Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (18)

Глава четвърта
Двете Америки

Западните брегове на Америка. — Хуан де Фука и де Фонте. — Трите пътувания на Беринг и Ванкувър. — Изследване на канала Фука. — Проучване на архипелага Нова Джорджия и на част от американското крайбрежие. Изследване вътрешността на Америка. — Сеймюел Хърн. — Откриване на Медната река. — Макензи и реката с неговото име. — Реката Фрейзър. — Южна Америка. — Проучване на Амазонка от ла Кондамин. — Пътуване на Александър Хумболд и Бонплан. — Тенериф. — Пещерата Гуачаро. — Лианосите. — Електрическите змиорки. — Амазонка, Рио Негро и Ориноко. — Хората, които ядат пръст. — Постижения от пътуването. — Второ пътуване на Хумболд. — Волканитосите. — Водопадът Текендама. — Мостовете при Икононсо. — Минаване Киундиу на гръб. — Кито и Пичинча. — Изкачване на Чимборасо. — Андите. — Лима. — Минаването на Меркурий. — Изследване на Мексико. — Мехако. — Пуебла и Кофре де Пероте. — Завръщане в Европа.

На няколко пъти имахме случай да разкажем за експедиции, които са имали задачата да изследват американските брегове. Говорихме за Фернандо Кортес, за набезите и изследванията на Дрейк, за Кук, ла Перуз и Маршан. Добре е да се върнем малко назад и да прегледаме заедно с Фльориьо продължението на пътешествията по западното крайбрежие на Америка до края на XVIII век.

През 1537 година Кортес и Франсиско де Улоа проучват големия полуостров Калифорния и посещават по-голямата част от дългия и тесен Калифорнийски залив.

След него Васкес Коронадо по суша и Франсиско Аларкон по море се втурват да търсят прочутия проток, който — както се предполага — свързва Атлантическия и Тихия океан; но не отиват по-нататък от 36-ия паралел.

Две години по-късно, в 1542 година, португалецът Родригес де Кабрильо достига до 44° ширина. Студът, болестите, недостигът на провизии и лошото състояние на кораба го принуждават да се върне назад. Той не е направил наистина никакво откритие, но е установил, че от пристанище Нативидад на 19°45′ до точката, гдето е стигнал, се простира непрекъснат бряг. Протокът като че бяга от изследователите.

Трябва да се предположи, че незначителните успехи на тези опити обезсърчават испанците, защото по това време те вече изчезват от списъка на изследователите. До четиридесет и осмия градус стига англичанинът Дрейк, който плава покрай западните брегове, като се започне от Магелановия проток, опустошава испанските владения и на връщане изследва цялото крайбрежие по протежение на десет градуса, като дава на тази безкрайна ивица названието Нови Албион.

В 1592 година следва почти баснословното пътуване на Хуан де Фука, който твърди, че е намерил отдавна търсения пророк Аниан; всъщност е намерил само пролива, който отделя от материка остров Ванкувър.

В 1602 година Вискайно поставя основите на пристанището Монтре в Калифорния, а след четиридесет години се осъществява толкова оспорваната експедиция, на адмирал де Фуенте, или де Фонте — според това, дали го вземат за испанец или за португалец, — която дава повод за безброй учени дисертации и интересни спорове. На нея се дължи откриването на архипелага Сан Ласаро, северно от остров Ванкувър; но трябва да отхвърлим в областта на фантазията приказките на де Фонте за езерата й големите градове, които ни уверява, че е посетил, както и твърдението му за проток, открит от него между двата океана.

В XVIII век не приемат сляпо разказите на пътешествениците. Подлагат ги на проучване, на проверка и приемат само това, което е в съгласие с вече известни пътеписи. Бюаш, Делил и Фльориьо откриват първи пътя на така плодотворната историческа критика, за което трябва да им бъдем безкрайно признателни.

Както вече видяхме, русите разширяват твърде много обсега на своите познания и съвсем уместно е да смятаме, че е близо денят, когато техните бързоходци и казаци ще стигнат до Америка, особено ако — както се предполага в ония времена — двата материка са съединени на север. Но това не би било все пак една сериозна експедиция, нито би могло да даде достоверни научни сведения.

Няколко години преди смъртта си Петър I е начертал саморъчно плана и написал указанията за отдавна замислено пътешествие: да се установи съединени ли са Азия и Америка, или са разделени с проток. Но в арсеналите и пристанищата на Камчатка не могат да се намерят необходимите средства. Капитани, моряци, съоръжения и храни трябва да се доставят от Европа.

Датчанинът Витус Беринг и русинът Алексей Чириков, и двамата дали достатъчно доказателства за знание и умение, са натоварени да ръководят експедицията. Тя се състои от два кораба, построени в Камчатка. Те са готови да отплават едва на 20 юли 1720 година. Като взема курс североизток, покрай азиатския бряг, от който нито за момент не се отделя, Беринг стига на 15 август до 67°18′ северна ширина, пред един нос, зад който брегът завива на запад.

При това първо пътуване Беринг не само не съзира американския бряг, но минава, без да подозира, през протока, на който потомството ще даде неговото име. Баснословният проток Аниан се превръща в проток Беринг.

Второто пътуване на същите пътешественици през следната година не дава никакви резултати.

Едва на 4 юни 1741 година Беринг и Чириков могат отново да заминат. Този път те възнамеряват, щом стигнат до 50° северна ширина, да свият на изток, докато наближат до американските брегове. Но двата кораба, разделени от силен вятър още на 20 юни, не успяват да се намерят и до края на пътуването. На 18 юли Беринг открива американския материк на 58°28′ северна ширина. Следните дни той посвещава на уточняване местоположението на голям залив, включен между двата носа Свети Илия и Свети Ермоген.

През целия август Беринг плава между островите покрай полуостров Аляска. Нарича този архипелаг Шумагин, бори се до 24 септември с насрещни ветрове, забелязва края на полуострова и открива част от Алеутските острови.

Но отдавна вече болен, мореплавателят не е в състояние да следи пътя на кораба и не успява да отбегне засядането на едно островче, което наричат Беринг. Там и загива на 8 декември 1741 година този доблестен мъж и способен мореплавател.

Останалият екипаж, много намалял поради умората и лишенията при зимуването на това пустинно място, успява някак си да построи една ветроходна от останките на кораба и да се прибере в Камчатка.

След като чака своя шеф до 25 юни, Чириков слиза на американския бряг между 55-ия и 56-ия паралел. Там загубва две лодки с целия им състав, без да открие какво е станало с тях. И понеже вече няма възможност да се съобщава със сушата, и той се завръща в Камчатка.

Пътят е открит. Авантюристи, търговци, офицери тръгват решително по него. Откритията им се насочват главно към Алеутските острови и полуостров Аляска.

Обаче експедициите, изпратени от англичани по американското крайбрежие, и руските открития събуждат завист и безпокойство у испанците. Те се страхуват, че съперниците им могат да се настанят в страни, които са номинално испански, а нямат никакво испанско заселище.

Маркиз де Кроа, мексикански вицекрал, си припомня тогава, че Вискайно е открил едно отлично пристанище, и решава да установи там гарнизон. Две едновременни експедиции, едната по суша, под ръководството на дон Гаспар де Портола, другата по море, състояща се от два пътнически кораба Сан Карлос и Сан Антонио, напускат на 10 януари 1769 година ла Пас, стигат до пристанището Сан Диего и след едногодишно търсене намират пристанището Монтре, за което говори Вискайно.

След тази експедиция испанците продължават да изследват Калифорнийското крайбрежие. Най-прочути са пътешествията на дон Хуан де Айала и на де ла Родега през 1775 година, при които откриват кап дел Енганьо и залива Гвадалупа; следват експедициите на Артеага и Морел.

Тъй като разказахме вече откритията на Кук, ла Перуз и Маршан, редно е да се спрем сега по-подробно върху пътешествието на Ванкувър. Този офицер, който е придружавал Кук при второто и третото му пътешествие, е най-подходящ да поеме командуването на експедицията, изпратена от английското правителство по американското крайбрежие, за да тури край на споровете с испанското правителство за залива Нутка.

Джордж Ванкувър заминава със заповед да получи от испанските власти официално предаване на това пристанище, извънредно важно за търговията с кожи. След това трябва да изработи карта на цялото северозападно крайбрежие от тридесет градуса ширина до реката Кук под шестдесет и първия градус. Накрай му обръщат по-специално внимание върху протока. Фука и върху залива, изследван през 1789 година от кораба Уашингтън.

Двата кораба — Дисковъри от 340 тона и Чатам, 135 тона, последният командуван от капитан Брътн — заминават от Фалмут на 1 април 1791 година.

След спиране на Тенериф и в залива Саймън, както и на нос Добра надежда, Ванкувър се спуска на юг, забелязва остров Сан Паоло и завива към Нова Холандия между пътищата, следвани от Демпиър и Марион, из още неизследвани места. На 27 септември съзират част от брега на Нова Холандия, завършваща с нос от високи канари, който наричат Чатам. Понеже част от моряците му са се разболели от дизентерия, Ванкувър решава да спре в първото срещнато пристанище, за да си набави вода, дърва и главно липсващите пресни храни. Спира в пристанището Кинг Джордж III. Там намира патици, курлици, лебеди, много риба и стриди; но не успява да влезе във връзка с никого от жителите, макар че са забелязали село с двадесетина току-що напуснати колиби.

Няма да проследим крейсеруването на Ванкувър по югозападните брегове на Нова Холандия; няма да научим нищо ново от него. На 26 октомври заобикалят Земята ван Диймен, а на 2 ноември забелязват брега на Нова Зеландия, гдето двата английски кораба пускат котва в залива Дъски. Тук Ванкувър довършва измерванията, недовършени от Кук. Един ураган разделя наскоро Дисковъри от Чатам, който намират по-късно в залива Матаваи в Таити. При пътуването към този остров Ванкувър забелязва няколко скалисти острова, които нарича Засади, както и един по-голям остров, наречен Опара. Капитан Брътн открива от своя страна остров Чатам, източно от Нова Зеландия. Произшествията при престоя в Таити напомнят толкова много тия от престоя на Кук, че е излишно да ги предаваме.

На 24 януари 1792 година двата кораба заминават за Сендуичевите острови^[1], като спират за кратко на Оухайхи, Уаохоо и Атоуей. Много промени са настъпили в този архипелаг след убийството на Кук. Започнали са да го посещават английски и американски кораби, тръгнали на лов за китове или за търговия с кожи. Техните капитали са научили туземците да пият ракия и да се стремят към огнестрелно оръжие. Свадите между дребните главатари са зачестили, навред владее пълна анархия, броят на жителите е вече необикновено много намалял. На 17 март 1792 година Ванкувър напуска Сендуичевите острови и взема курс към Америка, като стига не след много до онази част от крайбрежието, която Дрейк е нарекъл Нов Албион. Там почти веднага среща капитан Грей, за когото разправят, че е проникнал с Уашингтън в протока Фука и е открил просторно море. Грей бърза да отрече откритията, които така щедро му приписват. Той е пропътувал само петдесет мили от протока, който върви от запад към изток до мястото, гдето — както го уверявали туземците — протокът се насочвал право на север.

Ванкувър също навлиза в протока Фука, отбелязва пристанището Дисковъри, Адмиралтейския пролив, Залива на брезите. Пустинната земя, протока Джонсън и архипелага Брътн. Преди да стигне до този дълъг морски ръкав, той среща два малки испански плавателни съда под командата на Куадра. Двамата капитани се осведомяват за взаимните си постижения и дават имената си на главния остров от този голям архипелаг, познат под името Нова Джорджия.

След това Ванкувър посещава Нутка, река Колумбия и спира в Сан Франциско. Не можем да предадем, разбира се, всички подробности от тази старателно проведена експедиция, която продължава в три последователни похода. Цялото огромно протежение на бреговата линия, включена между нос Мендосино и пристанището Конклюжън, на 56° 14′ северна ширина и 225°37′ източна дължина, е било проучено от английските кораби.

„Сега — казва пътешественикът, — щом постигнахме главната цел, която кралят е имал предвид при заповядването на това пътуване, аз се надявам, че нашето точно проучване на северозападното американско крайбрежие ще разсее всички съмнения и ще отстрани всички неверни мнения, що се отнася до някакъв пролив на северозапад; и не ще вярват вече в съществуването на някакъв проток между Северния Тихи океан и вътрешността на американския материк в онази нейна част, която обходихме.“

Заминал от Нутка, за да проучи южните американски брегове, преди да се върне в Европа, Ванкувър спира на малкия Кокосов остров, който заслужава твърде малко името си, както вече имахме случай да споменем, после във Валпарайзо, заобикаля кап Хорн, взема вода от Света Елена и на 12 септември 1795 година се прибира в устието на Темза.

Но умората от този продължителен поход дотолкова е похабила здравето на способния мореплавател, че той умира през май 1798 година, преди да напише своя пътепис, който е бил довършен от брат му.

През четирите години, посветени на тежката задача да проучат девет хиляди мили непознати брегове, Дисковъри и Чатам са загубили само двама души. Способният ученик на капитан Кук е използувал, както: виждаме, поуките от своя учител и човек не знае на кое повече да се възхити у Ванкувър — на грижите му към моряците, на човечността към туземците или на невероятното умение, което проявява през това опасно плаване.

Докато изследователите се редуват по западното крайбрежие на Америка, заселниците също не бездействуват. Настанени отначало по бреговете на Атлантика, гдето са основали редица държави чак до Канада, те не закъсняват да навлязат и във вътрешността. Траперите и дърварите откриват огромни целинни земи и английските заселници постепенно ги завземат. Това не става без непрестанни борби с индианците, първите собственици на тая земя, които новите владетели се стремят постоянно да изтласкват във вътрешността. Привлечени от плодородието на земята и от по-либералните конституции на отделните държави, заселниците започват все повече и повече да нахлуват.

Броят им вече е такъв, че в края на XVII век наследниците на лорд Балтимор оценяват на три хиляди лири дохода от продажбата на земите си, а към средата на следния век, в 1750 година, наследниците на Уилиам Пен получават по същия начин десеторно по-голяма сума. А при това заселничеството не се смята още за особено значително, затова започват да пращат там осъдените на изгнание — в Мериленд има през 1750 година 1981 депортирани, — а най-вече започват да набират заселници по договор, което дава повод за възмутителни злоупотреби.

Макар че не всички купени или заграбени Индиански земи са заети, английските заселници продължават да напредват във вътрешността, без да искат и да знаят за разправиите със законните собственици на земята.

На север Компанията в залива Хъдзън, която има монопол за търговия с кожи, продължава да търси нови ловни пространства, защото тия, които експлоатира, твърде скоро се изчерпват. Тя изпраща все по-навътре своите трапери, събира ценни сведения от индианците, които използува и учи на пиянство. По този начин узнават за съществуването на река, вливаща се на север близо до богати медни залежи, от които някои туземци донасят разкошни образци в крепостта Уелски принц. Компанията веднага взема решение и в 1769 година поверява на Сеймюел Хърн командуването на откривателска експедиция.

За пътешествие из тия полярни области, гдето мъчно се набавят храни, а студът е извънредно суров, трябват калени мъже, малко на брой, но годни да понасят изпитанията на тежки походи из снега и да устояват срещу пристъпите на глада. Хърн взема само двама бели и няколко индианци, в които е напълно сигурен.

Въпреки необикновената ловкост на тия водачи, които познават страната и привичките на дивеча, храните скоро се свършват. На 200 мили от крепостта Уелски принц индианците изоставят Хърн и двамата му другари, които се виждат принудени да се върнат.

Но ръководителят на начинанието е суров моряк, свикнал да понася всякакви несгоди. И не се отказва.

Ако не успее първия път, не е ли възможно човек да сполучи при втори опит?

През февруари 1770 година Хърн се втурва отново из тия непознати земи. Този път е тръгнал сам с петима индианци, защото е разбрал, че неспособността на белите да понасят несгоди предизвиква презрение у диваците. Отдалечил се е вече на петстотин мили, но студът го заставя да спре и да чака по-меко време. Тежки мигове. Ту с изобилен дивеч, който не смогват да изконсумират, ту — и по-често — без никаква храна, принудени дори в продължение на седем дни да дъвчат стари ремъци, да оглозгват захвърлени кокали или да търсят по дърветата някакъв плод, какъвто невинаги се намира, и то при непоносим студ — такъв е животът на откривателя из тия полярни области!

Хърн потегля отново през април, продължава да скита из горите до август и се готви да зимува при някакво индианско племе, гдето е намерил гостоприемство, но една злополука го лишава от ъгломера му и го принуждава да продължи пътуването.

Лишенията, мъките, разочарованията не разколебават непоклатимата смелост на Сеймюел Хърн. На 7 декември той заминава отново и когато достига на запад до шестдесет градуса ширина, среща една река, построява си лодка и се спуска по течението на реката, която се влива в нескончаема редица от малки и големи езера. Най-после, на 13 юли 1771 година, той стига до Медната река. Индианците, които са го придружавали, се намират от няколко седмици в области, посещавани от ескимоси, и са се зарекли: ако срещнат хора от това племе, да ги избият до един.

Случаят не закъснява.

„Като видяха — казва Хърн, че ескимосите си почиват в шатрите, индианците излязоха от мястото, гдето се бяха скрили, и се нахвърлиха изневиделица върху нещастниците; наблюдавах клането, принуден от обстоятелствата да бездействувам.“

Нито един от двадесетте души на племето не се спасява от кръвожадния бяс на индианците. С ужасни мъчения убиват дори една старица, успяла отначало да се спаси.

„След това страхотно клане — продължава Хърн — седнахме на тревата и се наобядвахме чудесно с прясна сьомга.“

На това място реката се разширява необикновено много. До устието ли е стигнал пътешественикът? Водата й обаче е съвсем сладка. Но по брега сякаш личат следи от прилив. Из водата си играят множество тюлени. В шатрите на ескимосите намират голямо количество китови кости. Всичко това навява мисълта, че се намират край море. Хърн грабва телескопа си. Пред него се разстила, догдето поглед стига, необятна водна шир, пресичана тук-там от острови. Никакво съмнение — това е море.

На 30 юни 1792 година Хърн се връща в английските заселища след отсъствие, траяло година и пет месеца.

Компанията признава огромната заслуга, която Хърн й е направил, и го назначава управител на крепостта Уелски принц. При експедицията си до залива Хъдзън ла Перуз завзема това селище и намира дневника на Сеймюел Хърн. Френският мореплавател му го връща при условие, че Хърн ще го издаде. Не знаем какви обстоятелства забавят до 1795 година изпълнението на обещанието, което английският пътешественик е дал на френския моряк.

Тази огромна поредица от езера, реки и плитчини, която започва от Горното езеро, събира всички води от Скалните планини и ги отнася в Северния Ледовити океан, става известна едва в последната четвърт на XVIII век. Откриването й се дължи отчасти на търговците на кожи братя Фробишър и на господин Пон, който стига до Атабаска.

Благодарение на тези проучвания пътуването вече не е така трудно; пътешествениците следват едни след други, заселищата се умножават, страната е опозната. Наскоро дори започва да се говори за голяма река, която тече към северозапад.

Името й е било дадено от Александър Макензи. Заминал на 3 юни 1789 година от крепостта Чипуайан по южния бряг на езерото Атабаска, той води със себе си неколцина канадци и доста индианци, един от които е придружавал Сеймюел Хърн. След като достига до 67°45′ северна ширина, Макензи научава, че откъм изток морето не е далеко, но е още по-близо откъм запад. Явно е, че е наближил северозападния край на Америка.

На 12 юли Макензи стига до голяма водна площ, която — макар че до края на хоризонта не се вижда никаква суша — не може да бъде сметната за море, защото е много плитка и покрита с ледове. И все пак Макензи е стигнал именно до Северния Ледовити океан. Той се убеждава в това, когато вижда водите да се качват, при все че вятърът е съвсем слаб: очевиден прилив. Пътешественикът стига скоро до остров, не много далеко от брега. От острова вижда китове, които си играят във водата. Затова този остров, разположен на 69° 14′ северна ширина, е наречен от пътешественика Остров на китовете. На 12 септември експедицията се прибира щастливо в крепостта Чипуайан.

След три години, незадоволил още жаждата си за открития, Макензи тръгва към горното течение на река Пийс, която извира от Скалните планини. В 1793 година, след като успява да си проправи път из тази мъчно проходима планинска верига, той открива от другата й страна реката Такуче-Тесе, която тече към югоизток. Сред опасности и лишения, които човек по-лесно може да си представи, отколкото да опише, Макензи стига до устието на тази река, малко по на юг от островите Уелски принц. Там със смес от мас и цинобър написва върху една скала следния лаконичен и красноречив надпис: „Александър Макензи, дошъл от Канада по суша на 22 юли 1793 година.“

В Южна Америка няма нито едно научно пътешествие през първата половина на XVIII век. Остава ни да споменем само ла Кондамин. Говорихме вече за проучванията му в Америка и казахме, че след приключване на измерванията той оставя Буге да се върне в Европа, Жусиьо да продължи престоя, който ще обогати естествената история с множество неизвестни дотогава растения и животни, а сам се спуска по Амазонка до самото й устие.

„Ла Кондамин — казва Мори в своята История на Академията на науките — може да бъде наречен Александър Хумболд на XVIII век. Едновременно умен, духовит и учен по професия, той доказва в тази паметна експедиция героична преданост към науката. Тъй като средствата, отпуснати от краля за пътешествието, не стигат, той дава сто хиляди франка от собствения си джоб; от умора и заболявания загубва краката и слуха си. Жертва на своето увлечение по науката, когато се завръща в родината си, той среща от страна на обществото, неспособно да разбере един мъченик, който не се стреми към рая, само подигравки и злоба. В лицето на ла Кондамин никой не вижда неуморния изследовател, изложил без страх живота си на толкова опасности, а само един разсеян, глух досадник със слухова тръбичка в ръка. Благодарен за почитта на своите колеги, на които Бюфон става един ден красноречив изразител (с отговора на речта на ла Кондамин при приемането му във Френската академия), ла Кондамин се утешава, като пише песни, и продължава до края на живота си — съкратен от боледуванията — да наблюдава пламенно всичко, дори мъката и страданието, за които отива да разпитва палача след екзекуцията на Дамиен^[2].“

Малцина пътешественици преди ла Кондамин са имали случай да проникнат в обширните територии на Бразилия. Затова ученият-изследовател смята да оползотвори пътешествието си, за да изработи карта за посоката на река Амазонка и да събере сведения — доколкото би му се удало да го направи в една така малко посещавана страна — за странните обичаи на индианците.

След Орелана, чието пълно с приключения пътуване имахме вече случай да разкажем, вицекралят на Перу изпраща в 1559 година Педро де Урсуа да търси езерото Парима и страната Ел Дорадо. Урсуа загива, убит от един разбунтувал се войник, който върши безброй безчинства, докато пътува по течението на реката, и накрая бива екзекутиран в остров Тринидад.

Подобни опити не са били в състояние да хвърлят особена светлина за посоката на реката. Португалците са по-щастливи. През 1636 и 1637 година Педро Тесейра с четиридесет и седем лодки и многоброен отряд от испанци и индианци слиза по Амазонка до притока й Напо. След това тръгва към горното му течение, поема по Кока и пристига на 30 мили от Кито, гдето остава само с няколко души. Следната година се връща по същия път в Пара, придружен от йезуитите Акуня и Артиеда, които обнародват за това пътуване един труд, преведен на френски през 1682 година.

Картата, съставена от Сансон въз основа на този пътепис и възприета естествено от всички географи, е пълна с грешки; но до 1717 година няма друга. По това време в Поучителни писма — ценен сборник с множество интересни исторически и географски сведения — е обнародвано копие от една карта, изработена още в 1690 година от немския мисионер отец Фриц. На нея се вижда, че Напо не е истинският извор на Амазонка, която под името Мараньо извира от езерото Гуануко, на 30 мили източно от Лима. Долното течение на реката е доста зле обозначено, защото, когато се спуска към него, отец Фриц е толкова болен, че не може да го изследва точно.

Тръгнал на 11 май 1743 година от Таркви, на пет мили от Куенка, ла Кондамин минава през град Сарума, прочут някога със своите златни мини, после през няколко реки по мостове от лиани, прилични на огромна люлка, прехвърлена от бряг до бряг, и стига до Лоха, разположена на четири градуса от екватора. Този град е на четиристотин тоаза южно от Кито, Затова тук се забелязва значителна разлика в температурата, а гористите планини изглеждат просто хълмове в сравнение с тия около Кито.

От Лоха до Хаен де Бракаморос се върви по последните предпланиния на Андите. В тази област вали всеки ден; затова човек не трябва да се бави тук. Цялата страна е загубила някогашното си благоденствие. Лойола, Валадолид, Хаен и повечето перуански градове, отдалечени от морето и от главния път от Картахена за Лима, са по това време само жалки села. А при това цялата околност на Хаен е покрита с диви какаови дървета, на които впрочем индианците обръщат толкова внимание, колкото и на златния пясък, влачен от реките им.

Ла Кондамин тръгва по Чинчипе, по-широка на това място от Сена при Париж, и слиза по нея до сливането й с Мараньон. Оттук Мараньон става вече плавателна, макар че се пресича от много падове и бързеи, а често се стеснява до двадесет тоаза. Най-прочута от тия теснини е Понго^[3] Мансериче — русло, което Мараньон си е издълбала в Корделиерите, пресечени почти отвесно — широко не повече от 25 тоаза. Останал сам на сала си с един негър, ла Кондамин преживява тук едно почти безпримерно приключение.

„Водите на реката — спаднали цели двадесет и пет стъпки в разстояние на тридесет и шест часа — продължаваха да спадат. Посред нощ един скрит под водата пречупен клон се закачи между дъските на моя сал, прониквайки все по-навътре между тях, колкото повече водата спадаше, така че — ако не бях буден — можех да остана увиснал със сала си на дървото. Най-малкото, което можеше да ме сполети, беше да загубя дневниците и тетрадките с наблюденията, резултат на осемгодишен труд. За щастие успях да освободя сала и да отплавам.“

Близо до разрушения град Сантияго, гдето ла Кондамин пристига на 10 юли, живее в горите индианското племе хивари, което се бори от столетия насам срещу испанците, за да се отърве от работа в златните мини.

Отвъд Понго Мансериче се открива нов свят — дял океан от сладка вода, лабиринт от езера, реки и канали сред непроходими гори. Макар че е свикнал от седем години вече да живее сред природата, ла Кондамин не може да се насити на тази разнообразна гледка — вода, зеленина и нищо друго. След като напуска на 4 юли Борха, пътешественикът отминава твърде скоро притока Морона, който се спуска от вулкана Санге, чиято пепел лети понякога отвъд Гуаякил. След това минава през трите устия на Ла Пастаса, която е толкова придошла по това време, че не е възможно да се измери нито едно устие. На 19 същия месец ла Кондамин стига до Лагуна, гдето го чака от шест седмици дон Педро Малдонадо, управител на провинцията Есмералдас, дошъл по Ла Пастаса. Лагуна е по това време доста голямо градче от хиляда души индианци, годни да носят оръжие, обединени под властта на мисионери от различни племена.

„Като се заех да изработя карта за течението на Амазонка — казва ла Кондамин, — аз взех мерки срещу безделието при едно спокойно плаване, когато и новото дори е така еднообразно, че ще ме накара да скучая. Реших да бдя непрекъснато с компас и часовник в ръка за всяка промяна в посоката на течението и за времето, изминало от завой до завой, за да определям ширината на руслото и устията на притоците, ъгъла, под който те се вливат, дължината на срещаните острови, а главно да измервам скоростта на течението и на лодката ту от сушата, ту от самата лодка, по различни начини, които е излишно да разказвам тук. Нямах нито миг свободен. Често измервах дълбочината и изчислявах тригонометрически ширината на реката и на притоците й, измервах всеки ден обедната височина на слънцето и навсякъде, гдето спирах, отбелязвах диаметъра му при изгрев и при залез.“

На 25 юли, след като минава река Тигре, ла Кондамин стига при нова мисия от диваци ямео, които отците са измъкнали неотдавна от горите. Езикът им е труден, произношението — още по-особено. Някои думи имат девет-десет срички, а индианците могат да броят само до три. Те си служат много ловко със сарбакан^[4], за да изхвърлят малки стрели, напоени с отрова, която убива моментално.

На другия ден стига до устието на Укайал, една от най-буйните реки, които увеличават Марион, а може би и неин извор. След вливането на този приток широчината на реката чувствително се увеличава.

На 27 се приближава до мисията на омагуите, един някога могъщ народ, населявал бреговете на Амазонка по протежение на двеста мили под Напо. Чужди за тая страна, те са слезли, както се предполага, по някоя река, която извира в кралство Гренада (Никарагуа), за да се спасят от испанско иго. Думата „омагуа“ значи на перуански „плоска глава“; и този народ има наистина чудноватия обичай да притиска между две дъски главата на новородените, за да заприличали на пълнолуние. Употребяват и две необикновени растения — флорипондио и урупа, които и опиват за цяло денонощие и им създават много странни сънища. Опиумът и хашишът имат свои подобия в Перу!

По бреговете на Мараньон се срещат навсякъде хининово дърво, ипекакуана, симаруба^[5], скрипец, гайак^[6], какао и ванилия. Расте и каучуково дърво, от което индианците правят бутилки, ботуши и „клистири, които не се нуждаят от гумена тръба — казва ла Кондамин. — Те имат формата на кухи круши, с малък отвор на края, гдето се закрепя тръбичката. Тази вещ се употребява много от омагуите. Щом се съберат за някакъв празник, домакинът не пропуска да поднесе по един клистир на гостите си, които винаги го използуват преди тържествени обеди“.

След като сменя екипажа си в Сан Хоакин, ла Кондамин стига навреме при устието на Напо, за да може да наблюдава през нощта на 31 юли срещу 1 август едно минаване на първия. Юпитеров сателит пред планетата, а това му позволява да определи точната дължина и ширина на мястото, ценно наблюдение, на което ще се базират всички по-нататъшни изчисления при това пътуване.

Певас, гдето стигат на следния ден, е последната испанска мисия по бреговете на Мараньон. Събраните тук индианци принадлежат на различни племена и не всички са християни. Някои все още носят прокарани през ноздрите и устните кости от животни и риби, а по надупчените им бузи са набодени разноцветни птичи пера.

Сан Паоло е първата португалска мисия. Тук реката има не по-малко от деветстотин тоаза и по нея често бушуват страшни бури. Пътешественикът е приятно изненадан, когато вижда, че индианките са облечени с ризи от платно и имат сандъци, заключени с железни ключове, а освен това имат игли, огледала, самари за пренасяне товар на гръб и други европейски вещи, които вземат в Пара, когато носят там събраното какао. Лодките им са много по-удобни от тези на индианците от испанските владения. Това са същински двумачтови корабчета, шестдесет стъпки дълги и седем широки, с четиридесет гребци.

От Сан Паоло до Коари в Амазонка се вливат големи и красиви реки: Жутай, Журуа, Тефе, Коари по южния бряг, Путумайо и Япура по северния. По бреговете на последната река живеят и до днес човекоядци. Там именно на 26 август 1693 година Тесейра е забил крайпътен камък, който е трябвало да служи за граница. Дотук за връзка с индианците е служил перуанският език; но от сега нататък трябва да си служат с бразилски, който се говори във всички португалски мисии.

Последователно са проучени Пурус и Рио Негро, която свързва Ориноко с Амазонка; по нейните брегове има португалски мисии, ръководени от кармелити. Първите сериозни осветления по този важен географски въпрос дължим на трудовете на ла Кондамин и на прозорливата му критика за пътешествията на мисионерите, негови предшественици. Предполагало се е, че из тия места се намират златното езеро Париме и въображаемият град Маноа-дел-Дорадо. Тук е родината на индианците манао, които дълго са се съпротивлявали на португалското оръжие.

Последователно минават покрай устието на Рио дела Мадейра — наречена така поради голямото количество дървета, които влачи, — укреплението Паушис, зад което река Мараньон се нарича Амазонка, и започва вече да се чувствува приливът, макар морето да е още на двеста мили, крепостта Топайос — при устието на река, която се спуска от бразилските мини и по бреговете на която живее племето тупинамба.

Едва през септември забелязват на север планини — нова гледка, защото от два месеца насам ла Кондамин не е видял дори хълмче. Това са първите предпланиния на Гвианската верига.

На 6 септември, стигнали срещу укреплението Пару, напускат Амазонка и навлизат по един естествен ръкав в река Шингу, която отец Акуня нарича Парамарибо. Пристигат след това до укреплението Курупа и накрая до Пара, голям град с прави улици и къщи от камък и варовик. Ла Кондамин държи да посети устието на Амазонка, за да привърши картата си; за това заминава за Канен, гдето пристига на 26 февруари 1744 година.

Това безкрайно пътуване има значителни постижения. За пръв път се определя действително научно учението на Амазонка; предполага се, че Ориноко о свързано с тази река; освен това ла Кондамин донася множество интересни наблюдения, свързани с естествената история, физиката, астрономията и една нова наука, която се стреми да се утвърди — антропологията.

Остава ни да разкажем за пътешествията на един от учените, разбрали най-добре връзката между географията и останалите физически науки — Александър Хумболд. Нему се пада славата да поведе пътешествениците по този плодотворен път.

Роден в Берлин през 1769 година, Хумболд има за пръв учител Камп, добре известен издател на доста много пътеписи. Надарен с голяма любов към ботаниката, Хумболд се сприятелява в Гьотингенския университет с Форстер-син, който току-що е приключил едно околосветско пътешествие с капитан Кук. Това приятелство, а главно възторжените разкази на Форстер спомагат вероятно за събуждането у Хумболд на страст към пътешествия. Той изучава едновременно геология, ботаника, химия, биоелектричество и за да се усъвършенствува в тези науки, пътува в Англия, Холандия, Италия и Швейцария. В 1797 година, след смъртта на майка си, която се е противопоставяла на пътувания вън от Европа, той отива в Париж, гдето се запознава с младия ботаник Еме Бон план, с когото веднага замисля няколко изследователски проекта.

Уговорено е, че Хумболд ще придружи капитан Боден; но закъсненията, на които е подложено заминаването на експедицията, изчерпват търпението му и Хумболд пристига в Марсилия с намерение да се присъедини към френската армия в Египет. Цели два месеца той чака заминаването на една фрегата, която трябва да отведе в Алжир шведския консул; най-после, отегчен от тези отлагания, заминава с приятеля си Бонплан за Испания с надежда да получи разрешение да посети испанските владения в Америка.

Това не е лесно; но Хумболд е надарен с рядко постоянство, има много връзки, получава отлични препоръки и е вече доста добре известен. Макар и с явно неудоволствие, правителството му разрешава да изследва тези колонии и да направи всички астрономически и геодезки проучвания, каквито намери за добре.

Двамата приятели заминават от Коруня на 5 юни 1799 година и след тринадесет дни стигат до Канарските острови. За естественици да слязат в Тенериф и да не се изкачат на прочутия връх би означавало да не изпълнят един свещен дълг.

„Почти всички естественици — казва Хумболд в писмо до ла Метри, — които (като мене) са пътували за Индия, са имали време да отидат само до подножието на този вулканичен гигант и да се възхитят от прелестните градини на пристанището Оротава. Аз имах щастието нашата фрегата Писаро да остане тук шест дни. Изследвах подробно пластовете, съставящи върха Тейде… Спахме в лунна нощ на хиляда и двеста тоаза височина. В два часа през нощта тръгнахме към върха, където въпреки силния вятър и горещата пръст, която изгаряше ботушите ни, и въпреки пронизващия студ стигнахме в осем часа. Няма да ви описвам величествената гледка, нито вулканичните острови Лансероте, Канария, Гомер, които се виждат в подножието на върха; пустинята от двадесет квадратни мили, покрита с пемза и лава, без никакви насекоми и птици, която ни отделяше от гъстите горички от лаврови дръвчета и изтравниче; лозята, изпъстрени с палми, банани и драцени^[7], в чиито корени се плискат вълните… Слязохме в самия кратер, който няма повече от четиридесет до шестдесет стъпки дълбочина. Върхът е висок хиляда деветстотин и четири тоаза над морското равнище, както Борда го е определил по много точно тригонометрично изчисление… Кратерът на върха от векове насам не изхвърля лава (тя изтича само от склоновете). Но дава огромно количество сяра и железен сулфат.“

През юли Хумболд и Бонплан пристигат в Кумана, в тази част на Южна Америка, която е позната под името Венесуела. Няколко седмици проучват следите от голямото земетресение през 1797 година. След това определят точното местоположение на Кумана, отбелязана по всички карти с половин градус по на юг — което трябва да се отдаде на обстоятелството, че течението северно от Тринидад е заблудило всички пътешественици. През декември 1799 година Хумболд пише от Каракас на астронома Лаланд:

„Току-що приключих едно безкрайно интересно пътуване из вътрешността на Пара, в Кордилиерите; имах две-три мулета, натоварени с инструменти, изсушени растения и други неща. Стигнахме до капуцински мисии, непосетени досега от нито един естественик. Открихме нови растения, особено нови видове палми, и се готвехме да заминем за Ориноко, за да проникнем оттам, ако е възможно, до Сан Карлос на Рио Негро, отвъд екватора… Изсушихме повече от хиляда и шестстотин растения и описахме повече от шестстотин вида птици, събрахме раковини и насекоми; аз направих петдесетина рисунки. Като имате предвид непоносимата горещина из тия места, ще се съгласите, предполагам, че сме свършили много работа за четири месеца.“

При това първо пътуване Хумболд посещава индианските мисии Чаймас и Гуара-Унос. Изкачил се е на върха Тумирикири, влязъл е в пещерата Гуачаро — „огромна пещера, свърталище на хиляди нощни птици, чиято мас дава гуачарското масла. Входът й е наистина величествен, украсен и покрит с разкошна растителност. От нея извира доста голяма река, а вътре я огласят зловещи птичи песни. Това е реката Ахерон на индианското племе чаймаси, защото според митологията на тия племена и на индианците от Ориноко душите на умрелите се прибирали в тази пещера. Да влезеш в Гуачаро, на техен език значи да умреш.

Индианците влизат по веднъж на годината, някъде посред лято, в ла куева де Гуачаро, въоръжени с пръти, с които разрушават голяма част от гнездата. Хиляди птици загиват по това време от насилствена смърт, а старите гуачаро, за да бранят сякаш малките си, се реят със страшни писъци над главите на индианците. Изпопадалите на земята малки биват веднага изкормени. Коремната им ципа е покрита с дебел слой мас, от стомаха до самия анус, и образува нещо като възглавничка между краката на птицата. По времето, което в Карибе наричат маслена жътва, индианците строят пред входа и дори в предверието на самата пещера колиби от палмови листа, запалват огън от клонки и разтопяват в глинени тенджери маста на убитите пилета. Тази мас, известна с името гуачарско масло, е полутечна, прозрачна, без никаква миризма и толкова чиста, че може да трае цяла година, без да граняса.“

Хумболд продължава: „Прекарахме петнадесетина дни в долината Карибе, която се намира на височина деветстотин петдесет и две кастилански вари^[8] над морското равнище и е населена от съвсем голи индианци. Видяхме там черни маймуни с червеникави бради; бяхме извънредно любезно приети от капуцинските монаси в манастира и от мисионерите, които живеят заедно с малко по-цивилизованите индианци.“

От долината Карибе двамата пътешественици се връщат в Кумана през планините Санта Мария и мисията Катуаро, а на 21 ноември се прибират по море в Каракас, град с европейски климат, разположен в плодородна долина, гдето расте какао, памук и кафе.

Хумболд се ползува от престоя си в Каракас, за да проучи светлината на южните звезди, защото е забелязал, че много от тях, по-специално в съзвездията Жерав, Олтар, Тукан и Нозете на кентавъра, като че са се променили от времето на ла Кай.

В същото време подрежда сбирките си, изпраща част от тях в Европа и започва основно изследване на скалите, за да проучи строежа на земното кълбо в тази негова част.

След като изследват околностите на Каракас и се изкачват на Сила или Седлото, гдето нито един местен жител не се е изкачвал досега, при все че то е съвсем близо до града, Хумболд и Бонплан отиват във Валенсия край бреговете на едно езеро, наричано от индианците Такаригуа, по-голямо от Нюшателското в Швейцария. Човек не може да си представи богатата и разнообразна растителност из тия места. Но това езеро е интересно не само със своята живописна и романтична красота. Постепенното намаляване на водите му не може да не привлече вниманието на Хумболд, който го отдава на неразумното изсичане на горите и последвалото от това пресъхване на изворите.

Тук именно Хумболд се уверява в съществуването на някакво особено растение, за което са му разказвали — el palo de la vaca (дървото на кравата), — което изпуска една много хранителна течност, ако направят разрез в стъблото му.

Мъчната част на пътуването започва от Порто Кабело с появата на така наречените „лианоси“, съвършено еднообразни равнини, които се простират от крайбрежните хълмове до долината на река Ориноко.

„Не зная — казва Хумболд — дали първата поява на „лианосите“ смайва по-малко от появата на Андите.“

Нищо наистина не е така поразително, както това море от трева, по което непрестанно се носят вихрушки от прах, без да се чувствува и най-слаб полъх. В Калабосо, посред тази необятна равнина, Хумболд опитва за пръв път силата на електрическите змиорки, които се срещат на всяка стъпка из притоците на Ориноко. Индианците, които се страхуват да се изложат на електрическия шок, предлагат да пуснат няколко коня в блатото със змиорките.

„Необикновеният шум от конски копита — казва Хумболд — кара змиорките да излязат от тинята и да се приготвят за борба. Те са жълтозеленикави, приличат на змии, плуват по повърхността на водата и се впиват в корема на четириногите, които смущават покоя им. Борбата между животни с толкова различно устройство е поразително зрелище. Въоръжени с харпуни и дълги тояги, индианците заобикалят отвред блатото и дори се покатерват по дърветата, ако клоните се простират хоризонтално над водата. Дивите им викове и дългите тояги не позволяват на конете да избягат на брега. Замаяни от шума, змиорките се отбраняват с постоянно изпускане на електрически ток. Те изглеждат доста време победителки; някои коне падат от силните шокове, които засягат отвред най-важните им органи, изгубват съзнание и изчезват под водата.

Други, задъхани, с настръхнала грива, с блуждаещ, измъчен поглед, се стараят да избягат от бойното поле; но индианците ги тласкат безмилостно назад. Тези — съвсем малко на брой, — които успяват да се изплъзнат от неуморната бдителност на ловците и да се върнат на брега, падат веднага на пясъка, изтощени от умора, с изтръпнали крайници от електрическите шокове, получени от змиорките…

Не помня да съм усетил някога при изпразване на Лейденска стъкленица по-ужасно сътресение от това, което изпитах, когато стъпих по невнимание върху една излязла от водата змиорка.“

Щом определят астрономическото положение на Калабоса, Хумболд и Бонплан продължават към Ориноко. Пресичат или се спускат по Уритуку с многобройните свирепи крокодили и по Апуре, приток на Ориноко, с брегове, покрити с изобилната и разкошна растителност, каквато се среща само из тропиците. Бреговете на тази река са оградени с гъста гора, гдето има изсечени малки пътеки, по които дивите свине, тигрите и други диви зверове слизат да пият вода. Щом се спусне нощ над гората, изглеждала досега необитавана, отвред започва да се чува рев на диви зверове или песен на птици, които сякаш се надвикват.

Ако в Уритуку има крокодили, в Апуре пък освен тях има и едни малки рибки, наречени „карабито“, които нападат така яростно къпещите се, че понякога им отхапват доста големичък къс месо. Дълги не повече от четири-пет пръста, те са по-страшни от най-голям крокодил. Затова нито един индианец не смее да влезе във вода, гдето знае, че се среща тази риба, въпреки удоволствието от къпането, което е и необходимо за освежаване на кожата при постоянните ухапвания от комари и мравки.

След това пътешествениците се спускат по Ориноко до Теми, отделено с мъничък провлак от Кано Пимичин приток на Рио Негро.

Теми наводнява често крайбрежните гори. Затова индианците са прокопали между дърветата по един-два метра широки канали. Няма нищо по-интересно и внушително от това плаване между исполински дървета под сводове от зеленина. Тук, на триста-четиристотин мили във вътрешността на сушата, се срещат цели стада сладководни делфини, които изхвърлят струи вода и сгъстен въздух и поради това са получили името духала.

За да пренесат лодките от Теми до Кано-Пимичин, са потребни четири дни, като си проправят път с дърварски секири. Пимичин се влива в Рио Негро, която е приток на Амазонка.

Хумболд и Бонплан се спускат по Рио Негро до Сан Карлос и поемат към горното течение на Касикиаре, голям ръкав на Ориноко, който го свързва с Рио Негро. Бреговете на Касикиаре са населени от идапаминорите, които се хранят само с пушени мравки.

Най-после пътешествениците стигат почти до изворите на Ориноко в подножието на вулкана Дуида, гдето са принудени да спрат поради свирепостта на гуахарибите и на индианците гуаики, много опитни стрелци с лък. Тук именно намират прочутата лагуна Ел Дорадо, в която се оглеждат няколко островчета от талк.

По този начин е решен окончателно въпросът за свързването на Ориноко и Мараньон, което става на границата между испанските и португалски владения, на два градуса над екватора.

Двамата пътешественици се спускат по течението на Ориноко, което за по-малко от двадесет и шест дни ги отнася на повече от петстотин мили, изчакват три седмици в Ангостура да преминат големите горещини и сезона на треските и накрай, през октомври 1800 година, се връщат в Кумана.

„Моето здраве — казва Хумболд — устоя на умората от това пътуване по протежение на повече от хиляда и триста мили, но горкият ми колега Бонплан се разболя още щом се върнахме от треска с повръщания, от която едва оздравя. Само един изключително здрав организъм може да устои на умората, лишенията и разнородните грижи, които се струпват върху пътешествениците в тези смъртоносни страни. Да си заобиколен непрекъснато от свирепи тигри и крокодили, да те хапят постоянно огромни комари или мравки, да се храниш цели три месеца само с вода, банани, риба и маниока^[9], да пропътуваш Земята на отомаките, които ядат пръст, да се спуснеш до под екватора по бреговете на Касикиаре, гдето в продължение на сто и тридесет мили няма да срещнеш жив човек — малцина могат да преодолеят тези трудности и опасности, а още по-малко са тези, които, след като са излезли победители от борбата, имат достатъчно смелост и сила, за да я подемат отново.“

Видяхме вече какво важно географско откритие е награда за постоянството на изследователите, обходили цялата страна северно от Амазонка, между Попайан и Френска Гвиана. Постиженията в областта на всички останали науки са също така многобройни и нови.

Хумболд е установил, че сред индианците по Горно Ориноко и Рио Негро има извънредно бели племена, съвършено различни от тези по крайбрежието, а в същото време наблюдава и крайно интересното племе отомаки.

„Тези хора — казва той, — отвратителни по татуировките, с които обезобразяват тялото си, се хранят само с пръст през трите месеца, когато Ориноко приижда и е невъзможно да се ловят костенурки. Има отомаки, които изяждат до фунт и половина пръст на ден. Някои монаси твърдяха, че омесвали пръстта с мас от опашката на крокодил; но това не е вярно. Намерихме запаси от чиста пръст, която те ядяха, като я препичаха леко и я овлажняваха, за да омекне.“

Едно от най-интересните открития на Хумболд е „кураре“, много силна отрова, приготвяна от племената катарапени и макиритари, от която той изпраща образец на института, както и „дапиши“ — неизвестни дотогава видове на каучуковото дърво. От корените на тия два вида дървета — хасио и кукурма — изтича естествен сок, който изсъхва в пръстта.

Това първо пътешествие на Хумболд завършва с изследване южните провинции на Сан Доминго и Ямайка и с престой в Куба, гдето двамата пътешественици правят различни опити за подобряване производството на захарта, съставят карта за бреговете на острова и правят астрономически наблюдения.

Работата им се прекъсва от вестта за заминаването на капитан Боден, който щял да заобиколи кап Хорн и да изследва бреговете на Чили и Перу. Хумболд, обещал предварително да се присъедини към тази експедиция, заминава веднага от Куба, за да пресече Южна Америка и да се намери по бреговете на Перу при пристигането на френския мореплавател. Но в Кито Хумболд научава, че Боден ще навлезе в Тихия океан, като заобиколи нос Добра надежда. Всички движения на Хумболд обаче са се ръководили от желанието му да се намери на определеното време из ония места, гдето е смятал, че ще може да се срещне с Боден.

През януари 1801 година, придружен от верния Бонплан, Хумболд дебаркира в Картахена, откъдето възнамерява да стигне до Санта Фе-де-Богота, след това до високите равнини на Кито. За да избягнат горещините, двамата пътешественици прекарват отначало известно време в красивото село Турбако, в крайбрежните възвишения, и се заемат да подготвят пътуването си. При една обиколка из вътрешността те посещават извънредно интересна област, за която често са им говорили водачите индианци, наричана Волканитос.

Това е един блатист участък, разположен сред гора от палми и дървета „толу“, на около две мили източно от Турбако. Според едно предание, запазено из тия места, цялата страна някога пламнала; по един светец угасил огъня само като го напръскал с няколко капки светена веда.

Сред една просторна равнина Хумболд намира двадесетина конуса от възсива глина, високи около двадесет и пет стъпки, на върха с отвори, пълни с вода. Когато се доближи до тях, човек чува през неправилни промеждутъци кух звук, а след няколко минути от отвора излиза голямо количество газове. Според думите на индианците тези конуси от много години са все в това състояние.

Хумболд установява, че този газ, излитащ от малките вулканчета, е много по-чист азот от азота, който до това време се е получавал в химическите лаборатории.

Санта Фе е разположен на осем хиляди и шестстотин стъпки над морското равнище, затворен отвред с високи планини, и, изглежда, някога е бил доста голямо езеро. Рио Богата, която събира всички води от долината, си е проправила път на югоизток от Санта Фе, недалеко от фермата Текендама; след това напуска равнината през един тесен пролом и навлиза в басейна на Ла Магдалена. От това следва, че ако проломът бъде някак затворен, цялата Боготска равнина ще се наводни и голямото някогашно езеро ще се възстанови. Както в Пиренеите съществува предание за Роландовия пролом, така индианците разказват, че един техен герой на име Башика разцепил скалите, които затваряли пролома, и изсушил Боготската долина. След това, доволен от делото си, се оттеглил в свещения град Ерака, гдето живял две хиляди години в покаяние, подвизи и пост.

Водопадът Текендама, макар и не най-големият на земното кълбо, е все пак величествен. Приела всички води от долината, реката и до самия пад е все още сто и седемдесет стъпки широка; но при влитането в пукнатината, която навярно е последица от земетресение, няма повече от четиридесет стъпки. Пропастта, в която се влива Рио Богота, е най-малко шестстотин стъпки дълбока. Над този невъобразим пад се издига непрестанно гъст облак пара, който почти незабавно се излива в околността и осигурява плодородието на тази долина.

Надали има нещо по-поразително от контраста между долината на Рио Богота и тази на Ла Магдалена. По-горната долина има европейски климат и произведения — жито, дъбове, дървета от нашите страни; долу растат палми, захарна тръстика и всички тропически растения.

Една от най-интересните природни забележителности, които пътешествениците срещат при пътуването си, е мостът Икононсо, по който господа Хумболд и Бонплан минават през септември 1801 година. В дъното на една от дълбоките клисури, или така наречените „каньони“, каквито се срещат само в Андите, една малка рекичка, Рио Сума-пас, си е проправила път през тясна пукнатина. Би било почти невъзможно човек да я премине, ако природата не се бе погрижила да разположи един над друг два моста, смятани с право за едно от чудесата в тази страна.

Три скални отломки, отделени от планината при земетресението, предизвикало исполинската пукнатина, са паднали по такъв начин, че взаимно се поддържат и образуват естествен свод, до който се стига по тясна пътека по ръба на пропастта. По средата на моста има широк отвор, отгдето се съзира непостижимата дълбочина на тази бездна, гдето бучи страхотен порой, на който пригласят хиляди птички. На шестдесет стъпки от този мост има втори, петдесет стъпки дълъг и четиридесет широк, дебел най-много осем стъпки по средата. Туземците са поставили отстрани лек тръстиков парапет и край него пътешественикът може да види великолепната гледка, която се разстила в нозете му.

Поради дъждовете и мъчния път пътуването до Кито е много тежко. Въпреки това Хумболд и Бонплан спират там само за да си поотпочинат; веднага след това се връщат към долината на Ла Магдалена и великолепните гори по склоновете на Киндиу, в централните Анди.

Пресичането на тази планина се смята за едно от най-трудните из цялата верига. През най-благоприятното годишно време са потребни не по-малко от дванадесет дни, за да се пропътуват нейните гори, гдето не се среща жив човек и не се намира никаква храна. Най-високият връх се издига на дванадесет хиляди стъпки над морското равнище, а пътечката, по която трябва да се движат, е понякога само една стъпка широка. Това място пътешествениците минават обикновено седнали и вързани на стол, който индианците носят на гръб като самар.

„Ние предпочетохме да вървим — казва Хумболд в писмо до брат си — и понеже времето не беше много хубаво, прекарахме само седемнадесет дни из тая пустош, гдето няма никакви следи от обитатели. Тук се спи в колиби от листа на хеликония, които човек трябва да си носи. Отвъд западните склонове на Андите има тресавища, гдето човек затъва до колене. Времето се бе променило, през последните дни валяха поройни дъждове; ботушите загниха на краката ни и ние пристигнахме в Картахена боси, с изранени нозе, но обогатени с прекрасна сбирка от нови растения.

От Картахена отидохме през Буга в Попайан, като минахме по хубавата долина на река Каука, все покрай планината Чока и платиновите мини в нея.

Ноември 1808 година прекарахме в Попайан, посетихме базалтовите планини Хулусуито, кратерите на Пурасе, из който излитат със страхотен шум сероводородни пари, както и порфирните гранити на Писке…

Оставаше ни да преодолеем най-голямата мъчнотия — да отидем от Попайан в Кито. Трябваше да минем през Парамос де Пасто, и то през дъждовния сезон, който междувременно бе започнал. „Парамо“ наричат в Андите всяко място, гдето на хиляда и седемстотин-две хиляди тоаза височина изчезва всякаква растителност и студът е такъв, че пронизва костите. За да избегнем горещината на долината Патиа, гдето човек се разболява в една нощ от треска, която трае три-четири месеца и е известна под името калентурас де Патиа, минахме по върха на Кордилиерите покрай ужасни пропасти, за да стигнем от Попайан в Алмагер, а оттам в Пасто, в подножието на страхотен вулкан…“

Цялата провинция Пасто е ледовито плато, почти над равнището, до което може да има растителност, заобиколено с вулкани и серни извори, от които непрестанно се издигат вихрушки от дим. Жителите имат за храна само патати, а когато липсват и те, им остава да се хранят само с дръвцето „ачупала“, за което трябва да се борят с мечките от Андите. Денонощно измокрени в продължение на два месеца, едва успели да се спасят от удавяне край град Ибара поради внезапно прииждане на реката, придружено от земетресение, Хумболд и Бонплан пристигат на 6 януари 1802 година в Кито, гдето маркиз де Селва Алегре им оказва сърдечно и великолепно гостоприемство.

Град Кито е красив; но поради силния студ и близостта на голите околни планини престоят в него е много тъжен. След голямото земетресение от 4 февруари 1797 година температурата е станала значително по-ниска и Буге, който е измервал в Кито постоянна температура от 15-16°, би бил много изненадан да види сегашните 4-10° Реомюр. Котопахи, Пичинча, Антисана и Илинаса, различни устия на едно и също вулканично огнище, са подробно изследвани от двамата пътешественици, които остават по петнадесет дни при всеки от тях.

Хумболд стига на два пъти до ръба на кратера Пичинча, който никой освен ла Кондамин не е виждал досега.

„Първия път — казва той — отидох само с един индианец. Тъй като ла Кондамин се беше приближил до кратера откъм ниския му край, покрит със сняг, оттам по неговите следи се опитах да мина и аз. Но едва не загинахме. Индианецът затъна до гърди в една пукнатина и ние видяхме с ужас, че сме се движили върху лавина, гдето на няколко стъпки от нас просветваха дупки. Намирахме се следователно, без да знаем, върху сводове, свързани със самия кратер. Уплашен, но не обезсърчен, промених намерението си. От кратера се подават и, така да се каже, изникват над пропастта три върха, три скали, гдето няма сняг, защото непрекъснатите пари от устието на вулкана веднага го стопяват. Качих се на една от тях и на върха й намерих камък, който се крепеше само на едната си стена и се издаваше като балкон над бездната, но този камък беше само около дванадесет стъпки дълъг и шест широк и силно се люлееше от честите земни трусове, каквито наброихме осемнадесет за по-малко от половин час. За да разгледаме добре дъното на кратера, легнахме по корем; не предполагам въображението да може да си представи нещо по-тъжно, по-мрачно, по-страхотно от това, което видяхме. Устието на вулкана е кръгъл отвор с около една миля окръжност, чиито отвесни стени горе са покрити със сняг. Вътрешността е съвсем черна; но бездната е толкова огромна, че в нея се различават върхове на няколко по-ниски планини; върховете изглеждаха на триста тоаза под нас; пресметнете къде трябва да е началото им!“

При вулкана Антисана Хумболд се изкачва на две хиляди седемстотин шестдесет и три тоаза; но устните, ечите и венците на пътешествениците започват да кървят и това им попречва да се изкачат по-нагоре. Колкото до Котопахи, не успяват да стигнат до този кратер.

На 9 юни 1802 година, придружаван както винаги от Бонплан, Хумболд заминава от Кито, за да изследва Чимбурасо и Тунгурагуа. Успяват да стигнат на 250 тоаза от върха на първия вулкан. Но същите страдания, които са ги спрели при Антисана, ги заставят да се върнат и сега.

Що се отнася до Тунгурагуа, върхът се е срутил при земетресението през 1797 година и височината му, измерена от ла Кондамин на 2620 тоаза, е според Хумболд само две хиляди петстотин тридесет и един.

От Кито пътешествениците отиват до Амазонка, като минават през Лактакунга, Амбато и Рио-Бамба, област, опустошена от земетресението през 1797 година; повече от четиридесет хиляди души са потънали под водата и тинята. На слизане от Андите Хумболд и другарите му имат възможност да се възхитят от развалините на шосето Йега, което отива от Куско до Асуан и се нарича Пътят на инките. То е било изцяло павирано с дялани камъни и много правилно начертано. Човек би казал, че вижда един от най-красивите римски пътища. Из същата област се намират развалините от двореца на Инка Тулайупйнги, описани от ла Кондамин в Дневниците на Берлинската академия.

След десетдневен престой в Куенса Хумболд стига до областта Хаен, рисува карта на Мараньон до Рио Напо и попълва благодарение на астрономическите наблюдения, които успява да направи, пропуските в картата на ла Кондамин. На 23 октомври 1802 година влиза в Лима, гдето наблюдава успешно минаването на Меркурий пред слънцето.

След едномесечен престой в тази столица той заминава за Гуаякил, отгдето отива по море в Акапулко, столица на Нова Испания^[10].

Огромното количество бележки, събрани от Хумболд през едногодишния му престой в тази страна, които му дават възможност да обнародва своето Есе върху Нова Испания, са достатъчни да докажат — ако би имало нужда след всичко казано дотук за по-раншните му пътувания — каква пламенна любознателност, неуморна енергия и невероятна работоспособност е имал този човек.

Той се занимава едновременно с древната история и с историята на Мексико; изучава характера, нравите и езика на жителите; прави в същото време наблюдения, свързани с естествената история, физиката, химията, астрономията и географията. Тази всеобхватност е наистина невероятна.

Вниманието на Хумболд, изучавал най-напред геология, е привлечено от мините Таксо, Морелия и Гуанахуато, които дават десетки милиони пиастри годишен доход. След това той наблюдава вулкана Хорульо, който на 29 септември 1759 година е изригнал сред огромна равнина, на тридесет и шест мили от морето и на четиридесет мили от всякакво вулканично огнище, като е образувал цяла планина от пепел и лава, висока хиляда и седемстотин стъпки.

В Мексико двамата пътешественици намират всички необходими удобства, за да подредят огромните донесени сбирки, да класират и съгласуват наблюденията си, да изготвят геоложкия атлас, който ще издадат.

Най-после през януари 1804 година напускат този град, за да изследват източните склонове на Кордилиерите и да измерят двата гигантски вулкана Пуебла.

След това изследване Хумболд слиза до Вера-Крус, има щастието да не се разболее от жълтата треска, която върлува по това време из страната, стига до Хавана, гдето е оставил през 1800 година най-ценната част от сбирките си, посвещава във Филаделфия няколко седмици на едно по неволя съкратено изучаване на политическото устройство на Съединените щати и през август 1804 година се връща в Европа.

Постиженията от пътешествията на Хумболд са такива, че той с право може да бъде наречен истински откривател на Екваториална Америка. Преди него тази страна е била използувана, но не е била изследвана и голям брой от огромните й природни богатства са били съвършено неизвестни. Трябва ярко да се подчертае, че никой пътешественик не е допринесъл толкова много за напредъка на физическата география и всички сродни ней науки. Хумболд е съвършен образец на пътешественик.