Джон Стайнбек
Тортила Флет (2)

1
КАК ДАНИ, ЗАВЪРНАЛ СЕ ОТ ВОЙНАТА, СТАНА НАСЛЕДНИК И КАК СЕ ЗАКЛЕ ДА ПОКРОВИТЕЛСТВУВА БЕЗДОМНИТЕ

Когато Дани се върна от армията, научи, че е станал наследник и собственик на имущество. Неговият „виехо“, дядо му, беше умрял и оставил на Дани двете малки къщи в Тортила Флет.

Когато Дани чу за това, почувствува се леко обременен от отговорностите на собствеността. Преди изобщо да погледне имуществото си, купи един галон червено вино и го изпи почти сам. Бремето на отговорността се свлече от него и най-лошите страни от природата му излязоха наяве. Той се развика, счупи няколко стола в игралния дом на улица Алварадо, предизвика две кратки, но блестящи сбивания. Никой не обърна особено внимание на Дани. Най-сетне неговите криви, разтреперани крака го доведоха до кея, където в този ранен утринен час рибарите италианци се трупаха, надянали гумените си ботуши, за да излязат в морето.

Расовата омраза победи здравия разум в Дани. Той заплаши рибарите.

— Сицилиянски простаци! — нарече ги той. — Отровна смрад от затворническа килия! Крастави кучета! — А после извика: — Вашта мамка въшлива!

Сложи си палеца на носа и направи няколко неприлични жеста около долната половина на тялото си. Рибарите само се ухилиха, махнаха с весла и казаха:

— Здрасти, Дани! Кога се върна? Намини довечера. Имаме от новото вино!

Дани беше вбесен. Той изкрещя:

— Плюя ви на главите келяви! А те отвърнаха:

— Довиждане, Дани! Довечера ще се видим. — После се качиха на малките си лодки, гребаха до фара, запалиха моторите и отпърпориха навътре.

Дани беше оскърбен. Той се върна към улица Алварадо, чупеше прозорци по пътя и на втората пресечка един полицай го хвана за ръката. Дани изпитваше голямо уважение към закона и затова безропотно се остави да го водят. Ако не се връщаше току-що от армията след победата над Германия, щяха да го осъдят поне на шест месеца. Но сега съдията го осъди само на тридесет дни.

И тъй, Дани престоя един месец върху нара си и градския затвор на Монтерей. Веднъж драскаше мръсни рисунки по стените, а друг път си мислеше за своята кариера в армията. Времето в тази килия на градския затвор течеше мъчително за Дани. Понякога докарваха по за една нощ някой пияница, но, общо взето, престъпността в Монтерей беше в застой и Дани стоеше самотен. Отначало дървениците го дразнеха малко, но после те свикнаха с вкуса му, а той с ухапванията им и между тях се възцари мир.

Дани измисли една сатирична игра. Като хванеше някоя дървеница, смачкваше я на стената, чертаеше с молива кръг около нея и пишеше: „Кметът Клъф“. После хващаше друга и пишеше имената на останалите градски съветници. За кратко време той украси едната стена със смачкани дървеници, всяка от които носеше името на някой изтъкнат местен функционер. Рисуваше им уши и опашки, правеше им дълги носове и мустаци. Тито Ралф, надзирателят, беше скандализиран, но не се оплака, защото Дани не беше включил в рисунките нито съдията, който го бе осъдил, нито полицейските власти. Дани изпитваше огромно уважение към закона.

Една нощ, когато затворът беше съвсем безлюден, Тито Ралф влезе в килията на Дани с две шишета вино. Един час след това той излезе за още вино и Дани го придружи. В затвора им беше станало скучно. При Торели купиха вино и стояха, докато собственикът ги изхвърли. Тогава Дани се изкачи по хълма и легна сред боровете да спи, а Тито Ралф се довлече обратно и написа доклад, че затворникът е избягал.

Когато яркото слънце събуди Дани по пладне, той реши да се крие целия ден, за да избегне преследването. Прибягваше и се спотайваше в храстите. Оттам надничаше скришом като гонена лисица. Привечер сметна, че-е спазил всички правила на прозорливостта, измъкна се и тръгна по работа.

Работата на Дани беше много проста. Той отиде до задната врата на един ресторант.

— Имате ли малко сух хляб за моето куче? — попита той готвача. И докато този доверчив човек увиваше хляба, Дани открадна две свински пържоли, четири яйца, един агнешки котлет и една мухобойка.

— Някой ден ще ви платя — каза той.

— Няма защо да плащаш за отпадъци. Ако не беше ги взел, щях да ги хвърля.

При тези думи Дани се почувствува по-добре; реши, че кражбата не е толкова страшна. Щом хората разбираха така нещата, той явно е невинен. Върна се при Торели, размени четирите яйца, котлета и мухобойката за една водна чаша гроздова ракия и се оттегли в гората, за да приготви вечерята си.

Нощта беше тъмна и влажна. Мъглата висеше като мека марля върху боровете, които пазеха земните граници на Монтерей. Дани наведе глава и забърза, за да намери подслон в гората. Пред себе си видя друга бързаща фигура и когато разстоянието намаля, позна припряната походка на своя стар приятел Пайлън. Дани беше щедър човек, но си спомни, че бе продал цялата си храна освен двете свински пържоли и торбата със сух хляб.

Няма да се обаждам на Пайлън — реши той. Виж го ти как върви, като че ли носи най-малко печена пуйка.

Внезапно Дани забеляза, че Пайлън ласкаво притиска палтото си на гърдите.

— Хей, Пайлън, амиго! — извика Дани.

Пайлън закрачи още по-бързо. Дани премина в тръс.

— Пайлън, мой малки приятелю! Къде си се понесъл така бързо?

Пайлън се покори пред неизбежното и зачака. Дани бе нащрек, докато се приближаваше, но гласът му Звучеше възторжено.

— Знаеш ли как съм те търсил, мой най-сладък от всички верни приятели! Ето, тук съм взел две големи пържоли от най-хубавото божие прасе и цяла торба сладък бял хляб. Дай да разделим тия дарове, Пайлън, мое мило и добро човече!

Оня вдигна рамене.

— Както кажеш — измърмори той яростно. Закрачиха заедно из гората. Пайлън беше озадачен. Най-после той се спря и загледа своя приятел.

— Дани — каза тъжно той. — Отде разбра, че имам шише с коняк под палтото?

— Коняк? — извика Дани. — Ти имаш коняк? Да не би да е за някоя болна стара майка? — добави наивно той. — Или да не би да го пазиш за нашия господ-бог Исус, когато отново се появи на земята? Че какъв съм аз, твоят приятел, та да съдя за какво ти е този коняк? Аз и не знам дори дали го имаш. А освен това не съм жаден. Няма и да го пипна. Виж, ти си вземи от пържолите, но твоят коняк си е само твой.

Пайлън отговори твърдо:

— Дани, съгласен съм да си разделим коняка честно, наполовина! Длъжен съм обаче да следя да не го изпиеш всичкия.

Тогава Дани промени темата:

— Аз ще приготвя пържолите ей в тая просека, а ти опечи сладките филийки от торбата! Сложи тук своя коняк! Тук той е по-добре — хем него ще гледаме, хем ще се гледаме един друг!

Накладоха огън, опекоха пържолите и изядоха твърдия хляб. Конякът бързо отстъпваше надолу в шишето. След като се наядоха, изтегнаха се край огъня и нежно засмукаха шишето като две изтощени пчели. Мъглата оцветяваше палтата им в сива влага. Вятърът скръбно въздишаше в клоните на боровете около тях. След време самотността налегна Дани и Пайлън. Дани си спомни своите изгубени приятели.

— Къде е Артър Моралес? — попита Дани, обърна длани нагоре и протегна напред ръце. — Загинал във Франция — отговори той сам, обърна длани надолу и отпусна ръце в отчаяние. — Загинал за родината. Загинал в далечна страна. Сега чужденци минават край гроба му и не знаят, че там лежи Артър Моралес. — Той отново обърна длани нагоре. — Къде е Пабло, този добър човек?

— В затвора — каза Пайлън. — Откраднал една гъска и се скрил в храстите. Но гъската го клъвнала, той изпищял и го хванали. Сега ще лежи шест месеца в затвора.

Дани въздъхна и промени темата, защото разбра, че най-разточително бе изразходвал единствения си познат, за когото можеше да се говори с възвишено чувство. Но самотността още го мъчеше и търсеше отдушник.

— А ние тук сме седнали… — започна най-сетне той.

— С отчаяни сърца — продължи Пайлън ритмично.

— Не, това не е стихотворение — каза Дани. — А ние тук сме седнали, бездомни. Дадохме живота си за родината и ето че сега нямаме покрив над главите си.

— Никога не сме и имали — каза Пайлън, за да го утеши.

Дани мечтателно засмука шишето, докато Пайлън го хвана за лакътя и го взе.

— Спомням си — каза Дани — вица за човека, който имал цели две къщи с фльорци… — За миг той остана с отворена уста. — Пайлън! — извика той. — Пайлън, мой скъпи приятелю от детинство! Забравих! Аз съм наследник! Имам две къщи!

— С фльорци? — попита Пайлън с надежда в гласа. — Ти си един пиян лъжец! — продължи той.

— Не, Пайлън, честна дума! Моят вйехо умря! Аз съм наследникът. Аз, любимият внук.

— Ти си единственият внук — каза реалистът Пайлън. — А къде са тия къщи?

— Нима не знаеш дома на моя вйехо в Тортила Флет, Пайлън?

— Тук, в Монтерей?

— Да, тук в Тортила Флет!

— А здрави ли са тия къщи?

Дани се отпусна назад, изнемощял от вълнение.

— Не знам. Съвсем забравих, че съм техен собственик.

Пайлън седеше мълчалив и съсредоточен. Лицето му стана печално. Той хвърли шепа борови игли в огъня и се взря в пламъците, които диво се извисиха между двамата и отново погаснаха. Дълго време той гледа лицето на Дани с дълбока тревога, после шумно въздъхна; още веднъж въздъхна.

— Всичко е свършено — каза той тъжно. — Хубавите времена отлетяха. На твоите приятели ще им бъде мъчно, но с какво може да помогне мъката им?

Дани пусна бутилката, Пайлън я пипна и я постави в своя скут.

— Защо свършено? — попита Дани. — Това пък какво е?

— То не е за пръв път — продължи Пайлън. — Докато човек е беден, той си мисли: ако имах пари, щях да ги разделя с моите добри приятели. Но щом дойдат парите, и щедростта изчезва. Така е и с теб, мой бивши приятелю. Ти се издигна над приятелите си. Сега си собственик. Ще забравиш приятелите си, които деляха всичко с теб, дори своя коняк!

Думите му сразиха Дани.

— Не, Пайлън! — извика той. — Аз никога няма да те забравя!

— Така мислиш сега — каза Пайлън студено. – Но когато имаш две къщи, в които да спиш, тогава ще видим. Тогава аз ще бъда само един беден паисано, а ти ще вечеряш на една маса с кмета.

Дани неуверено се надигна и се хвана за едно дърво.

— Пайлън, кълна се, че каквото имам, ще бъде твое! Докато имам къща, и ти ще имаш къща! Дай да пия!

— Трябва да го видя, за да го повярвам — каза Пайлън с обезкуражен глас. — Ако бъде така, то ще е чудо на чудесата. Хора ще идват от хиляди километри, за да го видят… А освен това шишето се свърши.