Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (11)

I

Търсене на земите, открити от французите. — Островите Кергелен. — Спиране на Земята ван Диймен. — Протокът Кралица Шарлота. — Остров Палмерстън. — Големи празненства на островите Тонга.

По това време е на дневен ред въпросът, накарал някога толкова пътешественици да изследват гренландските морета: съществува ли на север проток, съединяващ Атлантическия и Тихия океан покрай азиатските или американски брегове? И използуваем ли е този проток, ако изобщо съществува? Не много отдавна са опитвали отново да потърсят този воден път през заливите Хъдзън и Бефин; сега искат да опитат през Тихия океан.

Задачата е тежка. Лордовете от адмиралтейството разбират, че трябва да се отнесат до мореплавател, запознат с опасностите на полярните морета, давал неведнъж доказателства за хладнокръвие при мъчни обстоятелства, с дарби, опит и научна подготовка, които биха могли напълно да използуват подготвяната мощна екипировка.

Никой друг освен капитан Кук не притежава в еднаква степен всички изисквани качества. Затова се обръщат към него. При все че би могъл да прекара мирно живота си в Гринвичката обсерватория и да се радва спокойно на почитта и славата, които е спечелил с двете си околосветски пътешествия, Кук не се колебае нито за миг.

Поверяват му два кораба, Ризолюшън и Дисковъри, вторият под командуването на капитан Клерк; и двата кораба имат същото въоръжение, каквото са имали и при по-раншния поход.

Инструкциите за шефа на експедицията му предписват да стигне до нос Добра надежда и да свие на юг, за да потърси островите, открити неотдавна от французите на 48° южна ширина и към меридиана на остров Маврикий. След това, ако намери за уместно, да спре в Нова Зеландия, да вземе прясна храна от Дружествените острови, да остави там таитянина Май, после да стигне до Нови Албион, като отбягва да дебаркира в кое да е от испанските владения в Америка, а оттам през Северния Ледовити океан към заливите Хъдзън и Бефин — с други думи, да търси откъм изток един северозападен проток. След като даде възможност на екипажите да си починат в Камчатка, да направи нов опит и да се върне в Англия от там, откъдето смята най-полезно за напредъка на географията и мореплаването.

Двата кораба не заминават едновременно. Ризолюшън вдига платна от Плимут на 12 юли 1776 година, а на 12 ноември в Кап я настига Дисковъри, който е отплавал от Англия едва на 1 август. Пострадал от буря, Дисковъри има нужда от поправки, които задържат и двата кораба в Кап до 30 ноември. Капитанът се ползува от продължителния престой, за да закупи живи животни, които ще остави в Таити и Нова Зеландия, и да снабди корабите със запаси за двегодишно плаване.

След дванадесет дни югоизточен курс, на 46°53′ южна ширина и 37°46′ източна дължина забелязват два острова. Минават през канала, който ги разделя, и виждат, че стръмните им, безплодни брегове са необитавани. Двата острова, както и други четири, разположени дванадесет градуса по на изток, са били открити в 1772 година от френските капитани Марион-Дюфрен и Крозе.

На 24 декември Кук вижда островите, които господин де Кергелен е отбелязал при двете си пътешествия през 1772 и 1773 година.

Няма да предадем тук наблюденията, които английският мореплавател събира за този архипелаг. Тъй като те са в пълно съгласие с тези на де Кергелен, оставяме да ги предадем, когато описваме пътешествието на този мореплавател. Ще се задоволим да кажем, че Кук прави точна схема на бреговете и напуска архипелага на 31 декември. В продължение на повече от триста мили двата кораба пътуват при гъста мъгла.

На 26 януари пускат котва в залива Адвенчър, в земята Ван Диймен, на същото място, гдето капитан Фюрно е спрял преди четири години. Неколцина туземци идват при англичаните и приемат всички подаръци без някаква проява на задоволство.

„Те имат обикновен ръст — се казва в доклада, — но са доста слаби; кожата им е черна, косата също, гъста и къдрава като на негрите в Нова Гвинея; но нямат дебелите устни и сплеснат нос на африканските негри. Чертите им не бяха неприятни; очите им ни се сториха хубави, зъбите също, само че бяха много мръсни. Повечето бяха намазали косата и брадата си с някакво червено мазило; някои бяха намазали със същата помада и лицето си.“

Това описание, колкото и да е кратко, е все пак много ценно. Защото последният тасманец е умрял преди няколко години и тази раса е вече напълно изчезнала.

Кук вдига котва на 30 януари и се отправя към обичайната си спирка в канала Кралица Шарлота. Пирогите на туземците не се забавят да наобиколят корабите; но нито един туземец не смее да се качи на борда, защото всички са убедени, че англичаните са дошли да отмъстят за своите изклани сънародници. След като се убеждават, че англичаните нямат такова намерение, те се успокояват и разприказват. Чрез Май, който разбира новозеландски, капитанът научава причината за ужасната случка.

Докато англичаните вечеряли, насядали на тревата, туземците откраднали разни неща. Един моряк заловил едного и го ударил. Щом удареният се развикал, сънародниците му се нахвърлили върху моряците от Адвенчър, които убили двама души, но не могли да се справят с множеството. Мнозина зеландци показват на капитана главатаря, който ръководел клането, и настояват да го убие. Кук отказва да го стори за голяма изненада на туземците и на Май, който му казва: „В Англия убиват всеки, който е убил друг човек; този е убил десет души, а вие не отмъщавате!“

Преди да отплава, Кук оставя на сушата свине и кози с надежда, че тези животни най-после ще се аклиматизират в Нова Зеландия.

Май е намислил да заведе някой новозеландец в Таити. Двама души изказват желание да го придружат. Кук се съгласява да ги приеме на кораба, като ги предупреждава, че няма да видят вече родината си. И когато бреговете на Нова Зеландия се изгубват от погледа им, двамата младежи, не успяват да сдържат сълзите си. Към мъката им се прибавя и морската болест. Но тя ги накарва да забравят мъката си и не след много те се привързват към своите нови приятели.

На 29 март откриват един остров, наричан от жителите му Мангама. По настояванията на Май туземците се решават да се качат на кораба.

Дребни, но яки и съразмерно развити, те имат дълги бради, навити на темето коси и татуировки почти навред по тялото. Кук би желал да слезе на сушата, но враждебното настроение на населението не му позволява да го стори.

Четири мили по-нататък забелязват друг остров, напълно подобен на първия. Жителите му се показват отначало по-приятелски настроени от тия на Мангама и Кук се ползува от това, за да изпрати на сушата един отряд под командата на лейтенант Гор, който взема за преводчик Май. Естественикът Андърсън, Гор, още един офицер по име Бърни и Май слизат без оръжие, изложени на опасността да бъдат нападнати от туземците.

Посрещат ги тържествено и ги отвеждат — ескортирани от мъже с боздугани на рамо — при трима главатари със затъкнати зад ушите червени пера, пред които двадесетина жени танцуват под звуците на бавна и тъжна мелодия, без да обърнат внимание на гостите. Умело разделени едни от други, офицерите забелязват скоро, че туземците се опитват да изпразнят джобовете им, и започват вече да се страхуват за живота си, но в това време пристига и Май. Задържат ги цял ден и неведнъж ги карат да се съблекат, за да видят цвета на кожата им; най-после се мръква без неприятно произшествие и гостите се връщат на ветроходката си, гдето им донасят кокосови орехи, банани и други храни. Възможно е да дължат спасението си на описанието, което Май прави на огнестрелните им оръжия и на това, че запалва пред туземците барута на един куршум.

Сред множеството, събрано на брега, Май среща трима свои съотечественици. Двадесет души тръгнали с пирога, с намерение да стигнат до Улитеа, но били отхвърлени от пътя си от насрещен вятър. И тъй като предполагали, че пътуването ще бъде кратко, не си взели никакви храни. От целия екипаж умората и гладът оставили само четирима полумъртви нещастници, когато пирогата се преобърнала. Те имали все пак сили да се вкопчат за борда й и да се държат, докато жителите на Уатеру ги видели и прибрали. Дванадесет години са минали, откакто тази злополука ги е изхвърлила на един бряг, отдалечен на повече от двеста мили от техния остров. Те са свързали вече роднински и приятелски връзки с тия хора, чиито нрави и език съвпадат с техните собствени. И отказват да се върнат в Таити.

„Този факт — казва Кук — може да обясни по-добре от всякакви системи как са били заселени всички отстранени части на земното кълбо, а главно островите в Тихия океан, особено най-отдалечените от всякакъв материк и отстоящи на големи разстояния едни от други.“

Островът Уатеру се намира на 20°1′ южна ширина и 201°45′ източна дължина.

Двата кораба спират след това на съседния остров, наречен Уенуа, гдето господин Гор слиза за фураж. Островът е ненаселен, макар че се виждат останки от колиби и гробове.

На 5 април Кук пристига пред остров Херви, открит от него през 1773 година при второто му пътешествие. Тогава островът му се сторил пуст. Затова сега е много изненадан, като вижда, че множество пироги се отделят от брега и се насочват към корабите. Но туземците не се решават да се качат на борда. Свирепото им държане и шумни приказки не възвестяват приятелско разположение. Техният диалект е още по-близък до езика на Таити от говора на досега посетените острови.

Лейтенант Кинг, изпратен да търси място за пускане котва, не може да намери удобно дъно. Въоръжени с копия и боздугани, туземците изглеждат готови да отблъснат със сила всеки опит за дебаркиране.

Обаче Кук има нужда от сладка вода и фураж, затова решава да отиде до Острова на приятелите, гдето е сигурен, че ще намери прясна храна за хората и фураж за животните си. Освен това сезонът е доста напреднал, разстоянието, което отделя тези места от полюса, е твърде голямо, така че той не може да предприеме нищо в северното полукълбо.

Принуден от ветровете да се откаже от отиване до Мидлбург или Еоа, както е възнамерявал отначало, капитанът се насочва към остров Палмерстън, гдето пристига на 14 април и намира в изобилие птици, кохлеария и кокосови палми. Този остров е сбор от осемдесет ниски островчета, които могат да се вземат за върхове на общ подводен коралов риф.

На 28 април англичаните стигат до остров Команго, гдето туземците донасят огромно количество кокосови орехи, банани и други провизии. След това спират в Анамука, също така част от Архипелага на приятелите, наричан още Тонга.

На 6 май Кук приема един главатар от Тонга-табу, по име Финау, който се представя за крал на всички Острови на приятелите.

„От тази важна особа — казва Кук — получих подарък две риби, донесени от един прислужник; аз го посетих следобед. Той тръгна към мене, щом видя, че слязох на сушата. Изглеждаше тридесетинагодишен, беше висок и слаб; не бях срещал досега из тия острови човек с физиономия, така близка до европейските.“

След като взема каквото може от тоя остров, Кук посещава друга група острови, наричани Хапаи, гдето го посрещат приятелски благодарение заповедите на Финау и откъдето успява да си достави свине, сладка вода, плодове и корени. Бойците на краля представят пред англичаните разни местни начини на воюване — с боздуган и с юмруци.

„Това, което ни изненада най-много — се казва в доклада, — бе пристигането на две дебели жени, които започнаха да се бият на „арената“ с юмруци без никакво стеснение и така ловко, както се биеха мъжете. Само след половин минута едната се призна за победена. Победителката бе поздравена от зрителите с ръкопляскания, каквито получаваха и мъжете, победили съперника си.“

Празненствата и игрите не спират с това. Петстотин души изпълняват един танц под звуците на хор и на два барабана, или по-точно на два кухи ствола. Кук отговаря на тези забавления с пушечни салюти от морската пехота и с фойерверк, който предизвиква невъобразима изненада у туземците. Като не искат да се признаят победени в това състезание по развлечения, островитяните дават най-напред един концерт, след това двадесет жени, нагиздени с венци от китайски рози, изпълняват местни танци. Този голям балет е последван от втори, изпълнен от петнадесет души мъже. Но няма да свършим, ако искаме да разкажем подробно чудесата на възторжения прием, с който архипелагът Тонга си е заслужил името Острови на приятелите.

Финау, който се е представил за крал на целия архипелаг, идва на 23 май да съобщи на Кук, че заминава за съседния остров Вавао. Има сериозно основание да го стори, защото току-що е узнал за пристигането на истинския владетел, по име Футафайхе или Пулахо.

Отначало Кук отказва да признае на новодошлия званието, което той си присвоява, но скоро събира неопровержими доказателства, че кралската титла действително принадлежи нему.

Пулахо е необикновено дебел и понеже е нисък, прилича на буре. Ако у тези островитяни санът съответствува на дебелината, този главатар е сигурно най-големият, който англичаните са срещали досега. Интелигентен, сериозен, спокоен, той разглежда подробно и с голям интерес кораба, както и всичко, което е ново за него, задава уместни въпроси и се осведомява каква е целта на посещението. Придворните му не го оставят да слезе на долната палуба, защото това е „табу“, както се изразяват те — не е позволено някой да ходи над главата на краля. След като Кук отговаря чрез Май, че ще забрани да ходят над кабинета му, Пулахо остава да вечеря с него. Той яде малко, пие още по-малко и поканва Кук да слезе на сушата. Почитта, проявявана от всички островитяни към Пулахо, убеждава Кук, че този човек е наистина крал на архипелага.

На 29 май Кук се връща в Анамука, след това на Тонга-табу, гдето дават в негова чест празненство, или „хейва“, което надминава по великолепие всички досегашни.

„Вечерта — казва той — гледахме бомай, тоест нощни танци, изпълнени пред жилището на Финау. Те траяха около три часа; през това време видяхме дванадесет танца. Някои бяха изпълнени от жени; при един от тях група мъже образуваха кръг в кръга на танцувачките. Двадесет и четирима мъже, които изпълниха третия танц, получиха много ръкопляскания за различните движения с ръце, каквито не бяхме виждали досега. Оркестърът също свири отново. Финау се яви на сцената пред петдесет души играчи; беше великолепно загърнат в платно и някаква прозрачна материя, а на шията си имаше огърлица от малки фигурки.“

След тримесечен престой Кук решава, че е време да напусне тези вълшебни места и раздава част от добитъка, който е донесъл от Кап, като обяснява чрез Май как трябва да се хранят и каква полза могат да имат от него. Преди да замине, посещава една „фиатука“ — или гробище, което принадлежи на краля и се състои от три просторни сгради, кацнали на ръба на една могила. Подовете на тези сгради, както и изкуствените могили, върху които са издигнати, са покрити с красиви подвижни камъчета, а наоколо са оградени с плочи.

„Една от тези постройки беше отворена от едната страна — нещо, което не бяхме виждали досега, — а вътре имаше два грубо изработени дървени бюста, единият близо до входа, другият малко по-навътре. Запитахме какво означават тези бюстове; отговориха ни, че не са изображения на божества, а само спомен за погребаните във фиатуката главатари.“

След като заминава на 10 юли от Тонга-табу, Кук отива на островчето Боа, гдето е сърдечно посрещнат от някогашния си приятел Тай-он. От него капитанът научава, че отделните острови от архипелага са собственост на главатарите на Тонга-табу и се наричат „Земята на главатарите.“ Така Пулахо владее сто петдесет и три острова, от които най-важни са Вавао и Хамао. Що се отнася до островите Вити или Фиджи, включени в този списък, те са населени от едно войнствено племе, много по-интелигентно от жителите на островите Тонга.

От многобройните интересни наблюдения, събрани от капитана и естественика Андерсън, ще споменем само тези, които подчертават кротостта и любезността на туземците. При различните си спирки в този, архипелаг Кук постоянно се хвали от приема на жителите, защото не подозира, че Финау и други главатари са възнамерявали да го убият по време на нощното празненство в Хапаи и да завземат с изненада корабите. По-късните мореплаватели нямат повод да изказват подобни похвали и ако не е известна искреността на именития мореплавател, бихме могли да допуснем, че той е нарекъл този архипелаг Архипелаг на приятелите за подигравка.

Когато почине някой техен роднина, островитяните от Тонга непременно си блъскат бузите с юмруци и ги раздират със зъби от акула, с което се обясняват многобройните тумори и белези от рани по лицата им. Ако се намират в смъртна опасност, жертвуват една-две стави от малкия си пръст, за да умилостивят божеството; според Кук едва ли и десет на сто от туземците са неосакатени.

„Думата „табу“ — казва той, — която играе толкова голяма роля в обичаите на този народ, има едно много широко значение… Когато не е позволено да се докоснат до нещо, тук казват, че то е табу. Обясниха ни също, че ако кралят посети къща, която принадлежи на някой от поданиците му, тази къща става табу и собственикът не може вече да я обитава.“

Що се отнася до религията им, Кук смята, че много добре я е разбрал. Когато се разгневи, главното им божество Калафутонга унищожава засажденията, праща болести и смърт. Всички острови нямат еднакви религиозни вярвания, но навсякъде приемат единодушно безсмъртието на душата. При все че не дават на божествата си плодове и други продукти на земята, тия диваци им поднасят човешки жертви.

На 17 юли Кук загубва от очи островите Тонга, а на 8 август след цяла поредица вихрушки, които причиняват доста сериозни аварии на Дисковъри, експедицията пристига пред един остров, наричан от жителите му Табуе.

Цялото красноречие на англичаните да убедят туземците да се качат на борда остава напразно. Те не се съгласяват да напуснат лодките си, но канят чужденците да ги посетят. Тъй като няма време, нито нужда от провизии, Кук минава покрай острова, без да се спре, при все че той изглежда плодороден и според думите на туземците има в изобилие свине и птици. Тези яки, високи, работливи, сурови и наглед свирепи островитяни говорят таитянски. Затова е лесно да се разберат с тях.

След няколко дни на кръгозора се очертават зелените височини на Таити и двата кораба спират скоро пред полуострова Тайрабу, гдето туземците посрещат невероятно равнодушно сънародника си Май. Дори зет му, главатарят Ути, едва благоволява да го познае; но когато Май показва донесените съкровища, особено прочутите червени пера, които, са имали такъв успех при по-раншното пътуване на Кук, Ути променя държането си, става любезен към Май и му предлага да си разменят имената. Май се поддава на тия любезности и ако не е Кук, би допуснал да му вземат цялото богатство.

Корабите имат големи запаси от червени пера. Затова ги отрупват с плодове, свине и птици. Но Кук пристига не след много в залива Матаваи, гдето крал Оту напуска резиденцията си в Паре, за да направи посещение на своя някогашен приятел. И тук се отнасят към Май с пренебрежение; при все че той пада в нозете на краля, като му подарява парче сърмен плат и китка червени пера, Оту едва го удостоява с поглед. Но и тук, както в Тайрабу, настроението се променя изведнъж, щом узнават за богатството на Май; обаче, вместо да спечели пред Оту и другите главатари влияние, което е необходимо за насаждане на култура, той се повлича по ума на негодяи, които съумяват да използуват огорчението му и същевременно да го ограбят.

Кук знае отдавна, че в Таити съществува обичай да се правят човешки жертвоприношения, но все отказва да го повярва. Едно тържество, на което присъствува в Атахуру, не оставя вече никакво съмнение в съществуването на този обичай. За да спечелят благосклонността на Еатуа, тоест на божеството, за успеха на похода, който подготвят срещу остров Еймео, в присъствието на краля убиват с боздуган един човек от най-низшата класа. Поднасят като приношение пред краля косите и едното око на жертвата, последни символи на човекоядството, съществувало някога в архипелага. Към края на варварския обред, който позори този народ с толкова меки нрави, из дърветата прелита едно рибарче. „Ето Еатуа!“ — провиква се Оту, зарадван от щастливото знамение.

На другия ден обредът продължава с жертвоприношение на свине. Жреците, по подобие на някогашните римски харуспиции, се опитват да отгатнат по последните гърчове на жертвите каква ще бъде съдбата на похода.

Присъствувал мълчаливо на цялата церемония, Кук не успява да скрие след привършването й ужаса, който му е вдъхнала. Май превежда красноречиво и смело, а Оту едва сдържа гнева си. „Ако английският крал би убил човек — добавя от себе си младият таитянин, — както тукашният крал постъпи с нещастната невинна жертва, която принесе на божеството си, никой не би могъл да го отърве от въжето — неотменното наказание, отредено за убийците.“

Това буйно разсъждение на Май е най-малкото неуместно и Кук би трябвало да си припомни, че нравите на отделните народи се различават едни от други. Безсмислица би било за деяние, което се е превърнало в обичай, да се прилага в Таити едно наказание, отредено в Лондон за постъпка, смятана там за престъпление. Във всяко село — и закон, казва поговорката. Европейските народи много често забравят това. Под предлог, че внасят култура, те са проливали често пъти много повече кръв, отколкото би се проляла, ако биха се въздържали от намеса.

Преди да напусне Таити, Кук предава на Оту животните, които е пренесъл с толкова труд от Европа. Това са гъски, патици, пуйки, кози, овце, коне и волове. Оту не знае как да изрази благодарността си на „арике но Претон“ (краля на Британия), особено когато вижда, че англичаните не могат да натоварят — поради размерите й — великолепната двойна пирога, построена по негова заповед от най-добрите му майстори като подарък за приятеля му, английския крал.

На 30 септември Ризолюшън и Дисковъри напускат Таити и пускат котва в Еймео. Престоят тук се помрачава от неприятно произшествие. От няколко дни вече стават чести обири и накрай е открадната една коза. За назидание Кук изгаря пет-шест колиби, опожарява още по-голям брой пироги и заплашва краля с по-тежки репресалии, ако не му върнат веднага козата.

Щом получава удовлетворение, капитанът заминава за Хуахейне заедно с Май, който остава на този остров.

Главатарите на участъка Уар отстъпват доста голяма площ срещу богати подаръци. Кук заповядва да построят къща и да засадят градина с европейски зеленчуци. След това дават на Май два коня, кози и птици. Подаряват му също една ризница, пълно бойно облекло, барут, куршуми и пушки. Подвижна латерна, електрическа машина, фойерверки, земеделски и домакински сечива допълват тази колекция от редки и необикновени подаръци, предназначени да дадат на таитяните блестяща представа за европейската цивилизация. Май има в Хуахейне омъжена сестра, но зет му е човек с много скромно положение и не би могъл да го спаси от ограбване. Затова Кук обявява тържествено, че туземецът му е приятел и той ще се върне скоро, за да се осведоми лично как са се отнасяли с него и да накаже строго всички, които са се провинили в лошо държане.

Тези заплахи оказват своето въздействие, защото само преди няколко дни са остригали косите и отрязали ушите на няколко крадци, уловени от англичаните на местопрестъплението. Малко по-късно, за да принуди туземците от Райатеа да му предадат няколко избягали моряка, Кук залавя наведнъж цялото семейство на главатаря Орео. Умереността, проявена от Кук при първото му пътешествие, все повече намалява. Той става все по-взискателен и по-строг. Това поведение се оказва накрай гибелно за него.

Заедно с Май свалят й двамата зеландци, поискали някога да придружат Кук при пътуването му. По-възрастният се съгласява с готовност да остане в Хуахейне, но по-младият дотолкова се е привързал към англичаните, че трябва да го свалят просто насила, с трогателни сбогувания. Когато вече вдигат котва, Май се прощава с Кук и от сълзите му личи, че разбира какво губи.

Кук е доволен, че е обсипал с подаръци младия таитянин, който му се бе доверил, но изпитва сериозни опасения за бъдещето му. Той познава непостоянството и лекомислието на Май и му оставя със съжаление оръжия, защото се страхува, че могат да бъдат зле използувани. Тези опасения за нещастие се оправдават. Обсипан с благоволение от краля на Хуахайне, който го оженва за дъщеря си и променя името му на Паори, Май се ползува от високото си положение, за да се прояви в жестокост и безчовечност. Винаги въоръжен, той изпитва върху своите сънародници умението си да стреля с пушка и пистолет. Затова в Хуахейне, гдето споменът за убийствата, вършени от него, остава за дълго свързан с идването на англичаните, всички ненавиждат паметта му.

Щом напуска този остров, Кук отива в Райатеа, гдето намира отново приятеля си Оре, загубил кралската си власт; след това, на 8 декември, слиза в Болабола и купува от крал Пуни котвата, която Бугенвил е загубил при спускането й.

През време на тези дълги спирания из Дружествените острови Кук попълва своите географски, хидрографски, етнографски и естество исторически сведения. В тази деликатна задача той е подпомаган от Андерсън и от целия си щаб, който развива непрекъснато най-похвално усърдие за напредъка на науката.

На 24 декември Кук открива нов нисък и необитаван остров, гдето екипажите намират в изобилие костенурки. Наричат го Кристмас (Коледа) в чест на празника, който е на следния ден.

При все че са минали вече седемнадесет месеца, откакто са отплавали от Англия, Кук не смята, че пътешествието му е започнало. Защото все още не е имал възможност да изпълни тази част от инструкциите, която се отнася до изследването на Северния Атлантически океан и търсенето на северен проток.