Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (9)

I

Търсене на южния материк. — Втори престой в Нова Зеландия. — Архипелагът Помоту. — Ново слизане в Таити. — Изследване на островите Тонга. — Трето спиране в Нова Зеландия. — Второ плаване из Южния океан. — Изследване на Великденския остров. — Посещение на Маркизките острови.

Дори ако правителството не би пожелало да награди Джеймс Кук за начина, по който е изпълнил поверената му задача, общественото мнение би се изказало в негова полза. На 29 август великият мореплавател е назначен в кралската флота с чин капитан втори ранг. Съзнавайки заслугите си към Англия и науката, той намира наградата за недостатъчна. Защото би желал да получи чин капитан първи ранг. Лорд Сендуич, първи лорд на адмиралтейството, му изтъква, че не биха могли да му дадат този чин, без да нарушат общоприетия обичай и реда във флотските служби.

Както и да е, Кук се заема да събира всички материали за описване на пътуването; но наскоро, натоварен с много важна задача, предава бележките и дневниците си на доктор Хауксуърт, когото задължава да се погрижи за издаването им.

А наблюденията, направени съвместно с Грийн за минаването на Венера пред слънцето, изчисленията и астрономическите измервания предава на Кралското дружество, което много скоро признава ценността им.

Но тези толкова важни достижения на капитан Кук са все пак непълни в смисъл, че не отхвърлят безспорно предположението за съществуване на южен материк. Тази мечта е все още скъпа на мнозина учени. Макар и принудени да признаят, че нито Нова Зеландия, нито Австралия са част от такъв материк, а Индевър е плавал из области, гдето би трябвало да го срещне, те продължават да твърдят, че този материк съществува, но се намира по на юг, и правят изводи за всички последици, които откриването му ще предизвика.

Затова правителството решава да изясни този отдавнашен спор, като изпрати за целта експедиция, чийто ръководител е съвсем естествено предопределен. Естеството на това пътуване изисква кораби с особена конструкция. Тъй като Индевър е изпратен на Фолклъндските острови, флотското управление получава заповед да закупи два кораба, каквито намери най-изгодни за целта. Кук, чието мнение искат, настоява да бъдат солидни, с неголяма водоизместимост, но все пак с достатъчно помещения за храни и припаси, съобразени с числеността на екипажа и времетраенето на пътуването.

И така адмиралтейството купува два кораба в Уитби, от същия корабостроител, който е строил Индевър. По-големият има 462 тона и се именува Ризолюшън^[1]. Вторият е само 336-тонен и се нарича Адвенчър^[2]. Съоръжават ги в Детфорд и Улуич. Кук поема командуването на Ризолюшън, а Тобиас Фюрно, втори лейтенант при Уолис, е повишен в чин капитан и ще командува Адвенчър. Вторият и трети лейтенант, повечето низши офицери и моряците са пътували вече с Индевър.

Както може да предположим, съоръжаването се извършва с най-голяма грижливост. Лорд Сендуич и капитан Пелисър лично следят отделните му фази.

Всеки кораб ще носи най-разнообразни припаси за две години. Отпускат се специални противоскорбутни продукти, искани от Кук: малц, рязано кисело зеле, солени зелки, таблетки за бульон, горчица, мармалад от моркови и сгъстен бирен сок, който му предписват да опита, по препоръка на барон Щорк от Берлин и на Пелам, секретар на комисариата по храните.

На всеки кораб натоварват половината на една двадесеттонна лодка, предназначена за екипажа, в случай че корабът претърпи крушение.

Един пейзажист — Уилиам Ходж, — двама естественици — Йохан Рейнхолд, Форстер и син му Георг, — двама астрономи — Уейлс и Бейли — се настаняват на корабите с най-добри наблюдателни уреди.

Нищо, с една дума, не е пренебрегнато, за да бъде плаването резултатно. То ще донесе действително огромно количество нови сведения, които допринасят необикновено много за напредъка на естествените науки, физиката, етнографията, мореплаването и географията.

„В Плимут — казва Кук — получих инструкциите с дата 25 юни. Заповядваха ми да стигна бързо до остров Мадейра; да натоваря от там вино и да стигна до нос Добра надежда, гдето ще дам почивка на екипажа и ще натоваря прясна храна и другите провизии, от които се нуждая; да продължа на юг, като се опитам да намеря нос Сирконсизион, открит от г. Буве към петдесет и четвъртия паралел южна ширина и около 10°20′ източно от Гринич; ако открия този нос, да установя от материк ли е част или от остров; в първия случай да се постарая да обходя колкото е възможно по-голяма част от крайбрежието му; да събера всички данни и наблюдения, които биха били от полза за мореплаването и търговията, както и за напредъка на естествените науки.

Нареждаха ми също да направя наблюдения върху духа, темперамента, характера и броя на жителите, ако ги има, и да използувам всички почтени средства, за да установя приятелски връзки с тях.

Инструкциите ми предписваха по-нататък да се постарая да направя открития и на изток, и на запад, според местонахождението ми; да стигна колкото е възможно по-близо и да се задържа колкото е възможно по-дълго до южния полюс, доколкото състоянието на корабите, здравето на екипажа и количеството на запасите ми позволяват; да запазвам винаги достатъчно провизии, които ще ми стигнат до някое познато пристанище, отгдето бих могъл да взема нови за завръщане в Англия.

Предписваха ми още, ако нос Сирконсизион е на остров или ако не успея да го намеря, в първия случай да определя местонахождението му, а и в двата случая да го обходя към юг, докато има някаква надежда да открия материка; след това да се насоча към изток, за да продължа търсенето на този материк и да огледам островите, които се намират в тази част на южното полукълбо; да се придържам винаги към високи географски ширини и да продължавам откритията си, както ми е предписано по-горе, колкото е възможно по-близо до полюса, докато обиколя земното кълбо; да се върна накрай на нос Добра надежда, а оттам в Спитхед.“

На 13 юли Кук вдига котва от Плимутския канал, а на 29 пристига във Фуншал, на остров Мадейра. Оттам взема пресни храни и продължава на юг. Но скоро установява, че запасите от вода няма да му стигнат до нос Добра надежда, затова решава да прекъсне плаването, като спре на островите Зелени нос; и на 10 август пуска котва в пристанището Прайа, отгдето заминава след четири дни.

Кук използува спирането в това пристанище, за да събере според навика си всички сведения, които биха били от полза за мореплавателите. Описанието му е още по-ценно днес, когато не само местата, но и условията за престоя са напълно променени поради преустройването на пристанището.

На 23 август вследствие силните бури, принудили целия екипаж да стои на палубата, Кук, който познава лошите последици от влагата в топлите места и е непрекъснато загрижен за здравето на екипажите си, заповядва да проветрят кубрика. Нарежда дори да запалят огън, за да го изсушат по-бързо, и взема не само всички предпазни мерки, препоръчани от лорд Сендуич и сър Хю Пелисър, но и тези, които подсказва личният му опит от по-раншното пътуване.

Така, благодарение на тази всеминутна предвидливост, когато Ризолюшън пристига на 30 октомври пред нос Добра надежда, на борда няма нито един болен.

Придружен от Форстер и капитан Фюрно, Кук отива веднага да направи посещение на холандския губернатор барон ван Плетенберг, който оставя с готовност на тяхното разположение всички източници на колонията. Кук научава, че два френски кораба, тръгнали от остров Маврикий в началото на март, спрели на Кап, преди да продължат към южните морета, гдето отивали да правят открития под командуването на капитан Марион.

Все при този престой, по-продължителен, отколкото се е предполагало първоначално, Форстер се среща с шведския ботаник Спарман, ученик на Линей^[3], и го уговаря да придружи англичаните, като му обещава голяма заплата. Трябва да отдадем заслужена похвала на безкористието на Форстер, който не се страхува да вземе при себе си един вероятен съперник и дори му плаща от собствените си средства само за да даде по-пълни сведения за естествената история на страните, които трябва да посетят.

На 22 ноември двата кораба вдигат котва и вземат курс към юг, за да търсят нос Сирконсизион, открит от капитан Буве на 1 януари 1739 година. Тъй като застудяването наближава, Кук раздава на екипажа топлите дрехи, с които го е снабдило адмиралтейството.

От 29 ноември до 6 декември бушува страхотна буря. Корабите, отклонени от пътя си, са отвлечени толкова на изток, че трябва да се откажат от търсенето на нос Сирконсизион. Друга последица от лошото време и внезапната рязка промяна на температурата е измирането на почти всички животни, натоварени в Кап. А влагата се отразява на моряците толкова зле, че трябва да увеличат дажбата ракия, за да поддържат работоспособността им.

На 10 декември при 50°40′ южна ширина срещат първите ледове. Дъжд и сняг се редуват непрестанно. Мъглата става скоро толкова гъста, че корабите съзират една от тези плаващи подводни скали едва когато са на една миля разстояние от нея. Един от тези острови, се казва в доклада, е не по-малко от 200 фута висок, 400 широк и 2000 дълъг.

„Ако предположим, че този къс лед е със съвършено правилна форма, подводната му част би трябвало да бъде от 1800 фута, а общата височина около 2000 фута; така че при посочените размери той трябва да има общо 1600 милиона кубически фута лед.“

Колкото по на юг се спускат, толкова повече числото на тези блокове се увеличава. Морето е така развълнувано, че вълните прехвърлят ледените планини и се разбиват зад тях в ситен, неосезаем воден прах. Гледката е вълшебна! Но това чувство се сменя веднага от ужас, щом се сетят, че ако се удари о някоя от тия чудовищни маси, корабът ще потъне моментално! Свикването с опасността обаче поражда твърде скоро безразличие към нея и моряците мислят само за красивите борби на страхотната стихия.

На 14 декември един огромен леден блок, чийто край се губи зад кръгозора, попречва на двата кораба да продължат на юг и те трябва да го заобиколят. Той не е гладка плоскост, защото забелязват тук-там по него възвишения, каквито са виждали и предните дни. Някои дори настояват, че виждат пръст под леда. И самият Кук се заблуждава за миг; но след като мъглата се разсейва, лесно обяснимата грешка става очевидна.

На следния ден установяват, че корабите са повлечени от силно течение. Форстер-баща и астрономът Уейлс слизат в лодка, за да измерят скоростта му. Докато се занимават с тази задача, мъглата толкова много се сгъстява, че те напълно загубват от очи кораба. В една жалка ветроходка, без уреди и провизии, сред необятно море, далеч от какъвто и да е бряг, заобиколени с ледени блокове — положението им е ужасно. Те блуждаят дълго из тази водна пустиня, без да ги чуят от корабите. След това престават да гребат, за да не се отдалечават много. И започват да губят надежда, когато далечен камбанен звън стига до слуха им. Подновяват с все сили да гребат в тази посока; от Адвенчър отговарят на виковете им и ги прибират след няколкочасови неописуеми тревоги.

Общоприетото мнение по това време е, че ледниците се образуват в заливите или при устието на реките. Затова изследователите смятат, че се намират в съседство със суша, разположена на юг, зад непристъпния леден блок.

Минали са вече тридесет мили в западна посока, без да зърнат в леда и най-малък отвор, водещ на юг. Тогава капитан Кук решава да измине също такова разстояние откъм изток. Той се надява, ако не срещне суша, то поне да заобиколи ледения блок, да се приближи още повече към полюса и да пресече съмненията на физиците.

При това, макар че в тази част на земното кълбо сега е посред лято, студът всеки ден се засилва. Моряците започват да се оплакват, появяват се признаци на скорбут. Раздадените по-топли облекла и лекарствата, препоръчвани за тези случаи — бирена мая и лимонов сок, — се справят скоро с болестта и позволяват на екипажите да понесат суровата температура.

На 29 декември Кук се уверява, че леденият блок не е част от никаква суша, и решава, ако някое препятствие не му попречи, да стигне на изток до меридиана Сирконсизион.

Докато той изпълнява намерението си, вятърът толкова много се засилва, морето е така бурно, че движението между плаващите ледени блокове, които се блъскат със страхотен трясък, става извънредно опасно. Опасността още повече се увеличава, когато на север забелязват едно необозримо ледено поле. Няма ли корабът да бъде затворен тук цели седмици, да „попадне в капан“, както се изразяват китоловците, и незабавно да се разбие?

Кук не се опитва да избяга нито към запад, нито към изток. Той се намира впрочем на предполагаемата ширина на нос Сирконсизион, седемдесет и пет мили южно от мястото, гдето е отбелязан на картите. Положително е следователно, че ако сушата, посочена от Буве, съществува — в което днес сме сигурни, — тя може да бъде само един незначителен остров, а не голям материк.

Командуващият експедицията няма вече никакви причини да остава из тия места. На 67°15′ южна ширина нова ледена преграда, която върви от изток към запад, му препречва пътя, без да зърнат някакъв прорез в нея. Благоразумието също го заставя да не се бави из тази област, защото двете трети от лятото са вече минали. И той решава да потърси веднага сушата, открита неотдавна от французите.

На 1 февруари 1773 година корабите се намират на 48°30′ южна ширина и 38°7′ западна дължина, тоест почти на меридиана на остров Свети Маврикий. След напразно крейсеруване на изток и на запад са принудени да заключат, че ако из тия места има някаква суша, тя трябва да е някое съвсем малко островче; иначе не би било възможно да им убегне.

На 6 февруари капитанът констатира с мъка, че Адвенчър не плава вече редом с него. Той го чака напразно в продължение на два дни, като дава чести оръдейни изстрели и поддържа цяла нощ огньове на кърмата. Но Ризолюшън е принуден накрай да продължи пътуването сам.

На 17 февруари между полунощ и три часа сутринта екипажът наблюдава величествено зрелище, каквото никой европеец не е виждал дотогава: южно полярно сияние.

„Дежурният офицер — се казва в доклада — забелязва, че от това сияние се излъчват от време на време спирални и кръгли лъчи, при което то става по-ярко и невероятно красиво. То не се движи в никаква посока, напротив. Неподвижно в небето, то го изпълва от време на време изцяло, разливайки навред своята светлина.“

След нов опит да мине южния полярен кръг — от който е принуден да се откаже поради мъглите, дъжда, снега и огромните плаващи ледени блокове — Кук се насочва отново на север, убеден, че не е оставил зад себе си никаква голяма суша, и се връща в Нова Зеландия, гдето е определил среща на Адвенчър, в случай че се загубят.

На 25 март той пуска котва в залива Дъски след сто и седемдесет дни непрекъснато плаване, при което изминава не по-малко от три хиляди и шестстотин мили, без да зърне суша.

Щом намира удобно място за пускане котва, капитанът бърза да снабди изобилно екипажа си с птици риби и зеленчуци, които намират на сушата, а сам той обикаля, обикновено с лот в ръка, околностите на залива, гдето среща съвсем малък брой туземци, с които нерядко влиза във връзка. Но едно семейство посвиква с европейците и се настанява близо до мястото със сладка вода. Кук решава да ги развлече с концерт, при който пиколото и гайдата напразно се съревновават; защото новозеландците се радват най-много на барабана.

На 18 април един главатар отива на кораба с дъщеря си. Но преди да се качи, той почуква по борда със зелената вейка, която носи в ръка, и държи на чужденците някаква скандирана реч или приветствие — общ обичай у островитяните от Тихия океан. Щом стъпва на палубата, той поднася на капитана парче плат и секира от зелен талк — една щедрост, която не е проявил досега ни един новозеландец.

Главатарят оглежда подробно кораба; за да засвидетелствува на капитана признателността си, той потапя пръсти в зелената торба, която носи на кръста си, и иска да му намаже косата с вонящото масло в нея. Кук успява с голяма мъка да се избави от тази приятелска проява, която не бе се понравила и на Байрън в Магелановия проток; но художникът Ходж е принуден да я изтърпи за голяма радост на целия екипаж. След това главатарят си отива и не се явява вече, като отнася със себе си девет секири и тридесетина дърводелски длета, подарък от офицерите. По-богат от всички останали новозеландци, взети вкупом, той бърза да скрие на сигурно място съкровищата си, от страх да не му ги вземат.

Преди да замине, Кук оставя последните пет гъски от взетите в Кап с надежда, че ще могат да се размножат в тази не особено населена страна, и засява един участък със зеленчукови семена. Това е от полза и за туземците, и за бъдещите пътешественици, които ще могат да намират ценни запаси от храни.

Щом завършва хидрографското проучване на залива Дъски, Кук се насочва към протока Кралица Шарлота, гдето е определил среща на капитан Фюрно.

На 17 май екипажът наблюдава великолепно зрелище. Шест смерча (от които единият, широк в основата си шестдесет фута, минава на стотина фута от кораба) се издигат последователно и просто свързват облаците с морето. Това явление трае почти три четвърти час, но уплахата, обзела в първия миг екипажа, се сменя с възхищение, каквото в ония времена будят тези малко известни природни явления.

На другия ден при влизането на Ризолюшън в канала Кралица Шарлота виждат Адвенчър, пристигнал отпреди шест седмици. След като стига на 1 март до Земята ван Диймен, Фюрно плава цели седемнадесет дни покрай нея, но е принуден да напусне този курс, преди да се е уверил дали, както предполага, тя е част от Нова Холандия. На хирурга Бас се пада да опровергае тази заблуда. На 9 април, след като стигат до канала Кралица Шарлота, капитанът на Адвенчър използува свободното си време, за да засее градина и да завърже връзки с новозеландците, които му дават безспорни доказателства за човекоядството си.

Преди да продължи своето откривателско пътешествие, Кук повтаря това, което е сторил в залива Дъски: сваля на сушата един овен и една овца, един козел и една коза, един нерез и две прасни свини и засажда картофи, каквито дотогава се намират само в северния остров на Нова Зеландия.

Туземците приличат много на ония от залива Дъски; изглеждат само по-безгрижни, тичат по време на вечерята из кораба и изпояждат всичко, каквото им дадат. Не могат да ги накарат да пийнат нито капка вино или ракия, но много харесват подсладената вода.

„Вземаха — казва Кук — всичко, каквото видят; обаче го връщаха, щом им обясним със знаци, че не искаме или не можем да им го дадем. Особено много ценяха стъклените бутилки, които наричаха „таухау“; но след като им обяснихме здравината и употребата на желязото, го предпочитаха пред всякаква стъклария, панделки и бяла хартия. Между дошлите имаше няколко жени; устните им имаха малки дупчици, боядисани в синьо-черно; ярко червило, направено от тебешир и растително масло, покриваше бузите им. И те като жените от залива Дъски имаха тънки, криви крака с дебели колене, което се дължи навярно на малкото движения и на това, че седят обикновено с кръстосани под тялото нозе; а донякъде може би и на това, че стоят почти непрекъснато клекнали в пирогите си. Кожата им е светлокафява, косата съвсем черна, лицето кръгло; носът и устните им са въздебели, но не сплеснати, черните очи са живи и доста изразителни… След като се строиха в редица туземците свалиха горната си дреха; един запя някаква груба песен, а останалите повтаряха движенията му. Протягаха ръце и удряха последователно в земята ту единия, ту другия си крак с бесни кълчения; повтаряха в хор последните думи, в които ясно личеше ритъм, но не мога да кажа дали имаше и рима; мелодията беше дивашка и еднообразна.“

Някои от зеландците запитват за Тупиа; когато узнават за смъртта му, изказват скръбта си с вайкания, които са повече престорени, отколкото искрени.

Кук не забелязва нито един от туземците, които е видял при първото си идване. От това заключава, вероятно основателно, че туземците, живели по бреговете на протока през 1770 година, са били прогонени или доброволно са се изселили другаде. Броят на жителите е намалял с две трети, „и-па“ е изоставена, както и много жилища покрай канала.

Когато двата кораба са вече готови да потеглят, Кук дава инструкции на капитан Фюрно. Сам той смята да стигне на юг до 41°-46° южна ширина и до 140° западна дължина; ако не намери суша, ще завие към Таити, гдето определя място за среща на двата кораба, след това ще се върне в Нова Зеландия и ще проучи всички неизвестни области на океана между този остров и кап Хорн.

Към края на юли поради няколкодневна жега екипажът на Адвенчър се разболява от скорбут. Благодарение предпазните мерки, които Кук не пропуска нито един ден, и благодарение на личния му пример да яде керевиз и кохлеария екипажът на Ризолюшън се опазва от заболяване.

На 1 юли двата кораба са на 21°1′ южна ширина и 134°6′ западна дължина, местоположение, на което според Картрет се намира остров Питкерн. Кук го търси, но не го намира. Трябва да кажем, че състоянието на болните в Адвенчър съкращава крейсеруването му за най-голямо негово съжаление. Той желае да провери и ако се наложи, да поправи географската дължина на този остров, а с това и дължините на всички околни суши, открити от Картрет, но непроверени чрез астрономически наблюдения. Обаче като няма вече надежда да открие южния материк, взема курс северозапад и скоро забелязва много от островите, които е видял и Бугенвил.

„Тези ниски острови, с които Тихият океан е осеян между двата тропика — казва той, — са в долната си част на едно равнище с водата, а останалата не се издигат на повече от една-две мачти. Те са често пъти кръгли; в центъра имат лагуна, а морската дълбочина около тях е неизмерима. Нямат особена растителност; кокосовите палми са може би най-доброто нещо, което се среща по тях; но въпреки безплодността и малките си размери повечето са населени. Не е лесно да се разбере как са били заселени тези малки участъци земя, но не по-малко трудно е да се определи и откъде са дошли жителите на по-високите острови в Тихия океан“.

На 15 август Кук за белязва открития от Уолис остров Оснабрук, или Маиреа, и се насочва към залива Уаити-пиа, отгдето смята да натовари колкото е възможно повече пресни храни, преди да стигне до Матаваи.

„На разсъмване — казва Форстер — имахме такова прекрасно утро, каквото поетите от всички нации се опитват да опишат. Лек бриз ни донасяше откъм сушата приятно ухание и къдреше водната повърхност. Гористи планини извисяваха величествени върхове, над които вече съзирахме светлината на изгряващото слънце. Много наблизо се виждаше поредица от хълмове с по-лек наклон, но пак така гористи, в зелени и кафяви багри; в подножието им равнина, изпъстрена с хлебни дървета, а зад тях безброй палми, с които започваха прекрасните лесове. Всичко изглеждаше още заспало. Зората едва се сипваше, тих мрак обгръщаше пейзажа. Съзирахме все пак къщи между дърветата и пироги край брега. На половин миля от него прибоят ревеше върху скален блок на едно равнище с морето, а покоят на водите в пристанището беше несравним. Слънцето започна да осветява равнината; островитяните се събудиха и постепенно оживиха очарователната гледка. Щом забелязаха корабите, някои побързаха да бутнат пирогите си в морето и догребаха до нас; наблюдавахме ги с радост. Никак не мислехме, че ще се изложим на най-голяма опасност, че край брега на този щастлив остров крушение ще заплаши скоро и корабите, и екипажа.“

Прекрасен писател и щастлив художник е този, който умее да си служи с такива свежи и разнообразни багри! Малко изрази са остарели в тази приказна картина. Човек просто съжалява, че не е придружавал тия смели моряци и учени, които разбират така добре природата! Защо не сме посетили заедно с тях непоквареното и мирно население в оня златен век, за който жалим още повече, защото го е сменил векът на желязото!

Корабите са на половин миля от един риф, когато вятърът стихва. Въпреки всички усилия да ги изтеглят с ветроходките, те ще заседнат злополучно на подводните скали пред така отчаяно желаната суша; но една умела маневра на капитана, подкрепена за щастие от прилива и бриза откъм сушата, ги избавя от опасността. Претърпели са все пак известни аварии, а Адвенчър е загубил три котви.

Множество пироги наобикалят корабите, най-разнообразни плодове се разменят срещу мъниста. Обаче туземците не донасят нито птици, нито свине. Забелязаните около колибите били собственост на краля и те нямали право да ги продават. Мнозина таитяни питат за Банкс и другите другари на Кук от първото му пътешествие. Някои се сещат и за Тупиа; но не го споменават вече, щом научават как е загинал.

На другия ден двата кораба пускат котва в залива Уаити-пиа, на около 240 разтега от брега, и скоро се изпълват с посетители и стоки. Някои туземци се ползуват от струпването и нахвърлят обратно в пирогите си това, което вече са продали, за да им го заплатят още веднъж. За да прекрати тази измама, Кук прогонва мошениците, след като заповядва да им ударят по някоя и друга тояга, наказание, което те понасят впрочем без ропот.

Следобед двамата капитани слизат на сушата, за да прегледат мястото за вземане сладка вода, което се оказва много удобно. По време на тяхната малка разходка множество туземци, се качват на кораба и потвърждават лошата слава, която са си спечелили при по-раншните посещения на Бугенвил й Кук.

„Един офицер — се казва в доклада, — застанал на кърмата, поиска да хвърли мъниста на едно шестгодишно дете, което беше в пирогата, но ги изпусна в морето. Детето се хвърли веднага и не излезе от водата, докато не ги намери. За да го наградим за сръчността, ние му хвърлихме и други дреболии; тази щедрост съблазни мнозина мъже и жени, които решиха да ни позабавляват с необикновената си ловкост във водата. Като наблюдаваше колко свободно се държат и колко ловки са движенията им, човек можеше да ги сметне просто за някакви земноводни животни.“

През това време на борда залавят в кражба няколко души таитяни. Един от тях, прекарал почти целия ден в стаята на Кук, побързва да скочи в морето; разсърден от държането му, капитанът дава два изстрела във въздуха подир него. Като приближава към брега, лодката, изпратена да настигне пирогата на крадците, е нападната с камъни и трябва да стрелят с оръдията, за да накарат нападателите да се разбягат. Тези враждебни действия остават без последици; туземците идват отново на кораба, сякаш нищо не се е случвало. От тях Кук научава, че повечето му някогашни приятели от околностите на Матаваи са загинали в битка между жителите на двата полуострова.

Офицерите правят няколко разходки из острова; подтикван от интереса си към ботанически открития, Форстер не пропуска ни една от тях. Така вижда как таитяните приготвят платовете си.

„Не бяхме направили и няколко стъпки — казва той, — когато чухме някакъв шум откъм гората. Тръгнахме по звука и стигнахме до един навес, гдето пет-шест жени, насядали от двете страни на дълга четвъртита дъска, чукаха черничева дървесина, за да приготвят плат от нея. За целта си служеха с четвъртито дърво, което имаше нееднакво гъсти, успоредни дълбеи по дължината. Спряха за малко, за да ни дадат възможност да разгледаме кората на дървото, дървения чук и дъската, която им служеше за маса; показаха ни и някаква лепкава течност в голям кокосов орех, с която си служеха от време на време, за да слепват парчета дървесина. Това лепило, направено — доколкото разбрахме — от ибискус^[4], е безусловно необходимо при изработването на тези огромни парчета плат, широки два-три аршина и дълги петдесет, съставени от много тънки и малки парчета дървесина. Жените, заети с тази работа, носеха вехти, мръсни и изпокъсани дрехи, а ръцете им бяха загрубели и мазолести.“

Същия ден Форстер вижда един мъж с невероятно дълги нокти, с които много се гордее, защото те са доказателство, че не е принуден да работи, за да живее. Тази своеобразна и детинска мания се среща и в Анамската империя (Китай), както и в много други страни. Оставят само един пръст с по-къс нокът, за да се чешат — много често занимание във всички страни из Далечния изток.

При друга своя разходка Форстер вижда един островитянин, който се е изтегнал лениво върху постеля от дебел пласт трева, а жените му по цял ден го тъпчат с ядене. Тази окаяна личност, която се угоява без полза за обществото, припомня на английския естественик гнева на сър Джон Мандевил, възмутен от „такъв лакомец, който прекарва дните си, без да се отличи с някой боен подвиг, и живее само в наслади като угоявана свиня“.

На 22 август, научил, че крал Вахеатуа е наблизо и е изказал желание да го види, Кук слиза на сушата заедно е капитан Фюрно, Форстер и неколцина туземци. Почти веднага забелязват краля, който е тръгнал да ги посрещне с голяма свита; Кук го познава веднага, защото го е виждал няколко пъти през 1769 година.

Кралят е бил по онова време дете и се е наричал Те-Аре, но след смъртта на баща си Вахеатуа взема името му. Той поканва капитана да седне на неговия стол и разпитва загрижено за мнозина англичани, с които се е запознал при по-раншното пътешествие. След обичайните приветствия Кук му подарява една риза, една секира, гвоздеи и други дреболии; но най-ценен от всички подаръци, изтръгнал възхитени викове от страна на туземците, е снопът червени пера, закрепени за месингова пръчка.

Кралят на Таити, Вахеатуа, няма повече от седемнадесет-осемнадесет години. Висок и строен, би имал величествена външност, ако не е плахото му и недоверчиво изражение. Заобиколен е от мнозина главатари и важни сановници, забележителни по своя ръст; един от тях, с огромно туловище, е много чудновато татуиран. Кралят му засвидетелствува особена почит и постоянно се допитва до него. При тази среща Кук узнава, че преди няколко месеца на Таити е спирал испански кораб; по-късно научава, че е бил корабът на Доминго Буенеча, идващ от Калао.

Докато Ете, дебелият кралски съветник, разговаря по религиозни въпроси с някои от офицерите и пита англичаните дали имат господ, Вахеатуа се забавлява с часовника на капитана. Смаян от тиктакането, което нарича „говорене“, той разпитва за какво служи това нещо. Обясняват му, че показва времето и в това отношение прилича на слънцето. Вахеатуа го нарича веднага „слънчице“, за да докаже, че е разбрал обяснението.

Корабите вдигат платна на 24 август сутринта, придружавани доста време от множество пироги, натоварени с кокосови орехи и други плодове. За да не пропуснат случая да се снабдят с европейски стоки, туземците продават много евтино произведенията си. Цяла дузина прекрасни кокосови орехи се дават срещу едно мънисто. Това изобилие от пресни храни възстановява твърде скоро здравето на екипажа и повечето моряци, които едва са се движели при пристигането в Оснабрук, а при заминаването свободно се разхождат.

На 26 Ризолюшън и Адвенчър пристигат в залива Матаваи. Цяла тълпа таитяни нахлува веднага на палубата. Капитанът познава повечето от тях; лейтенант Пикърсджил, придружавал в 1767 година Уолис, а две години по-късно, Кук, е посрещнат особено сърдечно.

Кук нарежда да разтегнат палатки за болните, бъчварите и шивачите на корабни платна; след това заминава за Опаре заедно с капитан Фюрно и двамата Форстер. Лодката, в която се намират, минава скоро покрай един каменен морай и гробището Тутаха, което познават от по-рано. Когато Кук го нарича с това име, един от придружаващите туземци го поправя: след смъртта на Тутаха този морай се нарича О-ту.

„Добър урок за владетелите — да помнят, докато са живи, че са смъртни и след смъртта им дори мястото, гдето са погребани, няма да е вече тяхно! На минаване главатарят и жена му отметнаха от плещите връхната си дреха — знак на почит, която всички островитяни отдават пред морай, място, свързано, както изглежда, с особена представа за святост.“

Не след много Кук е приет и от О-ту. След приветствията му поднася всичко, което смята, че ще има ценност в очите на краля, защото разбира колко изгодно ще бъде да спечели приятелството на този човек, който проявява и с най-незначителното си изказване своята плахост. Високият, строен крал изглежда тридесетгодишен. Той се осведомява за Тупиа и другарите на Кук, при все че не е видял ни един от тях. След това раздават подаръци на най-важните личности от свитата му.

Жените изпращат веднага прислугата си „да донесе големи парчета от най-хубавите платове в ален, розов или бледожълт цвят, парфюмирани с най-хубавите им масла. Сложиха ги върху дрехите ни и така ни натовариха, че скоро беше невъзможно да се мръднем“.

На другия ден О-ту отива да върне визитата на капитана. Но влиза в кораба едва след като отрупват Кук с огромно количество скъпи местни платове, а в долната палуба слиза само след като брат му я е огледал. Поканват краля и свитата му на обед и всички туземци изпадат във възторг от удобните столове. О-ту не се докосва до никакво ястие, но другарите му съвсем не подражават на неговото държане. Той харесва великолепния епаньол^[5] на Форстер и изявява желание да го получи. Дават му го веднага; още същия момент един сановник от свитата му е натоварен да носи кучето подир него. След обеда капитанът отвежда лично краля със своята ветроходка, а капитан Фюрно му подарява една коза и един козел. При една разходка из вътрешността на острова Пикърсджил среща остарялата Обереа, проявила някога такава привързаност към Уолис. Изглежда, че е загубила своя сан и е толкова бедна, та не може дори да подари нещо на приятелите си.

Когато заминават на 1 септември, едно таитянче на име Порео моли Кук да го вземе със себе си. Капитанът се съгласява с надежда, че младежът ще може да му бъде полезен. Когато сушата се изгубва зад кръгозора, Порео не успява да сдържи сълзите си. И офицерите се виждат принудени да го утешават с обещанието, че ще се грижат за него като бащи.

Кук се насочва сега към остров Хуахейне, на не повече от двадесет и пет мили, и пуска котва там на 3 сутринта. Островитяните донасят голямо количество едри птици; моряците им се радват особено много, защото не са намирали такова нещо в Таити. Не след много пазарът е отрупан със свине, кучета и плодове, които се разменят изгодно срещу секири, гвоздеи и стъклени дреболии.

На този остров, както впрочем и в Таити, има следи от вулканични изригвания, а върхът на един от хълмовете прилича твърде много на кратер. Страната има почти същия изглед като Таити, само че в умален вид, защото окръжността на Хуахейне е само седем-осем мили.

Кук отива да посети стария си приятел Оре. Изоставяйки настрана всякакъв етикет, кралят прегръща капитана и плаче от радост, след това му представя приятелите си, на които Кук прави подаръци. На самия крал подарява всичко, което му се струва най-ценно, защото обича тоя човек като баща. Оре обещава да снабдява англичаните е всичко, от каквото се нуждаят, и удържа честно думата си.

Но на 6 сутринта моряците, заети с размяната, са оскърбени от един туземец в бойно облекло, който с боздуган във всяка ръка заплашва наляво и надясно. В тоя момент Кук пристига на сушата, нахвърля се срещу туземеца, сборичква се с него и успява да му вземе и счупи боздуганите.

В същия ден става и друго произшествие. Спарман навлиза непредпазливо във вътрешността на острова за своите ботанически изследвания. Няколко души туземци използуват момента, когато той разглежда някакво растение, измъкват от колана му един къс нож, единственото му оръжие, стоварят му един пестник по главата, нахвърлят се върху му и изтръгват част от дрехите му; Спарман успява да се привдигне и хуква към плажа, обаче се препъва в храстите и тръните, туземците го настигат и се тъкмят да му отсекат ръцете, за да грабнат ризата, която е със закопчани маншети. Но той ги скъсва със зъби над китката. Други островитяни го виждат гол и изранен, обличат го със свои дрехи и го отвеждат на пазара, гдето се е събрала цяла тълпа. Щом виждат Спарман в тоя вид, всички моментално се разбягват. Кук предполага отначало, че се касае за кражба. Но щом вижда естественика, разбира истината, повиква няколко души туземци, обяснява им, че няма да отмъщава на невинните, и отива да се оплаче незабавно на Оре. Огорчен и разгневен от случката, кралят започва да мъмри сърдито хората си и обещава да стори всичко за откриване на крадците и откраднатите вещи.

Въпреки молбите на туземците той се качва във ветроходката на капитан Кук и тръгва заедно с него да търси виновниците. Но те са успели да избягат, така че засега трябва да се откажат от надеждата да ги намерят. Тогава Оре отива заедно с Кук на кораба и остава там на вечеря; когато се връща на сушата, поданиците му го посрещат с неописуема радост, защото не са се надявали, че ще го видят вече.

„Едно от най-приятните впечатления от пътуването — казва Форстер — беше това, че вместо да намерим жителите на тия острови потънали в сластолюбие, както погрешно твърдят първите пътешественици, ние забелязахме у тях най-човечни и изтънчени чувства. Във всяко общество има порочни единици; но в Англия и във всяка друга цивилизована страна може да се наброят петдесет пъти повече лоши хора, отколкото на тия острови.“

Когато корабите вече вдигат платната, Оре идва да предупреди капитана, че крадците са заловени, и го поканва да слезе на сушата, за да присъствува на наказанието им. Но това е невъзможно. Тогава кралят изказва желание да изпрати Кук на половин миля в открито море и там най-трогателно се сбогува с него.

Капитан Фюрно се е съгласил да вземе на борда един младеж на име Омай, чиято сдържаност и интелигентност дава много висока представа за жителите на Дружествените острови. Когато този таитянин пристига в Англия, първият лорд на адмиралтейството граф Сендуич го представя на краля. Той има в същото време покровителството и приятелството на Банкс и Соландер, които го въвеждат в някои от първите английски семейства. Омай прекарва в Англия две години и се връща в родината си при третото пътешествие на Кук.

Капитанът спира след това на Улиетеа, гдето туземците му устройват най-любезно посрещане. Те разпитват за Тупиа и англичаните, с които са се запознали на Индевър. Крал Орео бърза да възобнови познанството си с капитана и го снабдява с всички видове прясна храна, произвеждана на острова. При този престой пътуващият с Ризолюшън Порео, когото една млада таитянка е успяла да плени, слиза на брега и не се връща вече. Замества го друг, седемнадесет-осемнадесетгодишен младеж от Болабола на име Едиди, който заявява, че иска да отиде в Англия. Мъката на този туземец при раздялата му с неговите съотечественици кара европейците да предположат, че има добро сърце.

Корабите, претъпкани с птици, плодове и повече от четиристотин свине, напускат Дружествените острови на 17 септември и завиват на запад. След шест дни забелязват един от островите Харвей, а на 1 октомври пускат котва пред Еоа, наречен от Тасман и Кук остров Миделбург.

Туземците им оказват сърдечен прием. Един от главатарите, именуван Тай-он, се качва на кораба, докосва носа на капитана с вейка от пиперово дърво и сяда, без да продума. Договорът е сключен и ратифициран с подаряване на някои дребни украшения.

Тай-он развежда англичаните из вътрешността на острова. При тази разходка гостите са наобиколени от тълпа туземци, които им предлагат платове и рогозки срещу гвоздеи. Щедростта на туземците стига често пъти дотам да не искат нищо срещу подаръците си.

Тай-он завежда новите си приятели в своето жилище, приятно разположено в дъното на красива долина под сянката на красиви дървета. Там ги черпи с питие, приготвено пред тях от сока на „кава“, употребяван из всички полинезийски острови.

Ето начинът на приготовлението му. Най-напред сдъвкват парчета от тия корени, които са от вида на пиперовото дърво, след това ги поставят в голям и дълбок дървен съд, гдето наливат вода. Когато течността е вече готова за пиене, туземците я преливат в навити зелени листа, които образуват чаша с вместимост около половин литър. Опитва го само Кук. Начинът на приготовлението утолява жаждата на другарите му; но туземците не се стесняват и твърде скоро изпразват съда.

След това англичаните посещават някои плантации или градини, отделени едни от други с плет от кръстосани тръстики; градините се съобщават с дъсчени врати, окачени на панти. Добрата обработка на засажденията, развитото чувство за собственост — всичко сочи за една по-висока култура от тази в Таити.

Въпреки любезния прием, който му оказват, Кук не може да получи на никаква цена нито свине, нито птици, затова напуска острова и отива на остров Амстердам, наричан от туземците Тонга-табу, гдето се надява да намери хранителни припаси, от които има нужда.

Корабите скоро пускат котва в залива Ван Диймен при осемнадесет разтега дълбочина и на по-малко от двеста метра от крайбрежните скали. Туземците тук са доверчиви, донасят платове, рогозки, сечива, оръжия, украшения, а малко по-късно свине и птици. Едиди бърза да накупи червени пера, които имали според него много висока цена в Таити.

Кук слиза на сушата с един туземец, наричан Атаго, които се привързва още от първия миг към него. При тази разходка той забелязва някакъв храм, напомнящ твърде много морай и наричан файтока. Издигнат на изкуствено възвишение, високо шестнадесет, до осемнадесет стъпки, храмът е с продълговата форма; пред входа има две каменни стълби. Построен е като жилищата на туземците, тоест с дървени колони и греди и с покрив от палмови листа. Две грубо изваяни дървени фигури, по два фута дълги, заемат двата ъгъла.

„Като не исках да оскърбя нито тях, нито божествата им — казва Кук, — не се осмелих да ги докосна, но запитах Атаго дали не са „Еатуа“, тоест божества. Не зная дали ме разбра, обаче веднага ги улови и завъртя така грубо, сякаш бяха прости дървета, от което се убедих, че не са образи на божество.“

Извършените кражби не развалят добрите отношения и пътешествениците успяват да се снабдят с доста голямо количество прясна храна.

Преди заминаването си капитан Кук се среща с една личност, заобиколена е особена почит и единодушно наричана от туземците крал.

„Намерих го седнал — казва Кук, — така тъпо и мрачно сериозен, че въпреки всичко, което ми бяха разправяли за него, аз го взех за идиот, пред когото народът се прекланя по силата на някакви суеверни разбирания. Поздравих го и му заговорих, но той не ми отговори, не ми обърна дори никакво внимание… Щях да си тръгна, когато един туземец ми обясни съвсем недвусмислено, че това е кралят. Аз му подарих една риза, една секира, парче червен плат, едно огледало, гвоздеи, медали и стъклени украшения. Той ги прие, или по-точно позволи да ги оставят около или на него, без да промени сериозността си, без да продума, без да мръдне глава ши наляво, ни надясно.“

На другия ден обаче същият главатар изпраща кошници с банани и едно печено прасе, като пояснява, че това е подарък от островния „арики“ за корабния „арики“.

Този архипелаг получава от Кук името Приятелски острови. Те са били забелязани от Схаутен и Гасман, които ги наричат Кокосови, на предателите, на надеждата и Хорн.

Като не успява да се снабди със сладка вода, Кук е принуден да напусне Тонга по-рано, отколкото би желал. Има все пак възможност да събере някои наблюдения за произведенията на страната и нравите на жителите. Ще предадем накратко най-характерните.

Природата е обсипала щедро островите Тонга и Еоа с най-богати съкровища. Кокосови и други палми, хлебно дърво, индийски картофи, захарна тръстика са най-често срещаните. От животните, които могат да служат за храна, се срещат само свине и птици; кучета не се срещат, но са известни по име. Покрай брега има в изобилие вкусна риба.

Прилични на европейците по ръст и цвят, жителите на тези острови са добре развити и с приятни черти. Косата им е черна, но те я посипват с някакъв прах, така че тук може да се видят бели, червени, сини коси — една твърде забавна гледка. Татуирането е общоприето. Облеклото им е съвсем просто: състои се само от едно парче плат от кръста до коленете. Но жените, които и в Тонга, както навсякъде, са по-придирчиви към тоалета си, носят престилка от нишки на кокосови орехи, изпъстрени с раковини, цветни парчета и пера.

Тези туземци имат някои особени обичаи, които англичаните не са срещали никъде другаде. Така например те слагат на главата си всичко, което им дават или което искат да купят. Ако някой техен приятел или роднина умре, имат обичая да си прерязват една или няколко стави, а понякога дори няколко пръста. Най-после, къщите им не образуват селища, а са пръснати из градините. Направени от същите материали и по същия план като тия в Дружествените острови, те са само по-издигнати над земята.

Адвенчър и Ризолюшън вдигат котва на 7 октомври, виждат на другия ден открития от Тасман остров Пилстарт и на 21 същия месец пускат котва в залива Хауке в Нова Зеландия.

Кук сваля на сушата животни с надежда, че те ще се аклиматизират и размножат, и отново вдига платната, за да навлезе в канала Кралица Шарлота; но при връхлетялата силна буря Ризолюшън изгубва Адвенчър и се среща с него едва в Англия.

На 5 ноември капитанът поправя авариите на кораба си и преди да предприеме ново крейсеруване из южните морета, поисква да провери количеството и качеството на запасите си. Установява, че четири хиляди я петстотин фунта сухар са напълно развалени, а повече от три хиляди бройки не са в по-добро състояние.

При престоя си на това място Кук получава ново — и много по-пълно от досегашните — доказателство за човекоядството на новозеландците. Когато един офицер купува главата на току-що убит и изяден младеж, туземци изказват ясно желанието си да им даде по едно парче. Кук им я дава и по лакомията, с която те се нахвърлят на това отвратително ядене, се убеждава с каква наслада тези човекоядци гълтат тази храна, която могат твърде мъчно да си доставят.

Ризолюшън напуска Нова Зеландия на 26 и навлиза още по-навътре из полярните области, из които вече е крейсерувал. Но колко по-тежки са обстоятелствата при този втори опит! Макар че е още здрав, отслабналият от умората екипаж сигурно ще оказва по-слаба съпротива на болестите преди всичко, защото на борда няма никаква прясна храна! Ризолюшън е загубил спътника си, а сега са убедени и в това, че южен материк не съществува! Пътешествието им е следователно „платоническо“. Трябва да се докаже с пълна очевидност, че няма да открият нова малко-много значителна суша из тия пустинни области.

С първите ледове се срещат едва на 12 декември, много по на юг, отколкото миналата година. От този момент се повтарят всекидневно произшествия, присъщи на корабоплаването из тия географски ширини. Едиди е смаян от „белия дъжд“, тоест от снега, който се топи в ръката; но учудването му става безгранично, когато съзира първия лед, който нарича „бяла земя“.

„И друго явление бе поразило вече съзнанието му — се казва в доклада — още докато бяхме в горещия пояс. Докато корабите плаваха из тая зона, почти нямахме нощ и пишехме на полунощно слънце. Едиди просто не вярваше на очите си и ни уверяваше, че сънародниците му ще го сметнат за лъжец, ако им говори за вкаменен дъжд и за непрекъснат ден.“

Младият таитянин има впрочем достатъчно време да свикне с това явление, защото корабът стига до 76° южна ширина, като си проправя път между плаващи ледове. Тогава, убеден, че дори да има материк, ледовете го правят почти недостъпен, Кук решава да се насочи на север.

Всички са доволни от това решение. Всички на борда са болни от упорити и силни хреми или от скорбут.

Самият капитан заболява сериозно от жлъчка и е принуден да лежи. Цели осем дни той е между живота и смъртта, а оздравяването е продължително и тежко. До 11 март следват същия курс. Каква радост, когато при изгрева на слънцето дежурният се провиква: „Земя! Земя!“

Това е Великденският остров на Рогевайн, или Земята на Дейвис. Когато наближават брега, първото нещо, което поразява погледа на мореплавателите, са грамадните статуи на плажа, смаяли някога и холандците.

„Географската ширина на Великденския остров — казва Кук — съответствува — с разлика от една-две минути — на тази, която Рогевайн отбелязва в дневника си; а дължината е сбъркана само с един градус.“

Това крайбрежие, съставено от черни скални отломки с железен произход, подсказва следи от силно подземно изригване. В средата на безплодния и пустинен остров се съзират само няколко пръснати насаждения.

Чудна особеност! Първата дума, която островитяните произнасят, щом се приближават до кораба, за да си поискат въже, е таитянска. По всичко личи впрочем, че жителите са от същия произход. И те са татуирани като таитяните и облечени с платове, напомнящи тия на Дружествените острови.

„Неприятното действие на слънцето — казва докладът — ги е принудило да измислят различни начини, за да запазят главите си от него. Повечето мъже носят един около два пръста дебел кръг, изплетен от трева и покрит с безброй дълги черни пера, с каквито украсяват носа на фрегатите. Други носят огромни шапки от перата на кафяви чайки, широки почти колкото перуките на европейските юрисконсулти; мнозина пък имат само обикновен дървен обръч с навързани по него бели крила от чайка, които се развяват свободно. Жените носят големи островърхи шапки от много чиста слама, с широка периферия отпред и с по две странични крила.“

Няколко отряда обхождат цялата равнина. Тя е покрита с черни шуплести камъни и е само една много тъжна пустиня. Два-три вида сгърчени треви, които растат из скалите, хиляди дръвчета, главно черници за хартия, ибискус, мимоза, някоя и друга бананова палма — това е цялата растителност, която може да вирее сред тези купища от лава.

Близо до мястото на дебаркирането се издига отвесна стена от четвъртити камъни, изкусно съединени и вмъкнати едни в други така, че да не се разрушават. По-нататък върху един добре павиран кръг се издига монолит, представящ човешки торс, около двадесет фута висок и повече от пет широк, много грубо изваян, със зле очертана глава и едва отбелязани очи, нос и уста; само ушите, много дълги, както е модерно по тия места, са по-завършени от останалите части.

Тези твърде многобройни паметници не изглежда да са издигнати и изваяни от племето, което англичаните намират; или може би расата страшно се е изродила.

Макар че не ограждат тия статуи с особен култ, жителите все пак ги почитат, защото изявяват недоволство, ако някой стъпи на павирания кръг около тях.

Тези исполински стражи се виждат не само на морския бряг. Срещат се и по планинските склонове, във вдлъбнатините на скалите, едни изправени, други повалени при някакво сътресение, трети още ненапълно отделени от блока, в който са изваяни. Каква внезапна катастрофа е прекъснала изработването им? Какво представляват тези монолити? Към какви далечни времена се отнасят тези доказателства за дейността на един завинаги изчезнал народ, за който и споменът дори е потънал в бездната на вековете? Неразрешими въпроси!

Размяната се извършва тук твърде леко. Трябва да се справят само с невероятната сръчност на островитяните да изпразват джобовете. Някои от намерените пресни храни са много полезни; обаче липсата на сладка вода не позволява на Кук да продължи престоя си на Великденския остров.

Той взима курс към Маркизкия архипелаг на Мендана, непосещаван от 1595 година насам. Но корабът току-що е навлязъл в открито море и Кук се разболява отново от жлъчка, която го е измъчвала вече толкова пъти. Скорбутно болните също лягат, а лицата на всички, които са правили по-продължителни разходки из Великденския остров, са изгорели от слънцето.

На 7 април 1774 година Кук съзира най-после Маркизките острови, след като ги търси пет дни подред по различните местоположения, посочени от географите. Пускат котва в Тао-вати, Мендановата Санта Кристина. Ризолюшън е заобиколен веднага от пироги, натоварени с камъни; а около китката на всеки туземец е навита прашка. Въпреки това приятелските отношения и размени започват.

„Тези островитяни — казва Форстер — са добре сложени, с красиви лица, с жълтеникава или загоряла от слънцето кожа, със следи от убождания по цялото тяло, от които то изглежда почти черно… Долините покрай устието на реката са обрасли с дървета и напълно отговарят на описанието, оставено от испанците. Из горите във вътрешността се виждаха доста огньове, от което заключихме, че страната е доста населена.“

Трудното снабдяване с храни принуждава Кук да замине набързо. Той има все пак време да събере някои интересни наблюдения за това население, което му се струва най-красивото из цяла Полинезия. Тукашните туземци имат по-правилни черти от всички останали жители на Океания. А приликата между техния език и този на таитяните говори за общ произход.

Маркизките острови са пет: Магдалена, Сан Педро, Доминика, Санта Кристина и Хууд, наречен по името на доброволеца, който пръв го е открил. Санта Кристина е пресечена от твърде висока планинска верига, към която се присъединяват хълмове, изникващи из морето. Тесни, дълбоки, плодородни долини, обрасли с овощни дървета и оросявани от поточета с прекрасна вода, пресичат тия планини. Пристанището Мадре-де Диос, наречено от Кук Ризолюшън, е разположено почти в средата на западния бряг на Санта Кристина. Има и две малки песъчливи заливчета, гдето се вливат две рекички.