Даяна Апълярд
Домашен инстинкт (4)

Четвърта глава
Април

Четвъртък, 2 април

Моментът за посещение на дома на здравето наближава, но се съмнявам, че моят целулит ще се даде лесно. Целта е да изчезне целулитът ми — имам го от дълго време и не мога да се отърва. Кейт веднага направи резервация за малкото ни приключение, което ще ме съсипе финансово, тъй като идеята за безплатен достъп на журналисти не се материализира. Не знам как изобщо се навих. Нарочно не казах истинската цена на Майк и горещо се надявам да не провери сметката на кредитната ни карта този месец — от банката имат гадния навик да отбелязват къде точно си харчил най-лекомислено парите си.

Той ентусиазирано се съгласи да се грижи за децата през уикенда: „Имаш нужда да се откъснеш малко от нас“ (да не му се надяваш!), но настоя за специализирана помощ, в случай че се наложи да полети към работата си като спасителя Батман. Защо мъжете изпитват нужда да се чувстват незаменими? Винаги когато Майк е далеч от работното си място, оставя купища телефонни номера и адреси, докато аз умирам от щастие, че няма да ходя на работа, и подскачам от ужас при звука на телефона. Дори отказвам да чета вестници, да не би да видя изписано с тлъст шрифт: „Спешно съобщение за Кари Адамс: къщата ви е изгоряла и сте дадена под съд“.

Според мен мъжете обичат да си оставят вратичка за измъкване, в случай че почивката се окаже твърде скучна/обременена с деца. За да запазя мира и да съм по-спокойна, докато съм далеч от семейството си — нещо, което ме кара да се чувствам хем виновна, хем възбудена — помолих Джил да наглежда Майк. Тя не е много очарована, защото отчаяно иска да дойде с мен в дома на здравето, но не ги виждам двете с Кейт заедно. Ще се чувствам като кокал, дърпан в две различни посоки. С Кейт имаме обща работа, докато Джил и Кейт на практика нямат нищо общо, като изключим факта, че и двете са жени. Както и да е, искам да се почувствам като изискана дама поне веднъж, а с Джил неизбежно ще подхванем безкрайните теми за училището и какво още да направим, че нашите деца да оберат лаврите в час по четене.

Вчера Кейт ме ужаси, казвайки, че се надява да срещнем подходящи мъже в дома на здравето (все пак мястото не е само за жени, нали?). Според нея Оливър заслужава добър урок — явно и тя е стигнала до извода, че той се страхува от сериозно обвързване, както отдавна подозирах. Мисълта за привлекателни мъже ме хвърля в пълна паника — откакто се омъжих, изобщо не знам как да се държа с тях. Майк е стопроцентов ревнивец. Всъщност единствения път, когато си помислих да го оставя сам, бе на сватбата на моя приятелка — тогава направо пощуря, като разбра, че забавният чаровник, с когото си бъбрех през последния половин час, ми е бивше гадже и следователно знае за мен интимни подробности. Това той изобщо не можа да понесе.

Сигурно щеше да му хареса, ако бях девствена в сватбената нощ, но тъй като и двамата сме израсли през седемдесетте, вероятността бе нищожна. Мисля си обаче, че ако бях някоя девственица с бяла дантелена якичка, ниски обувки и засилен интерес към библейските четива, едва ли щеше да ме предпочете.

Аз самата намирах срещите с бившите му гаджета за очарователни, стига, разбира се, да не бяха високи и стройни и по-привлекателни от мен. Виж, грозните ми харесваха.

Ако сега някой ми хване окото, ще изгубя напълно дар слово и ще пламна като тийнейджърка. Всъщност трудно е да повярвам, че в момента може да съм привлекателна за мъжете, но ако някой изобщо прояви интерес, ще започна нарочно да отмятам косата си назад, та да види брачната ми халка. Май съм забравила как се флиртува. Не мога вече да играя тази игра и дявол знае какво ще се случи, ако двамата с Майк скъсаме. Ще трябва да се запиша в някоя от онези агенции за запознанства, които те чифтосват с фермер полуидиот с три уши — резултат от векове кръвосмешение.

Сигурно най-големият ми страх идва от вероятността да се изкуша от някой чаровник и да изложа на риск брака си. Майк и аз се държим доста свободно на купоните. Хубаво е, когато знаеш, че няма нужда да се опитваш да сваляш някого — вече си направил своя избор. Ако реша, че Майк е прекалено дълго с жена, която преценявам като потенциална заплаха, тогава един продължителен, твърд поглед обикновено върши работа, както и нехайно плъзнатата на кръста му ръка с думите: „Скъпи, какво ще кажеш да се обадим на детегледачката, за да проверим дали всичко е наред?“ Действа безотказно. Досега Майк изобщо не ми е давал повод за притеснение в това отношение, но знае ли човек?

Тази седмица успях да махна космите от краката си — операция, която отлагах в продължение на седмици, понеже отнема много време, пък и е ужасно болезнена. Реших да предприема нещо по въпроса, когато погледнах краката си в банята и видях, че са окосмени като на лама. Купила съм си ужасно скъп нов балсам за коса, рекламиран от известен фризьор, и съм много щастлива. Освен това лакирах ноктите на краката си в предизвикателно черешовочервен цвят, започнах да отбягвам всички млечни и тестени храни, отказах се от алкохола (временно) и пия по четири литра и половина вода на ден. Тя кара кожата ти да сияе, но освен това те обрича на постоянно киснене в дамската тоалетна. Машината за шоколади в редакцията също изглежда безжизнена и прашасала поради липса на ежедневно внимание от моя страна. Сигурна съм, че ще бъда възнаградена за всичко това, когато се излюпя като чисто нова пеперуда от пашкула на целулита, претендиращ да е мое тяло.

 

 

Петък, 3 април

Тази сутрин се събудих в пет, а мозъкът ми трескаво работеше. За толкова много неща трябва да помисля. Дали Майк знае, че банският костюм на Ребека виси на закачалка в кухнята, а урокът й по плуване е в единайсет в събота? (Накарах я да обещае, че ще иде в мъжката съблекалня — ако не го направи, той ще трябва да стои до вратата на дамската и да я вика отвън.) Дали Майк знае, че спирачката на детската количка е повредена и не ляга автоматично на мястото си и ако не я избуташ силно с коляно, може внезапно да изхвърли Том в орбита? Дали Клер няма да забрави да вземе седалката на Том от колата си и да я даде на Майк, иначе той ще трябва да шофира с Том между краката. Дали казах на Майк, че Ребека ще ходи на купона на своята приятелка Елинор в неделя и че подаръкът е на перваза до телефона, и че Ребека трябва сама да напише поздравителната картичка, за да може майката на Елинор да види колко красив и уверен е станал почеркът й? Дали Майк всъщност знае къде се намира къщата на Елинор?

Снощи му изнесох дълга лекция за всички неща, които трябва да запомни, но не съм сигурна, че внимаваше достатъчно. Впрочем още щом започнах да говоря, очите му взеха да се замъгляват — само се правеше, че слуша. Такъв израз се изписва на лицето му винаги когато се опитвам да му дам инструкции — според мъжете жените не са способни да ги научат на каквото и да било. Но щом е шеф на голяма и успешна новинарска станция, все трябва да може да се грижи сам за две малки деца през уикенда, не е ли тъй?

Снощи за половин час опаковах в малкия си сак всички неща, които нямаше да взема никога, ако заминавах с Майк и децата: тоалетно масло и крем за лице, обемист любовен роман, на който смятам да се наслаждавам през дългите, свободни от всякакви ангажименти часове. Зарекла съм се да не прекарам целия уикенд в притеснения дали Майк се справя и не липсвам ли на децата. Този уикенд е само за мен, макар че привидно причината е да се повталя малко за ски почивката в планината. Хмм! Още не съм сигурна какво да мисля за нея, въпреки очевидния ентусиазъм на Майк, на който се дължи и готовността му да се грижи за децата през уикенда. Всичко е част от замисъла му да ме има само за себе си и да ме превърне от простосмъртна майка в богиня на секса.

 

 

Неделя, 5 април

Кожата ми е кадифеномека от мазането с толкова много скъпи кремове и се чувствам изненадващо отпусната — като трипръст ленивец. Двете с Кейт бяхме онемели от първата си среща с рецепционистката Саманта, която се оказа абсолютно копие на Клаудия Шифър, само зле прикритият й диалект я издаде. Бяхме паркирали чисто новия „Голф“ на Кейт точно пред входната врата — паркингът беше пълен с поршета и дори няколко ролс-ройса — и се изтъпанчихме важно на рецепцията. В колата бяхме решили да играем роли и да се представяме като Тифани и Летиша, просто за да ни е по-весело.

Домът на здравето е една от онези богаташки къщи, която собствениците (в брошурата пишеше, че са станали мултимилионери, започвайки от малко железарско магазинче в Престън) бяха мебелирали (според техните представи) като някогашно селско имение. Навсякъде имаше драперии, а пъстрите набрани завески на прозорците приличаха на кокоше дупе. Капак на всичко бяха портретите на собственика и жена му в едновремешни костюми, окачени на видно място сред фалшивия блясък на облепената с релефни тапети трапезария. Саманта ни разведе из целия дом, същевременно осведомявайки ни за програмата ни през уикенда, която очевидно приемаше много насериозно. Ние обаче не бяхме толкова ентусиазирани и при вида на облицования с дъбова ламперия „бар и място за отдих“ се ободрихме неимоверно. Ура-а-а! Пиячка! След като разгледахме салоните за разкрасяване и — ужасени — изслушахме сложната и предълга „програма за разкрасяване“, не се стърпяхме и си поръчахме шампанско от румсървиса, за да си пийнем на спокойствие в бледожълтата кретонена стая с две легла и „златни“ кранове в банята. Лошо начало за уикенд, посветен на спартанско себеотричане.

Естествено, преди да започна да се наливам, телефонирах на Майк, за да му кажа, че сме пристигнали живи и здрави. Той си е създал известна представа за мен и алкохола — а именно, че ставам безпомощна още след първата глътка и е възможно някой да ме похити, ако той не е до мен да ме пази. Веднага може да познае по гласа ми дали съм пила, без значение колко внимавам с артикулацията.

Чаках безкрайно дълго на телефона — или поне така ми се стори — и накрая вдигна Ребека. Откъм банята се чуваха силни крясъци и шум от плискаща се вода.

„Татко къпе Том — обясни Ребека. — Целият е мокър.“

„А ти как си? — попитах я. — Как е училището?“

„Добре — отвърна нехайно Ребека. — Клер бързаше да си ходи и учебниците ми останаха в колата й. — Последва кратко мълчание и после чух силно, задъхано ридание. — Липсваш ми, мамо! Искам ти да ми четеш приказки. Татко казва, че трябва първо да си разтребя стаята, а аз не мога да вдигам юргана!“

„Няма нищо, скъпа — побързах да я успокоя аз, а през това време Кейт правеше трагикомични гримаси и размахваше предизвикателно бутилката с шампанско. — Недей да викаш татко на телефона, само му кажи, че мама е пристигнала жива и здрава. В неделя вечерта ще съм при вас.“

„Утре татко ще ни води в Леголанд“ — осведоми ме щастливо Ребека.

„Това е страхотно! — възкликнах аз. Изведнъж ме прониза вледеняваща мисъл. — Клер остави ли на татко седалката на Том?“

„Не я видях да му я дава“ — замисли се Ребека.

„Обичам те! — казах и побързах да затворя. — Дай ми шампанското! — обърнах се към Кейт. — Веднага!“

След шампанското всичко тръгна наопаки. Бяхме най-шумната двойка в трапезарията, нарочно си поръчахме от червеното меню (с повече мазнини), успяхме да излочим две бутилки от скъпата течност и накрая се озовахме в бара с дъбовата ламперия, на маса с двама смотани търговци — Рупърт и Майлс, които се присламчиха към нас. Имаха съмнителни по-светли линии на средните си пръсти. Явно бяха решили да се правят на ергени и веднага се хванаха на историята Тифани-Летиция. Започнах да се държа като кухата Саманта и ги излъгах, че съм играла епизодична роля в киното. Впечатлиха се безкрайно, но аз се притесних силно, когато стегнатото бедро на Рупърт започна да се притиска към моето в шезлонга. Гадост. Може би наистина си мисли, че го харесвам. Изтрезнях много бързо и заявих на Кейт — която вече се бе надвесила неблагоразумие над Майлс в оскъдната си червена блуза с гол гръб — че отивам да си лягам. Доста се мотах из дългите еднообразни коридори, като се блъсках в стените и хълцах пиянски. Когато най-сетне намерих стаята ни, пъхнах опипом ключа в ключалката, коментирайки оживено действията си, а после пред мен много любезно се изпречи леглото и аз се стоварих отгоре му.

Лежах, опитвайки се да спра въртенето на стаята и потръпвайки от спомена за бедрото на Рупърт. Изобщо не чух кога се е прибрала Кейт, но подозирам, че беше някъде в малките часове. Безсрамница. Колкото до мен — вече съм твърде стара да се натискам по коридорите.

В събота сутринта се бяхме вторачили в мюслите си без всякакъв ентусиазъм. Чакаше ни изключително организиран ден и все повече ни обземаше паника. Не можехме да се откачим, но вече бяхме закъснели за всичко. „Почти десет е! Досега трябваше да сме на аеробика“ — отбелязах вяло, докато висяхме над чашите с капучино в салона за отдих и релаксация. Не ви препоръчвам аеробика с махмурлук. Като капак инструкторът напълно оправдаваше прякора си — Тарзан. Явно гей, с много впечатляващо трико от ликра, той изпитваше огромно удоволствие да тормози всички закъснели дами с особено трудни упражнения. Аз предпазливо заех място до най-дебелата жена, която можах да открия, докато Кейт мазохистично се настани най-отпред.

В единайсет и двете имахме процедури. Седяхме и чакахме чинно появата на екипа от терапевтки с бели престилки, всичките до една изглеждащи досущ като Саманта. Те трябваше да се погрижат за своите дами. Бях се спряла на банята с морски водорасли, защото за нула време премахвала целулита. Това също не се оказа разумно занимание за човек със силен махмурлук. Вместо да се унеса и да заспя, докато ме масажират (макар че заспиването ме притеснява, защото имам обичая да хъркам на ново място), аз лежах като препарирана в пълна с миризливи водорасли вана. На всичкото отгоре плащах за това! След половинчасово пребиваване в „морските дълбини“ терапевтката ме измъкна от ваната като чудовището от черната лагуна. Сетне уви лепкавото ми, хлъзгаво, зелено тяло в огромно парче метално фолио. Сигурно по някое време ще ми стане приятно, помислих си, лежейки върху едно от онези високи тесни ортопедични легла и произвеждайки силен шумолящ звук при всяко помръдване. Докато терапевтката ме измъкваше от фолиото, разбрах какво е да ти отлепят кожата.

После тя се зае със следващата процедура. Мога да я опиша единствено като скъпарска баня в леглото, която включваше използването на ексфолиращи трици и специална ръкавица. Целият процес продължи близо два часа и накрая се чувствах като обезлюспена риба, пропита с горчив мирис на море.

„Какви процедури ти правиха?“ — попита Кейт, която излъчваше спокойно сияние след ароматерапията и масажа.

„Бях на плажа — отвърнах — и повече няма да се върна там.“

Обедът бе тъжна зеленчукова бърканица, последвана от плодове с ярки цветове, и още процедури. Този път се заеха с лицето ми. Козметичката остана поразена, когато на въпроса й какви продукти използвам, отговорих: „Вода и сапун.“

„Божичко! — възкликна тя. — Кожата ви е ужасно дехидрирана.“

Лицето ми започна лакомо да поглъща много скъпия хидратантен крем и скоро омете цялата кутийка, наваксвайки за всички години без нощен крем „Estee Lauder“. Трябва да го употребявам по-често, помислих си, докато се унасях, събуждайки се, засрамена, от звука на собственото си шумно хъркане.

След снощните ексцесии вечерята ни беше по-скромна, а аз се усещах някак напрегната. Установила съм, че обикновено възбудата от очакването е по-голяма от удоволствието при самото преживяване. Наистина Кейт е самата доброта, но аз вече я намирам за малко егоцентрична. Гласи се с часове и май действително страда дълбоко, когато случайно зацапа някой от прясно лакираните си нокти. Аз имам тренинг и се приготвям за половин час — ако се забавя повече, Майк започва да форсира колата и да заплашва, че ще тръгне без мен. Освен това не съм променила техниката си на гримиране, откакто двете с по-голямата ми сестра се учехме да си мажем клепачите с бял гланц — безплатно приложение към списанието за тийнейджъри. Обичайният ми грим е червило, очна линия, спирала и руж — специалният грим означава добавяне на златисти сенки за очи.

На вечерята Кейт не спря да говори за Оливър. (Малко нахално, след като бях изкопчила от нея признанието, че се е натискала с оня тип Майлс. Слава богу, в събота сутринта той бе отвел Рупърт и останалите си приятелчета от Ситито с процесия от поршета и ягуари.) Освен това откривам, че е леко невротизирана — нещо, което никога не ми е минавало през ума; винаги е толкова самоуверена на работата. Наистина гардеробът й е безупречен и има всичко, за което съм копняла цял живот: време за безкрайни, отпускащи вани, пари за маркови дрехи и къща, достойна за списание „Дом и градина“. Кейт може да излезе от стаята и да знае, че ще я намери непокътната — нещо непостижимо за мен, защото още щом разтребя, се появява Ребека и настава хаос: навсякъде се търкалят мъниста, дрехи на Барби, флумастери с отворени капачки и изподраскани листове хартия.

„Просто няма за кого да се грижа — призна Кейт, докато разсеяно побутвахме късчетата италианска маруля в чиниите си в неделя на обед. Исках да идем в кръчмата отсреща и да си поръчаме бира, пържоли и пай с бъбреци, но Кейт не ми позволи. Цербер и половина! — Ти си щастливка, Кари. Имаш Майк и децата — създала си семейство. Пък и — продължи тя, избягвайки погледа ми — Майк е страхотен, извади късмет с него. На мен това тепърва ми предстои, а като се има предвид, че вече съм на трийсет и четири, вероятността да ми се случи, е малка. Съжалявам, че не го направих по-рано, както постъпи ти.“ (Доколкото си спомням, навремето тя смяташе брака за нещо плебейско и неподходящо за жени с кариера. Когато й казах, че с Майк ще се женим — и тримата работехме в радиото тогава — тя бе безкрайно изненадана.)

„Имам всичко, от което се нуждая — не спираше да говори Кейт. — Защо тогава изпитвам такава безнадеждност, сякаш бъдещето ми е една голяма празнина? Разбира се, бракът е отживелица, но е хубаво някой да ти предложи.“

Подозирам, че ако Оливър искаше да се ожени за нея, щеше да побърза, както направи Майк с мен, а не да чака пет години, за да повдигне въпроса. Или си наясно дали искаш да се обвържеш с някого, или не. Колебаеш ли се, не бива да бързаш да отваряш обща сметка, аз поне не бих го сторила. Всъщност Оливър не може да се оплаче от Кейт — тя му е създала много красив дом, имат съвършен социален живот и, предполагам, зашеметяващ секс, включващ оскъдно копринено бельо, за което Майк може само да мечтае. Но Оливър е някак прекалено луксозен — като започнеш от ризите „Boss“ и костюмите „Армани“ и стигнеш до спортната японска кола с форма на пенис. Просто не го виждам да гушка омазано с пюре бебе или да изхвърля торби с опикани памперси в кофата за боклук. Прилича ми на мъж, който след време ще се отдаде на голфа, ще носи жълти екипи по последната мода и ще е маниак на тема клубни правила.

Разбира се, не казах нищо от това на Кейт.

„Сигурна съм, че гледа на теб като на нещо постоянно — купили сте къщата заедно, нали? — успокоих я аз. — Може би просто се бои да не те загуби, защото ти винаги си заявявала, че не желаеш да се обвързваш и държиш на кариерата си. Той има ли представа, че искаш деца?“

„Честно казано, страх ме е да повдигна въпроса — отвърна Кейт. — Сякаш съм някаква неуверена в себе си невротичка, която се бои да не го изгуби. Като ни питат кога ще се женим и ще имаме деца, винаги отговарям със смях, че времето е пред нас и че така ни е много добре. Но време няма и не ни е добре. — Тя се втренчи мрачно в салатата си. — Ами ако не мога да имам деца? Не искам да свърша като четирийсет и пет годишна кукувица с разбити нерви от постоянните опити за оплождане ин витро.“

Изписах на лицето си състрадателно изражение, опитвайки се да прикрия самодоволството си. Моето семейство ме чака у дома. Само като си помисля за тях, ме облива приятна, розова топлина. Внезапно ми се прииска да се махна оттук, от тази шумна трапезария с къси басмени перденца и позлатени лакирани столове и да се върна в нашия разхвърлян, уютен хол. Може вече да не нося дрехи с малък размер и бедрата ми да не са гладки като кожата на делфин, но си имам семейство.

 

 

Понеделник, 6 април

Струваше си да замина за малко, дори и само заради завръщането у дома, размишлявах аз, докато шофирах към редакцията тази сутрин. Може би с Кейт прекалихме, поръчвайки си по още една процедура в неделя следобед — вече ми беше писнало да се чувствам като изтеглен на брега кит, проснат върху тясно, неудобно легло. Когато поредната терапевтка в бяла престилка се появи с омазани с детоксикиращо масажно масло ръце, ми идеше да изкрещя: „Разкарай се от мен!“. Напълно отвикнала да лежа бездейно повече от пет минути, аз се чувствах дезориентирана и копнеех отново да се гмурна в реалността. Пребиваването в дом на здравето е като затварянето в клиника за душевно болни. Всички носят бели престилки; прекарваш деня в халат; насила те откъсват от реалния свят; не ти позволяват да излизаш и всичко, което слагаш в устата си, се контролира. Дребните ритуали и дневната програма те обсебват напълно, тъй като няма за какво друго да мислиш. Отлична подготовка за живота в старчески дом.

Кейт ме откара до вкъщи — по пътя си бъбрехме нехайно, с мързеливо отпуснати сетива след всевъзможните масажи и глезотии. Сбогувахме се е малко фалшива приповдигнатост:

„Чудесно беше. Наистина ми хареса. Трябва да го направим отново!“ — каза Кейт, протягайки се да затвори вратата на колата.

„Наистина беше страхотно. Благодаря ти, че го уреди. До утре.“

Докато се отдалечаваше, почувствах искрено облекчение. Кейт, изглежда, очакваше да й разкажа за проблемите си с Майк (май всички обичаме да надничаме в мръсното бельо на приятелите си), но на мен ми се струваше някак нечестно спрямо Майк, който не беше там да се защити. Не усещам подобна вина, когато споделям с Джил, понеже Майк и без това не се интересува особено от мнението й. Но държи на мнението на Кейт и смятах за нередно да й разкривам какъв егоистичен негодник е понякога — особено след като е такъв сладур в момента. Знам, че я разочаровах, отронвайки скъпернически как невинаги ми помага, но иначе всичко е наред, честна дума, макар че ми е трудно едновременно да работя и да гледам децата.

Времето, прекарано заедно, ясно очерта различията в живота ни. Колко важно било да имаме сходни проблеми и опит, за да заякчаваме приятелствата си. Освен общата работа, с Кейт сме различни като огъня и водата. Може би тя вече няма да иска да ходим някъде заедно. Може би й дадох да разбере, че Оливър е безнадежден случай и че е по-добре да се оглежда за друг, ако иска да има семейство. И в двата случая се надявам това да не се отрази на приятелството ни, защото имам нужда да ме подкрепя в работата срещу разните Джорджии и Касандри. Приятелите са полезно удобство, нуждаем се от тях, както от храната.

Щом отворих входната врата, отвътре се понесе божествена миризма на сметана за готвене, вино и печено месо. След цял уикенд на пости се чувствах готова на убийство за нещо с истински калории. Беше малко след седем и половина и очаквах да намеря Том и Ребека все още неокъпани, а къщата — обърната с краката нагоре, с пръснати навсякъде играчки и дрехи. Но се оказа тихо, чуваше се само звукът от къкрещи на печката тенджери и тих говор от стаята на Ребека. Първо отидох да видя Том и го открих, дълбоко заспал под подпъхнатите завивки, с пухкава косичка и грейнало от банята личице. Едва ли има нещо, което да обичам повече от спящо изкъпано бебе! Дрешките му бяха сгънати, а книжките — подредени върху малката етажерка.

Влязох на пръсти в стаята на Ребека и открих Майк да лежи на леглото й. Беше пъхнал ръка под главата й и двамата се кикотеха на Мечо Пух. Ребека също бе с пухкава коса, чиста и по пижама, и — абсолютен шаш! — училищната й униформа беше старателно сгъната в края на леглото.

„Не вярвам на очите си! — възкликнах, навеждайки се да ги целуна. — Как мина?“

„Фасулска работа!“ — отвърна Майк и придърпа лицето ми, за да ме целуне както трябва: тъкмо навреме, за да видя колко уморени и подпухнали са очите му. Ясно.

„Трябва по-често да отсъствам“ — усмихнах се аз.

„Не предизвиквай съдбата“ — шеговито отвърна той и насочи цялото си внимание върху страха на Прасчо от покачващата се вода.

Кухнята беше разтребена, а през вратата на фурната се виждаше тенджерата от йена глас, дори и кучешките завивки бяха сгънати в кошниците. До фурната се топлеше бутилка вино и аз благодарно си сипах голяма чаша. Бледата светлина навън се губеше над ябълковите дървета в дъното на градината, а светлината от кухненските лампи образуваше кехлибарени езерца върху глинените саксии отвън. Това е моят дом, помислих си. Ако сега някой ме доближи с поръсена с ексфолиращи трици ръкавица, ще го наръгам с ножа.

 

 

Сряда, 15 април

По време на обедната почивка посещавам салона за фитнес. Начинание, достойно за уважение! Положителният ефект от дома на здравето продължи само ден — след организираното от Майк обилно пиршество и двете бутилки отлично вино, които се чувствахме длъжни да изпием. Майк призна, че наистина му е било приятно да се грижи за децата. Защо не съм го оставяла сам с тях по-често? Защото обикновено правиш от това голям въпрос, бе истинският отговор, но не желаех да развалям прекрасната атмосфера, затова отвърнах: „Добре, ще ти ги оставям, щом искаш.“

„Защо не си намериш някое хоби? — рече той. — Преди обичаше да яздиш. Трябва да обръщаш повече внимание на себе си.“

След тези негови думи ми се прииска да го пипна по челото, но явно беше съвсем искрен.

Мисля, че уикендът без мен го бе накарал да осъзнае колко много всъщност правя за децата — и че това не са дребни, незначителни задачи, за които досега смяташе, че са излишно губене на време, докато той се занимава с истински големите и значими неща, например косенето на тревата и почистването на гаража. Може и да не изкарах кой знае колко добре в дома на здравето, но отиването ми там май ще се отрази положително на отношенията ни.

Относно фигурата ми обаче има още какво да се желае — затова започнах фитнес. Ще заминаваме за Скалистите планини в събота и вече седмица и половина тренирам трескаво, за да изглеждам като фиданка в скиорския панталон. За съжаление не мога да си позволя да се втурна в големия магазин за спортни стоки на Оксфорд Стрийт и да си купя пълен екип поради простия факт, че нямаме пари. Сякаш сега разполагаме с още по-малко пари от преди. Уикендът в дома на здравето издълба голяма дупка в бюджета ни, както и посещението в Леголанд, от което децата останаха възхитени. Още никой не е направил оферта за къщата ни (едва ли е изненадващо, като се имат предвид отблъскващите рекламни методи на Майк), а аз вече съм определила известна сума от продажбата й за изплащане на нарастващия ни овърдрафт^[1].

Гауърови от Лоун Фарм са истински ангели и не пускат хора на оглед, след като приеха офертата ни, макар да имат пълно право, защото ние още не сме продали къщата. Това е още едно от нещата, които ме човъркат, но се съмнявам, че ще позволят на някой друг да ни измести.

И тъй, накрая се принудих да взема назаем ски екипа на Джил. Да е жива и здрава, но е по-пълничка от мен и представите й за висша мода се разминават доста с тези на Кейт. Якето е наред — червено и пухкаво — но долнището виси като торба. Пристегнах колкото можах колана, но не успях да постигна желания ефект. Горе приличам на човечето Мишлен, а долу — на Чарли Чаплин. Остава само да си купя от онези меки ленти за уши в крещящи цветове и чифт огромни апрески.

Очаквам с нетърпение почивката и в редакцията не ме свърта на едно място. Възбудата ме направи много експедитивна и по отношение на прането и Майк с нарастваща изненада започна да открива в чекмеджетата си за бельо и чорапи въпросните артикули. Единственото петно в пейзажа е Клер, която не изглежда въодушевена от перспективата да остане съвсем сама с Ребека и Том цяла седмица, въпреки допълнителното заплащане. Ребека става все по-начумерена и постоянно ме кара да се чувствам виновна, като ми показва красиви снежни фотографии от списанията и пита жално: „Така ли ще изглежда на вашата почивка, мамо? Ще ми изпратиш ли картичка? А Дядо Коледа ще бъде ли там?“. Струва ми се, че Клер се бои да остане сама с децата толкова време, а това безпокои мен. Поиска да й оставя телефона на майка ми в случай на нужда, а това много ме тревожи, тъй като майка ми е същински цар Ирод по отношение на децата.

 

 

Петък, 17 април

Тази сутрин Ник ме извика в кабинета си. Интервюто за новата длъжност беше минало в понеделник и оттогава всички желаещи очаквахме резултата със затаен дъх. Освен известен брой вътрешни кандидати — сред тях и мазната Джорджия, която плещи наляво и надясно колко фасулско било интервюто — имаше и някои доста изявени личности от независимите станции, вероятно също копнеещи да попаднат в кацата с мед, с която все още сравняват Би Би Си. Аз поех към кабинета на Ник с увиснал гребен — знаех си, че съм се представила много зле; е, можеше да е и по-зле, ако бях припаднала върху килима.

„Сядай! — покани ме Ник с усмивка. (С усмивка! Добър знак.) — Имам добри новини. Работата е твоя. Списъкът с кандидати беше доста внушителен, но ти си най-добрата. Страхотно интервю. — Нима? — Това означава много промени в начина на работа, както казах и на съвета, затова ще се наложат размествания и някои хора сигурно няма да са доволни. Ти ще ръководиш планирането в телевизията и радиото тук и в Ийст Мидландс, което означава, че ще има командировки и ще поемеш работата на Алекс в Ийст. Можеш да говориш със счетоводството за заплатата, но отсега ти казвам, че ще бъдем щедри — полага ти се и кола. Още веднъж: браво на теб! Радваш ли се?“ Аз кимнах автоматично — бях като поразена от неочакван гръм. Не знаех да се радвам ли или не. „Какво мисли Майк за новото ти работно време? Ще има ли проблем?“

„О, не! — побързах да отговоря и разтеглих устни в усмивка, за да види колко съм уверена, макар че не бях. — Нали знаеш, че сега сме с бавачка. Сигурно ще се радва да работи повече. — Дали? — Благодаря ти много, Ник. Исках тази работа.“

„Аз ти благодаря — отвърна той. — Нещата тук определено вървят по-добре, откакто се върна от… от тая история с бебето… Истински боец си.“

Изпитах силно желание да стана и да изкозирувам, но вместо това само избъбрих: „Радвам се“ — и излязох от стаята. Кейт ме погледна въпросително — „да или не?“ — и аз извадих една широка усмивка, която явно означаваше „да“. Тя ликуващо прониза с юмрук въздуха, но най-хубавото бе посърналото лице на Джорджия. Изглежда, все пак не бе постъпила правилно, отивайки на интервюто с най-късата си поличка и най-предизвикателната си усмивка.

Щом се върнах на бюрото си, с неохота набрах номера на Майк. Наистина той ме окуражаваше да кандидатствам за работата, но едва ли очакваше да я получа. Освен това бях премълчала за по-дългото работно време и командировките, когато изтъквах добрите страни — повече пари и служебна кола. Можехме да кажем сбогом на старото волво, а новата заплата щеше да е извънредно полезна за изплащането на Лоун Фарм, стига някой да направи оферта за нашата къща. Телефонът вдигна секретарката на Майк (о, боже!), започвайки с дежурното: „Майк е много зает в момента, ще видя дали мога да го прекъсна.“ Чувах в слушалката гласа на Питър, заместника на Майк, и на мениджъра по рекламата Стив, явно наистина имаха съвещание.

„Здрасти!“ — каза Майк с тон, който говореше: „Много съм зает, давай накратко!“, и аз веднага заех отбранителна позиция.

„Получих работата“ — обявих.

Последва дълго мълчание.

„Хм, това е страхотно! — рече той накрая. — Повече пари и кола. Чудесно! Виж, в момента ми е много напечено, но ще купя шампанско за довечера. Радвам се за теб. Чао.“

Ако бях достатъчно храбра и разумна, щях да споделя с Майк всички усложнения, произлизащи от новата ми работа, докато вечерта отпивахме от скъпото шампанско. Но не го направих. Опаковането на багажа за почивката със замъглен от пенливата течност мозък ми отне почти цялата вечер, също и съставянето на списък с инструкции за Клер. Оставих го на кухненската маса заедно с допълнителните пари, позволяващи ни да заминем.

Когато отидох да целуна Ребека за лека нощ, видях, че е плакала.

„Не заминавай — замоли се тя и ме прегърна силно с две ръце през врата. — Не искам Клер да се грижи за нас. Тя ми се кара, като разхвърлям. Защо не мога да ида у Джил?“

„Защото Том ще остане съвсем сам и няма да има с кого да си играе — отвърнах. — Можеш да се виждаш със Сузи, когато пожелаеш. Ще си прекарвате чудесно. Ще ти позвъня веднага щом пристигнем, а с татко ще ви донесем купища подаръци.“

С Клер сме се разбрали да дойде в шест сутринта, за да можем да стигнем до аерогарата навреме. Всички чанти са готови и подредени до входната врата. Търтъл и Ангъс се крият под кухненската маса, травматизирани от гледката на куфарите. Добре поне, че Клер ще се грижи и за тях и не се налага да ги пращаме в кучешки хотел — оттам обикновено се връщат оклюмали и пълни с бълхи.

Няколко часа по-късно влязох тихичко в стаята на Ребека за последна целувка, преди да си легнем. Тя спеше дълбоко, едното й краче се подаваше изпод юргана, косата й беше влажна от пот, а ръчичките стискаха здраво прояденото от молци плюшено мече. Беше започнала да рисува малка картичка, която лежеше на леглото — на нея се виждаше голям северен елен с малко странни рога и коледни елхи отпред. Вътре пишеше: „Обичъм ви мамо и татко. Вземете тува с вас, за да видите Дяду Коледъ.“

Бузките й още бяха мокри от сълзите, когато я целунах.

 

 

Неделя, 19 април

Не мога да повярвам, че подобно място съществува. Толкова е различно от всичко, което съм виждала досега — все едно съм на Луната! Толкова е… сигурно съществува точната дума, която да го опише, ала аз се сещам само за една: огромно. Докато пътувахме от летището с взетата под наем кола, не можех да се нагледам на великолепието на планината и направо побърках Майк с нескончаемите си възклицания за цвета на дърветата и красотата на пейзажа: „Приказно е!“. За жалост мъжете не си падат много по природните красоти. Къщата е шикозна дървена вила с голяма камина и дори с мечешка кожа (малко кичозна) на една от стените. Както всичко на този континент, и кухнята е пълна с последна мода сокоизстисквачки, резачки на яйца и кафемелачки, с които трябваше да се заловя веднага. Стив, приятелят на Майк — карал е ски тук миналата седмица — най-любезно ни е оставил пълен хладилник с вкусна и чуждоземно изглеждаща храна.

Още щом пристигнахме и хвърлихме багажа върху леглото, покрито с кувертюра в индиански мотиви, аз приготвих по чаша димящо кафе и излязохме да го пием на терасата. Пред нас се откри спиращ дъха алпийски пейзаж; дори можехме да видим лифта в ски курорта, отдалечен само на три километра от вилата. Седяхме в шезлонгите, сгушени в дебелите си анораци, и се усмихвахме щастливо един на друг. Само двамата. Без деца, без работа, без вратовръзки. Майк се пресегна и ме хвана за ръката.

„Страхотно е, нали?“ — попита.

„И още как, господин Адамс!“ — отвърнах закачливо.

„Какво ще кажеш — смигна ми Майк — да се развихрим под главата на стария лос?“

„Става!“ — кимнах аз. И наистина се развихрихме, защото и двамата бяхме напълно освободени и не се притеснявахме, че на вратата може да почука детска ръчичка и някой да ни задава настоятелни въпроси. След около час (нещо като рекорд за нас) аз се надигнах с мъка от прегръдките на Майк (сексът на пода става все по-труден с възрастта) и донесох от хладилника огромно количество хляб, шунка, домати, сирене и бира. Майната й на диетата, вече съм достатъчно слаба.

Толкова беше естествено да се разхождаме голи из къщата, а вечер да лежим заедно в голямото старо легло, че почувствах как двамата се превръщаме в едно вълшебно и спокойно цяло.

„Трябва да позвъня вкъщи“ — рекох накрая.

„Недей! — спря ме Майк. — Не го прави. Те са добре. Ела тук.“

И аз не позвъних. Вместо това отново се заех да разпалвам искрите на романтичната ни любов. Все едно бяхме персонажи от роман на Даниел Стийл, макар че нейните героини не пръцкат по средата на чукането.

 

 

Понеделник, 20 април

Когато се събудих тази сутрин, Майк още спеше дълбоко до мен. Ръката му лежеше тежко върху раменете ми, а краката му — увити около моите — приличахме на преплетени лъжици. Щом отворих очи, изплувайки бавно от дълбокия, сладостен сън в това огромно удобно легло, ми бяха нужни няколко мига да си спомня къде се намирам. Вместо старото ябълково дърво в дъното на нашата градина, виждах зашеметяващ пейзаж от дървета, планински хребети и сняг. Леглото нарочно беше избутано до прозореца, за да се почувства човек като част от планината. Беше невероятно тихо. Не се чуваше бебешкото дърдорене на Том, нито разлюляната от ръчичките му играчка над креватчето, чийто приятен звън той намира за толкова успокоителен; не се чуваше и малко фалшивото пеене от стаята на Ребека, нито приближаващи стъпки по стълбите. Прозях се и се протегнах, наслаждавайки се на блаженството. Нямаше нужда да ставам като пияна от леглото, за да сменям памперси, да изсипвам овесени ядки в купичките и да извеждам кучетата в градината. У дома събуждането винаги е последвано от неотложната нужда да станеш и да правиш нещо. Тук можех просто да си лежа и да размишлявам.

Протегнах крака и се обърнах към Майк, отмествайки ръката му от раменете си. Той измърмори нещо в съня си и отново отпусна ръката си върху гърба ми. В съня си изглеждаше толкова уязвим, толкова различен от авторитетния мъж, който отговаряше за всичко, когато е буден. Опряната му във възглавницата буза беше сбръчкана, косата му падаше върху едното око — заприлича ми на момче. Колко е хубав, помислих си, отмествайки нежно къдриците от очите му. Свикнала съм с красотата му — когато живееш с някого толкова дълго, преставаш да обръщаш внимание на вида му; лицето му ти е толкова познато, че е почти невъзможно да направиш обективна преценка. Но от време на време, когато го видя да върви по улицата към мен, със сако, метнато през рамото, съпроводен от погледите на жените, обръщащи се след русата му коса и широките рамене, си мисля: „Господи, наистина изглежда добре!“ — и в стомаха ми започват да пърхат пеперуди, точно както на първата ни среща.

Чудя се дали той мисли същото за мен. Отначало все ми казваше, че съм красива — издърпваше чаршафите, за да ме гледа гола, докато аз лежах, леко възбудена и смутена, а той проследяваше с пръсти контурите на тялото ми (далеч по-малки от сегашните).

Когато танцувахме до късно през нощта на някое парти, той не спираше да говори колко много ме обича. Гледах на обожанието му донякъде като на шега, защото той е красавец, а аз мога да се определя най-много като приятно изглеждаща. Лицето ми е твърде кръгло, къдравата ми кестенява коса — твърде своенравна. Едва ли мога да се нарека красива. Красива е блондинката с дълги стройни крака и големи плътни устни. А аз имам лунички и малко чипо носле (което Том е наследил), навремето бях много шумна и обичах да се забавлявам и да съм център на купона.

Представях си Майк с някоя дългокрака, уравновесена блондинка на име Орелия, а не с дребна, енергична жена като мен, която обича да прекалява със спагетите и виното. Но той бе първият мъж, който наистина ме искаше, които ме обви в почти непробиваем облак от любов. Когато се срещнахме, имах огромен кръг от приятели — от университета, от детинство, а той беше израснал в много по-различно обкръжение — изпратен в пансион на седем, после отишъл направо в университета и след това на работа в първия вестник. И той имаше приятели, но не беше много близък с тях — нещата се свеждаха най-вече до шегички в кръчмата и партньорство на игрището за ръгби. Държеше хората на разстояние. Мислех, че завижда на способността ми да се сприятелявам бързо с представители и на двата пола, но когато се опитах да го приобщя към моята група от приятели, те не го приеха веднага. Намираха го за неособено общителен, затворен — дори студен.

Свали бронята си само с мен, сякаш моята общителност и непосредственост му позволяваха да разкрие истинското си аз. Родителите му са доста заможни, от висшето общество, и никога не съм виждала майка му да го целува. Винаги се ръкува с баща си, който е баща ми, никога татко. В началото трудно показваше чувствата си — сигурно се дължи на емоционалната травма, че е бил изпратен в пансион много малък. Беше ми признал, че с бившите си приятелки се е държал като негодник. Когато се оженихме, ми завиждаха много, че съм го „хванала“, а всъщност той настояваше да се оженим. Мисля, че харесваше семейството ми — наистина мама е напълно луда, но винаги е показвала открито любовта си към мен и двете ми сестри. Привличаше го топлината в нашия дом, въпреки че имахме много по-малко пари и стил от неговите родители.

Когато децата се родиха, трябваше да го уча как да демонстрира любовта си — да ги прегръща и целува и да им казва, че ги обича, без всякакви задръжки. Постепенно започна да става по-открит и сега го чувам всяка вечер да шепне на Том и Ребека, че ги обича. Сигурно родителите му никога не са му качвали, че го обичат. За Майк аз винаги съм била онзи специален човек, който му е отворил вратата към истинския живот, отключил е свят от любов. Но напоследък все повече — навярно се дължи на напрежението от работата — забелязвам черти от стария Майк, безразличния Майк, чиято резервираност и излишна строгост издигат около него смразяваща бариера и го правят неоправдано рязък с децата. Щом аз мога да се справям (през повечето време) с постоянните промени в настроенията им, макар че работя цяла седмица, защо той да не може?

Понякога ми се струва, че вече не го познавам — и това ме плаши. Дали съм му достатъчна? Дали не се е отегчил от живота ни заедно? Дали не иска да съм по-изискана, по-уравновесена, по — пази боже! — като майка му? Знам, че неспособността ми да се оправям с бъркотията у дома го дразни, но как да има жена с успешна кариера (твърди, че ми се възхищава за това) и да очаква същите грижи, с които майка му обгражда баща му? Просто няма как да се получи. Наистина винаги иска да се люби с мен — на практика през цялото време — но може би това е само защото съм на разположение и е свикнал с мен?

Докато го галех по лицето, той отвори закачливо едното си око.

„Добро утро“ — усмихнах се аз.

„Господи! — възкликна Майк и се протегна през мен, за да вземе часовника си от нощното шкафче. — Наистина ли е толкова късно! Спал съм като пън. Вече трябваше да сме на ски пистата!“

„Знам — отвърнах и спуснах ръка надолу, за да го докосна. — Но тук ми е по-добре. Не искам да ставаме още.“

„Много е късно — ухили се той. — Вече съм станал.“

Повдигна завивките, изрева като Тарзан и ме покри с тялото си. Заключих дяволите си в шкафа. Когато сме само двамата, без децата, се разбираме чудесно. Защо понякога ми се струва, че не сме истинско семейство?

 

 

Сряда, 22 април

Когато все пак позвъних вкъщи вчера — дотогава се сдържах геройски, понеже Клер има телефонния ни номер във вилата, в случай че стане нещо, — тя ми се стори леко напрегната. Беше осем часът английско време и до ушите ми достигна тътенът на силна музика. Явно приятелят й беше пристигнал и си бяха спретнали купон.

„Да не прекъсвам нещо?“ — попитах, опипвайки почвата.

„Не, разбира се — побърза да каже тя. — Току-що сложих Ребека да си легне, а Том вече спи. Бяхме навън целия ден и много се измориха. Как върви почивката? Как е времето, карате ли ски?“

Представях си я как жестикулира диво да спрат музиката. Чуваше се приглушен смях — май у дома имаше повече от двама души.

„Приятели ли си поканила?“ — попитах уж нехайно.

„Само сестра ми и гаджето й — обясни Клер. — Не се безпокойте, тук всичко е наред. Ребека плака малко, след като заминахте, но вече е добре. Днес ходихме на плуване след училище и двамата с Том се забавляваха страхотно. Хари — гаджето ми — я качи на голямата пързалка и тя се държа много храбро.“

Голямата пързалка? Голямата пързалка, по която Майк се страхува да се спусне? Усетих как дъхът ми спира. Ами ако й се беше случило нещо? Щеше да ни е необходим един ден, за да се приберем у дома, а дотогава тя можеше да е мъртва. Ами ако и Том пострада? Толкова е малък и все се катурва, когато най-малко очакваш. Главата ми се напълни с най-ужасни мисли.

„Нали ще си… по-внимателна“ — помолих я, опитвайки се да прикрия страховете си и да не я обидя.

Клер тутакси възприе моя тон и отвърна доста рязко:

„Вижте, наистина няма за какво да се притеснявате. Това обаждане сигурно ви струва цяло състояние. Обещавам да ви потърся веднага, ако изникне и най-малкият проблем. Чакаме ви в събота. Чао.“

Тя затвори телефона, а аз останах още дълго в хола, втренчила празен поглед в пространството, чувствайки се напълно безпомощна. Добре де, какво толкова, че са си направили малък купон? Децата си бяха легнали; партито не им пречеше. Защо се чувствах така неспокойна? Всъщност Клер не се държа грубо, просто малко рязко, понеже бях прекъснала удоволствието й. Не знам защо, ала обаждането ми хвърли сянка върху почивката. Съжалих, че изобщо съм позвънила. Когато се върнах във всекидневната, не посмях да кажа на Майк за партито, защото щеше да побеснее.

„Наред ли е всичко?“ — попита той, като ме видя.

„Съвсем“ — отвърнах аз. Но за пръв път, откакто бяхме пристигнали, започнах да броя дните до завръщането ни.

 

 

Четвъртък, 23 април

„Побързай, Кари! — ентусиазирано се провикна Майк през вратата на банята. — Искам днес да идем на ски по-рано. Ще опитаме пистата, която видяхме на картата вчера — нали се сещаш, червената, дето слиза до долината. Ако тръгнем веднага, ще можем да се върнем до обед и после ще имаме време да се спуснем по вчерашната писта. Времето е фантастично! Какво правиш вътре?“

Това, което правех, бе да седя, умислена, на тоалетната. Бях се събудила напрегната и нервна и не ме сдържаше в леглото. Страхотно, нали? Преди копнеех да се излежавам, а сега, когато за пръв път съм далеч от децата, бързам да стана. Изглежда, без грижите за децата не мога да изпитам чувството на пълно изтощение, превръщащо леглото в рай. Тази сутрин усетих някакво смътно безпокойство, но не можех да уловя причината, да разбера защо се появи. Просто някаква неясна тревога.

„Идвам“ — отвърнах неохотно и вдигнах скиорския си панталон — още по-торбалански от преди. Ще ми се Майк да престане да ме юрка по пистите и постоянно да се опитва да постигне нещо. Предпочитам двамата да се пошляем из курортното градче, да зяпаме по магазините, да обядваме спокойно и да си приказваме. Писна ми да гоним олимпийски рекорд за броя на пистите, по които можем да се спуснем за един ден. Искам да си прекараме романтично! Обикновено сме толкова малко време заедно — сега го желая само за себе си.

Разбира се, любим се като луди, ала почти не си говорим. Изглежда, за Майк сексът е единствената необходима комуникация, но аз искам — не, нуждая се — от нещо повече. Нуждая се от потвърждение, че той все още ме намира за забавна и интересна, а не просто за удобен партньор в леглото след седем години брак.

Докато вървяхме към колата, понесли ските си, Майк ме прегърна през рамото.

„Я по-бодро! Какво те тормози?“ — намръщи се той, виждайки притесненото ми изражение.

„Просто съм малко уморена“ — усмихнах се насила.

Изобщо не ми се спускаше по червената писта, но знаех, че ще се наежи, ако му откажа. Ами ако падна и си счупя крака? Кой ще се грижи за децата тогава? Как ще шофирам до работата? Не съм добра като Майк върху ските и вероятността това да се случи, е голяма.

„Майк — започнах аз, — хайде тази сутрин да пропуснем ските и да разгледаме градчето. Видях едно страхотно място, където можем да обядваме.“

„Не съм дошъл тук да се мотая по магазините! — сопна се Майк. — Знаеш колко исках да дойдем. Ще ти хареса, ще видиш. — В гласа му прозвуча нотка на нетърпение. — Какво има сега? Ще ти помагам на стръмните места. Дошли сме тук да караме ски, нали? Не ми се спуска сам. Хайде, не се дръж като баба.“

„Не се държа като баба! Просто не ми се ще. Ще остана тук и ще те чакам за обед.“ — Гласът ми се извиси ядосано.

Не си струваше да спорим за нещо толкова дребно и не разбирах защо незначителното ни спречкване заплашва да се превърне в сериозна кавга. Майк внезапно сви в една отбивка, дръпна яростно ръчната спирачка и се извърна към мен.

„Дойдохме тук да се забавляваме, но днес явно си станала със задника нагоре. За децата ли се безпокоиш? Това е, нали? Страх те е да се отпуснеш като хората, да не би случайно да пострадаш. Защо не можем да направим нещо малко по-смело? Искам да запомня тази почивка.“

„Не — казах и се обърнах към прозореца. Няма да го оставя да прави каквото си иска. Защо да не правим нещата, които аз искам? — Отиваш сам.“

„Трябваше да дойда тук сам! — избухна той. — Не знаех, че съм те довлякъл в Скалистите планини против желанието ти. Че предпочиташ да си останеш вкъщи при децата и че едно телефонно обаждане ще скапе толкова настроението ти.“

„Майк — опитвах да запазя спокойствие, — не си струва да се караме за такова нещо. Харесва ми да съм тук с теб. Не искам децата да са с нас. Върви да се забавляваш, ще се видим по-късно.“

„Няма да си дойда за обед!“ — отвърна той ядосано, запали колата и излезе на пътя.

Защо се държи толкова неразумно? Това е детинско и няма да му се дам. Когато стигнахме на паркинга пред лифта, Майк мълчаливо извади и двата чифта ски от багажника.

„Аз няма да карам ски“ — казах внимателно. Той хвърли ядно ските ми на земята. „Аз пък няма да вися във вилата цяла сутрин и да чакам някой да се обади от къщи!“ — озъби ми се.

Не издържах и избухнах:

„Не става дума за това! Престани да изопачаваш всичко! Караш ме да правя неща, които не искам, и щом ти откажа, се държиш нелепо! Имам право сама да решавам!“

„Майната ти тогава!“ — изруга тихо Майк, навеждайки се към мен, за да не го чуе никой друг. После се завъртя на пети и пое енергично към опашката пред лифта.

„Кога ще се върнеш?“ — извиках отчаяно след него.

„Дявол знае кога“ — отвърна и изчезна сред морето от спортни якета и вълнени шапки.

Слънчевата топлина беше изчезнала, сменена от мразовит студ, който ме обгръщаше отвсякъде. Въпреки тълпата от хора, почувствах се безкрайно самотна и уязвима. Искаше ми се да се прибера у дома.

 

 

Неделя, 26 април

У дома съм. Седя, заобиколена от купища пране, между два все още неразопаковани куфара, които ме гледат с укор. Пътуването в самолета и прибирането от летището ми се сториха безкрайно дълги заради настанилото се помежду ни напрежение. В четвъртък вечерта бяхме опитали да се сдобрим. Майк се прибра на свечеряване, с бронзов тен и ухаещи на свеж планински въздух дрехи. Стоях в кухнята и с половин сърце приготвях задушено, след като прекарах деня в безцелно мотаене по магазините и ядох канелони сама, хвърляйки по едно око към вратата на ресторанта, която Майк така и не отвори.

„Тук ли ще вечеряме?“ — попита. Очите му отбягваха моите. Поне ми говореше.

„Реших да спестим малко пари.“

„Не искам да мисля за пари“ — рече той безгрижно.

„Как прекара в планината?“ — попитах по-меко.

„Невероятно!“ — отвърна и очите му блеснаха доволно при спомена от изминалия ден. Преливаше от детински ентусиазъм.

Не се стърпях и го прегърнах:

„Защо се държа толкова ужасно с мен?“

„Кари — целуна ме нехайно по бузата Майк, — остави това.“

И аз го оставих, както се оставя тежък камък, защото нямаше да издържа още една кавга. Ала се почувствах тъй, сякаш от мозайката на отношенията ни се е отчупило миниатюрно късче.

Когато се прибрахме у дома в събота вечерта, Ребека ни посрещна с вик още в коридора. Том се извиваше и протягаше ръчички от прегръдките на Клер и щом го взех, се вкопчи яростно в мен. Клер се държеше малко резервирано и отклони поглед, щом я попитах дали всичко е наред. Ребека ми заразказва припряно за пързалката в плувния басейн и за посещението в зоопарка. Клер изхвърча с колата си веднага. Майк сложи децата да спят, а аз понесох куфарите към нашата стая. Горната завивка ми се стори подозрително добре опъната, не си спомнях да съм я оставяла така — явно някой е спал в леглото и се е престарал в желанието си да скрие следите. Бях помолила любезно Клер да използва леглото в стаята на Ребека, а Ребека да спи в стаята на Том, но, изглежда, с гаджето й Хари бяха решили да се възползват от широкото ни съпружеско ложе…

Докато тъпчех първата серия пране в пералнята, Майк поръча храна по телефона. Аз отворих бутилка вино, а той се огледа за чаши и изненадано попита:

„Защо в бюфета има само две?“

„Сигурно са в миялната“ — предположих.

Не бяха там.

„Дявол да я вземе тая Клер, как е успяла да унищожи десет чаши за вино?!“ — ядоса се Майк.

„Нямам представа“ — отвърнах с престорено нехаен тон. Премълчах и за изгореното от цигара върху дивана, и за петното върху килима под масата в трапезарията. По-важното е, че децата са живи и здрави. Все пак мисля, че Клер трябваше да ми признае за поразиите, вместо да се изсулва така. В понеделник сутринта ще й го кажа. Непременно. Стига съм й правила мили очи! Нека най-после разбере кой е шефът.