Даяна Апълярд
Домашен инстинкт (11)

Единадесета глава
Ноември

Неделя, 1 ноември

Изгарям от желание да кажа на децата, но първо трябва да кажа на Клер, иначе Ребека ще й го изтърси веднага. Чувствам се толкова щастлива, че не спирам да прегръщам децата, да танцувам с Том в обятията си — мой, мой, само мой! — и да правя сложни и смели планове за къщата. Ще боядисам стаята на Ребека, ще подредя всички чекмеджета, ще почистя гаража, ще се отърва от всички кашони, ще почистя готварската печка, ще подхвана градината — списъкът е безкраен. Най-после ще имам време! Много, много време! Мога също да купя нови пердета за стаята на Ребека… Ох! Може и да не стане. Мисълта за това помрачава щастието ми. Освен дето се ужасявам, че ще спра да съществувам като интелигентна, мислеща личност и ще си мълча по време на разговорите на вечеря, защото вече няма да съм част от страхотната, мислеща армия на работещите, ме притеснява и въпросът с парите. Те ще са много ограничени. Майк изчисли, че след плащането на вноската за къщата и разните други сметки, ще ни остава едва половината от сумата, с която живеем в момента. Според мен ще успявам да се побера в тези рамки. Няма защо да препълвам количките в супермаркета всяка седмица, харчейки астрономически суми. Сега ще имам време да купувам прясна храна всеки ден от селото. Може дори да си купя плетена кошница. Не. Това ще е прекалено.

Майк реши да пътува до офиса с влака, а аз ще го карам до гарата всяка сутрин. Само с една кола разходите ни за бензин ще намалеят наполовина. Снощи седнах и изчислих колко ще спестя, ако не харча за дрехи (които си купувам най-вече за да изглеждам добре на работа), за бензин до телевизията и обратно всеки ден, за обеди и питиета в бара. Ходенето на ресторанти отпада, а и ще планирам, по-скромни почивки. Господи, помогни ми да се справя. Не мога да си представя как ще стана толкова пестелива. Откакто се помня, изблиците на необуздано харчене, редувани с отвратително чувство за вина, са неизменна част от моя живот. Ненавиждам семейните двойки, които внимават какво купуват и се лишават от много неща. Изчисляват колко ще им струва да наемат детегледачка, за да излязат навън. Смятат точно колко са изяли, когато са с друга двойка на ресторант — не, не съм ял десерт и пих съвсем малко вино, понеже шофирам — вместо просто да си разделят сметката. Мисълта, че и ние можем да станем такива, ми е непоносима. Добре че Майк вложи цялата сума от премиалните си в училищната такса на Ребека и поне още една година няма да плащаме нищо. Мисълта, че отсега нататък ще трябва да внимаваме с парите, ми е неприятна, защото това превръща Майк в същински Хитлер.

 

 

Петък, 6 ноември

Ник ми каза, че мога да напусна в края на следващата седмица. Вече трябва да съобщя на Клер, защото ще ми е нужна само още една седмица. Ала ще й платя до края на месеца, така е честно. Решението ми започва да става реалност и малко ме е страх.

Когато се прибрах у дома, Клер гладеше пред телевизора. Ребека се бе излегнала на дивана, а Том строеше кула от Лего.

„Клер — започнах колебливо, — може ли да поговорим за малко?“

В кухнята налях вода през чучура на чайника (махането на капака е истински кошмар) и зарових в шкафа за чаши. Не смеех да я погледна.

„Какво има?“ — попита тя нервно.

Поех си дълбоко дъх.

„Клер, виж, наистина ми е трудно, но… реших да… да напусна работа. Боя се, че повече няма да имам нужда от теб. Разбира се, ще ти платим до края на месеца. Много сме ти благодарни за всичко, което направи за децата. Бих могла да ти помогна да си намериш нова работа, ако искаш. Например като сложим съобщение в училището на Ребека…“

Изрекох всичко това като скоропоговорка. Клер изглеждаше така, сякаш са я зашлевили през лицето.

„Не — промълви отчаяно тя. — Не, не, не…“ — Извиси глас и закри лице с ръце.

„Клер — опитах се да я успокоя, поставяйки ръка на рамото й, — наистина съжалявам, но отдавна смятах да го направя. И без това Том догодина тръгва на детски ясли… — Не знаех какво повече да кажа. Тя се люлееше напред-назад и хлипаше. — Разбира се, ти можеш да идваш да виждаш децата, когато поискаш.“ (Нима? Какви ги приказвам?)

„Не можете да направите това!“ — изведнъж каза тя. Думите й прозвучаха ясно като камбана.

„Какво?“

„Трябва да ми дадете нормално едномесечно предизвестие.“

„Но нали казах, че ще ти платим за един месец?“

„Два месеца — отвърна тя. — Ще ми платите за два месеца, понеже не ме предупредихте навреме.“

„Добре“ — съгласих се уморено. Не исках да се разправяме. Не исках да се разделяме по този начин.

„Само ще ида да видя децата“ — рече тихо.

„Разбира се“ — кимнах.

 

 

Понеделник, 9 ноември

Последна седмица на работа. Всичко ми изглежда някак нереално. Всичко е за последно. Последен понеделник на работа. Последно съвещание в понеделник следобед, на което всички седят като истукани и не смеят да предложат идеи от страх да не попаднат под картечния огън на Джон, дългогодишен репортер с хаплив език и лош дъх. Около него винаги има много място, защото ако задиша насреща ти, може да те умори. Последното излъчване в понеделник — бяха объркали последователността на надписите (имената, изписани в долния край на екрана) и председателят на градския съвет (надут стар глупак) сигурно с изненада е открил, че всъщност е „Госпожа Харуел, гражданка“. След излъчването на програмата побързах да си тръгна, защото тогава започват оплакванията по телефона, а днес съществуваше възможност да се изкуша и да кажа: „Това е крайно интересно и съжалявам, че сте се разстроили, но истината е, че пет пари не давам. Останете си със здраве!“, което веднага ще стигне до ушите на Ник и после — бог да ми е на помощ.

Пийт ми изпрати компютърно съобщение тази сутрин, за да каже, че са ми уредили изпращане в бара в петък, след излъчването на програмата. Божичко! Мразя прощалните партита. Или всички се напиват като задници и продължават в някой съмнителен нощен клуб (където една част започват да се натискат — за ужас на останалите, но давайки обилна храна за клюки), или стоят и пият топъл джин с тоник и се опитват да не говорят за работа. Странят от Ник, за да не ги помислят за натегачи, и когато той се намеси в разговорите им от немай-къде, се сконфузват, понеже тъкмо в този момент обсъждат служебната политика и колко им е писнало да работят за него. Но едва ли ще ми се размине. Човек не може да отсъства от собственото си прощално парти, колкото и голямо да е изкушението.

 

 

Събота, 14 ноември

Два часът сутринта. Седя, сгушена на дивана долу. Търтъл лежи в краката ми, а едва тлеещият огън осветява слабо решетката на камината. Майк е в леглото, но едва ли спи.

Мислех си, наистина си мислех, че животът ми най-после ще потръгне. Че ще се освободя от ужасната вина и повече няма да оставям децата на Клер, че най-после ще намеря време за дома си, че ще отгледам децата си, както аз искам, и няма да се отървавам от тях, подхвърляйки ги на чужд човек срещу заплащане, само и само да ходя на работа. Бяхме купили къщата на мечтите ми и най-сетне — макар и временно бихме сравнително добре финансово. Но ето че се случи това снощи.

Прощалното парти започна доста добре. Всички дойдоха и бара, включително Кейт, която изглеждаше умопомрачително в черната си рокля „Прада“ (разбрах, че напуска другата седмица), а Ник произнесе реч за това колко много ще им липсвам и ми връчи огромен букет цветя и подаръци, между които една кухненска престилка. Много смешно. Възнамерявах да остана само няколко часа, а Майк каза, че ще се присъедини по-късно и после двамата мислехме да хапнем някъде. Но до девет часа не се появи и всички започнаха да ме навиват да ида с тях на китайски ресторант. Щом Майк не смята за нужно да се появи, значи аз мога да правя каквото реша, помислих си. Оставих бележка на бармана, за да знае къде съм.

В ресторанта — обичайната суматоха около поръчките и реки от саке.

„Не се безпокой, аз ще те откарам — каза Пийт. — Бездруго трябва да оставиш колата тук.“

Вярно. Вече си бях взела сбогом с нея. И без това е прекалено лъскава и нова за мен. Не мога да си я позволя.

Спокойна, че няма да шофирам, аз наблегнах на сакето. Всички се чувстваха отлично, само аз малко се притеснявах за Майк. Къде беше? Излязох навън и му позвъних на мобилния. „Съжалявам, Кари — чух го да казва неясно, линията пръщеше. — Не мога да тръгна в момента. Изникна нещо важно. Ще се видим вкъщи.“

„Майк няма ли да дойде?“ — попита Ник, когато се върнах на мястото си, внимавайки да не се блъсна в някоя маса по пътя.

„Имал бил работа — отвърнах аз. — Да го духа!“

Около единайсет се изправих с клатушкане и поех към тоалетната. „Господи, погледни се само“, помислих си, надзъртайки в огледалото. Спиралата се бе размазала под очите ми, а червилото се бе изтрило. Очите ми бяха подпухнали и лицето ми лъщеше от пот. Странно колко голямо самочувствие имаме, като се напием, а всъщност един поглед в огледалото ни разкрива ужасната истина, че сме флиртували нафукано с огромно бяло петно точно под носа. Влязох с олюляване в кабинката и се отпуснах върху седалката, но не успях да я улуча съвсем точно — беше от хлъзгава пластмаса.

В този момент вратата се отвори и чух писклив смях, май беше на Джорджин. Да, това бе нейният кукленски глас, с нея влезе и още някой.

„Изненадана съм, че Кейт се появи тази вечер“ — рече Джорджия.

Друг глас — на Карол, секретарката на нюзрума — каза: „Наистина няма срам. Кани се да работи при любовника си и се появява на прощалното парти на жена му.“

„На всичко отгоре й се пише приятелка — продължи Джорджия. — Голяма приятелка, няма що! Странно, че никой не е казал на Кари. И в Мидландс всички знаят.“

„Мъжът й е голямо лайно“ — рече Карол.

„Всички са такива — отвърна Джорджия. — Всички до един.“

След като оправиха грима си, вратата се затвори и настъпи тишина. Бях замръзнала върху седалката. След малко се изправих, много тихо, вдигнах чорапогащника си и сложих ръка на дръжката. Щом се наведох напред, главата ми се затресе толкова силно и си помислих, че ще припадна. Опрях я до хладната врата. Искаше ми се да легна на пода, просто да легна и да остана там. Бях чела колко смазваща може да е мъката, но никога преди не го бях изпитвала — сякаш не можех да помръдна, не съществувах като човек, бях просто куха обвивка, без никакъв живот в нея. Отворих много бавно вратата, молейки се да не влезе някой. Стигнах с олюляване до мивката и се хванах с две ръце за нея, молейки се да не припадна. Вдигнах бавно поглед към огледалото. Взрях се дълбоко в очите си и за пръв път видях това, което бе толкова очебийно, явната причина за всичко случило се. Докато се взирах в огледалото, не виждах своето лице, а нашия живот, преминаващ като филмова лента. Сватбата ми. Раждането на Ребека. Раждането на Том. Майк се навежда над мен, държи ръката ми, разсмива ме, докато получавам контракции. По-късно притиска Том в обятията си, по лицето му се стичат сълзи. „Виж нашето дете.“ Ребека и той, играят си сред листата, ритат ги във въздуха и се смеят весело, когато те се спускат на спирала върху тях. Лицето му над моето, когато се любим — нежно, внимателно; прошепнатото „обичам те“, докато лежим един до друг след това; лицето му, притиснато в косата ми, краката му, вплетени в моите. Лъжи, всичко е било лъжа. Едно голямо нищо.

Събрах сили и избърсах сълзите, издухах носа си и наплисках лицето си със студена вода. Върнах се много спокойно на масата, мярвайки по пътя ужасеното лице на Джорджия, осъзнаваща, че съм била в тоалетната и сигурно съм чула. Оставих пари на масата, благодарих на Ник, намерих палтото си и излязох от ресторанта. Не погледнах към Кейт. Не можех. Едва ли някога ще понеса да съм близо до нея. Навън, в студения въздух, осъзнах, че ще карам колата си много пияна. Майната му! Вече нищо в живота ми не изглеждаше важно. Нормалните правила не важат за него.

Разридах се едва в колата. Сълзи… и ярост. Убийствена, раздираща ярост. И ревност. Толкова болезнена, че буквално разкъсваше сърцето ми. Мисълта за Майк и Кейт, които се любят. Русата й коса е върху лицето му, ръцете му я галят; какво си казваха, какво ли си говореха един на друг? Бяха ли влюбени? Само сексът ли ги свързваше? Какво правеха, какво бяха правили всяка минута, всяка секунда от времето си заедно? Не знаех, нямаше откъде да получа тази информация. Това бе част от неговия живот, било е част от живота му в продължение на месеци, месеците, през които част от него не беше мен, а някъде другаде. През цялото това време е бил с нея, говорил й е, любил я е, докосвал я е, смеели са се, а аз не знаех. Не знаех.

Карах много бавно и когато се прибрах, се молех децата да са заспали. Клер изникна пред мен.

„Децата са добре, спят като къпани. Какво има?“ — попита тя, виждайки покрусеното ми лице и зачервените, подути очи.

„Нищо, нищо. Всичко е наред. Просто прекалих с пиенето, не биваше да шофирам. Майк прибра ли се?“

„Не — отвърна тя и после каза: — Може ли да дойда в понеделник, за да си взема довиждане с децата и да им дам подаръците, които им купих?“

„Разбира се — отвърнах машинално. — Благодаря ти за всичко.“

Дадох й чека, който бях написала по-рано, и с облекчение затворих вратата след нея. После отидох в дневната и зачаках.

Минаваше един, когато го чух да отключва вратата, да вика кучетата и да влиза в стаята, подсвирквайки си. Бях оставила да свети само една малка лампа и отначало не ме видя.

„Господи, Кари! — възкликна той. — Изплаши ме! Защо седиш тук в тъмното?“

„Разбрах за вас — казах тихо. — Чух за вас, чух го по възможно най-лошия начин. Знам какво става.“

Майк ме погледна ужасено.

„Не — прошепна той. — Не, всичко свърши. Свърши още преди седмици.“

„Обичаш ли я?“

„Не! — каза той твърдо, хвана ме за ръцете, притегли ме към себе си и се опита да ме прегърне. — Просто бях… отчаян. Ти не ме искаше, всичко, което правех, беше грешно… Тя дойде да говорим за работата, пийнахме, всъщност прекалихме с пиенето и…“

„Не ми обяснявай! — прекъснах го. — Не искам да знам къде, колко пъти — нищо. Би ли ме пуснал? — Освободих се от обятията му и седнах в другия край на дивана. — Не мога да живея повече с теб!“

„НЕ! — извика Майк. — Не и сега, ами децата…“

„Децата ще останат при мен. Искам да си тръгнеш още сега.“

„Не тази нощ. Позволи ми да остана тази нощ“ — примоли се той.

„Само тази нощ“ — съгласих се неохотно.

„Моля те, Кари, прости ми! — Майк коленичи пред мен. — Съжалявам, дяволски много съжалявам! Знам, че стореното е сторено и не мога да го залича, но можем да продължим оттук нататък.“

„Не — казах и издърпах ръцете си от неговите: топли, умоляващи, познати, любими. — Не мога да говоря с теб сега.“

Той се изправи бавно и го чух да излиза от стаята, да вика тихо кучетата и да ги затваря в кухнята. После се качи горе. Аз останах в дневната още дълго време — беше ми студено и се чувствах безкрайно самотна. Предадена. Клетвите, искрените клетви — докато смъртта ни раздели — бяха предадени.

 

 

Осем часът сутринта. Майк си събира багажа. Казах на децата, че трябва да замине по работа за известно време. Ребека се разплака, че татко й заминава. Снощи чух и Майк да плаче. Спах в стаята за гости и когато се събудих и видях различните тапети, тутакси си спомних всичко. Не мога да го погледна, не понасям да съм близо до него, боя се, че ако го приближа, ще го ударя, ще му разбия физиономията, ще разкъсам дрехите му. Тази сутрин мъката се бе превърнала в гняв, гняв поради слабостта му — за секс, единствено за секс можеше да развали всичко. Не любов; беше много категоричен, че не е любов. Просто някой го е пожелал и го е накарал да се почувства добре. Как е възможно допирът на тяло в тяло, най-обикновеният секс, да прати по дяволите всичките ни години заедно, децата, тази къща, нашия живот! Защо? Ако можех да разбера защо, навярно щях да го приема. Но не мога.

„Аз тръгвам“ — каза той. Отвори входната врата и протегна крак, за да не избяга Търтъл. Лицето му бе студено и сурово. Няма да ми прости това.

Само че сега аз съм тази, която трябва да прости.

Тази вечер седя в кухнята на чаша червено вино и къщата ми изглежда пуста. Не мога дори да мисля за бъдещето — какво ще стане с живота ми, как ще се справям. Отчаяно искам да знам къде е отишъл Майк, къде ще отседне, но не успях да чуя какво мърмореше по телефона, преди да си тръгне. При нея ли беше отишъл? Оливър я бе напуснал. Естествено, че ще я напусне. Разбрал е преди мен, много преди мен.

Как е могла Кейт да направи подобно нещо? Как е възможно да говори с мен, да ми бъде приятелка, да ми се усмихва, да бъбри и коридора, да ми изпраща електронни съобщения, да се държи нормално, когато през цялото време ме е предавала по най-ужасния начин? И не само мен, ами и децата. Та тя е кръстница на Ребека, за бога! Мислила ли е изобщо за мен, когато с лягала със съпруга ми? Какво е очаквала от подобна връзка? Влюбена ли е в него? Не можех да го проумея. Разбира се, знаех, че го харесва, но и много други мои приятелки го харесваха. С Майк се шегувахме, че има излишък от кандидатки. Аз се справях с положението, като не го ревнувах никога, дори не помислях да го ревнувам. Но ето че бях сбъркала. Той можеше да бъде изкушен, беше изкушен — и колко ли бе продължило това?

Макар да му бях казала, че не искам да знам нищо, изгарях от желание да науча повече подробности. Исках да знам кога е започнало, какво се е случило, кога е свършило — ако действително бе свършило. Дали Кейт се надява, че той ще ме напусне? Дали цели да отнеме съпруга ми, или просто си точи ноктите на него? Цяла вечер посягах към телефона, за да й позвъня, но после се отказвах. Какво да кажа? Едва ли ще успея да запазя самообладание, само ще изкрещя в слушалката: „Защо?!“

В леглото копнея за него. Не мога да спя, не мога място да си намеря. Събуждам се в малките часове, посягам да докосна топлата му кожа и успокоена, да продължа да спя. Посягам и не намирам нищо. Студени, празни чаршафи, до мен няма никой.

 

 

Петък, 20 ноември

Първата ми седмица на свобода, първата ми седмица като истинска съпруга, ала без съпруг. Дните ми се струват ужасно дълги без Майк. Сега осъзнах колко много завися от него за щастието си, колко се нуждая да го виждам в края на деня, да му разказвам всичко, да разчитам на него за съвет. Къщата изглежда много голяма, твърде голяма за нас, и вече започвам да се чудя дали ще се справя. В банката имам две заплати, мога да изтегля и пенсионния си фонд. Но тези пари са капка в морето. Всеки път, когато отивах до банкомата през последната седмица, треперех да не би Майк да е закрил сметката ни. Ник ми каза, че мога да задържа колата още малко. Знае какво се е случило, всички знаят какво се е случило.

Джил дотърча веднага щом й се обадих в събота. Изпрати децата да си играят навън и ме успокояваше, докато аз се люлеех напред-назад в обятията й и ридаех истерично. Всичко ми изглеждаше прекалено нереално, прекалено ужасно, като кошмар, който не може да е действителност. Все ми се струваше, че някой ще извика: „Първоаприлска шега!“ — и нещата ще тръгнат постарому. Но нищо подобно не се случваше — всяка сутрин се събуждах с обичайните очаквания и само след секунди адът ме връхлиташе.

„Какво ще правиш сега? — попита Джил. — Ще се върнеш ли на работа?“

„Няма да е лесно — отвърнах. — Освен това не мога да работя с хора, които знаят точно какво се е случило. Тук поне съм анонимна, никой от родителите в училището не знае.“

„Имаш ли някакви новини от него?“ — попита ме тревожно.

„Нито дума. Нищичко. Изчезна от лицето на земята. Моля се на Бога да не е отишъл право при Кейт.“

„Мисля, че трябва да разберем — рече Джил замислено. — На кого от приятелите му можеш да позвъниш? Къде другаде би могъл да отиде? У Бил?“

„Много е възможно — отвърнах. — Но не мога да звъня на Бил. Той е на страната на Майк, когото аз изхвърлих. Ако започна да звъня, ще изглежда, че си го искам обратно.“

„Все някога ще разберем къде е — рече мрачно Джил — и тогава ще го убием.“

„Не можем — не издържах и се засмях слабо, за пръв път откакто си бе тръгнал. — Говориш за бащата на децата ми.“

„А разрешаваш ли да го напляскам по дупето?“ — засмя се и тя.

„Не! — викнах възмутено и прихнах. — Слава богу, че те имам!“ — казах и погалих ръката й.

Клер дойде да си вземе довиждане с децата в понеделник следобед. След всичко случило се я бях забравила напълно и когато звънна на вратата, в първия миг я изгледах недоумяващо. В момента не бях много способна да реагирам адекватно.

„Влизай — поканих я. — Децата непрекъснато говорят за теб. Много ще ти се зарадват.“

Чиста лъжа, не бяха попитали за нея нито веднъж. Но щом я видяха, се втурнаха насреща й, а Ребека я прегърна толкова силно, че едва не я събори.

„Ей, чакай малко! — засмя се Клер. Когато взе Том, той се вкопчи в нея, пъхна ръчички в косата й и загука щастливо. — Малкото ми мъжленце!“ — рече тя, а на мен дори не ми се прииска да я ударя.

„Намери ли си друга работа?“ — попитах, докато децата нетърпеливо разкъсваха опаковките на подаръците си.

„Реших да продължа да уча — отвърна тя. — Искам да стана медицинска сестра.“

„Това е страхотно! — възкликнах. — Много се радвам за теб.“

„А вие как сте? — попита тя. — В петък изглеждахте много… разстроена.“

„Добре съм — казах и в този миг сълзите ми бликнаха неконтролируемо. — Ела в кухнята. Майк си тръгна“ — обясних, щом затвори вратата.

На лицето й се изписа искрено смайване.

„Защо?“ — попита.

„Разбрах, че… о, господи, Клер, съжалявам, толкова с ужасно… разбрах, че спи с една от моите приятелки. Ребека не знае — добавих бързо. — Тя мисли, че е някъде по работа.“

Клер ме погледна малко смутено.

„Струва ми се, че аз знаех“ — рече тя.

„Какво?“

„Една нощ, вие още не се бяхте прибрали, той говореше много тихо по телефона и не видя, че влизам в стаята. Исках да му кажа, че си тръгвам, затова просто седях и чаках да свърши. Мислех, че говори по работа, но той каза — май това бяха точните думи: «Ще видя дали мога да се измъкна. Чао, Кейт. Разбира се. Не се безпокой.» Гласът му звучеше някак особено, сякаш крие нещо, макар да не знаеше, че съм там. Аз се изкашлях и щом ме видя, щеше да припадне, но не обясни нищо. На другия ден се опита да ми намекне, че е бил негов колега, който се безпокоял за някакво предаване. Стори ми се подозрително, но повече не се замислих. Трябваше ли да ви кажа?“ — Гласът й прозвуча много отчаяно.

„Не — успокоих я. — Как би могла да знаеш? Всичко е наред, ще се справим. Наистина. Впрочем — желая ти успех. — Тя се приближи и ме прегърна. — Благодаря ти — рекох. — Благодаря ти още веднъж.“

Том не искаше да я пусне, а Ребека прегърна краката й и се разплака. Клер също се разплака.

„Скоро пак ще дойда“ — рече тя.

Когато Ребека се вкопчи в нея, дамската чанта се свлече от рамото й и портмонето й падна на пода. Беше отворено и като го вдигах, видях, че в прозрачното отделение са пъхнати две снимки — на Том и Ребека. Все едно са собствените й деца.

 

 

Петък, 27 ноември

Днес Майк позвъни за пръв път. Две седмици мълчание. Две седмици, през които подскачах всеки път, щом телефонът звънне, втурвах се отчаяно навън, щом в алеята спре кола, и всяка сутрин старателно преглеждах пощата за писмо. Това мълчание си е чисто отмъщение. Сигурно знае, че Ребека пита за него и че всяка сутрин нахлува в стаята ми с думите: „Татко върна ли се?“, оглеждайки с надежда издутия юрган, сякаш там може да се крие отсъстващия й баща. Всяка сутрин трябваше да й отговарям: „Не, още е много зает, но съм сигурна, че този уикенд ще се върне. Праща ти поздрави, говорих с него по телефона.“

„Ало?“ — казах аз.

Последва мълчание, после чух гласа на Майк, много спокоен и овладян. Ръката ми се изпоти. Трябваше да стисна здраво слушалката, за да не я изпусна.

„Може ли да видя децата този уикенд? Кога ще е удобно?“

„Утре“ — прошепнах.

„Ще ги заведа някъде“ — предложи той.

„Не — изрекох бързо. — Не го прави. Те ще… — Замълчах, защото гласът ми се разтрепери леко. — Ще разберат, че нещо не е наред. Не съм казала на Ребека. Можеш да останеш с тях тук — просто ела и бъди с тях.“

„Ти как си?“ — попита неловко.

„Чудесно — отвърнах. — Повече от чудесно.“

От другата страна слушалката се затвори.

Как е възможно едновременно да мразиш и да обичаш някого толкова много? С Кейт е лесно. Нея я мразя, мразя я и още как! Ако сега я срещна, като нищо ще я сграбча за косите, толкова искам да разбере какви поразии е направила. Искам да я нараня. Не съм си представяла, че мога да бъда толкова… толкова примитивна — сякаш наистина бих могла да я убия. Но Майк? Не разбирам как някой, когото познавам толкова добре, обичам толкова много, за когото смятах, че знам всичко, е имал свой таен живот, отчуждил се е от мен, от семейството, сякаш ние изобщо не сме важни. Не мога да повярвам, че е било само секс. Никой с достатъчно мозък в главата не би рискувал семейството си заради секс. Няма начин.

 

 

Събота, 28 ноември

„Днес татко се прибира у дома“ — съобщих на Ребека, докато се гушнахме в леглото тази сутрин. Как точно ще обясня факта, че не носи със себе си куфар, смятах да измисля по-късно. Тя заподскача радостно върху леглото.

„Татко си идва, татко си идва! — После ме погледна въпросително. Дали ще ми донесе още една Барби?“

„На твое място не бих го питала веднага“ — отвърнах.

Прекарах цялата сутрин, опитвайки се да не гледам през прозореца, и шест пъти смених дрехите си, за да постигна ефекта „не ме интересува, че си тук“, но в същото време да покажа, че: а) съм великолепна; б) съм отслабнала. Спрях се на чифт черни прилепнали панталони. Ребека се разположи подобно малък страж край вратата и от време на време изтичваше по пътеката и надзърташе над портата, оглеждайки се за колата му. Аз се заех да мия като луда. Почистих кухненските шкафове, избърсах с четката каменните плочи в кухнята, изпразних торбата на прахосмукачката, заредих пералнята, дори изчетках кучетата — моят начин да се разсейвам.

Минаваше дванайсет, когато колата му спря отвън. Наведох панически глава над тигана, който миех в момента. Не исках, не можех да понеса да срещна погледа му. Ребека извика: „Татко!“ — и Том, който бе седнал на кухненския под и удряше безцелно по тиганите с една дървена лъжица, вдигна очи. Чувайки гласа на Ребека, той се изправи на крака и се заклатушка бързо към вратата, но се спъна върху лапата на Търтъл и тупна тежко. Тъкмо го изправях, когато по-скоро почувствах, отколкото видях Майк. Стоеше до вратата на кухнята и щом вдигнах бавно очи, забелязах как Ребека се е вкопчила в него, с крака около кръста му и с притиснато към гърдите му лице. Очите ни се срещнаха. Видът му говореше повече от всякакви думи — болка, съжаление, обида, изтощение. Останах доволна, че изглежда толкова зле. Лицето му — обикновено с тен през цялата година, красиво, уверено — сега беше изпито и бледо, с големи торбички под очите. Беше отслабнал и носеше пуловера, който знаех, че мрази, защото се беше спрал и обезформил. Навярно го е метнал в куфара онази нощ в отчаянието си, защото бях сигурна, че никой друг от пуловерите му не е чист. В най-тежките моменти през изминалата седмица бях докосвала дрехите му, бях ги притискала към лицето си, вдъхвайки миризмата му и опивайки се от мъжествеността й. Беше взел само каквото имаше в чекмеджетата му в онзи момент. Как е оцелял две седмици с четири ризи, включително една, която се нуждаеше от ръкавели (а Том беше пуснал последния чифт зад радиатора в старата къща), оставаше истинска загадка. Изпитах искрено задоволство от факта, че се е принудил да си тръгне само с два чифта подходящи чорапи — другите бяха от тънкия, рехав вид. Освен това знаех, че не е взел и дебелото палто, понеже то лежеше, заровено под купищата боклук в килера — значи му е било и студено.

„Как си? — попитах. — Ребека, я изтичай да донесеш тетрадката си по правопис, за да покажеш на татко колко добре си се справила на изпита.“

Тя подскочи щастливо и изтича нагоре по стълбите към стаята си.

„Ужасно — отвърна той. — Живея у Бил и трябва да спя в стаята за гости с подаръците за Коледа. Дори не мога да оставя четката си в банята, защото умирам от страх да не притесня някого, а снощи Сю се скара жестоко с Бил, че всяка вечер ходим да пием. Отгоре на всичко котката им направо ме е осиновила, а ти знаеш, че мразя котки. Непрекъснато се събуждам със задника й в лицето си. Кари… нека да се върна у дома.“

Напуши ме смях, като си представих как Майк се е озовал в претенциозната стая за гости на Бил и Сю, където всичко си е на мястото и изобщо не е съобразено с нуждите на изневерил бивш съпруг с голям очукан куфар и купища мръсни дрехи. Радвам се, че „отмъщението“ му е създало толкова неудобства. Нищо чудно, че на Сю й е писнало; не само се бе сдобила с наемател, ами беше загубила и съпруг. Мъжките образци за подражание са Фред Флинтстоун и Барни Ръбъл. Лъжат безкрайно в името на приятелството, поддържат се — каквото и да става — и се наслаждават на компанията си много повече, отколкото на тази на жените си.

„Как се переш?“ — попитах. В главата ми се въртяха най-странни прел положения.

„В обществена пералня“ — отговори унило.

Чудесно! Мисълта за умния, преуспял Майк, седнал в слабо осветено помещение с въртящи се барабани и мрачни физиономии, само допълваше жалката картинка.

„А как е… Кейт?“ Едва успях да произнеса името й. Пийт от редакцията ми бе позвънил да ми каже, че е напуснала миналата седмица и никой не знае къде е. Явно си бе взела седмица отпуск, преди да започне в Мидландс.

„Нямам представа — отвърна Майк кратко. — Казах ти, че всичко свърши още преди седмици… Не означаваше нищо за мен.“

Ребека изтича надолу по стълбите, стиснала синята си тетрадка за упражнения.

„Виж, татко! Десет от десет!“

„Браво на теб!“ — усмихна се той и я взе в прегръдките си. Очите му се напълниха със сълзи.

Том се бе вкопчил в краката му още при влизането и сега нетърпеливо протягаше ръчички — искаше да прегърне и него:

„Горе, татко, горе.“

Майк взе и двамата в обятията си, притисна ги силно и затвори очи.

„Ще ги изведа на разходка — успя да промълви. Едно на нула за мен. Досега аз бях тази, която ги извеждаше на разходка, пъхаше немирни ръчички в ръкавите на анораци, слагаше насила шапки върху непокорни глави, ровеше в килера под стълбите за кучешките каишки и политаше напред, влачена от превъзбудения Търтъл, докато настанява Том в количката и му слага колана. — Къде са каишките?“ — попита Майк.

„Не знам“ — отвърнах и влязох в дневната.

Още щом вратата се затвори след десетминутната бясна подготовка за излизане, аз седнах на стария диван в дневната и опрях колене в гърдите. Да се върне вкъщи. Той иска да се върне вкъщи. Не беше отишъл при Кейт, това бе приключило, тя го бе загубила, загубила бе и малката част, която е притежавала от него. Доколко имаше значение, че е спал с нея, че е свалял дрехите си, отдавайки се на най-интимни преживявания? Че го е виждала гол, че го е усещала? Важно ли бе какво й е казвал, как се е чувствал с нея? Не, стига ми толкова болка, стига с тези кошмарни мисли, които ме тормозеха през последните две седмици, най-вече през нощта, защото тогава нямаше какво да ме разсейва, нямаше ги грижите за децата. Как да приема това предателство, тази загуба на доверие, нарушаването на най-важния договор между мъжа и жената, как да съм сигурна за семейството си? Доверието си бе отишло. Щеше да е нужно ужасно много време, за да се възстанови. Майк го бе разрушил, разрушил бе доверието. Дали нямаше да го направи отново? Дали след като един мъж съгреши, продължава да съгрешава?

Но той изглеждаше толкова съкрушен, толкова съсипан, толкова изгубен без нас. Да е мислил за това преди, разгневих се отново. Сега поне знае какво е да живее без семейството си, да е сам, да има цялата тази свобода, за която казваше, че копнее, да ходи където си иска, да пие колкото си иска, да е отговорен само за себе си и да се отърве от постоянните, изтощителни отговорности, свързани с отглеждането на децата. Беше опитал забранения плод и вкусът му се бе оказал горчив. Сега от него зависи да се докаже, помислих си, гладейки с ръка старата брокатена дамаска на дивана. Или по-скоро от мен — да го преценя. За първи път в целия ни брак аз държах юздите на властта. Само че не знаех накъде да поема. Най-важната ми мисъл в момента беше: „Трябва да пийна нещо.“

Когато се върнаха от разходката със зачервени, грейнали от доволство лица, Майк дойде в дневната и попита:

„Искаш ли кафе? Ще приготвя обед на децата.“

„Благодаря — отвърнах. — А може ли и сандвич с бекон?“ — викнах след него.

„Не насилвай късмета си“ — подаде той глава през вратата и на лицето му се изписа старата усмивка.

Когато дойде време да си тръгва, го направи с неохота. Беше изкъпал и двете деца и ги бе сложил да си легнат. Аз седях в кухнята и четях вестници.

„Тръгвам си“ — рече той.

„Чао“ — отвърнах и обърнах страницата.