Джон Стайнбек
Тортила Флет (12)

11
КАК ПРИ НАЙ-НЕБЛАГОПРИЯТНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ЛЮБОВТА ОСЕНИ ГОЛЕМИЯ ДЖО ПОРТАДЖИ

За Големия Джо Портаджи да изпитва любов значеше да върши любов. Ето историята на една от неговите любови.

В Монтерей валеше; от високите борове целия ден капеше вода. Паисаносите от Тортила Флет не излизаха от домовете си и от всеки комин се дигаше на синкави стълбове пушек от накладени борови дървета, така че въздухът ухаеше на чисто и свежо.

В пет часа следобед дъждът спря за няколко минути и Големия Джо Портаджи, който беше прекарал по-голямата част от деня под една лодка на плажа, изскочи и тръгна нагоре към къщата на Дани. Беше премръзнал и изгладнял.

Едва бе стигнал покрайнините на Тортила Флет, когато небесата рукнаха отново и заваля като из ведро. За миг Големия Джо бе измокрен до кости. Той изтича в най-близката къща, за да се подслони от дъжда, и това беше къщата на лелка Игнасия.

Тази дама беше на четиридесет и пет години, дългогодишна вдовица с мъничко състояние. Обикновено тя беше намръщена и сурова, защото във вените й течеше повече индианска кръв, отколкото се считаше за прилично в Тортила Флет.

Когато Големия Джо влезе, тя току-що беше отворила галон с червено вино и се готвеше да посвети една чаша от него на стомаха си. Нейният опит да прибере шишето под стола излезе безуспешен. Големия Джо стоеше на вратата и от него по пода се сцеждаше вода.

— Влез и се подсуши — каза лелка Игнасия. Големия Джо гледаше шишето, както куче гледа хлебарка. Той влезе в стаята. Дъждът беснееше по покрива. Лелка Игнасия разрови жарта в печката.

— Ще пийнеш ли чаша вино?

— Да — каза Големия Джо. Преди още да привърши първата чаша, очите на Големия Джо отново се заковаха на шишето. Той изпи три чаши, преди да благоволи да промълви думица и преди да изчезне вълчият блясък от очите му.

Лелка Игнасия отписа шишето с виното. Тя също взе да пие заедно с Джо като единствено средство да запази поне малко от виното за себе си. Едва като напълни четвъртата му чаша, Големия Джо се отпусна и се отдаде на насладата си.

— Това вино не е от Торели — каза той.

— Не. Взех го от една италианка, моя приятелка. — Тя наля следващата чаша.

Ранната вечер настъпи. Лелка Игнасия запали газена лампа и сложи малко дърва в огъня. Щом като е било писано виното да бъде изпито, то ще бъде изпито — помисли си тя. Очите й критично обшариха и одобриха едрата снага на Големия Джо Портаджи. Тя почувствува в гърдите си топлота.

— Ти си работил цял ден на дъжда, бедничкият! — каза тя. — Хайде, съблечи си сакото и го сложи да съхне!

Големия Джо рядко лъжеше. Неговият ум не можеше да работи достатъчно бързо.

— Бях под една лодка на плажа. Спах — каза той.

— Но ти, горкият, си се измокрил целият!. Тя го огледа, очаквайки отговор на своята доброта, но по лицето на Големия Джо не се четеше нищо освен благодарност, че не е на дъжда и че пие вино. Той бутна напред чашата си, за да бъде отново напълнена, Тъй като не беше ял целия ден, виното му оказваше дълбоко въздействие.

Лелка Игнасия пак постави въпроса:

— Не е хубаво да стоиш с мокро сако. Ще изстинеш и ще се разболееш. Хайде, ела да ти помогна да си свалиш сакото.

Големия Джо удобно се намести в стола си.

— Така ми е добре — каза упорито той. — Лелка Игнасия си наля още една чаша. Дървата в огъня уютно запращяха и пропъдиха шума от потропването на дъжда по покрива.

Големия Джо не правеше абсолютно нищо, за да бъде любезен, галантен или поне да забелязва присъствието на своята домакиня. Той пиеше виното си на големи глътки. Усмихваше се глупаво на печката. Люлееше се леко на стола.

В лелка Игнасия се надигнаха гняв и отчаяние.

„Това прасе — помисли си тя, — Това едро и мръсно животно! По-добре да бях спасила от дъжда един вол. Всеки друг мъж би казал поне една мила дума.“

Големия Джо пак бутна напред чашата си, за да бъде напълнена.

Тогава лелка Игнасия направи героично усилие.

— Хубаво е да си в топла къща през такава нощ — каза тя. — Навън дъжд се лее, а печката си гори! Това е тъкмо време хората да са мили един към друг. Ти не сещаш ли същото?

— Но да! — рече Големия Джо.

— Може би светлината ти блести в очите? — попита тя срамежливо. — Искаш ли да угася лампата?

— Хич даже не ми блести — каза Големия Джо, — Но ако искаш да не хабиш газта, карай!

Тя духна лампата и къщата потъна в мрак. След това се върна на своя стол и зачака да се събуди неговата мъжественост. Тя чуваше лекото люлеене на стола му. От пукнатините на печката излизаше малко светлина и озаряваше лъскавите ъгли на мебелите. Стаята почти сияеше от топлина. Лелка Игнасия чу, че столът на Джо спря да се люлее и стегна мускули, за да го отблъсне. Нищо не се случи.

— Като си помислиш — каза тя, — че в такава буря човек може да бъде навън, да зъзне под някой навес или да лежи на студения пясък под лодките! Но не: ти си седиш на хубав стол; пиеш хубаво вино, имаш за компания една дама, която ти е приятелка…

Големия Джо не отговори. Тя вече нито го чуваше, нито го виждаше. Лелка Игнасия отпи от чашата си и се освободи от всякаква добродетелност.

— Моята приятелка Корнилия Руис ми е казвала — рече тя, — че много от най-добрите й приятели са идвали за пръв път при нея, за да се скрият от дъжда и студа. Тя ги е подслонявала и после са ставали добри, приятели.

По посока на Големия Джо се чу лек звук на счупено. Тя разбра, че е изтървал чашата си, но и след счупването не последва никакво движение.

„Може би му е прилошало — помисли си тя. — Може би е припаднал!“

Тя скочи, запали клечка кибрит и я доближи до фитила на лампата. После се обърна към своя гост.

Големия Джо спеше величествено. Краката му се простираха пред него. Главата му се беше отпуснала назад. Устата му беше широко отворена. Докато тя го гледаше, удивена и потресена, от устата му се раздаде мощно дрезгаво хъркане. Големия Джо просто не можеше да се чувствува топло и удобно и да не заспи.

Мина миг, преди лелка Игнасия да се оправи от обърканите чувства, които я обзеха. Тя беше наследила доста индианска кръв, но не се разкрещя. Не, макар и тръпнейки от ярост, тя пристъпи до кошчето, където държеше дървата си, дигна едно по-едро, премери го на тежина, пусна го и вдигна друго. После бавно се обърна към Големия Джо Портаджи. Първият удар попадна в рамото и го свали от стола.

— Свиньо! — изписка лелка Игнасия, — Шкембе мръсно! Марш навън в тинята!

Джо се изтърколи на пода. Следващият удар остави кален отпечатък върху седалището на панталона му. От този момент Големия Джо взе бързо да се събужда.

— Хъ? — рече той. — Какво става бе? Какво има?

— Ще ти кажа аз какво има! — пищеше тя и като отвори широко вратата, дотича пак до него. Големия Джо залитна под ударите. Дървото го удряше по гърба, раменете и главата. Той изтича през вратата, като пазеше главата си с ръце.

— Недей ма! — молеше се той. — Недей ме удря ма! Какво ти е станало?

Като гневен стършел побеснялата жена го следваше чак до градинската врата и оттам по калната улица. Яростта й беше ужасна. Тя го подгони по улицата и все още го биеше. — Ей! — викна той. — Стига вече!

Той я сграбчи, а тя се бореше да освободи ръцете си, за да продължи да го бие.

— Ах ти, голямо, мръсно шкембе! — викаше тя. — Ти, вол с вол!

Ако я пуснеше, тя щеше още да го удря, затова той я притисна здраво. И както стоеше така, любовта осени Големия Джо Портаджи. Тя запя в главата му, зарева през тялото му като пролетен поток, разтърси го, както тропическа буря разтърсва палмовите горички, за миг той я хвана още по-здраво и изчака, докато гневът й притихна.

През нощта в Монтерей един полицай на мотоциклет винаги обикаля улиците, за да следи добрите работи да не отиват на лошо. Джейк Лейк обикаляше тази нощ и мушамата му блестеше матово като базалт. Той беше нещастен и уморен. По павираните улици все още се търпеше, но част от неговата обиколка минаваше през калните улички на Тортила Флет и там колелата на мотора пръскаха наоколо отвратителна рядка кал. Малкият му фар едва светеше. Моторът кашляше с усилие.

Изведнъж Джейк Лейк извика от учудване и спря машината.

— Какво е това? Това пък какво е, по дяволите! Големия Джо изви врат.

— О, ти ли си, Джейк! Слушай, Джейк, ако и без това ще ни водиш в затвора, не ще ли изчакаш само минутка?

Полицаят обърна мотора.

— Махайте се от улицата! — нареди той. — Някой ще мине и ще ви прегази!

Моторът му изрева в калта и мъждукащата светлина на фара изчезна зад ъгъла. Дъждът кротко ръмеше по дърветата на Тортила Флет.