Алдуинсдотър, искам да ми кажеш: „Ерик Лонгсуорд е мой господар и мой съпруг“.

— Ти си напълно откачил! — избухна гневно тя. — Как можеш да правиш такива неща, Ерик Лонгсуорд? Ти твърдиш, че ме обичаш, и въпреки това ме открадна от законния ми съпруг и детето ми.

— Ти имаш дете?

— Момиченце на име Мод. Почти на единадесет месеца е.

— Аз ще ти дам синове — каза той делово.

— Не!

— Да! — Ерик откачи кожената каишка от нашийника й. — Ти си твърде смела за жена, Мейрин Алдуинсдотър, и не си знаеш мястото. Жената трябва да говори само когато я питат и да се изразява кратко и скромно. Баща ми, Бог да го прости, ме научи на това. Той казваше, че за жените трябва да се полагат грижи, защото те не притежават вродената мъжка интелигентност. Баща ми казваше също, че господ е създал жените по няколко причини: за да доставят удоволствие на мъжете, за да дават нов живот, за да се грижат за дома на мъжа и за нуждите му, и нуждите на децата му. Жените стават само за тези неща, но ти, изглежда, не разбираш това, въпреки че твърдят, че си интелигентна.

— Когато се върнахме в Англия — продължи викингът, — ти ме посрами пред моите другари гвардейци със студенината си към ухажванията ми. Въпреки това, аз ти предложих брак. Брат ти Бранд ми се подигра, Мейрин Алдуинсдотър, и ми каза, че баща ти нямало да се лиши от една такава изключителна и ценна дъщеря, като я даде за съпруга на наследника на някакви си двеста хектара земи. Той ми каза, че семейството ти можело да те даде на наследника на двадесет хиляди хектара. Аз се завърнах у дома и тогава нашият ърл Тостиг беше свален в резултат на заговор, планиран от собствения му брат Харолд. Майка ми и баща ми бяха заклани в собствената им зала, а аз едва се спасих от сигурна смърт и се присъединих към ърл Тостиг. Земите ни бяха конфискувани. Не исках да живея далеч от родината си и когато научих, че Харолд Хардраде планирал нападение, се присъединих към неговата армия.

Той спря да говори и още веднъж прекара големите си ръце по дължината на оголения й гръб и задника й. Мейрин впи зъби в долната си устна, за да не изпищи, когато той започна да мачка бавно плътта й.

— Знаех, че баща ти и брат ти ще бъдат с ърл Едуин — продължи най-накрая Ерик. — Знаех, че ърл Едуин щеше да се притече на помощ на брат си, ърл Моркар, и търсех роднините ти по бойното поле. Видях баща ти и мога да ти кажа, че името не му е било дадено незаслужено. Той беше велик войн и дори аз, който бях по-млад и по-подвижен от него, нямаше да мога да го победя. Затова го промуших в гърба и той падна смъртно ранен. Тогава се появи брат ти и какъвто си беше глупак, бе по-загрижен за баща си, отколкото за себе си, така че аз можах да го поваля само с един удар. Но преди да успея да довърша баща ти, отнякъде изникна твоят гигант и аз трябваше да бягам, защото нямаше начин да се справя с него, а по време на боя шлемът ми можеше да падне и да бъда разпознат. Дойдох за теб с Еадрик, но ти отново ми се подигра и ме отхвърли. Беше се омъжила за някакъв проклет норман! Сега, когато баща ти и брат ти вече не бяха между живите, аз смятах да получа и теб, и Ефлея. Ти трябваше да бъдеш моя, когато те умряха! Сега обаче ти все пак си моя, а онзи норман може да си задържи имението. Той бързо ще си създаде нов живот и ще те забрави.

— Аз съм съпруга на друг мъж — каза отчаяно Мейрин. Разкритието, че Ерик беше убил баща й и брат й, я беше поразило. За първи път е живота си й се прииска да беше мъж, за да може да вземе един меч и да убие викинга! Никога не го беше харесвала: той я караше да се чувства неудобно. Но сега тя го мразеше с дълбока и изгаряща омраза. Мейрин не знаеше как щеше да му избяга, но щеше да се измъкне и тогава щеше да отмъсти за смъртта на Алдуин и Бранд.

— Ти си моя съпруга — каза й той. — Отдавна трябваше да бъдеш. Аз само поправям тази грешка. Не са ни необходими думите на някакъв свещеник, за да бъдем заедно.

— Ти наистина си луд — каза тихо тя.

— Ще трябва да те науча да ми се подчиняваш! — отвърна студено викингът. Той изплющя с кожения ремък край главата й и Мейрин инстинктивно се сви. Ерик се усмихна: — Сега ще те набия и когато свърша, ще те изчукам. Колкото по-бързо научиш, че аз съм твоят господар, толкова по-скоро ще започнем да откриваме щастието.

— Ти си убил баща ми и брат ми! — изпищя вбесена Мейрин. — Мразя те! Винаги ще те мразя!

„Мразя и спокойния ти глас“ — помисли си тя.

Той я удари по гърба с тънкото парче кожа и остана доволен от писъка й. Първият удар беше последван от още няколко, докато гладката й кожа не беше набраздена от бледочервени резки. Ерик все още не беше доволен. След първия вик, който бе повече вик на изненада, отколкото на болка, Мейрин бе стиснала устата си и не бе издала нито звук. Той ядосано се огледа из конюшнята. Наблизо имаше една бала слама. Викингът я ритна и като разбра, че е достатъчно стабилна, развърза ръцете на Мейрин от гредата и я накара да легне върху балата по корем, като стискаше здраво нашийника, за да й попречи да се съпротивлява. После отново завърза ръцете й, като стегна ремъка така, че кожата се впи в плътта й.

Доволен от безпомощното състояние на жертвата си, Ерик сгъна на две кожения ремък и без много да се церемони, го стовари върху задника й. Мейрин изпищя и се извъртя, опитвайки се да се освободи, но той я притисна надолу с едната си ръка и й нанесе серия удари с другата.

Никога през живота й не я бяха били, защото Алдуин и Еада бяха нежни родители. Тя знаеше, че боят с кожен колан е нещо съвсем обикновено между родители и деца или между съпрузи и съпруги, но дори и Жослин винаги се беше държал нежно с нея. Искаше й се да се противопостави на Ерик Лонгсуорд, но при тези обстоятелства беше безпомощна. Също както стомахът й се бунтуваше от силното вино, така и тялото й не можеше да понася суровото наказание, което й налагаше викингът. Мейрин не можеше да се възпре да не пищи и да не го моли да спре това жестоко мъчение.

— Моля те! — пищеше тя. — В името на Светата дева! Спри! Спри!

— Не и преди да признаеш, че аз съм твоят господар и че принадлежиш само на мен и на никой друг! — изръмжа той през стиснатите си зъби.

— Не мога, не мога! — хълцаше тя и по лицето й се стичаха сълзи.

— Можеш и ще го направиш! — изрева той и удвои усилията си, засипвайки зачервения й задник с удари.

Мейрин имаше чувството, че е седнала в огън, и направи отчаян опит да се отскубне от мъчителя си. Трябваше да се спаси от болката, която той й причиняваше. После внезапно й хрумна, че каквото и да му кажеше, то нямаше да промени онова, в което вярваше или за което мислеше. Тя си оставаше съпруга на Жослин, независимо какво си мислеше Ерик Лонгсуорд, и когато тази мисъл проникна в съзнанието й, с нея се върна и желанието да оцелее и да избяга, за да се завърне при семейството си.

— Ти си моят господар, Ерик! — изпищя тя. — Ти си моят господар!

— Какво? — за миг той изглеждаше объркан. — Какво каза, Мейрин Алдуинсдотър?

— Предавам се в ръцете ти — каза тя. — Ти си моят господар! — задникът я болеше и вътрешностите й се тресяха. Тя се помоли на Бога да накара викинга да й повярва.

— Да, аз съм твоят господар и на теб ти трябваше доста време да приемеш това, Мейрин Алдуинсдотър! — той я претърколи по гръб, вдигна я и я отнесе до един куп слама в една празна конска ясла. — Сега ще консумираме съюза си — каза той, постави я върху сламата и започна да сваля дрехите си.

Той щеше да я изнасили! Какво, за бога, беше направила, като го беше признала за свой господар? Направо му беше дала позволение да й се нахвърли!

— Моля те, не прави това, Ерик Лонгсуорд!

Тялото му легна върху нейното и го притисна към сламата. Студените му сини очи се втренчиха в лицето й:

— Да не искаш да кажеш, че си ме излъгала, Мейрин? Или ме приемаш за твой господар, или не. Излъга ли ме, за да спра да те бия?

— Не! Не! — изражението му я ужасяваше. — Аз просто не те познавам. Всичко стана толкова внезапно — зъбите й прехапаха долната й устна.

— Ако ме приемаш за свой господар, ще трябва да приемеш и това! Повечето хора се женят, без да са се познавали твърде отдавна — той се отмести от нея и се изправи. — Искам да те видя гола! — каза й той и я дръпна на крака, за да развърже ръцете й.

Мейрин потърка китките си. Нямаше друг начин да му се измъкне, освен да се самоубие, а тя не беше чак толкова смела. По бузата й се плъзна една сълза. Как щеше да погледна съпруга си, когато това животно я изнасилеше? Пръстите му се вмъкнаха в нашийника й.

— Съблечи се! — нареди той и Мейрин го послуша.

Когато застана гола пред него, Ерик не отмести очи от тялото й в продължение на няколко минути. После той пусна нашийника, постла палтото й върху сламата и я бутна върху дрехата. Той остана разкрачен над нея и езикът му облизваше устните му, сякаш предвкусваше някакво ястие. После се нахвърли върху й.

Мейрин се бореше диво, но на Ерик това не му правеше впечатление. Съпротивата й, изглежда, го възбуждаше още повече. Големите му ръце я опипваха навсякъде, стискаха, щипеха и галеха плътта й. Той покри лицето й с мокри целувки и натика езика си в устата й толкова грубо, че я накара да се задави от отвращение. После устните му се впиха в едното й зърно и той започна да го смуче, като издаваше странни грухтящи звуци. Когато тя се опита да го отблъсне, той я наказа, като я захапа, и Мейрин изпищя от болка.

— Време е, Мейрин! Време е да те изчукам! — той прихвана ръцете й, за да я укроти, и я погледна в очите, докато свободната му ръка бърникаше между бедрата й. — Ще ти хареса как чукам, Мейрин! Всички малки момиченца харесват как ги чукам!

Тя усети пръстите му да навлизат в тялото й.

— Наричат ме Ерик Лонгсуорд по две причини — прошепна той похотливо. Дъхът му беше гаден. — Знаеш ли защо, Мейрин? Можеш ли да се досетиш защо? — пръстите му трескаво се движеха в нея. — Ооо, скъпа, толкова е хубаво! Откога чакам да вляза в сладкото ти тяло! — пръстите се движеха напред-назад, назад-напред. — Кажи ми, че харесваш как те чукам, Мейрин!

Тя беше ужасена. Досега той я насилваше само с пръсти. Това да не беше някаква перверзна шега? Дали той просто не изчакваше, за да довърши изнасилването й? Тогава Ерик Лонгсуорд внезапно се вцепени, отметна назад главата си и изрева някакъв викингски боен вик, преди да се строполи до нея. Ръката му напусна тялото й и Мейрин остана да лежи удивена. Тя просто не знаеше какво да мисли. Нито пък какво да прави. После до ушите й достигна леко хъркане и като обърна глава, тя видя, че викингът бе заспал до нея, както правеше Жослин, след като двамата с него се любеха.

Мейрин не можеше да повярва на случилото се. Винаги ли щеше да бъде все така? Ерик се беше държал точно като мъж, който прави любов, и въпреки това не я беше обладал. Тя знаеше, че трябва да бъде благодарна, че се беше отървала, но беше и малко уплашена. Дали пък Ерик не се беше напил от уискито, което беше изпил на вечеря? Дали нямаше да се събуди и да си спомни за грешката, която беше направил, и нямаше да реши, че трябва да я поправи? Мейрин беше напълно объркана.

Тя лежеше върху вълненото си палто. Задните й части я боляха и Мейрин гледаше втренчено тавана. Сега за нея нямаше съмнение, че е попаднала в ръцете на някакъв луд. Ако той спеше дълбоко, можеше да й се удаде възможността да му пререже гърлото, защото в малката дамска кесийка на колана й имаше малък нож. Но къде щеше да отиде, ако го убиеше? Навън беснееше бурята. Тя нямаше никаква представа къде се намираше. Здравият разум й подсказа, че ще трябва да остане с него, докато бурята не спреше и не стигнеха до някое цивилизовано място.

Мейрин отново се запита какво се беше случило между тях тази вечер. Дали Ерик наистина бе смятал, че се сношава с нея, или просто й беше изиграл някаква зловеща шега? Щеше ли да отиде по-далеч следващия път? Мисълта, че някой друг мъж можеше да я използва, както само Жослин имаше право да го направи, я караше да се чувства ужасена и засрамена. Мейрин чувстваше отвращение само като си помислеше, че може да се люби с похитителя си. Ако той смяташе да я напада още, как можеше тя да го отблъсне?

Мейрин потръпна и осъзна, че ще замръзне в студения обор. Тя стана, обърна се и погледна към Ерик Лонгсуорд. Той спеше с отворена уста и от нея излизаше хъркащ звук. Очевидно беше, че той е от хората, които спяха дълбоко. Мейрин бързо облече долната си риза, нахлу полата си и с треперещи пръсти я закопча. Накрая облече и туниката си и я стегна с колана си. Топлината започна да се връща във вените й. Мейрин издърпа парчето от палтото, върху което Ерик не лежеше, и легна на него.

Сънят не идваше. Мейрин беше разтревожена твърде много. Къде отиваха? Шотландия беше също толкова голяма, колкото и Англия. Трябваше да измъкне повече информация от похитителя си, а това означаваше да играе по неговите правила. Той искаше една кротка и послушна женичка и тя щеше да бъде такава, докато това отговаряше на целта й. Ерик нямаше кръвни роднини в Шотландия и следователно се връщаше при господаря си. Мейрин можеше да се обърне към този господар. Но колко време щеше да измине, преди да успееше да се добере до него? Колко нощи щеше да й се налага да го търпи? Щеше ли викингът да стигне докрай през някоя от тези нощи? „Боже милостиви! — помисли си тя. — Това е някакъв кошмар и аз се моля на Благословената майка да ми помогне да се събудя!“

Когато се събудиха, бурята беше отминала. Небето беше синьо и студеното зимно слънце огряваше заснежената земя. Навела скромно виолетовите си очи, Мейрин последва Ерик Лонгсуорд в голямата стая на къщата. Останалите мъже забелязаха червеникавия белег на бузата й и смиреното й поведение и се ухилиха първо един на друг, а след това и на викинга с очевидно одобрение.

— Кога викаше по-силно — когато я биеше или когато й го вкара? — запита Фергус.

— Ти как мислиш? — отвърна ухилено Ерик. Той плъзна едната си ръка около Мейрин и открито стисна гърдата й.

Мейрин се изчерви, но не помръдна.

— Сега тя ще бъде моята кротка малка кучка, нали така, скъпа?

— Да, милорд — думите бяха изречени почти шепнешком.

— Сорча е направила нещо за ядене. Побързайте с храненето, защото скоро трябва да тръгваме.

Мейрин успя да се отскубне дискретно от прегръдката на Ерик Лонгсуорд и да отиде до камината, където трите шотландки се бяха сгушили една до друга. До жените имаше един самун ръжен хляб и Мейрин погледна към шотландките за разрешение да го вземе. Най-старата жена кимна.

— Вземи го, момиче — каза тя с почти приятелски глас. — Това е последното парче хляб, което донесохме от Йорк. Отсега нататък ще караме на овесени сладкиши и сушено телешко, докато не стигнем в Единбург.

— Благодаря.

Мейрин разряза самуна наполовина с ножа, който жената й подаде. По-добре щеше да бъде, ако не знаеха, че има свое оръжие. Тя напълни едната половина с овесени ядки и я подаде на Ерик, който я взе, без да продума, и започна да тъпче хляба в устата си. Мейрин се върна при камината и започна да яде бързо своята закуска. Тя осъзнаваше, че в това общество добрите маниери не се спазваха и щом Ерик се нахранеше, групата щеше да потегли на път.

Единбург! Значи бяха тръгнали за столицата на Шотландия. Тя не беше сигурна, но можеше да се обзаложи, че Ерик Лонгсуорд беше предложил верността си на шотландския крал Малкълм. Това означаваше, че той щеше да я вземе със себе си в двора, ако тя се покажеше достатъчно кротка. Тя познаваше мъжката природа твърде добре и знаеше, че викингът няма да устои на изкушението да покаже красотата й на приятелите си. На него щеше да му хареса да му завиждат и да го поздравяват за късмета му, че си е намерил такава красива жена.

— Колко далеч е Единбург? — запита Мейрин жената, с която беше говорила преди. Гласът и изражението й не издаваха никакви емоции.

— По това време на годината ли? Между пет и седем дни. Ние ще трябва сами да си проправяме път, защото пътищата ще бъдат покрити със сняг. Ако бяха чисти, нямаше да ни отнеме повече от три дни — жената протегна ръка и докосна ударената буза на Мейрин: — Не е бил нежен с теб, но ти ще се оправиш, преди да стигнем града.

Мъжете бяха приключили закуската си. Мейрин осъзна, че едва ли ще получи храна преди падането на нощта, и побърза да натъпче в устата си остатъка от хляба и овесените ядки. Конете бяха оседлани и групата отново тръгна на път. Както и предния ден, Мейрин яздеше на седлото пред Ерик Лонгсуорд. Този ден обаче той не й сложи кожения нашийник. Вместо това обви едната си ръка около нея и през цялото време така мачкаше гръдта й, че Мейрин си помисли, че ще откачи. Вече усещаше синьо-черните петна, които ръцете му щяха да направят на кожата й.

Яздиха през целия ден, като спираха само за да се облекчат в храстите по пътя си. През тази нощ намериха подслон в една плевня и понеже не бяха сами, викингът не се опита да се възползва от нея, въпреки че до ушите й достигаха звуците от сношенията на останалите. Същото се случи и през следващите няколко дни. Овесени сладкиши, сушено телешко и вода на разсъмване и вечер. Дълъг ден на седлото, през който Ерик непрестанно мачкаше гърдите й. Тъмни и студени нощи в някоя плевня или кошара.

Мейрин започваше да показва признаци на изтощение. Никога не беше подлагана на такива трудности, но беше решила да оцелее — ако не заради друго, то поне за да отмъсти за смъртта на баща си и брат си. Въпреки че през деня постоянно мачкаше гърдите й и говореше похотливо, докато яздеха, Мейрин успяваше да запази спокойствие. Бе осъзнала, че страхът е най-големият й враг. Страхът можеше да я унищожи и да я остави безпомощна в ръцете на този луд.

През нощта преди пристигането им в Единбург най-после успяха да намерят подслон в един хан. Мястото беше долнопробно и не им предлагаше кой знае какво спокойствие, но затова пък храната беше необичайно добра. Вечерята им беше поднесена на обща маса и се състоеше от доста вкусно ястие от агнешко с някакви зеленчуци. Мейрин яде с голям апетит, като отпиваше големи глътки от горчивия ейл, който незнайно защо й се струваше чудесен. Цветът започна да се връща на лицето й и когато Фергус се взря по-внимателно в нея, той откри, че тя беше невероятно красива. Шотландецът присви тъмните си очи:

— Ние споделяхме жените си с теб, Ерик Лонгсуорд. Сигурен ли си, че не искаш да ни дадеш да опитаме тази твоя мръсница?

— Мейрин ми е жена! — отвърна студено Ерик. — Не можеш да я сравняваш с вашите уличници.

— Хайде, човече, какво ще й стане, ако я изчукат още няколко души? Не е ли вярно, че се е пускала на норманите? Питал ли си я колко пъти са й го вкарвали и колко от тях е забавлявала?

— Тя беше любовница само на един мъж — отвърна Ерик с леден глас — и той я е използвал нежно. Мога да й простя това и да я върна до мен като моя съпруга. Няма да допусна изроди като вас да я докоснат! Шибайте си вашите жени!

Той стана, дръпна Мейрин след себе си и като извика съдържателя, му хвърли една монета с думите:

— Погрижи се приятелите ми да имат колкото уиски си поискат — после повлече Мейрин със себе си.

Викингът беше успял да им осигури малка стая с доста голям сламеник. Мейрин бе мълчала през цялата вечер, но когато влязоха в стаята, тя попита Ерик:

— Какво желаете, милорд?

„Моля те, Боже, не го оставяй отново да ме нарани“ — помисли си тя.

Ерик провери вратата и като видя, че на нея има тежко желязно резе, го спусна и каза:

— Свали си дрехите, но го направи бавно.

С треперещи пръсти Мейрин се съблече и внимателно остави дрехите си встрани. По негова команда тя направи пирует, след което легна до него. Последва повторение на първата нощ и когато викингът заспа, Мейрин още веднъж изпита облекчение и отправи няколко изпълнени с благодарност молитви към Бога. Тя не можеше да си обясни защо Ерик се държеше по този начин, но беше много доволна, че още веднъж се беше отървала, без да бъде изнасилена.

На сутринта той й каза:

— Снощи ти не се съпротивляваше. Означава ли това, че любенето ми започва да ти харесва?

— Трябва ли жената да харесва любенето, милорд? Църквата ни учи, че се сношаваме само за да си направим деца. Аз се опитвам да бъда добра дъщеря на Църквата.

— Ти си студена жена, Мейрин, и това е доста учудващо — изръмжа той.

— Ако не ви задоволявам, милорд, тогава ме оставете да се върна при съп… — тя се спря навреме — … дома си. Майка ми е все още сама.

Той се усмихна, но очите му останаха студени като камъни.

— С времето — каза той — аз ще те накарам да изгаряш като горещ въглен само от погледа ми. По пътя ни беше трудно, но утре ще влезем в Единбург и там ще имаме малка къща, в която ще живеем, докато кралят не ме дари със земи. Там поне ще бъдем сами и аз ще те чукам всяка нощ. Теб, очевидно, не са те чукали достатъчно, защото ако беше така, щеше да ти харесва повече. След няколко седмици ти ще хапеш и ще дращиш от страст всеки път, когато те обърна по гръб. Ще дойде време, когато няма да можеш да се наситиш на любенето ми. Знам как да ощастливявам жените.

— Да, милорд — отвърна тя хладно. Разумът й подсказа, че сега похитителят й беше васал на крал Малкълм и че само ако можеше да го накара да я заведе в шотландския двор, ако успееше да стигне до краля и кралицата и да им разкаже историята си, те сигурно щяха да й помогнат. Мейрин знаеше, че Жослин щеше да й се притече на помощ, стига само да знаеше къде е, но как можеше тя да се свърже с него при тези обстоятелства? Трябваше да намери някакъв начин да му съобщи и кралят и кралицата й се струваха единствената възможност.

Докато пътуваха към Единбург, Мейрин научи от Ерик, че спътниците му били освободени крепостни, които предлагаха услугите си на онзи, който платеше най-много. Те бяха отишли в Йорк по нареждане на краля, който беше определил Ерик Лонгсуорд за техен водач, с цел да съберат информация за истинското състояние на армията на крал Уилям и за настроението на английския народ. Граничните местности от двете страни на хълмовете Шевиот бяха спорна територия. Нападенията, които и двете страни извършваха, не бяха нещо необичайно, но крал Малкълм искаше да знае дали младият му девер имаше някакви шансове да се възкачи на английския престол, преди да отделеше повече злато или внимание за начинанието му.

Малкълм Шотландски беше лудо влюбен в съпругата си Маргарет, която беше по-голямата сестра на Едгар Ателинг. Ако шотландската помощ щеше да реши дали Едгар щеше да заеме английския трон, Малкълм щеше да му помогне заради любовта си към жена си. Ако обаче, както подозираше, Едгар нямаше никакви шансове да стане следващият английски владетел, Малкълм нямаше намерение да губи парите си, като подпомага каузата му. Жена му не беше глупава и щеше да го подкрепи, особено сега, когато очакваха първото си дете.

Ерик Лонгсуорд и спътниците му влязоха в Единбург през следващия следобед. Викингът и Мейрин оставиха Фергус и приятелите му, които се запътиха към някаква кръчма с жените си.

— Ще успея ли да видя краля и кралицата? — попита Мейрин.

— Не знам дали точно сега искам да те показвам на други хора.

— Ти изобщо не ме обичаш! — гласът й звучеше обидено и тя се нацупи.

— Мейрин, аз наистина те обичам! — възрази викингът. — Бих направил всичко, за да те направя щастлива.

— Тогава ме заведи да видя краля и кралицата — отвърна тя. — Една жена може да бъде много полезна на мъж, който иска да се издигне, особено ако жената е красива като мен — тя му се усмихна чаровно.

— Как така?

Мейрин долови в гласа му нотка на недоверие.

— Глупчо! — каза тя и се разхили. — Ако тези шотландци видят каква хубава жена имаш, те ще си помислят, че заслужаваш уважението им. В крайна сметка, ти нямаше да имаш красива жена, ако не си я заслужил, не е ли така?

Той се замисли за миг и реши, че тя може би е права.

— Може би си права — призна той. — Въпреки това идеята други мъже да се възхищават на красотата ти не ми харесва. Толкова малко бяхме заедно.

— Не мога да бъда щастлива с теб, Ерик, ако не бъда допусната в двора. Ако ме заведеш в двора да видя краля и кралицата, ще ти покажа някои от любовните трикове, на които ме научи принц Василий във Византия.

— Учудвам се, че това нищожество изобщо е можело да го вдига — каза Ерик.

Мейрин се изкиска.

— О, ти щеше да бъдеш много изненадан, ако знаеше какво можеше Василий — намекна тя и го погледна прелъстително. Езичето й бавно облиза горната й устна.

Ерик усети как сърцето му забива по-силно. По време на престоя си във Византия той бе чул, че има еротични тайни, познати само на няколко души в тази страна. Човек като него никога не би се добрал до такива познания. Мейрин му казваше, че е запозната с тези тайни, че ще ги упражнява с него и че ще ги сподели с него, стига той да я заведеше в двора. Бог знаеше, че това бе просто едно желание. Това бе точно каквото би си поискала една жена, а в замяна той щеше да получи много повече. Мейрин беше една красива малка глупачка.

— Е — каза той, — може би, след като си починем няколко дни, бих могъл да те заведа да видиш краля, защото така или иначе трябва да се явя пред него и да му представя доклада си. Пътуването беше тежко и ти изглеждаш изтощена, Мейрин. Малко храна и една нощ почивка в хубаво легло ще ни се отразят добре.

— И една баня!

Докато бяха говорили, бяха преминали през града и сега Ерик спря коня си пред една къща.

— Тук ще живеем — каза той.

Къщата беше построена от камък, както повечето къщи на север. Не беше много голяма, но имаше два етажа и покривът й изглеждаше солиден. От задната й страна имаше малка градина и собствен кладенец, което беше голям лукс. Поне на Мейрин нямаше да й се налага да ходи до градската чешма за вода. Къщата обаче беше много мръсна. Очевидно, предишният наемател не е бил добър стопанин.

Мейрин пое командването в свои ръце и властно нареди на Ерик да донесе вода от кладенеца и да я излее в големия черен казан, който висеше над огнището. Ерик трябваше първо да изхвърли едно мише гнездо от огнището и едва след това можа да запали огъня. Мишките се пръснаха шумно из стаята, но Мейрин не им обърна внимание. Имаше достатъчно време да си вземат котка, а освен това, ако успееше да се добере до кралския двор, никога вече нямаше да се върне в мръсната къща на Ерик Лонгсуорд.

Мейрин намери една метла и помете по-голямата от двете стаи на първия етаж. По-малката стая очевидно беше някакъв килер. Когато прахът от пода беше пометен и паяжините по стените — изчистени, Мейрин се зае да търка дъбовата маса, която намери в другата стая. После дойде ред на пейките край масата.

— Не те доведох в Шотландия, за да бъдеш слугиня — оплака се Ерик. — Утре ще ти намеря прислужница.

— Ако си мислиш, че ще прекарам дори една нощ на това място, без да го почистя, жестоко се лъжеш, Ерик Лонгсуорд! Знам, че майка ти не е оставяла залата си мръсна. Ако в този дом няма дъбова вана, тогава бягай при кацаря и ми донеси една. Довечера трябва да се изкъпя — тя му се усмихна: — Можеш да ме гледаш, докато се къпя, ако искаш.

Той се ухили и излезе с думите:

— Ще се отбия в пекарната и ще взема нещо за ядене. Утре можем да отидем на пазара, но днес също трябва да ядем нещо.

Докато го нямаше, Мейрин изтича по стълбите до втория етаж и откри там една стая с голямо легло в нея. Тя отвори кепенците и остави хладния февруарски въздух да влезе в стаята, докато почистваше пружините на леглото от паяжините и праха. В раклата до леглото имаше износени чаршафи, чиито лек дъх на лавандула показваше, че са били собственост на някой бивш наемател. Мейрин издърпа прашната завивка на леглото и я изтупа през прозореца, след което я остави да се проветрява, докато сменяше чаршафите. Тя постави завивката обратно, спусна кепенците и ги залости. Сега в стаята беше страшно студено, но беше чисто.

Когато се върна на долния етаж, Мейрин сложи още дърва в огъня, затвори водещата към градината врата и седна да си почине. Колко време щеше да измине, преди Ерик да я заведе в двора? Колко време щеше да измине, преди тя да успееше да се спаси от него и от намеренията му? Той поне се хвана на въдицата й. Въпреки сериозността на положението, в което се намираше, на Мейрин й стана весело от това, че той я беше пожелал, въпреки че знаеше толкова малко за нея. Проклетата й красота! Красотата й, която беше причина за всичките й нещастия.

Ерик се завърна триумфално с една дъбова вана, която бе донесена от двамата чираци на кацаря.

— Къде искаш да я сложат? — запита той.

— Тук. От тази страна на огнището.

Ваната беше поставена според инструкциите на Мейрин и двете момчета си заминаха.

— Знам, че не е много голяма, но жената на кацаря каза, че е достатъчно голяма.

— Била е права — отвърна тя. — Тъй като нямаме слуги, ще се наложи ти сам да я прибереш в килера, след като се изкъпя. Ти също трябва да се изкъпеш, Ерик Лонгсуорд. Миришеш по-лошо и от помияр!

— Добре — съгласи се той, — но първо нека да хапнем. Нямах избор. Надявам се, че обичаш заек, а ето и малко хляб и ябълки — той сложи храната върху масата. — Да ядем — Ерик се настани край масата, разкъса печения заек на две и й подаде по-малката половина.

„Нищо чудно, че масата беше толкова мръсна“ — помисли си Мейрин. Тя взе хляба и си отчупи едно парче. Двамата ядоха мълчаливо. Мейрин внимателно облиза мазните си пръсти, след което ги избърса с парче хляб. Не й се искаше да изцапа единствената си пола и туника. Външният й вид щеше да бъде част от стратегията й да докаже на крал Малкълм верността на твърденията си.

— Да напълня ли ваната с гореща вода? — запита я той, когато двамата се нахраниха и тя прибра остатъците от храната в килера.

— Ако обичаш.

Ерик изпразни големия казан вряла вода в дъбовата вана и прибави няколко кофи студена вода от кладенеца. Мейрин приключи с бърсането на масата и започна да се съблича. Нямаше смисъл да проявява фалшива скромност, защото Ерик вече я беше виждал гола на няколко пъти. Тя влезе във ваната. В къщата нямаше сапун, с който да изтърка мръсотията от тялото си, но едно парче груб плат замести сапуна. Веднага щом свърши с къпането, Мейрин излезе от ваната и се отърси като кученце от водата.

— Дай на мен — каза Ерик и се приближи с малко парче чист плат, с което започна да я бърше.

Когато свърши, той каза:

— Съблечи се и легни в леглото, Мейрин. Ще дойда при теб, след като се изкъпя.

Не искаше да спори с него. Далеч от огъня беше твърде студено. Беше се надявала да може да изпере дрехите си в останалата след къпането вода, но това можеше да почака до сутринта. Мейрин не вярваше, че Ерик ще я заведе в двора още на следващия ден. Тя влезе в спалнята, внимателно сложи полата и туниката си върху раклата и се мушна между леденостудените чаршафи. Когато Ерик дойде при нея след няколко минути, той беше облечен в туника. Мейрин си помисли, че това е странно, защото той очевидно обичаше да я гледа гола, но тя никога не го беше виждала гол. Ерик я придърпа към себе си.

— Студено е. Ела да се стоплим.

Той я притисна силно и сърцето на Мейрин започна да бие лудо. Все още не беше убедена, че викингът не възнамеряваше да я изнасили, и мислеше, че моментът вече е настъпил. Действията му по време на пътуването може да бяха причинени просто от придирчивост. Може би той беше човек, който обичаше удобствата. Мейрин едва се възпря да не извика, когато Ерик започна да милва гърдите й.

В продължение на няколко минути той се задоволяваше да стиска и да гали меката плът. После шумно започна да смуче зърната, както бе направил и първия път. Тази вечер обаче изглежда не му се бързаше да прекрати заниманието си. Езикът му бавно обикаляше всяко зърно. Мейрин се размърда неспокойно. Преди той винаги бе бързал да я обладае по своя странен начин, но тази вечер беше различно. Ерик хвана едното й зърно между палеца и показалеца си, опъна плътта и я щипна силно. Мейрин изскимтя. Ерик се ухили.

— Това ти хареса, нали? — той хвана другото зърно и направи същото и с него. — Болката също може да доставя удоволствие, сладурче — той прехвърли тялото си върху нейното и я стегна с бедрата си. Пръстите на едната му ръка се заровиха в косата й. — Ти не ми отговори, Мейрин. Хареса ти, когато те заболя малко, нали?

— Не! — прошепна тя.

Ерик я дръпна грубо за косата и й удари няколко шамара:

— Лъжкиня! И преди съм виждал жени като теб. Малки студени кучки, които се нуждаят първо да им подгрееш задниците, за да се насладят на мъж. Преди да те обладая през първата нощ, те набих и след това ти беше готова за мен. Последният път ти лежеше под мен като дърво и аз разбрах какъв ти е проблемът.

— Не е така! — възрази тя.

— Тогава може би се нуждаеш от нещо друго, което да раздуха огъня ти. От нещо забранено, но безкрайно сладко — той пусна косата й, бутна я по гръб, плъзна се по тялото й, разтвори краката й и завря главата си между бедрата й. Тя усети как устните му се впиват в плътта, изпищя в знак на протест и се опита да се измъкне. Ерик вдигна главата си и я погледна заплашително.

— Не се съпротивлявай, Мейрин — предупреди я той, — или пак ще те бия и пак ще стане каквото аз искам — после отново наведе глава и се зае с тръпнещата й плът.

Мейрин потрепери. Ожулването на бузата й беше почти изчезнало. Ако той я набиеше, тя нямаше да може да отиде в двора и бягството й от този луд щеше да се отложи за неопределено време. Беше по-добре да го остави да прави каквото си иска. Тя продължи да си повтаря последното, докато езикът му не започна да я лиже. Въпреки отвращението си към похитителя си, Мейрин усети как тялото й се отпусна и започна да се затопля и да реагира на действията на Ерик.

„Не! — каза си тя мислено. — Не чувствам нищо! Не чувствам нищо!“ Тя усещаше топлина във вените си, която бе последвана от сладка отпадналост. Мейрин бе шокирана от собствената си реакция. Как можеше тялото й да реагира, когато този мъж го насилваше? Тя го презираше. Тя живееше за мига, в който щеше да избяга от него и идеше да му отмъсти. Въпреки това бедрата й не искаха да стоят неподвижно и за свой най-голям ужас тя усети, че кризата й наближава. „Не! Не! Не!“ — извика тя мислено и свърши.

Мейрин не се застоя твърде дълго в прегръдката на страстта, защото бе обзета от чувство за вина. Тя отчаяно се опитваше да намери обратния път от сладката тъмнина и когато го намери, видя похитителя си да й се хили. С върховно усилие на волята си Мейрин успя да обуздае омразата си към него и желанието си да се нахвърли и да му издере очите.

— Значи това ти трябвало, за да възбуди пламъците ти! — каза той доволно. После пръстите му за кой ли път влязоха в тялото й и той започна да й говори мръсотии, докато ги движеше напред-назад в нея.

След това Ерик не заспа, както бе правил през предишните нощи. Тя беше принудена да изтърпи вниманието му още два пъти. Мейрин беше страшно изтощена, когато Ерик най-после заспа и започна да хърка силно. Тогава тя си позволи лукса да заплаче.

Мейрин искаше Жослин. Искаше да си бъде у дома в Ефлея с малката Мод, Еада и Дагда. Дагда! Ако ирландецът беше с нея, Ерик Лонгсуорд никога нямаше да успее да я отвлече. Гигантът не бе харесал идеята Мейрин да пътува без него и бе пожелал да я придружи, но тя не му беше разрешила. Беше му казала, че сега вече е голяма жена, а той е пристав на Алдфорд и трябва да остане да строи замъка. Сега й се искаше да не беше постъпвала толкова глупаво.

На следващата сутрин Ерик Лонгсуорд информира пленничката си, че ще отидат в шотландския кралски двор още на следващия ден, след което я остави сама в къщата, без да й каже къде отива или кога щеше да се върне. Той, изглежда, предполагаше, че Мейрин няма да се опита да избяга, и предположението му беше правилно. Не че Мейрин не беше мислила за тази възможност, но осъзнаваше, че една сама жена е плячка както за двукраките, така и за четирикраките зверове, които скитаха между Единбург и Ефлея. Нямаше пари и кон. По-добре щеше да бъде да си опита късмета в кралския двор.

Докато Ерик го нямаше, Мейрин изпра горните си дрехи и ги сложи да съхнат пред огъня. Огледа ги критично.

Дрехите й бяха хубави и бяха ушити от най-добрия плат и Мейрин беше благодарна, че коланът й представляваше елегантно увито златно въже, а обиците й бяха от големи бляскави перли и тъмночервени гранати. Ерик я беше отвлякъл на Коледа, когато тя се беше облякла в най-хубавите дрехи, които си беше донесла от Ефлея.

Косата й трябваше да бъде измита и тя донесе вода от кладенеца и я сложи над огъня. Когато водата се затопли, Мейрин сложи в нея две скилидки чесън, които предварително стри. След това изми косата си и я избърса с кърпа. Слабият аромат я накара да се усмихне. Не всичко беше загубено и тя все още можеше да бъде спасена.

Останалата част от деня премина спокойно. Ерик се завърна късно следобед, без да й каже къде е ходил. Той донесе храна и след като се наядоха двамата си легнаха. Този път той не прояви интерес към нея и заспа почти веднага. С въздишка на облекчение Мейрин се обърна на една страна и спа до разсъмване. За първи път след отвличането й се чувстваше отпочинала. На закуска яде малко, защото се вълнуваше твърде много, и това, изглежда, забавляваше Ерик, докато той поглъщаше остатъците от вечерята им.

Мейрин взе гореща вода от казана и изми лицето, врата и ръцете си. После се облече внимателно, прибра косата си в две големи плитки, които изви в грациозни кръгове и ги прихвана над ушите си със златни игли. На главата си сложи ефирния златист воал, който беше носила по време на коледната служба. Мейрин се надяваше, че прилича на дама, каквато си и беше, и щеше да успее да убеди шотландските владетели в нещастието си. Ерик Лонгсуорд изглеждаше доволен от вида й.

— Ти си най-красивата жена на света — каза той. — Ще убия всеки, който посмее да те погледне!

— Благодаря за комплимента, милорд, но мисля, че няма да бъде добре, ако се карате с тези шотландци. Ние сме гости в тяхната страна. Не се бойте, защото аз ще стоя до вас. Няма друг, равен на вас, милорд.

Той й се ухили, очевидно доволен от думите й.

— Колко ще ми завиждат! Всеки мъж, който те види, ще поиска да те има, но ти си моя.

— Разбира се, милорд — отвърна нежно Мейрин. — За мен не съществува никой, освен вас.

Той внезапно я дръпна в прегръдките си и я целуна шумно:

— Каква жена си само!

Мейрин му се усмихна.

— Вие едва сега започвате да ме опознавате, милорд — каза тя любезно.