Даяна Апълярд
Домашен инстинкт (9)

Девета глава
Септември

Понеделник, 7 септември

Днес е първият учебен ден на Ребека. Никак не й се иска ваканцията да свършва — докато приготвях униформа й вчера, не издържа и се разрева. На много от ризите й липсват копчета или пък са с разпрана яка. Това означава използване на кошницата за шиене на мама. Като знам каква бъркотия е вътре, не смея да вдигна капака! Смятах да купя нови дрехи в събота, но бяхме изостанали много с редактирането на документалния филм. Ник направо щеше да припадне, затова се наложи да работим и през уикенда. Информацията за филма е подадена на телевизионния справочник, не можем да го бавим повече. Много е приятно да видиш името си след изпълнителен продуцент. Вече съм известна личност. Мама ще си купи поне десет копия и ще ги раздава във фризьорския салон.

Том и Ребека плакаха, когато тръгнах на работа първия понеделник след завръщането ни от Франция. Клер цъфна в осем, с тен и разхубавена след почивката на море. На глезена си имаше малка златна верижка.

„Том!“ — извика радостно и се спусна към него.

Той я изгледа изненадано. Коя е тази жена? После изведнъж се сети и се залепи за нея. Беше донесла подаръци и за двамата — бонбони и пак бонбони — и те заровиха в чантата й за тях. Но щом аз взех моята, Ребека веднага дотърча при мен. Хвана ме за полата и се разплака:

„Не тръгвай, мамо! Недей да ходиш на работа днес!“

Отстраних внимателно пръстите й от бедрата си.

„Знаеш, че трябва. Виж какво ти е донесла Клер! Клер, Сузи ще дойде днес следобед. Чу ли, Ребека, следобед ще си играеш със Сузи. Ето, и Клер е вече тук.“ Трябваше да тръгвам. Иначе щях да закъснея.

„Не искам Клер! — изпищя Ребека. — Искам теб.“

„Недей така, Ребека — отвърнах, виждайки обиденото изражение на Клер. — Довечера се връщам.“

Сгушен в прегръдките на Клер, изведнъж Том също осъзна, че изчезвам.

„Не“ — избъбри той и протегна ръчички към мен.

Не биваше да го вземам, но не можах да устоя. Долепих глава до неговата и вдишах уханието му.

„Обичам те“ — прошепнах в ухото му и после го подадох внимателно на Клер.

„Хайде, деца — каза бодро Клер, — да идем да видим дали поповите лъжички са станали жабчета!“

„Да, да!“ — Ребека ме пусна и се втурна след Клер.

Клер се обърна към мен с усмивка:

„До скоро. Искате ли да купя нещо? Ще изгладя дрехите. Не се безпокойте, всичко ще е наред.“

Вдигна ръчичката на Том, за да ми помаха за довиждане, и после тръгнаха по коридора. Но преди да излязат през вратата, Том се обърна и ме погледна. Очите му казваха ясно: „Не ме оставяй.“

 

 

Петък, 11 септември

Днес е много важен ден — Ник ще гледа първата редакция на документалния ни филм. „Нокаутиране на дислексията“. Не, разбира се, че не се казва така, просто черен журналистически хумор и начин да се справим със силните емоции във филма. Сигурно полицаите и докторите са същите като нас. Когато почина принцеса Даяна, беше станало нетърпимо: „Какво е пил шофьорът на принцеса Ди преди катастрофата? Харви Уолбенгър^[1]“; „Каква е разликата между мерцедес и микробус? Принцеса Ди не би умряла в микробус“ — и други подобни. Ужасно е наистина, но подобен черен хумор ни помага да продължаваме напред.

Не беше никак лесно да направим последна редакция, но Гари се е справил блестящо с озвучаването и изглежда страхотно пред камерата. Всеки път, щом го срещнех след седмицата в Бостън, се паникьосвах и изтръпвах. Той обаче вече не е толкова настоятелен, защото — подобно на всички донжуани — се интересува единствено от успеха и ако усети, че няма надежда, бързо се прехвърля към следващото предизвикателство. Такива ми ти работи. Късметът ми се беше усмихнал, а аз го проиграх. В същото време това ми помогна да осъзная колко плитка личност е той. Да рискувам всичко за една нощ горещ, страстен секс с почти непознат човек е напълно непродуктивно — макар и много примамливо като чувствено преживяване. Струва ми се, че от седмици не правя друго, освен да редактирам и съм се превърнала в кълбо от нерви, защото крайният срок за напускане на старата ни къща е следващата седмица, а аз още не съм започнала да събирам багажа. Не преставам да отварям шкафовете, да оглеждам купищата всевъзможен боклук и бързо да ги затварям. Дори в главата ми се върти вариантът да се обадя в някоя от фирмите за преместване, чиито служители опаковат всичко вместо теб, но ме спира мисълта, че ще видят състоянието на гащите ми.

Как ще преместим рибките? Оставих това на Майк и той предложи да ги изпратим по пощата. Щом го чу, Ребека избухна в сълзи. Страда, че трябва да се раздели със стаята си и навсякъде е оставила от самозалепващите се жълти листчета, на които пише: „Обичам те, къщо!“. Щура работа. Но като се замисля, по-голямата част от живота й е преминала в този дом и е нормално да е привързана към него. Нямам търпение да се изнесем и утре ще ходя в Лоун Фарм да взема мерки за пердетата. Не мога да чакам повече. Ако се пренесем другата събота, ще си взема една седмица отпуск. Майк казва, че няма да може — бил много зает. И аз съм заета, но въпреки това успявам да отделям време и за други неща.

Ник, Гари, Мик, Марк, аз и видео редакторът Сю се наблъскахме в миниатюрната редакторска стая. Чувствах се спокойна за крайния резултат: на най-затрогващите кадри бяхме сложили подходяща музика, интервютата бяха страхотни, а текстът — добър и точно на място. Но когато го пуснахме, усетих, че нямам сили да гледам и непрекъснато следях изражението на Ник. Лицето му не издаваше нищо. След половинчасовия филм — който ми се стори безкраен — Сю включи осветлението.

„Какво ще кажеш?“ — обърнах се към Ник.

Той не отговори веднага, само поклати глава. Изтръпнах.

„Намирам го за разхвърлян. Не успях да проследя сюжета и не стана много ясно, че този нов начин наистина има ефект върху децата и си струва парите. Съжалявам, но съм разочарован.“

Последва смаяно мълчание, после Гари каза:

„Не е честно, Ник.“

„Засега няма да го пускам. Може би ако се прередактира… Кари, може ли да поговорим?“

Аз го последвах в кабинета му. Странно — би трябвало да съм съкрушена, но не бях. Просто си помислих: „Майната им на всички!“ Защо не ми пукаше? Преди година това щеше да е краят на света.

„Не е достатъчно силен — каза Ник, след като затворих вратата. — Всички регионални телевизии са застрашени да загубят тази ниша и не мога да си позволя да пускам документални филми, които не са потенциален хит. Много е сладникав. Отделяш голямо внимание на чувствата на родителите и децата и фактите се губят. Не проверих сценария, защото ти вярвах, но сега имаме дупка за запълване. Слава богу, че разполагаме с филма за слепия алпинист — оня, който Гари направи в началото на годината. Той става за излъчване. Чакахме да излезе книгата му, но ще се наложи да я изпреварим. Съжалявам, Кари, но не си се справила. Не разбирам защо. Оценката за работата ти е идущия месец, нали? Значи имаш един месец да се стегнеш. Мисля, че заплатата ти няма да пострада, защото останалата ти работа е отлична.“

„Добре“ — отвърнах разсеяно. Копнеех да изляза от кабинета му. Знам, че ме харесва и му е много трудно да ми казва такива неща.

Накрая рече:

„Как е Майк? Как я карат там? Чух, че са направили някои промени…“

„Не знам подробности. Майк не ми е казал нищо.“ Нямах намерение да разпространявам клюки, а и Майк наистина не ми беше казал нищо. Вече не ми казваше нищо.

 

 

Неделя, 13 септември

Вчера Майк отказа да дойде с мен в новата къща. Трябвало да отскочи до офиса и съм нямала нужда от него, за да взема мерки за пердетата. Обаче имах. Кой иначе щеше да държи края на метъра? Реших да ида с Ребека и го накарах да вземе Том със себе си. Той направи кисела физиономия, но не посмя да каже нищо. Том много се зарадва, че ще се вози в колата на татко.

Щом стигнахме до портата — къщата гледа към главния път на селото, а дворът, овощната градина и ограденото място за коне са отзад — аз изключих двигателя и останах загледана в нея. Кафеникав камък, фронтони над прозорците — прекалено достолепна, за да е наша. Това е къща за зрели хора. Дори отварянето на входната врата — тя издава специфичен скърцащ звук — ме очарова. Скоро ще бъде нашата входна врата, с големия едновремешен метален пръстен и резето. Протегнах ръка и докоснах старото дърво. Стояло е тук и е пропускало хора повече от двеста години. Чувството за история — за реална история — е завладяващо. Колко ли деца са тичали по каменната настилка, вдигали са шум, смеели са се, викали са майките си? Изпълваше ме блаженство при мисълта, че и моите деца ще израснат тук, че това ще е споменът за техния дом. Струваше си финансовата жертва, за да изживеят детството си сред спокойствието и сигурността на тези стари стени. В кухнята дори има табло с миниатюрни звънци — така прислужницата е разбирала кога господарката й иска още чай. Чудесно съоръжение! Ала вътре има нужда от повече работа, отколкото си спомнях — мазилката се лющи навсякъде, а контактите са от стария вид, което означава, че ще трябва да сменим електрическата инсталация. Хм… Оказа се, че и вътрешното разположение не е, каквото го помнех като че ли цели стаи са сменили местата си. Гауърови са много организирани хора и багажът им вече е опакован в кашони. По-голямата му част, изглежда, се състои от книги и картини. Струва ми се някак странно на тяхната възраст да опаковат живота си… Килимите са навити на руло и под тях се виждат по-тъмни квадрати, а слънчевата светлина се отразява в петната по стените, където картините им са висели толкова години. Когато я разглеждахме в началото, къщата имаше толкова спокоен и завършен вид, а сега изглежда гола, като черупка, очакваща нов живот. Дали ще ни одобри? Все ми се струва, че не я заслужаваме — децата са прекалено шумни, а и двамата с Майк все се караме. Може би сме твърде обикновени за нея… Но съм сигурна, че ще има умиротворяващ ефект върху ни. Ще мога да водя живота, който исках — вечер ще чета в спокойната атмосфера на библиотеката, вместо да клеча пред неизменния телевизор, и ще готвя вкусни домашни ястия на старата „Ага“, вместо да пъхам полуготова храна в микровълновата. Тази къща ще придаде допълнителна стойност на живота ни. Нуждае се само от леко освежаване и малко по-ярки бои, за да се почувстваме у дома. Гостоприемната госпожа Гауър се появи с чаша чай за мен, портокалов сок за Ребека и домашно приготвен плодов кейк. Погледна към почти пълните кашони и празните стени и каза:

„Чудесно е, че тук ще живеят млади хора. Тази стара къща има нужда от нов живот. — После добави: — Това място е тъкмо за вас. Изглеждате съвсем като у дома си.“

Думите й ме развълнуваха. Сигурно ще бъдем щастливи с Майк тук — нали винаги това сме искали! Няма начин да не бъдем щастливи…

 

 

Сряда, 16 септември

Прибрах се вкъщи от работа и не намерих Клер и Том. Ребека се бе разположила пред телевизора, отпуснала глава върху Ангъс, който шумно хъркаше. Навсякъде около нея имаше кашони, пълни с всевъзможни неща. Опитвах се да се справя успешно с опаковането, но е трудно да проявяваш ентусиазъм след цял ден работа. Бях решила, че сега е моментът да се отърва от ненужните боклуци. Но усилието да преценявам кое може да се изхвърли и кое не се оказа пряко силите ми. Книгите бяха опаковани заедно с украшенията (не старателно увити в хартия, а напъхани между хавлии), застрахователните документи — с играчките. Разопаковането ще е цяло откривателство.

„Къде е Клер?“ — попитах.

„Горе“ — отвърна Ребека, без да откъсва очи от екрана. Наистина беше горе — наведена над чекмеджето с чорапите на Майк.

„Клер? — възкликнах. — Какво правиш тук?!“

Тя се сконфузи.

„Ами… подреждах.“

„Защо, за бога?“ — не успях да скрия изумлението си аз.

„Ами сутринта чух Майк да… да си търси чорапите и помислих, че може да помогна. Вие и без това имате достатъчно неща за вършене.“

Тази сутрин Майк бе станал малко по-късно и Клер вече беше тук, когато той се обличаше. Просто не ми стига времето и за пране, и за събиране на багажа, и положението с чистото пране е трагично. Бях в банята и го чух да отваря едно чекмедже.

„Тук няма никакви чорапи!“ — измуча той.

„В сушилнята са!“ — извиках студено. Идеше ми да го гръмна. Нямах никаква представа, че Клер е чула. Господи! Нещата наистина не вървят на добре, щом бавачката се е заела да подрежда чорапите на мъжа ти.

 

 

Петък, 18 септември

Днес на обед приключихме с къщата. С Майк се скъсахме да бързаме, за да стигнем навреме при адвоката и да подпишем документите. Слава богу, жилищният ни заем е одобрен и сега остава само да плащаме вноските навреме. Струват ми се големи като националния дълг на малка южноафриканска държава! Дори адвокатът погледна два пъти сумата.

„Боже! — възкликна той. — Доста ще се озорите.“

Хмм! Аз обаче се чувствах на седмото небе. На излизане хванах Майк под ръка и предложих:

„Хайде да идем някъде да го отпразнуваме. Майната й на работата!“ И без това не изгарях от желание да се връщам и да обяснявам на Ник.

„Не мога — отвърна Майк. — Днес ми е много натоварено. Ще празнуваме по-късно.“ Целуна ме по челото и бързо се отдалечи.

Губя го. Защо внезапно се почувствах така? Докато махах на едно такси да спре, си помислих: „Губя го, губя го и не знам защо.“ След почивката се любихме няколко пъти, но беше някак механично, оркестрирано, не както преди. Преди Майк имаше неутолим апетит за секс и аз бях тази, която отбиваше атаките му с тояга. Сега буквално трябва да го насилвам да се любим. Снощи дори си направих труда да си сложа чорапи и жартиери — ужасно неудобно, но обикновено със стопроцентова гаранция, че ще го възбуди. Докато си миеше зъбите, наведен над мивката, аз се промъкнах в банята, притиснах се нежно към него, взех ръката му и я пъхнах под полата си. Само преди няколко месеца това щеше да е достатъчно, за да ме хвърли на пода и да ми даде да се разбера на постелката в банята. Но когато вдигна поглед и очите ни се срещнаха, забелязах само… и аз не знам какво. Притеснение? Страх?

„Ей, Земята до Марс! — засмях се аз, опитвайки се да обърна всичко на шега. — Обикновено трябва да ме молиш за подобно представление.“

Той се обърна и ме прегърна, но не последва лудо търкаляне върху килима. Вместо това се отпуснахме сдържано върху леглото и той ме люби някак проформа и разсеяно. Когато свърши, се загледа доста диво в пространството над главата ми. Аз го потупах по рамото.

„Извинявай — казах. — Аз също съм тук.“

 

 

Събота, 19 септември

Момчетата, които пренесоха багажа ни, се казват Бари и Тревор. Щом видяха колко кашони съм натрупала, се хванаха за главата и излязоха навън да изпушат по една цигара, за да се успокоят. Бяха донесли огромни кутии и аз започнах да ги пълня напосоки, но когато се върнаха, ме спряха:

„Оставете на нас, госпожо.“

Ребека ме задърпа за ръкава:

„Какво ще правим с рибките, мамо?“

„Рибки? — извикаха двамата в хор. — Не пренасяме рибки.“

„Нито кучета“ — добави Бари и изгледа с леко безпокойство Търтъл и Ангъс, които вече се бяха докарали до състояние на кучешка деменция.

Представете си куфарната им параноя и я умножете по десет. Целият им свят бе опакован. Кухненската маса — под която Търтъл прекарва по-голямата част от живота си в момента лежеше, обърната с краката нагоре, в коридора. Той бе отишъл и се бе настанил с обречена физиономия в средата й, скимтейки тихо. Ангъс се бе излегнал пред входната врата и човек трябваше да го прескочи, за да влезе или излезе. Знае колко съм разсеяна и нарочно е легнал на най-видното място — да не би да го забравя и да му се наложи да пристигне в новата ни къща на автостоп.

При вдигането на мебелите се разкриха всевъзможни ужасии: увиснали контакти, олющена мазилка и големи петна по килима. Слава богу, че няма да сме тук, когато новите собственици се нанесат. Сутринта Майк не си беше вкъщи, понеже бе отишъл рано-рано да вземе ключовете от брокера. Агенцията е на осем километра от нас, но той се забави два часа. Къде ходи, по дяволите? Трябваше ми тук, за да гледа Ребека и Том, докато аз направя финален тур из къщата и се уверя, че не сме забравили нищо важно например някое легло.

„Госпожо Адамс! — извика Бари от градината. — Какво да правим с това?“

Дявол да го вземе! Съвсем бях забравила за градинската барака.

Майк се върна чак по обед.

„Къде беше, по дяволите! — избухнах аз, внимавайки Тревор и Бари да не ме чуят. — Остави ме да се справям съвсем сама с тези юнаци и те унищожиха вече две картини. Ужасно ми трябваше!“

„Отидох в къщата да я отворя — изсъска той също толкова ядосано. — А те още бяха там! Госпожа Гауър тъкмо приготвяше чая. Казах им, че ще дойдем следобед и тя ме успокои, че дотогава ще са напуснали къщата. Накара ме да остана и да пия чай с тях.“

„Май скоро няма да се сетиш за чай. — Напуши ме смях. — Хайде, помогни на тия образи да съберат багажа.“

Решихме, че аз ще следвам камиона, а Майк ще тръгне преди нас, за да се увери, че Гауърови наистина са си отишли и не са поканили неколцина приятели на бридж. И без това трябваше да карам много бавно, защото Ребека държеше аквариума с рибките между коленете си. Търтъл и Ангъс седяха върху юрганите и хавлиите отзад, накланяйки се опасно на завоите. Рибките изглеждаха доста травмирани, понеже спокойният аквариум се беше превърнал в бурен океан. Малките им перки се движеха бясно, а устата им образуваше едно широко смаяно О. Добре ще им дойде. Досега в живота им липсваше предизвикателство.

Когато пристигнахме, Ребека внимателно остави рибките на земята, вдигна Том от седалката и затича по пътеката с него, задъхвайки се леко. Искаше да му покаже къщата — вече си е избрала стая. Аз пък се заех да показвам на мъжете къде да слагат нещата, противопоставяйки се на инструкциите на Майк, защото той няма представа къде трябва да идат. Накрая Майк се оттегли, ядосан, в кухнята. Започна да става студено. Миналия уикенд господин Тауър ми бе изнесъл дълга и подробна лекция за включването на доста старичкия котел, но тя бе минала покрай ушите ми. Затова исках Майк да дойде с мен. Щом видя циферблат с много стрелки и бутони, веднага ми се приисква да легна и да умра.

До пет часа всичко беше пренесено и Бари и Тревор си тръгнаха. По някое време ги бях попитала дали не искат чай. Те погледнаха със съмнение към петдесетте кутии, и пълни с багаж.

„Няма проблем, госпожо — отвърна любезно Тревор. — Ние си носим термос.“

„Ще сипете ли и на мен?“ — помолих аз.

На вечеря хапнахме риба и пържени картофи. Ядохме ги, седнали върху кашоните в доста хладната всекидневна. Диванът бе затрупан с чаршафи и одеяла и нямах сили тепърва да ги разчиствам. Това можеше да почака до сутринта. Том и Ребека си легнаха неумити и с пуловери върху пижамите. Така и не открихме четките им за зъби. Ребека дръпна юргана си до брадичката. Когато се наведох да я целуна, прошепна сънливо:

„Нали ще останем тук завинаги?“

„Надявам се“ — отвърнах аз.

 

 

Петък, 25 септември

Майк закачи една въжена люлка на най-голямото ябълково дърво в овощната градина и днес следобед, докато Ребека люлееше Том, аз излязох да набера малко ябълки. След кошмара от първата нощ — двамата с Майк бяхме отворили вратата на котелното отделение, взирайки се ужасено в огромната бръмчаща машина — нещата значително се подобриха.

„Бръмчи — бях прошепнала аз, опитвайки се да не издавам присъствието ни, — значи работи.“

„Но радиаторите са ледени“ — изсъска Майк в отговор.

„Натисни това копче“ — казах.

„Кое точно?“

„Черненото.“

Майк посегна колебливо и натисна копчето. Последва силен звук, сякаш котелът въздъхна. Металното му тяло се затресе застрашително и наоколо се разлетяха парченца ръжда. После бръмченето спря.

„По-добре да извикаме някого“ — отказа се Майк.

Готвенето също се оказа нелека работа — печката е с четири фурни и все забравям къде съм сложила яденето. Пъхам тавата в мазните й дълбини и после следва безкрайно отваряне на вратички, докато я намеря.

„Тук някъде трябва да е“ — обяснявам отчаяно на две гладни деца и две кучета, настанили се търпеливо до мен с наострени уши.

Дадох на Клер една седмица почивка — много смела постъпка от моя страна, но не искам да се разхожда из къщата и да ме отделя от децата ми. Подреждането на багажа с две деца, мотаещи се в краката ти, се оказа истинско изпитание. Том непрекъснато вадеше от шкафовете нещата, които слагах там, ала бе чудесно да се чувстваме като истинско семейство в тази уютна — макар и временно разхвърляна — къща. Тук за тях има много повече места за игра: порти, през които да влизат и излизат, истински дървета, на които Ребека да се катери, висока почти колкото човешки ръст трева в ограденото за коне пространство. Ще се наложи да купим още много мебели, защото нашите се загубиха в по-големите стаи и не са достатъчно стилни, но вече се чувстваме като у дома си. Не просто дом, а Дом с главна буква. Понеделник наближава и ми се къса сърцето, като помисля, че трябва да се връщам на работа. Иска ми се да спусна решетката пред замъка и да започна да сгорещявам студено пресования зехтин.