Джон Стайнбек
Тортила Флет (11)

10
КАК ПРИЯТЕЛИТЕ УТЕШИХА ЕДИН ЕФРЕЙТОР И ПОЛУЧИХА В ОТГОВОР УРОК ПО БАЩИНСКА ЕТИКА

Джизъс Мария Коркоран беше образец на човечност. Той винаги се опитваше да облекчи страданието, да излекува скръбта, да сподели щастието. Нямаше друг Джизъс Мария, лош или нечестив. Неговото сърце беше достъпно за всеки, който се нуждаеше от него. Неговите находчивост и остроумие бяха на разположение на всеки, който чувствуваше липсата им по-остро, отколкото Джизъс Мария.

Не друг, а той носи на гръб Хосе де да Нарие четири мили, когато Хосе си счупи крака. А когато мисис Палочико изгуби любимата си коза, онази, хубавата, дето даваше млекце и сирене, пак Джизъс Мария намери дирите на козата, спаси я от заколение и накара Големия Джо да я върне обратно. Джизъс Мария беше и оня, който един път извади пияния Чарли Марш от канавката, където той лежеше в собствената си мръсотия — подвиг, за който се изисква не само добро сърце, но и здрав стомах.

Заедно със способността си да върши добрини Джизъс Мария притежаваше и таланта да намира положения, при които се създаваше нужда да се вършат добрини.

Той си беше спечелил такава слава, че веднъж Пайлън бе рекъл:

— Ако този Джизъс Мария се бе посветил на църквата, аз ви казвам, че Монтерей щеше да има свой светец в календара!

Джизъс Мария разливаше доброта от най-дълбоките гънки на душата си и още със самото си отдаване добротата се възобновяваше.

Джизъс Мария имаше обичай да стои всеки ден край пощата, първо, защото можеше да срещне там много свои познати и, второ, защото на ветровития ъгъл край пощата можеше да разглежда краката на толкова много момичета. Не трябва да се смята, че в това второ съображение се криеше някаква вулгарност. По-скоро бихме могли да обвиним някого, че ходи в художествената галерия или на концерти. Джизъс Мария просто обичаше да гледа краката на момичетата.

Един ден, след като два часа бе висял край пощата с много малко успех, той стана свидетел на жална сцена. По тротоара вървеше полицай, който водеше младо, около шестнайсетгодишно момче, а момчето носеше бебе, увито в парче сиво одеяло. Полицаят казваше:

— Пет пари не давам, че не ти разбирам приказките! Ти не можеш да седиш цял ден в канавката. Ще видим ние кой си ти.

А момчето, на испански, с особен акцент, казваше:

— Но, сеньор, аз не правя нищо лошо. Защо ме арестувате?

Полицаят видя Джизъс Мария.

— Хей, паисано! — викна той. — Я виж какво ми дрънка тоя метис!

Джизъс Мария се приближи и заговори момчето:

— Мога ли да ви бъда полезен?

От радост момчето изля цял куп думи.

— Дойдох тук да търся работа. Едни мексиканци ми казаха, че тук имало работа, а няма никаква работа, Аз си седях в канавката да си почина, когато този човек дойде и ме задърпа.

Джизъс Мария кимна и се обърна към полицая:

— Направил ли е малкият някакво престъпление?

— Не, но вече три часа седи в канавката на улица Алварадо!

— Той е мой приятел — каза Джизъс Мария. — Аз ще се погрижа за него.

— Добре тогава, но го дръж по-далеч от канавката!

Джизъс Мария и неговият нов приятел тръгнаха нагоре.

— Аз ще те заведа в къщата, където живея. Там все ще намерим нещо за хапване. Какво е това бебе?

— Това е моето бебе — каза момчето. — Аз съм ефрейтор и това е моето бебе. То сега е болно, но когато порасне, ще стане генерал!.

— От какво е болно то, господин ефрейтор? — Той откри лицето на бебето и то наистина изглеждаше много зле.

Съчувствието на Джизъс Мария се увеличи.

— Къщата, където живея, принадлежи на моя приятел Дани и той е много добър човек, господин ефрейтор. Той е човек, на когото можеш да разчиташ, когато си в беда. Виж какво, сега ние ще отидем там и този Дани ще ни даде подслон. Моята приятелка мисис Палочико има коза, така че от нея ще заемем и малко мляко за бебето.

За първи път по лицето на ефрейтора се появи доволна усмивка.

— Хубаво е да имаш приятели — каза той. — В Тореон аз имах много приятели, които биха стигнали до просешка тояга, само и само да ми помогнат. — Той почна да се хвали малко пред Джизъс Мария. — Някои от тях са богати хора, но, разбира се, не знаят, че сега съм изпаднал в нужда.

Пайлън им отвори вратата на двора и те влязоха заедно. Дани, Пабло и Големия Джо седяха във всекидневната и чакаха както всеки ден да стане чудо, което да им донесе храна. Джизъс Мария натика момчето в стаята.

— Това е един млад войник, ефрейтор — обясни той. — Носи бебе и бебето е болно.

Приятелите пъргаво наскачаха. Ефрейторът отгърна сивото одеяло от лицето на бебето.

— Наистина е болно — каза Дани. — Може би ще трябва да викнем доктора. Но войникът поклати глава.

— Никакви доктори. Не обичам доктори. Това бебе не плаче и не яде много. Може би, като си почине, ще му мине.

В този миг Пайлън влезе и погледна бебето.

— Това бебе е болно — каза той.

Пайлън веднага пое командуването в ръцете си, Разпореди Джизъс Мария да иде при мисис Палочико, за да заеме малко козе мляко; Големия Джо и Дани — да потърсят някоя щайга, да я натъпчат със сено и да я подплатят с овча кожа. Ефрейторът стоеше насред всекидневната и кротко се усмихваше на тези добри хора. Най-после бебето бе сложено в щайгата, но очите му бяха равнодушни и то отказа да пие млякото.

Пирата влезе и донесе торба скумрии. Приятелите сготвиха рибата и я сложиха за вечеря. Бебето не яде дори и от скумрията. Един след друг приятелите скачаха и отиваха да видят бебето. Когато се навечеряха, те насядаха край печката и се приготвиха за спокойна вечер.

Ефрейторът седеше мълчалив и не говореше нищо за себе си. Приятелите бяха малко обидени от това, но разбираха, че с течение на времето той ще им разкаже всичко. Пайлън, за когото знанието беше като злато — трябва да копаеш, за да си го набавиш, — подхвърли няколко примамки, за да разбие сдържаността на ефрейтора.

— Рядко нещо е човек да види млад войник с бебе в ръце — деликатно подметна той. Ефрейторът се ухили от гордост. Пабло добави:

— Това бебе сигурно е било намерено в градината на любовта, А този вид бебета са най-хубавите, защото в нея има само добри неща.

— Ние също сме били войници — каза Дани. — Когато умрем, ще ни закарат върху лафет до гроба и цяла една стрелкова бригада ще гръмне в залп за нас.

Те почакаха да видят дали ефрейторът ще поправи поведението си след възможността, която му предлагаха. Ефрейторът отговори на очакванията им.

— Вие сте добри към мене — каза той. — Вие сте така добри и мили, както биха били моите приятели в Тореон. Това е моето бебе, бебето на моята жена.

— А къде е твоята жена? — попита Пайлън. Ефрейторът спря да се усмихва.

— Тя е в Мексико — каза той. После се оживи. — Аз срещнах един човек и той ми рече нещо много интересно. Каза ми, че човек може да направи от едно бебе каквото пожелае. „Ти само от време на време ще казваш на бебето какво искаш да стане то и когато порасне, то ще стане това“ — каза той. И сега аз непрестанно казвам на моето бебе: „Ти ще станеш генерал.“ Вие как мислите — ще стане ли?

Приятелите учтиво кимнаха.

— Може би ще стане — каза Пайлън. — Никога не съм чувал за такова нещо.

— По двайсет пъти на ден му казвам: „Мануел, един ден ти ще станеш генерал. Ти ще имаш еполети и много ордени. Сабята ти ще е от злато. Ще яздиш жребец. Какъв живот те чака, Мануел!“ Човекът рече, че той сигурно ще стане генерал, ако-аз му казвам, че ще стане.

Дани се надигна и отиде до щайгата.

— Ти ще станеш генерал — каза той на бебето. — Когато пораснеш, ще станеш голям генерал!

Другите се струпаха около него да видят дали заклинанието има някакъв резултат.

Пирата прошепна: „Ти ще станеш генерал“ и се запита дали същият метод би могъл да се приложи и към кучетата.

— Бебето е много болно — каза Дани. — Трябва да го държим на топло.

Те се върнаха по местата си.

— И тъй, твоята жена е в Мексико? — подхвърли Пайлън.

Ефрейторът набърчи чело, замисли се за малко и после се усмихна светло.

— Аз ще ви кажа за нея. Това не е нещо, което се казва на непознати, но вие сте ми приятели. Аз бях войник в Чихуахуа и бях прилежен и чист, и редовно си смазвах пушката и затова станах ефрейтор. И тогава се ожених за едно хубаво момиче. Не знам дали тя не се ожени за мене заради нашивката на пагона, но беше много хубава и млада. Очите й светеха, имаше хубави бели зъби, а косата й беше дълга и лъскава. И така съвсем скоро се роди бебето.

— Това е хубаво — каза Дани. — Ще ми се да съм на твое място. Няма нищо по-хубаво от едно бебе.

— Да — потвърди ефрейторът. — Аз бях щастлив. Но ето че отидохме да кръстим бебето, а аз носех колан, макар че не го пише никъде в устава. И когато излязохме от църквата, един капитан с пагони, с колан и със сабя от сребро видя жена ми. И скоро жена ми избяга, И тогава аз отидох при този капитан и му казах: „Върни ми жената!“, а той ми каза: „На тебе май не ти е мил животът, щом приказваш така на по-старши!“

Ефрейторът разпери ръце и вдигна рамене, за да покаже скритата си мъка.

— О, разбойник! — извика Джизъс Мария.

— И тогава ти събра приятелите си, нали? И тогава ти уби този капитан, нали? — отгатна Пайлън. Ефрейторът погледна срамежливо.

— Не. Нищо не можеше да се направи. Първата нощ някой стреля по мене през прозореца. Вторият ден едно оръдие гръмна по погрешка и снарядът падна толкова близо до мене, че взривът ме събори, И тогава аз напуснах това място и взех бебето със себе си.

По лицата на приятелите се изписа свирепост, а очите им опасно засвяткаха. Пирата изръмжа от своя ъгъл, и кучетата също изръмжаха.

— Ах, защо не сме били там! — извика Пайлън. — Щяхме да го накараме оня капитан да се проклина, че се е родил. Моят дядо веднъж бе пострадал нещо от един свещеник и той вкара тоя свещеник в един обор и го върза гол на един стълб, а до него остави едно малко теле-сукалче. О, има си то начини!…

— Аз бях само ефрейтор — каза момчето. — Не можех да не избягам.

Сълзи на срам бликнаха от очите му.

— Кой би помогнал на един ефрейтор, когато срещу него е един капитан? Затова аз избягах с бебето Мануел. Във Фреско срещнах този мъдър човек и той ми каза как да направя от Мануел това, което искам. И аз сега казвам по двайсет пъти на ден на бебето:

„Ти ще станеш генерал. Ти ще носиш еполети и златна сабя.“

Това беше драма, пред която експериментите на Корнилия Руис изглеждаха неинтересни и празни. Това беше положение, което изискваше действие от страна на приятелите. Но мястото, където се бе разиграла драмата беше толкова далече, че тяхната намеса беше невъзможна. Те с възхищение гледаха ефрейтора. Той беше толкова млад за такова приключение.

— Как ми се ще — каза злобно Дани — да бяхме сега в Тореон. Пайлън щеше да изготви план за действие. Много лошо е, че не можем да отидем там.

Големия Джо Портаджи стоеше буден, което показваше колко много го е очаровала историята за ефрейтора. Той отиде до щайгата и погледна вътре.

— Ти ще станеш генерал — каза той. И после: — Хей! Я гледайте! Това бебе мърда много особено!

Приятелите се струпаха около него. Спазмите бяха вече почнали. Малките крачета ритаха надолу, а след това се изпъваха. Ръчичките безпомощно се помъчиха да хванат нещо, после бебето се изви и потрепера.

— Доктор! — викна Дани. — Да викаме доктор! Но и той, и всички други знаеха, че няма смисъл да викат никого. Настъпващата смърт носи мантия, която никой не може да сбърка. Докато те гледаха, бебето се вцепени и борбата свърши. Устата му зина, Бебето беше мъртво. Дани кротко покри щайгата с одеялото. Ефрейторът стоеше съвсем изправен и се взираше пред себе си толкова поразен, че не можеше нито да говори, нито да мисли.

Джизъс Мария положи ръка на рамото му и го заведе до един стол.

— Ти си съвсем млад — каза той, — Ще имаш още много бебета.

Ефрейторът изохка:

— Та то е мъртво сега! И никога няма да стане генерал с колан и сабя!

В очите на приятелите имаше сълзи. В ъгъла кучетата отчаяно квичаха. Пирата беше заровил голямата си глава в козината на сеньор Алек Томпсън.

С мек глас, който звучеше почти като благословия, Пайлън каза:

— Сега ти сам трябва да убиеш този капитан. Ние ценим твоя благороден план за отмъщение, но той е вече остарял и ти трябва сам да отмъстиш. Стига да можем, ще ти помогнем и ние.

Ефрейторът обърна към Пайлън неразбиращ поглед.

— Да отмъстя? — попита той. — Да убия капитана? Какво говориш ти?

— Твоят план беше съвсем ясен — каза Пайлън. — Бебето щеше да порасне и да стане генерал; и след време то щеше да намери този капитан и да го убие в бавни мъки. Това беше добър план. Чакаш дълго време и след това нанасяш удара! Ние, твоите приятели, напълно го одобряваме.

Ефрейторът с изумление загледа Пайлън.

— Какво е пък това? — рече той. — Аз нямам нищо общо с този капитан. Той е капитан.

Приятелите пристъпиха напред. Пайлън изкрещя:

— Тогава защо е била цялата тази работа? Защо е трябвало бебето да става генерал?

Ефрейторът изглеждаше малко смутен.

— Ами че дълг на всеки баща е да иска за детето си нещо хубаво! Аз исках Мануел да е по-щастлив от мене.. — И това е всичко? — извика Дани.

— Вижте какво! — каза ефрейторът. — Моята жена беше хубава и не беше някаква курва. Тя беше добра жена и този капитан я взе. Той имаше малки пагони и малък колан, а сабята му беше само посребрена. Помислете си — каза ефрейторът и разпери ръце, — щом този капитан с малки пагони и малък колан може да ми вземе жената, какво би могъл да вземе един генерал с голям колан и златна сабя!

Настъпи дълго мълчание, през което Дани, Пайлън, Пабло, Джизъс Мария, Пирата и Големия Джо Портаджи размисляха над този възглед. И когато го премислиха, зачакаха Дани да се изкаже.

— Жалко е — каза Дани най-после, — че толкова малко родители вземат тъй присърце щастието на децата си. Сега на нас ни е мъчно повече от всякога, че бебето си отиде. Какъв ли щастлив живот го очакваше с баща като тебе!

Всички приятели тържествено кимаха с глави.

— Какво ще правиш сега? — попита Джизъс Мария, който пръв беше открил ефрейтора.

— Ще се върна в Мексико — каза ефрейторът. — По душа аз съм войник. Може би ако продължавам редовно да си смазвам пушката, някой ден аз самият ще стана офицер. Кой знае?

Шестимата приятели го погледнаха възхитени. Те бяха горди, че познават такъв човек.