Джон Стайнбек
Тортила Флет (8)

7
КАК ПРИЯТЕЛИТЕ НА ДАНИ СЕ ПРЕВЪРНАХА В СИЛА НА ДОБРОТО. КАК ПОМОГНАХА НА БЕДНИЯ ПИРАТ

Много хора виждаха Пирата всеки ден и някои му се смееха, а други го жалеха, но никой не го познаваше добре и никой не се спираше с него. Той беше едър, широкоплещест човек с огромна черна и рошава брада. Носеше дочени панталони и синя риза, нямаше шапка. Като слизаше в града, обуваше обуща. Когато срещаше възрастни хора, очите му почваха да играят встрани и той добиваше скрития израз на животно, което би побягнало веднага, ако не го беше страх да обърне гръб на неприятеля си. По този израз паисаносите в Монтерей разбираха, че неговият ум не беше израснал заедно с тялото му. Те го наричаха Пирата поради неговата брада. Всеки ден хората го виждаха да тика по улиците своята количка с борина, докато я продадеше всичката. И винаги по петите му вървяха в група неговите пет кучета.

Енрике приличаше малко на хрътка, макар и опашката му да беше гъста и мека; Пахарито беше кафяв и къдрав, и това са единствените две неща, които можеха да се видят в него; Рудолф беше куче, за което минувачите казваха: „Това е чисто американско куче.“ Пухчо беше мопс. А сеньор Алек Томпсън — особен вид еърдейл. Те вървяха един до друг зад Пирата, отнасяха се към него с голямо уважение и винаги се грижеха за благополучието му. Когато седнеше да си почине от тикането на количката, те всички се мъчеха да седнат в скута му и да се оставят да им гали ушите.

Някои хора виждаха Пирата рано сутрин по Алварадо стрийт, други го виждаха да цепи борина, трети знаеха, че продава подпалки, но никой освен Пайлън не знаеше всичко, което правеше Пирата. Пайлън знаеше всекиго и всичко за всекиго.

Пирата обитаваше един изоставен кокошарник в двора на една изоставена къща в Тортила Флет. Той би сметнал за нахалство от своя страна да живее в самата къща. Кучетата живееха около него и върху него и на Пирата това се харесваше, защото те го топлеха и в най-студените нощи. Ако краката му бяха изстинали, той трябваше само да ги опре в горещия корем на сеньор Алек Томпсън. Кокошарникът беше толкова нисък, че Пирата трябваше да пълзи вътре по ръце и крака.

Рано сутрин, преди да съмне, Пирата изпълзяваше от своя дом-кокошарник, а кучетата го следваха с наежени козини и кихаха от студения въздух. Тогава цялата група слизаше в Монтерей и се хващаше на работа по протежението на една от уличките. Четири или пет ресторанта имаха задни входове към тази уличка. През всеки от тях Пирата влизаше в кухните на ресторантите, топли и изпълнени с миризмата на храна. Готвачите ръмжаха, но навсякъде му слагаха пакети с отпадъци в ръцете. Сами не знаеха защо го правят, но го правеха.

Щом Пирата обиколеше всички входове и напълнеше ръцете си с пакети, той се качваше обратно до Монроу стрийт, влизаше в едно празно място, а кучетата възбудено се струпваха около него. Тогава отваряше пакетите и нахранваше кучетата. За себе си вземаше по резен хляб или парче месо от всеки пакет, но не избираше най-доброто. Кучетата седяха около него, облизваха нервно муцуните си и местеха лапи, докато чакаха храната. Те никога не се бореха за нея и това беше много чудно. Кучетата на Пирата не се биеха помежду си, но затова пък се биеха с всичко друго, което бродеше на четири крака по улиците на Монтерей. Беше красива гледка да видиш как петте в група гонеха като зайци фокстериерите и шпицовете.

Докато излапваха всичко, съмваше. Пирата сядаше на земята и гледаше как небето синее в утрото. Под себе си той виждаше шхуните да навлизат в морето, натоварени с дървен материал. Чуваше как камбаната на шамандурата до Китайския нос нежно звъни. Кучетата седяха около него и доглозгваха кокалите. Пирата по-скоро се вслушваше в деня, отколкото го виждаше, защото, докато очите му не се движеха, лицето му изразяваше съсредоточено внимание. Големите му ръце се протягаха към кучетата и пръстите му ласкаво работеха из твърдата козина. След половин час Пирата отиваше до ъгъла на празното място, махаше чувалената покривка от своята количка и изкопаваше брадвата си от земята, където я закопаваше всяка вечер. После закарваше количката до горе и оттам — до гората и намираше някое умиращо дърво, пълно със смола. До обед натрупваше товара за двайсет и пет цента.

Всичко това можеше да се види, но никой не беше в състояние да каже какво правеше той със своя четвърт долар. Никога не го харчеше. През нощта, пазен от кучетата, отиваше в гората и скриваше спечеления през деня четвърт долар при стотици други. Някъде криеше много събрани пари.

Пайлън, този умен човек, от когото не избягваха подробностите от живота на неговите ближни и който изпитваше двойно удоволствие да разкрива всички ония тайни, които лежаха дълбоко загнездени в съзнанието на познатите му, откри съкровището на Пирата по логичен път. Пайлън разсъждаваше така: „Всеки ден този Пират печели четвърт долар. Ако му платят два десетака и петак, той влиза в първия магазин и ги разменя за четвърт долар. Той не харчи никога парите си. Ясно е тогава, че ги крие.“

Пайлън се опита да определи размера на съкровището. Пирата от години живееше по този начин. Шест дни в седмицата той цепеше борина, а в неделя отиваше на черква. Дрехите си вземаше от задните врати на къщите, храната си — от задните врати на ресторантите. Като стигна до по-големите числа, Пайлън дълго се мъчи да ги пресметне, но накрая се отказа.

„Пирата трябва да има най-малко сто долара“ — реши той.

Дълго време размишляваше над тези неща. Но едва след глупавото и възторжено обещание да хранят Дани мисълта за съкровището на Пирата доби наистина лично значение за него.

Преди да се заеме със самия въпрос, Пайлън премина през цял ред дълги и зашеметяващи размишления. Той изпитваше голямо съжаление към Пирата.

„Бедният малък безумец! — каза си той. — Бог не му е дал разсъдъка, който би трябвало да има. Този беден малък Пират не може да се грижи за себе си. Защото вижте го как живее в мръсотията на оня стар кокошарник! Храни се с отпадъци, годни само за кучетата му. Дрехите му са изтъркани и парцаливи. И тъй като не му достига ум, той си крие парите.“

След като обоснова по начало съжалението си, Пайлън продължи към решението, което искаше да вземе.

„Ще бъде ли достойно — помисли си той — друг да се погрижи за него, след като сам той не може да го стори? Да му се купуват топли дрехи, да му се дава човешка храна. Но — припомни си той — аз нямам пари, за да направя тези неща, макар и да ми се ще от все сърце! Как ще могат тогава да се извършват всичките тези добрини?“

В този миг той вече се приближаваше до някъде. Като котка, която цял час се е примъквала към врабчето, Пайлън беше готов за своя скок.

„Сетих се! — възкликна мисълта му, — Ето как ще стане това! Пирата има пари, но, не му стига умът да ги използува! А аз имам ум. Ще му предложа моя ум, та да си служи с него! По своя воля ще му дам моя ум. И това ще бъде добрината, която ще сторя на този малък безумец!“

Това беше една от най-хубавите логични постройки, които Пайлън някога бе изграждал. Обзе го стремежът на художника да покаже своята творба пред публиката. „Ще кажа на Пабло“ — помисли си той. Но се запита дали би трябвало да го прави. Пабло беше ли напълно честен? Не би ли се изкусил да употреби част от тези пари за свои цели? Паилън реши да не рискува поне засега.

Понякога човек с удивление вижда, че коремът на всяко черно и грозно създание е бял като сняг. А от друга страна е тъжно да се разбере, че язви покриват скритите части на ангелите. Чест и слава на Пайлън, защото той знаеше как да открива и показва на света доброто, което се крие във всяко лошо нещо. Но той не беше сляп, както толкова много слепци, за лошото в добрите неща. Трябва със скръб да се признае, че не притежаваше нито глупост, нито едностранчивост, нито жажда за възнаграждение, за да стане светец. За него беше достатъчно да върши добрини и да бъде възнаграден от топлината на братството между хората.

Същата нощ посети кокошарника, където живееше Пирата със своите кучета. Дани, Пабло и Джизъс Мария седяха до печката, видяха го, че излиза, и не казаха нищо. Защото те деликатно помислиха, че или го е обзело опиянението на любовта, или пък се е сетил откъде може да се вземе малко вино. И в двата случая това не беше тяхна работа, докато самият той не им кажеше за какво е излязъл.

Беше съвсем тъмно, но Пайлън имаше свещ в джоба си, тъй като щеше да бъде хубаво, докато говорят, да наблюдава лицето на Пирата. Освен това носеше и един голям, сладък кейк, който Сузи Франсиско, работничка в пекарната, му беше дала срещу рецептата, с която да спечели любовта на Чарли Гусман. Чарли беше пощенски раздавач, караше моторетка и Сузи винаги носеше със себе си една мъжка шапка, за да си я сложи наопаки, ако някога Чарли я поканеше да я повози. Пайлън смяташе, че Пирата ще хареса кейка. Нощта беше много тъмна. Той се промъкваше по една тясна улица, оградена с празни места и буренясали, изоставени градини.

Големият булдог на Галвес изскочи с ръмжене от двора и Пайлън му заизрича ласкави комплименти.

— Хубаво куче — каза той нежно, както и — мило куче — и двете неща: ужасни лъжи. Все пак те направиха впечатление на булдога, защото той се върна в двора на Галвес.

Най-после стигна до изоставеното място, където живееше Пирата. Сега знаеше, че трябва да бъде внимателен, защото на всекиго бе известно, че кучетата на Пирата, стига само да подозрат, че някой мисли зло на господаря им, ставаха по-лоши от дяволи. Щом Пайлън стъпи в двора, той дочу дълбоки и застрашителни ръмжения от кокошарника.

— Пирате! — викна той. — Аз съм твоят добър приятел Пайлън! Идвам да поговоря с тебе!

Настана мълчание. Кучетата спряха да ръмжат.

— Пирате! Това съм аз. Пайлън! Отвърна му дълбок и сърдит глас:

— Махай се! Аз спя сега. И кучетата спят. Тъмно е, Пайлън! Върви да спиш!

— Имам свещ в джоба — каза Пайлън. — Тя ще светне като слънце в твоя тъмен дом. Нося ти също и голям сладък кейк!

От кокошарника се чу леко дърпане и борба.

— Ела тогава! — каза Пирата. — Аз ще кажа на кучетата, че всичко е наред.

Докато се приближаваше през бурените, Пайлън чу как Пирата нежно говори на кучетата си и им обяснява, че това е човек, който няма да им стори нищо лошо. Той се приведе пред тъмната врата, драсна клечка кибрит и запали свещта.

Пирата седеше на мръсния под, а кучетата бяха около него. Енрике взе да ръмжи и трябваше да бъде убеждаван отново.

— Този не е толкоз умен като другите — каза Пирата любезно. Очите му приличаха на очите на дете, което се забавлява. Когато се усмихваше, едрите му бели зъби блестяха от светлината на свещта.

Пайлън подаде торбата.

— Приказен кейк за тебе.

Пирата взе торбата, погледна в нея, усмихна се щастливо и извади кейка, всички кучета се ухилиха, загледаха го, заместиха лапи и заоблизваха муцуни. Пирата разчупи кейка на седем части. Едната даде на Пайлън, нали му беше гост.

— Ето, Енрике — каза той. — Ето и за тебе, Пухчо. Ето и твоето, сеньор Алек Томпсън.

Всяко куче получи своя дял, излапа го з очакване за още. Най-после Пирата изяде парчето си и показа празните си ръце на кучетата.

— Виждате, че няма повече — каза той.

Кучетата веднага легнаха край него.

Пайлън седна на пода и сложи свещта на земята, пред себе си. Пирата го оглеждаше срамежливо. Пайлън мълчеше и чакаше през главата на Пирата да минат най-различни предположения. Най-после той каза.

— Знаеш ли, че приятелите ти се безпокоят за тебе? Очите на Пирата се изпълниха с удивление.

— За мене? Моите приятели? Какви приятели?

— Ти имаш много приятели, които мислят за тебе. Те не идват да те видят, защото, сигурно Смятат, че ще наранят твоята гордост, ако те видят как живееш в този кокошарник, как се обличаш в дрипи и ядеш смет заедно с кучетата си. Но тези твои приятели се безпокоят, защото се страхуват, че лошият живот ще ти докара болести.

Пирата следеше думите му с безмълвно удивление, а умът му се мъчеше да разбере всички тези нови неща, които чуваше. Той дори не мислеше да се усъмни в тях, щом Пайлън ги беше казал.

— И аз имам всички тези приятели? — рече той; изумено. — Та аз не знаех това! И приятелите ми се безпокоят за мен? Аз не знаех това. Ако знаех, нямаше да ги карам да се безпокоят. — Той се изкашля от вълнение. — Разбери, Пайлън, на кучетата им е добре тука. А покрай тях и на мене ми е добре. Не съм мислил, че приятелите ми се безпокоят за мене. — Сълзи изплуваха в очите на Пирата.

— Все пак — каза Пайлън. — Като те гледат как живееш, приятелите ти се тревожат.

Пирата погледна към земята и се помъчи да мисли ясно, но както ставаше винаги, щом срещнеше някакъв проблем, умът му се помрачаваше и от него не идваше помощ, а само ЧУВСТВО на безпомощност. Той погледна кучетата, за да намери в тях подкрепа, но тъй като всичко това не беше тяхна работа, те бяха отново заспали. Тогава той неспокойно се взря в очите на Пайлън.

— Ти трябва да ме научиш какво да правя. Аз нищо не разбирам от тия работи!

Всичко беше много лесно. То беше толкова лесно, че Пайлън се почувствува засрамен. Той се подвоуми, почти се отказа от плановете си, но после реши, че ще го е много яд на себе си, ако не го направи.

— Твоите приятели са бедни — поде той. — На тях им се иска да ти помогнат, но нямат пари. Ако имаш скрити пари, извади ги. Купи си дрехи. Яж храна, която не е хвърлена от другите хора. Извади парите си от скривалището, Пирате!

Докато говореше, той втренчено се взираше в лицето на Пирата. Забеляза, че в очите се мярна подозрение, а после — гняв. За миг Пайлън разбра със сигурност две неща: първо, че Пирата има скрити пари, и, второ, че няма да е лесно да се стигне до тях. Второто го зарадва. Пирата щеше да бъде тактически проблем, а това се нравеше на Пайлън.

Сега Пирата отново го гледаше, а в очите му имаше лукавство и освен това притворна искреност.

— Нямам никакви пари — каза той.

— Но, приятелю, аз всеки ден те виждам да печелиш по четвърт долар от борина и никога не съм те зърнал да си харчиш парите!

Този път умът на Пирата му дойде на помощ.

— Аз ги давам на една стара жена — каза той. — Нямам никакви пари. — И с тона на гласа си ясно показа, че не желае да говори повече за това.

„Значи, ще трябва с хитрост“ — помисли си Пайлън. Нужно беше да хвърли в играта всички способности, които бяха така изострени в него. Той стана вдигна свещта.

— Исках само да ти кажа, че приятелите ти се безпокоят за тебе — рече той укоризнено. — Ако ти сам не се опиташ да им помогнеш, аз не мога нищо да сторя за тебе.

В очите на Пирата отново се върна нежността.

— Кажи им, че съм здрав — помоли той. — Кажи на моите приятели да дойдат да ме видят. Аз няма да бъда горд. Ще се радвам да ги видя по всяко време. Нали ще им го кажеш от мое име?

— Ще им кажа — отвърна грубо Пайлън. — Но твоите приятели не ще бъдат доволни да видят, че не правиш нищо за тяхно успокоение.

Пайлън духна свещта и излезе в мрака. Той знаеше, че Пирата никога нямаше да каже къде е неговото съкровище. То трябваше да бъде открито с коварство, взето със сила, и тогава на Пирата щяха да се дадат всички добри неща. Това беше единственият начин.

И така, Пайлън си постави за цел да следи Пирата. Той го следеше в гората, когато Пирата ходеше да цепи своята борина. Залягаше и го чакаше нощем край кокошарника. Говореше му надълго и нашироко, но от всичко това не излизаше нищо. Съкровището беше така далеч, както и преди. То или седеше заровено в кокошарника, или беше скрито някъде навътре в гората и Пирата го посещаваше само през нощта.

Дългите безплодни бдения изчерпаха търпението на Пайлън. Той знаеше, че има нужда от помощ и съвети. И кой по-резултатно би могъл да му ги даде освен неговите другари Дани, Пабло, и Джизъс Мария? Кой би бил по-ловък и по-хитър от тях? Кой би се стопил от добросърдечие към Пирата с такава лекота?

Сподели с тях мислите си, но най-напред ги подготви така, както беше подготвил и себе си. Бедността на Пирата, неговата безпомощност и накрая — разрешението. Когато стигна до разрешението, неговите приятели бяха обзети от лудо желание да вършат благотворителност. Те го аплодираха. Лицата им сияеха от доброта. Пабло пресметна, че би трябвало да има много повече от сто долара в съкровището.

Когато радостта им се уталожи и премина във възторжена готовност за работа, те пристъпиха към конкретни планове.

— Ще трябва да го следим — каза Пабло.

— Но аз вече съм го следил — възрази Пайлън. — Изглежда, че той скришом изпълзява през нощта и тогава човек не може да го следи отблизо, защото кучетата го вардят като дяволи. Няма да е толкова лесно.

— Опита ли се да го убедиш с добро? — попита Дани.

— Да. Но напразно.

Накрая не Друг, а Джизъс Мария, този човечен мъж, намери изхода.

— Мъчно ще бъде да се следи, докато живее в кокошарника — каза той. — Но я си помислете, че живее тука с нас! Той или ще проговори пред нашата доброта, или пък ще е по-лесно да узнаем къде ходи нощем.

Приятелите дълго обмисляха това предложение.

— Понякога нещата, които му дават в ресторантите — промълви Пабло, — съвсем не са за изхвърляне. Веднъж го видях с една пържола, от която липсваше само малко месо.

— Трябва да е събрал към двеста долара — обади се Пайлън.

Дани изказа едно възражение:

— Но тия кучета!… Той ще докара със себе си и кучетата!

— Те са много добри кучета-рече Пайлън. — Слушат го напълно. Ти можеш да начертаеш един кръг и да кажеш: „Дръж си кучетата вътре в тоя кръг!“ Той ще им каже и те ще си стоят в кръга.

— А друг път видях Пирата с почти половин кейк, и кейкът беше само малко полян с кафе — продължи Пабло.

Въпросът беше уреден. Приятелите се обединиха в комитет и комитетът посети Пирата.

Беше твърде тясно в този кокошарник, когато всички се вмъкват вътре. Пирата се опитваше да прикрие щастието си, като говореше с груб глас.

— Напоследък времето нещо не беше хубаво — рече той, за да поддържа разговора. — Няма да повярвате, че един път намерих във врата на Рудолф кърлеж, голям колкото гълъбово яйце.

Като всеки домакин и той се изказа с пренебрежение за своя дом.

— Малко е тесен — каза той. — Не е удобно място да ти идват на гости приятели. Но пък иначе е топло и уютно, особено за кучетата.

Тогава Пайлън взе думата. Той каза на Пирата, че това безпокойство по него просто мори приятелите му, но ако той дойде да живее заедно с тях, тогава те отново ще могат да спят спокойно.

Това падна като гръм от ясно небе за Пирата. Той се взря в дланите си. После погледна кучетата за подкрепа, но те не отговориха на погледа му. Най-сетне той изтри щастието от очите си с опакото на дясната ръка и изтри ръката в голямата си черна брада.

— А кучетата? — попита меко той. — Ще приемете ли и кучетата? Вие приятели ли сте на кучетата? Пайлън кимна.

— Да, разбира се, и кучетата. Ще им отделим цял един ъгъл.

Пирата се почувствува много горд. Той се изплаши, че няма да се държи както трябва.

— Вървете си сега! — каза той умолително. — Вървете си сега в къщи, а аз ще дойда утре.

Приятелите му разбраха какво усеща. Те изпълзяха от вратата и го оставиха сам.

— Той ще бъде щастлив с нас — каза Джизъс Мария.

— Бедният самотен човечец! — каза Дани. — Ако знаех, щях да го поканя при нас още от по-рано, дори да нямаше съкровище. В сърцата на всички пламна радост.

Те скоро установиха нови отношения. Дани начерта със син тебешир полукръг в единия ъгъл на всекидневната и това беше мястото, където кучетата трябваше да стоят, докато са вътре. На Пирата се отреждаше същото място, за да спи заедно с тях.

— Петимата мъже и петте кучета поизпълниха къщата, но още от самото начало Дани и приятелите му разбраха, че тяхната покана към Пирата им е била внушена от оня бдящ и милосърден ангел, който се грижи за тяхната съдба и ги пази от зло.

Всяка заран, дълго преди да се събудят приятелите,. Пирата ставаше от своя ъгъл и следван от кучетата, обикаляше ресторантите и пристанищните складове. Той беше такова същество, че всеки изпитваше топлота към него. Пакетите му постоянно наедряваха. Паисаносите получаваха неговите дарове и с радост ги използуваха: прясна риба, парчета торта, цели резени твърд хляб, месо, което беше леко зеленясало покраищата, но с малко сода се оправяше напълно. И започнаха наистина да живеят.

Това, че те приемаха подаръците му, трогваше Пирата повече от всичко друго, което би могло да бъде направено за него. Очите му светваха от обожание, щом ги видеше да нагъват донесената храна.

Вечер, когато седяха край печката и обсъждаха събитията в Тортила Флет с лениви гласове на наситени божества, погледът на Пирата се насочваше от уста на уста и неговите устни мърдаха, шепнейки думите, които приятелите му казват. Кучетата с ревност се притискаха в него.

Това са моите приятели — си казваше той нощем, когато къщата беше в мрак, а кучетата се свиваха близо до него така, че да му е топло цяла нощ. Тези хора го обичаха толкова, че от безпокойство не го оставиха да живее сам. Пирата често си повтаряше това, защото беше нещо изумително, нещо невероятно. Неговата количка сега стоеше в двора на Дани, всеки ден той цепеше своята борина и я продаваше. Но Пирата толкова се страхуваше, че може да пропусне някоя дума, която приятелите му ще кажат вечерта, толкова се боеше да не би да не бъде там, за да погълне потока на тази топла и сърдечна дружба, че от няколко дни вече не беше посетил своето съкровище, за да добави в него новоспечелените монети.

Приятелите му бяха добри с него. Отнасяха се нежно и внимателно, но винаги едно око оставаше да го следи. Когато тикаше количката си в гората, един от приятелите му вървеше с него и сядаше на някое повалено дърво, докато той работеше. Когато слизаше в дерето — последното нещо, което вършеше вечер, — Дани, Пабло, Пайлън или Джизъс Мария му правеха компания. И нощем трябваше да бъде съвсем тих, за да се измъкне без някоя сянка подире си.

Една седмица приятелите само наблюдаваха Пирата. Но най-после бездействието ги умори. Те обаче знаеха, че да действуват пряко, е невъзможно. И така една вечер се постави на обсъждане въпросът за рисковете, които лежат върху скритите съкровища.

Пайлън започна:

— Аз имах един чичо, страшен скъперник, който криеше златото си в гората. И веднъж, като отиде да го види, то беше изчезнало. Някой го намерил и откраднал. Чичо ми беше стар човек и всичките му пари бяха отишли, затова взе, че се обеси.

Пайлън със задоволство забеляза, че по лицето на Пирата се появи съсредоточен израз.

Дани също го забеляза и продължи:

— Моят вйехо, дядо ми, дето я имаше тази къща, също си заравяше парите. Аз не зная колко имаше, но го смятаха за богат човек, и сигурно трябва да е имал триста-четиристотин долара. Моят вйехо веднъж изкопа дълбока дупка в земята и сложи парите си в нея, после я зарови и посипа отгоре борови листа, като си мислеше, че никой няма да разбере каква е работата, Но когато се върна, дупката беше разкопана и парите ги нямаше.

Устните на Пирата следваха думите му. По лицето му се изписа ужас. Пръстите му се впиха в козината на сеньор Алек Томпсън. Приятелите се спогледаха и за известно време оставиха този въпрос. Те преминаха към любовните изживявания на Корнилия РУИС.

През нощта Пирата изпълзя от къщата и кучетата изпълзяха след него. Пирата безшумно тръгна през гората, като прескачаше със сигурна стъпка храстите и повалените дървета. Пайлън се запрепъва подире му. Но когато бяха изминали може би две мили, Пайлън се заплете в дива лоза. Той спря за миг да си почине и тогава разбра, че всички звуци пред него бяха заглъхнали. Той почака, заслухтя, запълзя наоколо, но Пирата беше изчезнал.

След два часа Пайлън се върна в къщи бавно и уморено. Пирата се беше прибрал и спеше дълбоко между кучетата си. Кучетата дигнаха глави, когато той влезе, и на него му се стори, че за миг му се изхилиха.

На следната сутрин в дерето се състоя конференция.

— Не е възможно да го проследиш — докладва Пайлън. — Той изчезва. Вижда в тъмното. Знае всяко дърво в гората. Трябва да измислим нещо друго.

— Може би един човек не е достатъчен — подхвърли Пабло. — Ако всички го следим, може би все някой от нас ще му хване дирята.

— Нека да продължим разговора довечера — предложи Джизъс Мария. — Сега няма да стигнем до никъде. Една моя позната ще ми даде малко вино — добави той скромно. — Може би ако Пирата пийне малко вино, няма да изчезне така лесно.

Познатата на Джизъс Мария му даде цял галон вино. Какво може да се сравни с щастието на Пирата тази вечер, когато един буркан с вино му бе сложен в ръката, когато той седеше сред своите приятели, сърбаше си виното и слушаше разговора? Такива радости рядко бяха идвали в живота на Пирата. На него му се щеше да притисне тези мили хора до гърдите си и да им каже колко ги обича. Но не биваше да го прави, защото щяха да помислят, че е пиян. На него му се щеше да извърши нещо огромно, за да им покаже обичта си.

— Снощи се разправяхме за заровени пари — поде Пайлън. — Днес пък се сетих за един мой братовчед, който беше много хитър човек. Ако някой на тоя свят знае да крие пари така, че никой да не може да ги намери, това е той. Веднъж той взе парите си и ги скри. Може би вие сте го виждали онзи нещастен бедняк, дето пълзи по пристанището и проси да му дадат главите на рибите, за да си свари чорба от тях. Това е същият този мой братовчед. Някой му открадна заровените пари.

По лицето на Пирата отново се появи безпокойство.

Следваха разказ след разказ, и във всеки какви ли не злини спохождаха онези, които крият парите си.

— Най-добре е да държиш парите при себе си, от време на време да ги харчиш и да даваш по малко на приятелите си — заключи Дани.

Те отблизо наблюдаваха Пирата и по средата на най-ужасния разказ видяха как безпокойството изчезва от лицето му и на негово място се появява усмивка на облекчение. После той си сръбна от виното и очите му заблестяха от радост.

Приятелите бяха в отчаяние. Всичките им планове пропадаха. Болка пронизваше сърцата им. Ето какво се случваше след всичката им доброта и щедрост! Пирата някак си успяваше да отклони добрината, която те искаха да му направят. Изпиха виното и тъжно легнаха да спят.

През нощта могат да станат много малко неща, които Пайлън да не разбере. Неговите уши оставаха отворени, докато останалото му същество спеше. Той чу как Пирата и кучетата крадешком се измъкват от къщата. Скочи, събуди приятелите си и след миг четиримата следваха Пирата по посока на гората. Беше много тъмно, когато влязоха в гората. Четиримата се натъкваха на дърветата, уплитаха се в къпините, но все пак дълго съумяваха да чуват как Пирата върви пред тях. Проследиха го дотам, дето предишната нощ го беше проследил Пайлън, и тогава изведнъж ги обгърна само тишина, шепнещата гора и лекият нощен вятър. Обиколиха гората и храсталаците, но Пирата отново беше изчезнал.

Най-после, измръзнали и безутешни, те се събраха заедно и уморено се заклатиха към Монтерей. Докато стигнаха, съмна. Слънцето вече блестеше над залива. От Монтерей към тях се издигаше димът на сутрешните огньове.

Пирата излезе на верандата и ги поздрави, а лицето му беше щастливо. Те мрачно минаха край него и се наредиха във всекидневната. Там върху масата лежеше голяма платнена чанта.

Пирата влезе след тях.

— Аз те излъгах, Пайлън — рече той. — Казах ти, че няма пари, защото се изплаших. Тогава не знаех още за своите приятели. Ти ми каза колко често се крадат скрити пари и сега аз пак се изплаших, И ей на, снощи се сетих какво да направя. Моите пари ще бъдат сигурни при моите приятели. Никой не може да ги открадне, ако моите приятели ги пазят вместо мене.

Четиримата го загледаха с ужас.

— Вземи си парите обратно и пак ги скрий в гората — яростно каза Дани. — Ние не искаме да ги гледаме.

— Не — отвърна Пирата. — Няма да се чувствувам сигурен, ако пак ги скрия. Но ще бъда щастлив, като знам, че приятелите ми ги пазят вместо мене. Вие няма да ми повярвате, но последните две нощи някой ме следеше в гората, за да ми открадне парите.

Колкото и да беше ужасен ударът, Пайлън, този умен човек, се опита да го отбегне.

— Преди да ни дадеш тези пари, може би ще искаш да вземеш част от тях — предложи той плавно.

Пирата поклати глава.

— Не, Не мога. Аз съм дал обещание. Вече съм събрал почти хиляда четвъртака. Когато събера пълни хиляда, ще купя златен свещник на свети Франциск Асизки… Веднъж имах едно добро куче и кучето се разболя. Тогава обещах златен свещник, който да гори хиляда дни, ако кучето оздравее. И знаете ли — Пирата разпери големите си ръце, — кучето оздравя!

— Някое от тези кучета ли е? — попита Пайлън.

— Не — каза Пирата. — След това онуй куче го смаза един камион.

И така, тя беше напълно загубена, надеждата да се докопат до парите. Дани и Пабло мрачно вдигнаха тежката чанта със сребърни четвъртаци, отнесоха я в другата стая и я сложиха под възглавницата на Дани. След време те щяха да изпитват дори известно удоволствие от мисълта, че толкова пари лежат под възглавницата, но в този момент тяхното поражение беше много тежко. Нищо на света не можеше да им помогне. Техният шанс се беше появил и изчезнал.

Пирата стоеше пред тях и в очите му имаше сълзи от щастие, защото той беше доказал обичта към приятелите си.

— И като си помисля — рече той, — че толкова години съм лежал в този кокошарник и не съм знаел нищо хубаво! Но сега — добави Пирата, — о, сега аз съм много, много щастлив!