Джон Стайнбек
Безпътният автобус (1)

ГЛАВА 1

Послушайте с потребното смирение,

На тази притча дайте уважение.

Наречена е тя игра на нрави:

Как Смъртните пред Бога се изправят,

Как дните си живеем чак до края

И колко преходни това ни прави.

 

„Смъртният“, XV в.

На четиридесет и две мили от Сан Исидро, на една от големите магистрали север-юг в Калифорния има кръстопът, известен под името Бунтарския ъгъл от кажи-речи, осемдесет години насам. Оттук под прав ъгъл тръгва черен път на запад и върви четиридесет и девет мили, докато се съедини с друга магистрала север-юг, водеща от Сан Франциско до Лос Анджелос и, разбира се, Холивуд. В тази част на щата всеки, който иска да се придвижи от долината към брега, трябва да поеме пътя от Бунтарския ъгъл, който извива през рътлини и през една малка пустиня, през нивя и планини, докато накрая стигне крайбрежната магистрала точно насред градчето Сан Хуан де ла Крус.

Бунтарския ъгъл бил наречен така през 1862 година, Говори се, че някакво семейство на име Бланкън държало ковачница при кръстовището. Бланкънови заедно със зетьовете си били бедни, неуки, горделиви и гневливи кентъкчани. Тъй като нямали ни покъщнина, ни друго имущество, от изток довлекли със себе си само онова, което притежавали — предразсъдъците и политиката. Макар да нямали роби, били готови въпреки всичко да продадат живота си заради свободата на робовладелчеството. Когато войната почнала, Бланкънови обсъдили дали да не се върнат през целия безмерен Запад, за да се бият за Конфедерацията. Но пътят бил дълъг, били го изминавали вече, пък било и прекалено далеко. Така, тъкмо в Калифорния, която преимуществено била за Севера, Бланкънови отцепили сто и шейсет акра земя плюс една ковачница от Съюза и причислили Бланкъновия ъгъл към Конфедерацията. Говори се също, че изкопали окопи и че в ковачницата пробили бойници за пушки, за да отбраняват своя остров от омразните янки. А янките, които били предимно мексиканци, германци, ирландци и китайци, били далеч от мисълта да ги нападат и дори се гордеели с тях. Бланкънови никога не били живели толкоз добре — врагът им носел пилета, яйца и свински наденички във време на сеч, и то защото всеки смятал, че независимо от каузата, такъв кураж трябва да бъде зачетен. Земята им била наречена Бунтарския ъгъл и запазила това име и до днес.

След войната Бланкънови станали мързеливи и свадливи, изпълнени със злоба и недоволство, като всеки победен народ, и тъй като гордостта им се изпарила с войната, хората престанали да водят конете си за подковаване и да точат плуговете си при тях. Накрая това, което армията на Съюза не могла да свърши със силата на оръжието, извършила Първата национална банка на Сан Исидро, като обявила ипотеката им за просрочена.

Днес, след осемдесет и толкова години, никой не помни за тях почти нищо, освен че били крайно честолюбиви и крайно неприятни. В последвалите години работната ръка се сменила много пъти, докато земята не била погълната от империята на един вестникарски крал. Ковачницата изгоряла, била построена наново и пак изгоряла, а това, което останало от нея, било превърнато първо в гараж с помпи за бензин, после в магазино-ресторант и гаражо-сервиз. Когато Хуан Чикой и жена му я купиха и той получи документ за правоуправление на обществено превозно средство от Бунтарския ъгъл до Сан Хуан де ла Крус, бившата ковачница стана всичко изброено дотук плюс автобусна спирка. Бунтарите Бланкън изчезнаха от лицето на земята благодарение на честолюбието си и ниския праг на обидчивост, който е пробна мярка за невежество и мързел, и сега никой не помни дори как са изглеждали. Бунтарския ъгъл обаче е широко известен и семейство Чикой — обичани навред.

Зад бензиновите помпи се намираше малък ресторант с тезгях и кръгли, неподвижни столчета, а отделно три маси за онези, които желаят да се хранят по-стилно. На масите сядаха рядко, защото бе прието, когато мисис Чикой сервира на маса, да й се плаща с бакшиш, а на тезгяха — без бакшиш. На първата лавица зад тезгяха имаше сладки кифлички, рогчета и понички; на втората — консерви супа, портокали и банани, а на третата, в отделни кутии, пшеничени, ори зови, овесени ядки и разни други измъчени зърнени храни. В единия край зад тезгяха беше грилът, до него умивалникът, след туй два крана за бира и сода, а до тях отделения за сладолед. На самия тезгях между отделните преградки за хартиени салфетки, процепите за монета на джук-бокса, солта, черния пипер и кечъпа бяха наредени пасти под големи похлупаци от пластмаса. Където имаше място, стените бяха богато облепени с календари и афиши с най-невероятни, бляскави момичета с напомпани гърди и тесни ханшове — блондинки, брюнетки и червенокоси, винаги така развити в бюста, че ако съди по основния интерес у художника и зрителя, някой посетител от друг животински вид би могъл да заключи, че детеродното огнище у хората се намира в млечните жлези.

Алис Чикой, или мисис Хуан Чикой, която работеше сред бляскавите момичета, бе широка в ханша, с хлътнали гърди и стъпваше тежко на петите си. Не ревнуваше ни най-малко момичетата от календарите или от рекламата за кока-кола. Тя лично никога не беше виждала такива като тях и изобщо не вярваше някой някога да е виждал. Алис пържеше яйца и кюфтета, притопляше супата от консервените кутии, точеше бира, загребваше сладолед, а привечер краката я боляха и от тях ставаше тросната и заядлива. С напредването на деня завитата на челото й букла се разпускаше и увисваше край лицето й влажна и на клечки — Алис първо я отмяташе с ръка, а накрая просто я издухваше от очите си.

До ресторанта се намираше преобразуваният от последната ковачница гараж, където таванът и гредите бяха все още черни от саждите на старата работилница и където господствуваше Хуан Чикой, когато не караше автобуса между Бунтарския ъгъл и Сан Хуан де ла Крус. Внушителен и стабилен човек бе Хуан Чикой, наполовина мексиканец и наполовина ирландец, някъде към петдесетгодишен, с ясни черни очи, с хубава гъста коса и красиво смугло лице. Алис Чикой беше влюбена в него до безумие, но и малко се страхуваше от него, защото той си беше мъж, а пък мъже нямаше кой знае колко много, както беше установила тя, И изобщо в света няма кой знае колко много мъже, както рано или късно установява всеки.

В гаража Хуан Чикой лепеше спукани гуми, продухваше въздушните тапи от бензиновите проводи, почистваше твърдата като диамант прах от давещите се карбуратори, поставяше нови уплътнители на кашлящите бензинови помпи и изобщо правеше всички ония дреболии, от които автомотолюбителите не разбират абсолютно нищо. С тези неща той се занимаваше извън промеждутъка от десет и половина до четири. Тогава караше автобуса с пътниците, стоварени от големите коли на Грейхаунд на Бунтарския ъгъл, до Сан Хуан де ла Крус, а оттам връщаше други до Бунтарския ъгъл, откъдето ги вземаше пак автобус на Грейхаунд заминаващ или на север в четири и петдесет и шест, или на юг в пет и седемнайсет.

Докато Чикой отсъствуваше по маршрута, задълженията му в гаража изпълняваха различни дангалаци или направо неузрели млади мъже, които повече или по-малко чиракуваха. Никой не се задържаше за дълго. Нехайните клиенти със задръстени карбуратори не можеха и да допуснат каква съсипия бяха в състояние да стоварят тия чираци върху един мотор. И докато Хуан Чикой беше превъзходен механик, помощниците му бяха младоци, които киснеха през почивките в ресторанта, пускаха петцентови монети в джук-бокса и се разправяха безобидно с Алис Чикой. Шансът непрекъснато зовеше тези млади мъже, теглейки ги все на юг, към Лос Анджелос и, разбира се, Холивуд, където след време ще се сберат младежите от целия свят.

Зад гаража имаше две барачки с дъсчени врати, на едната от които пишеше „Мъже“, на другата — „Жени“. Към всяка водеше пътечка — една покрай десния край на гаража и друга — покрай левия.

Това, което характеризираше Бунтарския ъгъл и заради което той се забелязваше от километри сред обработените поля, бяха големите горуни, които растяха край гаража и ресторанта. Високи и гиздави, с черни стволове и клони, лете яркозелени, черни и замислени зиме, тези дъбове биеха на очи в разлатата, плоска долина. Никой не знае дали Бланкънови ги бяха посадили, или просто се бяха заселили край тях. Последното изглежда по-вероятно. Първо, защото не е известно те да са засаждали растение, което да не могат да ядат, и второ, защото дърветата изглеждаха по-стари от осемдесет и пет години. Биха могли да бъдат двестагодишни, а от друга страна, възможно е корените им да бяха попаднали на подземен извор, от който бързо са се развили такива големи всред тази полупустинна земя.

Грамадните дървета засенчваха спирката през лятото и пътниците често прислоняваха колите си под тях, обядваха и охлаждаха прегретите мотори. Постройката също беше приятна: боядисана ярко в червено и зелено, с широк ред мушката около ресторанта с червени цветове и гъсти като жив плет — тъмнозелени листа. Белият чакъл пред и около бензиновите помпи всекидневно се заравняваше и оросяваше. В ресторанта и гаража имаше системност и порядък. Например по кавиците в ресторанта консервите супа, кутиите зърнени закуски и дори грейпфрутите бяха подредени в пирамидки — четири най-долу, след туй три, после две и най-отгоре се крепеше една. Същото важеше за бутилките масло в гаража, а ремъците за перки висяха на пирони, наредени прилежно по големина. Станцията беше много добре поддържана. Прозорците на ресторанта бяха замрежени срещу мухи, а вратата, също с мрежа, затръшваха при всяко влизане или излизане — понеже Алис Чикой мразеше мухите. В свят, който на Алис не й беше леко да проумее или понесе, мухите бяха върховното и при това зло бреме, стоварено върху нея. Тя ги мразеше с жестока-омраза и смъртта на една муха, причинена от мухобойка, или бавното й давене в лепкавия слой на мухоловката, създаваха на Алис опияняващо удоволствие.

Както при Хуан в гаража обикновено се изнизваха млади помощници, така и Алис непрекъснато наемаше момичета да й помагат в кухнята. Тези момичета — непохватни, замечтани и грозновати, защото хубавелките обикновено тръгваха след някой и друг ден подир някой посетител, — изглежда, вършеха малко, що се отнася до работата. Разнасяха мръсотия с влажните парцали, залисваха се над списания с киноартисти и въздишаха пред джук-бокса, а най-новата беше със зачервени очи, имаше хрема и пишеше дълги и пламенни писма на Кларк Гейбъл. Алис Чикой подозираше всяка от тях, че пуска вътре мухи. Норма, най-новата, беше изпитала неведнъж силата на езика й по повод мухите.

Сутрин на Бунтарския ъгъл се вършеше неизменно едно и също. Още с развиделяването, а през зимата и по-рано, лампите в ресторанта светваха и Алис подгряваше самовара за кафе (огромно идолоподобно сребристо съоръжение, което бъдещите археолози може да определят като божеството на расата на амеркините, които били предхождани от атомитите, които пък на свой ред по неизвестни причини изчезнали от лицето на земята). Ресторантът бе вече затоплен и приветлив, когато първите уморени шофьори на камиони се отбиваха да закусят. След тях пристигаха търговските пътници, забързани към градовете на юг още по тъмно, за да разполагат с цял ден за делова работа. Търговските пътници спираха винаги щом забележат камион, защото всеобщо е убеждението, че камионджиите са най-добрите познавачи на кафе и храна по пътя. До изгрев и първите туристи, пътуващи със собствени коли, започваха да идват за закуска и пътна информация.

Туристите, идващи от север, слабо интересуваха Норма, но идващите от юг и особено онези, които пристигаха по прякото шосе от Сан Хуан де ла Крус и които вероятно са били в Холивуд, направо я пленяваха. За четири месеца Норма се запозна лично с петнайсет души, които бяха ходили в Холивуд — петима, които работили на снимачна площадка, и двама, които видели Кларк Гейбъл очи в очи. Вдъхновена от последните двама, появили се бързо един след друг, тя написа писмо от дванайсет страници, започващо с „Драги г-и Гейбъл“ и завършващо със „С любов, Ваш приятел“. Тя често потръпваше при мисълта да не би мистър Гейбъл да открие, че го е писала тя. Норма беше вярно момиче. Нека другите перушани да търчат подир изгряващите звезди — разните там Синатри, Ван Джонсъновци, Сонита Тъфтс. Дори през войната, когато нямаше филми с Кларк Гейбъл, Норма му остана вярна, като топлеше мечтата си с една цветна снимка на мистър Гейбъл в униформа на летец с две ленти 50-калиброви патрони през рамо. Тя често се присмиваше на Сони Тъфтс. Харесваше по-възрастните мъже с интересни лица. Понякога, докато търкаше тезгяха с мокрия парцал, широките й замечтани очи се спираха на замрежената врата и обръщайки бялото нагоре, за миг леко се притваряха. В такъв момент, можете да бъдете сигурни, в тайната градина на ума й Кларк Гейбъл тъкмо влиза в ресторанта, зяпва, щом я вижда, и застава там: устните му — леко открехнати и в очите му — осенението, че това е неговата жена. А около него мухите щъкат безнаказано напред-назад. По-далеч никога не отиваше. Норма беше прекалено стеснителна. А освен туй и не знаеше как се правят тия неща. Целият й любовен живот представляваше на практика поредица от схватки по борба на задната седалка в някоя кола, при които главната й цел бе да се опази с дрехи на себе си. Досега тя бе побеждавала със силата на обикновената целеустременост. Ала чувствуваше, че мистър Гейбъл не само няма да върши такива работи, но и не би ги одобрил, ако чуеше за тях.

Норма носеше от немачкаемите рокли, рекламирани от народните магазини „Един долар“, макар естествено да имаше и една сатенена рокля за гости. Но ако човек се загледа по-отблизо, ще открие по някое дребно прелестно украшенийце дори върху евтините й рокли. Например мексиканската сребърна игла — изображение на календарния камък на ацтеките, дадена й по завещанието на нейната леля, за която Норма се бе грижила седем месеца и в същност искаше да получи шала от тюленова кожа и пръстена с барокови бисери и тюркоаз. Но те преминаха в друг клон на семейството. Норма имаше и огърлица с дребни кехлибарени мъниста от майка си. Никога не слагаше иглата и огърлицата едновременно. В добавка към тях притежаваше още два накита, които бяха чиста стъклария, хем тя знаеше, че са чиста стъклария. На дъното на куфара си държеше един напълнен със златен прах объл венчален пръстен и още един грамаден пръстен с бразилски брилянт. Двата общо струваха пет долара. Слагаше ги само когато лягаше да спи. Сутрин ги сваляше и ги пъхаше обратно в куфара. Никой в света не знаеше, че ги притежава. В леглото се приспиваше, като ги въртеше на средния пръст на лявата си ръка.

Спалната наредба на Бунтарския ъгъл бе съвсем проста. Непосредствено зад ресторанта покривът се спускаше над пристройка. В края на тезгяха се отваряше врата към спалнята-всекидневна на семейство Чикой, където се мъдреше двойно легло с плетена на една кука покривка, радио на поставка, два претъпкани със слама стола и една кушетка — комбинацията от трите наричаха гарнитура — и лампа за четене на метална стойка със зелен стъклен абажур. За стаята на Норма се минаваше през това помещение, защото, според теорията на Алис, младите момичета трябва малко да се надзирават и да не се оставят да подивеят. Норма трябваше да прекоси стаята на Чикой, за да отиде в тоалетната, или просто да прескочи през прозореца, както обикновено правеше. Стаята на чирака-механик се намираше пак до спалнята на семейство Чикой, само че от другата страна, със самостоятелен вход, и той ползуваше обраслата в лоза барачка с надпис „Мъже“ зад гаража.

Постройките, плътно и съразмерно една до друга, бяха удобни и приветливи. По времето на Бланкънови Бунтарския ъгъл представлявал едно съмнително място, потънало в нищета и мръсотия, ала двамата Чикой процъфтяха тук. Имаха пари в банката и следователно известна сигурност и щастие. Този остров, закрит от огромните дървета, се виждаше от километри-Не беше нужно да търсиш пътни знаци, за да откриеш Бунтарския ъгъл и пътя към Сан Хуан де ла Крус. В голямата долина житните ниви се равнееха далеч на изток, до планинските подножия и високите планини, а на запад свършваха по-близо, край заоблените възвишения, където дъбовете седяха като живи черни петна. Лете жълтият пек мрежеше, прежуряше и изпичаше с гневен поглед хълмовете, така че сянката на горуните над Бунтарския ъгъл бе нещо, което се очаква с нетърпение и се помни. А в големите дъждове през зимата ресторантчето бе топъл кът с кафе, боб с лют пипер и сладкиши.

В тучна пролет, когато тревата зеленее по ливадите и баирите, когато вълчият боб и маковете разкрасяват земята в синьо и огнено златно, когато исполинските дървета се събуждат в резедави млади листа — тогава нямаше по-прелестно място на света. Това не бе красота, която не забелязваш, защото си свикнал с нея. Тя стяга гърлото ти сутрин и свива стомаха ти от сладостна болка, когато слънцето я обхожда на залез. Сладкият мирис на вълчи боб и трева те кара да дишаш неспокойно, едва ли не сластно да се задъхваш. Тъкмо в този сезон на цъфтеж и буен растеж още преди виделина Хуан Чикой излезе с електрически фенер към автобуса. Карсън Пъпката, неговият помощник-механик, сънливо се препъваше след него.

Прозорците на ресторанта бяха още тъмни. Зад източните хребети небето дори не изсивяваше. До такава степен бе все още нощ, че кукумявките продължаваха да кряскат из полето. Хуан Чикой се приближи до автобуса, оставен пред гаража. В светлината на фенера той изглеждаше като огромен балон със сребърни прозорци. Карсън Пъпката, все още не напълно събуден, стоеше с ръце в джобовете и трепереше.

— не защото беше студено, а защото ужасно му се спеше.

От полята повя ветрец и донесе мириса на вълчи боб и уханието на напращяла земя, полудяла от родитба.