Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tortilla Flat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

„Народна култура“, София, 1985

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

17
КАК ТЪЖНИТЕ ПРИЯТЕЛИ НА ДАНИ НАРУШИХА УСТАНОВЕНИТЕ ПРАВИЛА. КАК БЕ ИЗГОРЕН ТАЛИСМАНЪТ, КОЙТО СВЪРЗВАШЕ ВСИЧКИ — КАК ВСЕКИ ЕДИН ОТ ПРИЯТЕЛИТЕ ТРЪГНА ПО СВОИ ПЪТ

Смъртта е нещо лично, което буди скръб, отчаяние, безутешност или коравосърдечни размисли. Погребението обаче е обществено явление. Представете си, че отивате на погребение, без да сте лъснали преди това автомобила си! Представете си, че стоите край прясно изкопания гроб, без да сте облекли вашия най-хубав черен костюм и най-хубавите ви черни обувки не са просто лъснати! Представете си, че сте изпратили цветя за погребението, без да сложите визитната си картичка, която да показва, че вие сте направили това, което е било нужно! Никой обществен ритуал няма по-строги правила за поведение от погребението. Представете си какво възмущение ще се надигне, ако свещеникът промени тона на проповедта си или почне да си прави опити с израза на своето лицемерие! Помислете си какъв удар би бил нанесен, ако в чакалнята на гробищата поднесат Други столове, а не ония малки, сгъваеми, жълти инструменти за мъчение с твърди седала! Не, докато умира, човек бива обичан, мразен, оплакван, изгубван; но веднъж умрял, той става централното украшение на едно сложно и пълно с формалности обществено тържество.

Дани бе мъртъв от два дни и вече бе престанал да бъде Дани. Макар и лицата на хората да бяха прилично и траурно забулени в скръб, сърцата им бяха възбудени. Държавата бе обещала военно погребение за всички свои синове — бивши военни. Дани беше първият мъртвец бивш войник от Тортила Флет и Тортила Флет се готвеше критично да провери обещанието на държавата. Вече бяха съобщили в гарнизона и тялото на Дани бе балсамирано на държавни разноски, Един лафет бе прясно боядисан и чакаше в артилерийския склад, с чисто ново знаме, сгънато върху него. Вече беше дадена и заповед за петък:

„От десет до единадесет предиобед: погребение. Ескортира ескадрон А от II кавалерийски полк, оркестърът на II кавалерийски полк и стрелкови взвод.“

Едно такова нещо не можеше ли да накара всяка жена в Тортила Флет да зяпа витрините на големия универсален магазин в Монтерей? През деня мургави деца вървяха по улиците на Монтерей и просеха от градините цветя за погребението на Дани. А през нощта същите деца влизаха в същите градини, за да уголемят букетите си.

На празненството хората бяха с най-хубавите си дрехи. Сега за два дни същите тия дрехи трябваше да бъдат почистени, изпрани, колосани, изкърпени и изгладени. Усърдието бе трескаво. Вълнението бе неудържимо.

На втория ден вечерта приятелите на Дани се събраха в къщата на Дани. Внезапният удар и опиянението бяха преминали и сега те бяха обладани от ужас, защото от цялата Тортила Флет тези, които най-много обичаха Дани и му бяха най-много благодарни, те, паисаносите, бяха единствените, които не можеха да присъствуват на погребението на Дани. Още в махмурлука на първите часове след празненството те съзнаваха тази ужасна трагедия, но едва последната вечер положението стана толкова очевидно, че явно трябваше да го обсъдят. Без друго техните дрехи бяха неописуеми. Но от празненството дочените им панталони и сините им ризи изведнъж бяха остарели с по няколко години. Имаше ли коляно, което да не е отпрано? Имаше ли риза, която да не е разкъсана? Ако някой друг беше умрял, те щяха да заемат от някого прилични дрехи, но в цялата Тортила Флет нямаше нито един човек, който да не сложи хубавите си дрехи за погребението. Само Коки Риордан нямаше да отиде, но Коки беше под карантина заради шарка, а заедно с него — и дрехите му. За един хубав костюм как да е можеше да се откраднат пари, но пари за шест костюма беше невъзможно да се намерят.

Вие ще кажете: нима те не обичаха Дани достатъчно силно, за да отидат на погребението и в дрипи? А вие бихте ли отишли в дрипи, когато съседите ви са издокарани? Не би ли било по-голямо неуважение към Дани това — да отидеш на погребението му в дрипи, отколкото изобщо да не отидеш?

Неизмеримо беше отчаянието, което измъчваше сърцата им. Те проклинаха съдбата си. През отворената врата виждаха как се фука Галвес. Галвес си беше купил нов костюм за погребението и сега го беше облякъл цяло денонощие предварително. Приятелите седяха, стиснали в ръка брадичките си, съсипани от своето нещастие. Бяха разгледали вече всяка възможност.

За първи път в живота си Пайлън взе да говори безсмислици.

— Да излезем тази нощ и всеки един от нас да открадне по един костюм — предложи той.

Той знаеше, че това е глупаво, защото тази нощ всеки костюм щеше да стои на стол до главата на стопанина си. Тази нощ беше чиста гибел да се краде костюм.

— Понякога в Армията на спасението дават костюми — каза Джизъс Мария.

— Аз вече бях там — каза Пабло. — Този път имат четиринадесет рокли, но нито един костюм.

Навсякъде съдбата беше срещу тях. Тито Ралф дойде със своята нова зелена кърпичка, която се подаваше от горното джобче на сакото му, но събуди у другите такава враждебност, че се извини и излезе от стаята.

— Ако имахме една седмица време, щяхме да чистим сепии — каза горчиво Пайлън. — Но погребението е утре. Трябва да погледнем нещата право в очите. Разбира се, ние все пак можем да отидем на погребението.

— Но как? — попитаха приятелите.

— Ще вървим отстрани, докато оркестърът и хората вървят по пътя. Около оградата на гробищата е обрасла трева. Ще легнем в тревата и ще виждаме всичко.

Приятелите благодарно погледнаха Пайлън. Те знаеха, че неговият остър ум е изчерпал всички други възможности. Но да се види погребението беше само половината от въпроса, дори по-малко от половината. Много по-съществено бе те да бъдат видени. Но повече от това не можеха да направят.

— Оттук трябва да извадим поука — каза Пайлън. — Туй трябва да си го имаме наум — винаги да имаме по един хубав костюм подръка. Човек не знае какво може да му се случи.

Тук те престанаха да говорят, но знаеха, че не са направили нищо. Цялата нощ скитаха из града. Имаше ли градина, чиито най-хубави цветя да не бяха ограбени? Имаше ли дърво, чиито цветове да останат здрави и читави? На заранта цяла планина най-красиви цветя от най-красивите градини в Монтерей почти покри ямата в гробищата, която щеше да погълне тялото на Дани.

Не винаги природата раздава очарованията си с добър вкус. Ето например преди Ватерло е валял дъжд, а десетметрова снежна покривка паднала по пътя на Донеровата група. Но този петък се случи хубав ден. Слънцето изгря, сякаш бе ден за екскурзия. Чайките летяха през усмихнатия залив към фабриките за рибни консерви. Рибарите заеха местата си по скалите в очакване на прилива. Аптека „Палас“ спусна тентовете си, за да пази от химическото въздействие на слънцето червените шишета с топла течност, които стояха по витрините. Мистър Мачадо, шивачът, сложи бележка на прозореца: „Връщам се след десет минути“, и се прибра в къщи да се преоблече за погребението. Пристигнаха трима риболовци с мрежи, натоварени със сардини. Луи Дуарте боядиса лодката си и я прекръсти от „Лолита“ на „Трите братовчедки“, Джейк Лейк, полицаят, спря един автомобил от Дел Монте, за да глоби шофьора, после го пусна и си купи пура.

Това беше просто загадка. Как можеше в такъв ден животът да продължи своя глупав ход? Как можеше Мами Джексън да мие тротоара? Как можеше Джордж У. Мърк да пише своето четвърто и най-гневно писмо до водоснабдителите в общината? Как можеше Чарли Марш да е пак така свински пиян, както всякога? Това беше светотатство. Това беше поругание.

Приятелите на Дани тъжно се събудиха и станаха от пода. Леглото на Дани беше празно. То приличаше на офицерски жребец без ездач, който следва господаря си към неговия гроб. Дори Големия Джо Портаджи не отправи завистлив поглед към леглото на Дани. Слънцето възторжено изгря през прозореца и хвърли върху пода нежните сенки на паяжините.

— Дани обичаше такива сутрини — каза Пайлън. След като посетиха дерето, приятелите седнаха за малко на верандата, за да почетат паметта на своя приятел. Те предано си припомниха неговите добродетели. Предано забравиха неговите слабости.

— А беше много силен — каза Пайлън. — Беше силен като муле. Можеше да вдигне цяла бала сено.

Разказваха си малки историйки за Дани, за неговата доброта, за неговата смелост, за неговото благочестие.

И твърде скоро настъпи време да тръгнат за черква, да застанат на отсрещната страна на улицата в дрипавите си дрехи. Те тайно се изчервяваха, когато по-щастливите хора влизаха в черква, облечени толкова хубаво и обилно ухаещи на одеколон. Приятелите слушаха музиката и пискливото жужене на църковната служба. От своя наблюдателен пункт те видяха как пристига кавалерията и оркестърът със заглушени барабани, и стрелковият взвод, и лафетът, впрегнат в три чифта коне, с ездач на всеки ляв кон от чифтовете. Тъжният тропот на подкованите коне по асфалта отчаяно прониза сърцата на приятелите. Те безпомощно гледаха ковчега, сложен на лафета, и знамето, нагънато върху него. Офицерът свирна със свирката си, дигна ръка и посочи напред. Ескадронът се раздвижи, стрелците поставиха пушки при нозе. Барабаните биеха с техния бавен, сърцераздирателен ритъм. Оркестърът свиреше траурния си марш. Лафетът тръгна. Хората величествено завървяха след него, мъжете изправени и строги, жените леко повдигнали полите си над незаличимите следи, оставяни от кавалерията. Всички бяха там — Корнилия Руис, мисис Моралес, Галвес, Торели и дебелата му жена, мисис Палочико, предателят Тито Ралф, Сладура Рамирес, мистър Мачадо, всеки, който бе свързан с нещо с Тортила Флет, и всички други — бяха там.

Беше ли чудно тогава, че приятелите не можеха да понесат своя позор и унижение? Известно време, поддържани от героична храброст, те крадешком вървяха по тротоара.

Джизъс Мария рухна пръв. Той зарида от срам, защото неговият баща беше богат и уважаван борец-състезател. Джизъс Мария наведе глава и хукна, а петимата приятели го последваха с петте кучета, които заскачаха зад тях.

Преди още да се появи шествието, приятелите на Дани лежаха във високата трева, която ограждаше гробището. Службата беше кратка, военна. Ковчегът бе спуснат, пушките изгърмяха, тръбата изсвири заря и при нейния звук Енрике, Пухчо, Пахарито, Рудолф и сеньор Алек Томпсън обърнаха назад главите си и завиха. Пирата се гордееше с тях в този момент!

Всичко свърши твърде скоро. Приятелите бързо побягнаха обратно, за да не ги видят хората.

И все пак на път за в къщи те минаха покрай безлюдната къща на Торели. Пайлън се намъкна през прозореца и изнесе два галона вино. После бавно се върнаха в тихата къща на Дани. Тържествено напълниха бурканите и отпиха.

— Дани обичаше вино — казаха те, — Дани се радваше, когато има малко вино.

— Следобедът мина и дойде вечерта. Всеки от тях си сърбаше от виното и скиташе в миналото. В седем часа засраменият Тито Ралф влезе с кутия пури, които бе спечелил на едно стрелбище. Приятелите запазиха по една пура, изплюха се и отвориха втория галон. Пабло опита няколко тона от песента „Тули пан“, да види дали му е добър гласът.

— Корнилия Руис е сама днес — каза замислено Пайлън.

— Може би ще бъде редно да изпеем няколко ТЪЖНИ песни — каза Джизъс Мария.

— Но Дани не обичаше тъжни песни — настоя Пабло. — Той обичаше от ония, бързите, за горещите жени. Всички мрачно кимнаха.

— Да, Дани беше цар с жените!

Пабло започна втория куплет на „Тули пан“, Пайлън му помогна малко, а към края и другите запригласяха.

Когато песента свърши, Пайлън смукна от пурата си, но тя беше загаснала.

— Тито Ралф — каза той, — защо не донесе китарата, та да си попеем по-хубаво?

Той пак запали пурата си и хвърли кибритената клечка.

Малката горяща пръчица падна на един стар вестник край стената. Всички наскачаха и почнаха да тъпчат пламъците, но изведнъж бяха осенени от една божествена мисъл и пак се върнаха по местата си. Те се спогледаха и се усмихнаха с мъдрата усмивка на безсмъртните и обезнадеждените. Като насън виждаха как пламъкът трепти и почти угасва, а после отново се издига. Видяха го как цъфти по тапетите. Така чрез малките външни причини се намесват самите богове. Мъжете се усмихваха, докато тапетите горяха и огънят подхвана сухата дървена стена.

Така трябваше да свърши, о, мъдри приятели на Дани! Нишката, която ви свързваше, е скъсана. Магнитът, който ви привличаше, е изгубил силата си. Някой чужд човек ще вземе къщата, някой безрадостен роднина на Дани. По-добре този символ на свято приятелство, този хубав дом на празненства и боеве, на любов и утеха да умре тъй, както умря Дани, с едно последно славно и безнадеждно предизвикателство към боговете.

Те седяха и се усмихваха. А пламъкът се издигаше до тавана, прониза покрива и забоботи навън. Чак тогава приятелите на Дани станаха от столовете и като сомнамбули излязоха през вратата.

Пайлън, който извличаше облага от всеки урок, прибра остатъка от виното със себе си.

От Монтерей пропищяха сирени. Пожарните коли зареваха по нанагорнището на втора скорост. Фаровете играеха между дърветата. Когато пожарната команда пристигна, къщата представляваше едно огромно и тъпо огнено копие. Маркучите заляха с вода дърветата и храстите, за да не позволят на пожара да се разрасне.

Между събралите се жители на Тортила Флет приятелите на Дани стояха като омагьосани и гледаха, докато най-после от къщата остана една купчина черна, димяща пепел. Тогава пожарните коли се обърнаха и заслизаха от хълма.

Жителите на Тортила Флет се стопиха в мрака. Приятелите на Дани още стояха и гледаха димящите развалини. Те се спогледаха странно, после пак се взряха в изгорялата къща. А след малко се обърнаха и бавно се отдалечиха, всеки сам по своя път.

Край
Читателите на „Тортила Флет“ са прочели и: