Даяна Апълярд
Домашен инстинкт (6)

Шеста глава
Юни

Вторник, 2 юни

Чувствам се като истински шеф. Вече имам отделен кабинет, с моето име на вратата: „Кари Адамс, заместник-редактор по планиране на новините“. Само че буквите са от залепващите се, не са гравирани върху табелка. Всъщност какво значение има… Вече разполагам със секретарка, която да печата писмата и да лепи марките вместо мен, и вчера проведох първото си съвещание като шеф. За целта трябваше да се представя в нова светлина — жена, готова на разумни отстъпки, но в същото време даваща да се разбере, че тя командва парада. На няколко пъти се наложи да подръпна нервно полата си, защото върху единствения ми син чорапогащник се беше пуснала огромна бримка. Принудих се да сложа чорапи и жартиери и веднага се почувствах като потенциална танцьорка на канкан във „Фоли Бержер“. Май не успях да създам впечатлението за спокойно достойнство, както целях в началото.

Алекс, който е понижен до мой заместник (в противен случай го заплашва уволнение), явно не харесва новата си роля. Чувства се изигран, а обстоятелството, че съм жена, при това десет години по-млада от него, го довършва. По време на съвещанието не спря да ме фиксира, сякаш ми вземаше мерки за ковчег — явно търси някаква пукнатина в бронята ми. Всеки път, щом срещнех погледа му, се ухилвах широко и победоносно, за да го ядосам още повече.

Трябваше да подготвя предложенията си за работата в екип: как да координираме планирането, как да работим с общите екипи, за да пестим пари, нещо, което товари допълнително и без това неособено ентусиазираните оператори. Единствената цел в живота им е да се наливат безкрайно с кафета и да се жалват от некомпетентните репортери и хроничната неспособност на служителите да им изчисляват точно времето, необходимо да стигнат до определените за снимане обекти. Занимавах се с всички тези неща до късно в неделя вечерта, а през това време Майк зяпаше някакъв скапан филм с Брус Уилис и периодически идваше в кухнята да ме пита нетърпеливо кога ще свърша и не може ли вече да си лягаме, защото го чакал тежък ден в понеделник.

„Ти си лягай — рекох накрая. — Аз ще дойда след малко. Трябва да се подготвя, иначе ще изглеждам като пълна глупачка.“

„Ще ме събудиш“ — нацупи се той.

„Майк — ядосах се, — аз притеснявам ли те, когато оставаш до късно?“

„Не, но ти спиш по-тежко от мен. Защо не довършиш утре сутринта?“

„И кога точно сутринта смяташ, че ще е удобно? — попитах сърдито, оставяйки химикалката. — Преди шест, когато се буди Том, или може би в интервала между събуждането на Ребека и обличането на Том? Или може би ти ще приготвиш Том и ще му дадеш да закуси, преди да излезеш на работа? Ако това те устройва, ще си легна“ — завърших с леден тон.

„Много докачлива си станала. — Той моментално засвири отбой пред потенциалната заплаха от подобно усложнение. — Знаеш, че в понеделник не бива да закъснявам, защото тогава разпределям задачите.“

„И аз“ — казах и му обърнах гръб.

Майк изсумтя и изчезна отново в хола, където заспа пред телевизора и в един часа през нощта трябваше да го будя, а той мърмореше недоволно. Сякаш нарочно се опитва да ми вгорчи живота — изобщо не ми влиза в положението за новата работа и се прави на многострадален.

Ник каза няколко уводни приказки, а аз седях, скромно усмихната, и държах коленете си плътно прибрани, да не би някой да забележи колко набръчкани са бедрата ми. После ми даде думата. Всички очи в стаята се обърнаха към мен, аз станах и понечих да заговоря. Ала от гърлото ми излезе само някакво жалко писукане. Всички ме изгледаха любопитно. Да не би да са назначили Мини Маус за ръководител на отдела им? Коя е тази хлапачка? Гласът ми се върна внезапно и продължих напред като влак, излагайки плановете си, обяснявайки необходимите промени, които трябва да се направят в компютърната система, както и работата ни с общите екипи. Представих се блестящо, но сякаш някой друг говореше вместо мен. Вътрешно продължавах да съм изплашената репортерка, която отчаяно иска да се върне на старото си бюро сред хаоса на нюзрума, да замеря с хартиени топки Кейт, да търчи за чай, щом й дойде редът, и да е част от стадото. Не знам дали съм годна за ръководител. След срещата Ник ме поздрави за доброто представяне и ме покани да пийнем набързо по едно с него и Брус (шеф на програма, голяма клечка) след работа. Простият отговор на подобен въпрос би трябвало да е да. Но аз не бях предупредила Клер и имайки предвид отношенията ни в момента, не исках да рискувам. Не можех да помоля и Майк, защото имаше запланувано късно съвещание. Отчаяно се мъчех да измисля нещо. Щеше да е невъзпитано да отхвърля предложението, защото това бе част от ритуала на ръководния екип: повечето от решенията за управлението на нюзрума се вземаха над халба бира (в моя случай — над чаша джин с тоник), а не на съвещанията през деня, когато вниманието на всички е насочено изцяло към програмата. Събирането на чашка след работа изобщо не е проблем за шефовете. Дори през ум не им минава да се притесняват, че ще се приберат у дома по-късно. Но аз бях обещала на Ребека да я чуя как чете, а и тя се интересуваше от новата ми работа и щеше да ме чака. Можех да се измъкна с дежурното: „Ще бъдем заедно през целия уикенд“, но тази хитрина вече не минаваше пред нея. По дяволите!

„Значи в бара в седем!“ — каза Ник и влезе в кабинета си.

Аз се прибрах в моя, затворих вратата и отпуснах глава върху ръцете си. Беше едва първият ми ден и вече се чудех какво да правя. Трябва да съм по-изобретателна, помислих си. НИЩО не е в състояние да смекчи разочарованието на Ребека, но поне да не остават сами с Том. Позвъних на Джил — знаех, че вече се е прибрала от училище.

„Здравей, Джил!“ — започнах бодро.

„Ще искаш нещо — промърмори тя. — Знам, че ще искаш нещо, като чуя този мазен, нещастен тон.“

„Можеш ли да идеш у нас с децата в седем и да удържаш фронта, докато се прибера около осем? Клер ми каза, че тази вечер е заета, а Майк има съвещание…“

„Става! — отвърна със смях Джил. — Ще замъкна децата си у вас — макар че по това време вече трябва да са си легнали, — за да гледам твоите, при това безплатно.“

„Ще получиш голяма чаша вино, щом се прибера“ — успокоих я аз.

„Добре тогава — съгласи се тя. — Ще кажа на Пийт да си приготви чая сам, може и да му хареса.“

„Нямаш представа колко съм ти благодарна!“

„Я се разкарай! — рече Джил. — И гледай да не закъсняваш много.“

Оставих слушалката и въздъхнах облекчено. Само че колко често можех да се измъквам така? Неудобно е да притеснявам Джил в подобни ситуации; та ние сме просто приятелки, за бога! Трябва да изплюя камъчето пред Ник довечера и да му кажа, че ми е трудно да закъснявам и че ако иска да се събираме след работа, трябва да ме предупреждава. Макар че и тогава ще ми е дяволски трудно.

Малко преди началото на програмата Кейт влезе в кабинета ми и предложи да пием кафе. Отдавна не си бяхме приказвали като хората. В бюфета тя си сипа внимателно подсладител в кафето и започна да се оплаква колко й е писнало. Скоро щяло да има нужда от нов водещ на новините, а нали знам, че винаги е искала да бъде водещ — блондинка е, значи става за тази работа.

„Отидох да говоря с Ник сутринта — обясни тя. — И той ми каза, че вече са се спрели на един човек, в момента водел новините в Манчестър. — Замълча с кисела усмивка на устата и после продължи: — Изобщо не се развивам. Ти вече имаш нова работа, а аз съм още обикновена репортерка.“

Горката Кейт. За нея кариерата е много важно нещо.

„Знаеш ли — предложих аз, обзета от внезапно вдъхновение, — защо не идеш да се видиш с Майк? Той все говори колко им е писнало от тяхната Моника — ставала все по-капризна. Дори да не може да ти предложи работа, ще се обади тук-там, познаваш го.“

„Блестяща идея! — Лицето й грейна. — Сигурна ли си, че е добре да му звънна? Вече е важна клечка, неудобно ми е да му се натрапвам.“

„Ще се радва да помогне — уверих я аз. — Особено ако така може да преметне Ник.“

 

 

Събота, 6 юни

Служебната ми кола пристигна в петък и веднага я накачулихме — сякаш беше малко котенце. Ребека не спря да влиза и да излиза от нея в продължение на половин час, а аз по едно време реших, че съм изгубила Том, но се оказа, че тя го е сложила отзад в багажника и е пуснала преградата. Изобщо не прилича на моята кола — такава една лъскава и нова, а в пепелниците по вратите не са напъхани лепкави топки от опаковки на близалки. В жабката няма мъниста и стикери, а под седалките липсват трохи от бисквити и празни кутии от сока на Ребека. Може би колата е знак, че животът ми ще стане по-организиран и ще забравя за досадните лепкави хартийки.

Тази сутрин Майк изведнъж ми изтърси, че е поканил на вечеря Мартин и Хариет. Това е голяма изненада, защото той дори не харесва Мартин (надут финансист от Ситито), а и освен това рядко организира сам подобни домашни срещи. Обикновено аз съм тази, която казва: „Тези и тези ще дойдат на вечеря“, а той отговаря: „Господи, не!“. Понякога мисля, че е удоволствие би обградил къщата ни с ров и би държал подвижния мост постоянно вдигнат.

„Къде се видяхте с Мартин?“ — полюбопитствах.

„Сблъскахме се в града, заприказвахме се и си спомних, че им дължим една вечеря“ — отвърна неясно Майк.

„Но какво да сготвя, по дяволите?“ — притесних се аз.

„Твоето пиле с авокадо“ — предложи той. Вече мислеше за нещо друго, съдейки по погледа му към часовника, което ме подсети, че времето ми е крайно ограничено.

„Но месарят затваря по обед! Трябва да ида до супермаркета, а там опашките са ужасни!“

Почувствах се като в небрано лозе. Хариет беше отлична готвачка — посещавала бе един от ония лондонски кулинарни курсове след училище, вместо да учи в университета като всички други с мозък в главата. Последния път, когато им бяхме на гости, тя сервира пържени бъбреци и салата от топло козе сирене, последвани от един от онези десерти с огромно количество най-различни желирани плодове, ароматизиран с ликьор „Коантро“. Майк не спря да я хвали, а Хариет скромничеше и отвръщаше: „О, това е нищо“, но аз бях сигурна, че се е приготвяла в продължение на дни. Разбира се, нищо не пречи човек да се представя добре, ако и двете му деца ходят на училище и той не работи. На всичкото отгоре тя има чистачка и градинар. Защо ти е чистачка, щом не ходиш на работа? Сигурно просто решаваш, че обирането на праха и чистенето на тоалетната е твърде мръсна работа за една дама? Ние нямаме чистачка, а Клер чисти отгоре-отгоре, затова всяка събота аз обирам с прахосмукачката като луда и събирам изпод леглата дрехи и огромни валма кучешки косми, от които може да се изплете цяла жилетка.

Вечеря за Хариет и Мартин изисква седмици планиране и внимателна подготовка. Ако разполагах с време, щях да приготвя филе от риба тон, предварително накиснато в марината от лимонов сок, и да избера някой купешки десерт, представяйки го като мое собствено производство. Щеше да е хубаво, ако можех да отскоча до деликатесния магазин на Оксфорд Стрийт и да купя от скъпите френски сирена, които излъчват деликатен аромат на потни крака, но паркирането в събота е невъзможно. Или да прекарам часове в избиране на скъпи вина, да почистя къщата из основи, та да не се налага Хариет да стъпва върху разхвърляните ни дрехи с марковите си обувки с високи токчета. Но дори и да имах време да купя свежи цветя — по-скоро бих пукнала, отколкото да платя високите цени в супермаркета. Мамка му, мамка му, мамка му! Какво го беше прихванало Майк? Поне ще мога да оставя децата с него, докато пазарувам в супера.

След като търсих дълго и с нарастваща паника дамската си чанта (оказа се в кутията за хляб), аз отворих вратата на хола. „Майк? — извиках. Никакъв отговор. Беше трудно да го видя в тъмното, понеже беше дръпнал пердетата, както обикновено, и единствената светлина идваше от проблясващия телевизор. — Майк, отивам на покупки. Ще гледаш ли децата?“ Отново тишина. Ядосах се и светнах лампата. Той спеше дълбоко, а когато го приближих, се обърна на другата страна и покри лицето си с възглавницата. „Само това ми липсва — помислих си. — Какво да правя сега — да му разваля сладкия сън… или просто да взема с мен децата?“ Все още си разменяхме само най-необходимите реплики след голямата кавга — неща от рода на: „Кога ще се прибереш у дома?“ и „Какви бисквити искаш за чая?“ — и не ми се щеше да предизвиквам съдбата. Другата седмица трябва да го помоля да се прибира вкъщи веднага след работа, защото аз имам няколко вечерни съвещания, а освен това трябва да се разберем и за нещо много по-голямо. В петък Ник ми съобщи, че иска да ме прати на курс за мениджъри в началото на идущия месец, и то не къде да е, ами в Шотландия. Явно това е едно от задължителните неща за работа в екип. Сигурно лекциите ще са пълна скука, но не мога да откажа. Знам какво ще каже Майк: че тези курсове са безсмислени и че единственият начин да станеш добър мениджър е като вършиш работата си, но едва ли мога да изтърся на Ник: „Съжалявам, но няма да ида на този курс, защото съпругът ми не ме пуска“. Не е много феминистко, нали? Макар че Майк никога не би ме спрял директно… Може би ще успея да го убедя да се грижи за децата поне през уикенда… Не ми стиска да помоля Клер след скорошната ни разправия.

Разбира се, супермаркетът гъмжеше от народ, точно както предполагах. Като капак Ребека настоя да се повози на количката и накрая се блъснахме в един стар господин. Той се ядоса много, което беше съвсем разбираемо. Смятах да си направя списък с продуктите, преди да тръгнем, но не успях да намеря химикалка, която да не е изписана, или дори пастел, който да не е счупен. Какво става с тия химикалки? Непрекъснато нося вкъщи от работата, а те постоянно изчезват — или под дивана, или между седалките в колата, или в дъното на дълбоките кухненски чекмеджета. Останалите просто се изпаряват в пространството. Или пък някой вкъщи ги яде. Най-лошото е, че когато някой позвъни от работата, за да ми съобщи нещо важно, аз успявам да открия само вълшебния невидим молив на Ребека и още докато надрасквам припряно номера, виждам как написаното буквално изчезва пред очите ми. Затова записвам най-важните неща с молива за очи.

В супермаркета минах на автопилот. Пресни картофи, плосък зелен фасул, аспержи (уж сега им е сезонът, а са убийствено скъпи, да не говорим, че след консумирането им от тоалетната дни наред се носи специфична миризма), голямо парче говеждо за пай с говеждо филе и зеленчуци и най-различни горски плодове. Десертът, който ми се върти в главата, е амбициозно начинание. Виждала съм рецептата в готварската книга, дето я забърсах от редакцията — това му е най-хубавото да си журналист, издателите винаги ни изпращат безплатни екземпляри — и отдавна се каня да я изпробвам. Винаги се залавям да готвя с голям оптимизъм. Сигурна съм, че творението ми ще изглежда точно като на картинката в книгата и всички ще ахнат при вида му. За съжаление накрая все нещо се обърква. Веднъж правих суфле с раци — с часове вадех рака от черупката и разбивах сметаната и белтъците. Всичко изглеждаше наред, когато сложих сместа във фурната, но след като мина определеното в рецептата време, тя изобщо не бухна. Нищо — дори мехурче. Хмм! Реших да я оставя още половин час. Накрая, за голяма моя радост, се наду чудесно. Бях поканила Джил и Пийт на вечеря и всички ахнаха възхитено, когато внесох блюдото.

„Колко си способна! — възкликна Джил. — За нищо на света не бих могла да сготвя суфле.“

Всички я гледаха въпросително, докато мушкаше с вилицата кафявата кора. Изведнъж тя се спука с лек звук и отвътре излезе гъст облак ароматна пара. Джил вкара вилицата по-дълбоко. Пак нищо. Бях прекарала два часа да приготвям суфле, пълно с умирисан на рак въздух. „Ухае чудесно!“ — побърза да ме успокои Джил. За вечерята с Хариет и Мартин щях да се опитам да направя сладкиш от многолистно тесто с пресни горски плодове и creme anglaise^[1]. Фасулска работа. Трябва само да загрееш внимателно плодовете в малко джин и захар, а после да ги разстелеш между хрупкавите кори и да направиш красиво езерце от creme anglaise отстрани в чинията. Хариет ще се смае, като види, че човек, скаран с кухнята като мен, може да забърка такъв труден и вкусен десерт. Направо ще позеленее от завист.

Естествено, когато стигнах до касите, избрах опашката зад госпожата, която беше взела единствения пакет грах без баркод. „СТИ-ВЪН! — измуча момичето на касата. — Провери този грах, ако обичаш.“ Защо всички мъже, които работят в супермаркетите, имат: а) физически дефект или б) клиническо акне. Разбира се, те са прекрасни хора, но им е нужна цяла вечност да проверят цената на пакет грах.

Вече наближаваше четири часът, а аз още не бях започнала да готвя, да не говорим, че имах да чистя и къщата. Ще трябва Майк да сложи децата да си легнат. И пак се изхвърлих с пиячката! Все се заричам да пазарувам разумно и да внимавам за цените, но щом се изправя пред щендерите с алкохол, ме обзема желание да грабна нещо на посоки и когато стигна до касата, откривам, че съм взела Gevrey-Chambertin и Chablis Premier Cru^[2] с неизменната цена от петнайсет лири вместо четири. Реших да пием джин на терасата (ако успеем да се съберем около малката маса) — времето вече е много приятно привечер, а бомбайският джин е скъпо удоволствие. Ще трябва да си закрия очите с ръка, когато касиерката чукне цялата сума, и да стискам палци кредитната ми карта да мине, защото я бяха откраднали. Като нищо може да ме замъкнат в офиса на управителя, за да ме уведомят, че стократно съм превишила кредита си. Подсвирквах си нехайно, вперила съсредоточен поглед в една от найлоновите торби с покупки, докато чаках машината да избибка — знак, че картата ми е минала. Слава богу, направи го.

Ех, как ми се иска да имаме по-голяма и по-хубава градина! Няма ли най-после някой да направи оферта за нашата къща? Миналата седмица огледите бяха повече и уж всички искаха да купуват, но още никой не се е обадил. Хариет ще умре от завист, като разбере за Лоун Фарм. Знам, че много иска да си смени къщата и че тази е идеална за нейното семейство. Ще се издигнем страхотно в очите на хора от типа на Хариет.

До седем часа не подвих крак. Щом се прибрахме вкъщи, хвърлих Том на Майк и му заръчах да държи децата далеч от кухнята през следващия един час. Явно чувствайки се гузен, че е заспал, той охотно се съгласи. Даже ме попита какво възнамерявам да приготвя — нещо необичайно за него, тъй като обикновено смята, че не съм в състояние да сготвя нещо.

Първо трябваше да разтребя кухнята, което беше херкулесовска задача, защото не я бях почиствала от сутринта. До омазаните с корнфлейкс купички се мъдреха купища трохи от сандвичите, които бях приготвила набързо за обед. Чудя се дали всички майки са такива мърли. Дори изпразването на миялната машина понякога ме изтощава и трябва да легна и да почета вестник за половин час, за да възвърна силите си. Говеждото филе успях да приготвя доста бързо — даже се бях сетила да купя от дребния кромид. Докато стържех индийското орехче в тигана, настъргах малко и от пръста си; майната му, тъкмо ще прибави специфичен вкус. Ребека се въртеше из кухнята, опитвайки се да си вземе скришом от шоколадовите бисквити, които бях изсипала в една чиния за след вечеря, но атаките й бяха отблъснати.

„Искам да ти помагам“ — оправда се тя.

„Най-добрият начин да ми помогнеш, е, като излезеш да играеш в градината. Къде е баща ти?“

„Играе си с Том навън — отвърна тя нацупено. — Никога не иска да играе с мен.“

„Разбира се, че иска.“ — Отворих прозореца и се провикнах към Майк да дойде да я вземе.

Накрая всичко беше готово, освен десерта. Той малко ме притесняваше. Не спирах да си повтарям, че трябва само да нарежа много тънко бутер тестото. Но от разбиването на яйцето, с което намазах кората за пая с говеждо, ръцете ми се бяха изморили и не можех да държа здраво ножа — вместо почти прозирни, корите станаха дебели като на готово нарязан кашкавал. Нищо, ще бухнат във фурната.

Последна инспекция на къщата: напъхах вестниците под дивана, обрах валмата кучешки косми с прахосмукачката и в осем без десет бях в банята. Майк каза, че ще дойдат в осем, но никой не идва навреме на вечеря. Ако са като нас, ще им трябва половин час да излязат от къщи. Тъкмо решех мократа си коса и умувах какво да облека, когато звънецът на вратата иззвъня.

„Майк! — изкрещях паникьосано. — Не ги пускай да влязат!“

 

 

Неделя, 7 юни

Усещам тъпа, пулсираща болка в предната част на главата и остър метален вкус в устата. Нужно ми е време да се концентрирам върху онова, което върша. Вечерята беше… хм, как да я определя… неточно каквото очаквах. А и от амбициозния проект за десерт не излезе нищо. Трябваше да потърся спасение във виното и тази сутрин едва успях да се оправя с Том и Ребека — оставих ги да гледат видео и се отпуснах като труп на дивана.

Когато Хариет и Мартин пристигнаха, аз изхвърчах от банята и навлякох първата рокля, която ми попадна пред очите. Изсуших надве-натри косата си и се гримирах набързо — нямаше време за изпипване. Разбира се, Хариет беше безупречна. Носеше светложълта копринена рокля със семпла кройка, подчертаваща идеално дългите й стройни крака с кафяв загар. Велурените й обувки на високи токчета бяха в тон с роклята, а русата й коса падаше меко върху раменете.

„Здравей, скъпа! — Тя се наведе и ме дари с топла, парфюмирана целувка. — Нали не ви изненадахме? Съжалявам, че дойдохме навреме, знам колко сте заети вие, работещите момичета. Къщата изглежда чудесно“ — излъга тя и ми пъхна букет с летни цветя в ръцете.

„Няма проблем!“ — отвърнах, следвайки полюшващата й се фигура в кухнята. Защо бикините й не се отбелязват под роклята? Да не би да е без гащи?

Тъй като нямаше време да си изсуша косата както трябва, тя бухна във всички посоки. Не я ли оформя с машата, изглежда тъй, сякаш в нея са ровили пилци. Роклята, която бях облякла в бързината, ми стягаше на талията и видях, че подгъвът малко виси. Отчаяно исках да изведа Хариет от кухнята, за да довърша готвенето, иначе щяхме да вечеряме чак в полунощ. Мартин и Майк също се появиха и Мартин ме прегърна много сърдечно, както обикновено, избоботвайки: „Как е телевизионната звезда?“. Носеше просташка раирана папийонка, а обувките му бяха с малки реснички. Как изобщо го понася Хариет?

След като им сипах пиене, изсъсках на Майк да ги изведе на терасата — бях запалила свещи и изглеждаше сравнително уютно. Освен това така можех да дрънча с тенджерите и да ругая, без да ме чуят. Уверено посегнах към пая с говеждо, за да го пъхна във фурната. Не беше където го бях оставила. Трябваше да е там и кората му да лъщи от намазаното отгоре яйце. Нямаше го. Господи! Да не би да съм го сложила някъде другаде? Взех да мисля трескаво. И тогава забелязах, че Търтъл не е в кошницата си, както обикновено — лъскавата му черна муцуна се подаваше изпод кухненската маса. Надзърнах отдолу. Фиксираше ме с очи, а опашката му се полюшваше бавно и виновно. Изражението му недвусмислено говореше: „Направих нещо много лошо.“ „Не, не си! — ахнах аз. — Излизай веднага оттам!“

Той се изсули — не куче, а змиорка. Или го е изял цялото, или го е завлякъл в килера. Там беше. Явно бе съборил тавата и бе отхапал от тестото. Но понеже е възпитано куче, се бе отказал да продължи.

Нищо не можех да направя. Отстраних кората и я хвърлих в кофата за боклук. Зарових из фризера и намерих пакет кори за пай. Изстъргах нарязания кромид и гъбите и измих говеждото. Какво друго ми оставаше? Не можех да приготвя нищо за толкова кратко време, пък и никой не е умрял от малко кучешка лига. Изобщо няма да разберат, помислих си, сложих набързо нов кромид и пъхнах тавата във фурната.

Чувах ясно смеха им и подрънкването на чашите, докато се бъхтех в кухнята с все по-зачервено лице. Не е честно да прекарам най-добрата част от вечерята, трепейки се край печката. Ех, защо му бе притрябвало на Майк да ги кани… Да дойде сега той да се оправя!

Бях се постарала да подредя масата, но Хариет със сигурност е забелязала петната върху приборите, потните чаши (бях ги сложила в миялната за по-бързо) и старото петно от вино, върху което не изсипах сол навреме, понеже бях твърде пияна. Тя беше навела глава към Майк и го слушаше съсредоточено, докато той й разказваше за Лоун Фарм.

„Така ще сте много по-близо до нас! — възкликна радостно Хариет. — Не е ли чудесно! Децата ще са очаровани.“

Изглеждаше тъй, сякаш е очарована. Има обичая да отмята косата си назад и да примижава, когато се усмихва. Лицемерна крава! Трябва и аз да пробвам тоя номер, ако успея да се усамотя в стаята си.

Когато не хвърчах напред-назад с чинии в ръце, Мартин ме заклещваше в другия край на масата, държейки да ме осведоми за цената на новата си кола и училищните такси на момчетата. Като че ли им липсват пари! Не чувах добре какво си говорят Майк и Хариет, защото се бяха навели един към друг, ала не можех да кажа на Мартин да млъкне, за да се включим в разговора им, който определено изглеждаше по-интересен от нашия. Нямаше никакъв коментар върху говеждото, но според мен бе загубило част от чара си в мивката. Майк явно много се забавляваше от онова, което му казваше Хариет, съдейки по смеха му. Пресегна се да напълни чашата й и остави бутилката.

„И аз искам“ — обадих се.

„О, извинявай“ — отвърна той и разсеяно ми подаде бутилката, вместо сам да ми налее.

„Аз ще ти налея“ — рече галантно Мартин.

Пресуших чашата си почти на един дъх. Имах много да наваксвам.

На връщане в кухнята внимателно извадих изпеченото многолистно тесто от фурната, за да сложа плънката от плодове. Какво да видя! Вместо в отделни хрупкави листа, тестото се бе превърнало в една-единствена, дебела като одеяло кора. Набързо я нарязах на четири парчета. Вече бях пила толкова много, че не ми пукаше как ще изглежда сладкишът. Наблъсках вътре плодовете и изсипах отгоре creme anglaise. Майната му! Понесох десерта навън и когато го сложих внимателно на масата, Майк попита:

„Какво е това?“

Хариет се усмихна с разбиране и каза: „Изглежда вкусно, каквото и да е.“

„Сладкиш от многолистно тесто с горски плодове“ — обясних аз.

„Повече ми прилича на еднолистно“ — изтърси Майк, а Хариет избухна в смях. Господ да я убие.

 

 

Петък, 19 юни

Тази сутрин Ребека влезе в стаята ми, докато разглеждах съдържанието на гардероба си. Нямам блузи. Никакви подходящи блузи. Е, добре де, признавам, имам много, но не са тук. Намират се в купчината за гладене в шкафа. Стигнах дотам, че вече не поглеждам в шкафа, защото камарата е станала прекалено голяма. Заплашва да прелее — толкова е огромна и сякаш се увеличава от само себе си. Не мога да събера сили да се заема с нея, защото няма смисъл. Тя просто ще ми се изсмее и ще произведе още измачкани тениски, джинси и блузи.

„Мамо, искам ти да ме заведеш на училище днес“ — рече Ребека.

„Не мога, скъпа — отвърнах колкото може по-спокойно. — Знаеш, че трябва да ходя на работа.“

„Но ние ще имаме концерт и аз ще пея «Вълшебният дракон Пъф». Знаеш ли откога го уча?“

„Какъв концерт? — изненадах се. — Не знаех, че имате концерт.“

„Получихме писмо — обясни Ребека. — Дадох го на Клер.“

„Клер — измърморих аз, докато пъхах обицата в ухото си пред огледалото в кухнята, — разбрах, че са изпратили писмо за концерта.“

„Да — отвърна тя. Тъкмо слагаше на масата купички, лъжици и пластмасови чаши. — Не се тревожете, ще идем с Том.“

„Не разбирам защо не сте ми казали досега“ — ядосах се аз, макар че и без това нямаше да мога да ида: днес трябваше да взема влака за една среща в Лондон.

„Тази седмица бяхте много заета и не исках да ви безпокоя“ — оправда се тя.

Наистина, така беше. Едва успявах да видя децата си с тези късни съвещания и това ранно ставане. Отново бях започна да се чувствам значима и тичайки нагоре-надолу, бях забравила отговорностите си на майка.

„Съжалявам, Ребека.“ Наведох се към нея и й подадох бузата си за целувка, докато тя сричаше думите върху опаковката на пакетчето си корнфлейкс.

„Няма проблем — успокои ме Ребека. — Нали Клер ще дойде.“

Побързах да изляза от къщи.

 

 

Събота, 27 юни

Вчера позвъни брокерът и ни съобщи, че двойката, която изглеждаше толкова навита на къщата, е направила оферта.

„Ура-а-а! — извиках щастливо. — Колко?“

Беше десет хиляди лири под исканата цена, но след толкова чакане предложението ми се стори като манна небесна. Веднага позвъних на Майк.

„Не е достатъчно!“ — отсече той.

„Но, Майк, това е първата оферта, която ни правят. Може никой повече да не се обади. Ще ги изгубим, ако откажем“ — казах умолително.

„Не и ако наистина са навити — отвърна Майк. Господи, как може да е такъв непукист! — Остави на мен, Кари. Ще им се обадя.“

Цял ден се чувствах като котка върху горещ ламаринен покрив. Вече виждах как мечтата ми за Лоун Фарм започва да се топи като сладолед на печката. Сутринта бях качила децата на колата и бяхме отишли да я видим отново. Не бяхме ходили от векове — изглежда ми недостижима, понеже още не сме продали нашата. Табелата: „Продава се“ беше свалена — добър знак. Тъкмо се молех горещо Майк да не прецака работата, когато в градината се появи госпожа Гауър с лопатка за цветя в ръката. Тутакси се проснахме върху седалките, за да не изглежда, че шпионираме.

 

 

Неделя, 28 юни

Тази сутрин телефонът иззвъня в девет часа: беше Хариет и гласът й звучеше пресилено бодро и ентусиазирано. След вечерята ми бе изпратила кратка бележка, за да ми благодари, което много ме подразни — аз винаги забравям дори да позвъня.

„Имам страхотна идея. Един приятел на Мартин — Джереми — притежава прекрасна вила с басейн в Дордон. Нали казахте, че нямате нищо планирано за лятото? Можем да отидем всички заедно. На децата много ще им хареса. Споменах на Майк на вечерята и той ми се стори навит.“

Нима? На мен не бе споменал нищо. Такава възможност обаче не е за отхвърляне, дори и ако трябва да изтърпя Хариет две седмици.

„Ще говоря с Майк“ — отвърнах любезно.

 

 

„Не можеш да идеш на почивка с нея — ужаси се Джил. Тя я познаваше от една благотворителна акция на летния панаир, където Хариет и дружките й се бяха развихрили. — Много е слаба. Помисли си как ще изглежда в бикини. И през цялото време ще ви впряга да вършите разни неща. За мъжете е полезно да се занимават с нещо, но жените трябва да си почиват. Знаеш ли защо мъжете са широки в раменете и тесни в ханша? Защото не са родени да си седят на задника. А ние сме като пирамиди — създадени сме да седим дълго и необезпокоявано. Знам, че е само пет часът, но ми се е отворила глътка за вино. Имаш ли още от онези мексикански питки със сирене?“