Джон Стайнбек
Тортила Флет (16)

15
КАК ДАНИ ЗАТЪГУВА И СЕ ПОБЪРКА. КАК ДЯВОЛЪТ В ЛИЦЕТО НА ТОРЕЛИ НАПАДА КЪЩАТА НА ДАНИ

Монтерей има качества, които са неизменни. Почти всяка заран слънцето грее в прозорците от западната страна на улиците, а през следобедите — в прозорците от източната страна на улиците. Всеки ден автобусът дрънчи напред-назад между Монтерей и Пасифик Гроув. Всеки ден фабриките за консерви изпращат във въздуха миризма на консервирана риба. Всеки следобед вятърът духа навътре от залива и люлее боровете по хълмовете. Рибарите стоят по скалите, държат въдиците си и лицата им са вкаменени от търпение и непреклонност.

В Тортила Флет, над Монтерей, всекидневието е също неизменно, защото дори и приключенията на Корнилия Руис, с нейната бавно променяща се свита от ухажори, са ограничени на брой. Разбира се дори, че тя пак е приела мъж, когото отдавна е била разкарала.

А в къщата на Дани имаше още по-малко промени. Приятелите потъваха във всекидневие, което би било еднообразно за всеки друг, но не и за един паисано: ставаха сутрин, сядаха на слънце и се питаха какво ще донесе Пирата. Пирата още цепеше борина и я продаваше по улиците на Монтерей, но сега той купуваше храна с четвъртака, който печелеше всеки ден. От време на време приятелите си доставяха по малко вино и тогава пееха и се сбиваха.

Но все пак времето край морето е по-сложно, отколкото на друго място, защото в прибавка към хода на слънцето и кръговрата на сезоните и морските вълни дълбаят пътя на времето в скалите, а приливите и отливите се вдигат и падат като огромен воден часовник.

Дани започна да чувствува туптенето на времето. Той гледаше приятелите си и виждаше как всеки ден за тях е един и същ. Когато се дигаше нощем от леглото си и пристъпяше над спящите паисаноси, той изпитваше яд, че те са там. Постепенно, докато се припичаше на предната веранда, Дани започна да мечтае за дните на своята свобода. Тогава той спеше лете, в гората, а зиме, когато хванеше студът — в топлото сено на плевниците. Бремето на собствеността не тежеше върху него. Той си спомняше как името Дани ехтеше тогава като ураган. О, какви боеве! Боевете в гората с някоя побесняла кокошка под мишница! Скривалищата в дерето, докато някой побеснял съпруг откриеше измамата! Урагани и лудории, сладки лудории! Когато Дани си спомняше за отминалото старо време, той усещаше колко сладка е откраднатата храна и копнееше това време да се върне. Откак наследството го бе издигнало в обществото, той вече не се биеше така често. Пак се напиваше, но без приключения. Бремето на къщата щеше винаги да му тегне, както и отговорността към неговите приятели.

Дани започна да седи на верандата безучастен към всичко, а приятелите му го помислиха за болен.

— Да му направим чай от омайно биле — предложи Пайлън. — Защо не полежиш малко, Дани? Ние ще ти сложим топли тухли на краката.

Дани обаче не искаше нежни грижи, а свобода. Цял месец той тъгува, гледаше втренчено земята, взираше се с мрачни очи в своите вездесъщи приятели, риташе дружелюбните кучета, които се пречкаха на пътя му.

Накрая той се поддаде на копнежа си. Една нощ избяга. Отиде в боровата гора и изчезна.

Когато на заранта приятелите му се събудиха и откриха, че го няма, Пайлън каза:

— Тук е замесена жена. Той е влюбен.

Повече не се занимаваха с този въпрос, тъй като всеки мъж има право на любов. Приятелите продължиха да живеят както по-рано. Но когато мина една седмица, а от Дани нямаше и следа, те почнаха да се безпокоят. Отидоха вкупом в гората да го подирят.

— Любовта е хубаво нещо — каза Пайлън. — Не можем да се сърдим на някой мъж, че е гонил някое момиче, но едва седмица си е една седмица! Трябва да е с много гореща кръв това момиче, щом може да държи Дани цяла седмица!

Джизъс Мария също бе разтревожен.

— Дани не е човек, дето ще се затрие толкова дълго. Нещо лошо се е случило.

Пирата заведе кучетата в гората. Приятелите заповядаха на кучетата: „Намерете Дани! Той може да е болен. Може да лежи мъртъв някъде, този добър Дани, който ви позволи да спите в неговата къща.“

Пирата им прошепна: „О, лоши, неблагодарни кучета, намерете нашия приятел!“ Но кучетата щастливо размахаха опашки, хукнаха подир един заек и залаяха след него.

Цял ден паисаносите скитаха в гората, викаха Дани, гледаха по местата, които самите те биха избрали, за да спят на скрито — добрите хралупи между корените на дърветата, меките легла от борови игли, оградени с храсти. Те знаеха къде би легнал човек да спи, но не намериха и следа от Дани.

— Може да е полудял — допусна Пайлън. — Някоя тайна тревога може да е повредила ума му.

Вечерта те се върнаха в къщата на Дани, отвориха вратата и влязоха. И в същия миг се вцепениха. Някой крадец беше тършувал. Липсваха одеялата на Дани. Цялата храна беше открадната. Нямаше и две тенджери.

Пайлън мигновено се взря в Големия Джо Портаджи, но поклати глава.

— Не, ти беше с нас! Ти не си го направил!

— Дани ги е взел! — възбудено каза Пабло. — Той наистина е полудял. Той броди из горите като животно.

Големи грижи и тревоги помрачиха къщата на Дани.

— Ние трябва да го намерим — един друг се уверяваха приятелите. — Нещо лошо ще се случи с нашия приятел в лудостта му. Ако ще целия свят ще обърнем, но трябва да го открием.

Те изоставиха мързела си. Всеки ден го търсеха и почнаха да чуват странни слухове. „Да, снощи Дани беше тука! Ах, какъв пияница! Ах, какъв крадец! Знаете ли, Дани удари нашия старец с един кол от оградата и задигна цяла бутилка ракия. Що за приятели сте му, щом го оставяте да върши такива неща?“ „Да, видяхме Дани. Очите му бяха притворени и той пееше; «Да вървим, малки момичета, да вървим да танцуваме в гората!» Но ние не отидохме. Уплашихме се. Този Дани не изглежда с всичкия си.“

На кея откриха повече следи от приятеля си. „Беше тука — казаха рибарите. — Искаше да се бие с всеки от нас. Бенито строши едно гребло по главата му. Тогава Дани счупи няколко прозореца и един полицай го откара в затвора.“

Те продължиха по още пресните стъпки на техния загубен приятел. „Макниър го докара снощи — каза сержантът. — Но по някакъв начин се е измъкнал, преди да съмне. Ако го пипнем, ще откара шест месеца!“

Приятелите се умориха от гонитбата. Върнаха се в къщи и за свой ужас откриха, че е изчезнал новият чувал с картофи, който Пайлън беше намерил едва същата заран.

— Това вече е премного — извика Пайлън. — Дани е луд и е в опасност. Нещо ужасно ще му се случи, ако не го спасим.

— Ще го търсим — каза Джизъс Мария.

— Ще проверяваме зад всяко дърво и под всеки покрив — увери Пабло.

— Под лодките на плажа — подметна Големия Джо.

— Кучетата ще ни помогнат — каза Пирата. Пайлън поклати глава.

— Не е този начинът. Всеки път отиваме на мястото, откъдето Дани вече си е отишъл. А трябва да го причакаме на мястото, дето ще отиде тепърва. Трябва да действуваме като умни хора, не като глупаци.

— Но къде ще иде той тепърва?

Една мисъл озари всички като светкавица!

— Торели! Рано или късно Дани ще отиде при Торели! Трябва да сме там, за да го хванем и да го отървем от лудостта, дето го е нападнала.

— Да — съгласиха се те. — Трябва да спасим Дани!

Заедно посетиха Торели, но той не ги пусна вътре.

— Дали съм виждал Дани ли? — изкрещя той през вратата. — Дани донесе тук три одеяла и две тенджери и аз му дадох един галон вино. И знаете ли какво направи този дявол? Оскърби жена ми и ми изреди какви ли не псувни. Удари плесница на детето ми, ритна кучето ми! Открадна ми хамака от верандата!

Торели се задъхваше от вълнение.

— Аз го подгоних да си взема хамака и когато се върнах, заварих го при жена ми! Съблазнител, крадец, пияница! Това е вашият приятел Дани! Но аз лично ще го набутам в дранголника!

Очите на приятелите запламтяха.

— Ей, корсиканска свиньо! — с равен глас каза Пайлън. — Ти знаеш ли за кого говориш? Ти говориш за нашия приятел. Той не е добре.

Торели заключи вратата. Те чуха как щракна резето, но Пайлън продължи да говори през вратата.

— Ей, дърта скръндзо! — извика той. — Ако виното не ти се свидеше толкова, тези неща нямаше да се случат. И си дръж жабешкия език зад зъбите, да не цапаш с него нашия приятел! И внимавай, да се държиш с него добре, защото приятелите му са много! Шкембето ще ти изтърбушим, ако не си внимателен към него!

Торели не издаде ни звук зад заключената врата, но цял трепереше от гняв и страх, докато слушаше свирепите им гласове. Той с облекчение чу стъпките на приятелите да заглъхват нагоре по пътеката.

Тази нощ, след като си бяха легнали, приятелите чуха в кухнята крадливи стъпки. Разбраха, че това е Дани, но той им избяга, преди да го хванат. Заскитаха в нощта и безутешно завикаха:

— Дани, върни се, сладки приятелю, липсваш ни! Никой не отговори, само един камък удари Големия Джо в стомаха и го накара да се превие на земята. О, колко угнетени бяха приятелите и колко тежко им беше на сърцата!

— Дани отива към своята гибел — тъжно си казваха те. — Нашият беден приятел е в нужда, а ние не можем да му помогнем!

Беше много трудно да се пази повече къщата, защото Дани беше откраднал почти всичко от нея. Един от столовете също бе превърнат в алкохол. Цялата храна беше взета, а веднъж, докато търсеха Дани в гората, той открадна печката, но тъй като тя тежеше доста, беше я изоставил в дерето. В къщата вече нямаше пари, защото Дани открадна количката на Пирата и я продаде на Джо Ортис за една бутилка уиски.

Спокойствието изчезна напълно от къщата на Дани и в нея зацариха само тревоги и скръб.

— Къде отиде нашето щастие? — оплакваше се Пабло. — Сигурно сме направили някой грях. Това е възмездие. Трябва да отидем да се изповядаме.

Вече не обсъждаха любовните изяви на Корнилия Руис. Забравиха за поуките, изчезна човеколюбието. Наистина, хубавият живот се сгромоляса в развалини. И сред тяхното отчаяние новините идваха една след друга.

„Миналата вечер Дани изнасилил някакво момиче.“

„Дани издоил козата на мисис Палочико.“

„Дани се бил с войници онази нощ.“

Макар да жалеха за неговото морално падение, приятелите му изпитваха и малко завист за веселите преживявания.

— Ако той не се е побъркал, ще бъде наказан — рече Пайлън. — Бъдете сигурни в това. Дани върши такива грехове, че както ги трупа — грях след грях, вече е надминал всичко, за което съм чувал. О, какво възмездие го чака, когато поиска пак да Стане добър! За няколко седмици Дани насъбра толкова грехове, колкото старият Руис не е правил за цял живот!

Тази нощ Дани, необезпокоен от дружелюбните кучета, пропълзя в къщата безшумно, като сянката на улична лампа, и подло открадна обущата на Пайлън. На сутринта Пайлън нямаше нужда от много време, за да разбере какво е станало. Той твърдо отиде на верандата, седна на слънце и погледна краката си.

— Това вече минава всяка граница — каза той. — Досега той си правеше шеги и ние търпяхме. Но сега почва да върши престъпления. Това не е оня Дани, когото познаваме. Това е друг човек, лош човек. Трябва да заловим този лош човек.

Пабло погледна със задоволство обущата си. — — Може и това да е шега — подметна той.! — Не — каза Пайлън свирепо. — Това е престъпление. Обущата не бяха много хубави, но да ги вземеш, това значи да извършиш престъпление срещу приятелството. А това е най-лошото престъпление. Ако Дани краде обущата на своите приятели, то значи, че няма престъпление, пред което да спре. Приятелите кимнаха в знак на съгласие.

— Да, ние трябва да го заловим — каза Джизъс Мария човеколюбецът. — Ние знаем, че той е болен. Ще го вържем за леглото и ще се опитаме да го излекуваме от болестта му. Трябва да изтръгнем помрачението от ума му.

— Но сега — каза Пабло, — преди да го заловим, нека като лягаме да спим, Да не забравяме да слагаме обущата си под възглавниците.

Къщата беше в положение на обсада. Всички в нея беснееха срещу Дани, а Дани си прекарваше времето много хубаво.

Рядко лицето на Торели показваше Други чувства освен подозрение и гняв. В качеството му на амбулантен продавач на алкохол и в отношенията му с жителите на Тортила Флет тези две чувства често обземаха сърцето му. Те бяха издълбали бразди по лицето му. Нещо повече — Торели не посещаваше никого. На него му стигаше да си стои в къщи, за да бъде посетен от всички. Затова сега, в ранната утрин, когато Торели се качваше към къщата на Дани и по лицето му играеше свирепата усмивка на наслада и предвкусвано щастие, децата бягаха в дворовете и го гледаха през процепите в оградите, кучетата галеха коремите си с опашки и се оттегляха назад с крадливи, изплашени погледи; а хората, които го срещаха, отстъпваха от пътеката и стискаха юмруци, за да прогонят нечестивия.

Тази заран мъгла покриваше небето. Слънцето, след множество неуспешни престрелки, се отказа и отстъпи зад сивите завеси. От боровете капеше прашна роса и лицата на малкото хора, които се виждаха, отразяваха деня с мрачни погледи и сива кожа. Нямаше сърдечни поздрави. Изцяло липсваше оня човешки идеализъм, който сляпо се надява, че този ден ще бъде по-хубав от всички останали.

Старият Рока, като видя, че Торели се усмихва, влезе в къщи и каза на жена си:

— Оня трябва току-що да е убил и изял децата си1! Ще видиш.

Торели беше щастлив, защото в джоба му имаше един сгънат скъпоценен лист. Пръстите му шареха по палтото непрекъснато и натискаха джоба, докато тихичкият шумолящ звук уверяваше Торели, че листът е на мястото си. Докато крачеше в сивата утрин, той си мърмореше.

„Змийско гнездо! — казваше той. — Аз ще изтрия тая чума, тия приятели на Дани! Няма вече да давам вино за вещи, а после да ми крадат отново вещите. Всеки от тях поотделно не е чак толкова лош, но цялото им гнездо!… Майко Богородице, само гледай как ще ги изхвърля на улицата! Тия гущери, тия въшки, тия отровни мухи! Като отидат да спят пак в гората, няма да се надуват толкова!

А й ще им дам да разберат, че Торели винаги се смее последен. Те цял ден мислят само как да ме измамят, как да съсипят имота ми и да посрамят жена ми! Сега ще видят, че Торели, този великомъченик, може и да връща удара! О, да, ще видят те!“

Така мърмореше той, докато крачеше, а пръстите му шумоляха с листа в джоба. Скръбни капки падаха от дърветата в праха. Чайките кръжаха във въздуха и трагично пищяха. Сякаш олицетворение на самата сива съдба, Торели крачеше към къщата на Дани.

В къщата на Дани беше тъжно. Приятелите не можеха да се припичат на верандата, защото нямаше слънце. Би ли могъл някой да измисли по-сериозна причина за тъга? Те бяха върнали обратно от дерето откраднатата печка и отново я бяха нагласили. Сега се бяха струпали около нея, а Джони Пом-пом, който им беше дошъл на гости, им казваше новините, които знаеше.

— Тито Ралф, — каза той — не е вече надзирател в градския затвор. Тази заран полицейският началник го изгони.

— Аз обичах Тито Ралф — каза Пайлън, — Като влезеше човек в затвора, Тито Ралф му носеше по малко вино. И той знаеше повече истории, отколкото сто души заедно. Защо си е загубил работата?

— Тъкмо това съм дошъл да ви кажа. Тито Ралф, както знаете, сам често лежеше в затвора и винаги беше добър затворник. Той знаеше как трябва да се води един затвор. Познаваше затвора по-добре от всеки друг. Когато Татко Меркс, старият надзирател, почина, Тито Ралф пое службата му. Никога не е имало такъв добър надзирател като Тито Ралф. Всичко, което правеше, беше идеално. Но имаше един малък недостатък. Като пиеше вино, забравяше, че е надзирател. Тогава бягаше и трябваше да го ловят. Приятелите кимнаха.

— Знам това — каза Пабло. — Чувал съм, че било мъчно да го хванат. Той се криел.

— Да — продължи Джони Пом-пом. — Като изключим тази работа, той е най-добрият надзирател, когото те са имали. И тъй, сега ще ви кажа какво е станало. Снощи Дани изпил вино за десет души и взел да хвърля камъни по прозорците. Той имал много пари; купил яйца и почнал да замеря с тях един китаец. Едно от яйцата минало покрай китаеца и ударило един полицай. Тогава пъхнали Дани в затвора.

Но той имал пари. Пратил Тито Ралф да вземе малко вино, а после — още малко. В затвора имало четирима души. Те всички пили вино. Най-после Тито Ралф пак направил своята грешка. Избягал, а и всички други избягали с него. Тази заран хванали Тито Ралф и му казали, че повече не може да бъде надзирател. Той толкова се натъжил, че счупил един прозорец и сега пак е в затвора.

— А Дани? — извика Пайлън. — Какво станало с Дани?

— О, Дани! — каза Джони Пом-пом. — Дани също избягал. Него не са го хванали!

Приятелите отчаяно въздъхнаха.

— Дани върви на зле — каза сериозно Пайлън. — Той няма да стигне до добър край. Чудно ми е отде пък е взел толкова пари!

В този миг тържествуващият Торели отвори портата и тръгна по пътеката. Кучетата на Пирата нервно се дигнаха от своя ъгъл и с ръмжене се отправиха към входа. Приятелите вдигнаха очи и в недоумение се спогледаха. Големия Джо повдигна дръжката на мотиката, която преди време бе употребена върху него. Тежката уверена стъпка на Торели разтърси верандата. Вратата се разтвори и на прага застана Торели усмихнат. Той не ги заплаши. Не, той се приближи нежно като домашна котка. Потупа ги любезно, както домашната котка потупва уловената хлебарка.

— О, моите приятели! — каза той мило, докато те го гледаха с тревога. — Моите добри приятели и клиенти! Сърцето ми се къса, като си помисля, че трябва да съобщя лоши новини на тези, които обичам! Пайлън скочи.

— Нещо е станало с Дани! Той е болен! Ранен! Кажи ни!

Торели лекичко поклати глава.

— Не, малките, нищо не е станало с Дани. Сърцето ми се къса, но трябва да ви кажа, че вие не можете да живеете повече тука!

Неговите очи поглъщаха удивлението, което думите му предизвикаха. Всички зяпнаха, всички се опулиха от учудване.

— Това е безсмислено — извика Пабло. — Защо да не можем да живеем повече тука?

Ръката на Торели любовно се вмъкна във вътрешния джоб, пръстите му извадиха скъпоценния лист и го размахаха във въздуха.

— Представете си моите страдания — продължи той. — Дани вече не е собственик на тази къща!

— Какво! — извикаха те. — Какво искаш да кажеш? Как така Дани не е собственик на тази къща? Говори, корсиканска свиньо!

Торели се изкикоти толкова зловещо, че паисаносите се дръпнаха назад.

— Защото — каза той — тази къща принадлежи на мене. Дани дойде снощи при мене и ми продаде тази къща за двайсет и пет долара. — Със сатанинско злорадство той наблюдаваше помръкващите им лица.

„Това е лъжа — казваха техните лица. — Дани не може да направи такова нещо!“ А после добавяха:

„Но Дани напоследък направи много лоши неща. Той крадеше от нас. Може би е продал и цялата къща зад гърба ни.“

— Лъжеш! — силно извика Пайлън. — Лъжеш, мръсен жабоядецо!

Торели продължи да се усмихва и да размахва листа.

— Ето доказателството! — каза той. — Ето, Дани подписа този лист! Това е, което, ние, хората на бизнеса, наричаме договор за продажба!

Побеснелия Пабло се приближи до него.

— Ти си го напил! Той не е знаел какво върши! Торели леко разтвори листа.

— Законът не се интересува от тази работа! — каза той, — И така, мои мили малки приятели, за мене е неприятен дълг да ви съобщя, че вие трябва да напуснете моята къща, Аз съм я предназначил за други цели.

Изведнъж усмивката изчезна от лицето му и върху него се върна цялата му жестокост.

— Ако не се махнете още до обед, ще изпратя полицай!

Пайлън кротко се отправи към него. О, пази се, Торели, когато Пайлън идва при тебе с усмивка! Бягай, затвори се в някоя желязна стая и запой отвътре вратата с оксижен!

— Аз не ги разбирам тия неща! — каза Пайлън внимателно. — Но наистина е много жалко, че Дани може да направи това!

Торели се изкикоти пак.

— Досега никога не съм продавал къща — продължи Пайлън. — Дани е подписал този лист, така ли?

— Да. — Торели почна да го имитира: — Дани е подписал този лист. Така е.

Пайлън пристъпи още малко, с глупав вид.

— И това нещо ли доказва, че ти сега си собственик на къщата?

— Да, глупако! Този лист доказва това. Пайлън изглеждаше озадачен.

— Аз все пак мисля, че ти би трябвало да ни го покажеш, за да го видим.

Торели се изсмя презрително, О, внимавай, Торели? Не виждаш ли колко безшумно се движат тези змии? Ето го Джизъс Мария на вратата. Ето го Пабло до кухненската врата. Виж как са побелели кокалчетата по пръстите на Големия Джо, който стиска дръжката на мотиката.

Торели каза:

— Вие нищо не разбирате от бизнес, жалки скитници и вагабонти! Когато изляза оттука, аз ще занеса долу този лист и…

Всичко стана толкова бързо, че последната му дума изригна като експЛозия. Краката му излетяха напред във въздуха. С голям трясък той се приземи на пода и посегна напред с тлъстите си ръце. Той чу как издрънча капакът на печката.

— Крадци! — изпищя той. Кръвта нахлу в лицето и врата му. — Ах вие, крадци, плъхове, кучета, дайте ми листа!

Пайлън, който стоеше пред него, погледна изумено.

— Лист? — учтиво попита той. — За какъв лист говори той с такава страст?

— Договорът за продажба! Собствеността ми! О, аз всичко ще разправя на полицията!

— Не си спомням никакъв лист — каза Пайлън. — Пабло, знаеш ли за какъв лист приказва той?

— Лист ли? — учуди се Пабло. — За какъв лист говори? Лист от вестник? Или лист цигарена хартия? Пайлън продължи да пита наред:

— А ти да знаеш нещо, Джони Пом-пом?

— Аз мисля, че тоя човек сънува — каза Джони Пом-пом.

— Джизъс Мария? Виждал ли си някакъв лист?

— Струва ми се, че той е пиян — каза Джизъс Мария с тон на отвращение, — А още е толкова рано да се напива човек!

— Джо Портаджи?

— Аз не бях тук — заяви Джо. — Аз току-що влизам.

— Пирате?

— Той нямаше никакъв лист — обърна се Пирата към кучетата. — Нали?

Пайлън се обърна отново към Торели, който беше съвсем близо до апоплектичен удар.

— Ти имаш грешка, приятелю! Отначало си помислих, че може би аз греша, но сам виждаш, че никой освен тебе не го е виждал. Можеш ли ме упрекна, ако кажа, че изобщо не е имало лист? Слушай, няма ли да е по-добре за тебе да отидеш да си полегнеш малко?

Торели беше твърде поразен, за да крещи повече. Те го обърнаха, помогнаха му да излезе от вратата и побързаха да го изпратят до пътя, потънал цял в ужаса на поражението си.

И тогава те погледнаха към небето и се зарадваха, защото слънцето отново воюваше с мъглата и този път си бе прокарало цяла пътека. Приятелите не влязоха в къщата. Те щастливо насядаха на верандата.

— Двайсет и пет долара! — каза Пайлън. Чудя се какво е направил с толкова пари!

След като слънцето спечели престрелката, то неудържимо изтласка мъглата от небето. Дъските на верандата се стоплиха и мухите запяха в светлината. Приятелите бяха изтощени.

— Много завързана бе тая работа — каза слабо Пабло. — Дани не трябва да прави такива неща.

— За да обезщетим Торели, ще трябва да купуваме всичкото си вино от него — каза Джизъс Мария.

Една птичка кацна на розовия храст и изпърха с опашка. Новите кокошки на мисис Моралес непринудено запяха химн за слънцето. Кучетата се протягаха в предния двор и едно друго гризяха опашките си.

Приятелите чуха стъпки по пътя, погледнаха и се изправиха с гостоприемни усмивки. Дани и Тито Ралф минаха през портата и всеки от тях носеше по две тежки торби. Джизъс Мария се стрелна в къщи и изнесе бурканите. Приятелите забелязаха, че Дани изглежда малко уморен, когато поставяше шишетата на верандата.

— Човек три пъти ще се изпоти, докато качи този баир — каза Дани.

— Тито Ралф! — извика Джони Пом-пом. — Аз чух, че са те вкарали в затвора.

— Избягах пак — каза мрачно Тито Ралф. — Ключовете бяха още у мене.

Бурканите забълбукаха, пълни догоре. Приятелите отрониха по една тежка въздишка, облекчени, че всичко беше вече минало.. Пайлън отпи една голяма глътка.

— Дани — каза той, — тази свиня Торели дойде тук заранта и взе да ни лъже. Показа ни някакъв лист — рече, че ти си го подписал.

Дани се учуди.

— Къде е този лист? — попита той.

— Ние разбрахме, че лъже — продължи Пайлън, — затова изгорихме листа. Ти не си подписвал такъв лист, нали?

— Не — каза Дани и пресуши буркана си.

— Хубаво щеше да бъде, ако имахме нещо за ядене — забеляза Джизъс Мария.

Дани мило се усмихна.

— Забравих! В една от чантите има три печени пилета и малко хляб!

Радостта и облекчението на Пайлън бяха толкова големи, че той стана и произнесе кратка реч.

— Има ли друг такъв приятел като нашия приятел? — възкликна той. — Той ни прибира в къщата си, за да не мръзнем. Той дели най-доброто си ядене с нас, дели и виното си. Да живее нашият добър приятел, нашият мил приятел.

Дани се почувствува неудобно. Той наведе очи.

— Това не е нищо — промърмори той, — Това са дребни работи.

Но щастието на Пайлън беше толкова голямо, че обгърна целия свят, дори с лошите му страни.

— Някой път трябва да направим нещо хубаво за Торели — каза той.