Даяна Апълярд
Домашен инстинкт (1)

Първа глава
Януари

Понеделник, 5 януари

Как могат мъжете да прекарват времето си толкова инертно? След Коледа и Нова година къщата изглежда тъй, сякаш в нея е заседавал конгрес на полтъргайсти, и докато аз отчаяно се опитвам да внеса някакво подобие на ред в живота ни, Майк се излежава на дивана, изтощен от прекомерно угаждане и от неизбежното съобразяване с две деца под седем години. С каква радост пое за работа тази сутрин, стиснал мобилния телефон, със следи от мляко по рамото — ранната закуска на Том. И с каква радост посрещнах аз появата на ангела Клер. В продължение на час трескаво изритвах играчки изпод леглата и мятах мръсно бельо в коша — в очакване да звънне на вратата. Не исках да си помисли, че съм мърла. Макар че рано или късно ще й стане ясно.

Ангелът Клер е момиче от заможно семейство, с кадифена кордела върху дългата лъскава черна коса. Когато дойде на интервюто за детегледачка миналия месец, осъзнах, че проклятието на средната възраст определено ме е застигнало. Изглеждаше ужасно млада — почти дете. Бях й задавала въпроси от рода на: „Одобрявате ли пошляпването?“ и „Какво ще направите, ако някое от децата се задави?“ с глас, който забележително наподобяваше този на кралицата. Тя отговаряше уверено и възпитано (Защо ли е решила да става детегледачка? Толкова ли е тъпа?) и се оказа единственото интервюирано момиче, което има що-годе мозък в главата и не прилича на кръвожаден убиец. По средата на нашия „непринуден разговор“ Том взе да протяга ръце към нея и тя го пое несъзнателно. Явно бе свикнала с деца. Той се настани на коляното й като голямо пухкаво мече и замърка доволно. Предател. Надявам се, че няма да ме забрави толкова лесно. Ребека се държа по-дръпнато — обикаляше около Клер като подозрителна лисица. В момента броди из къщи със страдалческото изражение на шестгодишно момиченце, което отново тръгва на училище в края на седмицата, а майка му още не е приготвила екипа за балет. Определено е тук някъде — дали да не погледна в хладилника? Крайно време е да се организирам. Спасението е в списъците.

 

 

Четвъртък, 8 януари

Тази сутрин набързо прегледах гардероба си. Какво точно да облека за тържественото си завръщане? През последните шест месеца носех единствено развлечени клинове и огромни тениски. Костюмите ми за работа изглеждат подозрително малки. Наистина ли съм носила толкова миниатюрен размер? Нападнах изненадващо една от полите ми, докато не ме гледаше, и я нахлузих — но коланът си отмъсти, като ме стисна до задушаване през талията. Формите ми наподобяват по-скоро осмица, отколкото пясъчен часовник. Ще се наложи да ида на работа превита на две, отказвайки всякаква храна.

Междувременно Клер, моята идеална детегледачка, си играеше с Ребека и Том на долния етаж. Всъщност двамата рисуваха — по-точно Ребека рисуваше, а Том пъхаше пълните си ръчички в кутията с боички и оставяше отпечатъците си. Подкрепям напълно идеята за рисуването, макар че при мен резултатите рядко отговорят на очакванията. Обикновено сеансите ни по рисуване завършват по следния начин: децата хленчат в стаите си, а аз ругая шумно, докато почиствам петната с мокър парцал, чудейки се как сме успели да омажем с боя вътрешността на кутията за хляб. Същото се случва и когато печем сладкиши. Много обичам да приготвям кейк заедно с децата, стига Том да е в столчето за хранене, където да го виждам, а Ребека да стои до вратата. Ала Клер явно си пада по класическото рисуване със статив и — о, чудо! — след това кухнята остана чиста. Ако Майк се съгласи да прави секс с нея (съмнявам се, че ще се дърпа много), бих могла да се изнеса окончателно от къщи и никой няма да забележи.

 

 

Петък, 9 януари

Снощи Майк взе да се жалва (и мисля, че думите му идваха право от сърцето, а не от някой друг негов орган), че след раждането на Том правим много малко секс. Само че как да се почувствам секси, когато циците ми още приличат на огромни пити горгонзола^[1], а коремът ми се дипли и плющи на вятъра? По време на един от уроците за бъдещи майки, преди да се роди Том (с първото бебе отчаяно се опитваш да събереш всяко късче информация, ловиш се за всяка дума на обучаващата, сякаш е Далай Лама, но с второто вече си наясно колко ужасно е всичко и се стараеш да не му мислиш много-много), ни дадоха да попълним въпросници за нещата, които най-много искаме да знаем след раждането. Повечето от бъдещите майки написаха „секс“! Луди жени! Явно щяха да стават майки за първи път. Останалите се подсмихвахме многозначително и тайничко се наслаждавахме на мисълта как ще нападнат съпрузите си с вилица, ако ги доближат дори три месеца след раждането.

Спомням си как непосредствено след раждането на Ребека акушерката дойде да ме види и да ми даде напътствия. Говорехме си за напукани зърна и как трябва да се къпе бебето, а Майк седеше в края на леглото и лицето му ставаше все по-червено. Накрая не издържа и изплю камъчето. „След колко време е нормално да правим… ъъъ… да правим любов!“ — попита с възможно най-нехаен тон.

Акушерката го изгледа със съжаление, а аз неволно притиснах плътно бедрата си едно в друго. „Най-рано след шест седмици“ — рече тя.

„Шест седмици!“ — възкликна невярващо той.

Както и да е, ето ме легнала на леглото, изтощена до крайност, а той започва да ме гали по гърба — прелюдия към нещо много повече. Инстинктивно се стегнах, но Майк се опита да ме успокои: „Вече минаха повече от две седмици“.

„Знам, знам — отвърнах, като се обърнах към него и зарових пръсти в гъстата му руса коса. Не че не го харесвам — как бих могла с това негово стройно тяло и сини като на Франк Синатра очи — просто не проумявам как ме харесва в момента, тоест след раждането на Том. Колко е вярна приказката, че жените трябва да се чувстват добре, за да правят секс, докато мъжете правят секс, за да се почувстват добре. — Но съм адски уморена, а и се притеснявам за Ребека — дали ще се справи, като тръгна пак на работа?“

„Децата са последното нещо, за което мисля в момента. — Той се отдръпна с досада от мен. — Изглежда, забравяш, че аз също имам нужда от внимание.“

След тези думи се зачете много демонстративно и сексуално незадоволено в книгата си, като сумтеше и обръщаше шумно страниците. (Нима не осъзнавам, че сексът е жизненонеобходим за освобождаването на единствения хормон в мозъка на мъжа, който му позволява да заспи дълбоко и спокойно?) Само че в момента се чувствам ужасно непривлекателна и когато все пак правим любов, с мъка откъсвам вманиачен поглед от наедрелите си бедра и порестата възглавница от плът между талията и бедрата.

 

 

Понеделник, 12 януари

Това е нещо ново — тази сутрин аз закарах Ребека на училище след ваканцията. Преди винаги опитвах да си взема свободен ден за целта, но все изскачаше нещо и непременно се налагаше да се явя на сутрешната оперативка. В повечето случаи беше безсмислена и аз беснеех вътрешно и зяпах разсеяно през прозореца, докато редакторът обясняваше как трябва да разширим програмата с две минути.

Ала днес закарах Ребека на училище като истинска майка. Опитах се да я държа за ръката, докато влизахме в училището, но тя ми изсъска да я пусна и не ми даде да я целуна за довиждане — малка неблагодарница.

Каролайн, майката на Питър Гресингам (с изряден грим, ново мицубиши, ниски обувки със златни токи и съпруг милионер) ме сгащи тъкмо когато си тръгвах. „Здравей! Не знаех, че още си вкъщи. Другата седмица организирам сутрешно парти… Ще можеш ли да дойдеш?“ Изведнъж изпитах благодарност, че следващата седмица се връщам на работа.

„Съжалявам, но пак започвам работа“ — побързах да се измъкна и направих нещастна физиономия.

„Ох, милата! — възкликна тя. — Е, сигурно е страхотно да имаш такава фантастична работа. Ние, домакините, не можем да се похвалим с подобно нещо.“ Всичко това бе изречено с увереността на жена, която разполага с предостатъчно време да играе тенис и да се шляе по магазините, когато си поиска.

Мразя съвършените професионални майки, чиито деца никога не забравят нещата си за училище! Мразя ги и в червата! Знам какво мисли тя в момента: „Горкичката, мъжът й не може да си позволи да я задържи у дома.“ Единственото право, в което вярват жени като Каролайн, е, че могат да бъркат в тлъстите банкови сметки на съпрузите си, без да имат какъвто и да е принос за съдържанието им, като изключим глупавия лимонов сладкиш. Вместо да вършат нещо полезно, те прехвърлят неосъществените си амбиции върху своите нещастни отрочета, а партитата просто са шанс да се изфукат със съвършените си домове и с училищните постижения на противното си потомство. Често това започва още в бебешка възраст — с дива конкуренция, свързана с пълзенето, самостоятелното ходене по нужда и първите думички. „Джош успя да състави истинско изречение миналата седмица!“, крякат такива майки и преливат от любов към забележителното си едногодишно отроче. „Нима?“, казва колежката професионална майка и вперва отчаян поглед в своето дете, което досега не е произнесло нищо по-смислено от въздишка.

„И на мен ми се иска да започна работа“ — призна Каролайн с малко изкуствен глас.

„Ами тогава вдигни си задника и направи нещо по-смислено от обикалянето по магазините.“ Естествено, че не го казах на глас, макар че приятелката ми Джил — учителка на непълен работен ден, чиито две деца учат в близкото държавно училище и която има модерен, макар и малко заядлив поглед върху живота — нямаше да й го спести. Аз обаче не съм толкова смела, а и, честно казано, ужасно се притеснявам от жени като Каролайн. Какъв е смисълът на тези сутрешни партита? Сигурно за да си разменят глупости от рода на: „О, «Ага» с две фурни. Нашата вкъщи е с четири.“ Това е цял ритуал и ми е напълно чужд.

 

 

Сряда, 14 януари

Тази седмица с Клер си поделяме грижите около бебето, след като закарам Ребека на училище. Позволено ми е да събудя Том и да го облека, а после се появява Клер и му измисля някаква забавна игра, различна от досегашното зяпане на анимационни филмчета. Би трябвало да съм доволна, защото така мога да си обърна повече внимание, да обиколя магазините за нови дрехи, да се обадя на приятелите в работата и да се настроя психически за предстоящата промяна.

В действителност обаче отношенията ни приличат повече на прикрита война. Аз се промъквам и грабвам Том, докато тя глади. (Точно така, тя глади и дори мисля, че й харесва — странно!) Изведнъж Клер осъзнава, че него го няма, започва да кръстосва къщата досущ като лабрадора ни Търтъл, когато си търси гумения кокал, и щом го открие, ми го взема с думите: „Хайде да оставим мама на спокойствие и да идем на една хубава разходка, миличък“.

Но аз не искам да ме оставят на спокойствие. Искам Том. Много скоро ще започна да го оставям през по-голямата част от деня и желая да съм колкото може повече с него. Докато приготвям обеда му, двете мълчаливо се боричкаме над тенджерите със зрял фасул и пюре. Знам, че трябва да я оставя да го прави сама, но ми е адски трудно. Изминали са едва няколко дни, откакто е тук, а всички гащеризончета на Том вече са сгънати в чекмеджетата му, пухкави и бели. Започвам да губя собствеността си над него. Всъщност, ако трябва да съм съвсем честна, от една страна, чувствам се облекчена, че ще се освободя от затъпяващата скука да отглеждам шестмесечно бебе по цял ден и всеки ден, но от друга, се измъчвам и крещя вътрешно: „Махай се оттук! Това е моето бебе!“, когато Клер се суети около него и го нарича „моето мъжленце“. Направо ми иде да я убия.

Вчера ме сгащи в кухнята, докато надничах с надежда в хладилника, търсейки нещо за ядене — не много калорично, но вкусно. Трудна работа.

„Изготвила съм график по часове, за да знаете какво правим с децата, докато сте на работа“ — обяви тя бодро.

„Хмм, чудесно!“ — отвърнах с уста, пълна с шоколадов мус (безкрайно калоричен, но много вкусен). Хвърлих едно око на схемата, внимателно разделена по дни с различни на цвят флумастери. Списъкът за понеделник включваше:

„8.30-9.00. Водене на Ребека до училището (спортният екип, тетрадката за упражнения, книжката за четене.)

9.15–10.00. Време за нареждане на мозайка/рисуване/четене на приказки на Том.

10.00–11.00. Разходка с кучетата.

11.00–12.00. Приспиване на Том, разтребване и гладене.

12.30. Обед.

13.00–14.00. На детската площадка.

14.00–15.00. Приспиване на Том, приготвяне на чая.

15.30. Прибиране на Ребека от училище.

16.00–17.00. Домашното на Ребека, игра с Том.

17.15. Чай.

17.30–18.30. Игра с двете деца, къпане.“

Двамата с Том се спогледахме. Би било истинско чудо, ако аз успея да свърша поне едно от изброените неща в посоченото време. Семейството ни е на път да бъде организирано с главно „О“. Едва се сдържах да не я попитам дали е написала подобна програма и за кучетата.

Добре поне, че Ребека не я посрещна с отворени обятия, а я държи на известна дистанция. Разбира се, това изобщо не ме радва, иначе би означавало, че наистина съм много ограничен човек. Добре е децата ми да я обичат колкото е възможно повече. Само не повече от мен, моля.

 

 

Неделя, 18 януари

Снощи ни дойдоха на гости Бил и Сю и не можаха да разберат защо се прозявам като жираф преди единайсет часа. На тях всичко им е наред — още нямат деца и изкарват почивките си на места като остров Мавриций. Как е възможно някой да харчи толкова пари само за една почивка? В момента ние сме принудени да живеем съвсем скромно след моите финансови подвизи с библейски размери през Коледните празници. Оня ден обаче забелязах, че пред голямата фермерска къща в съседното село (за която копнея от векове) се мъдри табела: „Продава се“. Това е идеалната къща за нас. Освен всичко, има малка овощна градина и поточе. Поточе! Моите деца ще израснат в приказен свят! Тази седмица се отбих в офиса на агенцията за недвижими имоти, за да науча повече подробности, но щом дъртата крава зад бюрото съзря клина ми и осеяната с петна от мляко тениска, се престори, че трябва спешно да излезе. Добре че на бюрото зад нея имаше друг служител. В момента информацията лежи като бомба със закъснител в дамската ми чанта и аз не спирам да й хвърлям скришни погледи.

Бил и Сю явно смятаха да останат до късно — разбрах го, щом Майк започна да рови трескаво за старите си дългосвирещи плочи на групите Флийтуд Мак и Дийп Пърпъл — признак, че гостите вече са му омръзнали. Аз обаче трябваше да намеря начин да се измъкна, преди да заспя с глава в камбоюлата^[2]. Почувствах облекчение, когато Том започни да плаче, и побързах да се кача при него. Накърмих го — какво ще правя с толкова много мляко другата седмица? — и останах да лежа до него в слабо осветената стая. Той заспа върху мен, отпуснал пълничкото си телце върху стомаха ми, и кой знае защо, ми се доплака. Сигурно причината беше в джина.

 

 

Понеделник, 19 януари

Остава ми една седмица. Клер вече е поела почти всичко в свои ръце, а аз гледам да не й се пречкам. Но щом Том заплаче, веднага се втурвам да го взема и тогава си удряме главите с Клер. Снощи на вечеря се оплаках съвсем мъничко от нея на Майк, а той заяви, че съм неблагодарна кучка. „Нищо й няма. На мен ми се вижда добра — къщата никога не е била толкова подредена.“

Трябваше да положа нечовешки усилия да не му завра лицето в спагетите.

„Тъкмо това е проблемът — изръмжах. — За какво съм аз тогава, щом някой може да дойде ей така и само след две седмици да поеме моята къща и моите деца и да се справя много по-добре от мен?“

Опитът ми да предизвикам съчувствие отбеляза нула точки. „Явно умее да се организира“ — рече Майк и кимна одобрително.

Клер не само превърна Том в изрядно бебе, ами подреди и шкафа с чистите дрехи. От една страна, доволна съм, че всичките ми възглавници, чаршафи и хавлиени кърпи сега са надиплени в спретнати купчинки, а, от друга, съм бясна заради прикритата критика, насочена към мен и моята разпиляност. Бележка: трябва да се науча да бъда по-позитивна и да прилагам изкуството на делегирането.

Тази сутрин Кейт ми се обади от работата: „Господи, с нетърпение очаквам да се върнеш. Ник е същински задник и няма на кого да излея душата си“.

Беше достатъчно само да чуя гласа й, за да се ободря и да се почувствам част от човешката раса. Какво има у истинските приятели, което те кара да чувстваш, че животът е поносим и че няма нужда веднага да си направиш харакири? Имам и други приятели — пред тях се преструвам, че всичко ми е наред, например Хариет, която е омъжена за Мартин, някаква клечка в Ситито, и живее в огромна къща в съседното село. Тя през цялото време се опитва да вземе надмощие и двете водим постоянна и съвсем детинска война за това коя има по-добър живот. (Мъжете никога не го правят, нали?) За щастие имам и приятели като Джил и Кейт, на които мога да позвъня и да кажа: „Мразя Майк, в къщата ми все едно е паднала бомба, децата ми изобщо не ме слушат, хайде да се видим и да изпием бутилка шардоне.“

Когато Кейт ми позвъни, аз седях сама в спалнята, загледана със страхопочитание в една помпичка за изцеждане на мляко. (Беше десет часът сутринта, май времето за подреждане на мозайка.) Идеята е през първите няколко седмици да изцеждам мляко и да го оставям в хладилника, за да може Клер да дава на Том обичайните бутилки.

„Побързай! — пришпорих Кейт. — Тъкмо се канех да се издоя.“

В другия край на линията настъпи смаяно мълчание.

„Ужасна си, да знаеш. Крайно време е да се върнеш в реалния живот. Между другото Питър ти е отмъкнал стола и бюрото ти е зарито с документи. Имаме нова компютърна система, направо ни побърква, орязаха ни бюджета и операторите заплашват, че ще стачкуват. Може да дойда да ти правя компания в страната на памперсите.“

Как ли пък не! С нейните шити по поръчка костюми и маркови велурени обувки ще се разпищи от ужас при вида на пюрето от цветно зеле. Тя е жена, която не може да диша без мобилния си телефон и чантата за документи „Шанел“.

Щом затвори телефона, се замислих какво всъщност ще означава връщането ми на работа. В момента ми се струва като друга планета. Знам, че там трескавата дейност продължава и без мен. Странно, но си представях как всички колеги са замръзнали по бюрата си и излъчването на дневните новини е преустановено, докато аз се занимавам с памперси и стерилизатори. Може би никой не е забелязал отсъствието ми. Моята работа се изпълнява временно от една свръхамбициозна красавица с руса грива и съвършени зъби. Може би я харесват повече от мен. Може би вече няма да мога да върша работата си както трябва. Обля ме студена пот. Ами ако никой не ми проговори през първия работен ден?

Откакто родих Том, мозъкът ми е като сюнгер: фактите влизат в него, но сякаш потъват в меката материя и аз трябва да ровя с векове, докато ги открия отново. Не мога да си спомня дори имената на собствените си деца — как изобщо смятам да се справя със сложните служебни ходове? И което е по-важно: дали ще ми е интересно? Защо ми е толкова трудно да се върна сега, когато имам Том? С Ребека бях само на двайсет и седем и кариерата ми се струваше най-важното нещо на света. Отчаяно се нуждаехме от пари, за да плащаме вноските за първата ни къща и изобщо не помислях, че може да не се върна на работа. Когато Бека се роди, аз се почувствах тъй, сякаш някой ни е подарил целия свят и всеки ден е празник — но въпреки това копнеех да се върна на работа. Работата беше моят живот. Сигурна съм, че все още е така.

 

 

Сряда, 21 януари

Снощи в отчаянието си хванах Майк да ми помага с помпичката за изцеждане на мляко. Той седна на края на леглото с хубавия си чистичък костюм след изнурителния ден на важна телевизионна клечка и притисна фунията върху травмираната ми гръд. Наистина е светец. Вместо да капе в бутилката, млякото излетя под ъгъл и го удари в окото. Започнах да се смея безпомощно и той изпусна бутилката.

„Господи — възкликна, — циците ти са напълно смахнати!“

„Я млъквай и продължавай да помпаш!“ — сопнах му се аз.

Бяхме затворили вратата на спалнята, за да не ни виждат и, разбира се, Ребека веднага се появи и започна да чука по нея и да вика: „Какво правите вътре?“ Накрая, въпреки упоритата работа, която сякаш продължи часове, успяхме да съберем едва три пръста мляко.

„Това ще му стигне за около две секунди — каза Майк. — Май трябва да премине на сухо мляко.“

„Окей, опитай, щом искаш“ — съгласих се аз.

И той наистина прекара цялата вечер, седнал пред телевизора с Том, опитвайки се да напъха бутилката в устата му. Всеки път, щом я мушнеше от едната страна, тя излизаше от другата. Оставих ги да се хранят и когато се събудих внезапно в полунощ, осъзнах, че мястото в леглото до мен е празно. Слязох на пръсти долу и открих Майк, заспал дълбоко на дивана. Том се беше проснал на гърдите му, и двамата похъркваха. Бутилката с мляко, все още наполовина пълна, капеше на килима.

 

 

Петък, 23 януари

Клер заведе Ребека на училище вместо мен тази сутрин. Сърцето ми се късаше, като я гледах как притиска светлото си личице към прозореца, отдалечавайки се в излъсканата до блясък кола на Клер. Изглежда, все повече страда, задето се връщам на работа, макар че отказва да говори за това. Виж, с бебетата е лесно — щом са нахранени и им е топло, те са дружелюбни с всички — като кученцата. Ребека обаче е по-тежък случай. Все още се държи малко хладно с Клер, но вече започна да се отдръпва от мен. Снощи отказа да й чета „Лъвът, вещицата и гардеробът“ и настоя това да стори татко й. Знае точно как да ме нарани. Майк, като никога, се прибра навреме и я накара да се залива от смях, говорейки й на някакъв смешен език. Тази сутрин тя поиска да й обясня подробно къде ще я чака Клер след училище. Обикновено е толкова сигурна в себе си, а не спря да пита знае ли Клер, че трябва да е там в четири часа.

 

 

Днес сутринта, щом Клер излезе с децата, усетих огромна празнота. От мен се очакваше да приготвя дрехите си за работа и да подредя чантата за документи, но вместо това се мотаех наоколо: прибирах дрехите на Том, оправях юрганчето му и пренареждах купчината плюшени мечета върху леглото на Ребека. Къщата ми се струва като рай — топъл, уютен, познат, — а всичко навън изглежда враждебно и плашещо. Толкова свикнах на ритъма у дома след Коледните празници — мързеливите закуски, Майк, който целува за довиждане оплескания Том в столчето за хранене, аз все още по халат, Ребека по пижама и кучетата, които се протягат в краката ни. Сетне разтребвам, почивам си и играя с Том — и всичко това ми отнема цял век, но на кого му пука! После обед, а следобеда — разходка с кучетата, Том, който се навежда напред в количката, за да улови някой клон, очарован, щом получи пръчка. Навярно всичко това изглежда доста обикновено, но аз обожавах свободата на тези дни: нямаш друга отговорност, освен децата, просто трябва само да ги нахраниш и да ги сложиш да спят навреме. Беше като в страната на приказките и не можеше да продължава вечно. Навярно се наслаждавах на това време с децата си толкова много, защото знаех, че то ще свърши. Както е с празниците — обожаваш ги, но не би искал да продължават вечно. Страхотно е да съм на работа и да е важно къде съм всяка минута от деня, да говоря с хора, отдавна навършили шест години.

 

 

Понеделник, 26 януари

Снощи почти не спах. Прехвърлях през ума си нещата, които трябва да кажа на Клер, чудех се дали съм приготвила всичко, от което се нуждае Ребека днес в училище: книжката за четене, тетрадката за упражнения, дрехите за балет, гуменките, анцуга и чисти гащички, защото никога не се знае. Изпитвах същото чувство на страх, което ме изпълваше, когато аз тръгвах отново на училище. Накрая станах в шест и слязох на пръсти долу. Том още похъркваше в креватчето си, стиснал любимото си зайче. Изглеждаше неописуемо сладък, но устоях на импулса да го вдигна и да го целуна. Ребека спеше дълбоко, както тя обича да спи — с крака, подаващи се нехайно изпод юргана, и листове хартия, пръснати по цялото легло, защото се бе упражнявала да пише цели думи. В косата й сякаш бяха ровили пилци.

Кучетата приветстваха с размятане на опашки неочакваното ми появяване и щом им отворих вратата, радостно се втурнаха навън, в мразовитата градина. Направих си чаша кафе и се загледах в моравата пред къщата. Толкова много има да се прави — розите трябва да се почистят, а този плет наистина вече не се търпи. Но сега нямам време. Денят вече не ми принадлежи. В седем и половина Том започна да надава чайкоподобни крясъци и аз го взех от креватчето, за да го преоблека. После, точно в осем без петнайсет, се появи Клер и нетърпяща възражения, пое Том от ръцете ми. Безупречната й коса се полюшна и Том веднага посегна да пъхне кичур в устата си, както прави с мен. Майк вече бе излязъл — сутрешните му съвещания взеха много да подраняват — след като си взе довиждане и ми пожела късмет. Иска ми се да мога да си поговоря с него как се чувствам, ала работата е толкова съществена част от живота му, че едва ли би погледнал на нея като на вариант. Което тя, разбира се, не е. Просто трябва да продължа да работя.

„Благодаря“ — отвърнах с половин уста на Клер.

Докато разглеждах дрехите в гардероба си, Ребека се появи и седна в средата на леглото ми. „Изглеждаш дебела в това“, каза тя услужливо, когато извадих най-широката от полите си. Гърдите ми — макар вече да ги бях изцедила набързо с помпичката — бяха неудобно големи и надути, като пълни с вода цепелини. Не дай боже някой да ме доближи с карфица в ръка. Облякох тъмносиня копринена блуза и после се опитах да опитомя буйната си коса и да спретна прическа ала Мег Райън. Чантата ми за документи вече беше подредена: портмоне, подложки за гърдите, дамски превръзки, комплект за гримиране, химикалки. Почти съм забравила какво е необходимо за работата ми. Май вътре има повече неща за предотвратяване на неприятни инциденти от типа „майка кърмачка“, отколкото сериозни пособия.

По време на закуската се пазех нервно от децата, внезапно осъзнавайки какво може да направи една омазана със сладко ръчичка. Лицето ми изглеждаше странно — чудех се защо — и изведнъж се сетих, че съм си сложила грим. Докато бях в отпуск по майчинство, гримът бе за специални случаи — ходене на ресторант, гости за вечеря или просто когато ме налегнеше скука — но сега щеше да е редовен сутрешен ритуал. Как ли щях да намирам време за това всеки ден?

Клер шеташе край мен — извади овесените ядки на Том и ги заля с мляко вместо със сок.

„Ребека трябва да си измие зъбите преди училище“ — казах аз.

„Клер вече ми помогна“ — обади се Ребека.

„О, днес на Ребека й трябва тетрадката за упражнения.“

„Взели сме я“ — отвърна Ребека.

Аз се мотаех наоколо, не ми се тръгваше, но знаех, че не бива да закъснявам.

„Искате ли кафе?“ — попита Клер.

Кафе? На закуска? Преди децата да са си изяли корнфлейкса? Ами че това е истински лукс.

„Чудесно!“ — казах и го изпих на крак, за да може Клер да разчисти масата. Вече тя е господарката на моя дом.

Заизнизвах се към вратата. Том веднага нададе пронизителен вик, протягайки ръчички като африканска маймунка. Ребека се стараеше да запази самообладание, но щом осъзна, че наистина тръгвам, се втурна към мен и зарида горчиво в полата ми. Разбира се, трябваше просто да изляза и да оставя Клер да се оправя с тях, но не издържах и вдигнах Том от столчето за хранене, притиснах го силно, много силно и го целунах по бузката. След няколко минути измънках: „Клер, вземи го“ и опитах да й го подам. Той се беше вкопчил в мен като мида и писъците му преминаха в кресчендо. Ребека се беше залепила за краката ми и аз внимателно се опитвах да я откъсна от себе си.

„Трябва да тръгвам, скъпа, знаеш, че трябва“.

„Недей! — проплака тя. — Недей!“

„Обичам те, миличка — отроних аз, — ще се видим довечера.“

Успях да я отстраня колкото може по-нежно и Клер, която сега държеше Том с една ръка, също се опита да я задържи. Тръгнах към вратата и я отворих толкова рязко, че едва не паднах. Сърцето ми биеше лудо, докато тичах към колата. Почувствах дълбока, остра, почти физическа болка. Старото волво комби изглеждаше празно без седалката на Том, която сега се намираше в колата на Клер. Бях я извадила предния ден, но докато слагах чантата си на седалката до мен, видях, че съм пропуснала нещо. Една от пантофките на Том. Пъхнах я в чантата, до подложките за гърди, и включих радиото с надеждата да се разсея. Ала подсмърчах по целия път до работата, избягвайки да гледам хората на светофарите. Чувствах се тъй, сякаш част от мен беше останала у дома. Голяма част.

 

 

Вторник, 27 януари

Какъв ден! Напълно съм изтощена. Чувствах се ужасно притеснена, когато влизах през летящата врата в нюзрума тази сутрин. Пристигайки на паркинга на телевизията, бях открила, че пропуските са сменени. Никой не се бе сетил да ми каже и тутакси се почувствах не на място. Освен това цели десет минути бях оправяла грима си, за да залича следите от плача.

При появата ми всички се извърнаха и се вторачиха в мен — сигурно съм приличала на заек с червените си очи. Слава богу, успях да мерна Кейт, която веднага разбра, че съм плакала и ми отправи широка, разбираща усмивка. Както се очакваше, столът ми се оказа със счупена облегалка. След кратък, но шумен спор с Питър успях да си върна стария. После опитах да включа компютъра — появи се напълно непознат екран, не старата система, с която бях свикнала. Изсъсках към Кейт: „Как влизаш?“, чувствайки се напълно безпомощна. Ръцете ми приличаха на големи хлъзгави риби и не можех да свикна с шума в офиса.

Въздъхнах облекчено, когато ни извикаха на сутрешната оперативка. Редакторът на новините — Ник — ме приветства с добре дошла, а Джорджия — красивата блондинка, която ме заместваше временно — ми отправи широка мазна усмивка. Какво ли й бяха обещали шефовете след завръщането ми на работа? Сигурно ме мрази. Не, не бива да съм такава параноичка.

В единайсет часа вече звънях на Клер, приведена ниско над телефона, за да не ме чуят, че се обаждам вкъщи.

„Здравей, аз съм. Наред ли е всичко?“ — Фалшиво бодър и спокоен тон.

Гласът на Клер звучеше раздразнено, когато вдигна слушалката. Том плачеше отзад. Плаче? Защо? Той никога не плаче. Почти я чух как въздиша ядосано, че прекъсвам заниманията й.

„Тъкмо му сменям памперса. Всичко е наред. Не, не съм забравила, че трябва да взема Ребека в четири часа. Не се безпокойте. Том се чувства отлично. Тъкмо смятахме да излезем на разходка. Вече трябва да тръгваме, нали, Том? Довиждане, госпожо.“

Тя затвори много рязко. Синдромът на невротичната работеща майка. Да не се безпокоя?! Как да не се безпокоя, толкова далеч от дома, неспособна да повлияя на нещата? Отпусни се, казах си. Държиш се абсурдно. Пък и щом плаче, значи все още е жив…

С напредването на деня започнах бавно да се наслаждавам на промяната. Обадих се на няколко стари познати, че съм се върнала, попитах ги дали нямат нещо за мен, а после се наслаждавах на един дълъг и мързелив обед с Кейт. Колко е хубаво да можеш да приказваш за други хора, освен за децата. Ник ми възложи да се занимавам с планиране първите няколко седмици, „за да вляза в ритъм“. Планирането не е стресиращо като „изравянето“ на теми за програмата. Той се отнасяше към мен с известно подозрение през целия ден — може би си мислеше, че ще измъкна внезапно Том от чантата за документи, ще разголя цици и ще го накърмя, както си седя на стола.

Когато Том беше на около три месеца, го заведох в офиса, за да го покажа на колегите — помня как си проправях път през вратите, стискайки го здраво, чувствайки се малко неловко заради смесването на майчиното и работното аз. Бях много горда с бебето си, но в същото време и много несигурна — сякаш влязох в офиса гола. Естествено всички жени ме наобиколиха и започнаха да възклицават колко е сладък — мъжете просто идваха и промърморваха по нещо, оглеждайки ме предпазливо, сякаш съм покрита с пера. Ник подаде глава от кабинета си и се взря колебливо в Том, сякаш той можеше внезапно да експлодира. Наистина — точно така беше. Шефът има две деца, но бас държа, че жена му ги подрежда като играчки, когато той се прибира вкъщи от работа.

Страхотно е да съм толкова свободна. Никой не ми вика „М-а-а-а-м-о“ с настойчив, хленчещ глас. Хората ме изслушват внимателно. Карам нещата да се случват. Мога да отида до тоалетната, необезпокоявана. Когато отидох за първи път днес сутринта, машинално оставих вратата отключена, за да може Ребека да влезе вътре, както обикновено, и да ми задава дълги сложни въпроси за динозаврите и вулканите. Но щом се настаних на седалката, нещо ме порази. Тишината. Тук нямаше никой друг. Аз бях голям човек в тоалетна за големи хора и седях и пишках при отворена врата. Малко ексцентрично, не смятате ли? Трябваше да се протегна напред и да затворя вратата, молейки се в този момент да не влезе мазната Джорджия, за да си напръска косата с лак и да провери дали под очите й няма някое миниатюрно петънце от спиралата. Не исках да види как една китообразна дама е възседнала тоалетната с разкрачени крака. За щастие тя не се появи.

Излизайки от клозета, се погледнах набързо в огледалото. Костюмът ми беше опънат по шевовете. Много, много опънат. Най-лошото нещо в телевизията е, че тя е пълна с готини двайсетгодишни мацки, носещи прилепнали къси полички и обувки с огромни платформи на кльощавите си крака. Или трябва да сваля огромни количества телесна маса и сериозно да осъвременя стила си (как ли се е променила модата, докато съм била в домашния затвор?), или да приема факта, че съм се превърнала в майка ми.