Джон Стайнбек
Тортила Флет (15)

14
ЗА ХУБАВИЯ ЖИВОТ В КЪЩАТА НА ДАНИ, ЗА ПОДАРЕНОТО ПРАСЕ, ЗА МЪКАТА НА ДЪЛГИЯ БОБ И ЗА НЕСПОДЕЛЕНАТА ЛЮБОВ НА СТАРИЯ РАВАНО

Паисаносите от Тортила Флет не употребяваха нито стенни, нито ръчни часовници. От време на време някой от приятелите по особен начин придобиваше часовник, но той го държеше само докато го замени с нещо, което му бе наистина необходимо. В къщата на Дани часовниците се ползуваха с добро име само като средство за размяна. За практически нужди служеше големият златен часовник на слънцето. Той бе по-добър от всеки друг часовник, а беше и по-сигурен, защото нямаше начин да се размени при Торели.

През лятото, когато стрелките на часовника показват седем часа, вече е приятно за ставане, но през зимата същото време няма никаква стойност. Колко по-добре е да се водиш по слънцето! Щом то изчисти върхарите на боровете и опре в предната веранда, независимо дали е лято или зима — ето тогава е подходящото време за ставане. Това е времето, когато ръцете на човека не треперят, нито пък стомахът се гърчи от празнота.

Пирата и неговите кучета спяха във всекидневната, неуязвими и топли в своя ъгъл. Пайлън, Пабло, Джизъс Мария, Дани и Големия Джо Портаджи спяха в спалнята. Колкото и да беше добър и великодушен, Дани никога не позволяваше друг да заема леглото му. Големия Джо се опита на два пъти и беше бит с тояга по петите, така че дори и той съзна неприкосновеността на леглото на Дани.

Приятелите спяха на пода, а завивките им бяха необикновени. Пабло имаше три овчи кожи, съшити в едно. Джизъс Мария спеше, като пъхаше ръцете си в ръкавите на един стар балтон, а краката си-в ръкавите на друг. Пайлън се загръщаше с голямо парче от килим. Повечето време Големия Джо просто се свиваше като куче и спеше в собствените си дрехи. Големия Джо нямаше никакви способности да задържи за дълго в своя собственост каквото и да било, но затова пък притежаваше добре разработения талант да разменя всичко, което минаваше през ръцете му, за малко вино. Така спяха те, понякога шумно, но винаги удобно. Една студена нощ Големия Джо се опита да заеме едно от кучетата, за да му топли краката, и бе добре изпохапан, защото кучетата на Пирата не можеха да се вземат в заем.

Завеси не покриваха прозорците, но щедрата природа бе засенчила стъклата с паяжини, прах и мръсни следи от дъждовни капки.

— Не ще е зле да се позачистят прозорците с малко сапун и вода — каза веднъж Дани.

Острият ум на Пайлън енергично се нахвърли върху поставения въпрос, макар и той да беше прекалено лесен за него. Той не изискваше усилие, достойно за неговата мощ.

— Ще влиза повече светлина — каза той. — И тогава, щом вътре е светло, няма да прекарваме толкова време на открито. А пък нощем, когато въздухът е отровен, нямаме никаква нужда от светлина.

Дани се оттегли от полесражението, защото разбра, че щом една толкова дребна забележка предизвиква такова категорично отхвърляне на предложението му, кой знае каква желязна логика би срещнал, ако настояваше повече. Прозорецът остана, както си беше, и с течение на времето нови и нови мухи, идваха да нахранят със своята кръв семейството на паяка и да оставят изсъхналите си трупове в паяжината по стъклото, нов прах се натрупваше над стария, и в спалнята цареше приятен полумрак, който даваше възможност дори и сред бял ден да се спи при здрачно осветление.

Спокойно си спяха приятелите, и само когато заран слънцето почукваше на прозореца и след като не успееше да влезе, посребряваше праха и блясваше с всички цветове на дъгата по крилете на мухите, приятелите се събуждаха, протягаха се и се оглеждаха за обущата си. Те знаеха, че щом слънцето свети, в прозореца, предната веранда е вече стоплена.

Те не се будеха бързо, не дигаха изведнъж завивките си, не увреждаха здравето си с резки движения. Не, те напускаха съня така бавно и кротко, както сапуненият мехур се издува от сламката. Все още полу-будни, полузаспали, те се изнизваха през пруста. Постепенно волята им се сгъстяваше. Наклаждаха огън, варяха си чай и го изпиваха в бурканите, а накрая се наместваха да се припекат на предната веранда. Пламтящите мухи описваха ореоли около главите им. Животът около тях пак добиваше очертанията си — същите очертания, които бе имал вчера и щеше да има утре. Разговорът започваше бавно, защото всеки от тях ценеше малкото сън, който още не го беше напуснал. От този час до късния следобед се проявяваше интелектуалното им приятелство. Тогава се повдигаха покриви, надничаше се в къщи, обсъждаха се различните доводи и се правеше равносметка на приключенията. Обикновено техните мисли се насочваха най-напред към Корнилия Руис, защото много рядко минаваше денонощие, през което Корнилия да не се замеси в някое любопитно и интересно приключение. И те бяха все такива едни особени приключения, че от тях не можеше да се извлече поука.

Слънцето блестеше в боровите иглички. Земята миришеше на сухо и хубаво. Кастилската роза пълнеше света с уханието на цветовете си. Това бяха едни от най-красивите часове за приятелите на Дани. Борбата за съществуване оставаше някъде далеч. Те отсъждаха тази или онази проява на своите ближни, но не от морална гледна точка, а от чисто човешки интерес. Всеки, който имаше да разкаже нещо хубаво, го пазеше за тия минути. Големите кафяви пеперуди идваха до розовия храст, кацаха по цветовете и бавно махаха крилете си, сякаш изпомпваха меден сок с крилата мощ.

— Видях Албърт Расмусен — каза Дани. — Идваше от къщата на Корнилия. Каква лудетина е тая Корнилия! Миг не може да стои мирно.

— Ами така си живее жената — рече Пабло. — Не съм от ония, дето дялат трески на хората, но някой път си мисля, че Корнилия е доста горещичка. На нея й се случват само две неща: любов и побоища.

— Добре де — каза Пайлън. — Какво от това?

— Тя никога няма мира — каза тъжно Джизъс Мария.

— Тя и не иска мира — каза Пайлън. — Дайте й мира и тя ще умре. Любов и побоища. Това беше хубаво казано, Пабло. Любов и побоища. И малко вино. Тогава човек винаги е млад, винаги е щастлив. Та какво е станало с Корнилия вчера?

Дани тържествуващо погледна Пайлън. Беше съвсем необичайно за него да не знае нещо, което се е случило. И сега Дани разбра по обидения и напрегнат вид на Пайлън, че той не е чувал за тази новина.

— Всички познаваме Корнилия — започна той. — Някой път мъжете й носят подаръци: кокошка, заек или зелка. Разни дребни неща, които Корнилия харесва. И тъй вчера Емилио Муриета занесъл на Корнилия едно прасенце, ей такова мъничко; хубаво, розово прасенце. Емилио намерил това прасенце в дерето. Когато го взел, старата свиня-майка го погнала, но той побягнал бързо и влязъл в къщата на Корнилия с това прасенце.

Този Емилио е много сладкодумен. Той казал на Корнилия: „Няма нищо по-хубаво от туй да си имаш прасенце. Яде, каквото му дадеш. Много мило животинче е. Ти ще го обикнеш това малко прасенце. Но ето че като порасне, характерът му ще се измени. Ще стане подло и злобно и ти няма да го обичаш вече. И тогава един ден то ще те ухапе и ти ще се ядосаш. И така ти ще го заколиш и ще го изядеш.“

Приятелите кимнаха сериозно и Пайлън каза:

— За някои работи Емилио не е без ум. Виж колко много хубави неща изкарва от това прасенце: привързаност, любов, отмъщение и храна. Някой път ще трябва да си поговоря с този Емилио.

Но приятелите усещаха, че Пайлън изпитва ревност към един такъв съперник в логиката.

— Карай нататък за прасето! — подкани Пабло.

— После — продължи Дани — Корнилия взела прасенцето и била много мила с Емилио. Тя казала, че когато станело време да се ядоса на прасенцето, Емилио можел да прескочи и да си хапне печено с нея. Тогава Емилио си отишъл. Корнилия стъкмила една кутия за прасенцето да си спи в нея до печката.

После няколко дами й дошли на гости и Корнилия им дала да подържат прасенцето и да го галят. По едно време Сладура Рамирес, без да иска, настъпила прасенцето по опашката. Та като ми се разквичало то като локомотивна свирка! Вратата се отворила. Старата свиня-майка влязла вътре да си прибере прасенцето, Всички маси и чинии били смлени. Всички столове — изпочупени. И старата свиня ухапала Сладура Рамирес и скъсала полата на Корнилия и когато дамите се скрили в кухнята и заключили вратата, старата свиня излязла навън, а с нея излязло и прасенцето. Сега Корнилия е побесняла. Тя казва, че ще пребие от бой Емилио.

— Така си е то! — каза Пабло. — Такъв е животът! Никога не става, както си го мислиш. Така беше и когато Дългия Боб Смоук искаше да се самоубие.

Лицата на приятелите одобрително се извиха към Пабло.

— Вие го знаете Боб Смоук — почна Пабло. — Той си беше точно такъв, какъвто трябва да бъде един говедар: с дълги крака, с тънко тяло, само че не можеше да язди много добре. Като идеше на някое родео, често падаше в праха. Та тоя Боб е от хората, дето все искат да им се възхищаваш. Ако е на манифестация, той иска да носи знамето. Ако стане бой, той иска да бъде рефер. Отиде ли на представление, той пръв ще извика: „Ей, ти там отпред, я си наведи главата, че не виждам!“ Да, той иска да е голям човек и хората да го гледат и да му се възхищават. А може би понякога иска и хората да го обичат, това не се знае.

Но той си е нещастник, роден да му се смеят. Някои го съжаляват, но повечето му се смеят. А смехът им го мушка като с нож, тоя Боб Смоук.

Може и да си спомняте оная манифестация, когато той носеше знамето. Яхнал беше голям бял кон и се пъчеше на него. Точно на мястото, дето са съдиите, тоя голям глупав кон взе, че припадна от жегата. Боб излетя над главата на коня, а знамето хвръкна във въздуха като копие и се заби наопаки в земята.

Все е така с него. Щом се опита да мине за голям човек, нещо се случва и всеки му се смее. Нали си спомняте, че когато беше кучкар, се мъчеше по цял следобед да хване куче с ласо. Целият град идваше да гледа. Той хвърляше ласото, а кучето клякваше, ласото се плъзгаше отгоре му и кучето избягваше. О, хората, умираха от смях! Боб бил толкова посрамен, че си казал: „Аз ще се самоубия и тогава на всички ще им бъде мъчно. Те ще съжаляват, че са ми се смели!“ А после казал: „Но аз ще бъда мъртъв и няма да мога да видя колко много ще съжаляват те!“ Тогава решил така: „Ще чакам, докато някой влезе в моята стая. Ще насоча пистолета към главата си. Тогава приятелят, който влиза, ще вземе да ми се моли да не се убивам. Той Ще ме накара да обещая, че няма да се убивам. И всички ще съжаляват, че са ме докарали дотам!“ Така си мислел, че ще стане цялата работа.

И така, тръгнал за своята къщичка, а всеки, който го срещнел, го питал: „Ей, Боб, хвана ли вече кучето?!“ Когато се прибрал, бил много тъжен. Извадил пистолета си, заредил го с патрони и седнал да чака, докато дойде някой.

Той пресметнал как ще стане цялата работа и дори Се поупражнявал с пистолета. Приятелят щял да каже: „Ей, какво правиш ти бе? Не се застрелвай бе, приятелю.“-А Боб щял да каже, че не искал да живее повече, след като всички се отнасяли така зле с него.

Той непрекъснато си мислел как ще стане цялата работа, но никой не идвал. На другия ден пак седнал да чака и пак никой не дошъл. Чак късно вечерта дошъл Чарли Милър. Боб го чул по верандата и насочил пистолета към главата си. И дори махнал предпазителя, за да изглежда като наистина. „Сега той ще почне да ме моли и аз ще го оставя да ме склони“ — казал си Боб.

Чарли Милър отворил вратата. Той видял, че Боб насочва пистолета към главата си. Но не извикал, не, Чарли Милър скочил и сграбчил пистолета, а пистолетът гръмнал и отнесъл част от носа на Боб. И тогава хората се смяха още повече. Дори във вестниците писаха за това. Целият град умря от смях.

Всички сте виждали носа на Боб — върхът му е отнесен от куршума. Хората се смеят, ама това е вече жестока работа и тях ги гризе съвестта, като се смеят. И оттогава те дават на Дългия Боб да носи знамето на всички манифестации. Та даже общината му купи мрежа, да лови кучетата с нея. Но с тоя нос никак не му е добре.

Пабло замълча, вдигна една тресчица от верандата и зашляпа с нея по крака си.

— Сещам се за тази история с носа му — каза Дани. — Не е лошо момче тоя Боб. Като се върне Пирата, и той ще каже същото. От време на време Пирата нарочно води всичките си кучета при Боб, слага ги в колата му и тогава хората мислят, че Боб ги е хванал, и си казват: „Бива си го тоя кучкар!“ Никак не е лесно да хващаш кучета, когато това ти е работата.

Джизъс Мария се беше унесъл с глава, подпряна на стената. Той забеляза:

— Да ти се смеят е по-лошо, отколкото да те бият с камшик. На стария Томас, дрипльото, му се смяха чак до гроба. А после на хората им беше мъчно, че са се смели.

Освен това — продължи Джизъс Мария — има си и друг смях. Тая история с Дългия Боб е смешна, но когато си отвориш устата да се смееш, като че някаква ръка ти стиска сърцето. Аз знам за стария мистър Равано, който се обеси миналата година. Тя също е смешна история, но някак не върви да се смееш.

— Чувах за това — каза Пайлън, — Но не зная цялата история.

— Аз ще ви разправя историята — рече Джизъс Мария, — а вие ще видите дали ще можете да се смеете. Когато бях малко момче, често си играех с Пити Равано. Добро и бързо момче беше тоя Пити, но винаги се забъркваше в разни каши. Имаше две сестри и четирима братя, имаше си и баща, стария Пит. Цялото семейство сега се е пръснало. Единият брат е в затвора „Сан Куентин“, другия го уби един японец градинар, докато крадеше пъпеши от една каруца. А момичетата… Ами нали знаете как е с момичетата, те се разпръснаха. Сузи сега е в Салина, в заведението на старата Джени.

И така останаха само Пити и старецът. Пити порасна и винаги се забъркваше в разни каши. Всяка събота се напиваше, и всеки път го прибираха в ареста до понеделник. Баща му беше хубав човек. Всяка седмица и той се напиваше заедно с Пити. Почти винаги бяха заедно в ареста. Старият Равано се чувствуваше самотен, ако Пити не беше там заедно с него. Той обичаше своя Пити. Каквото правеше Пити, правеше го и старецът, даже когато стана на шестдесет години.

Може да си спомняте Грейси Монтес? — попита Джизъс Мария. — Тя не беше много добро момиче. Когато бе на дванайсет години, тук в Монтерей пристигна флотата на маневри и на Грейси й се роди първото й бебе, макар и толкова млада. Нали знаете, беше хубава и пъргава и с остър език. Винаги си даваше вид, че бяга от мъжете, а мъжете още по-силно тичаха подире й. Случваше се понякога да я хванат. Но до самата нея човек никога не можеше истински да се доближи. Тази Грейси винаги си даваше вид, че крие още нещо хубаво, което не ви е дала, нещо в дъното на очите си, което казваше: „Ако наистина поискам, мога да бъда с тебе по-различна от всички жени, които познаваш!…“.

Знам го това — продължи Джизъс Мария, — защото аз също съм гонил Грейси. И Пити я гонеше. Само че с Пити беше по-друго. — Джизъс Мария се взря изпитателно в очите на приятелите си, за да наблегне на този момент.

— Пити желаеше Грейси толкова много, че отслабна и очите му станаха големи, измъчени, като на човек, който пуши марихуана. Пити не можеше да яде и просто се разболя. Старият Равано отишъл при Грейси да й говори. Той й казал: „Бъди добра с Пити, защото той ще умре.“ Но тя само се изсмяла. Не беше много добро момиче. И тогава нейната малка сестричка Тония влязла в стаята. Тония тогава беше четиринайсетгодишна, Старецът я погледнал и дъхът му спрял. Тония приличаше на Грейси, и тя имаше същото особено нещо, което винаги убягваше на мъжете. Старият Равано не могъл да се удържи. Той казал: „Я ела при мене, малко момиченце!“ Но Тония не била малко момиченце. Тя разбрала. И тя също се изсмяла и излязла от стаята.

Тогава старият Равано се прибрал в къщи. Пити му казал:

— Нещо става с тебе, тате!

— Не, Пити! — отвърнал старецът, — Само че ми е мъчно, дето ти не можеш да се справиш с тази Грейси, та отново да станеш човек!

С гореща кръв — такива бяха всички тези Равановци! И какво мислите? — продължи Джизъс Мария. — Пити отиде да чисти сепии при Чин Ки и почна да прави подаръци на Грейси: големи шишета с одеколон, панделки, жартиери. Той плати, за да й нарисуват портрет, и то с бои!

Грейси прибираше всички подаръци и продължаваше да бяга от него. И се смееше. О, трябва да я чуете как се смее! Така се смее, че ти идва да я заколиш и да я помилваш в същото време. Идва ти да я разпориш цялата и да потърсиш вътре това нещо, скритото, дето е в нея. Знам как е — нали също тичах подире й, а и Пити ми е говорил за това. Но от цялата история Пити обезумя. Той не можеше да спи. Казваше ми: „Ако Грейси се венчае за мене в църква, тя няма повече да бяга от мен, защото ще е женена и ще бъде грях да ми бяга.“ И той я помолил да му стане жена. Тя се изсмяла със същия този висок смях, от който ти идва да я заколиш.

О! Тогава Пити подлудял! Той си отишъл в къщи, завързал едно въже на тавана, стъпил на един сандък, сложил си въжето около врата и ритнал сандъка. Но имал късмет, че тъкмо в тоя миг влязъл баща му. Той отрязал въжето и викнал доктор. Но минали цели два часа, докато Пити отворил очите, а след това четири дни не можал думица да проговори.

Джизъс Мария спря. Той с гордост видя, че неговите приятели са увлечени от историята.

— Това беше то — каза той.

— Но Грейси Монтес се ожени за Пити Равано! — възбудено извика Пайлън. — Аз я познавам.. Тя сега е добра жена. Никога не пропуща литургия и един път в месеца редовно ходи да се изповядва.

— Така е сега — съгласи се Джизъс Мария. — Тогава старецът Равано се разсърди. Той изтича до къщата на Грейси и извика: „Ела да видиш как с глупостта си уби моето момче. Той се опита да се самоубие заради тебе, безглава кокошко!“

Грейси се изплаши, но, от друга страна, й стана драго, защото малко жени могат да докарат толкова далече един мъж. Тя отиде да види Пити, който лежеше на легло с изкривен врат. Скоро след това те се ожениха.

После стана така, както Пити си мислеше. Щом и казаха в църква, че трябва да бъде добра жена, тя стана добра жена. Не се подиграваше повече на мъжете. И не бягаше, та да я гонят. Пити продължи да чисти сепии и не мина дълго и Чин Ки го сложи да изпразва кутиите. А по-сетне той стана и надзирател на целия пункт. Виждате — каза Джизъс Мария, — че е хубава тая история. Такава история щеше да я разкаже и един свещеник, ако тя свършваше дотука.

— О, да! — каза сериозно Пайлън. — Много поуки могат да се извадят от тази история.

Приятелите кимнаха одобрително, защото обичаха истории с поука.

— И аз познавах едно такова момиче в Тексас — каза Дани. — Само че тя си остана същата. На нея й казваха „жената на втория взвод“… „Госпожа втори взвод“ — така й викаха!

Пабло дигна ръка.

— Историята не свършва тука — каза той. — Нека Джизъс Мария ни я разкаже до края.

— Да, историята не свършва тука. И накрая тя вече не е толкова хубава. Старият остана сам, вече преминал шейсетте. Пити и Грейси отидоха да живеят другаде. Старият Равано се чувствуваше самотен, защото дотогава винаги бе живял с Пити. Той не знаеше как да си прекарва времето. Седеше си и гледаше тъжно, докато един ден видя отново Тония. Тония тогава беше на петнайсет години и беше по-хубава дори от Грейси. Половината войници от гарнизона вървяха подире й като паленца.

И тогава онова, което се беше случило с Пити, се случи и със стария. Неговият копнеж почна да го гложди отвътре. Той не можеше нито да яде, нито да спи. Бузите му хлътнаха, а очите му взеха да блуждаят като на човек, който пуши марихуана. Носеше бонбони на Тония, а тя грабваше бонбоните от ръката му и се смееше. Той й казваше: „Ела при мене, малкото, ела, миличкото, аз съм ти приятел.“, а тя пак се смееше.

Тогава старият разказал работата на Пити. Пити също се изсмял. „Стар глупако! — му рекъл Пити. — Ти си прекарал достатъчно жени през живота си. Я не тичай сега подир бебетата!“ Но и това не му помогна. Старият Равано се разболя от мерак. Те бяха с гореща кръв, тия Равановци! Той се криеше в тревата и я гледаше как минава покрай него. А сърцето го болеше в гърдите.

За да й купува подаръци, имаше нужда от пари, затова постъпи на работа в пункта за всестранни услуги. В пункта той насипваше чакъл по алеите и поливаше цветята. Пълнеше с вода радиаторите и миеше витрините. И с всеки цент, който спечелеше, купуваше подаръци за Тония — бонбони, панделки и рокли, И той също плати да й нарисуват портрет, и то с бои.

Тя само още повече се смееше и старият едва не полудя. И тогава той си каза: „Щом венчавката направи от Грейси добра жена, тя ще направи и от Тония добра жена!“ И той я помоли да се ожени за него. Тогава тя му се смя повече от всеки друг път. Вдигна си полата пред него, само и само да го ядоса. О, тя беше голям дявол, тази Тония!

— Той е бил глупак! — каза самодоволно Пайлън. — Старите мъже не бива да гонят деца. Те трябва да си седят на слънце..

Джизъс Мария продължи раздразнено:

— Тези Равановци са особени хора! Те имат гореща кръв и това си е!

— Добре де, но то не е било прилично — каза Пайлън. — То е посрамвало и Пити. Пабло се обърна към него.

— Нека Джизъс Мария продължи. Сега той разказва, Пайлън, а не ти. Друг път, като разказваш ти, тогава ще слушаме тебе.

Джизъс Мария се обърна с благодарност към Пабло.

— Та какво ви казвах — ах, да! Старият вече не можеше да издържа. Но той не беше човек, дето може да измисли нещо. Не беше като Пайлън. Не му идваше нищо ново на ума. Старият Равано си рекъл така:

„Грейси се ожени за Пити, защото Пити се опита да се обеси. Ако и аз се опитам да се обеся, може би Тония също ще се ожени за мене!“ А след това си рекъл така: „Но ако не ме намерят веднага, аз ще умра. Затова някой трябва да ме намери веднага!“

Трябва да знаете — каза Джизъс Мария, — че в този пункт за всестранни услуги има склад за инструменти. Рано сутринта, преди още да отворят пункта, старият отиваше, отключваше склада за инструменти, подравняваше чакъла, и поливаше цветята. Другите идваха на работа чак в осем часа. И така, една заран старият влязъл в склада за инструменти и вързал на тавана въже. После почакал да стане осем часът. Видял, че хората вече идват на работа. Сложил си въжето около врата и скочил от една пейка. И точно когато направил това, духнал вятър и хлопнал вратата на склада.

По лицата на приятелите се появиха широки усмивки. Понякога, мислеха си те, животът наистина е много забавен.

— Отначало хората не забелязали, че го няма — продължи Джизъс Мария. — Те си казали: „Старият сигурно се е напил.“ Чак след един час отворили вратата на склада за инструменти.

Той се огледа. По лицата на приятелите още имаше усмивки, но те бяха променени.

— Както виждате — каза Джизъс Мария, — историята е смешна. Но все пак някак ти свива сърцето!

— Какво рече Тония за случая? — попита Пайлън. — Взе ли си поука и промени ли държането си?

— Не. Не го промени. Пити й казал за това и тя се смяла. Пити също се смял. Но той бил засрамен, Тония казала: „Какъв стар глупак беше той!“ и погледнала Пити така, както тя умее да гледа.

Тогава Пити казал: „Хубаво е човек да има такава малка балдъза като тебе. Някоя вечер ще се разходим двамата в гората.“ Тогава Тония пак се разсмяла и се дръпнала малко. И после казала: „Как мислиш, по-хубава ли съм от Грейси?“ И тогава Пити влязъл с нея в къщи.

Пайлън запротестира:

— Това не е хубава история. Много са й значенията и много са й поуките. Някои от поуките са противоположни. Такава история главата ти не може да я смели.

— А пък на мене ми харесва — каза Пабло. — На мене ми харесва тъкмо защото не можеш да видиш в нея никакво значение, а все пак изглежда, че има някакво значение, макар и да не мога да ви го кажа.

Слънцето наближаваше пладне и въздухът беше горещ.

— Какво ли ще донесе Пирата за ядене? — запита Дани.

— В залива има голям лов на скумрии — забеляза Пабло.

Очите на Пайлън светнаха.

— Измислих нещо — каза той. — Като бях малко момче, живеехме край железопътната линия. Всеки ден, когато влакът минаваше, братята ми и аз замеряхме с камъни локомотива, а огнярите се сърдеха и ни замеряха с въглища. Често събирахме по цяла кофа въглища и я носехме на мама. Сега си мисля, че можем да занесем малко камъни на вълнолома. Когато лодките наближат, ще почнем да ги псуваме и да ги замеряме с камъни. С какво могат да ни върнат рибарите? Не могат да ни замерят нито с греблата, нито с мрежите! Могат да ни замерят само със скумрии!

Дани радостно скочи.

— Чудесно! — извика той. — Какъв приятел е този малък Пайлън! Какво щяхме да правим без него? Хайде, аз зная едно място, където има цял куп много хубави камъни.

— От всички риби най-много обичам скумрията — каза Пабло.