Бертрис Смол
Чаровнице моя (13)

Глава дванадесета

— Хелас, тази влага със сигурност ще ме убие! — оплака се херцогиня Матилда раздразнено. — Домът на един крал не трябва да се намира на брега на река.

Тя седеше на ниско столче и гледаше с любопитство през прозореца към Темза. Реката беше спокойна и кална, и не приличаше на реките на Нормандия и Фландрия, където херцогинята беше израсла. Въпреки това на Матилда й се струваше, че влагата край Темза е много по-силна, отколкото край която и да било от реките, които беше виждала. Херцогинята си помисли, че никога през живота си не беше изпитвала такъв студ. Може би, това се дължеше на факта, че в Англия слънцето не грееше толкова силно, колкото в Нормандия, и не даваше възможност на влагата да се изпари. Влагата правеше Матилда раздразнителна, въпреки че детето, което носеше в утробата си, също влияеше на настроението й през тези дни.

Децата й! Херцогинята въздъхна. Робърт, най-големият й син. Толкова очарователен, остроумен и с дар слово, а същевременно и момче, което даваше твърде много, обещаваше и не изпълняваше обещанията си и твърде много копнееше да получи херцогството на баща си в Нормандия, въпреки че не беше достатъчно мъдро, за да го управлява добре. Единствено господ знаеше колко много го обичаше тя, но широките му пръсти я тревожеха. Уилям бе натрупал обширни владения, а Робърт, неговият пръв наследник не показваше, че е достатъчно силен, за да ги задържи.

Ричард беше вторият й син и много приличаше на Робърт, но му липсваше амбицията на брат му. За Ричард животът беше просто забавен и той не искаше нищо повече, освен да бъде оставен да си живее. Матилда се тревожеше най-много за него, защото вярваше, че едно момче не трябва да се отегчава от живота, нито пък да не се стреми да постигне някаква цел.

После идваше ред на най-голямата й дъщеря Агата, която непрестанно създаваше проблеми на родителите си. Матилда беше оставила Агата в дома им в Нормандия да размишлява върху греха на неподчинението си на бащината воля. На устните на херцогинята се появи лека усмивка. Агата беше също така упорита, както бе била майка й някога, но тя не смяташе да признае това пред дъщеря си. Агата не се нуждаеше от подкрепа в бунта си.

Само най-малкият от тримата й сина, Уилям Руфъс, беше придружил майка си в Англия. Матилда се намръщи. Той беше нейно дете, но тя го смяташе за изключително ужасно хлапе. Матилда го беше взела със себе си само за да остави по-малките му сестри да си отдъхнат от постоянните му и безжалостни подигравки. Той никога не ги оставяше на мира и само една от тях, четиригодишната Адела, успяваше да му отвърне със същата злоба и следователно щеше да стане също толкова гадна, като пораснеше, колкото беше и брат й. Херцогинята вече съжаляваше мъжа, който щеше да се ожени за Адела, защото дори и редовният бой не бе успял да смекчи характера на момичето. Матилда постави ръка върху корема си и се помоли на Бога и Дева Мария това й дете да бъде син и този син да прилича на баща си Уилям.

— Мадам.

Матилда се отдръпна от прозореца:

— Да, Биота?

— Пожелахте Жослин дьо Кобург да се яви при вас веднага след пристигането си — каза прислужничката й. — Той очаква Ваше Величество да го приеме — Биота не се беше отделяла от Матилда още от детството й, познаваше добре Жослин и знаеше, че младежът е един от любимците на господарката й.

Херцогинята стана от столчето си. Красивото й лице бе озарено от усмивка:

— Кажи му да влезе, Биота. Внимание, дами! Имаме посетител.

Придворните дами на бъдещата кралица се скупчиха около господарката си подобно на ято чуруликащи птички. Всички те си спомняха красавеца Жослин дьо Кобург и знаеха колко добре се беше справил със задълженията си в Англия. Биота забързано отиде до вратата, за да пусне посетителя да влезе. Докато влизаше в стаята, Жослин я целуна сърдечно по румената буза и й прошепна нещо, което накара възрастната жена да се изчерви, въпреки че тя се разсмя и му удари приятелски шамар. Матилда си помисли, че Жослин никога не беше изглеждал толкова добре. Той беше по-висок от съпруга й с десетина сантиметра и много по-красив от Уилям. Тя отново се усмихна. Херцогинята имаше слабост към Жослин още от момента, в който той беше пристигнал в двора като подарък от Уилям и бе постъпил на служба при нея като паж. През всички тези години Матилда не бе забравила добрината на младия рицар.

— Жослин дьо Кобург, скъпи приятелю — поздрави го тя и протегна ръце към него.

Той пое подадените му ръце и ги целуна почтително:

— Милейди Матилда! Колко съм щастлив да ви видя отново, при това в добро здраве и така разцъфтяла. Дали причината за това е онова, за което си мисля?

Тя кимна:

— Да, Жослин, аз отново съм бременна. Детето ще се роди през есента и аз се моля на Бога да ме дари със син! Но разкажете ми за себе си, приятелю. Откакто съм в Англия, нямах възможност да се виждам с милорд Уилям твърде често, а когато се виждахме, имахме да си казваме толкова много неща. Не ми е лесно да управлявам имотите на съпруга си в негово отсъствие. Спомням си, че той ми каза, че ви е намерил някакво имение. Вярно ли е това?

— Да, мадам. Кралят възнагради службата ми при него с едно красиво малко имение близо до границата ни с Уелс. Сега аз строя там замък, за да запазя кралския мир. Ако можете да ми отделите от времето си, мадам, за мен ще бъде удоволствие да ви разкажа за приключенията си след пристигането ми в Англия.

— О, ще ми бъде много приятно да ги чуя, Жослин!

Уилям нямаше много време за мен, откакто дойдох тук. Тези англичани не спират да му създават главоболия. Пътувах придружена само от епископ Хю от Лизо и от най-малкия си син, без дори един минстрел, който да ме развлича по време на пътуването. Преди да започнете разказа си, обаче съм ви подготвила една изненада. Между дамите ми има една ваша стара приятелка.

Жослин изглеждаше много учуден и дамите край кралицата захихикаха.

— Излезте, скъпа моя! Не сте ли изненадан?

Бланш стоеше пред него и му се усмихваше тъпо, а пръстите й си играеха със златния й колан. Тя беше облечена в дрехи в любимия й син цвят и бе пристегнала златистата си коса със сребърни лентички.

За миг на Жослин му се стори, че ще припадне. Единственото нещо, за което можеше да мисли в този момент, бе как щеше да обясни на Мейрин връзката си с Бланш, защото знаеше, че жена му щеше да побеснее. Той не беше вярвал, че някога пак ще се срещне с Бланш дьо сен Брийо. Какво правеше тя тук, за бога? Защо го беше последвала в Англия?

В противоречие с всички закони на приличието Бланш се хвърли в прегръдките му и страстно притисна устни към неговите.

— О, скъпи, да знаеш колко много ми липсваше! — въздъхна тя.

— Мадам, вие забравяте къде се намирате и коя сте! — той бързо я отблъсна от себе си. Трябваше незабавно да уреди този въпрос, защото скъпата му кралица го гледаше, сякаш му беше направила огромна услуга.

— Не сте ли доволен, че отново виждате Бланш, Жослин? Доколкото разбрах, с тази дама сте възнамерявали да се ожените, когато вие успеете в живот — кралицата погледна лукаво първо Бланш, а след това и рицаря.

— Мадам, трябва да бъда откровен с вас, въпреки че думите ми няма да прозвучат кавалерски. Не мога да си представя как сте решили, че тази дама и аз имаме някакво споразумение. Как бих могъл да дам честната си дума, на която и да било жена, след като нямах средствата, с които да издържам съпруга? Та аз не можех да й предложа нищо, нито дори и уважавано име! Мадам, вие ме познавате най-добре от всички! Срещнах тази дама преди три години, докато бях на посещение при родителите си в Кобург. По покана на брат й посетих неговия дом, но по време на престоя ми там нито веднъж не бе спомената възможността за евентуален брак между мен и тази дама. Учуден съм, че тя е могла да си помисли подобно нещо. Уверен съм, че брат й ще потвърди верността на думите ми.

Матилда беше много разтревожена от този неочакван обрат на събитията. Не стига, че беше обидила един добър и верен приятел, ами се беше оставила да бъде подлъгана от тази авантюристка, която се беше подиграла с доброто й сърце. Това беше направо непростимо! Сините очи на херцогинята заблестяха гневно. Тя се обърна към Бланш:

— Е, мадам, какво обяснение ще ни дадете за всичко това? Въпреки че не ме излъгахте открито, вие не бяхте и напълно откровена с мен.

Бланш дьо сен Брийо не беше глупачка. Беше рискувала, но може би не всичко беше загубено. Тя се хвърли в краката на кралицата.

— О, мадам! — разхълца се доста убедително. — Имайте милост към мен! Откакто за първи път видях Жослин дьо Кобург, мисля само за него! Можете ли да ме обвинявате за това, вие, която го познавате най-добре? Познавах честния му характер и знаех, че той няма дори да посмее да намекне за възможен брак, преди да успее в живота. В крайна сметка — не можа да се въздържи да добави тя, — аз наистина съм от семейство дьо сен Брийо и имам по-високо положение от него, но въпреки това го обичам! Помислих си, че сега, когато кралят възнагради вярната му служба, аз просто трябваше да дойда в Англия и ако успеех да се срещна с него, той може би щеше да се осмели да заговори за чувствата, които аз знам, че изпитва към мен. По какъв друг начин можех да дойда в Англия, освен като една от вашите придворни дами? Мадам, аз осъзнавам, че бях твърде смела и дори безразсъдна. Тези две качества не трябва да бъдат присъщи на жена с моето положение, но аз не можах да се възпра! Аз го обичам! О, моля ви, моля ви, кажете, че ми прощавате!

Кралицата беше практична жена, но имаше романтично сърце. Молбата на Бланш я трогна до сълзи.

— Да, да — каза тя и се наведе, за да помогне на Бланш дьо сен Брийо да се изправи на крака. — Вярно е, мила Бланш, че вие се държахте неприлично за дама с вашия ранг, но аз разбирам онова толкова чудесно и жестоко чувство, наречено любов, и знам до какво докарва то хората, които са обзети от него. Много съм ви сърдита, но независимо от това ще ви простя — тя се обърна към Жослин: — Може би и Жослин ще ви прости и вие двамата ще изгладите недоразумението помежду си. Какво ще кажете, скъпи приятелю? Един мъж със земи има нужда от добра съпруга, не е ли така? — Матилда наклони глава и му се усмихна победоносно.

— Това, скъпа мадам, беше част от онова, за което възнамерявах да ви разкажа. Аз съм женен от повече от две години. Съпругата ми дойде с мен в Лондон, за да присъства на коронацията ви, и бих искал да ви я представя. Когато кралят ми даде Ефлея, той ми даде и наследницата на имението за съпруга. Често се страхувам, че ако той разбере каква голяма услуга ми направи, може би ще си вземе обратно подаръка. Кралят ми даде не само земи, а и съпруга, която обичам повече от собствения си живот.

— Ооо! — Бланш дьо сен Брийо припадна драматично.

Матилда махна нетърпеливо с ръка.

— Махнете я оттук! — нареди тя на дамите си. Херцогинята вече не изпитваше никакво съчувствие към Бланш. Тази жена бе показала непростима липса на обноски и си беше получила заслуженото.

Дамите извлякоха Бланш и по даден от господарката й знак Биота им прегради пътя обратно, като се настани пред вратата в преддверието. Матилда се отпусна в тапицирания стол с висока облегалка и посочи на Жослин стола, който се намираше пред нейния.

— А сега ми разкажи всичко, Жослин! — каза му тя. После се наведе напред, опря лакти в коленете си и внимателно се заслуша в разказа му.

Понякога тя се усмихваше на думите му, понякога прехапваше устни, за да потисне напиращия в гърдите й смях. Когато той започна да разказва как Мейрин бе защитила Ефлея и бе загубила детето си малко след това, бледосините очи на херцогинята се насълзиха.

— Бедничката! — каза тя. — Твоята Мейрин е смела жена. Точно от такива жени има нужда Англия сега! Не мога да си представя Бланш да защити дома си по такъв начин. Този Еадрик Дивия, едва ли би бил впечатлен от някоя тропаща с крак женичка, каквато би била Бланш в подобно положение.

— Мейрин много иска да се запознае с вас, милейди Матилда! Тя ви завижда за голямото ви семейство, защото и тя като мен иска да имаме много деца.

— Разбира се, че ще ми я доведеш, и то още днес, приятелю! Много съм нетърпелива да се срещна с твоята магьосница. Какво очарователно любовно име е това, Жослин! Въпреки че знаех, че се възхищаваш на Уилям и се опитваш да му подражаваш, винаги съм си мислила, че дълбоко в душата си си романтичен. А сега виждам по погледа ти, че има нещо, което не си ми казал. Искаш ли да ми кажеш какво е то? — Матилда се усмихваше игриво, но вътре в себе си се тревожеше, защото искаше да поправи грешката, която бе извършила спрямо приятеля си, като бе довела Бланш със себе си.

Жослин се поколеба за миг, но реши да й каже всичко.

— Става въпрос за Бланш дьо сен Брийо, мадам. Не съм казал на жена си, че се познавам с нея.

— Това не е било необходимо, Жослин — отвърна кралицата. — Когато сте се оженили, съпругата ти е била вдовица и не е била толкова наивна, та да си мисли, че не си имал други жени преди нея. Признавам, че днес се получи доста неудобна ситуация, но аз ще изпратя тази жена в дома й веднага след коронацията ми. За съжаление, тя няма да може да отпътува по-скоро, защото никой няма да ходи в Нормандия преди следващата седмица. Въпреки неприличното си поведение, тя все пак е дама. Освен това, сега аз имам нужда от нея. Една от моите придворни дами се разболя точно преди тръгването ми за Англия и въпреки че не познавах Бланш, трябваше да я взема със себе си, защото тя има някаква връзка със семейство Монтгомъри, а те са приятели на съпруга ми. Ужасена съм от това, че те поставих в толкова неловко положение.

— Става въпрос за нещо много по-лошо от това, че не съм казал на Мейрин за познанството си с Бланш. Бланш дьо сен Брийо е мащехата на жена ми.

Матилда зяпна от изненада и Жослин продължи с обясненията си. Когато той свърши разказа си, херцогинята го погледна и каза:

— Бланш едва ли ще познае съпругата ти, приятелю. В крайна сметка, когато е била прогонена от дома си, Мейрин е била просто дете. Жена ти обаче със сигурност ще разпознае Бланш, така че ще бъде най-добре да й кажеш, преди да е видяла мащехата си, защото иначе тя никога няма да ти прости. Върви си у дома и й разкажи всичко! После я доведи тук. Сигурна съм, че ако гарантирам за доброто ти поведение — завърши усмихнато кралицата, — жена ти може би ще ти прости. Ако не го направи, как ще си създадете голямото семейство, за което и двамата мечтаете?

Жослин стана от стола си, коленичи и целуна подадената му ръка:

— Хиляди благодарности, мадам! Много съм ви благодарен за помощта, която ми оказахте.

После стана, прекоси стаята и излезе. На двора го очакваше конят му. Жослин го яхна и премина през целия град, докато не стигна до малката къщичка с овощна градина. Един слуга изтича от къщата и отведе коня му в конюшнята. Жослин намери Мейрин да реже клонки в градината зад къщата. С тях тя щеше да украси залата.

Мейрин се обърна усмихнато:

— Видя ли се с кралицата?

— Да — отвърна той, целуна я по челото и я заведе до една пейка. — Тя пожела да се запознае с теб и ние трябва да я посетим по-късно следобед. Преди това обаче има нещо, което трябва да ти кажа, магьоснице.

— О, мога да се сетя какво е то! — каза тя палаво. — Ти не ми отговори, когато те попитах за жените, които си познавал в двора на крал Уилям в Нормандия. Една от тях обаче е между придворните дами на кралицата и сега ти трябва да ми разкажеш за вас двамата преди тази дама — която е разбрала, че си женен, и те ревнува от мен — да ми го каже лично — тя се разсмя: — Не е ли така, милорд?

— И да, и не, магьоснице. Срещнах въпросната дама в Кобург. По-късно посетих дома на брат й по негова покана и тя също беше там. Между нас никога не е имало интимна връзка, въпреки че трябва да призная, че флиртувахме един с друг. Това, че нямах земи, както и обстоятелствата около раждането ми, не ми даваха възможност да предложа, каквото и да било, на която и да било жена, но дори и ако имах възможност, аз не бих предложил нищо точно на тази жена. Тя обаче си е помислила обратното. Успяла е някак да научи, че ми е било дадено имение в Англия, и успяла да получи достъп до норманския двор, когато една от придворните дами на кралицата се разболяла и трябвало да остане в Нормандия. Дамата използвала познанството си с някои много влиятелни хора и получила мястото на болната придворна дама. Тя накарала кралицата да повярва, че съм обещал да се оженя за нея.

— Тази жена е доста смела — забеляза Мейрин. — Вярвам, че си й казал, че си вече женен.

— Казах го на кралицата в присъствието на дамата.

— И коя е тази дама, Жослин? Ти много внимаваше да не споменеш името й, но ще трябва да ми го кажеш, за да не бъда поставена в неловко положение пред кралицата и придворните й дами.

— Магьоснице, прости ми, че не ти казах за това преди, но го направих, защото не исках да те нараня! Познанството ми с въпросната дама стана много преди изобщо да знаех за съществуването ти. Не очаквах да я срещна отново и затова сметнах, че няма причини да те тревожа. Въпросната дама е Бланш дьо сен Брийо!

— Тази кучка?! — думите бяха изречени почти шепнешком, но за негова изненада Мейрин се разсмя: — За бога, тя трябва да е отчаяна, щом като те е последвала чак в Англия! — тя се обърна и виолетовите й очи внимателно се вгледаха в лицето му: — Заклеваш ли се в честта на майка си, че между вас не е имало нищо?

— Заклевам се! Между нас наистина нямаше нищо, Мейрин.

— Вярвам ти, Жослин, но бог да ти е на помощ, ако открия, че си ме излъгал. Ще те убия!

Жослин изобщо не се усъмни в думите й.

— Обичам те, магьоснице! — каза простичко той.

— Ти обичаш и Ефлея — отвърна тя.

— Така е, но аз съм честен човек, Мейрин. Никога не съм те лъгал, за каквото и да било.

— Вие премълчахте нещо от мен, милорд — отвърна тя, — но това няма значение. Вярвам ти, че си искал да ми спестиш болезнените спомени. Разказа ли цялата ми история на кралицата?

— Да. Тя беше вбесена от коварството на Бланш и смята да я върне обратно в Нормандия, но не може да го направи преди следващата седмица, когато ще се връщат и други от поканените гости. А сега, съпруго, въпросът е какво ще правим ние?

— Сега съм на седемнадесет години — отвърна Мейрин. — Когато напуснах Ландерно, бях само на шест. Не мисля, че мащехата ми ще ме познае, въпреки цвета на косата и името ми. Тя може и да е зла, но не е чак толкова умна. Според мен тя отдавна ме е забравила или пък ако не е, то отдавна ме мисли за умряла. Единственото, което имаше значение за нея, беше, че аз стоях на пътя на дъщеря й по отношение наследяването на Ландерно. Щом този проблем беше разрешен, тя със сигурност ме е изхвърлила от съзнанието си.

— Значи ще й простиш за това, което ти е сторила в миналото, и няма да й разкриеш коя си?

— Не съм казала подобно нещо, Жослин. Напротив, аз искам да си отмъстя на Бланш дьо сен Брийо! — тя го хвана за ръката и я целуна, като го гледаше в очите. — Моля те, да ме оставиш да го направя!

— Това, което Бланш е направила, е грешно и дори престъпно, Мейрин. Но все пак помисли, магьоснице! Нейните действия не са ти навредили твърде много. При осиновителите ти в Англия ти е било по-добре, отколкото е щяло да ти бъде в Ландерно с Бланш дьо сен Брийо като твоя настойничка. Тя може би е щяла да те убие!

— Точно в това й беше грешката. Тя трябваше да ме убие, докато още можеше!

— Какво смяташ да правиш тогава?

— Спомняш ли си деня, в който се оженихме и кралят ме попита дали искам Ландерно да ми бъде върнат, а аз казах, че не искам? Е, докато бях бременна, мислих доста по въпроса, Жослин. Алдфорд и всички бъдещи почести и титли, които получиш, ще бъдат предадени на най-големия ни син. Вторият ни син ще наследи Ефлея. Третият трябва да получи Ландерно.

— А какво ще правиш със своята полусестра? Ако й отнемеш Ландерно, тя никога няма да може да се омъжи. Знаеш, че имението е нейната зестра. Да не искаш да нараниш Бланш дьо сен Брийо, като удариш детето й?

— Ти познаваш ли дъщерята на Бланш? — запита хладно Мейрин.

— Не. Никога не съм я срещал, но Бланш се хвалеше, че успяла да уреди дъщеря й да се омъжи за един от по-малките синове на семейство Монтгомъри.

— Момичето не желае да се омъжи в светския смисъл на думата. Наскоро я видях в окото на съзнанието си. Не разбирам защо това стана след всичките тези години. Та тя дори не се беше родила, когато аз бях изгонена от Ландерно, но аз някак си разбрах, че тя не иска да се омъжи, както направихме ние с теб. Сестра ми иска да стане Христова невеста и аз с радост ще й помогна да влезе в някой добър манастир. Планираният брак е принудителен и има за цел задоволяване на амбициите на майка й. Това е типично за тази кучка, но така, както тя не успя да осъществи плановете си спрямо мен, така няма да успее в това, което е нагласила за собственото си дете! Аз ще си отмъстя на Бланш дьо сен Брийо, като дам възможност на сестра си да осъществи желанието си. Какво друго ще й остане на Бланш, ако изгуби Ландерно и дъщеря си?

— Как можеш да бъдеш сигурна, че това, в което вярваш, е истина? Може би това, което виждаш, е онова, което ти се иска да видиш, Мейрин. Внимавай, за да не нараниш едно невинно момиче в желанието си да си отмъстиш!

— Знам, че е истина! Никога не виждам неверни неща! През целия си живот съм се вслушвала във вътрешния си глас. Когато не му обръщах внимание, се провалях. Когато го слушах, винаги печелех. Отдавна не бях имала ясно видение. Проблемът е, че аз рядко виждам неща, които се отнасят до близките ми. Ако можех, щях да предупредя баща си и брат си какво ги очаква, ако отидат да се бият с норвежците! Това, което виждам за сестра си, е вярно, Жослин. Моля те, да ми повярваш!

— В такъв случай ти си намерила идеалния начин да отмъстиш на Бланш дьо сен Брийо, Мейрин. Тъй като Ландерно принадлежеше на дъщеря й, а семейството й не можеше да си позволи да й даде нова зестра, мащехата ти никога не можа да се омъжи повторно. Сега тя разчита на издръжката на брат си и живее в неговия дом и — както сама можеш да се досетиш — не се разбира добре с него и с жена му. Бракът на дъщеря й щеше да й предложи изход от това положение. След сватбата тя можеше да се премести да живее при дъщеря си и зет си, а може би дори и да си намери нов съпруг. Винаги има по някой дребен рицар, който копнее да се свърже с някое могъщо семейство като това на Монтгомъри и би я взел дори и без зестра. Тя е достатъчно млада, за да роди още деца.

— Това наказание не е достатъчно за жестокостта й към мен и към баща ми, Жослин! На смъртния си одър татко пожела да ме види, но тя не му позволи. Тялото му още не беше изстинало, когато тя ме продаде в робство. Тя не само ми отне наследството, но и опетни името и паметта на майка ми, като ме обяви за незаконородена! Ако тя беше сметнала, че има възможност да ме убие и да се отърве безнаказано, нямаше да се поколебае да го направи! Не мисля, че съм твърде сурова, като й отнемам всичко и я оставям да живее. Надявам се животът й да бъде много дълъг и много самотен!

— Въпреки всички години, които си прекарала в нежна Англия и цивилизована Византия, ти си оставаш келт по душа — каза Жослин.

Мейрин се засмя щастливо.

— Милорд, вие ме ласкаете! — отвърна тя. — Аз наистина съм келт и гневът ми продължава да гори, дори когато на хората им се струва, че пламъкът му го няма.

— Ще запомня това, магьоснице! Според мен ти си опасна жена, въпреки че не ти личи. Ти си много сложно същество и аз не съм сигурен дали всъщност не трябва да се страхувам от теб.

— Няма от какво да се страхувате, докато сте ми верен, милорд. Обичам те, Жослин!

Той я прегърна и я притисна към сърцето си. Жослин знаеше, че жена му не е твърде жестока към мащехата си и сестра си. Ландерно й се полагаше по право и ако тя не си го вземеше обратно, името й и името на майка й никога нямаше да бъдат изчистени от петното, което им беше лепнала Бланш дьо сен Брийо. Той беше доволен, че Мейрин мислеше да има трима сина.

— А какво ще правим, ако ни се роди и четвърти син? — попита я той.

— Едно семейство винаги има нужда от епископ — отвърна тя, като то гледаше право в очите.

Жослин се разсмя високо.

— И поне още двама, в случай че първите се разболеят или им се случи някакво нещастие — каза той и Мейрин закима. — А колко дъщери ще си направим?

— Може би четири. Три добри брака и една абатиса за допълнение към епископа.

— Ти си амбициозна като властваща кралица — разхили се мъжът й и шляпна коляното й със свободната си ръка.

— Ако през следващите няколко поколения успеем да създадем подходящите съюзи, един ден семейството ни може да даде и кралица на Англия — отговори тя съвсем сериозно.

— Всяко нещо с времето си, магьоснице! Сега трябва да отидем да се срещнем с нашата кралица и ти за първи път след много години ще можеш да огледаш мащехата си. Тъй като на теб явно ти харесва играта на котка и мишка, ще ти бъде приятно, когато разбереш, че тя не те е познала, въпреки че присъствието ти като моя съпруга направо ще я влуди.

— Какво да си облека? — започна да размишлява дяволито на глас Мейрин. — Нещо елегантно, но не твърде бляскаво. Не. Трябва да бъде нещо, което да подчертава съвършената белота на кожата ми и цвета на косата ми. Тюркоазната туника с полата от сребрист плат! Те ще бъдат най-подходящи.

„Господи, смили се над бедната Бланш дьо сен Брийо!“ — помисли си Жослин. Дамата си нямаше и представа какъв опасен враг си беше спечелила в лицето на Мейрин. Мейрин беше права, като казваше, че Бланш не е кой знае колко умна, въпреки че извършеното от нея беше напълно непростимо. За миг Жослин си представи Мейрин като малко момиченце, което внезапно е откъснато от дома си, без дори да му дадат време да оплаче баща си, когото е обожавало. Ужасът от престъплението на Бланш го разтърси до дъното на душата му. Той изобщо не се съмняваше, че без верния Дагда Мейрин би била загубена, защото е била твърде малка, за да може да се грижи сама за себе си.

Нара беше дошла с тях в Лондон и с нейна помощ Мейрин успя да се приготви бързо. Сребристата пола беше дълга и широка и платът се спускаше на нежни гънки. Върху полата имаше втора пола от прозрачна коприна, която помагаше сребристото да изпъква още повече. Това бе моден трик, който Мейрин беше научила във Византия. Горната пола беше от същия синьо-зелен плат, от който беше направена и туниката й. Дългите ръкави на туниката се разширяваха от лактите към китките и дрехата беше пристегната с колан от свързани един с друг сребърни дискове, всеки от които имаше по един лунен камък в центъра си. Нара коленичи и обу краката на господарката си в чифт меки синьо-зелени обувки, които се закопчаваха отпред с малки перлени копчета. По англосаксонския обичай косата на Мейрин бе прибрана така, че падаше ниско върху тила й. Върху главата си тя сложи сребрист воал, придържан от златен обръч.

— Придворните дами на кралицата ще си изпохапят устните от завист, като видят дрехите ти — заяви усмихнато Жослин. — Норманските дами смятат, че стоят над всички останали.

— Чакай малко. Още не съм си избрала накитите! — тя се загледа в кутията, която Нара отвори пред нея, и най-накрая извади крушовидни обици от розов кристал и огърлица със същия цвят, на която висеше красив келтски кръст от червено ирландско злато. Избра си и два пръстена: един с голям диамант, заобиколен от аметисти, и друг с огромна розова перла. — Да нося повече пръстени ще се сметне за нескромно.

— Много умно от твоя страна беше да се облечеш така, че да допълваш облеклото ми — каза Жослин, смеейки се. Той бе облякъл туника в алено и златно, и мантия в същия ален цвят. Дрехите подчертаваха тъмнорусата му коса.

— Не се ли допълваме още от деня, в който се срещнахме за първи път, милорд? — подкачи го тя в отговор.

— Нервна ли си? — запита я Жослин, докато двамата приближаваха към покоите на кралицата.

— Малко — призна си Мейрин, преди Биота да им отвори вратата. Очите на Мейрин бързо огледаха жените в стаята и тя веднага забеляза Бланш. Погледите им се срещнаха, но Бланш не успя да я познае. След това Мейрин забеляза кралицата, която позна веднага, защото Жослин й я беше описал подробно.

Матилда Нормандска придаваше ново значение на думата „малка“, защото беше висока само метър двадесет и пет. Пропорциите й бяха идеални и тя беше много красива. Кожата й беше бяла, а бузите — румени. Сребристорусата й коса беше прибрана с висока диадема, за да увеличи височината й. Яркосините й очи се оживиха от интерес. Очевидно беше, че тези очи не пропускаха почти нищо.

Мейрин отиде направо до кралицата и коленичи грациозно, навеждайки покорно красивата си глава.

Матилда кимна одобрително на Жослин и каза с мелодичния си глас:

— Станете, Мейрин от Ефлея!

Мейрин се изправи.

— Добре дошла в Англия, милейди кралице! — каза тя на седналата Матилда.

— Благодаря, дете мое! — отвърна кралицата и се обърна към Жослин: — Сега разбирам какво имахте предвид, като ми казахте, че милорд Уилям ви е направил голяма услуга, Жослин. Съпругата ви е красива и има безупречни обноски — после тя отново погледна Мейрин: — Доколкото разбрах, скъпа, първият ви съпруг е бил принц Василий от Византия.

Придворните дами на кралицата започнаха да проявяват интерес към разговора. Това очевидно не беше някаква обикновена саксонска селянка. Любопитството им се подсилваше и от драмата, в която беше замесена Бланш дьо сен Брийо.

— Да, милейди кралице. Принц Василий беше мой съпруг до скоропостижната си смърт. Оженихме се, когато баща ми Алдуин Ателсбеорн, Бог да го прости, беше изпратен като търговски посланик на крал Едуард в Константинопол. Когато крал Уилям дойде в Англия, той разбра, че аз съм добра партия за любимия си съпруг Жослин дьо Кобург, и ни ожени.

— Хубаво е да бъдеш обичана — каза кралицата и Мейрин осъзна каква голяма истина бе изразила Матилда с тези няколко думи.

— О, да, мадам! — съгласи се тя и херцогинята се усмихна топло.

В продължение на няколко минути те си говориха за маловажни неща. После кралицата каза:

— Вие двамата ще останете да вечеряте с нас! — въпреки че бяха изречени като покана, думите й имаха смисъл на кралска заповед. — А сега, приятелю Жослин, идете да изразите почитанията си на милорд Уилям. Красивата ви жена ще остане с мен, докато не дойде време за вечеря.

Мейрин усети как сърцето й заби учестено. Тя не беше си и помисляла, че ще бъде оставена насаме с кралицата и придворните й дами, но Жослин й прошепна, докато се навеждаше, за да я целуне по бузата: „Кураж, магьоснице!“ и си отиде. През следващия един час Мейрин седя на едно столче до кралицата и разговаряше с нея и с дамите й. Безупречният й френски я правеше да прилича на една от тях. През цялото време Мейрин усещаше, че Бланш дьо сен Брийо се приближава до нея, докато най-накрая двете жени не се озоваха една до друга. Бланш се възползва от една пауза в разговора и каза:

— Познавах съпруга ви Жослин в Бретон, където сме израснали и двамата. С него бяхме много близки.

— Значи се познавате още от деца? — запита невинно Мейрин. — И вие ли сте незаконородена, лейди?

По бялата кожа на Бланш избиха червени петна и светлосините й очи се изпълниха с гняв.

— Аз ли да съм незаконородена?! — попита тя на пресекулки.

Дамите на кралицата, които не харесваха Бланш, се разхихикаха, прикривайки устните си с ръце. Матилда също прикри леката си усмивка. Кралицата знаеше истината и й беше ясно, че Мейрин си играе с врага си.

— Мадам! Какво ви кара да смятате, че съм незаконородена? — гласът на Бланш бе станал писклив от негодувание.

— Уверена съм, че никой уважаващ себе си лорд не би оставил дъщеря си да си играе с едно копеле — отвърна любезно Мейрин. — Тъй като споменахте, че познавате съпруга ми от дете, аз предположих, че и вие сте като него. За бога, да не би да съм сбъркала?

— Съвсем сигурно е, че сте сбъркали, лейди! Аз съм Бланш дьо сен Брийо и семейството ми е едно от най-уважаваните в Бретон. Покойният ми съпруг беше Сиаран сен Ронан, но името му не беше толкова добро, колкото моето, и затова аз си върнах семейното име, след като овдовях. Не съм казвала, че познавам съпруга ви от дете! Вие не сте ме разбрали правилно! Запознах се с Жослин преди няколко години.

— Колко хубаво — престори се, че не разбира намека й Мейрин.

Бланш стисна зъби. Не разбираше ли тази саксонска тъпачка какво се опитваше да й каже?

— Съпругът ви и аз бяхме много близки — повтори тя и добави: — Ние бяхме интимни приятели.

Придворните дами опулиха очи, защото Бланш дьо сен Брийо току-що беше признала на красивата съпруга на Жослин дьо Кобург, че е била любовница на мъжа й. Нямаше начин Мейрин да не беше разбрала какво й се казва и дамите я погледнаха и зачакаха да видят какъв ще бъде следващият й ход. Мейрин не ги накара да чакат дълго.

— Ооо! — каза тя. — Искате да кажете, че сте били една от курвите на съпруга ми? — после се обърна към зяпналите от изненада нормански дами и продължи: — Нещо лошо ли казах, милейди Матилда? Ние, саксонките, сме научени да казваме това, което мислим. Надявам се, че не съм ви обидила.

Кралицата успя да потисне смеха си. Тази красива лисица очевидно беше и изключително интелигентна и ако беше омъжена за могъщ човек, щеше да бъде жена, с която на останалите щеше да се налага да се съобразяват. Невинната й откровеност бе заблудила напълно дамите на кралицата. Матилда не беше толкова доверчива, но харесваше начина, по който жената на Жослин си играеше с Бланш. Това й напомняше за начина, по който хищниците си играеха със следващата си жертва. Гибелта на Бланш дьо сен Брийо беше неизбежна, но тя още не го знаеше.

— В името на света Ана! — каза с престорена строгост Матилда. — Вие наистина сте твърде пряма, милейди Мейрин. Ние, норманските жени, сме по-нежни в речта си.

— Тъй като съм омъжена за един от приближените на крал Уилям — отвърна Мейрин, — ще се постарая да последвам добрия ви пример.

Кралицата кимна и се изправи с думите:

— Време е за вечеря, дами. Елате да се присъединим към мъжете в залата! Мейрин, вие ще останете с мен, докато намерим съпруга ви — после сниши гласа си и продължи да говори, докато вървяха: — Привидно невинният ви език може да унищожи цял взвод въоръжени конници, милейди. Не смея да ви оставя сама, докато не ви върна на Жослин.

Голямата зала на кралския дом беше оживено място. В единия й край имаше голяма камина, в която горяха огромни дъбови пънове. Край едната от стените на залата беше поставена дълга маса, на която се хранеха кралят, кралицата, децата им и всички онези благородници, към които кралят беше благоразположен в момента. Останалите членове на кралския двор, между които бяха и Мейрин, и Жослин, бяха настанени в зависимост от ранга си край пръснати из цялото помещение дървени маси. Пред всяко място имаше панер с топъл хляб и сребърен бокал. Гостите си носеха ножове и лъжици, но пръстите обикновено бяха най-предпочитаният прибор за ядене.

Уилям не се скъпеше за гостите си през седмицата на коронацията и храната беше разнообразна и изобилна. Овце и волове бяха опечени цели. Имаше телешки шол и еленско месо. Печени прасенца със зачервена кожа бяха поднесени с ябълка в устата. Имаше и дивеч: яребици, диви патици и бекасини. Имаше и зайци — задушени, печени и натъпкани в сладкиши със златиста коричка. Няколкостотин петела, гъски и патици бяха поднесени в сос от лимон и джинджифил. Един фазан беше сготвен, след което частите му отново бяха съединени и перата му залепени върху тялото му, след което птицата беше поставена върху кралската маса.

Морската храна също не беше забравена. Сьомги и пъстърви бяха изпържени във вино и подправки или поставени в сос от копър и сметана. Имаше каци със скариди и печени миди в сос от дижонска горчица, сладкиши с треска в сметана и копър и пушена херинга.

Имаше зелен боб и купи с пресни зелки, натопени в бяло вино, както и няколко вида сирене: твърд жълт седар, меко бройе от Франция и топено сирене. Имаше и диви английски ягоди, донесени от Нормандия, ранни череши и пръчици захарен памук. За всички имаше вино, но който предпочиташе, можеше да получи бира.

Мейрин се натъпка с еленско и гъше месо и си хапна от мидите, като облизваше добре пръстите си, за да не се загуби нито капка от скъпоценния сок. Все още гладна, тя си взе парче телешко и къс свинско, като гледаше месото да е от външната страна и да има хрупкава кожичка, която тя много обичаше. Бобът беше много вкусен, както и сиренето, и черешите. Мейрин изяде всичко, което си бе взела, включително и оставения в подноса хляб. Тя изми ръцете си в една пълна със затоплена вода купа, която слугите й поднесоха, облегна се доволно на стола си и се усмихна. Много от хората около нея просто избърсваха пръстите си в дрехите. Тя погледна Жослин и каза:

— Надявам се, че не съм те изложила с апетита си.

— Ти яде като човек, пред когото стои трудна задача.

— Точно така, милорд. Ще ме подкрепиш ли?

— Да, магьоснице. Не ми е неприятно, че се опитваш да си върнеш имотите в Бретон.

Без да продума нито дума повече, Мейрин стана от мястото си, прекоси залата и застана пред кралската маса. Мнозина я видяха, че стои там, но да я заговорят преди краля, щеше да бъде в разрез с етикета. Кралицата се наведе към съпруга си и му прошепна:

— Уилям, съпругата на Жослин дьо Кобург е тук. Ще ми направиш удоволствие, ако удовлетвориш молбата й. Тя ми харесва.

Очите на краля огледаха Мейрин от главата до петите. Той постави бокала си на масата и каза:

— Имате вниманието ни, Мейрин от Ефлея, и можете да говорите!

Мейрин направи нисък реверанс и сребристата й пола се разстла около нея.

— Може би си спомняте деня, в който се срещнахме за първи път, милорд. Беше в деня на сватбата ми. Тогава вие ме попитахте дали искам земите ми в Бретон да ми бъдат върнати и аз прибързано ви отговорих, че не ги искам. Въпреки че милорд съпругът ми не ме укори за това мое решение, аз доста мислих по въпроса. Ако променя мнението си, милорд Уилям, ще ми върнете ли тези земи?

— Земите ви принадлежат по право, лейди. Но какво ще стане с другите лица, които са замесени в тази история?

— Вярно е, че сестра ми е сгодена, милорд Уилям, но аз вярвам, че тя по-скоро би желала да бъде Христова съпруга, отколкото да се омъжи за някой светски мъж. Между мен и нея няма вражда и аз ще й дам щедра зестра.

Кралят се наведе през масата и заговори с някакъв мъж, който седеше от другата й страна. Разговорът им продължи няколко минути, след което Уилям отново се обърна към Мейрин:

— Момчето от въпросния годеж е починало тази пролет от заушка и все още не е определен нов съпруг за момичето. Това тук е милорд Монтгомъри, който е глава на семейството, от което беше и въпросното момче. Той ми каза, че колкото и да съжалява за загубата на тези земи, вие имате право. Момичето по-скоро би влязло в манастир и би прекарало живота си, молейки се на Бога, вместо да се омъжи. Какво ще кажете за това, Мейрин от Ефлея?

— Ще кажа, че връщам законните си права върху имението Ландерно от семейство Сен Брийо, което ми ги открадна, когато бях още дете! Настоявам за кралско правосъдие, милорд Уилям! Аз съм Мейрин сен Ронан, законна и най-голяма дъщеря на Сиаран сен Ронан, владетел на Ландерно, и на съпругата му Мер тир Конъл, ирландска принцеса. Мащехата ми Бланш дьо сен Брийо лъжливо обвини майка ми, Бог да я прости, че ме е родила извън свещените брачни връзки. Тя не посмя да направи това, докато баща ми беше още жив. Не! Тя изчака той да умре и едва тогава го обяви. Заедно с вуйчо си, епископа на Брийо, тя ме изгони от бащиния ми дом и ме продаде в робство, за да ми открадне имотите и да ги даде на дъщеря си. Като Юда тя получи сребърници за живота ми. Тогава бях само на пет години!

В залата се разнесоха шокирани възгласи и поне две жени припаднаха, а още няколко пребледняха и се облегнаха на раменете на седящите до тях мъже. Да желаеш доброто на детето си не беше престъпление, но да продадеш малката си заварена дъщеря в робство беше ужасяващо. Много от присъстващите в залата започнаха да се оглеждат, за да видят коя беше тази жестока жена.

— Милорд Уилям знае, че провидението ме доведе в Англия — продължи Мейрин, — и аз бях спасена от един благороден тан на име Алдуин Ателсбеорн, който заедно с жена си ме отгледа като собствена дъщеря. Когато вторият ми баща и синът му загинаха край Йорк, аз получих всичките им имоти. Ако сестра ми се нуждаеше от имотите ми в Бретон или ги искаше, аз нямаше да пожелая да си ги върна. Сега аз си ги искам! Те са мои по право! Дайте ми кралското правосъдие, милорд Уилям! Върнете ми Ландерно, за да мога да го предам на наследника си и да не бъде заличен родът на баща ми! — завърши тя.

Ако Мейрин беше хвърлила торба със съскащи змии между гостите, в залата нямаше да настъпи толкова голям шум. Тя беше говорила ясно и всички присъстващи я бяха чули. Бланш дьо сен Брийо стана от мястото си и излезе напред, за да се срещне с обвинителката си. Тя се втренчи в лицето на Мейрин и очите й се разшириха, когато я позна.

— Трябваше да те убия със собствените си ръце! — изсъска тя толкова високо, че всички в залата я чуха.

— Така е — отвърна Мейрин и се усмихна жестоко. — Трябваше да го направиш!

Бланш се обърна към краля:

— Тя иска кралското правосъдие! Тогава и аз искам същото, милорд Уилям! Тя лъже! Тя е незаконородена! Пред вас стои мръсното зачатие на някаква безименна ирландска селянка, която несъмнено е предлагала тялото си, за да изкара една-две монети. Кой знае дали тя изобщо е дъщеря на Сиаран сен Ронан! Ландерно принадлежи на дъщеря ми Бланшет. Няма никакво съмнение кой е бащата на дъщеря ми!

Мейрин се изсмя подигравателно:

— А, скъпа мащехо, ти все още пееш старата песен, само че сега отвратителният ти вуйчо го няма, за да ти помогне!

— Няма никакво доказателство за брака на родителите ти! — изръмжа Бланш.

— Напротив, мадам, има, и го имаше още по времето, когато ми откраднахте земите.

— Тогава защо не го показа?

— Защото онези, които ми желаеха доброто, се страхуваха, че може да ме убиеш, за да дадеш Ландерно на своето дете — отвърна прямо Мейрин. — В крайна сметка, ти не се посвени да прелъстиш един епископ от Светата църква, за да постигнеш целта си. Та ти току-що призна пред всички в тази зала, че си замисляла убийството ми!

— Покажи ми доказателството!

— Кралят вече го видя.

— Фалшиво е! Фалшиво е! — изкрещя Бланш. — Ти искаш да измамиш Бланшет! Няма да ти позволя да го направиш!

Всички присъстващи заговориха в един глас. Всяка от двете жени бе говорила достатъчно ясно и не бяха оставили никакво съмнение за предмета на спора си. В залата имаше и няколко рицари от Бретон, които бяха разгневени от начина, по който Бланш дьо сен Брийо се беше отнесла с Мейрин. Сиаран сен Ронан бе познат като честен човек и не би се опитал да постави едно незаконородено дете на мястото на законната си наследничка.

— Тишина! — гласът на краля се извиси над всички останали. В голямата зала настъпи гробна тишина. — Ландерно е законна собственост на Мейрин сен Ронан. Аз лично видях доказателството за нейните твърдения в деня преди коронацията ми. Тя притежава брачното свидетелство на родителите си и брат ми, епископ Байо, провери автентичността на документа. Няма никакво съмнение, че твърденията й са напълно верни. Мейрин сен Ронан е законородена дъщеря на Сиаран сен Ронан и е законна наследница на имението Ландерно! Въпреки жестокото отношение на мащехата й към нея, лейди Мейрин има добро сърце и не желае зло на своята полусестра, която още не е била родена при изгонването й от бащиния й дом. Научила, че Бланшет иска да се присъедини към Светата църква, лейди Мейрин предложи да й даде голяма зестра. Бланшет сен Ронан ще бъде заведена в абатството „Света троица“ в Кан, което принадлежи на жена ми, и там ще бъде подстригана за монахиня.

— Що се отнася до вас, Бланш дьо сен Брийо — продължи Уилям, — вие първо ще се върнете в дома на брат си, за да се сдобрите със семейството си. Един месец след завръщането си ще бъдете отведена в манастира „Свети Хилари“, където ще прекарате остатъка от живота си. Вие не сте подходяща за монахиня, но ще изпълнявате нарежданията на абатисата на манастира. Ще се молите и ще постите и, може би, когато настъпи краят на живота ви, ще бъдете очистена от греховете алчност, гордост и жестокост. Далеч от света вие ще можете да размишлявате за злото, което сте причинили на другите, и да искате прошка от Бога.

Известно време в залата цареше пълна тишина. После Бланш дьо сен Брийо се нахвърли върху Мейрин с викове:

— Мразя те! Баща ти те обичаше повече от мен! Винаги съм те мразила! Не можеш да ми направиш това! Не и след всички тези години! Няма да те оставя да направиш това! Ти трябваше да умреш преди много време, но аз ще те убия сега!

Тя вдигна ръка и всички присъстващи извикаха едновременно, защото Бланш дьо сен Брийо държеше нож. Тя се нахвърли върху Мейрин, която бе толкова изненадана, че не можа да направи нищо, за да се защити, и само вдигна ръце пред себе си.

Мейрин никога през живота си не беше изпитвала такова безсилие. Тя отстъпваше, вдигнала ръце пред главата си, и не знаеше какво да направи. Знаеше само, че не иска да умре.

— Оох! — изпищя тя, когато ножът на Бланш се спусна и сряза дланта й. В този миг инстинктът й за самосъхранение се събуди и тя замахна със здравата си ръка, опитвайки се да обезоръжи противничката си. За нейна най-голяма изненада ножът изхвърча от ръката на Бланш. В този момент няколко бретонски рицари обградиха разбеснялата се жена и я издърпаха настрани от Мейрин точно когато Жослин стигна до жена си.

От ръката й течеше кръв. Без да мисли къде се намира, Мейрин вдигна полата си и откъсна парче мек лен от долната си риза, което й послужи като превръзка. Тя го уви около дланта си, за да спре кръвотечението, и тихо изруга, което едва не накара Жослин да се разсмее високо.

— По дяволите! Знаеш ли колко трудно се чистят петната от кръв по дамаската? Проклета да е тази жена! — тя внезапно се почувства много отпаднала. Главата й започваше да се замайва. — Жослин!

Ръцете му я подхванаха:

— Тук съм, Мейрин. Ще те изнеса оттук.

— Не! Ще изляза от залата сама. Не искам кралят и гостите му да си помислят, че англичанките са някакви мамини момиченца — краката й се подкосяваха, но въпреки това тя се обърна към кралската маса. Уилям забеляза колко пребледняла беше.

— Добре ли е жена ти, Жос? — запита той.

— Ще се оправя, сир! — отвърна Мейрин. — Раната е дълбока и изгубих твърде много кръв, но ще се оправя.

— Трябва да ми позволите да ви изпратя лекаря си, милейди Мейрин — намеси се Матилда.

— Благодаря ви, милейди кралице, но ще отхвърля любезното ви предложение. Аз самата съм по-добра лечителка от повечето лекари и предпочитам да се лекувам сама.

— Тогава се върнете в Лондон и си починете — каза Уилям. — Надявам се да ви видим на коронацията на кралицата след два дни.

— Ще бъдем там — отвърна уверено Мейрин. После успя някак да направи реверанс, обърна се и като хвана съпруга си под ръка, излезе от залата.

— Ти си невероятна! — възхищаваше й се Жослин, докато излизаха на двора.

— Мисля, че ще ми бъде много зле — каза Мейрин и повърна съдържанието на обилната си вечеря върху паважа.

— По-добре ли си? — попита я мъжът й, когато раменете й спряха да се тресат.

Тя го погледна и му се усмихна отпаднало. Ръката й я болеше адски.

— Да — кимна тя и припадна върху паважа.

Мейрин се свести в леглото си в малката лондонска къща. Някой беше съблякъл дрехите й, оставяйки й само разкъсаната долна риза. Мейрин с въздишка се сви на кълбо и потъна в дълбок сън. Тя дори и не забеляза Нара, която спеше на един сламеник до леглото й.

На долния етаж Жослин разправяше случилото се на Дагда. Очите на ирландеца потъмняха от гняв и той каза с мрачен глас:

— Тази жена никога вече няма да нарани Мейрин! Кълна се в свети Патрик и в Дева Мария!

На сутринта Мейрин се събуди и видя, че Жослин е до нея. Тъпата болка в ръката й й подсказа, че раната щеше да се инфектира, ако веднага не се погрижеше за нея. Тя стана, свали разкъсаната си долна риза и облече нова. Върху нея облече обикновена синя ленена пола и туника в същия цвят. Мейрин напъха краката в обувките си и забързано слезе в залата, където Нара подклаждаше огъня.

— Къде е Дагда?

— Каза, че трябвало да се погрижи за нещо, милейди.

Мейрин повдигна вежди. Беше още рано и слънцето едва се бе показало над хоризонта.

— Край реката, на няколко пресечки оттук, има един малък пазар — каза тя на слугинята. — Иди там и ми купи малко пресен лук, бутилка ябълков оцет и пита мед. На връщане се отбий при пекаря и купи хляб — Мейрин подаде на Нара необходимата сума и прислужничката изтича навън.

Над огъня се затопляше казан с вода. Мейрин намери един леген, напълни го с вода и добави щипка ментови листа. После внимателно разкъса повредената си долна риза на ивици, свали превръзката и сложи ръката си в легена. Тя изчака търпеливо, докато коричката на раната се напои с вода и падна. Раната започна да смъди. Мейрин взе едно парче от ризата и започна нежно да търка дланта си, докато водата в легена не порозовя и раната не беше почистена от съсирената кръв. Мейрин не извади ръката си от легена, защото срязаното място трябваше да остане отворено и меко, докато Нара не се върнеше с необходимите за отварата съставки. Дагда се върна преди прислужницата и беше изненадан, че Мейрин е станала толкова рано.

— Къде беше? — попита го тя.

— Имах работа в Уестминстър — отвърна тихо ирландецът.

— Господи! Какво си направил?

— Нещо, което трябваше да бъде направено преди много години и за което ти не искаш да знаеш! Вече ходих да се изповядам и да получа наказанието си — той извади ръката й от легена и огледа раната: — Лоша работа. Сама ли ще се лекуваш?

— Да. Нара отиде да намери някои от съставките, от които ще имам нужда. Какво наказание ти наложиха?

— Да даря едно сребърно пени на Църквата и да кажа „Отче наш“ и „Аве Мария“ по десет пъти. Повече от достатъчно за душата на една курва, въпреки че се съмнявам дали тя изобщо имаше душа! — той върна ръката й в легена.

— О, Дагда! Никой никога не ме е обичал като теб! Това ме кара да се срамувам.

— Не трябва, Мейрин! Аз просто изпълнявам обещанието, което дадох на майка ти. Не искам повече да говорим за това.

Нара се върна с продуктите и Мейрин й обясни как да обели една глава лук и да я стрие на паста. Доволна от резултата, тя извади от торбичката с билките, която винаги носеше на кръста си, няколко листа от седефче, стри ги на прах и ги смеси с пастата. Сместа беше навлажнена с малко оцет и омесена с парче от питата мед. Получи се нещо, подобно на тесто. Мейрин извади ранената си ръка от водата и я намаза с лекарството, след което Нара внимателно я превърза с две ивици лен.

— Прибери остатъка от лекарството в буркан и го сложи на хладно — нареди Мейрин на прислужницата.

— Да, милейди — отвърна Нара и излезе от залата с лекарството.

— Да събудя ли господаря? — запита я Дагда.

— Да. Аз ще се погрижа за закуската.

Гигантът тръгна по стълбите, а Мейрин започна да реже топлия хляб, който Нара беше донесла. После тя наряза тънки парчета сирене и ги сложи върху хляба. Най-накрая постави филиите върху решетка над камината, за да се изпекат. Нара донесе малко шунка, отряза няколко големи парчета и ги постави в чиния на масата.

— Наглеждай хляба! — нареди господарката й и сложи на масата четири лакирани дървени танура и четири бокала.

— Хлябът е готов, милейди — обади се Нара.

— Донеси една кана с ейл и побързай! Господарят и Дагда вече слизат.

Нара излетя от стаята и Мейрин внимателно вдигна препечените филии, сложи ги върху дървен поднос и го постави върху масата. На шкафа имаше купа с ягоди и тя я премести до чинията с шунка на масата.

— Добро утро, магьоснице! — каза Жослин, обви ръцете си около нея и целуна вдлъбнатината на врата й. Тя се притисна към него за малко и се наслади на топлината и близостта му.

— Хмм! — измърка тя, когато прегръдката му се стегна.

— Ръката? — измърмори той.

— Ще оцелея. Погрижих се за раната преди малко.

— Тогава не трябва да се тревожа и да си търся друга жена между придворните дами? — подкачи я Жослин.

— Това изобщо не е смешно, милорд! — Мейрин се измъкна от прегръдката му и се обърна намусено към него: — Като си помисля само, че станах, за да ти приготвя закуската сама. Е, сядайте, милорд!

Той седна, смеейки се, начело на масата и даде знак на Дагда и Нара да се присъединят към тях. В малката лондонска къща нямаше защо да се притесняват за етикецията, защото просто нямаше достатъчно място. Масата имаше формата на буквата „Т“ и когато четиримата започнаха да се хранят, останалите хора започнаха да влизат един по един от конюшнята, в която спяха. Всеки войник получаваше по един танур с хляб, върху който имаше някаква смес от житни зърна, както и чаша кафяв ейл. Питата сирене беше поставена в дългия край на Т-образната маса, където седяха слугите. Те режеха парчета от него с ножовете си. Господарят и господарката на Ефлея бяха щедри и хората им, които се бяха наслушали на разкази за други господари, докато бяха чакали Жослин и Мейрин в Уестминстър предния ден, се смятаха за късметлии.

— Не искам да ходиш в града днес — обърна се Жослин към съпругата си.

— Няма — отвърна тя. — Имам нужда от почивка, защото все още се чувствам отпаднала след загубата на кръв вчера. Денят е хубав и аз смятам да го прекарам в градината.

Двамата се разхождаха под ухаещите розово-бели цветчета на ябълковите дръвчета в градината. На небето над тях нямаше нито едно облаче. Изглеждаше, че времето в деня на коронацията ще бъде също така хубаво. Двамата застанаха под завесата от клони и впиха устни в дълга целувка.

— Когато видях Бланш да те напада вчера, помислих си, че ще те изгубя, магьоснице. За миг краката ми не искаха да се помръднат, но само няколко секунди след това ти успя да й избиеш ножа, преди да я отведат.

— Тези няколко секунди ми се сториха сто години — призна си Мейрин. — Не очаквах да ми се нахвърли по този начин. Очевидно беше, че тя загуби играта.

— Съжалявам абатисата на манастира „Света Троица“, която ще трябва да я изповядва.

— Да — Мейрин не каза нищо повече. Тя реши да премълчи, че същата сутрин Дагда почти бе признал, че е убил Бланш дьо сен Брийо. Ако Жослин научеше за смъртта на Бланш, той едва ли щеше да я свърже с ирландеца. Мейрин знаеше каква борба бе водил гигантът със съвестта си, преди да се реши да извърши подобно нещо, защото бяха изминали много години, откакто ирландецът бе вдигнал ръка срещу друго човешко същество. Фактът, че Дагда бе сметнал за необходимо да извърши убийство, тревожеше Мейрин. По-добре щеше да бъде, ако Жослин не знаеше, защото тя не искаше ирландецът да пострада заради криворазбраната си вярност към нея. А дали верността му беше криворазбрана? Може би, той бе имал право. Може би, Дагда бе знаел какво точно върши. Бланш дьо сен Брийо никога не се беше колебала да извърши това, което според нея беше необходимо, дори и ако това означаваше, че трябва да нарани друг човек.

— За какво си мислиш?

— За Бланш дьо сен Брийо.

— Забрави я. Мръщиш се много неприятно, когато мислиш за нея — каза той и простря палтото си на земята, след което я накара да седне върху него.

— А за какво тогава да си мисля? — попита го тя усмихнато.

— За любене! — прошепна той, като я подпря на едната си ръка. После развърза колана й, свали туниката й и я захвърли настрани. Ръцете му отвързаха връзките на долната й риза и Жослин плъзна едната си ръка под плата и опипа едната гърда на жена си. — Ооо, скъпа! — измърмори той, докато я галеше. — Толкова много те желая! Луд съм по теб като онзи козел, с който непрекъснато ме сравняваш — палецът му потърка зърното й и Жослин я целуна страстно.

„Колко е хубаво — помисли си тя, докато главата й се замайваше от споделената страст, — че всеки път, когато се любим, е по-приятно от предишния.“ Мейрин се надяваше, че винаги ще бъде така. Устните на Жослин се затвориха около едното й зърно и започнаха да подръпват плътта й, което предизвика у нея вълна на желание. Обичаше да чувства устните му върху плътта си! Мейрин прокара пръсти през косата на съпруга си и притисна главата му към гръдта си.

Той плъзна свободната си ръка под полата й и я прокара по копринената кожа на крака й. Мейрин премести тялото си така, че да му бъде по-удобно, и разтвори бедрата си.

— Ооо, колко си възбудена! — измърмори той, докато пръстите му разтваряха долните й устни, за да подразнят женствеността й.

— А ти не си ли? — попита го тя и се премести така, че да може да бръкне под дългата му туника и да го погали. Ръката й се стегна около члена му, докато Жослин вкарваше два пръста в тялото й. Тя усети как копието му пулсира под дланта й, докато пръстите на мъжа й имитираха онова, което мъжествеността му копнееше да направи. Тя се възбуждаше както от действията му, така и от съзнанието, че той я искаше също толкова, колкото и тя него.

— Обладай ме! — прошепна Мейрин. — Обладай ме сега!

Жослин се качи върху нея със стон, вдигна полите й до кръста и разтвори туниката си. Влезе в нея с един силен тласък и тя захапа рамото му през дрехите. Любеха се диво, обвивайки ръце и крака около тръпнещите си тела. И двамата приличаха на полудели и не можеха да се наситят един на друг.

Стиснал зъби, Жослин влизаше и излизаше в топлото тяло на жена си. Ноктите й се забиваха в плата по раменете му и тя издаваше кратки стонове, докато тялото й се стремеше да посрещне тласъците на неговото. Времето и пространството вече не съществуваха. Бяха останали само те двамата, слети в едно цяло с такава страстна чистота, че преди да изгуби контрол, Мейрин си помисли, че ще се подпалят и ще изгорят.

С почти победоносен рев Жослин изстреля семето си в нея и се отпусна задъхан върху полуоблечените й гърди, докато Мейрин плачеше от удоволствие. Хълцането й го сепна, но известно време той просто не можеше да помръдне. Мейрин усети тревогата му и се опита да го успокои, като го потупа по главата:

— Всичко е наред, любов моя. Всичко е наред! Просто съм щастлива, защото те обичам, и обичам начина, по който се любим!

Той успя да се смъкне от тялото й и се подпря на лакът, за да я погледне в очите.

— О, магьоснице, ти изпълваш живота ми с такава радост! Чувствам се почти виновен за любовта, която споделяме.

Мейрин затвори устата му с ръка:

— Не! Любовта е дар от бога, Жослин! Съжалявам онези, които не го осъзнават, и благодаря на Бога, че ни отвори очите за това познание. През целия си живот съм смятала, че любовта е ключът към спасението на душата. Ако Дагда не ме беше обичал, аз щях да бъда загубена преди много години. Ако осиновителите ми не ме бяха обичали, аз нямаше да имам дом. Ако Василий не ме беше обичал, аз нямаше да стана жена. Смъртта ни кара да познаем тъгата, а любовта ни дава възможност да живеем, защото да обичаш значи да живееш. Мисля, че точно това иска от нас господ, Жослин. Той иска ние да живеем, за да обичаме! — тя придърпа главата му към себе си и го целуна. Устните й бяха меки, а дъхът й имаше вкуса на ягоди.

— Чудя се дали Църквата би се съгласила с теб, Мейрин. Ти правиш всичко да изглежда толкова просто.

— Тайната на живота е в неговата простота — засмя се тя. После повдигна бедрата си и оправи полата си. — Предлагам ти и ти да направиш същото. Ако някой дойде да ни потърси, голият ти задник ще го изненада.

— Не мислеше за това допреди няколко минути, когато лежеше под мен, дращеше ме и скимтеше. Всъщност ти доста безсрамно ме караше да продължавам.

— Направо бях шокирана, като те чух да ревеш като бик за разплод — подкачи го тя в отговор.

— Не съм ревал! — отвърна обидено Жослин.

— Напротив, рева — изкиска се жена му. — Със сигурност рева!

Жослин откъсна стръкче детелина и погъделичка носа й с него:

— Това възбуждаше ли ви, милейди?

— А вас?

— Да. Харесваше ми да се правя на бик в малката ти червена юница. Довечера ще бъдеш облечена само с дългата си коса и аз ще те любя до зори.

— И няма да успеем да стигнем в Уестминстър навреме — подразни го Мейрин. — Ще обидим краля и кралицата и как ще им обясните това, милорд?

Жослин се изправи и я издърпа да се изправи.

— За жена си твърде логична — изръмжа той, — но, по дяволите, аз те обичам!

— Да не би да предпочиташ някоя като Бланш дьо сен Брийо? — подигра му се Мейрин. Гневното му изражение я разсмя: — Е, ти си я харесвал достатъчно, за да се разхождаш заедно с нея в градината на брат й. Колко глупави могат да бъдат понякога мъжете! Онази мръсница те е дебнела и ако при пристигането й в Англия ти не беше женен, тя щеше да те има въпреки всичките ти възражения. Ти щеше да се смяташ за късметлия, докато не станеше твърде късно и тя не ти покажеше зъбите си.

— Но вместо това — каза той и я прегърна, — аз се ожених за една магьосница с остър език. А сега ме целуни, луда главо! Чистият въздух и нашето малко упражнение ме накараха да изгладнея отново за теб.

Устните на Мейрин оформиха прелъстителна усмивка и тя му отговори с измамно сладък и кротък глас, докато вдигаше лицето си към неговото:

— Както наредите, господарю, защото не ме ли е научила мама да бъда добра съпруга?

— Ооо, лисицо! — измърка той срещу меките й устни. — Чудя се дали да не те напляскам.

Мейрин потисна надигащия се в гърлото й смях и Жослин я целуна.