Даяна Апълярд
Домашен инстинкт (8)

Осма глава
Август

Събота, 3 август

„Кажи ми честно — обърнах се към Джил тази сутрин, въртейки се из кухнята в новата памучна блузка и джинсите, — много ли съм стара за това?“

Джинсите малко ми стягаха и коремът ми преливаше леко над колана. Чудех се дали да не пусна блузката отгоре.

Ребека, Сузи и Дейзи се плацикаха в надуваемия плувен басейн отвън. Тази сутрин го бях извадила от пълната с паяжини барака и го бях измила от миналогодишната зелена утайка. Момичетата бяха обещали да се грижат за Том, който пълзеше близо до басейна, но изобщо не му обръщаха внимание и в момента той ровеше в една цветна леха и дъвчеше листо от бегония. Бях пуснала водата в маркуча, за да напълня басейна, и сега момичетата се пръскаха, пискайки пронизително и истерично. Това е първият наистина горещ ден от началото на лятото. Стоейки в градината, видях, че е доста занемарена. Вече не е мой проблем. Нека новите купувачи да я оправят.

Днес Майк излезе с колата рано. Вече съм се отказала да се сдобряваме — ще подновя опитите, когато се върна от Америка, защото в момента е ясно, че е бесен, задето съм решила да отида. Явно смята това за тенденциозно демонстриране на независимост. Сигурно иска да се хвърля в краката му, да настоявам през сълзи сръднята най-после да свърши и да му призная, че го желая отчаяно. Горкият. Няма изгледи да му се случи. И все пак — къде ли отиде? Изглеждаше много чистичък. Може би трябва да наема частен детектив. Или може би просто трябва да го попитам, но така ще разкрия, че се интересувам къде ходи, което не е вярно. Изобщо не е вярно.

„Изглеждаш страхотно“ — отговори Джил.

Бог да я благослови. Винаги ми казва, че изглеждам чудесно, но и аз винаги й казвам, че изглежда чудесно. Какво като не приличаме на Клаудия Шифър!

„Не ми ли правят задника голям?“

„Никак — рече уверено Джил. — Имаш задник за милиони. Кой е този Гари, дето ще идва с теб?“

„Говорител — отвърнах. — С къдрава черна коса, бронзов тен, тесни панталони и едра глава — нали се сещаш, виждала си го по телевизията. Каза ми, че нямал врат.“

„А, да, сетих се — кимна тя умно и ме изгледа лукаво. — Готиният образ с късия врат. Заминаваш за една седмица с много сексапилен мъж, какво мисли Майк?“

„Той не знае с кого отивам“ — обясних аз.

„Студената война продължава, а?“ — Джил вдигна вежди и обра пяната от капучиното си с лъжицата.

„Аха“ — отроних.

„Значи ти е по-спокойно — заключи тя. — Най-малкото не ти се налага да говориш с него. И аз ще взема да се скарам сериозно с Пийт. Утре започва нов сериал по Джейн Остин и той пак ще има да седи до мен, да чете вестник и да въздиша недоволно. Понякога ми иде да го убия…“

 

 

Понеделник, 3 август

Багажът ми е опакован и съм готова за път. В събота следобед се подстригах късо — в опит да опитомя рошавата си грива и да завърша новия си имидж. Нужен беше много кураж да седя на стола и да гледам как буклите ми падат на пода, докато Том се разхожда нагоре-надолу по коленете ми. Фризьорката трябваше да използва голямо количество топли ролки, за да изправи краищата на косата ми. Сигурно когато я измия (знам, че едва ли ще имам време да й слагам ролки), ще се разхвърчи във всички посоки. Ребека се мотаеше зад стола ми, отказвайки категорично да гледа видео, и пречеше на фризьорката.

„Харесва ли ти?“ — попитах я накрая, поглеждайки несигурно в огледалото. Завъртях глава наляво-надясно, за да видя дали от някоя страна не изглежда по-различно.

„Ужасна си. Преди приличаше на къдрокосата Барби, а сега си като Кен“ — отвърна тя нацупено.

„Благодаря ти, скъпа“ — засмях се аз и подадох кредитната си карта, за да източат от нея поредната сериозна сума. Защо фризьорките вземат толкова скъпо напоследък? Явно фризьорството вече се смята за някакъв вид изкуство.

Бутах Том към колата, а Ребека висеше на ръката ми и суркаше крака по земята — съсипвайки новите си обувки — и изведнъж се видях в една витрина. Стреснах се като остриган пудел, който вижда отражението си за пръв път. Боже! Това аз ли съм? Винаги съм имала дълга къдрава коса и тази къса, офъкана прическа ми е съвсем чужда. Сега изглеждам като всички останали, помислих тъжно. Но бързо се окопитих. Не, не е така — изглеждам млада, модерна и различна от преди. Различна звучи добре.

Прибрахме се вкъщи по чаено време (бях продължила да пазарувам и багажникът бе пълен с найлонови торби) и когато завих с колата по алеята към гаража, видях Майк да стои пред мивката в кухнята. Извърнах се рязко, уж да избутам Ребека от колата, но той вече бе успял да ме зърне. Дори от алеята можех да забележа ужасената му физиономия. Той обожава косата ми. Когато се любехме (и такова време имаше някога), той заравяше ръце в нея и увиваше дебелите масури около пръстите си. А най-много обичаше да притиска лице в косата ми и да прокарва ръце през тежките й вълни. Сега това вече го няма.

Ребека се втурна в кухнята.

„Татко, татко, мама си отряза косата! Не ми харесва! Нали изглежда ужасно?“

„Беки — прекъснах я аз, опитвайки се да имитирам смях, — стига вече, ела да ми помогнеш с торбите.“

„Мама прилича на момче, нали, татко?“

Майк вдигна поглед и за пръв път от седмици очите ни се срещнаха. Гледахме се дълго, имах чувството, че изминаха минути, и единственото, което си мислех, беше: „Обичам те, обичам те, върни се при мен!“ Този поглед разкриваше по-ясно от всякакви думи колко сме наранени и колко ни боли от липсата на контакт. Бих дала всичко да дойде и да ме прегърне, да ме прегърне толкова силно, че да почувствам топлината на тялото му, биенето на сърцето му, да поставя ръце върху косата му и да притегля лицето му към своето. За няколко мига сякаш бяхме готови да си признаем колко много страдаме и двамата, но изведнъж всичко свърши. Той извърна очи и каза:

„Много модерна прическа. Сигурен съм, че в Америка ще я харесат.“

Снощи, докато приготвях багажа си, имахме малка разправия с Ребека — това е първата седмица от ваканцията й и наслояваше да дойде с мен в Бостън.

„Отивам в командировка — обясних аз, докато тя седеше като безутешен Буда в средата на леглото ми. — Не мога да те взема.“

„Ще слушам много и ще ти помагам с торбите“ — примоли се Ребека.

„Не може — засмях се. — Ще останеш тук с татко и Клер, после всички заедно ще заминем. Ще бъде чудесно. Само остави мама да си свърши работата и след това ще ти отделя много време.“

„Винаги така казваш — отвърна тя кисело. — И никога не го правиш.“

Полетът беше в седем часа от Хийтроу и както обикновено, ужасно закъснявах. Бях забравила колко кошмарна е магистралата по това време на нощта и попаднах в задръстване, което сякаш продължи часове. Усещах как кръвното ми се вдига като живак в термометър. „Успокой се, ще получиш удар“ — промърморих. Пуснах любимата си касета на Ерик Клептън и запях заедно с него, потупвайки по кормилото в такт с ритъма. Мъжът в съседната кола ме изгледа любопитно и после бързо отмести очи, но вече го бях видяла. Опитах се да сменя изражението си на луда жена с това на здравомислеща среднощна шофьорка. Зарадвах се, когато той се промъкна напред и повече не го видях. „Хайде, размърдайте се! — изръмжах, стискайки кормилото с побелели кокалчета. — Ще изпусна самолета.“

Влетях в салона на летището в шест и петнайсет, след като бях взела единствената количка за багаж в цяло Хийтроу, движеща се на една страна. Гари и екипът изглеждаха притеснени и току поглеждаха часовниците си. Багажът им вече беше минал. Би трябвало аз да се занимавам с разноските по допълнителния багаж и други подобни в качеството си на изпълнителен продуцент. А дори не успях да пристигна на летището навреме. Втурнах се към гишето да предам багажа си и после изтичах при групата, извинявайки се многословно. Усещах как по носа ми се стича пот, изправените краища на косата ми се бяха извили от топлината.

„Няма проблем — успокои ме Гари. — И без това не ни се ходеше в безмитните магазини, нали, момчета?“

Всички кимнаха утвърдително. Господи, бях единствената жена.

„Къде е Сами?“ — попитах обезпокоено. Тя беше редакторът, определен за нашата командировка.

„Приятелят й не я пуска — обясни Гари. — Не е ли жалко? Ник я смени с Марк.“

„Здравей, Марк!“ — поздравих бодро нервния младок, който явно идваше направо от университетската скамейка и не можеше да повярва, че е в компанията на прочутия Гари. Изведнъж усетих, че всички ме гледат някак странно. Носех нова ленена рокля с копчета от горе до долу и като се погледнах, видях с ужас, че по време на бясното ми тичане насам-натам долните шест копчета се бяха отворили. Значи докато съм бързала към групата, черните ми бикини са се виждали. Извърнах се и трескаво започнах да се закопчавам. Когато вдигнах глава, Гари улови погледа ми и двамата прихнахме.

„Хайде — подканих ги, — ще изпуснем самолета.“

Не си падам много по самолетите. Хубаво е, че ги има и че можем да стигаме бързо навсякъде, но самото пътуване във въздуха ме притеснява. Как така се задържаме горе? Сигурна съм, че е само въпрос на време да се превърна в статистика.

Щом самолетът тръгна по пистата, аз си сложих колана (напълно безсмислен ход: нищо не може да те спаси ако полетиш към земята с милион километри в час), при това го стегнах здраво и опрях колене в седалката пред мен. Както винаги, екипажът се зае да ни обяснява какво трябва да правим, в случай че катастрофираме. И както винаги, думите минаваха покрай ушите ни. Най-близо стоящата до мен стюардеса, която сочеше с пръст аварийните изходи, се олюля леко, щом самолетът набра скорост. Господи, всички ще умрем! Затворих очи в очакване на неминуемата катастрофа. Последва едно от онези гадни издигания, когато стомахът ти се качва в гърлото, и после самолетът се понесе равно във въздуха.

„Вече можеш да отвориш очи — обади се Гари, който се бе настанил до мен. — Искаш ли нещо за пиене?“

„Никога не пия и не ям в самолет“ — отвърнах твърдо.

 

 

Вторник, 4 август

Когато на сутринта кацнахме в Бостън, главата ми се въртеше. Гари ме бе кандърдисал да изпия един двоен джин, за да успокоя нервите си, и след това нямаше смисъл да спирам. Погълнах една от онези минибутилки шампанско, няколко малки бутилки червено вино и цялата табла с пластмасова храна — и добре се подредих. Изслушах целия любовен живот на Гари, който се оказа много сложен (включваше няколко жени у нас и голям брой — в чужбина), открехнах младока Марк как да успее в журналистиката и да стане голяма звезда и разясних на оператора Мик каква е ползата от индивидуалното обучение на децата му. След това заспах. Когато се събудих, не можех да си спомня къде съм, а устата ми миришеше на котешка тоалетна. Гари също бе заспал, облегнат тежко върху дясната ми ръка. Измъкнах я, промъкнах се край него, Марк и Мик и се заклатих в тъмнината към тоалетната. В слабо осветения й метален интериор си помислих: „Голям майтап!“ После повърнах цялото печено пиле и червеното вино, издавайки звуци като малка жаба.

След махмурлука и умората от пътуването днешните снимки не бяха върхът, но се надявам да се получи много интересна история. Повечето деца се обучават с помощта на интерактивни компактдискове и напредъкът им изглежда забележителен. Най-големият ми успех днес беше, че не повърнах върху никого.

Хотелът е страхотен. Много луксозен, с мраморно фоайе, пълно с богаташи, облечени в кашмир и карирани панталони. Има плувен басейн и възнамерявам всяка сутрин да плувам по двайсет дължини — като част от фитнес подготовката ми за Франция. Не искам да ме е срам, когато застана до Хариет. Наели сме и американски екип и операторът им е направо мечта. Чък — така се казва. Бялата му коса е прибрана в опашка и има много оригинално отношение към живота. Тази вечер ни заведе да хапнем в един невероятен морски ресторант до доковете, огромно място, пълно с провикващи се келнери и опърничави раци. Менюто беше дълго осем страници. „Давайте насам бирата!“ — изкрещя Гари още щом седнахме и това в голяма степен определи тона на вечерта. Бяха ни отпуснали толкова щедри дневни, че се чувствахме задължени да пръскаме пари с пълни шепи. Носех новата бяла копринена блуза с гол гръб и черната пола-панталон.

По време на снимките днес следобед бях хванала лек тен, а и косата като никога ми се подчини. Толкова е хубаво да можеш да се отпуснеш във ваната, а в хотелската ти стая да гърмят новини по Си Ен Ен и никой да не те безпокои. Оглеждайки се в огледалото, докато си слагах червило, трябваше да призная, че изглеждам доста добре. Гари явно е на същото мнение. На вечерята направи всичко възможно да седне до мен. Мик вдигна вежди, а аз поклатих неодобрително глава. Не искам никакви клюки — светът ни е много малък и това веднага ще стигне до Майк. Все пак беше приятно красавец като Гари да се опитва да улови погледа ми, да пълни чашата ми и да се смее на вицовете ми. Единодушно решихме да си поръчаме плато с морски дарове и когато го донесоха, сякаш на маса се изсипа рогът на изобилието. Голямата обща чиния преливаше от всевъзможни видове омари, миди, сепии — цялата морска фауна.

„По дяволите, не мога да се справя!“ — изпъшках аз, докато се опитвах да измъкна месото от моя омар с дългото, подобно на кука приспособление.

„Дай на мен“ — предложи Гари. Нищо чудно, че жените го харесват. Много е добър в ухажването: стрелка ме с поглед, усмихва се, навежда заинтригувано глава към мен, щом си отворя устата да кажа нещо. В края на вечерята кракът ми случайно докосна неговия.

„Извинявай“ — избъбрих смутено.

„Не се извинявай“ — отвърна той. Тъмните му очи се впиха в моите.

Усетих как през тялото ми премина тръпка и за първи път от доста години си спомних какво е да харесваш някого, да чувстваш слабост, когато е наблизо. По време на една от дългите ни дискусии на бутилка „Шардоне“ Джил ми бе признала, че при нейното ухажване е липсвала първата целувка. Първата целувка, след като цялата вечер — или поредицата от вечери — е водела до нея. Изведнъж той се навежда към теб и… о, боже! Това го няма, щом се омъжиш. Целувката си е… просто целувка. Същата като предишната и много вероятно — същата като всички останали оттук насетне. Мислех си, че вече няма да изпитам подобно нещо, но сега чувството се върна, мощно както преди. Значи още се случва. Но аз не съм сигурна, че мога да се справя с подобно нещо. Трябва да внимавам да не се напия.

„Стара съм за теб — казах тихо на Гари и го тупнах закачливо с щипката на омара по ръката. Повечето му приятелки май са под двайсетгодишни. — Чък — провикнах се през масата, — разкажи ни за подвизите си с акулите.“

Но как да спра да пия? Не мога. След две чаши вино волята ми омеква. В два часа преминахме на коктейли в скъпарския бар на хотела. Гари възседна пианото и засвири ужасно мелодия на Саймън и Гарфънкъл, а Чък и Мик пееха под акомпанимента му. Аз духах щастливо през сламката в питието си и се чувствах прекрасно. Отдавна не съм прекарвала толкова добре. Сякаш отново бях аз: безразсъдна, независима, свободна.

„Момчета, момчета! — провикнах се. — Искам «Песента на Кейти»!“

 

 

Четвъртък, 6 август

След снощната запивка днес вечеряхме доста по-цивилизовано в ресторанта на хотела. Дори и в голяма група Гари те кара да се чувстваш тъй, сякаш си единственият човек, с когото иска да говори. Бях капнала и в десет обявих, че си лягам. Докато вървях по коридора, чух стъпките му зад гърба си.

„И ти ли си уморен?“ — попитах, щом приближи.

„Неособено — отвърна той и очите му се присвиха многозначително. — Имам страхотен минибар в стаята.“

„И аз имам — засмях се, — но снощи препих и ми стига толкова.“ Посегнах да пъхна електронната карта в процепа и той докосна ръката ми.

„Кари — каза тихо и усетих дъха му върху бузата си, — може ли да вляза? — Аз вдигнах очи и той се усмихна, повдигайки вежда: — Знам, че съм непослушно момче, но съм страхотен любовник.“

Напуши ме смях.

„Не, благодаря — отвърнах, опитвайки се да убедя и себе си, — имам си достатъчно проблеми в момента!“

„Хайде, мила — настоя той и прокара пръсти по лицето ми, спирайки на устните. — Никой няма да разбере.“

„Не ми харесваш!“ — Изблъсках го решително. След тази лъжа влязох бързо в стаята и хлопнах вратата с разтуптяно сърце.

Слава богу, че не бях пияна като първата вечер. Сигурно щях да се предам и как щях да се чувствам после? Да бъда близо до Гари, да усещам дългото му мускулесто бедро, притиснато към мен, да си представям ласките в леглото — всичко това ме кара да се чувствам ужасно уязвима. „Я се овладей! — рекох си. — Ти си омъжена жена, а не някаква тийнейджърка.“ Но и аз имам нужда да бъда обичана. Имам нужда да бъда прегръщана. Имам нужда да знам, че струвам нещо, а в момента Майк ме кара да се чувствам като нищожество. Взех си една вана и легнах в горещата хотелска стая. Потях се и се чувствах не на място, изпитвайки силно желание да се прибера у дома. Когато най-после заспах, сънувах неспокоен еротичен сън: как правя любов в тъмен, сенчест коридор. Не различавах лицето на мъжа, но миришеше като Майк. Слава богу, че пак сме заедно, помислих си, но щом се събудих и протегнах ръка към него, леглото се оказа празно.

 

 

Събота, 8 август

След напразни опити да затворя куфара, накрая се принудих да скоча с цялата си тежест отгоре му. Беше много по-пълен, отколкото при пристигането ми, защото бях пазарувала като луда. Днес снимките ни отнеха целия ден и се ужасих при мисълта, че магазините ще са затворени, когато се върнем в хотела. Нищо подобно. Светлините във вътрешността на магазините ми намигаха подканящо и реших този път да се възползвам максимално. Момчетата се запътиха директно към бара, а аз изтичах до стаята си, за да обуя маратонките. Смятах доста да походя.

Първата ми спирка бе Гап Кидс^[1]. Огромна площ, истински рог на изобилието, предлагащ прекрасни възможности за харчене на пари. И всичко е толкова евтино. За половин час купих достатъчно дрешки да кипря Ребека и Том цяла година. Ако имаше награда за пазаруване тази вечер, щях да я спечеля. Чувствах се на седмото небе. Най-щастлива ме правеше мисълта, че не бях успяла да похарча щедрите дневни в хотела и тези дрехи на практика са без пари! Идеално! Накупих доста неща и за себе си — цените бяха такива, че щеше да е престъпление, ако не го сторя. Удоволствието ми се помрачаваше само от факта, че талията ми се е разширила малко. Не бях преставала да ям и да пия буквално от момента, в който слязох от самолета. Какво ли не погълнах! Човек не може да очаква, че ще отслабне по време на почивка, о, прощавайте — командировка, ако яде кифлички с шоколадова глазура за закуска.

Към приятните ми преживявания се прибавя и невероятната любезност на всички около мен. Във вторник вечерта се затрудних да набера домашния ни номер в Англия. Опитах всички номера в указателя, но сигналът „свободно“ продължаваше да дразни ухото ми. Позвъних на телефонистката. „Няма проблем — отвърна тя. — Аз ще ви свържа. Безплатно.“ И го направи — и този път се получи. У дома щях да попадна на някоя отегчена Шарън или дори още по-зле — на някое автоматично съобщение, което ти дава осем списъка с възможности и иска от теб да натискаш безброй пъти бутоните със звездички и квадратчета, за да стигаш накрая до същото електронно съобщение, както в началото.

Слушалката вдигна Майк.

„Ало?“ — каза той раздразнено. Мрази да говори по телефон.

„Аз съм. — Мълчание. — Как сте?“

„Ще извикам Ребека“ — отвърна кратко.

Ребека експлодира на телефона.

„Мамо! — изкрещя тя. — Как е там? Беше ли в Дисниленд? Видя ли Мики Маус? Ще ми донесеш ли истински американски бонбони?“

„Разбира се — засмях се аз. — Как е татко? Там ли е? Искам да го чуя за малко.“

„Татко! — провикна се Ребека в слушалката и ухото ми потрепери. — Казва, че е зает. Кога си идваш?“

 

 

В самолета на връщане двамата с Гари отново седяхме един до друг, но този път нямаше флиртаджийски погледи, нито навивки да пия повече. Когато го отблъснах онази вечер, беше ме изгледал изненадано, сякаш не можеше да повярва, че е истина. Толкова е свикнал жените да отстъпват пред чара му. На другия ден се държа много хладно, което малко ме изнерви. Явно му беше трудно да преглътне факта, че не драпам за него, но май така само засили интереса му. Чудесно! Мога да се справя с това, че Гари ме харесва. Всъщност така работата ми ще стане малко по-забавна. При липса на интерес от страна на Майк имам нужда от някого, за когото да се обличам сутрин.

Майк. Само като си помисля за него и стомахът ми се свива, сякаш получавам пристъп на диария. Тук се чувствам толкова свободна и уверена в себе си. Не знам дали ще издържа на напрежението у дома.

 

 

Петък, 14 август

Полетът от Доувър тръгва в пет тази вечер. Надявах се Майк да се смили и да летим до Бордо, а оттам да наемем кола, но той ни е наложил спартански режим. Вече имаме дата за окончателната покупка на къщата — след шест седмици — и кесията е здраво завързана, както би се изразил баща ми. Почти не сме се виждали тази седмица, защото прекарвах по цял ден в мрака на редакторската стая. Исках да приключа с документалния филм, преди да заминем. Тръгвах от къщи в седем сутринта и се прибирах, когато децата вече са си легнали, а Майк се връщаше около единайсет всяка вечер. Разбира се, Ребека вече вижда какво става и в неделя сутринта ме попита на висок глас в супермаркета защо татко й и аз не спим заедно.

„Татко хърка — отвърнах сконфузено. — Недей да викаш.“

Един бог знае къде се храни Майк — сигурно ходи в служебния стол и оттам — в кръчмата. Дано не го глобят, че кара в пияно състояние. Донесох му от Америка няколко ризи и чифт джинси „Ливай 501“. След шумното връчване на подаръците на децата и укротяването на Търтъл и Ангъс, които скачаха възбудено отгоре ми, аз се обърнах към Майк и казах плахо: „Това е за теб“. Той не отвори подаръците си пред мен, но като се върнах, след като бях сложила децата да спят, торбите ги нямаше. Надзъртайки в гардероба му горе, видях, че ги е окачил внимателно. Изведнъж ми се доплака. Защо не престанем най-после с тази ужасна сръдня?

Тази сутрин скочих от леглото малко след седем, твърдо решена да се заема с опаковането на багажа. Цяла седмица прах, за да приготвя всичко, но вчера пак вадих шорти и тениски от пералнята посред нощ и ги окачвах по радиаторите. Бях ги включила нарочно за целта и на сутринта всички се събудихме изпотени и със зачервени лица. За нещастие един тъмносин чорап бе попаднал в бяла калъфка за възглавница и бялото ми пране излезе с металносив цвят. Мамка му!

Възнамерявах да взема само най-необходимото за двете седмици във Франция: бански костюми, къси панталони, тениски, по един пуловер на всеки и по един официален тоалет. Багажът ни нямаше да е голям. Хариет (тази седмица ми звънеше всяка вечер и поиска да се срещнем, за да ми обясни къде да спираме по пътя) казва, че вилата е във вътрешността на страната, но била близо до най-сладкото градче с най-очарователния малък пазар. Миналата година с Мартин завели там децата и си изкарали фантастично. Не правили нищо друго, освен да се пекат на слънце и да пият вино. „Толкова е успокояващо, скъпа!“ Само че Арнолд и Сидни са на седем и девет и са достатъчно големи да си играят сами и да плуват в басейна без непосредствена заплаха от удавяне. Ребека ще се оправи — вече може да плува без надуваемите възглавнички на ръцете, ала Том… ох, Том! Ще трябва непрекъснато да го държа под око. Дано Майк се съгласи да ми помага. Но знае ли човек с този безсловесен мъж!

Успях да събера всички мои дрехи и тези на Майк в единия куфар. Оказа се, че моите са много повече. О, боже! Сутринта Майк изведе децата и аз можех да действам на спокойствие. Обикновено ми е много приятно да приготвям багажа за почивка, но днес още със ставането ме обхвана някакво чувство на безпокойство. Дали ще се сдобрим с Майк във Франция? Щеше ми се да сме само двамата с децата. Знам, че Хариет и Мартин няма да ни оставят на мира, а аз искам Майк само за себе си.

В единайсет бях струпала всички неща на Том до вратата: количката, креватчето, чадъра, торбите с памперси, столчето за хранене, седалката за колата. Истински пътуващ цирк. Кучетата се настаниха унило до купчината, с прибрани уши и увиснали опашки. Мразят и най-малкия признак на промяна, а видът на куфарите ги кара да изпадат в тежка депресия. Търтъл има обичая да ляга в отворените куфари, за да ми пречи да ги подреждам. По обед щяхме да ги пратим на кучешки хотел. Това е работа на Майк, защото аз плача, когато ги оставям, и се прибирам разстроена. Да не забравя да им приготвя картоните с ваксинациите.

Човек трябва да има мозък като компютър, за да помни всички неща, необходими за едно семейство, тръгващо на почивка. Просто е невъзможно, каквито и списъци да правиш. Всеки път се налага да прекъсваме пътуването си и да направим обратен завой. „О, господи!“, възкликвам ненадейно, понеже съм забравила фотоапарата или не съм заключила задната врата. Една година толкова се постарах да изключа всички електрически уреди, че бях изключила и фризера. Като се върнахме, сладоледът беше залял пода, а пилетата бяха станали големи колкото плажни топки.

Майк и децата се върнаха в дванайсет часа. Ребека вече беше на седмото небе от щастие. Том, миличкият, нямаше представа какво става, макар че Ребека непрекъснато го хващаше за ръцете и му обясняваше:

„Том, Том, заминаваме на почивка!“

„Готова ли си с багажа?“ — попита Майк кратко.

Загледах се в него и видях, че лицето му е изпито и напрегнато. Направо не приличаше на себе си.

„Майк — започнах колебливо, протягайки ръка към лицето му. Ребека беше извела Том в градината и двамата бяхме сами в коридора. — Майк, моля те. — Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Обърнах лицето му към моето и го накарах да ме погледне. — Не можем да продължаваме така, това е лудост. Обичам те.“

Лицето му се сгърчи и той ме прегърна, притискайки ме към себе си толкова силно, че ме заболя. Да усетя тялото му, косата му, лицето му до моето бе като да се завърна у дома след много дълго пътуване.

„Съжалявам — прошепна той. — Много съжалявам.“

„Всичко е наред — отвърнах. — И двамата се държахме глупаво. Нека престанем вече. Не издържам повече. Нуждая се от теб.“

„Да — рече Майк много тихо. — Вече свърши.“ — Отдръпна се от мен и потърка очите си с ръка, сякаш го боляха. После извърна глава.

Ребека влетя в коридора.

„Мамо! — извика тя и спря рязко. — Защо плачеш?“

„Защото съм щастлива.“ — Наведох се и я прегърнах.

„Аз ще взема Том“ — каза Майк и побърза да излезе.

Докато подреждах багажа в колата, си помислих: „Каква ирония, че най-малкият човек в семейството заема най-много място. Ако продължавам със същото темпо, ще ни трябва камион, за да стигнем до Франция.“ Бях казала на Ребека да си избере кое плюшено мече ще вземе. На излизане от кухнята я видях да струпва планина от мечета.

„Ребека — казах раздразнено, — няма място за всички.“

„Не мога да си избера“ — изхленчи тя.

„Това необходимо ли е?“ — попита Майк, опитвайки се да напъха столчето за хранене в багажника.

„Къде ще се храни? — отвърнах. — На коленете ни ли?“

„В колата — в детската седалка“ — каза Майк сериозно.

Накрая единственото свободно място остана пространството между предните седалки. Ребека трябваше да се промуши под багажа, за да стигне до седалката си. „Ау!“ — възкликна тя, опитвайки се да намери място за краката си сред торбите с пелени и сгъваемото креватче на Том, твърде голямо, за да влезе в багажника. Трябваше да вземем с нас и хавлии и спално бельо, а единственото място за тях бе в хралупата под краката ми, тоест щях да изкарам цялото и пътуване с опънати напред крака.

„Искаш ли аз да шофирам?“ — предложих.

„Я се разкарай!“ — отвърна Майк, наблюдавайки ме как се опитвах да наместя краката си.

Щом потеглихме, мозъкът ми заработи трескаво: навсякъде е заключено; боклукът е хвърлен; хладилникът е почистен; обадили сме се да не ни носят млякото и вестниците; телефонният секретар е включен; паспорти, билети, пари, фотоапарат. Фотоапарат. О, гадост! Беше върху кухненската маса до… мобилния телефон на Майк и зареждащото устройство. Той ги остави там, за да ги прибера на сигурно място в ръчната си чанта, в случай че възникне спешен проблем в офиса.

„Майк…“ — обадих се гузно.

Заминаване номер две. Изведнъж Ребека реши, че й се ходи до тоалетната, което означаваше, че трябва да пренаредим част от багажа в колата. Том вече бе усетил напрежението и се разплака. „Дай му цветните моливи да се занимава“ — рече Майк.

„Те са в багажника…“ — смънках аз.

През останалата част от пътя Том почти не спря да надува гайдата, но не ми пукаше — бях толкова щастлива от капитулацията на Майк, че ми идеше да запея. Спираше ме единствено напрегнатият израз на лицето му. След няколко часа Том внезапно се умълча и доби изключително замислен вид. Специфична миризма изпълни вътрешността на колата.

„Мамо — обади се Ребека с желание да помогне, — Том се наака.“

„Майк — казах, — трябва да спрем на следващата отбивка.“

Преобличането на бебе в задната част на колата никога не е лесно, а и Том ме затрудняваше допълнително с постоянното си мърдане и плач. После пък не знаех какво да правя със стария памперс.

„Ще трябва да го вземем с нас“ — обявих аз.

„Сложи го в багажника.“ — Майк направо позеленя.

Тръгнеш ли на дълъг път с мъж и две малки деца, катастрофата не ти мърда. Когато пристигнахме на фериботния терминал, атмосферата вече можеше да се реже с нож. Изглежда, на мъжете лесно им гърми бушонът от такива дребни детски провинения, като разлят сок и внезапни шумни викове. Единственото спасение е да упоиш мъжа, да го завържеш и да го сложиш в багажника. Изваждането му трябва да стане едва след като си свалила децата, разопаковала си багажа и вече можеш да му пъхнеш в ръката изстудена бутилка бира. После двамата следвате напълно различен модел на почивка и се срещате само вечер, когато децата са заспали и можете да се отдадете на пиене. Най-добре е да си поделяте грижите за децата на принципа момче/баща, момиче/майка. Това е единственият начин да имате успешна почивка.

С Хариет и Мартин се разбрахме да се срещнем във вилата — като разумни (богати) хора, те бяха решили да използват много по-скъпия въздушен превоз. В момента сигурно пият шампанско на две хиляди метра надморска височина и прелистват списанието на авиокомпанията. Междувременно ние се опитваме отчаяно да намерим чантата с нещата за спане и да извадим част от памперсите на Том, без да се налага да сваляме целия багаж от колата. Майк мрази навалиците и пълният с хора ферибот е същински ад за него. Платихме допълнително за отделна кабина, за да можем да се наспим. „Дано кабината е хубава“, помислих си, докато се изкачвах с Том по тясната метална стълба и се опитвах да не изпускам от поглед Майк и Ребека сред още десет хиляди души.

 

 

Събота, 15 август

Кабината не беше хубава. Приличаше на желязна клетка. За да затворим вратата, трябваше да застанем в другия й край и да не дишаме.

„Господи!“ — възкликна Майк.

„Хайде, хайде! — отвърнах бодро. — Само за една нощ е.“

Той въздъхна, взе си книгата и се покатери на горната койка. Ребека зарови в червената пластмасова чанта, която сама бе опаковала (Барбита, флумастери, книжки, малки плюшени мечета, въже за скачане и много мъниста), измъкна „Мечо Пух“ и се покатери до баща си. Щом те се настаниха, двамата с Том тръгнахме да търсим ресторанта, защото той трябваше да хапне нещо. Вървях нагоре-надолу по разни стълби и Том започваше да ми тежи все повече, докато се опитвах да следвам сложните карти, пълни с червени квадратчета и стрелки с надпис: „Намирате се тук“. Накрая се озовахме на палубата до спасителните лодки. Опитах се да не мисля за „Титаник“.

След като хапнахме обилно пържени картофи и фасул в едно заведение, пълно с кресливи малки деца с абсурдни имена (не можеш да очакваш класата на хората на ферибота да е като тази на пътуващите със самолет), видях, че до времето за лягане на Том остава един час. Не ми се връщаше в желязната клетка и отидохме да разгледаме парфюмите. Когато се върнахме в кабината — след близо половинчасово изкачване и слизане по всевъзможни стълби, Майк и Ребека спяха дълбоко. Гледах да не вдигам шум, докато събличам Том, но той пискаше и бърбореше и се разпищя, щом се опитах да го измия в миниатюрната метална мивка — признавам, че дъното й наистина беше студено. Накрая успях да го напъхам в чиста пижама и му дадох бутилка мляко. Докато я пиеше, го люлеех и тихичко му разказвах приказка. После го сложих в специалното креватче и отидох на пръсти до моята койка. Може би ще успея да поспя. Още щом легнах, от креватчето ме погледнаха две огромни очи.

„Том — изсъсках, — заспивай!“

Думите ми бяха посрещнати с мълчание — явно се чудеше защо майка му е до него, а не го държи. Обърнах му гръб и се престорих на заспала. Чух го как си поема леко дъх и после нададе мощен рев. Скочих от леглото, за да го взема.

„Какво има? Какво става? — измърмори Майк, надигайки се объркано. — Ох, Ребека, дръпни се малко. Ръката ми е изтръпнала.“

В този момент мощните двигатели на турбината увеличиха обороти на един метър под нас и кабината се превърна в шумна, вибрираща желязна клетка. Спахме на пресекулки. Всички — освен Том, който цяла нощ пълзя по пода, отказвайки категорично да се върне в креватчето си. В шест сутринта бяхме седнали — недоспали и с пристъпи на гадене — във все още празния ресторант. Само Том беше свеж като репичка.

 

 

Сряда, 19 август

„Как мина пътуването?“ — попита Хариет загрижено, щом спряхме колата върху дебелия слой чакъл пред вилата.

Къщата е великолепна — нещо, в което не се съмнявах, познавайки изискания, безкомпромисен вкус на Хариет. Изградена от златистия камък на Дордон, тя е разположена сред просторни поля в края на дълга, криволичеща алея, а от пътя се вижда дълбокото синьо на плувния басейн, проблясващ като скъпоценен камък до нея.

Когато пристигнахме във вилата, настроението ни значително се бе повишило. След като слязохме от ферибота — изтощени, потни, мръсни и гладни, Ребека изтърси:

„Много ми хареса на ферибота. Може ли пак да пътуваме с него?“

Двамата с Майк се спогледахме и прихнахме.

„Никога вече! — отсече Майк. — Никога, никога вече.“

„Освен на връщане — отвърнах аз. — И ще помолим да ни дадат кабина направо в машинното отделение.“

„Дано се окаже още по-малка“ — ухили се Майк.

„И по-гореща“ — добавих аз, капнала от умора, но ликуваща.

Слънцето тук напича още от сутринта. Приятната му топлина бе достатъчна да ме накара да се почувствам по-добре, когато спряхме да пием кафе. Вече сме във Франция. Всички говорят различно. Ребека беше очарована.

„Какво каза?“ — попита тя, когато жената в кафенето посегна да я погали по прекрасната руса коса.

„Сomme elle est mignonne, si mignonne!“ — възкликна тя.

„Казва, че си много хубава“ — преведох.

„Ооо!“ — зарадва се Ребека и се усмихна кокетно на жената, която я погали по бузката. Французите са толкова мили с децата.

Обожавам тукашната различност. Различният хляб, различното кафе. Толкова е вълнуващо и прекрасно! Дори Майк започва да се отпуска — докато седяхме на масата пред кафенето, той обърна лице към слънцето и умората му сякаш се стопи. Краката му в късия ленен панталон вече имат лек загар. Моите приличат на бутилки мляко. Трябва сериозно да се заема с тена си.

Снощи отседнахме в една романтична малка странноприемница. Децата си легнаха, доволни, че ще спят на ново място. Макар ресторантът да бе миниатюрен, храната се оказа фантастична.

„Pate de foie gras! — възкликнах аз. — Пастет от гъши дроб, маринован в коняк, и трюфели. Виж, само двайсет франка е! Това прави около две лири.“

„Двеста франка — поправи ме Майк усмихнато. — Избери си нещо друго.“

По време на вечерята разговаряхме — господи, какво блаженство! Разказах на Майк всичко за Бостън (нито дума за Гари) и той сподели, че е имал ужасен период в работата. Уволнили прекия му шеф. Щях да чуя за това, ако не бях заминала — новините в медиите се разпространяват бързо като горски пожар. Новият шеф, прехвърлен от Би Би Си също като Майк, държал да го приемат насериозно и се бъркал във всичко. Майк се боял, че може да поиска да направи свой екип. Божичко! Никога не съм гледала на работата на Майк като на нещо несигурно — толкова е добър!

След вечерята седнахме отвън на терасата и пихме бренди в меката вечер. Опънах облекчено крака. Слава богу, вече знаех причината за особеното му поведение. Прибрахме се на пръсти в стаята, за да не събудим децата. И двете спяха дълбоко. Съблякох се и се пъхнах в леглото, очаквайки Майк да се притисне в мен. Бихме могли да се любим, ако не вдигаме много шум. Но Майк само ме целуна по бузата и прошепна: „Лека нощ“. Останах да лежа неспокойно. Беше горещо, макар че прозорците бяха отворени. Чух пронизителното бръмчене на комар край главата си. Нали се бяхме сдобрили, защо не иска да се любим?

 

 

Пристигнахме във вилата днес по обед и Хариет се появи от сенчестата вътрешност само по оскъдни жълти бикини. Вече има силен загар и е слаба като топмодел. Чудно, храни ли се изобщо? Когато се наведе да ме целуне, усетих миризмата на скъпо плажно масло и слънце.

„Скъпа! — извика тя. — Как мина пътуването?“

„Не питай! — засмях се аз, докато вадех ревящия Том от колата. — Тук е прекрасно!“ — казах, щом влязохме в прохладния тъмен коридор.

„Харесва ли ти? Приготвила съм салата за обед, с малко сирене и хляб. Какво ще кажеш?“ — попита тя, накланяйки въпросително глава на една страна.

„Добре дошли! — избоботи Мартин, приближавайки откъм басейна. — Вече мислех, че няма да дойдете! — Тупна Майк по гърба, а мен притисна силно с една ръка. Ребека се криеше зад мен. — Момчетата са в басейна. Защо не идеш при тях?“ — обърна се той към нея.

„Може ли, мамо?“ — попита тя с грейнали от вълнение очи.

„Само да ти намеря банския костюм“ — отвърнах. Край басейна имаше маса, отрупана с всевъзможни сирена и шунки — истинско пиршество!

„Не биваше да го правиш!“ — възкликнах, обръщайки се към Хариет.

Тя се намръщи леко:

„Много ли е?“

„Не, не, идеално е!“ — побързах да кажа, виждайки изражението й.

 

 

Събота, 22 август

Докато лежах на слънце тази сутрин, блажено отпусната (Майк играеше с Том в басейна), си мислех, че човек трябва да ходи на почивка само с двойки, които ненавижда и ще се радва да не срещне никога повече, или с такива, като Джил и Пийт, които познаваш толкова добре, че можеш да кажеш: „Стига си мързелувала, ами си вдигни задника и ела да ми помогнеш в кухнята“ или: „Децата ти са ужасни и плачат за бой“. За жалост Хариет и Мартин не попадат в нито един от двата лагера. С удоволствие бих метнала Мартин от някоя скала — мисли си, че като е богат, всички трябва да се съобразяват с него, но Хариет е мил човек, въпреки превземките, и с времето започвам все повече да я съжалявам. Мислех си, че животът й е съвършен, но явно не е така. Е, добре, наистина разполага с повече време от мен да увеличава и без това идеалния си тен, но много по-често можеш да я откриеш в кухнята — все чисти, готви, обира праха. Какво се опитва да докаже? Чистя — следователно съществувам?

Обзета е от манията да създава идеална атмосфера за Мартин и децата. Буквално им слугува. Ако Майк каже: „Кари, донеси ми нещо за пиене“, аз най-вероятно ще му отвърна: „Не си сакат, иди и си вземи сам“. Хариет не може да си представи да изрече подобно нещо. Щом някоя чаша или чиния се изпразни, Хариет я грабва и я отнася в кухнята.

„Хариет — казах веднъж, — нека ти помогна.“

„Ти си заета с Том — отвърна тя. — Благодаря, но няма нужда.“

Нищо чудно, че е толкова слаба — постоянно търчи след мъжа си и децата.

„Мамо — проникна се от басейна някой от синовете й, — донеси ми нещо за пиене.“

„Разбира се, миличък“ — отвръща тя и веднага скача.

„Защо не им кажеш да си вземат сами?“ — попитах я вчера, възмутена от постоянните им искания. Ръцете ме сърбяха да ги напляскам.

„Защо? — изненадано ме изгледа тя. — Приятно ми е да се грижа за тях.“

Открих и друга причина да е толкова слаба. Не яде нищо. Когато се храним навън, аз пъшкам от удоволствие при вида на тънките пържени картофки и бифтека, а тя гони няколко листа маруля из чинията си. „Отпусни се — иска ми се да й кажа, — поръчай си голям десерт и солидно питие, моля те.“ Никога не го прави. Трябва да е бодра на другата сутрин, за да приготви навреме закуската на Мартин и момчетата.

Вече се състезаваме коя първа да стигне до кухнята. Разбира се, аз се надигам първа с Том, но щом му дам пълната бутилка, се опитвам да го накарам да поспи още един час. Обикновено просто го оставям да си играе на пода в нашата стая, а аз се излежавам. Затова когато се появим, Хариет вече е купила хляба, сложила е масата и приготвя кафето. Кара ме да се чувствам като пълна смотанячка. Толкова добра домакиня е.

Майк прекарва повечето време в басейна с Ребека. Въпреки че се сдобрихме, все още не иска да ме люби. „Сигурно защото си лягам преди него“, казах си твърдо, слагайки си поредния слой плажно масло. Освен това пие ужасно много. Двамата с Мартин всяка вечер се наливат с бренди до малките часове, но аз трябва да се съобразявам с режима на Том и в единайсет главата ми започва да клюма. Мястото е много красиво, но не мога да кажа, че това е най-отмарящата почивка в живота ми. Не смея да откъсна очи от Том дори за миг — още щом посегна към книгата си, той запълзява решително към блестящата вода на басейна. Страх ме е да не изгори, затова непрекъснато му слагам шапка, ала той моментално я сваля. Напоследък взе да се отказва от сутрешния си сън — сигурно, защото тук му е много интересно и не иска да пропусне нищо.

Ребека се е влюбила до уши в Арнолд и Сидни. Те снизходително й разрешават да се влачи след тях, докато играят крикет в градината или скачат върху надуваемите дюшеци в басейна. Както подозирах, Мартин е организатор с голямо О. Докато на мен ми стига да дремя край басейна, той не спира да ражда идеи.

„Хайде, приятели, да поиграем на френски крикет!“ реве настойчиво.

„Я се разкарай!“ — промърморвам аз.

Но Майк тръгва с удоволствие. Изглежда, съгласен на всичко, само и само да не е насаме с мен.

 

 

Четвъртък, 27 август

Снощи успяхме да склоним жената, която идва да чисти (съвсем излишно след старанията на Хариет), да гледа децата, за да можем да излезем само четиримата. На около осем километра от вилата има великолепен малък ресторант. Запазихме си маса на терасата и потеглихме с приповдигнато настроение. Аз се наслаждавах на чудесния си тен и дори можех да преглътна факта, че Хариет изглежда ослепително в червената копринена рокля с гол гръб. Майк вече е почернял като арабин и светлосинята риза идеално подчертава тена му. Изглежда прекрасно. „Двамата с Хариет биха били идеална двойка“, мисля си тъжно.

Вместо да почернее, Мартин е станал яркочервен. Плешивото петно на главата му лъщи като фар. Поръчахме си обилни количества вино и се нахвърлихме на менюто. Хариет сигурно щеше да изяде само един охлюв. С напредването на вечерта разговорът се прехвърли върху политиката. Заклет привърженик на торите, Мартин недоволстваше от състоянието на икономиката. Майк нарочно го навиваше, а аз се намесвах от време на време. Хариет не проронваше дума. Накрая, след едно възмутително изказване на Мартин за безработните, тя се обади:

„Едва ли това е причината да са безработни. Може би по-скоро се дължи на липсата на обучение.“

„Затваряй си устата, Хариет! — сряза я Мартин. — Нямаш представа за какво говориш! Майк, я ми кажи — продължи невъзмутимо, — какво мислиш за днешните лихви? Високи ли са или ниски? Знаеш ли, може би трябва да си купиш акции. Познавам един приятел, който…“

Погледнах към Хариет и с учудване видях, че очите й са пълни със сълзи. Тя остави рязко кърпата си на масата, надигна се непохватно и изтича към тоалетната. Майк вдигна изненадано глава. Мартин продължи с тирадата си, сякаш нищо не се е случило. Аз погледнах към Майк, вдигнах извинително вежди и я последвах в тоалетната.

„Хариет — попитах внимателно, — добре ли си?“

Тя вдигна лице и очите й срещнаха моите в огледалото.

„Той е негодник — изсъска. — Мразя го! Писна ми да ме третира като идиотка!“

„Но мислех, че вие двамата… сте щастливи“ — изрекох объркано. Все едно някой ме цапардоса с лопата по главата. Досега тя се бе държала тъй, сякаш боготвори земята под краката му.

„Има си любовница“ — каза тя.

„Не ми се вярва!“ — отвърнах, шокирана. Че коя би го харесала?

„Видях номера в извлечението на сметката за мобилния му телефон и когато позвъних, ми отговори жена. После открих, че е правил плащания на сметка, за която никога не съм чувала, и на някакъв хотел в Джърси. А ми беше казал, че е в Лондон по работа. Държи се с мен, сякаш съм нищожество и мнението ми не струва пукната пара“ — проплака тя.

Но Хариет е великолепна жена. Как може той да я приема за даденост?

„Какво смяташ да правиш? — попитах колебливо. — Ще го напуснеш ли?“

Тя ме изгледа със съжаление.

„Как да го напусна? — рече. — Та аз нямам нищо. Нямам работа като теб, нямам пари. Ами къщата? И как ще издържам момчетата сама, как ще им плащам училищните такси? — Изправи се, почисти размазаната спирала с кърпичка, и с леко разтреперана ръка си сложи още червило. — Готово, така е по-добре. — Усмихна ми се в огледалото без следа от страдание върху красивото си лице. — Хайде да се връщаме. Мъжете ще се чудят какво правим толкова време.“

 

 

Неделя, 30 август

Толкова много поща се е натрупала, докато ни нямаше, че едва успяхме да отворим вратата. Телефонният секретар бодро ни уведоми, че имаме петнайсет съобщения, а на пода се търкаляха две банкови извлечения, две сметки на кредитни карти, сметките за телефона, електричеството, газта, както и едно сърдито писмо от местната управа и неплатена глоба за неправилно паркиране (моя, съвсем я бях забравила).

„Страхотно! — казах на Майк, влизайки в кухнята със сноп кафяви пликове в ръка. — Идеално посрещане у дома.“

Когато пристигнахме в Доувър, времето беше сиво и облачно и още щом стъпихме на английска земя, закопнях за яркото, силно слънце на Франция. Почивките открай време ме разстройват. Завръщането у дома е ужасно. Нищо чудно, че щом се приберат, много хора се втурват да купуват вили на Хибридите. Усетих как временно вдигнатият от плещите ми огромен товар от отговорности отново се стоварва отгоре ми, а къщата изглежда безжизнена и прашна — изобщо не прилича на нашия дом. Мисълта, че утре тръгвам на работа, ми е непоносима. Толкова много неща има за вършене. И пак ще оставя Том… Отново бяхме станали близки, сега и двамата са мои деца. Ребека не спомена името Клер нито веднъж през цялата почивка, а Том е изцяло мой — още усещам уханието на кожата му, когато лежахме заедно на шезлонга, и чувам смеха му, когато подскачаше като топка в басейна и пляскаше с крачета и ръчички. Прекрасно е, че успях да му посветя толкова много време.

По целия път на връщане вчера Майк изглеждаше разсеян. Щом заговорех, се стряскаше, сякаш е на километри от мен. Вероятно се тревожи за работата си. Бяхме изключително мили един към друг през цялата почивка и нито веднъж не се скарахме — чувствах, че вече гребем в по-спокойни води. Но физическият ни контакт бе практически нулев. Намирах се на седмото небе от щастие, че се сдобрихме, и не спирах да го прегръщам, но макар да не се дърпаше, не ми и отвръщаше. Не сме се любили, но предполагам, че това е разбираемо — стаята ни бе много близко до тази на Хариет и Мартин, а и аз обикновено спях, когато той си лягаше… но докато спяхме, не се притискаше в мен и се отдръпваше, щом аз опитвах да се гушна в него. Сега вече сме у дома и нещата със сигурност ще възвърнат нормалния си ход. Необичайно е за мен, но копнея да правим секс — копнея да се почувствам желана.

След като пренесохме вътре всички торби, Майк погледна часовника си:

„Виж, ще отскоча до офиса, ако не възразяваш. Искам да поработя малко, докато е спокойно — знаеш какъв хаос е в понеделник сутрин. Ще си взема сандвич, не се безпокой за вечерята.“

Скочи в колата и отгърмя. Ох! Отново съм сама.