Бертрис Смол
Чаровнице моя (10)

Глава девета

Още преди да започне битката за трона, Уилям Нормандски беше обявил, че ще бъде коронясан за крал на Англия на Коледа. Той обаче не можа да влезе в Лондон до втората половина на декември. Победата при Хейстингс все още не означаваше победа над цяла Англия и в страната все още имаше огнища на съпротива.

Жослин дьо Кобург и придружителите му пристигнаха в столицата чак на двадесет и четвърти декември. Мейрин беше казала на рицаря за малката къщичка в края на града, която беше собственост на имението Ефлея, и те веднага осъзнаха какви късметлии бяха, че притежаваха тази сграда, защото градът беше пълен с хора, които искаха да присъстват на коронацията. Наемите за къщите бяха вдигнати неимоверно и групата имаше късмет, че малката къщичка не беше конфискувана, за да се подслони в нея някой нормански лорд. Те откриха Уилям в резиденцията на архиепископа на Йорк.

— Здравей, Жослин дьо Кобург! — строгите черти на краля бяха смекчени в този ден. — Толкова бързо ли успя да подчиниш имението, което ти дадох, та идваш, за да видиш коронацията ми? — той протегна ръка в знак на приятелство и Жослин я стисна усмихнато.

След това рицарят се обърна, за да поздрави приближените на краля. Това бяха полубратът на краля — Одо, епископ на Байо, кралският иконом Уилям Фитц-Озбърн, граф Робер О, Робер дьо Бомон, Уилям дьо Варен и Хю дьо Монфор.

— Нямаше какво да подчинявам, милорд. Аз бях посрещнат като добре дошъл в Ефлея. Ако ми се беше наложило да подчиня имението, досега щях да съм се справил с това. Не бих пропуснал мига на най-големия ви триумф за нищо на света.

— Тогава си добре дошъл, а също и тези, които са с теб — каза Уилям. — Можеш да ни ги представиш, Жослин.

Жослин извика Еада при себе си. Тя беше облякла най-хубавата си зимна рокля за случая, но сега се питаше дали финият тъмносин плат наистина беше подходящ, или в него приличаше на непохватна селянка. Тя си помисли, че поне накитите й от гранат бяха най-добрите, които можеха да се намерят.

— Милорд, позволете ми да ви представя лейди Еада, вдовица на вашия верен съюзник Алдуин Ателсбеорн.

Еада направи нисък реверанс. Тя не осъзнаваше колко красива изглежда, нито пък че усмивката й напомняше на присъстващите в стаята за жените, които им се бе наложило да оставят в Нормандия.

— С удоволствие научих, че сте предали имението в ръцете на този добър рицар, без да му оказвате съпротива, милейди. Не трябва да се страхувате, че ще бъдете изгонена от дома си, защото аз натоварих Жослин дьо Кобург да се грижи за вас.

— Благодаря ви, Ваше Величество — каза саксонката. — Вашият верен рицар беше много любезен с мен и с любимата ми дъщеря.

— Дъщеря ви ли? — Уилям изглеждаше изненадан. — Не ми беше известно, че имате дъщеря, милейди.

Мъжете в стаята се заслушаха в разговора и епископът на Байо видя в очите на Жослин да проблясва игриво пламъче, когато рицарят отговори на въпроса на краля:

— Сир, разрешете ми да ви представя лейди Мейрин Алдуинсдотър, наследницата на Ефлея. Ние, господарю мой, сме изправени пред проблем, който само вие можете да разрешите, защото и двамата предявяваме претенции към гореспоменатите земи. Нейните се основават на законното й право на наследство, а моите — на правото, с което вие завладяхте Англия.

Кралят не прикри любопитството си.

— Елате тук, Мейрин от Ефлея! — каза той.

Мейрин излезе напред и застана пред краля. С бавно движение тя свали обшитата с кожа качулка на тъмнокафявото си палто и откри прекрасното си лице и златисточервената коса, която се придържаше само от няколко украсени с перли, смарагди и кристали фиби. Тихият шепот на възхищение, който премина през залата, изобщо не я смути. Тя направи реверанс, но кралят долови в жеста не покорство, а само учтивост.

В продължение на доста време Уилям само я гледаше. Той не си спомняше някога да беше срещал толкова красиво момиче. Тя беше облечена изключително добре. Тъмнозелената й туника бе закопчана край врата с малки перлени копчета и на дължина достигаше малко под коленете й. Под нея имаше долна туника от яркожълта вълна. Ръкавите на горната дреха бяха дълги и широки, и бяха украсени по ръбовете с бродерия от златни и металически лентички. Около кръста й имаше колан от златни плочки в рамки от пурпурночервен, син и зелен емайл. На врата си Мейрин носеше тежка огърлица от масивно злато, на която висеше кръгъл медальон, украсен с рубини и перли. Обиците й бяха от перлички с крушовидна форма, а на ръцете й блестяха няколко пръстена.

Погледът на Уилям бавно се плъзна по тялото й и той осъзна, че Мейрин е висока почти колкото него. За разлика от жена му, която беше твърде ниска, Мейрин можеше да го гледа право в очите. Животът на краля често бе зависил от умението му да преценява бързо хората. Сега пред него стоеше една богата жена и Уилям си помисли, че подаръкът, който беше направил на Жослин, се бе оказал по-голям, отколкото беше възнамерявал да бъде. Сега обаче беше твърде късно да му го отнеме.

Сиво-сините му очи срещнаха погледа на момичето, което го гледаше гордо, но зад гордостта той успя да прочете тревога. Тя се страхуваше за себе си. Уилям си помисли, че тя имаше право да се тревожи, защото той с лека ръка бе подарил наследството й на един непознат, без да мисли за нея. От друга страна, той бе дал дума на приятеля си, че имението ще бъде негово.

— Е, Мейрин от Ефлея, изглежда, че наистина имаме проблем — каза той. — Какво ще кажете?

— Ваше Величество може да разреши на Жослин дьо Кобург да се ожени за мен, защото Ефлея е моята зестра. Това би било едно честно и разумно решение, милорд Уилям — отвърна смело тя.

Мъжете в стаята се разсмяха и погледнаха младия рицар с весело одобрение.

— Не сте ли обещана на друг, лейди? Не мога да повярвам, че не сте.

— Аз съм вдовица, сир. Съпругът ми почина преди десет месеца.

— Кой беше той?

— Принц Василий Дукас, братовчед на император Константин Х. Омъжих се за него, докато баща ми беше в Константинопол за преговорите по търговския договор между Англия и Византия. Надявам се, Ваше Величество ще зачете този договор, защото той е в интерес на Англия. След внезапната смърт на съпруга ми, аз се завърнах в Англия с майка си. Бях в траур, а страната — на ръба на война, така че не беше разумно да си търся нов съпруг. Баща ми и брат ми бяха убити в сражението с армията на Харолд Хардраде.

Кралят кимна:

— Вие искате ли да се омъжите за Жослин дьо Кобург, лейди? Той разказа ли ви за рождението си?

— Да, сир, той беше откровен с мен, както и аз с него.

— Какво е това, което искате да ми признаете, лейди? Не вярвам, че върху името на красавица като вас може да има петно.

— Жослин каза, че трябва да разкажа на Ваше Величество цялата си история, преди да бъде взето решение за бъдещето ни и за това на кого принадлежи Ефлея. Аз се съгласих.

— Честта над всичко, а, Жос? — запита кралят с подигравателна нотка в гласа.

— Да, милорд.

— Много добре тогава, Мейрин от Ефлея, разказвайте!

— Аз не съм родна дъщеря на Алдуин Ателсбеорн и жена му Еада, сир. Те ме осиновиха след смъртта на единствената им дъщеря. Осиновяването беше напълно законно и всички съответни англосаксонски закони бяха спазени. Баща ми ме определи за своя наследница в случай, че нямаше други наследници по кръвна линия. След смъртта на брат ми Бранд край Йорк аз наследих Ефлея. Родена съм в Бретон. Баща ми беше Сиаран сен Ронан, владетел на Ландерно. Майка ми, ирландската принцеса Мер тир Конъл, починала малко след раждането ми. Баща ми се ожени повторно още когато бях малка. Мащехата ми беше бременна, когато татко загина при злополука, и тя уреди вуйчо й, който беше епископ, да ме обяви за незаконородена, за да не мога да наследя земите на баща си. Един час след смъртта на татко тя ме продаде на един търговец на роби, който ме доведе в Англия. Там ме видя Алдуин Ателсбеорн, който ме купи, върна ми свободата и ме заведе в дома си в Ефлея. По това време бях само на шест години. Това е историята ми, милорд Уилям.

— Вие предявявате сериозни обвинения, Мейрин от Ефлея. При това не само срещу вдовицата на баща си, а и срещу епископ от Светата църква — каза кралят. — Разбирам, че когато всичко това се е случило, вие сте била още дете, но можете ли да докажете, че наистина сте законородена?

Мейрин се обърна и даде знак на Дагда да се приближи.

Ирландецът коленичи пред Уилям.

— Това е Дагда, милорд. Той е бил слуга на майка ми и ме защитаваше през всички тези години. Той трябва да отговори на въпроса ви. Разрешавате ли да му говори?

— Стани, Дагда! — каза кралят. — Имаш разрешението ми да продължиш разказа на господарката си.

Ирландецът се изправи и произнесе с дълбокия си спокоен глас:

— Имам доказателство! — той бръкна в туниката си и извади сгънато парче пожълтял пергамент, който разгърна и постави внимателно пред краля: — Това е брачното свидетелство на родителите на Мейрин, сир. Този документ ми беше поверен от господаря ми Сиаран сен Ронан малко преди смъртта му. От съображения за сигурност, аз винаги го носех със себе си. Вярвам, че ако се бях осмелил да покажа това доказателство за истината около раждането на милейди Мейрин, вдовицата на сен Ронан и вуйчо й нямаше да се поколебаят да убият господарката ми, защото бяха решили да притежават земите на сен Ронан на всяка цена. Алдуин Ателсбеорн знаеше истината и беше съгласен, че не трябва да я разгласяваме. Направихме онова, което аз сметнах за правилно, сир. За всяко дете е трудно да бъде незаконородено, но за момчетата е по-тежко, отколкото за момичетата.

Кралят кимна в знак на съгласие.

— Значи — каза той — Мейрин от Ефлея е наследница и в Бретон. Какво ще кажеш, Жос? Ще останеш ли в Англия, или ще се върнеш в родния си Бретон?

— Сир! — беше гласът на Мейрин.

Всички я погледнаха изненадани.

— Милейди? — кралят й разреши да говори, защото настойчивостта в гласа й го изненада.

— Не искам бретонските си земи, сир. Моята полусестра не е виновна за престъплението, което извърши майка й, и не трябва да страда за това. Аз съм наследница на Ефлея и това ми стига!

Кралят беше готов да спори с нея. Никой нямаше достатъчно земи, но една жена, разбира се, не можеше да знае това.

Братът на краля каза тихо:

— Не си струва да правим такъв скандал, Уилям. Лейди Мейрин беше внимателна и не спомена никакви имена, но аз знам за кого говори тя. Много добри бретонски рицари допринесоха за победата ти. Дори и папата ти помогна. Мисля, че ще бъде по-добре да не си създаваме неприятели. Въпросният духовник отдавна вече не е между живите. Що се отнася до дамата, тя няма своя собствена зестра. След като даде въпросните земи, за да осигури подходяща партия за дъщеря си, тя живее в уединение в дома на най-големия си брат. Такова положение, едва ли е завидно за една все още млада жена. Лейди Мейрин показа, че е добра християнка, братко. Можем ли да очакваме по-малко от теб, който си също такъв верен и добър син на църквата?

Уилям Нормандски изсумтя весело.

— Сега знам защо майка ни реши да те даде на църквата, Одо — каза той.

Младият епископ се усмихна.

— Църквата — каза той с набожен глас — е също така присъща на семейството ни, както са и завоеванията.

Кралят се разсмя, вдигна ръце и каза:

— Не мога да споря с теб, Одо. Трябва да разрешим проблема с имението Ефлея, наследницата му и новия му господар, когото аз назначих, без да знам за съществуването на наследницата.

Епископът сниши гласа си и посъветва брат си:

— Дамата носи накитите си толкова небрежно, като че ли е свикнала да бъде заобиколена от разкош, въпреки че баща й не е бил богат човек. Тя очевидно е наследила доста от съпруга си. Въпросът е колко притежава тя, Уилям. Въпросното имение не е достатъчно, за да възбуди завистта на най-близките ти приятели и на мощните ти съюзници. Повечето от тях харесват Жослин и аз не вярвам някой от тях да оспори факта, че той е заслужил щедростта ти. Освен това, ти не можеш да си позволиш да загубиш един толкова верен приятел, какъвто е той. Що се отнася до наследницата, красота като тази на лейди Мейрин може да бъде опасен недостатък. Трябва да рискуваме и да приемем, че богатството на дамата не е толкова голямо, че да причини разногласия между поддръжниците ти по-късно.

— Искаш да ми кажеш — отвърна кралят също толкова тихо, — че решението е да се съгласим с предложението на лейди Мейрин и да ги оженим?

Епископът кимна.

— И то още сега! — каза той. — Още днес, за да нямат време евентуалните завистници да се замислят над това. В деня след коронацията ти, Жослин и съпругата му ще напуснат Лондон и ще се завърнат в Ефлея. Веднъж излезли извън града, те бързо ще бъдат забравени от онези, които в противен случай биха се противопоставили на решението ти и биха завидели на късмета на Дьо Кобург.

Уилям кимна. След това се обърна към Жослин:

— Не си ли обещал да се ожениш за друга жена, Жос?

— Не, милорд! Няма друга.

— И няма жена, която би предпочел пред Мейрин от Ефлея, или пък, с която да си обсъждал възможността за брак? Кажи ми истината, както си ми я казвал винаги, Жос! Ако не си съгласен да се ожениш за тази дама или сърцето ти принадлежи на друга, аз все още мога да се погрижа да те възнаградя за дългата ти и вярна служба при мен.

— Съгласен съм да се оженя за тази дама! — бе тихият отговор.

Жослин погледна към Мейрин, чиято лъчезарна усмивка накара сърцата на останалите мъже в залата да забият ускорено.

— А вие, Мейрин от Ефлея, ще приемете ли съпруга, който ще ви избера, и ще му предадете ли земите си?

— Ще приема съпруга, който ми изберете, сир, но ще задържа земите си и ще дам клетва за вярност пред вас както направи баща ми!

Смелите й думи изненадаха Уилям. Той бе чувал, че англосаксонските жени са прями и независими и не беше сигурен дали одобрява това.

— Какво означава това? Да не искате да се пазарите с мен, лейди?

— Саксонският закон — отвърна тя — ми разрешава да запазя правата над своята собственост, сир, а норманският — не. Не е ли вярно, че вие се съгласихте да почитате законите на тази страна? Ако съпругът ми загине в бой, защитавайки кралството ви, а децата ни са все още бебета, как бих могла да ги защитавам без нов съпруг? Кой мъж ще ме вземе без зестра? Моля се на бога да дари Жослин и мен с дълъг и щастлив съвместен живот, но трябва да мисля и за най-лошото!

Кралят поклати глава:

— Земите трябва да бъдат притежавани от онези, които могат да ги бранят, Мейрин от Ефлея! Вие сте само една слаба жена. Въпреки това, аз ще сключа сделка с вас. Вие ще прехвърлите правото на собственост върху имението Ефлея на Жослин дьо Кобург до края на живота му. Ако той умре и вие нямате деца, или пък те са непълнолетни, вие ще си възвърнете правата върху имението. Освен това ще дадете и половината от богатството си на съпруга си.

— Съгласна съм, сир — отвърна тя и виолетовите й очи проблеснаха весело. — Подозирам, че ако не се съглася с поставените от вас условия, вие ще ми вземете всичко, преди да си кажа малкото име. Нека вашият писар да подготви съответните документи преди брачната церемония.

Уилям отново поклати глава.

— Трябва да се научите да ми вярвате, лейди! — каза той строго. — Бракосъчетанието ще се състои тук, в мое присъствие, но когато си тръгнете, за да се завърнете у дома си, необходимите документи ще бъдат у вас.

Сиво-сините очи се втренчиха в Мейрин и тя покорно наведе глава. Когато толкова смело бе започнала да се пазари с краля, тя не беше очаквала да получи толкова много.

Кралят погледна брат си и запита:

— Ще отмениш ли необходимия триседмичен срок за обявяването на брака, братко епископ?

— Да!

— Тогава извършете церемонията, милорд Байо. Всички, които сте в тази стая с мен, ще бъдете свидетели на факта, че на двадесет и четвъртия ден от месец декември, в лето господне хиляда шестдесет и шесто, Жослин дьо Кобург, бретонски рицар и верен поданик на Уилям Нормандски, взе за жена лейди Мейрин Алдуинсдотър, наследница на имението Ефлея, в присъствието на техния крал, на майка й лейди Еада от Ефлея, на граф Робер О, Уилям Фитц-Озбърн, Уилям дьо Варен, Хю дьо Монфор и Робер дьо Бомон!

Жослин взе ръката на Мейрин в своята и двамата застанаха пред епископа, който ги съедини в свят брак. След това кралят нареди да се вдигне наздравица за младоженците, които на свой ред вдигнаха бокалите си, за да пият за здравето на краля. След два бокала силно вино Мейрин се чувстваше замаяна.

Тя си припомни онзи ден преди няколко месеца, в който се беше омъжила за Василий. Колко различен бе днешният ден от онзи слънчев пролетен ден, в който въздухът бе изпълнен с надежда и Мейрин бе вярвала, че съществува любов, която продължава дори и след края на човешкия живот. „Сега — помисли си тя, — аз сключвам брак по сметка и предавам Ефлея в ръцете на един непознат. Чудя се дали той наистина ме обича, или след като вече получи имението, аз няма да се превърна в още една негова вещ.“

— Трябва да последваш примера на баща ми, Жослин — казваше епископът, — и да имаш голямо семейство. Майка ни даде живот на пет живи деца, а аз имам и двама полубратя, които са синове на баща ми от втория му брак. Семейството е много важно. Силата на мъжа идва отчасти от силните семейни връзки, които той има, както и от тези, които сам създава.

Жослин кимна:

— В Англия съпругата ми и аз ще основем един нов клон на семейството на баща ми. Ако е рекъл господ, името ни ще има своя чест. Какво ще кажеш, Мейрин? Ще ми родиш ли поне половин дузина силни синове? — ръката му се стегна около кръста й.

— Какво? — тя изглеждаше сепната. Беше чула името си, но не бе разбрала какво я питаха.

Младият епископ се разсмя снизходително.

— Приличате на девица, която се омъжва за първи път — каза той. — Съпругът ви иска да му създадете голямо семейство. Имате ли деца от първия си брак?

— Бяхме женени само осем месеца, милорд епископ.

— Това е достатъчно време за посяване на мъжкото семе — забеляза небрежно епископът.

— Дъщеря ми беше твърде млада за брак — притече се Еада на помощ. — Принцът я обожаваше. Той настоя сватбата да се състои, защото се страхуваше, че някой друг може да я забележи и да не може да сдържи желанието си.

— Ооо — каза духовникът и в светлосивите му очи се изписа разбиране. — Известно е, че девиците, които се омъжват твърде млади, не могат да заченат лесно. На колко години сте сега, милейди?

— Навърших шестнадесет през октомври, милорд.

— Сега със сигурност сте достатъчно голяма, за да имате деца! Дръж се добре с жена си, Жослин дьо Кобург, и аз предричам, че до следващата есен тя ще ти е родила красив син!

— Синове за една нова Англия — каза кралят. — Да, милорди и дами, точно от това се нуждаем. От силни синове за една силна Англия!

Вдигната беше още една наздравица, този път за бъдещите деца на Жослин дьо Кобург. Докато поглъщаше хладното вино, Мейрин се питаше дали ще може да се задържи на краката си. Жослин обгърна кръста й с ръка.

— Не ме пускайте, милорд! — измърка тя. — Мисля, че съм пияна.

Той се разсмя:

— Кралят не обича вината му да са от лоша реколта. Онези от нас, които служат при него, бързо свикват с това.

— Нямаше да бъда толкова зле, ако бяхме яли, преди да дойдем тук, но откакто постите ни свършиха след месата тази сутрин, не сме помирисали храна — каза Мейрин. — Не знам дали ще мога да си помръдна краката.

— Хайде да проверим — отвърна той и се обърна към краля: — Разрешавате ли да си тръгнем, господарю? Ефлея е на няколко дни път от Лондон и ние пристигнахме едва тази сутрин. Милейди е уморена, а и аз също. Ако трябва да отпътуваме утре след коронацията, мисля, че сега трябва да си починем малко.

— Да си почивате? През първата си брачна нощ? А къде останаха онези силни синове за Англия, дьо Кобург? — пошегува се Хю дьо Монфор.

— Засрамете се, милорди — скастри ги Еада, но кралят и приятелите му не можаха да се възпрат и се разсмяха.

Мейрин разбра намека им и се изчерви.

— Господарю, милорди — разсмя се сърдечно Жослин, — сега съпругата ми и аз ще ви напуснем — без да сваля ръката си от кръста на Мейрин, той я поведе извън кралската резиденция.

Еада остана единствената жена в стая, пълна с мъже, някои от които й хвърляха изпълнени с възхищение погледи. Тя направи реверанс на краля и последва младоженците.

— Изключително красива жена — забеляза граф О. — Жалко, че не може да остане с нас.

— Може би през пролетта ще трябва да посетим тази Ефлея — вметна Хю дьо Монфор — и да видим как се справя приятелят ни Жослин.

— Мислиш ли, че вдовицата ще те посрещне сърдечно, Хю? — подразни го Робер дьо Бомон.

— Една вдовица е преди всичко жена, приятелю — разсмя се Дьо Монфор и погледна през прозореца към младоженците, които в този момент се качваха на конете си.

— Просто седи върху Гръмовержец! — каза Жослин на жена си, след като й беше помогнал да се качи на седлото.

— Аз ще го водя.

— Добре ли си, детето ми? — запита тревожно Еада.

— От виното е — отвърна Мейрин. Стомахът й се свиваше заплашително.

Еада поклати неодобрително глава и се обърна към зет си:

— Тя не носи на вино. Когато пие, обикновено разрежда виното с вода. Виното на краля беше твърде силно. На мен ми хареса, но се страхувам, че Мейрин може да се почувства зле от него.

Жослин едва сдържа смеха си. Той току-що се беше оженил за най-красивата жена, която някога се беше раждала, а булката май скоро щеше да повърне. Младежът реши, че първата му брачна нощ няма да е твърде романтична. Погледът му се спря върху лицето на Мейрин и той забеляза, че тя е пребледняла. Малки капчици пот покриваха челото й, а виолетовите й очи бяха затворени. Той се зачуди дали тя се чувстваше толкова зле, колкото изглеждаше.

Мейрин наистина беше много зле. Никога преди не беше осъзнавала колко много ходът на конете прилича на поклащането на корабите. Главата й се цепеше от болка и с всяка стъпка на Гръмовержец тя си мислеше, че ще падне от седлото. Мейрин се чудеше дали щеше да успее да се върне у дома си, без да се разболее. Миризмата, която идваше откъм реката при отлив, не й помагаше, а само влошаваше състоянието й. Единствено леденият декемврийски вятър й пречеше да изгуби контрол над себе си. Тя с благодарност отвори очи, когато конят й най-после спря пред малката лондонска къща и Жослин й помогна да слезе. Златистозелените му очи я погледнаха съчувствено:

— Страхувам се, че ще трябва да отложим отпразнуването на бракосъчетанието си, милейди съпруго. Утре с гордост ще ви покажа на коронацията, а за това ви е необходим един дълъг сън.

— Съжалявам, милорд — измърмори тя и той се разсмя.

— Магьоснице, аз наистина те обичам и мисля, че нито на теб, нито на мен ще ми бъде приятно да си болна по време на страстната ни прегръдка. Създаването на силните синове на Англия може да остане за някоя друга нощ.

Мейрин се усмихна:

— Майка ми каза, че си добър човек, Жослин дьо Кобург. Подозирам, че тя не е познала дори и наполовина. Мисля, че ще ми бъде приятно да те опозная по-добре.

Той й се ухили в отговор. След това я вдигна на ръце и я внесе в къщата, изкачи стълбите до спалнята и я положи върху леглото.

— Тази вечер ще спя долу, Мейрин — каза той и я целуна по челото. — Ще изпратя майка ти при теб.

— Идете при дъщеря си! — каза той на Еада, когато се върна в залата на първия етаж. — Тази вечер ще спя тук.

Еада изчезна по стълбите, а Дагда се приближи до камината и запали дървата, които бе подредил по-рано. Той внимателно раздуха пламъка и огънят се разгоря. После ирландецът добави два сухи пъна. Дървото изпращя, пламъците лумнаха и по стените заиграха тъмни сенки. Гигантът отиде до дългата маса в средата на залата и напълни два бокала с вино от каната, която бе поставена върху прашната й дъбова повърхност. Дагда подаде единия бокал на Жослин.

— А сега, милорд — каза той, — искам да пия за сватбата ви с милейди Мейрин. Нека бог да ви дари с дълъг живот, много деца и мир! — той изпи чашата до дъно и я остави върху масата. — Аз съм на петдесет години — започна да говори ирландецът. — Не помня баща си. Майка ми беше едра жена, която можеше да се справи с всичко, с изключение на многото си деца, заченати от също толкова много мъже. Ние бяхме оставени да правим каквото си искаме. На дванадесет години бях висок метър и осемдесет и не спирах да раста. На дванадесет и половина получих бойното си кръщение: убих двама души и за първи път в живота си открих, че вследствие на това хората започнаха да ме ласкаят и да ме уважават. На седемнадесет години бях най-жестокият и най-страховитият войн в Ирландия. Името ми беше проклятие, с което майките плашеха непослушните си деца.

Когато навърших двадесет и шест години, бях пленен от група монаси. Бях подмамен да отида при тях с разкази за скритото им съкровище. Монаси! Те знаеха кой съм аз и решиха да спасят безсмъртната ми душа — споменът за случилото се накара Дагда да се разсмее весело. — Така че те ми свалиха ризницата и ми взеха оръжията. После, след като ме оставиха гол, както майка ме е родила, ме вкараха в една малка килия без прозорци. „Ти трябва да се преродиш; Дагда — казаха ми те, — и това е утробата, в която ще го направиш.“ Да знаете колко мразех тези монаси в началото, милорд, защото омразата беше единственото чувство, което можех да разбера. Псувах любезните старци, които ми носеха храна по два пъти на ден, но освен тях никой не ме посещаваше. Заклех се, че ако успея да се измъкна, ще разруша манастира им.

Най-накрая, след като бях прекарал много седмици затворен в килията, гневът и омразата ме напуснаха. Една сутрин, когато някакъв стар монах ми носеше храна, аз открих, че плача и го моля за помощ. Без оръжията си и без омразата си аз отново се бях превърнал в детето, което си бях. Добрите монаси започнаха да превъзпитават това дете. Те ме научиха, че въпреки че понякога физическата сила е решение, по-често е възможно проблемите да бъдат решавани без насилие. Те ме научиха как да използвам ума си, за да мисля и да разрешавам проблеми, а не да се бия, без да мисля. Те ме натовариха да се грижа за безпомощните създания, за малките животинки във фермата им, които се нуждаеха от защитата и грижите на някой по-силен от тях. Един ден се озовах преместен в манастирската болница, където се грижех за болните и умиращите. Всичко това ме научи, че животът е по-ценен от смъртта, милорд. Щях да бъда доволен, ако можех да остана да живея в манастира завинаги.

След като бях прекарал две години с монасите — продължи гигантът, — ми беше дадена нова задача и бях изпратен в двора на крал Рори тир Конъл, който управляваше Северозападна Ирландия. Старата жена на краля му беше родила петима сина и четири дъщери. Тя вече беше станала баба, когато отново зачена на петдесетгодишна възраст, но умря при раждането на Мер тир Конъл, която бе майката на вашата съпруга. Мер беше поверена на грижите ми, защото Рори тир Конъл бе вбесен от смъртта на жена си и не искаше дори да погледне бебето.

Очите на Дагда се насълзиха при спомена за бившата му господарка и той замълча за миг. После продължи разказа си:

— През целия ми живот никой не ме беше обичал, нито пък ми се беше доверявал безусловно, както правеше моята принцеса. Сърцето ми, чието съществуване аз бях отричал в продължение на толкова много години, разцъфна и аз посветих живота си на грижи за нея. Аз избрах дойката й и лично се уверих, че жената е здрава. Моето име бе първата дума, която Мер тир Конъл произнесе. Наблюдавах я как израства и се превръща от малко момиче в жена. Виждах болката по лицата на младежите, които идваха да я ухажват само за да бъдат отпратени. Преди тя самата да бе разбрала, аз знаех, че е влюбена в Сиаран сен Ронан, и душата ми се изпълни с радост в деня на тяхната сватба.

Нито за миг не си и помислях, че любовта им щеше да завърши с нейната смърт. Когато принцесата почина малко след като бе дала живот на милейди Мейрин, имах чувството, че аз самият съм умрял. Принцесата обаче ме познаваше също толкова добре, колкото и аз познавах нея. Тя остави щастието и безопасността на детето си в моите ръце също както някога монасите я бяха предали на грижите ми. Тя знаеше, че няма да излъжа очакванията й, и аз наистина не я подведох. След смъртта на Сиаран сен Ронан аз я защитих от онази богохулна кучка, мащехата й. Когато Алдуин Ателсбеорн прибра господарката ми в дома си и я прие за своя дъщеря, аз му дадох своята вярност. Сега предлагам верността си на вас, милорд. Искам обаче да ви предупредя, че ако някога вашите интереси се сблъскат с тези на милейди Мейрин, аз ще застана на нейна страна. Мисля, че трябва да знаете това.

Жослин беше смаян от този монолог. Той отдавна се мъчеше да си обясни присъствието на ирландеца в живота на Мейрин. Рицарят бе харесал Дагда още от самото начало, защото гигантът очевидно беше честен и верен, и на него можеше да се вярва.

— Мога само да се надявам, Дагда, че интересите ми никога няма да се сблъскат с тези на жена ми. Ти, очевидно, можеш да бъдеш страховит противник — отвърна Жослин с топла усмивка.

— От много години не съм вдигал меча си, за да убивам, милорд. Отидох в Йорк с Алдуин Ателсбеорн и сина му, но танът знаеше как се чувствам и ме остави в тила да се грижа за ранените. Гледката на битката ми напомни за много неща, милорд, но не почувствах копнеж да извадя меча си и да започна да убивам. Жаждата за кръв ме напусна отдавна. Сега ценя живота много повече.

Жослин кимна. По някакъв незнаен за него начин той разбираше чувствата на Дагда и се възхищаваше на силната му воля. Ирландецът не трябваше да се доказва.

— Кралят ме натовари със строежа на замък в Ефлея — каза той. — Какво ще кажеш, ако ти предложа да надзираваш работниците, които майстор Жилет ще доведе в имението през пролетта? Моят инженер ще трябва да се справя с всички проблеми по строителството, които няма да бъдат малко. Аз трябва да имам човек, на когото да мога да се доверявам и който да може да се оправя с работниците, а ти си човек, когото всички в Ефлея уважават и обичат.

Дагда кимна и на устните му се появи усмивка.

— Да — отвърна той. — Аз много бих искал да участвам в построяването на замъка, милорд. През живота си съм бил разрушител и възпитател, но никога не съм участвал в създаването на нещо.

— Това значи ли, че нямаш деца, Дагда?

Ирландецът се разсмя и кимна:

— Грижех се за господарката си и не ми остана време да си намеря жена. Имах няколко жени в Ирландия и в Ефлея, които от време на време щедро споделяха леглата си с мен. Говори се, че съм баща на осем сина и поне шест дъщери, откакто живея в Англия. Тъй като всичките ми деца имат неприятния навик да приличат твърде много на мен, аз просто не мога да отрека бащинството си. С ваше разрешение, милорд, бих искал най-големият ми син Едуин да ми помага в работата ми по замъка.

— Можеш да избереш, когото искаш, Дагда. Ще те оставя сам да вземаш такива решения, защото ти познаваш хората в Ефлея по-добре от мен.

Дагда беше доволен от това подреждане на нещата и внезапно осъзна, че е гладен. Той вече бе ходил до съседната готварница и бе купил печен петел, самун хляб, малко твърдо сирене, а за Мейрин и Еада бе взел малко ябълки и круши. Той даде храна на новия си господар и отиде да занесе вечерята на Еада.

— Лейди Мейрин вече спи — каза усмихнато той, когато се върна в залата.

— Лейди Еада казва, че жена ми не носи на вино — забеляза Жослин.

Дагда се разсмя:

— Познавам много малко келти, на които алкохолът не им понася, и господарката ми е един от тях. Ако виното й не е разредено, тя се поболява. Понякога успява да го повърне, а друг път — не, но след гаденето винаги следва сън. Родителите й нямаха този проблем.

— Какви бяха родителите й? — запита Жослин.

— Майка й беше красива. Имаше глас на чучулига и лесно се разсмиваше. Трудно се ядосваше и обикновено успяваше да открие нещо хубаво във всичко. Мисля, че затова бог я прибра при себе си толкова млада. Тя със сигурност беше едно от любимите му чеда и господ очевидно не е могъл да понесе мисълта да бъде далеч от нея. Що се отнася до бащата на лейди Мейрин, той беше любезен и обичаше моята принцеса. Той беше един от онези рядко срещани мъже с наистина добри сърца. Обожаваше първата си жена и беше покрусен от смъртта й. Той не очакваше тя да умре точно по този начин. Беше твърде млада.

— Как умря той, Дагда?

— При злополука. Падна от коня си във водния ров на замъка и веднага след това го хвана треска. Почина няколко седмици след това и втората му жена успя чрез измама и лукавство да изгони милейди Мейрин от дома й. Тя беше порочна жена, милорд, с лице на ангел и сърце на дявол. Ако бях знаел за намеренията й, можеше да уредя да я сполети някаква злополука. Лейди Бланш толкова много искаше да притежава земите на Ландерно, че не я интересуваше какво щеше да се случи с едно невинно дете.

— Лейди Бланш ли?

— Бланш дьо сен Брийо, бог да я прокълне, мащехата на милейди Мейрин. Но това отдавна е в миналото и Бог, и Дева Мария бдяха над господарката ми и я запазиха от злото — той откъсна крака на петела и заби зъби в месото.

Бланш дьо сен Брийо! Жослин усети как кръвта напуска лицето му. Той наведе глава, за да прикрие изражението си от Дагда, и бавно започна да дъвче парче хляб със сирене. Възможно ли беше ирландецът да бе имал предвид същата Бланш дьо сен Брийо? Трябваше да е тя! Жената, която Жослин бе познавал, наистина бе имала ангелско лице. Доколкото му беше известно, в семейството нямаше две жени с едно и също име. Трудно му беше да повярва, че тя бе толкова порочна, но доказателствата бяха неоспорими.

Неговата Бланш! При тази мисъл той се задави с парче хляб и Дагда го потупа по гърба и му подаде бокала си. Жослин изрази благодарността си с кимване. Онази Бланш, която беше познавал, бе живяла в дома на най-големия си брат. Тя беше вдовица с една дъщеря, но той никога не беше срещал момичето, защото то живееше в семейството на бъдещия си съпруг. Бланш бе много доволна от съпруга, който бе успяла да намери за дъщеря си. Обширните земи на момичето й бяха осигурили за съпруг по-малкия син от могъщото семейство Монтгомъри.

Бланш не бе разказала много за първия си брак и бе намекнала, че семейството й я е принудило да се омъжи. Беше му казала, че съпругът й бил един ужасен старец, чиято смърт я спасила от неописуеми ужаси. Никога не беше споменала името му или името на имението му. Тогава Жослин бе решил, че спомените са твърде болезнени за нея, но сега осъзна, че тя не бе искала той да говори за нея с баща си, който бе близък приятел на покойния й съпруг.

Тя го беше заслепила със сините си очи, с кадифения си глас и с меката си ръка, която бе полагала върху неговата, докато се бяха разхождали из градината на брат й. Тя му бе правила леки намеци, какво може да има между тях.

Жос се бе почувствал поласкан от вниманието й, защото не беше нищо повече, освен едно копеле без свои земи, въпреки че във вените му течеше кръвта на благородник. Той дори си беше мислил, че някой ден, когато щеше да има свои земи и щеше да заема почтено място на служба при краля, може би щеше да бъде подходящ кандидат за нея и тя може би щеше да се съгласи да се омъжи за него. Той не я обичаше, но никога през живота си не беше очаквал, че ще обича съпругата си. Колко мъже обичаха жените си? Мъжът се женеше, за да се сдобие със земи, с положение или със златото на жена си. Не само съпругът, а и цялото му семейство се облагодетелстваше от това. Силните съюзи създаваха силни семейства.

Така си беше мислил той до деня, в който бе прекосил река Алдфорд в Ефлея и бе видял Мейрин да излиза от гората, заобиколена от група жени. От тогава той бе обикнал тази девойка и бе копнял по нея. Тя беше красивата магьосница, която го преследваше дори и в сънищата му. Бог сигурно се грижеше за него, щом го беше спасил от една толкова порочна и опасна жена като Бланш дьо сен Брийо, като му бе дал Мейрин от Ефлея.

Той започна да дъвче още по-бавно и прокарваше храната си с виното, което Дагда не спираше да налива. Жослин реши, че Мейрин не трябва да знае за кратката му връзка с мащехата й, защото едва ли някой от тях щеше да види Бретон отново, а Бланш със сигурност нямаше да дойде в Англия. Той се беше измъкнал на косъм и нямаше защо да тревожи съпругата си.

Когато двамата мъже се наядоха, Дагда прибра чиниите и извади два сламеника от един шкаф до камината и ги постави пред огъня. Двамата се увиха в палтата си и заспаха.

Първата мисъл на Жослин, когато се събуди от шума, който Дагда вдигаше, докато слагаше дърва в камината, бе да се запита къде е. После бързо си спомни всичко. Навън звънът на камбаните в студената декемврийска утрин оповестяваше, че е Коледа.

— Колко е часът? — попита той изпод тежкото си палто.

— Съмва се, милорд. Вече събудих господарката и майка й.

Жослин седна върху сламеника:

— Как е жена ми тази сутрин, Дагда?

— Отпаднала е, но казва, че стомахът й се е успокоил. Вече й занесох хляб, сирене, плодове и разредено вино.

Жослин стана от сламеника:

— Звучи добре като за закуска, особено ако е останало нещо от петела.

Ирландецът мълчаливо постави храната пред него и Жослин повдигна вежди:

— И ти ли си магьосник като господарката си, Дагда, та знаеш какви са желанията ми още преди да съм ги изрекъл?

Гигантът се разсмя:

— Тук няма никаква магия, милорд. Провизиите ни са малко и аз просто ви дадох онова, което имахме. А сега яжте. Трябва да извадя вода от кладенеца и да я затопля, за да се измие господарката ми, а ще трябва първо да разбия леда на повърхността.

Жослин излапа набързо храната, но тя не беше достатъчна да утоли глада му. После тръгна да види Мейрин. Еада го срещна на стълбите и усмихнато му пожела добро утро. Той й отвърна със същото. Саксонката му харесваше: тя беше приятна, добра и разумна жена.

Мейрин седеше върху голямото легло, над което висяха отдавна избелели прашни кадифени драперии. Въпреки това леглото изглеждаше удобно и Жослин си помисли, че нямаше да бъде зле, ако бе прекарал първата си брачна нощ в него. Сега обаче тя трябваше да бъде отложена, докато не се върнеха в Ефлея. Той нямаше намерение да упражнява съпружеските си права в някаква странноприемница или чужда къща по пътя. Жослин искаше да направи това в собственото си легло, където да може да се наслади на красотата на съпругата си и да не трябва да става рано, за да потегли на път. Кралят обичаше да го дразни за това, че беше твърде принципен.

Огледа Мейрин и тя се изчерви от погледа му. Беше облечена в долната си риза и Жослин можеше да види две прекрасни гърди под прозрачната коприна.

— Добро утро, съпруго — каза той и седна до нея на леглото.

Мейрин се опита да вдигне завивката, за да скрие тялото си от погледа му, но той спря ръката й със своята.

— Недей! — каза тихо. — Беше ми отказана компанията ти. Моля те, да не ми отказваш поне правото да се насладя на красотата ти — той нежно хвана едната й гърда и потърка бавно зърното й.

Цялото й тяло изтръпна от докосването му и Мейрин си помисли, че желанието й трябваше да е очевидно. Толкова много време беше изминало, откакто за последен път бе докосвана с любов. Когато бе приела факта, че ще трябва да се омъжи за Жослин дьо Кобург, за да запази Ефлея, тя си бе помислила също, че няма да й харесва, когато той я люби. Бе вярвала, че обича Василий и желанието, което той я бе карал да изпитва, й бе харесвало. Бе обожавала допира му. Никога не беше изпитвала страх, когато той я бе учил на многото начини, с които двама влюбени можеха да задоволят страстите си, без да консумират съюза си. Когато Ерик Лонгсуорд я бе докоснал, тя бе изпитала отвращение и бе предположила, че ще изпитва същото чувство при допира на всеки друг мъж. Колко хубаво беше да открие, че бе сгрешила!

Тя едва не измърка от удоволствие и блаженото изражение на лицето й накара Жослин да се разсмее:

— О, как ме изкушаваш, сладка моя магьоснице! Иска ми се да не ни очакваха в Уестминстър за коронацията на краля. Иска ми се да не трябва да тръгваме толкова скоро. Иска ми се още сега да скоча при теб в леглото, да дръпна завесите и да задоволя очевидните ти копнежи! — той с нежелание отдръпна ръката си от гръдта й. — За бога, Мейрин, не ме гледай така! Този поглед поражда в мен желание да те изнасиля!

— Не искам да бъда безсрамна — измърмори тя, — но отдавна не ме е докосвал мъж. След смъртта на Василий си мислех, че няма да ми хареса да ме докосва друг. Шокиран ли сте, милорд?

— Лейди, желанието ви ме радва. Обещавам ви, че веднага след завръщането ни в Ефлея ще задоволя страстта ви. Нямат ли край изненадите, които сте ми приготвили, Мейрин? Красива съпруга с процъфтяващи имоти, която желае съпруга си толкова силно! Кралят ми даде повече, отколкото си мисли. Ако приближените му знаеха истината, днес аз щях да бъда човекът, на когото щяха да завиждат най-много в цяла Англия! — той хвана ръката й, обърна я и целуна първо дланта й, а после и вътрешната страна на китката й.

Мейрин усети как пулсът й се ускорява, но не знаеше дали причината за това са думите му, целувките му, или и двете заедно.

— Милорд, ако това е меденият ни месец, надявам се той да продължи вечно — измърка тя, — но сега трябва да се облека, ако искам да съм готова навреме.

— Мога ли да ти помогна? — закачи я той и още веднъж бе изненадан от нейната честност и прямота.

— Милорд, ако ме докоснете още веднъж, няма да отговарям за действията си! Ще ви бъда благодарна, ако ми изпратите майка ми.

Тя стана от леглото и застана до него.

Жослин също стана и я хвана за раменете, за да погледне във виолетовите й очи.

— Искаш ли ме толкова, колкото те искам и аз? — попита я той, замаян от аромата на парфюма й и топлината на тялото й.

— Да — прошепна дрезгаво Мейрин, — искам те, съпруже! Не само заради децата, които ще ми дадеш, а и заради удоволствията, които ще си доставим взаимно. Василий обичаше да казва, че децата порастват и напускат родителите си, но мъжът и жената започват и завършват живота си заедно. Той казваше също, че в началото те взаимно се учат на страст и че независимо от задълженията им към семейството и страната им не трябва да губят страстта си, защото само така краят за тях ще бъде като началото. Любовта и страстта им ще ги поддържат на старини. О, Жослин! Внезапно осъзнавам, че ми се иска да ме обичаш!

— Искаш да те обичам ли? Но, магьоснице, аз те обичам! Не съм ли ти го казвал преди? Обичам те!

Известно време те стояха и се гледаха. Стъпките на Еада ги върнаха към действителността.

— Жослин — каза саксонката, като влезе в стаята, — Дагда ви е затоплил вода в залата. Мейрин и аз ще се приготвим възможно най-бързо.

Той нямаше какво друго да направи, освен да се върне в залата, но преди да излезе, успя да открадне бърза целувка от жена си, което накара Мейрин и Еада да се засмеят. Жослин си подсвиркваше, докато слизаше по стълбите.

— Ти си късметлийка — каза Еада. — Не ти ли казах, че е добър човек?

— Ти мислиш за татко — Мейрин бе забелязала влагата в очите на Еада.

— Той ми липсва! — отвърна тихо майка й. — Прекарах почти целия си живот с Алдуин, а сега останах сама. Това е странно чувство, детето ми. Често си мисля, че нещо не е наред и че нещо ми липсва. После изведнъж разбирам какво е то. Баща ти! Него вече го няма и за първи път през живота си аз имам чувството, че една част от мен също я няма.

— Но ти не си сама, мамо! Имаш мен и Жослин. Един ден ще имаш и внуци. Ние имаме нужда от теб!

— Значи не искате да се върна в залата на брат си? Значи мога да остана в Ефлея?

— Да останеш в Ефлея ли? Ефлея е твоят дом, мамо! Ти си господарката на имението.

— Не, Мейрин. Сега ти си господарката, а Жослин дьо Кобург е господарят. Ефлея вече не е моя.

Мейрин прегърна майка си и я притисна силно към себе си.

— Някога моят дом ми беше отнет — каза тя. — Бях изгонена от мястото, което обичах и познавах най-добре. Тогава ти отвори сърцето си и вратата на дома си за мен. Ти ме прие за своя дъщеря, въпреки че сърцето ти се късаше от загубата на Едит, която беше носила в утробата си и бе отглеждала в продължение на пет години. Не си спомням жената, която ме е родила, мамо. Ти ме отгледа, ти се радваше заедно с мен, ти плачеше заедно с мен. Ти се грижеше за мен, когато бях болна, и ме укоряваше, когато правех нещо лошо, но упорито отказвах да си призная вината. Ти винаги ми прощаваше. Ти си моята майка! Да те накарам да напуснеш дома си, мястото, което обичаш, ще бъде голям грях. Но което е по-важно, мамо — аз те обичам! Искам да бъдеш до мен, докато бог не реши да ни раздели!

Еада погледна Мейрин с насълзени очи. Когато се съвзе, тя каза:

— Ще оплаквам смъртта на баща ти и брат ти до края на дните си, но господ сигурно ме е благословил, когато ми даде теб, за да бъдеш мое истинско дете, Мейрин.

Двете жени се прегърнаха отново и всяка избърса сълзите от лицето на другата. После усмихнато започнаха да се обличат за коронацията. Щяха да носят дрехите, с които се бяха явили при краля предния ден. Единствените други дрехи, които притежаваха, бяха поизносените облекла, с които бяха пътували до Лондон. Те знаеха, че никой няма да забележи дрехите им, защото не бяха хора с високо положение.

Малко вероятно беше, че ще могат да видят краля отблизо. След церемонията щяха да се върнат в къщата, за да се преоблекат и да отпътуват за Ефлея.

Те нямаше да участват в празненствата след коронацията, на които щяха да присъстват предимно мъже, защото по това време в Англия нямаше много нормански жени с висок ранг. Страната все още се смяташе за опасна поради многото огнища на съпротива срещу норманските завоеватели. Норманите се отнасяха с жените си като с украшения и средство за осигуряване на потомство или за формиране на съюзи. Дори кралицата все още не беше стъпила на английска земя.

Денят беше студен и мрачен и предвещаваше снеговалеж. По улиците на Лондон цареше веселие и те гъмжаха от нормани и англосаксонци от всякакъв ранг, които се бяха запътили към голямата Уестминстърска катедрала. Уилям бе решил, че катедралата, която бе построена, от крал Едуард и завършена едва преди година, бе най-подходящото място за коронацията му. Повечето гости идваха пеша, но имаше по някоя групичка на коне. Представителите на Ефлея бяха дошли от имението с ескорт, но Жослин не беше сигурен какво е отношението на лондончани към норманите и беше оставил хората си на лагер от далечната страна на Лондонския мост, където вероятността от безредици беше по-малка.

Колкото повече се приближаваха до катедралата, толкова по-трудно ставаше придвижването им. Шумът около тях беше оглушителен. Беше им обещано място в самата катедрала, затова те оставиха Дагда да пази конете им и влязоха в Уестминстър. Жослин не видя познати лица, но успя да осигури на жена си и Еада място в задната част на катедралата, откъдето можеха да видят добре Уилям, когато преминеше покрай тях.

Уилям Нормандски влезе в Уестминстърското абатство, за да бъде коронясан за крал на Англия според древния британски ритуал. Той беше коронясан и помазването му беше извършено от архиепископа на Йорк. Фракцията на Харолд Годуинсон бе принудила покойния крал Едуард да свали законния прелат на Уестминстър и да го замени с един свещеник на име Стиганд, чиито сан бе отнет от папата.

Церемонията не продължи дълго и когато свърши, архиепископ Алдред представи Уилям I, крал на Англия, на народа на английски език, което беше революционно нововъведение. След това Жофруа, епископ на Котанс, също представи краля на поданиците му, като говореше на своя роден нормандски френски.

За нещастие наемниците, които охраняваха Уестминстър, чуха втория възглас, с който поданиците на краля приветстваха своя нов владетел, и помислиха, че започва въстание. Затова набързо подпалиха близките къщи. Грешката бе открита бързо, но не и преди две от къщите да бъдат изгорени до основи, а на няколко други да бъдат нанесени сериозни щети. Ужасеният крал веднага разпореди разходите по поправката да се възстановят на собствениците, след което коленичи пред олтара, за да благодари на Бога, че никой не беше пострадал.

Разкъсван между двете жени, за които трябваше да се грижи, и вероятността господарят му да се намира в опасност, Жослин се поколеба за миг, когато започна бъркотията.

Мейрин се наведе към ухото му и му прошепна:

— Вървете при краля, милорд! С майка ми ще бъдем в безопасност тук.

Той тръгна веднага, без дори да погледне назад. Когато бъркотията утихна, Уилям забеляза своя бретонски рицар и му се усмихна:

— Добре съм, Жослин. Върни се при красивата си съпруга и земите си, и ни помогни да запазим Англия! Днес бях коронясан за крал на тази страна, но ако искам да задържа короната си, ще трябва да обединя Англия в едно цяло. Бракове като твоя и хора като теб ще ми помогнат да създам една силна Англия.

Той протегна ръката си и Жослин дьо Кобург коленичи и я целуна. После бретонецът стана и си тръгна. Уилям се усмихна след него и се обърна към брат си Одо с думите:

— Да тръгваме за Баркинг, братко, за да приемем почитта на верните ни поданици.

Епископът се ухили на брат си и отвърна:

— Да тръгваме за Баркинг, Уилям, защото денят е студен, а в Баркинг ни очакват храна и топло вино, а може би дори и някоя топла девица, поне наполовина толкова красива, колкото огненокосото момиче, което ти така безгрижно даде на Жослин дьо Кобург. О, колко завиждам на този човек! Ако тя е също толкова пламенна, колкото е косата й, ще бъдеш голям късметлия, ако тази погранична крепост изобщо бъде построена. Тази жена ще изтощава нашия рицар през нощта и през деня той няма да има сили да се занимава със строежа! По-добре щеше да бъде, ако му беше дал някоя грозна жена, за да може той да прекарва дните си, като надзирава работата на строителите си — и епископът се заля в смях.

— Одо, ти си твърде земен за божи служител — каза кралят с лека нотка на неодобрение в гласа.

— Но, Уилям — отвърна брат му, — семейството се нуждаеше от епископ.

На устните на краля се появи лека усмивка, която веднага изчезна.

— Към Баркинг! — каза той, оборна се и излезе от катедралата.

Одо забързано тръгна след брат си.

Жослин бе извел Еада и жена си от катедралата. Той знаеше, че щом кралят си тръгнеше, тълпата бързо щеше да излезе на улиците. Жослин се надяваше групата му да успее да стигне бързо до малката къща в края на града, където щяха да се преоблекат, преди да потеглят към Ефлея. Въпреки бъркотията Дагда ги чакаше на същото място, на което го бяха оставили. Мейрин се ухили, когато ирландецът й помогна да се качи на седлото.

— Можеш ли да си представиш някой да може да го накара да се премести? — попита тя съпруга си.

— Какво стана? — запита гигантът. — Сърцето ми слезе в петите, когато тези наемници започнаха да палят къщите.

Жослин му обясни какво се беше случило и Дагда кимна.

— Недисциплинирани глупаци — измърмори той, докато се качваше на коня си.

Те си проправиха път през тълпата и бързо стигнаха до къщата, където двете жени се преоблякоха набързо в по-практични дрехи. Дрехите им бяха обикновени и поизносени, защото Жослин не искаше да привличат вниманието по време на пътуването си. Той искаше да се върне в Ефлея възможно най-бързо. Дагда провери дали огънят в камината е угасен, взе остатъците от храната и заключи къщата. Те се качиха на конете си и тръгнаха по Лондонския мост към ескорта, който ги очакваше от другата страна на реката.

Беше много студено и във въздуха прехвръкваха снежинки. Влагата проникваше през дрехите им. Мейрин бе сложила качулката си, но дори и това не можеше да предпази бузите й от режещия студ. Предната година тя и Еада бяха празнували Коледа с Бранд, а Коледа преди две години тя бе отпразнувала във Византия. Мейрин усети как по зачервената й буза се търкулна една сълза.

„Защо плача за него? — помисли си тя. — Не стига, че ме изостави заради любовник, ами и любовникът му беше мъж. Въпреки твърденията му, той не ме обичаше!“ После тя си спомни с каква нежност Василий я бе въвел в тайните на страстта и за всичко, на което я бе научил за изкуството на любовта. Той сигурно я беше обичал поне малко. Тя се запита дали на Жослин щеше да му хареса, ако приложеше върху тялото му всички онези неща, на които я беше научил Василий. Много й се искаше да се люби с Жослин и тя си помисли, че този съпруг нямаше да я остави девствена.

Те яздиха, докато не се стъмни и не бяха принудени да приемат гостоприемството на някакъв непознат саксонски тан и съпругата му. Танът не беше участвал в битката при Хейстингс, защото по това време бил болен, а синовете му били твърде млади, за да отидат вместо него. Сега той и жена му благодаряха на милостивия господ за това, защото няколко от съседите им бяха загинали в сражението, а жените и децата им бяха изгонени от домовете си и оставени да обикалят пътищата в зимния студ. Кралят бе милостив, но имаше хора, които не бяха спрели да му се противопоставят дори и след победата му над Харолд Годуинсон, и тези хора бяха изпитали гнева му.

Домакините им искаха да знаят новините и с интерес изслушаха разказа на гостите си за коронацията. Те кимаха одобрително, докато Еада им разказваше как архиепископът на Йорк бе представил краля на поданиците му на английски език. Танът едва не се разплака, когато Жослин му каза, че правото на собственост над земите му ще му бъде потвърдено, ако се закълне във вярност на Уилям. На лицето на домакина бе изписано очевидно облекчение, защото той се бе страхувал, че ще изгуби земите си, както бе станало със съседите му.

— Кралят не е лош човек — каза Жослин. — Въпреки че аз самият съм норман, аз му служих вярно в продължение на много години. Уилям Нормандски е справедлив човек. Твърд е, но е честен и справедлив господар. В замяна и вие трябва да му бъдете верен.

— Но ще може ли той да задържи Англия? — запита танът. — Чувам, че на север и в Ексетър все още има бунтове.

— Можете да бъдете сигурен, че крал Уилям ще задържи Англия — увери го Жослин. — Няма да навредите на себе си и на семейството си, ако му се закълнете във вярност.

На другата сутрин те се сбогуваха с домакините си и продължиха по пътя си. В продължение на няколко часа слънцето правеше смели опити да проникне през облаците, но в крайна сметка трябваше да отстъпи пред сивата пелена, която покриваше небето. Групата продължи да пътува на северозапад още няколко дни, като спираше само за пренощуване и за обяд. Най-после около тях започнаха да се появяват познати места и те разбраха, че скоро ще дойде краят на пътуването им.

Долината на Ефлея им се стори изключително спокойна и приветлива, докато прекосяваха източните хълмове, от които се слизаше към река Алдфорд. В къщата ги очакваше топлина, храна и вино.

— Най-после мога да се насладя на една гореща баня! — каза радостно Мейрин.

— Изкъпи се първо ти, детето ми — отвърна майка й. — Аз трябва да се погрижа вещите ми да бъдат изнесени от голямата спалня. Сега тя принадлежи на теб и Жослин. Отсега нататък аз ще спя в твоята стая.

Мейрин щеше да възрази, но осъзна, че майка й имаше право. Сега голямата спалня наистина принадлежеше на Жослин, а тя беше негова съпруга. В началото Мейрин щеше да се чувства неудобно в стаята на родителите си, но с времето щеше да свикне.

— Ще се погрижа за вечерята, мамо — каза тихо тя и Еада изчезна по стълбите, последвана от Нара.

— Кралят потвърди ли правото на собственост на лейди Мейрин върху имението? — запита прислужницата.

— Не съвсем, Нара — отговори усмихнато саксонката. — Лейди Мейрин и милорд Дьо Кобург сключиха брак в Лондон в присъствието на самия крал. Венча ги лично братът на краля, епископът на Байо! Какво ще кажеш за това? Сега Жослин дьо Кобург е господар на Ефлея, а Мейрин е господарка на имението. А сега отвори раклата, момиче, и ми подай чисти чаршафи за леглото!

Нара бе онемяла от изненада и безмълвно подаде на господарката си чистите чаршафи. Когато стаята беше готова да посрещне новите си обитатели, Еада нареди на Нара:

— Кажи на Кене да помогне на Дагда да донесе вода за ваната на дъщеря ми.

След това Еада слезе по стълбите, защото се сети, че Мейрин бе споменала нещо за вечеря. Стигнала до залата, саксонката се спря внезапно. Сега дъщеря й бе господарка на къщата и сама трябваше да определя менюто. Еада винаги беше мразила да решава какво ще се яде за вечеря и с радост щеше да се откаже от това си задължение. Тя си наля чаша вино и седна пред камината.