Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tortilla Flat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

„Народна култура“, София, 1985

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

16
ЗА СКРЪБТА НА ДАНИ. КАК ПРИЯТЕЛИТЕ НА ДАНИ СЕ ПОЖЕРТВУВАХА, ЗА ДА ДАДАТ ПРАЗНЕНСТВО. КАК ДАНИ ПРЕМИНА В ДРУГ СВЯТ

Когато след своя амок Дани се върна в къщи при приятелите си, той нямаше никакви угризения на съвестта, но беше много уморен. Грубите пръсти на бурните преживявания бяха дърпали безжалостно струните на душата му. Той заживя равнодушно, ставаше от леглото само за да седи на верандата, под кастилската роза; ставаше от верандата само за да яде; ставаше от масата само за да си легне в леглото. Около него разговорите течаха, а той слушаше, без да им обръща внимание. Корнилия Руис имаше нова, краткотрайна и великолепна поредица от мъже, но това не събуди вълнение у Дани. Когато Големия Джо се намъкна в леглото му една вечер, Дани беше толкова апатичен, че ПаЙлън и Пабло трябваше вместо него да набият Големия Джо. Когато Сами Распър посрещна малко късничко Новата година с галон уиски и един пистолетен изстрел, уби една крава и влезе в затвора, Дани не можа дори да бъде въвлечен в обсъждането на етиката на случая, макар че около него споровете бушуваха и мнението му се искаше най-настойчиво.

След известно време приятелите започнаха да се безпокоят за Дани.

— Той се е изменил — каза Пайлън. — Остарял е. Джизъс Мария подметна:

— Дани за три седмици си събра колкото за цял живот. На него му е омръзнало да се забавлява.

Напразно приятелите се мъчеха да го измъкнат от бездната на неговата апатия. Сутрин, на верандата, те разказваха най-забавните си истории. Докладваха за любовния живот в Тортила Флет с такива проникващи подробности, че те биха били любопитни дори за студенти, които правят анатомически дисекции. Пайлън обикаляше квартала за новини и донасяше в къщи всяко семенце, което би било любопитно за Дани. Но в очите на Дани имаше само състареност и досада.

— Ти не си добре — напразно настояваше Джизъс Мария. — Криеш някаква горчива тайна в сърцето си.

— Не — казваше Дани.

Забелязано бе, че той оставяше мухите да пълзят дълго време по краката му, а когато все пак замахваше да ги убие, в ударите му липсваше изкусност. Постепенно въодушевлението и вечно бликащият смях напуснаха къщата на Дани и потънаха в тъмния кладенец на неговото мълчание.

О, беше наистина жалко да го гледаш, оня Дани, който винаги се бе бил за отчаяни каузи или за каквото и да е; оня Дани, който би изпил чаша вино с всеки човек на света: оня Дани, който отвръщаше с тигров скок на всеки любовен поглед. Сега той седеше на верандата и се припичаше, коленете му в син док свити до гърдите, ръцете отпуснати надолу, китките безсилно разлюлени, главата приведена сякаш от тежки, черни мисли. В очите му нямаше нито пламъка на желанието, нито недоволството, нито радостта, нито болката. Бедният Дани! Как те изостави животът! Ти седиш тук като първия човек, преди светът да израсне пред тебе: и като последния човек, след като светът вече се е разпаднал! Но виж, Дани! Ти не си сам! Твоите приятели разбират състоянието ти. Те те наблюдават с крайчеца на окото си. Като малки, надяващи се кученца те чакат първия знак от своя господар. Една твоя весела дума, Дани; един весел поглед, и че ще залаят и ще подгонят опашки. Не само твоят живот е в твоите ръце, Дани, защото от него зависи и животът на други. Виж как страдат приятелите ти! Върни се в живота, Дани, за да могат и приятелите ти да заживеят!

Точно това в същност казваше Пайлън, макар и без толкова красиви думи. Пайлън подаваше на Дани буркан с вино.

— Хайде! — каза той. — Излочи си буркана! Дани взе буркана и го пресуши. После пак се облегна назад и се помъчи отново да потъне в своята безчувствена нирвана.

— Боли ли те някъде? — попита Пайлън.

— Не — каза Дани.

Пайлън му наля още един буркан с вино и наблюдаваше лицето му, докато виното изчезваше. Очите отново възвърнаха блясъка си. Някъде от дълбините старият Дани за миг се раздвижваше. Той уби една муха с удар, който би направил чест на всеки майстор..

Бавна усмивка се разля по лицето на Пайлън. По-късно той събра всички приятели — Пабло, Джизъс Мария, Големия Джо, Пирата, Джо Пом-пом и Тито Ралф.

Пайлън ги заведе в дерето зад къщата…

— Дадох на Дани последното вино и май че му подействува добре. Дани сигурно се нуждае от повече вино, а може и от някое празненство. Отде можем да намерим вино?

Като териери, които търсят плъхове в плевника, техните умове преровиха всички възможности в Монтерей. Но плъхове нямаше. Приятелите бяха тласкани от най-чистия алтруизъм, който човек би могъл да изпита. Те обичаха Дани.

Най-после Джизъс Мария каза:

— Чин Ки има нова партида сепия-Мислите им подскочиха, обърнаха се с любопитство и огледаха възможността, запълзяха крадешком назад и я подушиха. Няколко секунди минаха, преди тяхното настръхнало съзнание да свикне с нея.

„Но в края на краищата защо не? — мълчаливо си казаха те. — За един ден няма да е чак толкова лошо! Щом е само за един ден!“

По техните лица се четеше ходът на цялата им душевна борба, четеше се как побеждават страховете си заради доброто на Дани.

— Ще го направим — каза Пайлън. — Утре всички ще слезем долу и ще чистим сепия, а вечерта ще дадем празненство в чест на Дани.

Когато Дани се събуди на другата заран, къщата беше безлюдна. Той стана от леглото си и огледа мълчаливите стаи. Но Дани не беше човек, който се замисля за дълго време. Той изостави мисълта си, най-напред като загадка за разрешение, а после изобщо като мисъл. Отиде на предната веранда и седна равнодушно.

Предчувствие ли е това, Дани? Страхуваш ли се от съдбата, която е съвсем близо до тебе? Няма ли вече наслади на света? Не. Дани е така потънал в себе си, както бе през цялата седмица.

Но не и Тортила Флет. Още отрано слухът се разнесе:

— Приятелите на Дани чистят сепия при Чин Ки! Това беше поличба, сякаш падаше правителство, сякаш се сгромолясваше слънчевата система! За него се говореше по улиците, съобщаваше се с викове през оградите на онези жени, които бързаха да го чуят:

— Всички приятели на Дани чистят сепия! Цялата сутрин бе наелектризирана от новини. Трябваше да има някаква причина, някаква тайна. Майките подучваха децата си и ги пращаха тичешком към пункта на Чин Ки. Млади матрони неспокойно чакаха последните вести зад пердетата. И вестите идеха.

— Пабло си е порязал ръката с ножа за чистене.

— Чин Ки изритал кучетата на Пирата.

Смут.

— Кучетата са се върнали отново.

— Пайлън гледа мрачно.

Бяха сключени няколко малки облога. От месеци не се беше случвало нищо толкова вълнуващо. Цяла една сутрин никой не спомена Корнилия Руис. Истинската голяма новина излезе наяве чак по пладне, но затова пък падна като гръм от ясно небе:

— Те ще дават голямо празненство в чест на Дани!

Заповедите взеха да идват още от пункта. Мисис Моралес избърса праха от своя грамофон и извади най-шумните си плочи. Сякаш някаква искра пламна, а Тортила Флет я пое като сухо дърво. Седемте приятели, моля ти се, ще дават празненство за Дани! Като че Дани има само седем приятели! Мисис Сото се понесе към кокошарника си с големия нож в ръка. Мисис Палочико изсипа цяла торба захар в най-голямата си тенджера и се приготви да прави сладкиши. Делегация от момичета отиде в текстилния магазин на Монтерей и закупи пълен комплект цветна крепова хартия за гирлянди. Из Тортила Флет заехтяха начинаещите звуци на китари и акордеони.

Новини! Повече новини от пункта! Те ще направят празненство! Твърдо са решили! Ще имат най-малко четиринайсет долара. Погрижете се четиринайсетте галона с вино да са готови!

Торели беше отрупан с работа. Всеки искаше да купи един галон и лично да го занесе на празненството. Обхванат от общия подем, самият Торели каза на жена си: „Ще трябва май и ние да отидем довечера у Дани. Аз ще занеса от мене няколко галона вино за моите приятели!“

Когато следобедът мина, нови вълни от възбуда заляха квартала. Дрехи, които цял живот не бяха обличани, се вадеха от сандъците и оставяха да се проветрят на въздух. Шалове, за които молците бяха копнели в продължение на двеста години, увиснаха по перилата на верандите и пръснаха миризма на нафталин.

А Дани? Той седеше като човек в полусъзнание, Той се местеше само когато се местеше слънцето. Може би бе разбрал, че този следобед всеки жител на Тортила Флет бе минал край вратата му, но не бе дал никакъв знак. Бедният Дани! Най-малко двадесетина чифта очи наблюдаваха входната му врата. Към четири часа той стана, протегна се, излезе от двора и олюлявайки се, се понесе към Монтерей.

Какво, та те едва дочакаха да се изгуби от поглед! О, тия виещи се като змии, тия висящи гирлянди от зелена, жълта и червена крепова хартия! О, тия подрязани свещи и восъчни стърготини, хвърлени на пода! О, тия пощурели дечурлига, които гладко се пързалят по намазания с восък под!

Храната идваше. Купи с ориз, тенджери с димящи кокошки, ябълкови пити, които могат да ви изумят! Виното също пристигаше галон след галон. Мартинес изкопа от купчината тор в двора си цяла бъчонка с картофено уиски и го занесе в къщата на Дани.

В пет и половина приятелите крачеха нагоре по хълма, уморени и окървавени, но тържествуващи. Така трябва да е изглеждала Старата гвардия, когато се е връщала от Аустерлиц в Париж. Те видяха къщата, настръхнала от цветове. Разсмяха се и умората им мина. Бяха толкова щастливи, че сълзи бликнаха от очите им.

Мама Чипо влезе в двора, следвана от синовете си, които носеха цяло корито с доматено пюре. Паулито, тоя богат безделник, — разбута огъня под голямото котле с боб и люти чушки. Ех, тия викове, тия недопети песни, тия писъци на жени, тази обща врява на възбудени деца!…

Един автомобил с разтревожени полицаи пристигна от Монтерей. „Какво става, празненство ли ще има? Добре, добре, ще изпием по чаша вино, разбира се! Само не убивайте никого!“

А къде е Дани? Самотен, като ивица пушек в ясна студена нощ, той броди цялата вечер из Монтерей. Отиде до пощата, до гарата, до игралните домове на улица Алварадо, до кея, където черната вода се таи в траур между подпорите. Какво ти е, Дани? Какво те кара да се чувствуваш така? Дани не знае. В сърцето му имаше някаква болка, като след раздяла със скъпа жена; Обземаше го неясна скръб, като отчаянието на есента. Той отмина ресторантите, които обикновено душеше с интерес, и не му се отвори никакъв апетит. Мина край голямото заведение на мадам Цука и не размени неприлични знаци с момичетата по прозорците. Пак се върна обратно на кея. Наведе се през парапета и погледна в дълбоката, в дълбоката вода. Знаеш ли, Дани, как се излива виното на твоя живот в бурканите на боговете? Виждаш ли шествието на твоите дни в омазнената вода между подпорите? Той стоеше неподвижен и се взираше надолу.

Когато мръкна, в къщата на Дани се разтревожиха за него. Приятелите оставиха празненството и забързаха надолу към Монтерей. Те питаха:

— Виждали ли сте Дани?

— Да. Дани мина оттук преди един час. Вървеше бавно.

Пайлън и Пабло търсеха заедно. Те проследиха приятеля си по пътя, който беше извървял, и най-после го видяха на края на тъмния вълнолом. Само бледата електрическа светлина на кея го осветяваше. Бързо се отправиха към него.

Тогава Пабло не каза нищо, но след това му стана обичай винаги когато се споменеше името на Дани, да описва какво е видял, когато двамата с Пайлън са крачели по кея към Дани.

— Той стоеше там — казваше Пабло. — аз го виждах да се надвесва на парапета. Погледнах го и изведнъж видях нещо друго. Отначало помислих, че във въздуха около главата на Дани има някакъв черен облак. И тогава видях, че то беше голяма черна птица, голяма колкото човек. Тя висеше отгоре му като ястреб над заешка дупка. Аз се прекръстих и казах два пъти „Отче наш“. Докато стигнем при Дани, птицата се изгуби.

Пайлън не я беше видял. Нещо повече, той не си спомняше Пабло да се е прекръствал и да е казвал два пъти „Отче наш“. Но той не се бъркаше в тази история, защото тя не беше негова, а на Пабло.

Те стремително крачеха към Дани. Дъските на кея кухо бумтяха под краката им. Дани не се обърна. Те го хванаха под ръка и го обърнаха.

— Дани! Какво ти е?

— Нищо. Нищо ми няма.

— Да не си болен, Дани? — Не.

— Тогава защо си толкова тъжен?

— Не знам — каза Дани. — Просто така се чувствувам. Не ми се прави нищо.

Може би докторът ще ти помогне, а, Дани?

Казах ви, че не съм болен.

Тогава виж какво! — извика Пайлън, — Ние сме устроили специално за тебе празненство в твоята къща. Цялата Тортила Флет е там, има и музика, и вино, и печени кокошки! Има може би двайсет или трийсет галона вино. И украса от цветна хартия. Не искаш ли да дойдеш?

Дани вдъхна дълбоко. За миг той се обърна към дълбоката черна вода. Може би той тихо изричаше предизвикателство към боговете.

Той се извърна към приятелите си. Очите му бяха трескави.

— Вие сте прави, по дяволите! Искам да дойда! Бързо! Жаден съм. Има ли момичета?

— Колкото щеш момичета! Всички момичета!

— Хайде тогава! Бързо!

Той ги поведе и се затича по хълма. Дълго преди да стигнат, те вече чуваха нежната музика между боровете и пискливите звуци на възбудени, щастливи гласове. Тримата закъснели пристигнаха със страшен спринт. Дани вдигна глава и зави като койот. Поднесоха му буркани с вино. Той отпи от всеки един.

Ето, това беше празненство, на което би трябвало да бъдете! Винаги след това, когато някой заговореше с възторг за празненства, друг някой положително казваше с благоговение: „А ти бил ли си на празненството у Дани?“ И ако първият не беше някой пришълец, той не можеше да не е бил там. Това беше истинско празненство! Никой никога не се опита да устрои по-хубаво от него! Такова нещо е немислимо, защото само за два дни празненството у Дани се издигна над всяко възможно сравнение с всички други празненства. Кой ли мъж се прибра тази нощ без няколко славни драскотини и синини? Никога не е имало толкова боеве; не боеве между двама души, а ревящи битки, които се разразяваха между цели купища хора, където всеки се бие за себе си.

О, смехът на жените! Тънък, висок, крехък като порцелан! О, женските викове на протест, които се чуваха от дерето! Отец Рамон беше напълно изумен и не можеше да повярва на изповедите през следващата седмица. Цялата щастлива душа на Тортила Флет се изтръгна от въздържанието си и отлитна нагоре в едно възторжено единение. Те танцуваха така здраво, че подът поддаде в единия ъгъл. Акордеоните свиреха толкова силно, че оттогава винаги си останаха нещо повредени, като куци коне.

А Дани? Тъй както празненството беше над всяко сравнение, така и Дани нямаше съперник като причина и средище на празненството, И ако занапред някой хлапак каже някога с възбуда: „Видя ли ме? Видя ли ме, като поканих на танц оная черна вещица? Видя ли ни как се въртяхме като котараци?“, то към него веднага ще се обърнат нечии стари, умни, смъртоносни очи. Нечий преситен глас, познал границата на човешките възможности, тихо ще попита: „А ти видя ли Дани на онова празненство?“

Някога някой историк ще напише студена, суха, плесенясала История на Празненството. Той ще се спре на оня миг, когато Дани предизвика и нападна с един крак от маса всички събрали се мъже, жени и деца. Той може да заключи: „Често в умиращия организъм се забелязва необикновена издръжливост и сила.“ А когато се спре на свръхчовешката любовна дейност, която Дани разви през онази нощ, същият този историк, без да му трепне ръката, ще напише: „Когато живият организъм е нападнат, цялата му останала мощ, изглежда, се насочва към продължението на рода.“

Но аз ще кажа, а и хората от Тортила Флет ще кажат: „Я върви по дяволите! Дани беше мъж!“

— Никой не е държал точна сметка, а и никоя дама естествено след това не би признала доброволно, че е била пренебрегната; така че възхваляваната мъжественост на Дани може би е малко преувеличена. Ако и една десета от нея е вярна, тя пак би била преувеличение за който и да е жив човек.

Когато Дани влезе, последва необуздана лудост. В Тортила Флет страстно се твърди, че Дани сам е изпил три галона вино. Трябва все пак да припомним, че сега Дани е бог. След няколко години галоните ще станат трийсет. След двайсет години ще се разправя, че облаците пламнали и написали на небето с огромни букви: Дани, че от луната капела кръв, че митичният вълк, на който се крепи светът, пророчески завил от планините на Млечния път.

Постепенно някои от онези, които не бяха заквасени със здравата закваса на Дани, почнаха да бледнеят, да се завалят, да пълзят под масата. Ония, които останаха, почувствуваха липсата им и започнаха да викат още по-силно, да се бият още по-злобно, да танцуват още по-лудо. В Монтерей моторите на пожарните коли бяха запалени и пожарникарите в техните червени метални каски и мушами мълчаливо стояха на местата си и чакаха.

Нощта бързо минаваше, а Дани още ревеше на празненството.

Това, което се случи, е потвърдено от много свидетели, мъже и жени. И макар стойността на свидетелските им показания да е понякога оспорвана на основание на факта, че те са изпили тридесет галона вино и една бъчонка картофено уиски, тези хора са напълно единодушни по основните въпроси. Седмици минаха, преди да се оформи цялата история. Един казваше едно, друг — друго. Но постепенно описанието се изясни в оня разумен вид, който има сега и който винаги ще има.

Дани — казват хората от Тортила Флет — неудържимо започнал да променя вида си. Той станал по-голям и по-страшен. Очите му светели като автомобилни фарове. Имало нещо ужасно в него. Той се изпъчил посред своята стая. Държал в дясната си ръка крак от маса и дори кракът бил станал по-голям. Предизвиквал целия свят.

— Кой ще се бие с мене? — викал той. — Има ли някой на тоя свят, който не се страхува?

Хората се страхували. Този крак от маса, толкова зловещ и толкова насъщен, всявал ужас у всекиго. Дани го размахвал назад-напред. Акордеоните въздъхнали и замрели. Танците спрели. Стаята се вледенила и тишината ревяла във въздуха като разгневен океан.

— Никой ли? — викнал Дани. — Сам ли съм на тоя свят? Никой ли няма да се бие с мене?

Мъжете потръпвали пред ужасните му очи и гледали като омагьосани как кракът от маса оставя диря във въздуха. И никой не отвърнал на неговото предизвикателство.

Дани скочил. Говори се, че главата му едва не докоснала тавана.

— Тогава аз Ще отида при Единствения, когото не го е страх да се бие. Аз ще намеря Врага, достоен за Дани. Той тръгнал към вратата, като леко залитал. Ужасените хора му направили широка пътека. Той се навел, за да излезе от вратата. Хората стояли вцепенени и слушали.

Те чули как вън той продължава да предизвиква на бой. Чули кракът от маса да свисти като метеор във въздуха. Чули стъпките му да боботят през двора. И тогава зад къщата, в дерето, те чули отговора на неговия зов, толкова ужасен и пронизващ, че гърбовете им потръпнали като попарени от сланата цветя. Дори и сега, когато говорят за Противника на Дани, хората снижават гласа си и боязливо се оглеждат. Те чули как Дани пак надал боен призив. Чули и последния му остър, предизвикателен вик и после — трясък, И после — тишина.

Хората почакаха малко, като задържаха дъха си, да не би рязката струя въздух, който ще излезе от дробовете им, да заглуши някой звук. Нощта се бе стаила. Настъпваше сивата зора.

Пайлън наруши мълчанието.

— Нещо лошо е станало — каза той.

И Пайлън беше първият, който се втурна навън. Смел мъж, никакъв ужас не може да го спре! Хората го последваха. Отидоха зад къщата, където бяха ехтели стъпките на Дани, но Дани го нямаше. Стигнаха до ръба на дерето, където стръмна зигзагообразна пътека водеше надолу, към дъното на онова древно корито, където от векове вече не течеше река. Хората видяха как Пайлън стремглаво се спуска по пътеката. Те бавно пристъпваха след него. И го намериха в дъното на дерето, наведен над един пребит, смазан Дани. Той беше паднал от близо четиридесет фута. Пайлън запали клечка кибрит.

— Мисля, че е жив! — изкрещя той. — Бягайте за доктор. Бягайте за отец Рамон.

Хората се пръснаха. За петнайсет минути обезумелите паисаноси събудиха и извлякоха от леглата четирима доктори. На тях не им бе до онова бавно спокойствие, с което докторите обичат да показват, че не са роби на чувствата. Не! Докторите бяха водени, тласкани, блъскани, лекарските им чантички бяха бутани в ръцете им от хора, безнадеждно неспособни да кажат какво искат.. Отец Рамон беше изтръгнат от леглото си и запъхтян изкачи хълма, без да разбере дали трябва да пропъжда злия дух, да кръщава новородено бебе, което умира, или да присъствува на линч. През това време Пайлън, Пабло и Джизъс Мария занесоха Дани горе и го сложиха в леглото му. Поставиха свещи навсякъде около него. Дани тежко дишаше.

Най-напред пристигнаха докторите. Те изпитателно се спогледаха кой ще има първенството, но моментното им изчакване събуди заплашителни погледи в очите на хората. Не им отне много време да прегледат Дани. Бяха свършили с прегледа си, когато пристигна отец Рамон.

Аз няма да влизам в спалнята с отец Рамон, защото Пайлън, Пабло, Джизъс Мария, Големия Джо, Джони Пом-пом, Тито Ралф, Пирата и кучетата бяха вече там, а те съставляваха семейството на Дани, Вратата бе и още е затворена. Защото все пак у хората има гордост и има случаи, когато не е прилично да си пъхаш носа.

Но в голямата стая, натъпкана до задушаване от жителите на Тортила Флет, цареше напрежение и очаквателно мълчание. Свещениците и докторите са си изработили един изтънчен, неуловим начин да съобщават вести. Когато отец Рамон излезе от спалнята, изразът на лицето му не бе променен, но щом го видяха, жените избухнаха във високо, страховито ридание. Мъжете затропаха с крака като коне в конюшня, после излязоха навън, в зората. А спалнята остана затворена.