Даяна Апълярд
Домашен инстинкт (12)

Дванадесета глава
Декември

Вторник, 1 декември

„Ти какво му каза?“ — попита Джил тази сутрин, докато се изкачвахме по хълма зад къщата ни.

Том беше в раницата на гърдите ми, а кучетата тичаха напред, пръскайки след себе си кал и мъртви листа.

„Казах му, че ще си помисля — отвърнах. — Една седмица.“

„И какво смяташ да правиш?“ — не ме оставяше на мира тя.

„Дявол знае! — намръщих се. — Не мога да реша. Копнея да го видя, но щом е до мен, ми се иска само да го зашлевя. Не знам дали ще успея да живея отново с него. Приличаме на двама непознати, които тепърва трябва да се опознават. Не съм сигурна, че ще ми стигнат силите отново да му повярвам.“

„Опитай.“

Думите на Джил ме смаяха. Спрях рязко и се обърнах да я погледна, при което Том „извалсува“ на гърдите ми.

„Какво рече? Нали ти ме съветваше да го убия и да приключа с него веднъж завинаги?“

„Да — съгласи се тя. Беше свела поглед и ровеше земята с върха на гумения си ботуш. — Но с кого ще го замениш?“

„Е, много ти благодаря! — засмях се кисело. — Страшно разумна причина. Да си прибера Майк обратно, защото може да не намеря друг! Отлично! Много модерен феминистки довод!“

„Не е — съгласи се тя. — Но децата… Все си мисля как ще се почувстват Сузи и Дейзи, ако напусна Пийт… Наистина в много отношения е безполезен, но е техен баща и те си го харесват… Струва ли си да предприемеш такъв ход, преобръщайки изцяло живота им?“

„А моят живот? — избухнах аз. — Той как преобърна живота ми с главата надолу и предаде всичко, каквото имахме? И то за да спи с друга жена?“

„По-слаба от теб“ — каза Джил, кимайки съчувствено.

„Никак не ми помагаш — отвърнах сърдито и забързах надолу по хълма. — Изобщо не ми помагаш.“

Единственото успокоение е, че си стоя у дома. Толкова е странно да се събуждам всяка сутрин и първата ми мисъл да е: не трябва да бързам за работа. Но, господи, колко изтощително е да се грижиш за две малки деца през цялото време особено сама. Да водя Ребека на училище е ритуална форма на мъчение. Не знам как Клер не я е убила през изминалата година. Едно е да съм с тях през уикенда, друго са всекидневните грижи. Ето как мина днешната сутрин:

„Ребека, ставай.“ Никакъв отговор от неподвижната форма под юргана. „Ставай или ще закъснеем за училище.“ Много искам да се представя като съвършената майка пред учителките й, затова закъсненията се изключват. Също така мръсните нокти, несресаната коса и загубените тетрадки. Започвам да се вманиачавам на тази тема. Оставям Ребека да се оправя и вадя Том от креватчето му. Той веднага се насочва към кухнята, а мокрият памперс издува пижамката му. Улавям го за врата и решавам да го преоблека. Имам половин час, преди да излезем за училище. Десет минути по-късно, след като съм заклещила Том върху леглото, за да го преоблека, той е почти готов. Памперсът се оказва некачествен. „Ребека — викам към стаята й. — Облече ли се вече?“ Чува се шумно суетене и когато отварям вратата, Ребека е напъхала единия си крак в чорапогащника. „Побързай! — казвам. — Ще приготвя закуската.“ Изминали са още петнайсет минути. В кухнята избутвам кучетата навън: тях ще ги нахраня, щом се върна от училището. Нямам време за кафе. Мятам Том в столчето за хранене и слагам пред него купичка овесени ядки и чаша портокалов сок. Не съм поставила капачката както трябва и той излива сока върху горнището си. Не съм му сложила лигавник. Започва да плаче. Вдигам го бързо и се втурвам по коридора към неговата стая, крещейки: „Ребека, мисли му, ако не си се облякла!“ Когато минавам покрай вратата, я виждам да лежи на пода, само по чорапогащник, и да прегръща Ангъс, който е поставил лапа на лакътя й. „Господи, Ребека!“ изсъсквам през вратата. Минават още десет минути. Сменям горнището на Том и тичам обратно в кухнята. Две минути по-късно се появява Ребека. „Не мога да си намеря вратовръзката“ — заявява нехайно тя. „Гледай Том!“ — нареждам припряно и се втурвам по коридора и нагоре по стълбите. В стаята й сякаш е паднала бомба. Не се вижда никаква връзка. Тичам надолу по стълбите. „Не мога да я намеря — казвам задъхано. — Ще трябва да се извиним. Какво искаш за закуска. Какво има пък сега?“ — питам, защото е изписала на лицето си замислено изражение. „Ходи ми се до тоалетната“ — казва и тръгва към вратата. „Ще ти дам овесени ядки, както на Том“ — викам след нея. Още пет минути. „Не ми харесва тази подложка — цупи се тя, щом се връща от тоалетната. — На Том си дала с кучето.“ Издърпва подложката изпод купичката на Том. Той я сграбчва и започва кратко боричкане. „За бога! — не издържам аз. — Това е само подложка.“ И двамата избухват в сълзи. „Мразя Том!“ — крещи Ребека. „Искаш ли препечена филийка?“ — питам аз. „Да, моля — отвръща тя. — И чай, ако може.“ „Няма време за чай!“ — скастрям я аз. „Том ми се плези.“ „Не, не ти се плези“. „Плези ми се. Ще се преместя.“ Взема купичката си и сяда от другата страна на масата. Вече сме закъснели. Опитвам се да среша косата й с четката и да я вържа на конска опашка, докато тя яде овесените ядки. Косата й е ужасно заплетена и усещам как я скубя. „Не тази четка! — вика Ребека. — Искам меката четка.“ „Не мога да я намеря“ — отвръщам през зъби, защото съм захапала корделата й. Косата на Том прилича на оплетено кълбо прежда. Накрая и той е сресан. „Зъбите!“ — нареждам. „На четката ми има сапун“ — отвръща тя. Наистина има. Снощи я използва да мие Барби. „Вземи моята“ — виквам през коридора. Палто, ученическа чанта, тетрадката за упражнения, молбата за билети за коледния концерт. Напъхвам Том под мишница и бутам Ребека през вратата. „Мамо — обажда се тя, — не съм си сложила обувките.“ Бързаме по улиците към училището. След десет минути Ребека казва внимателно: „Днес имам балет.“ „Ще ти донеса екипа по обед“ — отвръщам аз. Тъкмо ще си намеря работа. В училището са останали само три коли. „Тичай!“ — казвам бързо. Ребека се втурва по пътеката, но после се връща: „Забрави да ме целунеш. — И притиска малкото си личице към моето. — Обичам те.“ „И аз те обичам. Хайде, тръгвай най-после.“ На прибиране у дома намирам вратовръзката й — паднала е зад седалката на колата. „Е, Том, сега сме само двамата — казвам, докато отварям вратата и влизам в разхвърляната къща. — Май вече ти е време да поспиш.“

 

 

Сряда, 9 декември

Майк продължава да живее у Бил (и всяка сутрин се събужда срещу дупето на котката им), но започна да идва вкъщи всяка вечер на връщане от работа, за да види децата и да ми покаже колко чудесен и грижовен баща може да бъде. Безполезно лайно като съпруг, но като баща — блестящ. Ребека не е на себе си от радост, когато лежи пред камината и играе на карти с него, Том си умира от кеф, че повечето вечери го къпе баща му. Аз се мотая наоколо и едва се побирам в кожата си — защо трябваше да се случи тази отвратителна изневяра, за да осъзнае колко прекрасни са децата му? Скапани МЪЖЕ. Дори Джил вече не ме поддържа в решението да държа Майк настрана, понеже тази седмица Ребека избухна в сълзи у тях и попита Джил защо татко й не си е вкъщи. Най-безпощадният човек, що се отнася до собствения й съпруг, сега Джил казва, че съм излишно строга към моя. Но откъде да знам, че Майк и Кейт са скъсали окончателно? Той се кълне, че е така, но седмици наред спеше с нея и не каза нищо. Как да му вярвам, когато ме е лъгал толкова дълго? Честната му дума вече не значи нищо за мен. А най-много ме е яд, че я е чукал, след като набързо е събличал ризите, които аз бях гладила. И това ако не е несправедливост!

 

 

Петък, 11 декември

Как ще се оправям с парите? Вече се виждам седнала на стълбите пред училището на Ребека, с Том на ръце и Търтъл в краката ми, а пред нас — шапка и голям надпис, на който пише: „Изоставена съпруга трябва да издържа дете в частно училище. Моля, бъдете щедри“. На Хариет това много ще й хареса.

Снощи ми позвъни, уж ужасно загрижена за клетата изоставена съпруга, но си личеше, че се кефи вътрешно. Приятелите обичат пикантните истории, особено ако не ги засягат. „Как си?“ — попита с глас, преливащ от съчувствие и зле прикрит копнеж да й се изповядам. Може би трябва да й предложа да създадем Клуб на прецаканите съпруги, но едва ли ще се съгласи. Хариет е идеалният пример за това как можеш да живееш без любов и да задоволяваш нуждите си от дълбоки емоции с пазаруване.

„Добре — отвърнах аз. — Много добре. Без него ми е по-лесно.“

„Кари! — възкликна тя шокирано. — Нали не го мислиш наистина?“

Не, не го мисля, просто искам да се разкараш от главата ми, за да мога да пийна нещо.

Все по-трудно е да отбягвам и родителските кафе партита. В класната стая на Ребека е окачен списък и трябва да напишеш името си — което означава, че всяка сутрин в петък ще пиеш кафе с другите майки и ще говориш за… какво? Частното образование? Най-добрите готварски печки? Цената на гащите? Един дявол знае. Освен това означава, че аз също трябва да ги поканя в къщата си. При тази мисъл ме избива студена пот, защото нямам три еднакви чаши и чинийки и абсолютно никакви бисквити или кейк (ако купя бисквити, Ребека тутакси ги излапва и после отказва да яде нормална храна до края на деня).

Но едно нещо страшно ми харесва и това е свободата да разполагам с времето си. Да не е нужно да съм на определено място в определено време и постоянно да си гледам часовника със съзнанието, че някой ме чака нетърпеливо да се появя закъдето съм тръгнала. Преди четири седмици беше важно къде съм във всеки момент от деня. Сега не е така. Мога да изчезна от лицето на земята и само децата ще разберат и ще ги интересува. Ако Том и аз искаме да прекараме деня край езерото, след като сме завели Ребека на училище — няма проблем. Ако искам да напазарувам по никое време сутринта — мога. Все очаквам да ме спре някой полицай в супера и да каже: „Извинете, госпожо, не трябва ли да сте на работа?“ Сега съм част от огромната армия жени, които обикалят магазините през деня, бутайки детска количка с увиснала на гърба дамска чанта, да изберат подходящи памперси. Сега съм анонимна — никоя. Но не се чувствам никоя. Чувствам се силна, свободна, контролирам собствената си съдба. Господи, започвам да съжалявам работещите майки. Докато преди гледах отвисоко на жените, които не работят, сега, щом чуя някоя жена с кариера да се оплаква от качеството на детските градини по радиото (сякаш детските заведения са панацея), ми иде да изкрещя: „Ужасно бъркате! Щом трябва и искате да работите, правете го така, че да не се налага да оставяте децата си на чужди хора.“ Моето поколение жени беше подведено и накрая се озовахме в сляпа улица, повечето от нас — дълбоко нещастни. Бяха ни пробутали мечта, мутирала в кошмар.

Освен това ми се струва, че… сънувам и не съм съвсем истинска. Сякаш внезапно ще се събудя и Майк ще се върне, и аз ще тръгвам за работа, както обикновено. Но вече изглежда немислимо някой да ме командва, да ме хока, щом объркам нещо. Не мога да си представя да се страхувам от някого. Или да ми пука какво става в редакцията. Днес говорих с Пийт по телефона, разказа ми последните клюки и те ми се сториха незначителни и безсмислени. Какво толкова? Какво ме интересува, че Ник си е изпуснал нервите заради някакъв репортаж, че Гари може да замине за Лондон, за да стане водещ на новините, и че са променили смените? Това е само работа.

Проблемът в работата се състои в това, че се увличаш, губиш представа за всичко останало и започваш, да вярваш, че това е истинският живот. Но не е. Просто някаква си работа. Никой не умира. Реалният живот е тук. В момента съм излязла на разходка и хладният въздух щипе бузите ми, а после мога да реша да изпека кифлички. Чувствам се удовлетворена.

 

 

Неделя, 13 декември

Тази сутрин Ребека дойде и се гушна при мен в леглото. Откакто Майк си тръгна, тя прави опити да спи в моето легло всяка нощ, но аз не й позволявам, защото няма да мога да се отърва от нея, когато се върне Майк. Ако се върне.

„Мамо — каза тя, катерейки се по леглото, за да дойде при мен. — Почеши ме по гърба. — Въздъхна, все още сънлива. — Кога си идва татко? Защо живее у чичо Бил? Може ли да видя котката им? Татко казва, че е ужасна, но аз не му вярвам.“

„Мама и татко имат да уточнят нещо — отвърнах аз. — Пък и сега го виждаш повече, отколкото когато беше тук.“

„Не е същото — рече тя. — Искам да си е постоянно вкъщи. Ще дойде ли да ме гледа в пиесата?“

„Няма да я пропусне за нищо на света“ — казах уверено.

 

 

Понеделник, 14 декември

Въпросната пиеса ми създава доста проблеми. Госпожа Луис ме сгащи тази сутрин, докато водех Ребека към класната й стая.

„А! Госпожо Адамс! — възкликна тя. — Нуждаем се от някой, който да ни помогне с костюмите. Нали знаете, че Ребека е ангел? Ще им трябва помощ с крилете. Или може би предпочитате да ни помогнете с гримирането?“

„Не — отвърнах бързо. — Ще направя крилете.“

Не мога да рисувам върху детско лице, дори от това да зависи животът ми. Веднъж се опитах с Ребека и вместо да я превърна в сладко котенце, заприлича на страховита горгона. Том се разплака, ужасен, и аз трябваше веднага да сваля грима й.

Мисълта за костюма не ми дава мира. Всички останали професионални майки се занимават с това от седмици: шият миниатюрни пайети върху километри кремава коприна или отскачат до Лондон, за да похарчат петдесет лири за скъп карнавален костюм, дето детето им ще го носи само веднъж. Вчера опитах да измайсторя нещо от бялата копринена материя, която купих от Оксфорд Стрийт. Изглежда лесно, казах си, докато държах плата върху Ребека и вземах мерки с карфиците.

„Ох, ох! — изписка Ребека, когато я убодох, без да искам. — Какво е това?“ — Изгледа със съмнение купчината от газ и сърма, която се опитвах да превърна в криле.

„Крилете ти, умнице!“ — отвърнах.

„На Кати са с бели лебедови пера“ — измърмори Ребека.

„Ти ще бъдеш с тези! — Сърдито ги закарфичих на гърба й. — По-добре се примири.“

Ребека вече приема за даденост, че аз я водя на училище и я прибирам всеки ден. Отначало тичаше към мен, очарована, че я чакам аз — нейната майка, застанала редом до другите майки. Увисваше на ръката ми, умирайки от желание да се изфука, и обясняваше на всичките си приятелки: „Това е майка ми. Сега тя идва да ме взема“. Вкопчваше се в мен тъй, сякаш никога няма да ме пусне. И аз се гордея с нея, като я гледам колко е пораснала, как слага важно учебниците си в своето шкафче, как ме дърпа през класната стая, за да ми покаже разказчето си за кучетата („Търтъл беши болин на подъ и мама гу ритнъ.“ О, боже!) и рисунките си. Толкова е доволна, че мога да ги видя. Малки, дребни неща, но това е нейният свят. Четем заедно, преди да започнат часовете, аз се опитвам да напъхам коленете си под малката маса, докато тя се мъчи над дългите думи и сочи с пръст буквите. Вече не срича толкова — започна да чете сама вечер, макар че все още го прави на глас. Открих, че ми е приятно да уча с нея и че ми се удава. „Прочети го наум — съветвам я. — Както прави мама.“ Разглеждаме с удоволствие книжките, които съм имала като малка, и откриваме забравени съкровища. Чудесно е да четеш приказка на детето си преди лягане, без опасност да паднеш от леглото от изтощение.

Е, наистина в живота ми липсва… как да се изразя? Блясък. Блясъкът си е отишъл. Всяка сутрин се изкушавам да навлека стари джинси, развлечен пуловер и подпетени обувки. В края на краищата ще прекарам деня в разходка с кучетата, игра с Том и домакинстване. Няма смисъл да се издокарвам за всичко това. Единствените хора, които ме виждат сега, са мъжът в караваната за риба (в четвъртък) и с малко късмет — пощаджията. Вече имам проблем с воденето на нормален разговор. Гледам да се обаждам по-честичко на Джил, за да не загубя съвсем способността си да артикулирам. Когато общуваш единствено с дете на година и половина и друго на седем и с две неособено приказливи кучета, започваш леко да запецваш. Сега разбирам защо майка ми винаги разговаря с хората в магазините и непрекъснато организира матинета и игри на бридж. Така проверява дали още може да съчинява нормални изречения. Ако не взема мерки, скоро запасът ми от думи ще се свежда до: „Остави го!“ „Махай се оттам!“ „Извади го от устата си!“ и „Пази се от…“ Може би това е причината да се правят матинетата. За да могат майките, които си стоят вкъщи, да упражняват речника си.

 

 

Петък, 18 декември

Пианото свири тъничко „Тиха нощ, свята нощ“, а Том подскача немирно на коляното ми, опитвайки се да сграбчи безупречно коафираната коса на майката пред нас. Оставила съм свободно място до мен за Майк, понеже снощи каза, че непременно ще дойде. Ребека го накара да обещае тържествено. „Ако не дойда, да пукна.“ Сложих една програма на стола и отблъснах атаката на няколко шишкави баби в кашмир, които явно смятат, че запазването на място в препълнената зала за пиеската на най-малките ученици е признак на лошо възпитание.

Ангелите вече пърхат на сцената, когато Майк се появява, пробивайки си път в затъмнената зала. Обръщам се да го погледна — гъста руса коса, елегантно черно палто, красив, мой и не мой — и му махам с ръка. Запромъква се към мястото си, препъвайки се в покрити с тежки плисета колене, и накрая се отпуска благодарно върху стола. „Съжалявам“ — прошепва извинително. „Няма нищо“ — прошепвам в отговор, а Том скача на коленете му. Ребека, която протяга вратле да ни открие, маха бясно от сцената. Аз произнасям беззвучно: „Престани!“, усмихвайки й се окуражаващо, ала тя вече се е блъснала в ангела от лявата й страна. Майк въздъхва и хваща главата си с ръце, а раменете му се тресат от смях.

Когато момченцето, изпълняващо ролята на най-малкото магаре, се напикава и бива изведено набързо от сцената от ужасената до смърт госпожа Луис, Майк вече едва се сдържа да не прихне на глас. Аз хапя устни и се моля да свършват, защото и мен ме напушва смях. Останалите родители ахкат и охкат, възхитени от способностите на децата си: „Нали се справят чудесно!“ Накрая всички участници в пиеската се събират около яслата — Мария изпуска бебето и то пада на главата си, а Йосиф го запраща обратно в яслата, където то подскача два пъти — и запяват по даден сигнал. Ребека е застанала със скръстени ръце, лицето й грее доволно, а Том е заспал в прегръдките ми като сънливо патенце в жълтото си костюмче от полар. Майк протяга ръка и улавя моята. Обръщам се да го погледна, лицето му е на сантиметри от моето.

„Обичам те“ — казва той тихо, за да не го чуят другите.

 

 

Събота, 19 декември

Вчера, на излизане от училището, Ребека увисна щастливо на ръцете ни.

„Видя ли Марк? — обърна се тихо към мен тя. — Напишка се. Целите му обувки се намокриха — добави доволно. — Аз нали бях добра?“

„Много добра — отвърна Майк. — Чудесна овчарка.“

„Ангел“ — поправи го сърдито Ребека.

„Защо тогава имаше умряла овца на гърба си?“ — се Майк.

„Това бяха криле“ — извикахме двете в хор.

„Какво ще кажете — рече Майк — да идем да пием чай някъде?“

И отидохме. Почти като истинско семейство.

След чая се поспряхме за малко пред хотела. Все още карам служебната кола — трябва да я върна другата седмица, защото иначе ще си помислят, че съм я отвлякла.

Майк също бе с колата си.

„Този уикенд ще работя — каза той, — но мога да дойда вкъщи утре вечер.“

Доядя ме, защото се бях уговорила с Джил да излезем. Не можех да отменя срещата.

„Съжалявам — отвърнах. — Ще излизам.“

Майк изглеждаше съкрушен.

„Във вторник вечерта организираме служебно парти. Ще дойдеш ли?“ — попита с надежда в гласа.

„Да“ — казах бързо.

„Ще платя кувертите. Организират го в малък ресторант в града. Ще бъде хубаво“ — рече той безгрижно.

 

 

Тази вечер с Джил в едно бистро на Оксфорд Стрийт над спагети със сос песто и пармезан, последвани от шоколадова торта — и всичко това прокарано с две бутилки „Совиньон“, аз се опитвах да изясня чувствата си. Той ми дава ясни знаци, че съжалява, но как да му имам доверие!

„Ще го приемеш ли обратно?“ — попита Джил.

„Искам — признах аз. — Но не мога просто да отстъпя и да се преструвам, че нищо не е било.“

„Така е, копелето трябва да си получи заслуженото“ — съгласи се тя.

„Само че какво да поискам? Той се кълне, че е приключил с Кейт, че вече никога няма да направи подобно нещо. Превърнал се е в съвършения баща и прекарва всеки свободен миг с децата. Освен това е непоносимо красив и част от мен копнее да си го върне. Другата ми половина мисли, че трябва да гори вечно в ада…“

„А как си с парите?“

„Нямам, завися изцяло от милостта му“ — отвърнах мрачно.

„Можеш пак да се върнеш на работа“ — колебливо предложи тя.

„Не искам да се връщам“ — казах, осъзнавайки, че в този момент наистина не искам. Мисълта как ще трябва да съм в офиса в девет часа всяка сутрин ме кара да изтръпвам. Дори след толкова кратко време не мога да си представи да оставя Том на грижите на някой друг.

„Въпросът е — рече Джил, като уви една спагета около вилицата си и я засмука блажено — как хем да отгледаш спокойно децата си, хем да запазиш достойнство в брака.“

„Това е проблемът — съгласих се аз. — Майка ми се ужасяваше да взема решения сама и беше напълно зависима от татко. Не разбирам — продължих, набирайки скорост — защо не ни уважават за решението ни да останем вкъщи с децата си? Помисли си само колко печелят децата от това! Половината от хлапетата, захвърлени в детските заведения на четири месеца, със сигурност са психически увредени по някакъв начин, не е ли така? Може би отглеждаме поколение от психопати.“

„Зависи от родителите — отвърна Джил. — Много от децата, които познавам, ще са по-добре без родителите си. Вземи Мартин например.“

„Права си — рекох и отпих от виното. — Но не виждам защо да се превръщам в копие на майка ми само защото съм се отказала да правя кариера.“

„Кариерата не е всичко — отвърна Джил. — Важното е ти да си щастлива.“

 

 

Сряда, 23 декември

Когато се събуждам тази сутрин, внимателно опипвам главата си. Още е на мястото си. Нещо е различно. Чувствам се различно. Имам махмурлук. Да, несъмнено, мисля си, опитвайки се да вдигна глава от възглавницата. Но има и друго. До мен някой се размърдва. Леглото е топло. Не съм сама.

Отделих много време и усилия, за да се приготвя за партито на Майк снощи. Тоалетите ми хвърчаха из стаята, а Ребека седеше на леглото и изказваше вещото си мнение, наклонила преценяващо глава на една страна: „Да, това става“ или: „Не, ужасно е.“ Том беше зает да пробва обувките ми (чудя се дали не отглеждам бъдещ травестит?). Накрая тримата заедно решихме да облека дълга червена рокля с гол гръб. Ако ще се изправяш лице в лице срещу врага, не бива да се промъкваш през задния вход, облечен и черно като плашлива врана. Не. Ще вляза триумфално в ресторанта като истинска жена-вамп, на която не може да устои нито един мъж. Слава богу, страданията от изминалия месец имат и добри последици — свалила съм сума килограми. Нищо не може да те накара да отслабнеш толкова, колкото подобна драма. Забрави за зелевата диета, просто дай възможност на мъжа си да иде да се чука с някоя от приятелките ти. Върши чудеса и не разбирам защо женските предавания по телевизията не го препоръчват горещо. Косата ми вече е пораснала и къдриците пак са се появили. Трябва само да наведа глава напред, да изсуша косата си от горе на долу — и лицето ми ще се обрамчи от гъсти непокорни къдрици. Сложи повечко, рекох си, докато полагах яркочервеното червило, малко повече и от това, докато рисувах черни линии под очите си. Напръсках се обилно с парфюм на китките, зад ушите и между гърдите, които бяха издули деколтето ми благодарение на чудесата на сутиените „Уъндърбра“ — и бях готова да посрещна предизвикателствата на света.

Напъхах крака в черните велурени обувки с високи токчета и изрязани на пръстите и се огледах за ефекта в голямото огледало в спалнята.

„Божичко! — възкликна Джил, луксозната ми детегледачка, която тъкмо тогава влезе в стаята. — Направо ще го побъркаш.“

„Не го правя за него — казах хладно. — Правя го за себе си.“

„Разбира се“ — отвърна тя с успокоителен тон. С Майк се бяхме разбрали да се срещнем в ресторанта, тъй като той щеше да дойде там направо от работа. Отидох с колата до паркинга на Би Би Си, където щях да я оставя завинаги. Измъкнах се от мястото си бавно — неудобството на дългите тоалети! — и махнах на едно такси. В таксито на няколко пъти въздъхнах дълбоко и си сложих още парфюм. Шофьорът се закашля и свали стъклото на прозореца си с няколко сантиметра. Когато излязох от колата, до ушите ми достигна силна музика — топлата оранжева светлина на ресторанта се разливаше в нощния мрак.

Заслизах опипом по стълбите, много внимавайки да не падна. Май се потях? Погледнах нервно плата под мишниците. Нищо, слава богу.

Когато се появих в залата, определено предизвиках раздвижване. Гостите на партито бяха заели повече от половината ресторант и имаше хиляди познати лица. Всички впериха погледи в мен, наясно с положението, изпълнени със съчувствие. Майк се втурна да ме посрещне.

„Кари — каза той, като ме стисна здраво за лакътя, — изглеждаш страхотно!“

„Благодаря“ — отвърнах царствено, опитвайки се да не се оглеждам за единственото лице, което се боях да открия: лицето на Кейт.

Ето я и нея — седнала на една маса в дъното, облечена изцяло в черно, наклонила глава към мъжа до нея, който й говори нещо оживено. После вдигна поглед и за пръв път от онази нощ очите ни се срещнаха. На лицето й се изписа ужас, страх — да не би да си мисли, че ще се спусна да й издера очите? Забелязах удовлетворено, че в сравнение с преди изглежда бледа и като че ли прекалено слаба. Част от мен копнееше да говори с нея — толкова много въпроси чакаха отговор — но сега не беше моментът. Най-голямото ми оръжие срещу нея е да се преструвам, че не ми пука, че тя не значи нищо и че аз ще спечеля. Майк иска мен, а не нея. Аз имам нещо, за което тя жадува — семейство. Семейството на Майк. Никой не може да ми отнеме това, а какво бе получила тя от него? Няколко мига интимност, възбудата от непозволената връзка? Едва ли е сериозно постижение. Отместих нехайно поглед.

Но едва се сдържах. Вътрешностите ми горяха и ми се повдигаше. Спаси ме Майк — застана веднага до мен и ме поведе към масата.

„Шампанско?“ — предложи той.

„Защо не?“ — отвърнах.

Изпих кофи от пенливата напитка. Едва посягах към храната — изобщо не бях гладна, — само смучех шампанско и танцувах като луда. Кейт не стана да танцува.

Докато стоях на бара, при мен дойде Стив, колега на Майк.

„Изглеждаш страхотно!“ — каза той и плъзна поглед по разголените ми рамене и надолу към деколтето.

„Благодаря — отвърнах. — Искаш ли да пийнеш нещо?“ — Виждах как в другия край на ресторанта Майк ни наблюдава с тревога. Може би си мисли, че ще се „пусна“ на Стив и ще започна да се натискам с него за отмъщение?

„Знаеш ли — попита той предпазливо, — че Кейт напуска?“

„Не — изненадах се аз. — Защо?“

„Не се получи. Май отива в друга телевизия.“

„Ясно — казах спокойно. — Хайде да танцуваме.“

 

 

„Ти си пияна“ — отбеляза Майк, докато ме извеждаше нежно навън в хладния нощен въздух.

Минаваше един след полунощ; бяхме си тръгнали почти последни от партито. На финалния танц Майк ме прегърна плътно и притисна устни в косата ми. Аз се понесох бавно — вече не ме биваше за друго — и когато погледнах през рамото му, видях Кейт да облича палтото си, придружена от мъжа, с когото беше разговаряла през по-голямата част от вечерта. Щом мина покрай мен, видях лицето й. Не посмя да ме погледне, но изглеждаше… смазана. Толкова смазана, колкото бях аз онази нощ, когато разбрах за тях. Дано съжалява за това до края на живота си.

Колкото до Майк, той разбра, че е бил на косъм да изгуби децата си. Беше надзърнал в огромната бездна на свободата и беше открил, че там няма нищо вълнуващо и забавно, а само студ и самота. Не изпитвам перверзно удоволствие от страданието му; просто не знам дали мога да му вярвам вече. Все пак е по-добре да се прибере у дома, помислих си, докато се полюшвахме в ритъма на музиката, докосвайки тела с предишната интимност. Това е неговият дом, неговите деца, неговият живот. Просто ще трябва да се доказва всеки ден до края на съвместния ни живот. Никога вече няма да го обичам толкова.

Вкъщи се любихме бавно, колебливо, сякаш се откривахме за пръв път. Аз още се чувствах наранена и уязвима, когато той се отпусна до мен на студените чаршафи — деликатен, любящ, с напрегнато лице, сякаш се боеше да не го отблъсна. Но аз се нуждаех от това — нуждаех се да разбера дали ще понеса да съм толкова близка с него. Нуждаех се да усетя тялото му, да видя дали е същото. Докато се любехме, се опитвах с все сили да пропъдя от съзнанието си образа на тях двамата заедно в леглото. Но когато движенията му станаха по-бързи, се разплаках — отначало само очите ми се напълниха със сълзи, но постепенно се разридах неудържимо. Всички емоции, цялата болка от изминалите седмици се изляха от мен и Майк ме прегърна силно, притискайки лице към моето.

„Съжалявам — прошепна той. — Съжалявам. Мислех… мислех, че е без значение. Че просто мога да го направя и да се прибера у дома, но открих, че не мога. Струваше ми се, че полудявам, нямах представа…“

Сега и той се разплака. Избутах го леко и той се отпусна до мен, лицата ни бяха на сантиметри едно от друго, облени в сълзи. Той взе лицето ми в ръце и започна да ме целува по устните, по очите.

„Защо?“ — попитах накрая.

Изгледа ме продължително.

„Секс — отвърна. — Звучи ужасно, но това беше. Не знаех какво правя, не бях на себе си. Ти не ме искаше, беше толкова заета с къщата и бебето, че се почувствах… излишен. Кейт буквално ми налетя и аз си помислих, че мога просто… бях пил… струваше ми се, че не е кой знае какво. Но щом… щом се случи… исках тя да си иде, да се върна вкъщи, но изпитвах ужасна вина. Бях те предал. Господи, толкова съжалявам! Чувствах се отвратително, трябваше някак да оправдая постъпката си пред себе си и започнах да се убеждавам, че бракът ни се разпада. Тя не спираше да ми звъни в офиса.“

„Кога — попитах предпазливо, — кога започна всичко?“

„През юни — отвърна. — След като дойде да ме види. Предполагам, бях поласкан, а и ме беше яд на теб.“

„Било те е яд на мен? — възкликнах аз. — Било те е яд на мен и затова си спал с друга жена. Това е жалко. Колко пъти?“

„За бога, Кари!“ — промълви Майк съкрушено и се отмести леко от мен.

„Няма да питам повече — казах бързо. — Просто сега искам да знам.“

„Около четири пъти — призна той. — Смятах да приключа с това след почивката ни във Франция, но не можех. Чувствах се толкова ужасно, толкова виновен… и само веднъж след това. Тя искаше да те напусна. Оливър разбра и я напусна, но щом тя поиска да ви оставя с децата, осъзнах, че за нея връзката ни означава нещо сериозно и не можех повече да продължавам.“

„Каква рицарска постъпка!“ — казах студено.

„Знам — отвърна той сломено. — Все си повтарях, че ти не ме желаеш, но когато тя поиска да те напусна, знаех, че това е невъзможно, че не мога да пренебрегна семейството си, че няма начин да имам и двете неща… И сложих край. Продължаваше и по време на преместването, но вече свърши. Тя заплаши да се самоубие. Мисля, че наистина не е добре с нервите. Все повтаряше, че ще ти позвъни… сякаш сънувах някакъв кошмар. Бях забъркал ужасна каша. Накрая тя си намери друга работа, а аз просто исках да забравя за това, да се престоря, че не се е случило…“

„Как си могъл! — казах. — Как си могъл да спиш с друга? Как си могъл да рискуваш семейството си?“

„Не беше любов — увери ме Майк и ме прегърна още по-силно. — Беше секс. Нашето е любов.“ Успокоен след любенето, той заспа бързо.

Аз останах да лежа в тъмното. Наистина ли? Мисълта не ми даваше покой. Наистина ли?

 

 

Петък, 25 декември

„Разкарай това досадно куче оттук!“ — извика Майк, когато Търтъл за пореден път се опита да се докопа с ловък страничен скок до шоколадовите украшения на коледната елха.

Елхата, натруфена с лилави и бели гирлянди и кичозни оранжеви топки се заклати заплашително. Догодина ще се постарая Коледата ни да е по-стилна. Ще се огранича до бялото и няма да позволя на Ребека да избира нищо. Всъщност, понякога е забавно да имаш безвкусно украсена елха. Например снощи, когато Мартин и Хариет се отбиха да пийнем по чашка и тя трябваше да каже нещо хубаво за коледната ни украса. Нейната къща прилича на истинска зимна приказка — пълна е с драперии и венци и без никаква изкуствена елха. Дори е декорирала стълбите с естествени зелени клонки. Едва се сдържах да не им драсна клечка кибрит.

Навсякъде из къщата ни се търкаля разкъсана опаковъчна хартия — децата отвориха подаръците си и размахваха барбита, пластмасови понита и коли с жълти, проблясващи светлини. И двамата получиха огромни торби с подаръци, а нашите с Майк бяха малки.

„И аз искам пълна торба! — изхленчих, докато снощи сваляхме долу подаръците, препъвайки се един в друг, с натежали от уиски, шампанско и стриди стомаси. Майк се втренчи безпомощно в коледния кейк и чашата с уиски върху камината. — Ти се погрижи за тях — казах. — Също и за моркова.“

Обгорелите останки от коледното писмо на Ребека до Дядо Коледа се бяха залепили за решетката. Избутах ги в огъня с ръжена. Писмото не биваше да е там, трябваше да го чете елф от Лапландия.

„Аз не съм северен елен“ — изкикоти се той.

„Дай ги на Търтъл тогава — засмях се аз. Търтъл опита предпазливо от сладкиша и изплю портокаловите корички на килима. — Прекрасно!“ — казах и събрах набързо коричките от килима, за да не ги види Ребека.

Преди да извадим подаръците, бяхме седнали в кухнята и пиехме шампанско в меката светлина на старата кухня.

„Обичам те — каза Майк и посегна да улови ръката ми през масата. — Как се чувстваш?“

„По-добре — отвърнах предпазливо, отбягвайки погледа му. — Започвам да идвам на себе си.“

Той знае, че има да изминава дълъг път. Дори тази вечер, дори в тази благословена, вълшебна нощ съзнавам, че част от мен никога вече няма да бъде негова. Това ме кара да се чувствам по-силна — вече не се нуждая от него, за да се чувствам пълноценна. Колко уязвим е станал…

„Но — добавих, посягайки към бутилката, за да си налея още шампанско — смятам да работя нещо. Вкъщи. На свободна практика. Не съм скроена да бъда само майка. Нямам достатъчно подходящи чинии за сутрешните събирания на кафе.“

„Каква работа?“ — попита Майк.

„Имам нужда да разговарям с пораснали хора. Но искам да разполагам с времето си и да не бързам като луда за работа всяка сутрин.“

„Както правя аз“ — каза Майк.

„Не, на теб ти харесва — отвърнах. — Аз просто… не изгарям от желание да правя кариера. Вече няма значение.“

„Мислиш ли, че може да се върнеш някога?“ — попита внимателно Майк, въздържайки се да продължи изречението: Ако имаме нужда от пари?

„Може би — когато децата поотраснат. Ако много ни се налага. Но няма да е скоро. За пръв път от седем години чувствам, че съм просто себе си. Това, което аз искам, а не каквото смятам, че трябва да бъда. Омръзна ми да живея според очакванията на околните. Сега ще решавам сама — казах убедено, разклащайки шампанското в чашата. — Освен това искам някои промени.“

„Промени?“ — Майк леко сбърчи чело.

„Промени“ — повторих твърдо, с увереност, която не бях изпитвала досега. Преди винаги се съобразявах с Майк. Бих направила всичко, за да не го ядосам или да не отнема от скъпоценното му време. Нищо, че и аз бях уморена като него, че изпълнявах същата роля. В съзнанието ми бе втълпено още от люлката, че мъжете трябва да разполагат с времето си. Живеенето на два отделни живота — у дома и на работа — бе женска съдба и моето изкупление, че настоявам да съм работеща майка. Аз бях алчна жена, която иска всичко и трябва да плаща за това.

Ала сега разбирам с поразителна яснота, че съм била абсолютна глупачка. Работещите майки не трябва да се съсипват в опита си да са съвършени. Трябва редовно да сритват по задниците съпрузите си и да престанат да се извиняват за всички неща, които просто нямат време да свършат. А ако партньорите им се нуждаят и от техните пари, трябва да поделят ролите си. Всички — до последната. Колко често се случва това? Почти никога.

Уморих се да бъда мъченица. Уморих се да се опитвам да угодя на всички и да задоволявам прищевките на Майк. Много просто — дойде време и той да порасне.

„Първо — подех аз, очарована от силата в гласа си, — отсега нататък ще ме предупреждаваш, когато се налага да закъснееш след работа. Не е редно да ме оставяш да се чудя кога ще се прибереш, за да изядеш яденето, което съм си губила времето да ти приготвя. Моите чувства са също толкова важни, колкото и твоите. Ако не се прибереш навреме у дома или не ми позвъниш, вечерята ти отива в кофата.“

„Няма проблем“ — усмихна се Майк.

„Второ — продължих, набирайки скорост, — когато си вкъщи, ще си делим грижите за децата по равно. Ако искаш да играеш голф или да гледаш телевизия, преди това ме питаш какви са моите планове. Ще се съобразявам с теб, ако и ти се съобразяваш с мен. Не приемай автоматично, че аз ще се грижа за децата. Възнамерявам да отделям част от уикенда за себе си.“

„Какво ще правиш?“ — попита той. Усмивката му взе леко да изтънява. Само така!

„Смятам да се заловя с гребане — отвърнах. — Искам да започна да греба отново, както правех в университета — в женския отбор.“

„Наистина ли? — възкликна Майк. — И откога?“

„Отсега. И не се опитвай да се държиш покровителствено с мен. Пазаруването в края на седмицата вече ще е твоя работа. Заедно с децата. Тъкмо ще имаш възможност да си с тях през почивните дни. Ако през седмицата се прибираш навреме, ще си поделяме къпането и четенето на приказки. Не си въобразявай, че аз ще се занимавам с тях, докато ти си пиеш бирата. И няма да гладя ризите ти. Ще ги пера, но гладенето е твое задължение. Мразя да гладя, не го правя като хората и ризите ти не струват. Освен това ще идва чистачка два пъти в седмицата, за да имам достатъчно време за Том, преди да тръгне на детска градина.“

„Нещо друго?“ — Майк се облегна назад в стола си, гледайки ме внимателно, за да види дали наистина говоря сериозно. Пред него стоеше една съвсем нова Кари.

„Да. Това, че сега ти ще ни издържаш, не означава, че ще ми диктуваш с колко пари да разполагам. Ще поддържаме обща сметка и ще ме оставяш да харча колкото сметна за необходимо. Никога не си помисляй, че можеш да ме контролираш чрез парите.“ — Наведох се напред, представяйки си в този момент родителите ми.

„Кари, мисля, че мога да те контролирам, колкото правителството на Маргарет Тачър контролираше положението навремето. Това ли е всичко?“

„Почти. Главното, което искам от теб — и то е най-важното, — е да ме уважаваш. Не си мисли, че можеш да ми крещиш за щяло и нещяло, понеже си глава на семейството. Нямаш право да ме навикваш. Ако ме обиждаш или ми крещиш, особено пред децата, ще те напусна. Не се шегувам“ — добавих, когато той ме погледна изумено.

„Не съм си и помислял“ — побърза да каже.

„Е, разбрахме ли се?“ — попитах.

Той сведе поглед към чашата си. Какъв избор имаше?

„Знаеш ли, това твое наперено Аз е много… секси“ — усмихна се Майк и се наведе през масата.

Изпреварих го. Станах от стола и се настаних на коленете му.

„Скоро ще откриеш, че и тук аз водя“ — казах нежно и плъзнах ръка между бедрата му.

„Бъди мила с мен“ — прошепна той.