Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (6)

III

Бугенвил. — Превращенията на един син на нотариус. — Колонизиране на Малвинските острови. — Буенос Айрес и Рио де Жанейро. — Предаване на Малвинските острови на испанците. — Хидрография на Магелановия проток. — Жителите на Огнена земя. — Катр-Факарден. — Таити. — Произшествия при престоя в пристанището. — Произведения на страната и нрави на жителите. — Островите Самоа. — Земята Еспирито Санто (Новите Хебриди). — Луизиада. Островът на отшелниците. — Нова Гвинея. — Бутан. — От Батавия до Сен Мало.

Докато Уолис довършва своето околосветско пътешествие, а Картрет продължава бавното си и тежко плаване около света, една френска ескадра е екипирана за открития в Тихия океан.

При стария режим всичко се върши произволно, титлите, чиновете и длъжностите се раздават по благоволение. Никак не е чудно, следователно някой военен, напускал едва преди четири години сухопътната армия с чин полковник, да постъпи във флотата с чин капитан първи ранг.

По изключение това необикновено назначение се оказва оправдано поради дарбите на този, който е бил удостоен с него.

Луи-Антоан де Бугшвил е роден в Париж на 13 ноември 1729 година. Син на нотариус, той е предопределен за адвокатска кариера и действително става адвокат. Но без влечение към професията на бащата, той се отдава на науката и обнародва Ръководство по интегрални изчисления, а в същото време постъпва и в полка на Черните мускетари^[1]. От започнатите три професии той напуска безвъзвратно първите две, изневерява малко на третата за четвърта — дипломацията, — която най-после напуска окончателно за пета — флотата. И след шестото превъплъщение умира като сенатор.

Адютант на Шевер, след това посолски секретар в Лондон, гдето го избират за член на Кралското дружество, той заминава в 1756 година от Брест с чин драгунски капитан, за да се присъедини в Канада към Монкалм. Като адютант на този генерал се отличава в много случаи, спечелва доверието на началника си и се връща във Франция да иска подкрепления.

Но нашето нещастно отечество търпи неизброими неуспехи в Европа, гдето се нуждае от всичките си резерви. И когато младият Бугенвил излага пред де Шоазьол целта на мисията си, министърът му отговаря грубо:

„Когато гори къщата, никой не се занимава с конюшните. — Във всеки случай, господине — отвръща Бугенвил, — не може да се каже, че разсъждавате като кон.“

Това прекалено духовито и хапливо остроумие не му спечелва благосклонността на министъра. За щастие мадам де Помпадур обича духовитите хора; тя представя на краля Бугенвил, който не сполучва да издействува нищо за своя генерал, но съумява да получи за себе си чин полковник и да стане кавалер на ордена Свети Людовик, при все че има само седемгодишна служба във войската. След завръщането си в Канада той се заема да оправдае доверието на Людовик XV и се отличава в много сражения. След загубването на Канада служи в Германия под заповедите на господин де Шоазьол-Стенвил.

Мирът от 1763 година приключва военната му кариера. Гарнизонната служба не е подходяща за такъв деен и подвижен човек, какъвто е Бугенвил. Тогава му хрумва странното намерение да колонизира Фолклъндските острови, в най-южния край на Южна Америка, и да пресели там върналите се във Франция заселници от Канада, избягали от английското иго. Въодушевен от тази идея, той се обръща към неколцина корабопритежатели от Сен Мало, които са посещавали още от началото на века този архипелаг и са му дали името Малвински острови.

Спечелил тяхното доверие, Бугенвил представя пред министерския съвет изгодите — макар и твърде проблематични — от тази колония, която може поради благоприятното си положение да служи за спирка на корабите, плаващи към Тихия океан. Осигурил си силна поддръжка, той получава исканото разрешение и просто изтръгва назначението си за капитан първи ранг.

Намираме се в 1763 година. Малко е вероятно флотските офицери, спечелили нашивките си, след като са минали последователно през всички чинове, да погледнат с добро око подобно с нищо неоправдано назначение. Но това няма особено значение за министъра на флотата господин де Шоазьол-Стенвил. Бугенвил е служил при него, а Шоазьол е прекалено важна личност и може да пренебрегне роптанията на офицерския корпус.

След като спечелва за намеренията си господа де Нервил и д’Арбулен, негови братовчед и чичо, Бугенвил нарежда веднага на Гюйо-Дюкло да построи и въоръжи в Сен Мало кораба Егл с 20 оръдия и Сфинкс с 12 оръдия. С тези кораби изпраща няколко канадски семейства. Сам той заминава от Сен Мало на 15 септември 1763 година, спира на остров Санта Катерина, на бразилския бряг, в Монтевидео, отгдето взема много коне и рогат добитък и дебаркира на Малвинските острови, в широк залив, който му се струва напълно подходящ за целта; но твърде скоро установява, че това, което почти всички мореплаватели са вземали за средно високи гори, са всъщност само храсти. Нито едно дърво, нито една фиданка не расте на тези острови. За щастие за гориво може да се използува отличният торф. Има също големи възможности за лов и риболов.

Колонията се състои отначало само от двадесет и девет души, на които построяват колиби и склад за храни. В същото време начертават плановете и изграждат укрепление, гдето ще могат да се поместят четиринадесет оръдия. Господин де Нервил се съгласява да остане за управител на колонията, а Бугенвил заминава на 5 април за Франция. Там набира нови заселници и натоварва значително количество разнообразни провизии, които сваля на 5 януари 1765 година. След това отива да докара от Магелановия проток запаси от дърва, гдето, както вече казахме, се среща с корабите на капитан Байрън, когото придружава до Пуерто Хамбре. Оттам натоварва повече от десет хиляди фиданки на различна възраст с намерение да ги пренесе на Малвинските острови. Когато той напуска архипелага на 27 април, колонията се състои от осемдесет души, включително платения от краля административен щаб. Към края на 1765 година двата кораба се връщат с провизии и нови жители.

Колонията започва вече да се оформява, когато англичаните се установяват на Порт Егмонт, открит от Байрън. В същото време капитан Макрид се опитва да завземе колонията, като твърди, че тези земи принадлежат на английския крал, макар Байрън да е открил Малвинските острови през 1765, година, когато французите са вече от две години там. Междувременно за тях предявява искане и Испания, защото ги смята за част от Южна Америка. Но нито Англия, нито Франция желаят да нарушат мира заради този архипелаг без особено търговско значение и Бугенвил е принуден да се откаже от начинанието си при условие, че мадридският двор ще му заплати разноските. Нещо повече, френското правителство го натоварва да предаде Малвините на испанските комисари.

Този безразсъден опит за колонизиране е начало и източник за успеха на Бугенвил, защото, за да използува последната му екипировка, правителството го натоварва да се върне през Тихия океан, за да направи нови открития.

В първите дни на ноември 1766 година Бугенвил отива в Нант, гдето неговият помощник, Дюкло-Гюйо, бивш капитан на кораб-подпалвач и опитен моряк, остарял в низшите чинове, защото не е от дворянски произход, надзирава подробностите по въоръжаването на фрегатата Ла Будьоз с 26 оръдия.

Бугенвил отплава на 15 ноември от залива Менден, при устието на Лоара, и се насочва към река Ла Плата, гдето трябва да се срещне с двете испански фрегати Ла Есмералда и Ла Либере. Но Ла Будьоз току-що е излязла в открито море, когато настъпва ужасна буря. Такелажът на фрегатата е съвсем нов, тя претърпява доста тежки аварии и се вижда принудена да се завърне за поправки в Брест, гдето влиза на 21 ноември. Това изпитание е достатъчно, за да може капитанът да си даде сметка, че Ла Будьоз не е подходяща за задачата, която очакват от нея. Той заповядва да намалят височината на мачтите и сменя оръдията с други, по-леки; но въпреки тези промени Ла Будьоз си остава непригодна за плаване в развълнувано море и за бурите на кап Хорн. Обаче срещата с испанците е определена и Бугенвил трябва отново да отплава. Щабът на фрегатата се състои от единадесет офицери и трима доброволци, между които и принц Насау-Зиген. Екипажът се състои от двеста и трима моряци, юнги и прислуга.

До Ла Плата морето е доста спокойно, а това позволява на Бугенвил да направи твърде много наблюдения за теченията, поради които мореплавателите правят често грешки при пресмятанията си.

На 31 януари Ла Будьоз хвърля котва в залива Монтевидео, гдето от един месец вече я чакат двете испански фрегати под командуването на Дон Филипо Рюис Пуенте. Престоят на Бугенвил в този залив, а наскоро след това и в Буенос Айрес, гдето отива да се разбере с губернатора във връзка със своята мисия, му дава възможност да събере за града и нравите на жителите му много интересни сведения, които не можем да отминем с мълчание. Буенос Айрес му се струва застроен на прекалено голяма площ, като се има предвид, че жителите му са само двадесет хиляди души. Това се дължи на факта, че къщите са едноетажни, с голям двор и градина. Градът няма не само пристанище, но дори вълнолом, затова корабите са принудени да разтоварват стоките си на плоскодънни мауни, които навлизат в устието на една малка река, отгдето каруците вземат товарите, за да ги откарат до града.

Оригиналността на Буенос Айрес е големият брой женски и мъжки братства.

„Цялата година е запълнена — казва Бугенвил — с празници на светии, чествувани с процесии и фойерверки. Култовите тържества заместват театрите… Йезуитите предлагат тук на набожните жени едно средство за спасение, много по-строго от всички досегашни. До манастира им има една сграда, наречена casa de los ejercicios de las mujeres, което значи дом за подвизи на жените. Жени и девойки без съгласието на съпрузите и родителите си идват тук да се спасяват чрез дванадесетдневно подвижничество. Живеят и се хранят за сметка на братството. Никой мъж не се допуска в това светилище, ако не носи дрехата на свети Игнатий; дори жени-прислужнички не могат да придружават господарките си. Подвизите в това свято място са съзерцание, молитва, катехизис, изповед и бичуване.

Показаха ни стените на параклиса, гдето още личат петна от кръвта, изтръгната от бича в ръцете на тия каещи се Магдалини.“

Околностите на града са обработени и изпъстрени с много вили, наричани „кинтас“. Но само на две-три миля от Буенос Айрес вече започват необятни равнини, изоставени на биковете и конете, които са почти единствените им обитатели. Тези животни са в такова изобилие, казва Бугенвил, „че огладнелите пътници убиват някой вол, вземат, колкото им трябва, и изоставят останалата част за плячка на дивите кучета и тигрите“.

Индианците от двата бряга на Ла Плата не са още покорени от испанците. Наричат ги indios brovos (индиански юнаци).

„Те са средни на ръст, много грозни и почти до един крастави. Кожата им е загоряла, а от мазнината, с която постоянно се търкат, още повече почерняват. Облеклото им се състои само от ярешка кожа, с която се загръщат до петите… Тези индианци прекарват почти целия си живот на кон около испанските заселища, гдето идват понякога заедно с жените си да купуват ракия и да пият до припадане. Понякога се събират на чети от двеста-триста души, за да отвлекат добитък от земите на испанците или да нападнат пътнически кервани. Те грабят, колят, отвличат в робство и са една неизцерима напаст; как може да се покори едно скитническо племе в просторна пустинна страна, гдето е мъчно дори да го срещнеш?“

Що се отнася до търговията, тя далеч не е цветуща, откакто е забранено да се пренасят по сушата за Перу и Чили стоки, пристигнали от Европа. Въпреки това Бугенвил присъствува в Буенос Айрес при заминаването на кораб, който носи един милион пиастри. „И ако всички жители на страната — добавя той — биха могли да изпращат обработени кожи в Европа, тази търговия би била достатъчна да ги обогати.“

Заливът Монтевидео е сигурен, макар че понякога се появява „памперос“ — югозападен вятър, придружаван от ужасни бури. Градът не представлява никакъв интерес; околността е толкова пуста, че брашно, сухари и всичко необходимо за корабите трябва да се доставя от Буенос Айрес. Намират се обаче в изобилие различни плодове — смокини, праскови, ябълки, дюли и пр., както и месо, каквото има изобщо в цялата страна.

Данните на Бугенвил (отпреди повече от сто години) са интересни, като се сравнят с пътеписите на съвременните пътешественици, по-специално на г. Емил Деро в книгата му за Ла Плата. Тази картина е все още вярна в много отношения. Но в други насоки — например в образованието, което Бугенвил не споменава, защото то не е съществувало — има огромен напредък.

След като натоварват храните и запасите от вода и живо месо, трите кораба вдигат платна на 28 февруари 1767 година с курс към Малвинските острови. Плаването не е щастливо. Ветрове с различни посоки, бурно време и развълнувано море причиняват аварии на Ла Будьоз. На 23 март тя пуска котва във Френския залив, където на другия ден я настигат и двата испански кораба, сериозно пострадали от бурята.

На 1 април предават тържествено заселището на испанците. Малцина французи се възползуват от позволението на краля да останат на Малвинските острови; почти всички предпочитат да отплават с испанските фрегати, които се връщат в Монтевидео. Що се отнася до Бугенвил, той е заставен да чака товарния военен кораб Л’Етоал, който трябва да му донесе провизии и да го придружи в околосветското му плаване.

Обаче март, април, май минават, но Л’Етоал все още не пристига. А не е възможно да пропътуват Тихия океан само със запасите, които се намират на борда на Ла Будьоз. Затова Бугенвил решава на 2 юни да замине за Рио де Жанейро, второто пристанище, гдето е определил да се срещне с господин де ла Жироде, капитан на Л’Етоал, в случай, че непредвидени обстоятелства му попречат да стигне до Малвинските острови.

Плаването минава при такова благоприятно време, че само осемнадесет дни са достатъчни, за да стигнат до португалската колония. Л’Етоал, който чака там от четири дни, е отплавал със закъснение още от Франция. Освен това е бил принуден да се подслони в Монтевидео от бурята и едва тогава да се насочи за Рио — според инструкциите, които е имал.

Много добре посрещнати от граф д’Акунха, вицекрал на Бразилия, французите слушат в операта комедии от Метастаз, играни от мулатски състав, и шедьоврите на италиански майстори, изпълнявани от лош оркестър, дирижиран от гърбав абат в духовно облекло.

Но добрите обноски на град д’Акунха не траят дълго. Бугенвил купува с разрешението на вицекраля един двумачтов транспортен кораб, обаче впоследствие се отказват без обяснения да му го предадат. Забраняват му да вземе от кралската корабостроителница необходимия и вече спазарен дървен материал; не му позволяват най-после и да се настани заедно с щаба си, докато траят поправките на Ла Будьоз, в една близка до града къща, оставена от собственика на негово разположение. За да избегне каквито и да са пререкания, Бугенвил се приготвя набързо за заминаване.

Преди да напусне столицата на Бразилия, френският капитан се впуска в някои подробности за красотата на пристанището, за живописните му околности и завършва с много интересно отклонение за невероятните богатства на страната, които се складират на пристанището.

„Така наречените Главни мини — казва той — са най-близо до града, от който отстоят само на седемдесет и пет мили.“ Чрез правото му на една пета от дохода те носят ежегодно на краля най-малко сто и дванадесет ароби^[2] злато; през 1762 година му донасят сто и деветнадесет. Областта на Главните мини включва мините Рио де Мор, Сабара и Серо-Фрио. Последната дава не само злато, но и всички диаманти, които се изнасят от Бразилия. Търговията с всички видове скъпоценни камъни, с изключение на диамантите, не се смята за контрабанда; те са собственост на предприемачи, които са длъжни да дават точна сметка само за намерените диаманти, които предават на интенданта, назначен за целта от краля. Интендантът ги прибира веднага в касетка с железен обръч, която се заключва с три отделни ключа. Единият ключ остава у него, другият у вицекраля, третият у проведор де хациенда реале^[3]. Тази касетка се затваря в друга, запечатана с печатите на тримата гореспоменати чиновници; в нея се намират трите ключа на първата касетка. Вицекралят няма право да проверява съдържанието й. Той я поставя в каса, която изпраща в Лисабон, след като е запечатал със своя печат ключалката й.

Въпреки тези предпазни мерки и строгите наказания за кражбата на диаманти с тях се върши невероятна контрабанда. Но това не е единственият приходен източник и Бугенвил пресмята, че след като се приспадне издръжката на войските, заплатата на гражданските чиновници и всички административни разходи, доходите на португалския крал от Бразилия надминават десет милиона франка.

Никакво произшествие от Рио де Монтевидео; но при една буря по Ла Плата някакъв испански кораб се сблъсква с Л’Етоал, счупва му бонпреса и носа и скъсва много от вантите. Авариите и силният удар, от който в кораба започва да нахлува още повече вода, го принуждават да се върне към Енсеняда де Бараган, гдето могат по-лесно отколкото в Монтевидео да направят необходимите поправки. Поради това успяват да излязат от реката едва на 14 ноември.

След тринадесет дни двата кораба се появяват пред Кабо Бирхенес, при входа на Магелановия проток, гдето веднага навлизат. Заливът Посесион, първият, до който стигат, е дълбоко врязан в сушата, открит е за всички ветрове и не предлага никакви удобства за пускане на котва. От Кабо Вирхенес до носа Оранж има почти петдесет мили, а самият проток е широк навсякъде от пет до седем мили. Минават без мъчнотии първата теснина и пускат котва в залива Буко, гдето десетина души офицери и моряци слизат на сушата.

Те установяват веднага връзка с патагонците и разменят някои ценни за туземците дреболии срещу кожи на питони и диви перуански лами. Туземците са високи, но нито един не надминава шест фута.

„Това, което ми се стори великанско, беше едрото туловище, голямата глава и дебелите крайници. Тези индианци са здрави, добре охранени, с будни нерви и с яката, издръжлива мускулатура на хора, които живеят сред природата, хранят се с пресни храни и са отлично развити.“

От първата до втората теснина, през която минават също така благополучно, има може би шест-седем мили. Втората теснина е широка само миля и половина, а дълга четири мили. В тази част на протока корабите се озовават скоро пред островите Сан Бартоломео и Санта Елизабета. Французите слизат на втория остров, но не намират нито дърва, нито вода. Съвършено пуста земя.

От тук нататък американският бряг на протока е обраснал с гъсти гори. Първите мъчнотии са преодолени щастливо, но Бугенвил има нови поводи да изпита търпението си. Климатът из тези места се отличава с такава бърза смяна на атмосферните явления, че е невъзможно да се предвидят внезапните им и опасни настъпвания. От това следват аварии, които не е възможно да се избягнат и които, ако не принудят корабите да потърсят крайбрежен подслон за поправки, най-малко забавят плаването.

Заливът Гюйо-Дюкло е превъзходно място за пускане на котва; има удобно дъно, от шест до осем разтега дълбоко. Бугенвил спира тук, за да напълни няколко бъчви със сладка вода и да си достави прясно месо; но намира само съвсем диви животни. След това забелязват носа Санта Ана. Там именно Сармиенто е основал през 1581 година колонията Филипвил. В един от по-раншните томове разказахме за страшната катастрофа, поради която това място се нарича Пуерто Хамбре.

Французите забелязват още няколко залива, суши и речни устия, при които спират. Именно: залива Бугенвил, гдето запушват пробивните в корпуса на Л’Етоал, пристанището Бо-Басен, залива Ла Курмандиер, по брега на Огнена земя, носа Форуърд — най-южната точка на протока и на Патагония, залива Каскейд в Огнена земя, който по безопасност, удобство за пускане котва и за вземане дърва и вода е несравним подслон за мореплавателите. Тези току-що открити от Бугенвил пристанища са много ценни, защото позволяват лъкатушни и изгодни преходи за заобикаляне на нос Форуърд, един от най-страшните за моряците поради бурните и насрещни ветрове, бушуващи обикновено около него.

Годината 1768 започва за експедицията в залива Фортескю, гдето се намира пристанището Галан, чийто план е бил много точно начертан някога от господин де Жен. Отвратително време, за което и най-лошата парижка зима не може да даде представа, задържа повече от три седмици френската експедиция. Тук я посещават индианците от Огнена земя, които се качват и на корабите.

„Накарахме ги да пеят — казва описанието, — да танцуват, дадохме им възможност да чуят нашите инструменти, а главно да се нахранят, което те изпълниха с голяма охота. Всичко им се стори отлично: хляб, солено месо, лой — изгълтаха всичко предложено… Не се изненадаха нито от вида на корабите, нито от различните предмети, които им показахме; навярно защото, за да се изненада от художествени неща, човек трябва да има все пак някаква представа за тях. Тези първобитни хора се отнасяха към най-висшите произведения на човешката изобретателност като към природни явления и закони… Тукашните диваци са дребни, грозни, мършави и нетърпимо вонят. Ходят почти голи, наметнати само с мръсни кожи от акула, които не могат да ги покрият изцяло… Жените им са отвратителни, а мъжете не са никак внимателни към тях… Живеят общо мъже, жени и деца, в колиби с огнище по средата. Хранят се главно с миди, стриди и изобщо с черупести животни; обаче имат кучета и ласа, направени от китови косми… Изглеждат добри хора, но са толкова слаби, че човек се изкушава да не се възхищава за добротата им… От всички диваци, които съм видял досега, тези изглеждат най-бедни.“

Престоят на това място се помрачава от тъжна случка. Едно десетинагодишно дете се качва на кораба, гдето му дават парчета стъкло, без да предвидят как ще ги използува. Тези диваци имат, както изглежда, обичая да пъхат в гърлото си късчета талк за талисман. Момченцето пожелава навярно да постъпи по същия начин с късчетата стъкло; и когато слизат на сушата, французите го намират да повръща и храчи кръв. Глътката и венците му са издраскани и окървавени. Въпреки баенето и разтривките на някакъв шарлатанин, а може би дори именно поради тези прекалено силни разтривки, детето умира в страшни мъки. За туземците това е сигнал за незабавно бягство. Те се страхуват навярно, че французите им са направили магия, от която всички могат да умрат по същия начин.

На 16 януари, когато се опитва да стигне до остров Руперт, Ла Будьоз е отвлечена от течението на стотина метра от брега. Незабавно пуснатата котва се скъсва и без задухалия откъм сушата бриз фрегатата би заседнала. Налага се да се върнат към речното устие Галан. Тъкмо навреме, защото на следния ден се разразява страхотен ураган.

„След като изтърпяхме в продължение на двадесет и шест дни в пристанището Галан все бурни насрещни ветрове, само тридесет и шест часа попътен вятър, на какъвто не смеехме да се надяваме, бе достатъчно да ни отнесе в Тихия океан, което е, струва ми се, единствен пример за непрекъснато плаване от пристанището Галан до изхода на протока. Цялата му дължина от Кабо Вирхенес до носа Пилар трябва да е приблизително сто и четиринадесет мили. Изминахме ги за петдесет и два дни… Въпреки трудностите, които изпитахме при преминаването на Магелановия проток (в това Бугенвил е напълно съгласен с Байрън), винаги ще съветвам от началото на септември до края на март да се предпочита този път пред кап Хорн. През останалите месеци от годината бих се осмелил да плавам в открито море. Противният вятър и бурното море не са опасности; не е благоразумно обаче да се плава опипом между две суши. Възможно е, разбира се, да се забавите в протока, но това закъснение не е чиста загуба. Тук се намира в изобилие сладка вода, дърва и много вкусна риба; а колкото до скорбута, не се съмнявам и най-малко, че той би направил толкова пакост на екипажа, стигнал до западния океан през кап Хорн, колкото и на екипаж, минал през Магелановия проток. Когато излязохме от него, ние нямахме нито един моряк на легло.“

Това мнение на Бугенвил е срещало доскоро много възражения и пътят, така горещо препоръчван от него, е бил напълно изоставен от мореплавателите. Още по-изоставен е днес, когато парата преобразява напълно мореплаването и изменя всички условия за плавателското изкуство.

Още щом навлиза в Тихия океан, Бугенвил среща за най-голяма своя изненада южни ветрове. Затова е принуден да се откаже от намерението си да стигне на остров Хуан Фернандес, както е решил.

С господин де ла Жироде, капитан на Л’Етоал, е уговорено, че за да могат да огледат по-голямо пространство от океана, двете единици ще плават колкото е възможно по-далеко една от друга, без все пак да се изгубват от очи. И транспортният кораб ще се приближава всяка вечер на половин миля от фрегатата, та ако Ла Будьоз се озове пред някаква опасност, Л’Етоал да може лесно да я отбегне.

Бугенвил търси известно време Великденския остров, без да го намери. След това през март стига до паралела на онази суша и острови, погрешно отбелязани върху картата на Белен е името острови на Кирос. На 22 март той забелязва четири островчета, които нарича Четирите Факарден; те са част от Опасния архипелаг, сбор от ниски и заливани от водата островчета от звездообразен корал, които всички мореплаватели, все едно дали са навлезли в Тихия океан през Магелановия проток или покрай кап Хорн, сякаш са се наговорили да срещнат по пътя си. Малко по-нататък откриват плодороден остров, населен от съвършено голи диваци, размахващи заплашително дългите си копия, поради което островът получава името Остров на копиеносците.

Няма да повторим това, което неведнъж казахме за природата на тези острови, за мъчния достъп до тях, за дивото и негостоприемно население. Кук нарича Острова на копиеносците Дрънкащият нос, а остров Ла Арп, забелязан от Бугенвил на 24 март — остров Лък (Боу).

Капитанът знае, че Рогевайн едва не е загинал при посещението си на тия земи, и смята, че изследването им не заслужава опасностите, на които би се изложил затова се насочва към юг и скоро загубва от поглед огромния архипелаг, който се простира на сто и петдесет мили дължина и наброява повече от шестдесет острова или островни групи.

На 2 април Бугенвил забелязва висока и стръмна планина, която назовава Ла Будьоз. Това е остров Маитеа, наречен от Кирос Десана. На 4 април сутринта корабите са пред Таити, дълъг остров, съставен от два полуострова, съединени с провлак, не повече от една миля широк.

Двата кораба са заобиколени почти незабавно от стотина пироги с балансир, натоварени с кокосови орехи и други прекрасни плодове, които разменят много лесно срещу разни дреболии. След мръкване на брега запалват безброй огньове, на които корабите отговарят с няколко фойерверки.

„Видът на този амфитеатрален бряг — пише Бугенвил — е необикновено приятен. При все че са много високи, скалите не са никъде голи — всичко е обрасло с гори. Просто не вярвахме на очите си, когато забелязахме едно възвишение, високо почти като планина и съвсем усамотено в южната част на острова, покрито до върха с дървета; надали имаше повече от сто и тридесет тоаза и седемдесет фута в диаметър и все повече изтъняваше нагоре; отдалеко човек можеше да го вземе за огромна пирамида, която ръката на изкусен декоратор е украсила с гирлянди от зеленина. По-ниските места са изпъстрени от ливади и гори, а по целия бряг от самото море до подножието на височините, се простира ниска ивица с плантации. По нея, между бананови и кокосови палми и други, претоварени с плод дървета, зърнахме жилищата на островитяните.“

Целият следващ ден минава в търгуване. Освен плодове, туземците предлагат кокошки, гълъби, риболовни съоръжения, други сечива, платове, раковини, срещу които искат гвоздеи и обици.

На 6 сутринта, след тридневно криволичене, за да огледа брега и да намери пристан, Бугенвил решава да пусне котва в залива, който е забелязал още в деня на пристигането си.

„Толкова много пироги наобиколиха корабите ни — пише той, — че с голяма мъка успяхме да пуснем котва сред тази шумна тълпа. Всички идваха и викаха: „Тайо!“ — което значи приятел, и ни засвидетелствуваха по хиляди начини приятелството си… Пирогите бяха пълни с жени, неотстъпващи по хубост на повечето европейки, а по красота на тялото могат успешно да съперничат на всички.“

Готвачът на Бугенвил успява въпреки забраната да се измъкне и да слезе на сушата. Но щом стига на брега, огромна тълпа го заобикаля и съблича, за да го разгледа най-подробно. Като не знае какво възнамерявал да правят с него, той се смята за загубен, но туземците му връщат дрехите и го отвеждат ни жив, ни умрял на кораба. Бугенвил се опитва да го смъмри, обаче нещастникът му признава, че никакви заплахи не могат да го сплашат така, както се е изплашил на сушата.

Щом привързват кораба, Бугенвил слиза на брега с няколко души офицери, за да направи оглед на мястото, отгдето ще вземат вода. Веднага ги наобикаля огромно множество, което ги разглежда с любопитство и викове: „Тайо! Тайо!“ Един туземец ги поканва у дома си, гдето им поднасят плодове, пържена риба и вода. Когато се връщат на плажа, друг красив островитянин, легнал под едно дърво, им предлага да седнат на тревата при него.

„Приехме — казва Бугенвил. — Тогава този човек се наведе към нас и е много мило изражение, с приглас на флейта, в която друг индианец духаше с носа си, ни изпя бавно някаква песен, по всяка вероятност анакреновска; прекрасна сценка, достойна за четката на Буше^[4]! Четирима островитяни дойдоха с голямо доверие да вечерят и да пренощуват на борда. Посвириха им на флейта, на бас, на цигулка, пуснахме и фойерверки, които ги смаяха и уплашиха.“

Преди да продължим с други извлечения от разказа на Бугенвил, смятаме, че е уместно да предупредим читателя да не взема буквално тези картини, достойни за Виргилиевите Буколики. Плодовитото въображение на повествователя желае да разкраси всичко. Той не се задоволява с възхитителните гледки, с живописната природа, която вижда, и мисли, че добавя нова красота на картината, а всъщност само я претоварва. Но го върши добронамерено, почти несъзнателно. Въпреки това всичките му описания трябва да се приемат извънредно резервирано. Твърде странен пример за тази обща склонност по онова време намираме в разказа за второто пътешествие на Кук. В желанието да ни представи слизането на англичаните на остров Мидлбург художникът Ходж, аташиран към експедицията, ни рисува хора, които не приличат в никакъв случай на полинезийци, а биха могли да бъдат взети — със своите тоги — за съвременници на Цезар или Август. При все че оригиналите са пред очите му и за него би било съвсем лесно да представи една сцена, на която е очевидец! Колко повече умеем днес да зачитаме истината! Никакво преувеличение, никакво разкрасяване в докладите на днешните пътешественици! Дори когато ни дават един малко сух протокол, който не се харесва твърде много на светския читател, ученият винаги намира в него данни за сериозно проучване, основа за научнополезни трудове.

След тези уговорки да продължим по следите на нашия повествовател.

Бугенвил настанява болните и съдовете за вода заедно с охраната им по бреговете на рекичката, която се влива в залива. Тези действия пробуждат веднага недоволство и недоверие у туземците. Те са съгласни чужденците да слизат на острова и да се разхождат из него през деня при условие да нощуват на корабите си. Бугенвил не отстъпва, макар че на края е принуден да определи срок за престоя си.

Добрите отношения веднага се възстановяват. Посочват на французите един просторен навес за приютяване на тридесет и четиримата болни от скорбут и на охраната им, която се състои от тридесет души. Този навес е грижливо затворен от всички страни; оставят му само един изход, пред който туземците струпват донесените за размяна предмети. Единствената неприятност е, че трябва да следят най-внимателно за всичко, което свалят от кораба, „защото никъде в Европа няма такива изкусни джебчии“. Съгласно един похвален обичай, който започва да се възприема от всички, Бугенвил подарява на главатаря по една двойка пуйки и патици, след това разорава едно землище и засява пшеница, ечемик, овес, ориз, царевица, лук и прочие.

На 10 април един туземец е убит с огнестрелно оръжие и въпреки старателните издирвания Бугенвил не успява да открие автора на това отвратително убийство. Но туземците приемат по всяка вероятност, че то е станало по вина на сънародника им, защото продължават да снабдяват все така доверчиво пазара. Обаче капитанът знае, че заливът не е добре заслонен от ветрове; освен това дъното му е един огромен корал.

При една вихрушка на 12 Ла Будьоз, на който коралът е прерязал едно котвено въже, без малко не се блъсва и не нанася тежка авария на Л’Етоал. Докато моряците на борда са заети да поправят авариите, а една лодка заминава да търси нов проток, откъдето биха могли да се измъкнат при какъвто и да е вятър, Бугенвил узнава, че трима островитяни са били убити и ранени с щикове в колибите им и поради настаналата паника всички туземци са се оттеглили във вътрешността на острова.

Въпреки опасността, на която могат да бъдат изложени корабите, капитанът слиза на сушата и заповядва да оковат във вериги предполагаемите автори на едно престъпление, което би могло да разбунтува срещу французите цялото население. Благодарение на тази строга и незабавна мярка туземците се успокояват и нощта минава без произшествия.

Най-големите тревоги на Бугенвил не идват впрочем от тази страна. Затова той се прибира при първа възможност на кораба. Една буря, придружена от вятър, силно вълнение и гръмотевици едва не изхвърля на брега двата кораба; спасява ги само появилият се навреме бриз откъм сушата. Въжетата на котвите се скъсват и малко остава корабите да се ударят о подводните скали, гдето твърде скоро биха се разбили. За щастие Л’Етоал успява да излезе в открито море, а не след много я последва и Ла Будьоз, изоставяйки в този негостоприемен залив шест котви, които биха били много полезни при по-нататъшното пътуване.

Щом забелязват предстоящото заминаване на французите, островитяните идват на тълпи с най-разнообразни пресни продукти. В същото време един туземец по име Аотуру настоява и на края получава позволение да придружи Бугенвил при пътешествието му. След като пристигат в Европа, Аотуру прекарва единадесет месеца в Париж, гдето му оказват най-радушен прием. Когато в 1770 година решава да се завърне в родината си, правителството се ползува от случая и го изпраща на Ил де Франс^[5], отгдето трябва да се прибере в Таити, щом времето позволи; но той умира в Ил де Франс и не успява да отнесе в своя остров огромното количество разнообразни сечива, семена и добитък, които френското правителство му е подарило.

Таити, наречен от Бугенвил Нова Китера — заради красивите жени, — е най-голям от групата Дружествени острови. При все че е бил посетен от Уолис, както споменахме по-горе, ще предадем някои сведения, които дължим на Бугенвил.

Главното производство в това време са кокосовите орехи, бананите, хлебното дърво, индийските картофи, захарната тръстика и други. Естественикът де Комерсон, който пътува с Л’Етоал, установява, че Таити има индийска флора. Единствените четириноги са свинете и кучетата. Освен това островът гъмжи от плъхове.

„Климатът е толкова здравословен — казва Бугенвил, — че въпреки усиления труд, при който хората ни бяха непрекъснато във вода и на слънце, а спяха на открито и на земята, никой не се разболя. Макар че нямаха нито една спокойна нощ, болните от скорбут, които свалихме, закрепнаха и се възстановиха твърде скоро, а някои и напълно оздравяха, след като се прибраха на кораба. Впрочем здравето и силата на островитяните, които живеят в къщи, открити за всички ветрове, и спят върху пръст, постлана само с някой и друг лист, щастливата старост, до която стигат без недъзи, остротата на всичките им сетива и необикновено хубавите зъби, които запазват до дълбока старост — какво по-добро доказателство за здравословния въздух и за режима, следван от жителите!“

По нрав тези хора изглеждат кротки и добри. Макар, както изглежда, да не воюват помежду си — при все че островът е разделен на малки участъци с независими главатари, — те воюват твърде често с жителите на съседните острови. След като избият мъжете и момчетата, заловени с оръжие в ръка, те им одират кожата от долната част на лицето заедно с брадата и пазят грижливо този отвратителен трофей. Бугенвил е събрал съвсем бегли данни за религията и обредите им. Имал е все пак случай да установи култа им към мъртвите. Туземците оставят дълго труповете на открито, върху скеля под навес. Въпреки вонята, която се разнася от тия разлагащи се тела, жените всеки ден ходят да плачат недалеко от тия паметници и да обливат със сълзите си и с кокосово мляко отвратителните останки на своята някогашна любов.

Земята е толкова плодородна и дава толкова много срещу съвсем малко труд, че мъжете и жените прекарват живота си в едно почти непрекъснато безделие. Затова никак не е чудно, че грижата да се харесват е единственото занимание на жените. Танци, песни, разговори, които се водят с волно веселие, са развили у таитяните една крайно подвижна впечатлителност и едно лекомислие, изненадало дори французите — народ, който не се слави със сериозност навярно защото е по-жив, по-весел и по-духовит от тия, които му отправят този укор. Невъзможно е да задържите вниманието на тези туземци. Всяка дреболия им прави впечатление, но нищо не ги занимава по-продължително. Въпреки тази неразсъдливост те са работливи и сръчни. Пирогите им са построени разумно и здраво. Въдиците и всичките им риболовни прибори са с тънка изработка. Мрежите им приличат на нашите. Платовете, приготвени от дървесна кора, са умело изтъкани и разноцветно боядисани.

Смятаме, че ще изразим правилно впечатленията на Бугенвил, ако наречем таитяните един народ от „безделници“.

На 16 април в осем часа сутринта Бугенвил се намира на десетина мили северно от Таити, когато забелязва суша откъм подветрената страна. Макар да изглежда съставена от три отделни острова, това е всъщност един-единствен. Според Аотуру той се нарича Умаитиа. Като не намира за уместно да спре на него, командуващият се насочва така, че да избегне Гибелните острови, нещо, което му се налага от злополуката с Рогевайн. До края на април времето се задържа все хубаво, само че с неприятно безветрие.

На 3 май Бугенвил се насочва към друга суша, която току-що е забелязал, а в същия ден съзира и още няколко острова. Бреговете на най-големия са почти отвред стръмни; това е в действителност само една планина, обрасла с гори до самия връх, без никакви долини или плаж. Мореплавателите съзират огньове, колиби, построени под кокосови палми, и тридесетина души, които подтичват покрай брега.

Вечерта доста много пироги се приближават към корабите и след едно съвсем естествено колебание размяната започва. За своите кокосови орехи, индийски картофи и платове, много по-прости от таитянските, туземците искат червено сукно и отблъскват с презрение желязото, гвоздеите и обиците, спечелили такива успехи в Бурбонския архипелаг — както Бугенвил нарича Таитянските острови. Мъжете боядисват гърдите и бедрата си до коленете в тъмносиньо; не носят бради, а косата си прибират в сноп на темето.

На другия ден забелязват нови острови от същия архипелаг. Жителите им, доста диви наглед, не се решават да отидат към корабите.

„Географската дължина на тези острови — гласи докладът — е почти същата, на която е смятал, че се намира Абел Тасман, когато открива островите Амстердам и Ротердам, Пилстарските, Принц Вилхелм и плитчината Флеемскерк. Почти същата географска дължина се посочва и за Соломоновите острови. А пирогите, които забелязахме в открито море да плават в южна посока, са може би указание за съществуването и на други острови в тази област. Така че те образуват, както изглежда, доста дълга верига по един и същ меридиан. Островите, съставящи този Архипелаг на мореплавателите, се намират под 14-ия паралел на юг от екватора, между 171 и 172 градуса дължина западно от Париж.“

С изчерпването на пресните храни се появява отново скорбутът. Налага се следователно да помислят за нова почивка. На 22 май и през следващите дни забелязват островите Пентекост, Аврора и Острова на прокажените, които са част от архипелага Нови Хебриди, открит през 1606 година от Кирос. Тъй като акостирането изглежда лесно, командуващият решава да изпрати на сушата един отряд за кокосови орехи и други противоскорбутни плодове. По-късно през деня към него се присъединява и Бугенвил. Моряците секат дърва, а туземците им помагат да ги товарят в лодката. Въпреки привидното добро разположение островитяните са недоверчиви и работят с оръжие в ръка; а които нямат оръжие, държат големи камъни и всеки миг са готови да ги хвърлят. След като напълват лодките с дърва и плодове, Бугенвил прибира хората си. В този миг туземците се приближават на тълпи и обсипват лодките с градушка от стрели; някои дори нагазват във водата, за да се прицелят по-добре. Няколко изстрела във въздуха от страна на французите не оказват никакво въздействие, но един солиден залп принуждава нападателите да се разбягат.

След няколко дни лодката, изпратена да търси място за пускане котва край Острова на прокажените, дава повод на туземците да я нападнат. Първият залп в отговор на двете стрели е последван от такава непрекъсната стрелба, щото Бугенвил предполага, че лодката трябва да се намира в голяма опасност. Броят на жертвите е значителен; туземците крещят страхотно из горите, гдето са избягали. Настъпва истинско клане. Крайно обезпокоен от тази продължителна стрелба, командуващият се готви да изпрати втора лодка в помощ на първата. Но забелязва, че тя завива покрай един нос. И веднага й дава сигнал да се прибере. „Взех — казва той — мерки да не се излагаме вече и да не злоупотребяваме с превъзходството на силите си.“

Колко тъжна е лекотата, с която всички мореплаватели злоупотребяват със силата си; тази мания за разрушение без повод, без нужда, дори без привлекателност е наистина възмутителна! Всички изследователи постъпват по един и същ начин, независимо към каква нация принадлежат. Така че в жестокост трябва да бъдат укорени не един или друг народ, а цялото човечество.

След като се снабдява с необходимите провизии, Бугенвил продължава пътуването си.

Изглежда, че главната цел на този мореплавател е да открива колкото е възможно повече земи, защото той оглежда съвършено повърхностно и набързо всяка срещната суша и между всички многобройни карти, които илюстрират пътеписа му, ни една не обхваща изцяло даден архипелаг, нито разрешава различните въпроси, които могат да възникнат при ново откритие.

Не така постъпва капитан Кук. И затова неговите изследвания, водени винаги грижливо, с рядка последователност, го поставят на много по-високо равнище от френския мореплавател.

Земите, току-що посетени от французите, са Еспирито Санто, Маликоло, Сан Бартоломео и прилежащите към него малки островчета. Макар да е разбрал много добре, че това е групата, наречена от Кирос Тиера дел Еспирито Санто, Бугенвил не устоява на изкушението да й даде ново име и нарича архипелага „Големите цикладски острови“ — име, което е било по-късно заменено с „Новите Хебриди“.

„Готов съм да приема — казва той, — че Рогевайн забелязва към единадесетия паралел именно техния северен край и тъкмо тях нарича Тийнховен и Гронинг. Но когато слязохме на сушата, всичко ни убеждаваше, че се намираме на Южната земя Еспирито Санто. Външният й вид отговаряше на описанията на Кирос, а всекидневните открития ни насърчаваха към нови проучвания. Твърде странно е, че точно на същата географска дължина и ширина, гдето Кирос поставя големия залив Сантяго и Сан Филипо, по крайбрежие, което изглежда на пръв поглед част от материк, ние намерихме проток със същата ширина, каквато той дава за входа на залива. Дали испанският мореплавател не е забелязал добре? Или е искал да прикрие откритието си? Отгатнали ли бяха вярно географите, когато сметнаха земята Еспирито Санто за една и съща с Нова Гвинея?

За да се реши този въпрос, трябваше да продължим по същия паралел на повече от 350 мили. Реших се да го сторя, макар че състоянието и количеството на провизиите ни ме предупреждаваше да потърся колкото е възможно по-скоро някоя европейска колония. Ще се види по-нататък, че без малко не станахме жертва на своето постоянство.“

Докато се намират из тия места, служебни задължения принуждават Бугенвил да отиде на придружаващия го кораб Л’Етоал, гдето проверява един необикновен факт, за който от известно време шушука целият екипаж. Естественикът де Комерсон има прислужник по име Баре. Неуморен, интелигентен, твърде опитен ботаник, този Баре взема участие в изготвянето на всички хербарии, пренася кутии, провизии, оръжие и тетрадките с растения със смелост, заради която естественикът го нарича „моето товарно животно“. Но от някое време се носи слух, че Баре е жена. Гладкото му лице, гласът, сдържаността и други някои признаци като че оправдават това предположение, когато една случка в Таити превръща подозренията в действителност.

Де Комерсон слиза на сушата, за да събира растения, и Баре го придружава както винаги с кутиите; но туземците започват да викат изведнъж, че той е жена, заобикалят го и решават да докажат твърденията си. Мичман де Бурнан успява с голяма мъка да отърве Баре от ръцете на туземците и да я придружи до лодката.

При посещението си на Л’Етоал Бугенвил изслушва изповедта на Баре. Разплакалата помощник-естественичка признава, че е жена, и моли да й простят, загдето е излъгала началника си, като се явила в мъжки дрехи и то пред самото заминаване. Тъй като нямала нийде никого и била разорена от някакво дело, девойката решила да се облече в мъжки дрехи, за да не я задяват. Знаела, че корабът заминава на околосветско пътешествие, но това не само не я уплашило, а, напротив, затвърдило решението й.

„Това е първата жена, обиколила света — казва Бугенвил, — и трябва да призная, че се държа винаги безукорно. Не е нито грозна, нито хубава и няма повече от двадесет и шест-двадесет и седем години. Но ако двата кораба бяха претърпели корабокрушение пред някой пуст остров, съдбата на Баре щеше да е доста особена.“

На 29 май експедицията не вижда вече суша. Плават с курс към запад. На 4 юни на 15°10′ южна ширина и 148°10′ западна дължина забелязват опасна подводна скала, която едва се подава над водата, така че на две мили от нея никой не я съзира дори от върха на мачтите. Появата на други подводни скали, на голям брой трупи, плодове и водорасли, тихото море — всичко подсказва близостта на голяма суша към югоизток. Това е Нова Холандия!

Тогава Бугенвил решава да напусне тези опасни места, гдето има изгледи да срещне само негостоприемни области, море, осеяно с подводни скали и плитчини. И друго основание го принуждава да смени курса си: провизиите му са на привършване, соленото месо се е вмирисало, така че предпочитат да ядат уловени плъхове, хляб имат за два месеца, зеленчуци за четиридесет дни. Всичко това налага да се насочат на север.

За нещастие южните ветрове стихват, а когато задухват отново, довеждат експедицията на два пръста до гибелта. На 10 юни съзират суша на север. Това е дъното на залива Лузиада, наречен Безизходната оранжерия. Страната е великолепна. Ниска равнина, покрита с дървета и храсти, чиито ухания стигат до корабите, се издига амфитеатрално от самия морски бряг към планини с приоблачни върхове.

Но скоро се оказа невъзможно да посетят тази богата и плодородна земя, както и да потърсят на запад някакъв проток, отгдето да минат на юг, към Нова Гвинея, а оттам през залива Карпънтейриа да стигнат бързо до Молукските острови. Пък и дали съществува такъв проток? Това е твърде проблематично, защото сушата като че се простира далеко на запад. И трябва да излязат колкото е възможно по-скоро от залива, гдето така непредпазливо са се вмъкнали.

Но желанието и действителността са две различни неща. До 21 юни двата кораба правят напразен опит да се отдалечат на запад от тази бряг, осеян с подводни скали и прибои, гдето ветровете сякаш искат да ги изхвърлят. Към това се присъединяват мъгла и дъжд, така че двата кораба могат да поддържат връзка само с оръдейни изстрели. Щом вятърът се променя, те го използуват веднага, за да се насочат към открито море; но той задухва твърде скоро отново откъм изток-югоизток и напредъкът бързо е изгубен. При това тежко плаване се налага да намалят хлебната дажба и зеленчуците, да се забрани под страх на най-строго наказание изяждането на вехти ремъци и други кожени вещи, както и да се пожертвува единствената коза на борда.

Читателят, седнал спокойно край камината си, мъчно може да си представи с какви тревоги е придружено плаването из тия непознати морета при постоянна заплаха от ненадейна поява на подводни скали, при насрещни ветрове, неизвестни течения и мъгла, която скрива опасностите.

Едва на 26 заобикалят Носа на спасението (на остров Луизиада). Сега вече е невъзможно да поемат курс север-североизток.

Два дни по-късно, след като са изминали почти шестдесет мили в северна посока, съзират напред суша. Бугенвил смята, че това е част от архипелага Луизиада; но обикновено я вземат за част от Соломоновия архипелаг, макар че нито Картрет, който я е забелязал миналата година, нито френският изследовател я смята за Соломоновите острови.

Множество пироги без балансир заобикалят веднага двата кораба. Те са заети от черни като африканци мъже с дълга, гъста, къдрава червеникава коса. Въоръжени с африкански копия, а настроението им не е особено миролюбиво. Но мореплавателите трябва и без това да се откажат от акостиране. Прибоят е навсякъде много бурен, а плажът толкова тесен, че почти не се забелязва.

Заобиколен отвред с острови, обгърнат от гъста мъгла, Бугенвил навлиза инстинктивно в един проток, широк четири-пет мили, при такова бурно море, че Л’Етоал е принуден да затвори всичките си люкове. На източния бряг съзират хубав залив, който обещава удобно място за пускане котва. Веднага изпращат лодки да го намерят. Докато те са заети с това занимание, десетина пироги с не по-малко от сто и петдесетина души с щитове, копия и лъкове се насочват към тях. Пирогите се разделят скоро на два отряда, за да обкръжат френските лодки. Щом се приближават достатъчно, туземците обсипват французите с градушка от стрели и метателни копия. Първият залп не ги стряска. Едва вторият ги накарва да избягат. Французите залавят две пироги, чиито екипаж се е хвърлил във водата. Дълги, с красива направа, те са украсени на носа с изваяна човешка глава, на която очите са от седеф, ушите от люспи на костенурка, а устните боядисани в червено. Протокът, гдето става това нападение, получава името Река на бойците, а самият остров наричат Шоазьол — в чест на министъра на марината.

След като излизат от този проток, забелязват нова суша: остров Бугенвил, чийто северен край, наречен нос Лаверди, като че ли се слива с остров Бука. Този остров, забелязан от Картрет миналата година и наречен от него Уинчълси, изглежда много гъсто населен, ако се съди по броя на колибите му. Жителите, които Бугенвил нарича негри (вероятно за да ги отличи от молинезийците и малайците), са папуаси, от една и съща раса с туземците в Нова Гвинея. Късите им къдрави коси са боядисани в червено, зъбите им са придобили същия цвят от листата на пиперовото дърво, което те постоянно дъвчат. Крайбрежието, гдето растат кокосови палми и други дървета, обещава в изобилие пресни плодове; но насрещните ветрове и течения много бързо отвличат двата кораба навътре в морето.

На 6 юли Бугенвил пуска котва в пристанището Прален, пред южния бряг на откритата от Схаутен Нова Ирландия, на същото място, гдето е спрял и Картрет.

„Изпратихме на сушата съдовете за вода — се казва в доклада; — разгънахме палатки и се заехме да се запасяваме с вода и дърва и да се изперем — което беше крайно наложително. Дебаркирането беше великолепно, на много ситен пясък, без скали или прибой; на едно разстояние от четиристотин стъпки в пристанището се вливаха четири рекички. Използвахме три: от едната взехме вода за Ла Будьоз, от другата за Л’Етоал; на третата се избрахме. Дървата бяха до самия бряг, от различни видове, но отлични като гориво, някои много добри и за строеж и дърводелство, дори за мебели. Двата кораба бяха толкова близо един до друг и до брега, че се чувахме, като говорим. Освен това самото пристанище и околностите му бяха необитавани, което ни осигуряваше неоценима свобода и спокойствие. Не можехме да си пожелаем по-сигурно място за пускане котва, нито по-удобно за вземане вода и дърва, из извършване поправките, от които корабите имаха наложителна нужда, както и за спокойни разходки на болните от скорбут из гората. Това бяха предимствата на тази спирка; но тя имаше и свои неудобства. Въпреки старателното търсене не можахме да открием нито кокосови орехи, нито банани, изобщо никакви храни, каквито бихме могли да вземем доброволно или насила от едно населено място. Ако и риболовът се окажеше слаб, бихме могли да имаме тук само спокойствие и най-необходимото. В такъв случай имаше опасност моряците да не възстановят силите си. Нямахме наистина тежко болни; но мнозина бяха вече заболели и ако не оздравееха, болестта щеше скоро да се разпространи.“

Французите са едва от няколко дни на това място, когато един моряк намира оловна плочка, върху която има откъс от някакъв надпис на английски. Така откриват, че тук именно Картрет е спрял миналата година.

Възможностите, които островът предлага на ловците, са твърде скромни. Те съзират наистина някой и друг глиган — така наречените кафяви свини, — но е невъзможно да ги улучат. В замяна избиват рядко красиви гълъби — със сребристосиви шии и корем и златистозеленикави пера, — гургулици, индийски врабци, папагали и гарвани, чийто грач не може да се различи от кучешки лай. Дърветата са високи и величествени; среща се пиперово дърво, тръстики, чер пипер и прочие.

Тези блатисти места и девствени гори гъмжат от опасни влечуги — змии, скорпиони и безброй други отровни животни, които се срещат не само на сушата. Един моряк, тръгнал да търси „чукчета“ — един много рядък вид миди, — е ухапан от особен род змия. След пет-шест часа ужасни мъки и страхотни гърчове болките намаляват, а даденото след ухапването успокоително лекарство успява най-после да го привдигне. Тази случка охладява твърде много усърдието на любителите на раковини.

На 22-и след силна буря на корабите усещат няколко земни труса, морето се издига и спуска няколко пъти подред и моряците, заети да ловят риба, се уплашват твърде много. Въпреки непрекъснатите дъждове и бури един отряд слиза редовно да търси палмови зелки и гургулици. Обикновено тръгват с големи надежди; но почти винаги се връщат измокрени до кости, с празни ръце. Едно естествено чудо, хиляди пъти по-красиво от чудесата, измислени за украса на царските дворци, привлича всеки ден недалеко от мястото, гдето корабите са пуснали котва, множество посетители, които не се насищат да му се възхищават.

„Това беше един водопад. Невъзможно е да се опише. За да се разбере красотата му, би трябвало да предадем с четка огрените от слънцето води, прозрачната сянка на тропическите дървета, изникнали от самата вода, фантастичните отражения на светлината върху величествената гледка, непохабена още от човешка ръка.“

Щом времето се подобрява, корабите напускат пристанището Прален и продължават до 3 август все по бреговете на Нова Британия. Нападнат от множество пироги, Л’Етоал се вижда принуден да отвърне на камъните и стрелите с няколко изстрела, от които нападателите се разбягват. На 4 август забелязват сушите, наречени от Демпиър остров Матиас и Бурният остров. След три дни съзират Острова на отшелниците, наречен така, защото множество туземци, заети с риболов, не се трогват от появата на Л’Етоал и Ла Будьоз и не благоволяват да влязат във връзка с чужденците.

След цяла поредица от полупотънали островчета, наречени от Бугенвил Шахмат, гдето корабите без малко не засядат, съзират брега на Нова Гвинея. Високият планински бряг се простира в западна и северозападна посока. На 12-и забелязват голям залив; обаче теченията, до този момент насрещни, отвличат твърде скоро корабите далеко от тази база, подсказана на повече от двадесет мили разстояние от двата исполински стража — върховете Циклоп и Бугенвил.

След това съзират островите Аримоа, от които най-големият има само четири квадратни мили; но лошото време и насрещните течения принуждават корабите да се държат в открито море и да преустановят всякакви изследвания. Налага им се все пак да се приближат малко към сушата, за да не направят някоя опасна грешка и да пропуснат изхода към Индийския океан. Така отминават островите Миспулу и Вежиу, от които вторият се намира до североизточния край на Нова Гвинея.

Минават благополучно и през Французкия канал, който позволява на двата кораба да се измъкнат от това сборище на островчета и скали. Сега вече Бугенвил навлиза в Молукския архипелаг, където разчита да намери необходимите пресни храни за четиридесет и петимата болни от скорбут.

Лишен от каквито и да е сведения за събитията, които са станали в Европа след заминаването му, Бугенвил не се решава да се отбие в една колония, гдето не би бил в безопасност. Малката търговска колония, учредена от холандците на остров Боеро или Буру, отговаря напълно на намеренията му, защото там може да се доставя лесно прясна храна. Екипажите посрещат с най-голяма радост заповедта да навлязат в залива Кайети. Почти всички на борда са заболели от скорбут и половината екипажи, казва Бугенвил, са съвършено негодни да изпълняват службата си.

„Продуктите, които ни бяха останали, бяха толкова загнили и така воняха на разложено, че най-тежките мигове в нашите тъжни дни бяха, когато камбаната ни подканяше да ядем тази отвратителна и нездрава храна. А от това прекрасната гледка на островите Буру ставаше още по-красива! Още към полунощ приятният мирис на ароматичните растения, с които са покрити Молукските острови, стигна до нас, на няколко мили навътре в морето, като предвестник за края на страданията ни. Видът на доста голямото градче в дъното на залива, на закотвените кораби, на добитъка из ливадите в околностите на града ни изпълниха с ликуване, което и аз споделях, но не мога да опиша.“

Щом Ла Будьоз и Л’Етоал пускат котва, шефът на колонията изпраща двама войници да се осведомят за причините, накарали френския главнокомандуващ да спре именно тук, когато трябва да му е известно, че достъпът в това пристанище е позволен само за кораби на Индийската компания. Бугенвил изпраща веднага при него офицер да му обясни, че поради заболяването на екипажите и поради глада се е наложило да спрат в първото срещнато пристанище. Освен това ще напуснат Боеро, щом получат подкрепата, от която имат неотложна нужда и за която молят в името на човечността. Шефът на колонията му изпраща заповедта на губернатора в Амбоан^[6], който изрично му забранява да приема в пристанището какъвто и да е чужд кораб; а същевременно моли Бугенвил да му съобщи писмено причините за престоя си, за да може той от своя страна да докаже на началника си, че е нарушил заповедта поради непреодолими обстоятелства.

След като Бугенвил подписва тази декларация, между него и холандците се установяват най-сърдечни отношения. Наместник-губернаторът приема на трапезата си щабовете на двата кораба и сключват договор за доставка на прясно месо. Хлябът се заменя с ориз, който е обичайната храна на холандците, а пресните зеленчуци, обикновено непроизвеждани в острова, се доставят на екипажите от самия шеф, който ги взема от градините на Компанията. За възстановяването на болните би било по-добре, разбира се, този престой да бъде по-продължителен; но краят на източния мусон налага на Бугенвил да отплава от Батавия.

Той напуска Буру на 7 септември с убеждението, че плаването из този архипелаг не е толкова мъчно, колкото уверяват холандците. Но не може и да се помисли за използуване на френските карти, които могат по-скоро да заблудят корабите, отколкото да посочат пътя. Бугенвил поема следователно през протоците Бутон и Салаяр. Този път, известен на холандците, е твърде малко познат на другите народи. Затова докладът за пътуването описва най-грижливо изминатия път от нос до нос. Няма да се спрем на тази част от пътешествието, при все че тя е много поучителна; но тъкмо затова е интересна главно за специалистите.

На 28 септември, десет месеца и половина след напускането на Монтевидео, Л’Етоал и Ла Будьоз пристигат в Батавия, една от най-красивите колонии на земното кълбо. Може да се каже, че пътешествието вече е приключило. След като спира в Ил-де-Франс, на нос Добра надежда и на остров Възнесение, при който се среща с Картрет, Бугенвил се прибира на 16 февруари 1769 година в Сен Мало, като през тия две години и четири месеца, откакто е отплавал от Нант, е загубил само седем души.

По-нататъшната кариера на този щастлив мореплавател не влиза в нашия обсег; затова ще кажем само няколко думи за нея. Той участвува в Американската война и в 1781 година се сражава доблестно пред Фор Роял в Мартиника. Командуващ ескадра от 1780 година, след десет години е натоварен да възстанови реда в разбунтуваната флотилия на Албер де Рион. Назначен вицеадмирал в 1792 година, той намира, че не бива да приеме този висок чин, който — по собствените му думи — е титла без съдържание. Последователно приет в Бюрото за географските измервания и в Института, назначен за сенатор, получил графска титла от Наполеон I, Бугенвил умира на 31 август 1811 година, претоварен с почести и години.

Името му става всеизвестно главно с това, че той е първият французин, обиколил света. Въпреки заслугата, че е открил и описал, дори когато не ги е изследвал, няколко дотогава неизвестни или малко познати архипелази, може да се каже, че той дължи славата си по-скоро на увлекателния, лек и жив пътепис, отколкото на откритията си. Той е по-известен от много други френски моряци, работили в същата насока, не защото е извършил нещо повече или по-добре от тях, а защото съумява да разкаже приключенията си така, че възхищава своите съвременници.

Що се отнася до Гюйо-Дюкло, тъй като заема второстепенна длъжност и не е от дворянски произход, той не получава никакво признание. По-късно става кавалер на ордена Свети Людовик, но това е за заслугата му по спасяването на Ла бел пул. При все че е роден през 1722 година и плава още от 1734, в 1791 е все още само капитан-лейтенант. Едва когато идват на власт министри, пропити с новите идеи, той получава чин капитан първи ранг — закъсняла награда за дълга и забележителна служба. Той умира в Сен Серван на 10 март 1794 година.