Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (15)

III

Пътуване на капитан Маршан. — Маркизките острови. — Откриване на Нука-Хива. — Нрави и обичаи на жителите. — Островите на революцията. — Американският бряг и пристанище Чинкитане. — Каналът Кокс. — Престой на Сендуичевите острови. — Макао. — Разочарование. — Връщане във Франция. — Открития на Бас и де Флиндърс. — По австралийското крайбрежие. — Експедиция на капитан Боден. — Земята Ендрахт и Земята Уит. — Престой в Тимор. — Проучване Земята ван Диймен. — Раздяла между Жеограф и Натуралист. — Престой в Порт Джексън. — Каторжниците. — Богатите пасбища на Ню Саут Уелс. — Натуралис се връща във Франция. — Крейсеруване на Жеограф и на Казуарина покрай Земите Нюйтс, Еделс, Ендрахт, Уит. — Второ спиране в Тимор. — Завръщане във Франция.

На връщане от Бемгал през 1788 година капитанът от търговската флота Етиен Маршан среща в залива на остров Света Елена английския капитан Портлок. Заговорват естествено за търговия, за стоките за размяна, за тези, които носят най-голяма печалба. Хитрият Маршан оставя събеседника си да разказва, отговаря му само колкото да поддържа разговора и измъква ох Портлок ценното сведение, че кожите, особено лутърът^[1], се продават на съвсем нищожна цена по западното американско крайбрежие, а в Китай имат баснословна стойност; в същото време в Небесната империя човек можел лесно да натовари кожи за Европа.

Щом се връща във Франция, Маршан съобщава на своите корабопритежатели, господа Бо от Марсилия, полученото ценно сведение и те решават веднага да се възползуват от него. Мореплаването в Тихия океан изисква необикновено мощен плавателен съд, притежаващ специални качества. Фирмата Бо поръчва следователно кораб от триста тона с медни нитове и обковка, снабдява го с всичко необходимо за отбрана в случай на нападение и за поправки при авария, за улесняване търговските сделки и поддържане здравето на екипажа при един поход, който ще трае три-четири години.

Към капитан Маршан, който командува Ле Солид, придават капитаните Мас и Проспер Шанал, трима лейтенанти, двама хирурзи и трима доброволци. Заедно с тридесет и деветте моряка стават общо петдесет души. Четири оръдия, две мортири, четири каменохвъргачки с необходимите припаси и съоръжения довършват въоръжението.

При все че към кап Хорн трябва да пристигнат в началото на зимата, Ле Солид заминава от Марсилия едва на 14 декември 1790 година. След кратък престой в Ла Прайа, на островите на Зеления нос, Маршан се отправя към остров Естадос, който съзира на април 1791 година, заобикаля Огнена земя и навлиза във Великия океан. Намерението на капитан Маршан е да стигне без спиране до западните американски брегове; но още в началото на май сладката вода в буретата толкова се разваля, че се налага да я сменят.

Капитан Маршан решава да се насочи към „Маркизките острови на Мендоса, разположени по десетия южен паралел и 141-ия меридиан западно от Париж“. „Местоположението на тези острови — казва Фльориьо, обнародвал много интересен пътепис за това пътуване — е особено удобно, защото с оглед да избегне затишията, в които корабите попадат, ако се отклонят много на изток, капитанът възнамеряваше да мине екватора при 142 градуса западна дължина.“

Този архипелаг, открит в 1595 година от Мендоса, е бил посетен през 1774 от Кук.

На 12 юни забелязват остров Магдалена (Фату-Хива), най-южен от цялата група. Изчисленията на Маршан и на капитан Шанал са толкова точни, че Ле Солид пуска котва на островите Мендоса „седемдесет и три дни, след като са забелязали нос Сан Хуан на остров Естадос, без да зърнат никаква друга суша и като се насочват само по астрономически наблюдения в едно море, гдето насоката и влиянието на теченията могат само да ви объркат и да направят безполезни всички помощни средства, всички изчисления, всички обичайни методи на пилотиране“.

Маршан се насочва към Сан Педро, който му остава отдясно. Скоро минава покрай Доминика, Санта Кристина и остров Хууд, най-северния от цялата група, и пуска котва в залива Мадре де Диос, гдето туземците го посрещат възторжено, с непрестанни викове: „Тайо! Тайо!“

Понеже не успява да си достави толкова свине, колкото му са необходими, капитан Маршан е принуден да посети още няколко залива на остров Санта Кристина, по-плодородни, по-населени и по-живописни от Ла Мадре де Диос.

Останали много малко време на Маркизките острови, англичаните не са могли да съберат точни и подробни сведения за страната и населението й. Затова ние ще заимствуваме някои данни от описанието на Етиен Маршан.

Жителите са високи, яки и извънредно подвижни; кожата им е светлокафява, но мнозина почти не се различават от европейското простолюдие. Единствената им дреха е татуировката, защото климатът не изисква друга. Рисунъкът е извънредно правилен: рисунките по едната ръка съответствуват на тия по другата, рисунките на единия крак съответствуват на тия по другия и симетрията на тия шарки не дразни окото. Всеки носи косата си, както намери за добре; в Маркизките острови модата царува така, както и навред. Някои носят огърлици от червени мъниста, други — нещо като нагръдници от леко дърво. При все че и мъже, и жени са с пробити уши, обикновено не носят обици. Пътешествениците виждат обаче как „една млада мендосанка се перчи с ръждясалото тенекиено легенче за бръснене, което е откраднала от Ле Солид, и го носи вместо нагръдник, а един мъж се разхожда безочливо със закачения като обица на ухото му шомпол от пушката на капитан Маршан.“

Кук твърди, че на тия хора е позната таитянската „кава“. Едно е сигурно — с това име те наричат ракията, с която ги черпят на Ле Солид. Трябва да се предположи, че не злоупотребяват с нея, защото французите не виждат нито един пиян.

Англичаните говорят за една учтивост на жителите от Ла Мадре де Диос, която капитан Шанал се смята длъжен да спомене: тя се състои в това да предложиш на приятеля си сдъвкана хапка, която той трябва да си даде труд само да глътне. Може да предположим, че колкото и да са били трогнати от тази проява на благосклонност и приятелство от страна на туземците, французите не са злоупотребявали чак дотам с услужливостта им.

Друго твърде любопитно наблюдение, което дължим на Маршан, е, че колибите им, издигнати върху каменни площадки, както и кокилите, употребявани от жителите са указание за наводненията, на които е изложена Санта Кристина. Едни от тези кокили, много добре изработени и украсени с резба, са били представени на изложбата в Трокадеро; а на господин Ами, добре известен със своята осведоменост по всичко, което се отнася до Океания, дължим много интересна дисертация за тази интересна вещ.

„Главното занимание на туземците от Санта Кристина, след риболова и изработването от време на време на оръжия, пироги и домашни вещи, е да пеят, да танцуват, да се забавляват. Баналният израз „убиване на времето“, изглежда, е създаден именно за да изтъкне безполезността на това, което те вършат през живота си.“

През първите дни от престоя си в залива Ла Мадре де Диос Маршал забелязва нещо, което му дава повод да открие група острови, неизвестни на старите мореплаватели, както и на самия Кук. При залез в съвсем ясна вечер той забелязва на хоризонта едно неподвижно петно, което прилича на висок връх. Явлението се повтаря няколко дни. Няма съмнение, че това е суша, а тъй като картите не сочат никаква суша в тази посока, явно е, че се касае за някой неизвестен остров.

Когато напуска на 20 юни Санта Кристина, Маршан решава да се увери дали е така. И за голямо свое удоволствие открива към северозапад, на седем градуса южна ширина група островчета, от които най-голямото получава неговото име. Жителите принадлежат явно към расата, която населява Маркизите. Наскоро откриват няколко други острова — Бо (който е чисто и просто остров Нука-Хива), Ле дьо фрер, Мас и Шанал; целият архипелаг, причислен от географите към Маркизките острови, получава името Острови на революцията.

Щом напускат тия места, вземат курс към американския бряг. Сезонът е много напреднал, така че не могат да стигнат до шестнадесетия паралел, в залива Уилямс Саунд и до река Кук. Затова Маршан решава да отиде до нос Дел Енганьо и да закупи стока в Диксъновия залив Норфлок, наричан от испанците Гуадалупа.

На 7 август забелязват земята и носа Дел Енганьо и след петдневно затишие пускат котва в залива Гуадалупа. Никой от екипажа не се е разболял до този момент от скорбут, а след двеста четиридесет и два дни плаване, от които само десет са били престой в Прайа и Ла Мадре де Диос, след изминатите пет хиляди и осемстотин мили това е един великолепен резултат, който се дължи само на корабопритежателите, не пропуснали нищо, за да осигурят здравето на своя екипаж, и на капитаните, съумели да приложат всички мерки, налагани от опита.

По време на престоя си в този залив, наричан от туземците Чинкитане, капитан Маршан закупва голямо количество видрови кожи, стотина от които са първокачествени.

Дребни, сгушени, макар и съразмерно развити, със сплеснато кръгло лице, туземците са твърде некрасиви. Малките, хлътнали, гуреливи очи и изпъкналите скули не допринасят за разхубавяването им. Колкото до цвета на кожата им, човек мъчно може да го открие под пласта кир и черна и червена боя. Косата — твърда, гъста, щръкнала, посипана с охра, птичи пух и всички мръсотии, натрупани от нехайството и времето — прави външността им още по-противна.

Макар и не така черни, както мъжете, жените са още по-грозни; дебели, ниски, кривокраки, невъобразимо мръсни, те са наистина отвратителни. Вроденото женско кокетство им е подсказало да допълнят естествената си красота с една украса на устните, колкото чудновата, толкова и неудобна; споменахме я вече, когато говорихме за престоя на Кук из тия места.

„На около шест черти под долната устна правят разрез, успореден на устата; най-напред вмъкват в него желязно или дървено шишче, като увеличават постепенно от време на време големината на това чуждо тяло заедно с израстването на пациентката. Най-после успяват да вмъкнат съответно изработено дървено парче, голямо колкото супена лъжица без дръжката й. Целта на тази украса е да издърпа с тежестта си долната устна към брадичката, да засили чара на голямата зяпнала уста, която заприличва на пещ, и да разкрие редицата мръсни, жълти зъби. Тъй като тази лъжица се сваля и поставя по желание, разрезът представлява втора уста, която по нищо не отстъпва на първата и у някои жени е цели три пръста дълга.“

На 21 август Ле Солид напуска залива Чинкитане и се насочва към югоизток, за да проучи островите Кралица Шарлота, забелязани в 1786 година от ла Перуз. Те се простират почти на седемдесет мили дължина. На 23 август Етиен Маршан съзира Залива на плащовете (Диксъновия Клоок бей), който капитан Шанал проучва най-старателно.

На другия ден ветроходките навлизат в канала Кокс и закупуват кожи от индианците. Мореплавателите виждат тук с безкрайна изненада две огромни картини, рисувани много отдавна, както и исполински статуи, които — макар и твърде далеко от гръцките шедьоври — доказват все пак художествен вкус, какъвто не са очаквали да срещнат у това окаяно население.

Сушата около залива и протока Кокс е ниска и покрита с борове. Почвата, съставена от растителни останки и скали, не изглежда дълбока, произведенията й са същите, каквито има в Чинкитане.

Жителите са към четиристотин души. На ръст не се различават много от европейците. Не са така грозни както чинкитанейците.

Като не намира в Клоок бей такова количество кожи, на каквото е разчитал, Маршан изпраща с една лодка капитан Шанал да посети островите, разположени по на юг. Така определят местоположението на повечето от тия острови, които не са били посещавани досега. Само корабът на Диксън е минавал насам, но никой от екипажа не е слизал на сушата. Затова не трябва да се учудваме, че много от неговите твърдения са опровергани или поправени при това по-щателно изследване.

След като оглеждат тесния проток Нутка отиват пред Беркли; но тъкмо когато Ле Солид се готви да навлезе там, се задава един тримачтов кораб; от посоката му личи, че отива към южното крайбрежие, гдето смята да спре и капитан Маршан. Това заставя френския мореплавател да побърза към бреговете на Китай, за да се отърве от стоката си, докато забелязаният кораб не го е изпреварил.

Най-краткият път за Китай е край Сендуичевите острови и на 5 октомври французите вече съзират върховете Мауна-лоа и Мауна-коа без нито следа от сняг — в пълно противоречие с твърденията на капитан Кинг.

Щом забелязва остров О-Хуайхи, Маршан взема благоразумното решение да направи покупките си, без да сваля платната. От този остров вземат свине, птици, кокосови орехи, банани и други плодове, между които с радост виждат тикви и дини, завъдени навярно от семената, оставени от капитан Кук.

Четири дни минават в доставяне на тия пресни храни; след това продължават към Китай, като оглеждат Тиниан, един от Марианските острови.

Припомняме си с какви вълшебни багри капитан-лейтенант Ансън бе нарисувал този остров. Байрън намира с изненада съвсем друга картина. Защото преди петдесетина години Тиниан е процъфтявал и е имал тридесет хиляди жители. Но някаква епидемия, донесена от испанските завоеватели, унищожава населението и малцина останали живи биват пренесени в Гуахам.

Маршан не дебаркира в Тиниан, съвършено запустял — според всички пътешественици, спирали там след Байрън — и се насочва към най-южния нос на Формоза.

В Макао, гдето стига на 28 ноември, Маршан узнава новини, които го разтревожват. Китайското правителство току-що е забранило под страх от най-строги наказания внасянето на кожи в южните пристанища на империята. Дали тази забрана е последица на някоя неизвестна клауза от таен договор с Русия? Или се дължи на алчността и скъперничеството на някои мандарини? Не се знае; но едно е сигурно: абсолютно невъзможно е тя да бъде нарушена.

Маршан пише до представителите на фирмата Бо в Кантон. Забраната се отнася и до този град; а немислимо е да отплават за Хуампоа, гдето корабът ще трябва да плаща такси, достигащи най-малко шест хиляди пиастри.

На Етиен Маршан не остава друго, освен да замине за Ил де Франс и оттам за изходното си пристанище Марсилия. Така и постъпва. Няма защо да се спираме на това завръщане, което представя само обичайните произшествия при подобни пътувания.

Какви са научните постижения на пътуването му? Незначителни от географско гледище, те се разпределят, както следва: откриване на онази част от Маркизките острови, която не е била забелязана от Кук и предшествениците му; по-основно проучване на страната, нравите и обичаите на жителите от Санта Кристина в същия архипелаг, на заливите Чинкитане и Клоок бей, на архипелага Кралица Шарлота и на американското крайбрежие. Това би било твърде малко за държавна експедиция, но е много за кораб, съоръжен от частни лица. В същото време капитаните Маршан, Шанал и Мас съумяват да използуват така добре новите методи, проучват така ползотворно пътеписите на предшествениците си, че успяват да насочват курсовете си с точност, каквато малцина мореплаватели са постигали. А с точността на своите карти и изчисления те допринасят за подготовката на по-късните изследователи.

Обстоятелствата не са облагоприятствували и научната експедиция, изпратена след няколко години от френското правителство да изследва австралийските брегове. При все че постиженията от похода на капитан Никола Боден са необикновено многобройни, злата съдба преследва сякаш и до днес тази експедиция: всички биографични речници и пътеписи, изглежда, са се наговорили да я споменават колкото е възможно по-малко.

От деня, когато Тасман изследва западния бряг на Нова Холандия, голям напредък е постигнат при проучването на този огромен тайнствен материк. Кук е нанесъл на картата цялото източно крайбрежие, посочил е протока Индевър и горещо е препоръчал на своето правителство изгодите от установяване колония в Ботани бей. През 1788 година Филип поставя със своите осъдени на изгнание престъпници първите основи на Порт Джексън и на английското могъщество в този пети материк.

През 1795 и 1796 година мичман Флиндърс и хирургът Бас изследват с мизерната платноходка Том-Пус реката Джордж по протежение на двадесет мили и проучват подробно дълга поредица от брегове. През 1797 година Бас установява съществуването на едно просторно пристанище, което поради местоположението му нарича Уестърн^[2].

„Провизиите му бяха по това време изчерпани — казва Десбъръ Кули — и въпреки горещото си желание да изчисли точно и подробно местоположението на новото си откритие, той се видя принуден да се върне назад. Взел бе провизии само за шест седмици, но благодарение на рибата и морските птици, които срещаше в изобилие, успя да удължи пътуването си с още пет седмици, при все че бе взел на борда и двама намерени от него каторжници. Това пътуване от шестстотин мили с платноходка без палуба е едно от най-забележителните досега. То не е било предприето по необходимост, а с определеното намерение да се изследват непознати и опасни брегове.“

Придружен от Флиндърс, Бас открива през 1798 година протока, който носи днес неговото име, и отделя Тасмания от Нова Холандия, после заобикаля с една двадесет и пет тонна шхуна Земята ван Диймен. Сведенията, донесени от двамата смели изследователи за реките и пристанищата на тази страна, са много важни за бъдещето й заселване. Затова Бас и Флиндърс са възторжено посрещнати в Порт Джексън.

След завръщането си в Англия Флиндърс получава чин капитан-лейтенант и командуването на Инвестигейтър, специално съоръжен за изследователско пътешествие по австралийските брегове. Южните и северозападни брегове, заливът Карпънтейриа и протокът Торес — това трябва да бъдат етапите на новия поход.

Под влияние на разказите на Кук и д’Антрекасто общественото мнение във Франция се е насочило от известно време към Нова Холандия. Особена страна, с редки животински видове, на места покрита с гори от исполински евкалипти, на места съвършено пуста, обрасла само с малко тръни, този материк още дълго ще се изплъзва от любопитните погледи и ще изпречва пред изследователите почти непреодолими препятствия.

Изразител на общественото мнение става Институтът, който настоява пред правителството за една експедиция в южното полукълбо. По негово предложение двадесет и четири души учени са определени да вземат участие в пътешествието.

„Никога досега тази част от състава на едно изследователско пътешествие не е била така добре застъпена, никога не са били осигурявани повече възможности за успех. Астрономи, географи, минералози, ботаници, гравьори, градинари, всички са този път двойно, тройно, дори петорно повече.“

В този научен щаб се намират Лешено де Латур, Франсоа Перон и Бори де Сен Венсан. Офицерите и моряците са най-строго подбрани. От офицерите трябва да споменем Франсоа-Андре Боден, Пьорьо де Меле. Иасент де Бугенвил, Шарл Боден, Еманюел Амлен, Пиер Милиюс, Манжен, Дювал д’Айи, Анри де Фресине, всички стигнали до чин адмирал или контраадмирал, ле Ба Сент Кроа, Пиер-Гийом Жикел, Жак-Филип Монжери, Жак де Сен Крик, Луи де Фресине, бъдещи капитани първи ранг.

„Ползотворните резултати — се казва в доклада, — обещавани от състава и от целта на тази експедиция, изглеждаха осигурени от оперативния й план. За основа на този важен труд бе послужило всичко, научено от опита на другите мореплаватели, и всичко, което теорията и разсъжденията можеха да извлекат и да добавят към него. Нередовните ветрове, мусоните, морските течения бяха пресметнати така точно, че единственият източник на несгодите, които изпитахме впоследствие, беше няколкократното ни отклоняване от тези ценни инструкции.“

След като екипират на Ил де Франс трети кораб с малка водоизместимост, мореплавателите трябва да проучат цялата Земя ван Диймен, протоците д’Антрекасто, Бас и Банкс и щом уточнят местоположението на островите Хънтър, да навлязат зад островите Сент Питър и Сент Френсис, да посетят частта от материка зад тях и да потърсят протока, който се предполага да стига до залива Карпънтейриа, като разделя на две Нова Холандия.

След като привършат тази първа част на похода, ще трябва да изследват земите Люин, Еделс, Ендрахт, да стигнат колкото е възможно по-навътре по Лебедовата река, да изработят карта на остров Ротнест и на съседното крайбрежие, да допълнят проучването на Залива на акулите, да уточнят някои точки от Земята Вит и след като напуснат крайбрежието от Северозападния нос, да отидат в Тимор, на Молукските острови, за една заслужена почивка.

Щом екипажите си отпочинат, ще трябва да обикалят бреговете на Нова Гвинея, за да открият дали някои протоци не я разделят на отделни острови, да прегледат след това основно залива Карпънтейриа, да проучат някои области от Земята Арнхайм и накрай да отидат в Ил де Франс, отгдето ще се завърнат в Европа.

Великолепна програма, в която се усеща ръката, начертала инструкциите на ла Перуз и д’Антрекасто. Ако тази експедиция бъде проведена умело, резултатите й трябва да бъдат значителни.

Една корвета с тридесет оръдия, Ле Жеограф, и една голяма мауна — Ле Натуралист — са съоръжени в Хавър за тази експедиция. Нищо не се пропуска, за да се осигурят изобилни и доброкачествени запаси: физически и астрономически уреди, изработени от най-добрите фабриканти, на всеки кораб отделна библиотека с най-ценни съчинения, най-ласкави препоръки, подписани от всички европейски правителства, неограничени кредити, открити по всички азиатски и африкански пристанища. С една дума, взети са всички мерки, за да се осигури успехът на тази важна изследователска експедиция.

На 19 октомври 1800 година двата кораба напускат Хавър, изпратени от огромно множество. Мореплавателите остават за известно време в пристанището Санта Крус, на Тенериф, а оттам опират чак на Ил де Фраис, гдето на 25 април 1801 година оставят няколко тежко болни офицери, които не са в състояние да продължат пътуването.

Това начало не е насърчително. Недоволството още повече се увеличава при вестта, че ще имат само по половин фунт пресен хляб, дажбата вино ще бъде заменена с три шестнадесети от бутилка тафиа^[3], приготвяно в Ил де Франс, а обичайната храна занапред ще бъде сухар и солени меса. Тези предивременни ограничения стават причина за заболяване на екипажа и за недоволство сред щаба от научни работници.

Поради продължителното плаване от Европа до Ил де Франс и бавенето на този остров загубват част от благоприятното време. Като се страхува да тръгне към Земята ван Диймен, Боден решава да започне изследванията си от северозападното крайбрежие на Нова Холандия. Но не съобразява, че постъпвайки така, ще се спусне към южните области, а напредването му в тази посока ще съвпадне и с напредването на сезона.

На 27 май откриват брега на Нова Холандия. Той е нисък, безплоден, песъчлив. Последователно забелязват и наименуват залива Жеограф, носа Натуралист, малкия залив Депюк и носа Пике. Тук естествениците слизат на сушата, гдето правят богата сбирка от растения и раковини. Но бурното море отдалечава през това време двата кораба и двадесет и пет души от екипажа трябва да прекарат няколко дни на брега, гдето пият само възсолена вода, не могат да убият никакъв дивеч или птица и имат за храна само тревата каменоломка, която съдържа голямо количество натриев карбонат и има лютив сок.

Виждат се принудени да изоставят една ветроходка, изхвърлена от вълните на сушата, заедно с пушки, саби, патрони, въжета, скрипци и много други вещи.

„Но най-важното при това нещастие — се казва в доклада — беше загубата на един от най-добрите моряци от Натуралист по име Вас, от Диеп. Отвличан три пъти от вълните, докато се мъчеше да се качи в лодката, той изчезна, без да успеят да му се притекат на помощ, нито да се уверят дали е загинал — толкова бурно беше морето и такъв дълбок мрак цареше наоколо.“

Лошото време трае дълго. Духа силен вятър, непрестанно ръми ситен дъжд и в гъстата мъгла скоро изгубват от погледа си Натуралист, с който се срещат отново едва в Тимор.

Щом забелязва остров Ротнест, гдето са си определили среща с капитан Амлен, в случай че се изгубят, Боден дава — за обща изненада — заповед да вземат курс към Залива на акулите, в Земята Ендрахт.

Тази част от Нова Холандия е поредица от ниски и почти равни брегове, песъчливи, безплодни, прорязани на много места от плитки урви, повечето стръмни, често защищавани от недостъпни рифове и заслужаващи напълно прозвището „Железни брегове“, което им е дал инженерът-хидрограф Буланже.

От остров Дирк-Хатикс, отгдето започва Земята Ендрахт, проучват последователно островите Доор и Берние, гдето срещат кенгуру на пъстри ивици, залива Демпиър, както и Залива на акулите, който изследват най-основно.

След Земята Ендрахт, която не обещава нищо, идва Земята Уит; тя се простира от Северозападния нос до Земята Арнхайм, включва около десет градуса ширина на петнадесет дължина и е най-подробно проучена. Посрещнати и тук от същите произшествия и опасности, изследователите дават последователно имена на островите Лермит, Форестие, вулканичния Дюпюк, плитчините Жеограф, от които с голяма мъка успяват да се отклонят, островите Шампини, д’Аркол, Фресине, Люка и други.

„Нищо из тия многобройни острови — гласи докладът — не радва въображението; почвата е гола; горещото небе е винаги безоблачно и чисто; морето се вълнува само от нощни бури; човекът като че е избягал от тия неприветни брегове; или поне никъде не се срещат следи от престоя или присъствието му.

Почти уплашен от тази грозна самота, заобиколен от непрекъснато връхлитащи опасности, мореплавателят отвръща смаяно и уморено поглед от жалките брегове, а когато се досети, че тези негостоприемни острови са почти съседни с големия азиатски архипелаг, гдето природата е изсипала съкровища и благодат, мъчно може да разбере как такова пълно безплодие може да се срещне редом с толкова голямо плодородие.“

Изследването на този пустинен бряг приключва с откриването на архипелага Бонапарт, на 13° 15′ южна ширина и 123°30′ дължина по парижкия меридиан.

„Отвратителната храна, с която трябваше да се задоволяваме, след като напуснахме Ил де Франс, бе изтощила и най-яките организми; скорбутът вече върлуваше, мнозина моряци бяха тежко болни от него. Запасите ни от сладка вода бяха към своя край, а бяхме се уверили, че е невъзможно да ги възстановим по тия тъжни места. Наближаваше време мусонът да се смени, а ураганите, които той влече подир себе си, не биваше да ни заварят по тия брегове; накрая трябваше да се сдобием с ветроходка и да се съберем с Натуралист.

Всички тези съображения накараха командуващия да се насочи към остров Тимор, гдето пуснахме котва на 22 август в залива Купанг.“

Няма да навлизаме в подробности по приема, оказан на мореплавателите. Сърцето всякога се радва, разбира се, на любезни обноски; но ако споменът за тях е винаги скъп за този, към когото са били проявени, разказването им няма същия чар за безразличния читател. Това, което ни е потребно да знаем, е, че екипажът има най-голяма нужда от почивка и десет души тежко болни от скорбут биват свалени на сушата. А у колцина други подпухналите и разранени венци доказват едно жалко здравословно състояние!

Макар че скорбутът скоро минава след прилагането на използуваните в такъв случай средства, след него идва дизентерия, която само за няколко дни хвърля на легло осемнадесет души.

Най-после на 21 септември се появява и Натуралист. Той е чакал най-нетърпеливо Жеограф в Залива на акулите, гдето Боден му е определил среща, на която сам той не се явява. Офицерите са се възползували от дългата почивка там, за да определят най-подробно плана на крайбрежието и островите Ротнест, на Лебедовата река и на островите Абролос.

На остров Дирк-Хатикс капитан Амлен открива два холандски надписа, издълбани върху стоманени чинии.

Едната посочва минаването — на 25 октомври 1616 година — на кораба Еендрахт от Амстердам; другата — престоя през 1697 година на кораба Геелвинк под командата на капитан Фламинг.

От данните на Натуралист се заключава, „че така нареченият Залив на акулите представлява една огромна вдадина в сушата, дълбока около петдесет мили, измерени от нос Кювие към север до края на малкия залив Анри Фресине; че целият източен бряг е образуван изключително от материка; а западният — от островчето Кокс, островите Берние, Доор, Дирк-Хатикс и част от континенталната суша. В центъра на тази обширна вдадина се издава полуостров Перон, а източно и западно от него се намират речните устия Амлен и Анри Фресине“.

Болестите, на които са жертва нещастните мореплаватели, налагат временно помирение между Боден и щаба му. Сам той е болен от толкова силна злокачествена треска, че в продължение на няколко часа го смятат за умрял. Но това не му попречва само осем дни след като е оздравял да даде заповед за арестуването на един от офицерите, мичман Пике, комуто щабовете и на двата кораба не престават да оказват най-голямо уважение и приятелство. Щом се завръщат във Франция, Пике е произведен веднага капитан-лейтенант — достатъчно доказателство, че не е бил виновен!

Капитан Боден променя оперативния план, предаден му от Института. Би трябвало да вземе курс към Земята ван Диймен. Но французите напускат Тимор на 13 ноември 1801 година и точно след два месеца съзират южните брегове на същия остров. Болестта върлува все така безпощадно и броят на заболелите е сравнително голям.

Двата кораба навлизат в протока д’Антрекасто, който не е бил забелязан от Тасман, Фюрно, Кук, Марион, Хънтър и Блай и е открит поради грешка, която би могла да се окаже опасна.

Спират тук, за да подновят запасите от сладка вода.

„В девет и половина — казва Перон — бяхме пред входа на Лебедовия залив. От всички места, които имах възможност да видя при продължителното ни пътешествие, това ми се стори най-живописно и приятно. Седем реда планини, които се издигат постепенно едни над други към вътрешността на сушата, образуват перспективата в дъното на пристанището. Високи хълмове го заграждат отдясно и отляво и образуват множество закръглени полуостровчета и романтични заливчета. Навред се вижда богата растителност с най-разнообразни произведения; край брега растат огромни дървета, така близко едно до друго, че е почти невъзможно да се проникне в тези гори. Из върховете им прелитат безбройни ята папагали и какаду в разкошни цветове, а в сянката им се гонят прелестни задморски синигери със сини шийки. Морето тук е извънредно спокойно, водите му едва се къдрят от легионите черни лебеди.“

Но не всички отреди, изпратени да търсят прясна вода, са доволни като Перон от срещата си с острова. Капитан Амлен, придружен от господата Лешено и Пти и неколцина офицери и моряци, среща няколко души туземци, на които дава много подаръци. Но щом се качват в лодките си, французите са нападнати от градушка камъни, един от който удря твърде тежко капитан Амлен. Диваците напразно размахват своите копия и се държат все по-заплашително — французите не дават нито един изстрел срещу тях. Рядък пример за умереност и човечност!

„Географските проучвания, извършени от адмирал д’Антрекасто в Земята ван Диймен — се казва в доклада, — са толкова съвършени, че навярно не би било възможно да се намерят по-добри и авторът им, господин Ботан-Бопре, си е създал чрез тях безспорно право за уважението на своите сънародници и за признателността на мореплавателите от всички страни. Навред, гдето обстоятелствата позволяват на този способен инженер да прави сериозни проучвания, той не оставя на наследниците си нито една празнина за попълване. В това число влизат главно каналът д’Антрекасто и многобройните заливи и пристанища, свързани с него. За съжаление същото не може да се каже и за Земята ван Диймен, която се намира на североизток от канала и е била много набързо посетена от лодките на френския адмирал.“

Тази именно част от крайбрежието хидрографите се заемат да проучат подробно, за да свържат наблюденията си с тези на своите съвременници и да създадат по този начин едно завършено дело. Задачата да поправят и допълнят проучванията на д’Антрекасто задържа корабите до 5 февруари. След това пристъпват към изучаване югоизточното крайбрежие на Земята ван Диймен. Подробностите от това пътешествие са все същите. В произшествията няма никакво разнообразие, те представляват интерес само за географа. Затова, при все че тези уточнявания са много важни и старателно извършени, ще се спрем на тях само когато можем да изберем някоя забавна случка.

След това Жеограф и Натуралист изследват източното крайбрежие на Тасмания и протоците Банкс и Бас.

„На 6 март сутринта минахме на доста голямо разстояние покрай островчето Тайфер и остров Схаутен. Към обед, когато се намирахме пред кап Форестие, нашият инженер-географ господин Буланже замина с голяма лодка, командувана от господин Моруар, да проучи по-отблизо и по-подробно брега. Корабът трябваше да се движи успоредно с лодката и да не я изгубва от поглед; но не мина и четвърт час, откакто господин Буланже бе слязъл, и нашият капитан се отдалечи ненадейно, без някаква видима причина, в открито море; лодката се загуби скоро от погледа ни. Едва на мръкване се върнахме към сушата. Задухал бе силен вятър, който всеки миг захладяваше; ние маневрирахме неуверено, стъмни се и загубихме от очи бреговете, гдето бяхме изоставили нещастните си другари.“

Следващите три дни минават в безуспешното им търсене.

Не прозира ли в тези сдържани редове от доклада едно явно възмущение към постъпката на командуващия Боден? Каква е могла да бъде неговата цел? Каква полза би имал от изоставянето на моряците и двама от офицерите си? Тайна, която и след старателно прочитане доклада на Перон не можахме да си изясним.

Да се проникне в протоците Банкс и Бас означава да се движат по следите на Бас и Флиндърс, които са превърнали тия места в своя предпочитана област и арена на открития. Но когато на 29 март 1802 година Ле Жеограф започва да плава покрай югозападния бряг на Нова Холандия, тук е проучена само частта от кап Люин до островите Сент Питър и Сент Френсис; което значи, че в пространството между източната граница на Земята Нюйтс и пристанището Уестърн не е стъпвал досега европейски крак. Цялото значение на това пътешествие ще може да се разбере напълно, когато кажем, че в случая се касае да се определи дали Нова Холандия е един-единствен остров и дали от тази страна не се вливат в морето големи реки.

Остров Латрей, нос Тавор, нос Фолар, заливът Декарт, нос Буфлер, заливите Естен и Риволи, кап Монж са последователно проучени и наименувани. Току-що са прибрали невероятен улов от делфини, когато на хоризонта се появява кораб. Отначало смятат, че е Натуралист, с който са се загубили при силните бури през нощта на 7 срещу 8 март. Корабът се носи срещу тях и скоро се озовава пред Жеограф, като вдига английско знаме. Това е Инвестигейтър, заминал преди осем месеца от Европа по командата на Флиндърс, за да довърши проучването на Нова Холандия. От три месеца вече Флиндърс изследва брега; страдал е като французите от урагани й бури; при една от последните е загубил в канала Бас лодка с осем души моряци и първия си офицер.

Жеограф посещава последователно нос Крете, полуостров Фльориьо, дълъг около двадесет мили, залива Сент Винсент, получил името си от Флиндърс, остров Кенгуру, архипелага Олторп, залива Спенсър, на чието западно крайбрежие се намира Порт Линкълн, едно от най-красивите и сигурни пристанища в Нова Холандия, островите Сент Питър и Сент Френсис. За да се завършат тези хидрографски проучвания, би трябвало, разбира се, да проникнат — както гласят инструкциите, дадени на капитан Боден — зад островите Сент Питър и Сент Френсис; но бурите не позволяват и това остава задача за нова експедиция.

Освен това и скорбутът продължава да прави големи опустошения сред изследователите. Повече от половината моряци са негодни да изпълняват службата си. На крак са само двама рулеви. Как би могло да бъде иначе, когато нямат нито вино, нито ракия и утоляват жаждата си само с недостатъчна и замърсена вода, а се хранят с червясали сухари, загнили солени меса, разнасящи воня, от която на всички се повдига?

В южните области настъпва вече зима. Екипажът има наложителна нужда от почивка. Най-близката спирка може да бъде Порт Джексън, най-краткият път дотам — протокът Бас. Но Боден, който не обича, както изглежда, да върви по познати пътища, взема друго решение и дава заповед да заобиколят южния край на Земята ван Диймен.

На 20 май пускат котва в залива Адвенчър. Свалят на сушата болните, които могат да ходят, и без особени мъчнотии вземат необходимата вода. Но не е възможно да се бавят повече из тия бурни морета, обгърнати в гъста мъгла, гдето само страхотният рев на огромните вълни, които се разбиват в скалите, предупреждава за близостта на сушата. Броят на болните се увеличава. Океанът поглъща всеки ден по една жертва. На 4 юни на палубата остават само шестима моряци, а бурята не е била никога по-страхотна. Но Жеограф успява и този път да се спаси от гибел!

На 17 юни срещат кораб, от който научават, че след като чакал спътника си в Порт Джексън, Натуралист заминал да го търси, а изоставената лодка била спасена от един английски кораб и прибрана от Натуралист. В Порт Джексън очаквали Жеограф с най-голямо нетърпение и приготвени подкрепления.

Жеограф е от три дни пред Порт Джексън, но немощните моряци не могат да го въведат в пристанището; най-после една английска ветроходка отвежда един лоцман и необходимия екипаж, за да го докарат.

„След един вход е не повече от две мили ширина — казва докладът — Порт Джексън се разширява и се превръща в просторен басейн, който може да приеме най-големи кораби и да приюти в безопасност всички, които биха пожелали да се подслонят там; капитан първи ранг Филип заявява, че хиляда кораба биха могли свободно да маневрират в него.

Приблизително към средата на това великолепно пристанище, в един от главните заливи на южния му бряг, се издига град Сидней. Разположен по склоновете на два съседни хълма, пресечен по дължината от малка река, този току-що изникнал град представлява приятна и живописна гледка.

Това, което привлича най-напред погледа, са батареите, после болницата за двеста-триста души, изцяло пренесена от Англия от капитан втори ранг Филип. След това идват просторните магазини, пред които и най-големите кораби могат да разтоварят товарите си. В корабостроителниците се изработваха двумачтови платноходки, построени изцяло от местен дървен материал.

Станала, така да се каже, светиня поради това, че с нея е бил открит протокът, отделящ Тасмания от Нова Холандия, ветроходката на господин Бас се пази в пристанището с благоговейна почит; няколко табакери, направени от нейния кил, се смятат за реликви; притежателите им се гордеят с тях и ревниво ги пазят; а господин губернаторът сметна, че най-почетният подарък, който може да направи на нашия капитан, е къс дърво от тази ветроходка, поставено в широка сребърна рамка, по която са гравирани главните подробности от откриването на протока Бас.“

Следващата забележителност е затворът за сто и петдесет-двеста души, магазините за вино и други хранителни продукти, главният площад, гдето се намира дворецът на губернатора, казармите, обсерваторията и черквата, на която по това време току-що са поставили основите.

Не по-малко интересна е промяната, станала с осъдените на изгнание.

„Населението на колонията беше за нас нов повод за изненада и размишления. Никога може би пред държавника и философа не се е представял така достоен за проучване въпрос; никога може би щастливото влияние на обществените институции не е било доказано по-очевидно и почтено, отколкото по тия далечни брегове, за които говорим. Тук са събрани онези опасни разбойници, които са били дълго време ужас за правителството в своето отечество; отхвърлени от лоното на европейското общество, изпратени накрай света, поставени още от първия миг на изгнанието пред сигурното наказание и надеждата за по-добра участ, заобиколени непрестанно от неумолим и деен надзор, те се виждат принудени да се откажат от своите антисоциални нрави.

Повечето от тях, след като изкупват престъпленията си с тежко робуване, са се върнали в редовете на почтените граждани. Принудени да се грижат за поддържане на реда и правосъдието, за опазване на собствеността, която са придобили, станали почти едновременно съпрузи и бащи, те държат на сегашното си положение, с което ги свързват скъпи и силни връзки.

Същата промяна, наложена със същите средства, е станала и у жените; жалки уличници, върнати неусетно към по-почтен живот, днес те са разумни и трудолюбиви майки и домакини…“

Приемът, оказан на френската експедиция в Порт Джексън, е извънредно сърдечен. На учените се дават всички възможни улеснения, за да продължат наблюденията си. А същевременно и военните власти, и обикновените граждани ги обсипват с храни, освежителни напитки и всякакви услуги.

Обиколките из околностите са особено плодотворни. Естествениците имат случай да проучат прочутите лозя в Роз-хил. Тук са пренесени най-добрите разсади от Кап, Канарските острови, Мадейра, Херес и Бордо.

„Никъде другаде по света — казват запитваните лозари — лозата не расте с такава сила и качество както тук. Обикновено в продължение на два-три месеца всички условия ни обещават богата реколта; но ако задуха и най-лек ветрец откъм северозапад, всичко е безвъзвратно загубено: пъпки, цвят, листа — нищо не може да устои на неговия опустошителен зной; всичко повяхва и умира.“

Преместено обаче в по-благоприятна местност, лозарството получава наскоро нов разцвет и австралийските лозя, макар и да не са от най-прочутите, дават приятни и силно алкохолни вина.

На тридесет мили от Сидней се простира веригата на Сините планини, която е била дълго крайният предел на европейските познания за страната. Лейтенант Дъз, капитан Тюч Патерсън, който отива към изворите на река Хауксбург — този Нил за Нова Холандия, — Хекинг, Бас и Барайе напразно са се опитвали да се изкачат по тия стръмни планини.

Още по това време изсичането на съседните гори и изобилната висококачествена трева дава указание, че Ню Саут Уелс може да даде отлични пасбища. И веднага докарват голямо количество рогат добитък и овце.

„Те така са се размножили, че само в държавните стопанства наскоро след нашия престой в Порт Джексън е имало 1800 броя рогат добитък, от които 514 бици, 121 вола и 1165 крави. Тези животни се размножават толкова бързо, че само за единадесет месеца броят на воловете и кравите се увеличава от 1856 на 2450; което значи годишен прираст от 650 глави, тоест една трета от първоначалния брой.

Ако пресметнем растежа на подобно размножаване за един период от тридесет години примерно, ще се убедим, че дори да го намали наполовина, Нова Холандия ще бъде покрита с безбройни стада добитък.“

Овцете са дали още по-добри резултати; размножаването им по тия далечни брегове става така бързо, че капитан Мак Артър, един от най-богатите земевладелци в Ню Саут Уелс, не се колебае да твърди в изложението, което е обнародвал по този въпрос, че няма да минат и двадесет години и Нова Холандия ще може да доставя сама на Англия всичката вълна, която се внася сега от съседните държави, заплащана годишно с 1 800 000 лири стерлинги (около 43 милиона франка).

Днес вече знаем колко непреувеличени са били тези пресмятания, макар да са изглеждали тогава почти невероятни. Интересно беше все пак да проследим това цъфтящо днес животновъдство още от самото му начало и да предадем учудването на френските мореплаватели от тогавашните му постижения.

Екипажите са възстановили отчасти здравето си; но броят на моряците, годни да продължат пътешествието, е толкова малък, че трябва да се примирят с мисълта да върнат Натуралист във Франция, като оставят на Жеограф най-здравите хора от екипажа му. Заместват го с тридесеттонната мауна Казуарина, която поверяват на Луи де Фресине. Поради малките си размери и водоизместимост този плавателен съд е много удобен за крайбрежно плаване.

Според Перон заедно с доклада за експедицията и разнообразните резултати от наблюденията през двете пътувания Натуралист отнася и „повече от 40 000 животни от най-различни видове, събирани по толкова плажове през изтеклите две години. Тези сбирки са прибрани в тридесет и три грамадни каси — най-многобройна и богата колекция, изпращана досега в Европа от някой пътешественик; изложена в дома, гдето живеех заедно с господин Белфен, тя будеше възхищението на всички английски учени, главно на естественика господин Патерсън.“

Жеограф и Казуарина напускат Порт Джексън на 18 ноември 1802 година. При новото пътуване мореплавателите откриват и проучват последователно остров Кинг, архипелага Хънтър, северозападната част от Земята ван Диймен, довършвайки по този начин географското проучване на крайбрежието на големия остров. След това от 27 декември до 15 февруари 1803 година капитан Боден проучва пред югозападното австралийско крайбрежие остров Кенгуру и двата залива срещу него.

„Много странно явление е — казва Перон — еднообразието и безплодието общо за най-различни части на Нова Холандия и множеството острови, прилежащи към нея; това явление става още по-необяснимо поради контраста между този материк и съседните суши. Така на северозапад плодородните острови на Тиморския архипелаг ни се представиха, със своите високи планини, с реки и множество поточета, с гъсти гори, само четиридесет и осем часа след като бяхме напуснали ниските, без водни и пусти брегове на земята Уит; на юг се възхищавахме от разкошната растителност на Земята ван Диймен и на навъсените планини, които се издигат там; а още по-наскоро се бяхме радвали на прохладата и плодородието в остров Кинг.

Гледката се променя; стигнали сме до бреговете на Нова Холандия и при всеки пункт от нашите наблюдения ще трябва да повтаряме мрачните описания, дотегнали вече толкова пъти на читателя, изненадвали философа и огорчавали мореплавателя.“

Инженерите, заминали с Казуарина да проучат залива Спенсър и полуостров Йорк, който го отделя от залива Сент Винсент, след като нанасят най-подробно изчисленията си и установяват, че никаква голяма река не се влива из тия места в морето, са принудени да съкратят проучването на пристанището Лйнкълн, защото наближава срокът, определен за завръщане на остров Кенгуру. Убедени, че ще ги изоставят, ако закъснеят, те все пак не стигат навреме; когато пристигат на 1 февруари на този остров, Жеограф е вдигнал вече платната, без да иска и да знае за Казуарина, която има при това съвсем малко храна на борда.

Боден продължава сам да изследва брега и да уточнява местоположението на архипелага Сент Френсис — една много важна задача, защото след откриването на тия острови от Петер Нюйте в 1627 година нито един мореплавател не ги е проучвал подробно. Флиндърс ги е проучвал наистина, но Боден не знае това и смята, че е първият европеец, дошъл из тия места, след като са били открити.

Когато на 6 февруари пристига в пристанището Кинг Джордж, Жеограф намира там Казуарина така пострадала, че трябва да я изтеглят на плажа.

Открито в 1791 година от Ванкувър, пристанището Кинг Джордж е особено важно поради факта, че на едно брегово протежение, равно на разстоянието от Париж до Петерсбург, то е единственият известен пункт от Нова Холандия, гдето е възможно във всяко време да се намери сладка вода.

Въпреки това цялата околност на залива е безплодна. „Вътрешността на страната — казва господин Буланже в дневника си — е наистина ужасна; и птиците дори са рядкост тук; тя е една безгласна пустиня.“

В една вдадина в сушата, наречена Устието на стридите, естественикът господин Фор открива река, която нарича Реката на французите; устието й е широко, колкото Сена при Париж. Той решава да навлезе по нея колкото е възможно по-навътре в страната. На около две мили от устието лодката се озовава пред два яза, солидно изградени от камъни и свързани с едно полуостровче по начин да затворят напълно по-нататъшния достъп.

„Тази стена има амбразури, повечето над линията на отлива, обърнати с широката си част към морето, а с другата, много по-тясна, към вътрешността на страната. По този начин рибата, навлязла при прилив в реката, не може да излезе с отлива и остава в един басейн, гдето е много лесно да се улови.“

На по-малко от шестстотин метра господин Фор среща пет такива стени. Странен пример за изобретателността на тия диви племена, толкова близки до зверовете!

Все в пристанището Кинг Джордж господин Рансоне, офицер от Жеограф, по-щастлив от Ванкувър и д’Антрекасто, успява да се срещне с местни жители.

Той е първият европеец, който е имал възможност да разговаря с туземците.

„Щом се показахме — казва Рансоне, — осем души туземци, които напразно ни викаха и ръкомахаха още в първия ден на появата ни по тия места, дойдоха отначало заедно; след това трима от тях, вероятно жени, се отдалечиха. Петимата останали захвърлиха копията си, за да ни убедят навярно в своите миролюбиви намерения, и дойдоха да ни помогнат при дебаркирането. Моряците, следвайки моя пример, им подариха разни предмети, които те приеха със задоволство, но без да проявят особено оживление. Кой знае дали от безразличие или от голямо доверие, вземаха подаръците, после ни ги връщаха весело, а когато отново им ги давахме, ги оставяха на земята или по околните скали.

С тях бяха дошли няколко много едри и красиви кучета; направих всичко възможно да ги убедя да ми продадат едно от тях; предложих им всичко, каквото можех да им дам, но те останаха непреклонни. Изглежда, че ги използуват за лов на кенгуру, с които се хранят, както и на риба, която видях как убиват с копията си. Нагостихме ги с кафе, сухар и солено говеждо; но отказаха да хапнат предложената сланина и я оставиха на камъните, без да се докоснат до нея.

Те са високи, сухи и много подвижни; имат дълга коса, черни вежди, къс, сплеснат нос, дълбоки очи, големи уста, дебели устни и много хубави бели зъби. Устата им вътре изглеждаше черна като цялата им кожа.

Тримата най-възрастни, навярно четиридесет-петдесетгодишни, имаха дълги, черни бради; зъбите им бяха като изпилени, хрущялът между ноздрите пробит; косите им остригани и естествено къдрави. Другите двама, шестнадесет-осемнадесетгодишни наглед, нямаха никакви татуировки; дългата им коса беше събрана на кок и посипана с червен прах, с какъвто старите бяха намазали цялото си тяло.

Всички бяха голи; единствената им украса беше широк пояс от върви, изплетени от козината на кенгуру. Не са много приказливи, от време на време пеят монотонно и си акомпанират с еднообразни движения. Въпреки разбирателството, което се установи помежду ни, не се съгласиха да отидем към мястото, гдето другите — навярно жените им — бяха отишли да се скрият.“

След дванадесетдневен престой в пристанището Кинг Джорд мореплавателите си заминават. Те поправят и допълват картите на д’Антрекасто и Ванкувър за Земите Люмн, Еделс и Ендрахт, покрай които минават от 7 до 26 март, за да уточнят местоположението им. Оттам Боден отива към Земята Уит, която е почти съвършено непозната при първото му приближаване към нея. Той се надява да бъде по-щастлив от Уит, Винен, Демпиър и Сент Алуарн, които са били винаги отхвърляни от тази суша; но плаването му е крайно затруднено от плитчините, рифовете и пясъчните пластове.

Към тези опасности скоро се присъединява и една странна измама — миражът. Неговото въздействие е такова, че „Жеограф, който се намираше на повече от една миля от крайбрежните скали, изглеждаше заобиколен от тях и всички на борда на Казуарина го смятаха изложен на неминуема гибел. Магията на тази измама изчезна само поради това, че беше прекалена“.

На 3 март Жеограф, придружен от Казуарина, пуска за втори път котва в пристанището Купанг, в Тимор. Точно след един месец, когато се е снабдил с нови припаси, капитан Боден напуска Тимор и заминава най-напред за Земята Уит, гдето се надява да срещне бриз и откъм сушата, и откъм морето, за да може да продължи към изток, а след това към Ил де Франс, гдето и умира на 16 септември 1803 година. Дали все по-лошото му здравословно състояние не се е отразявало върху характера на този командуващ експедицията и дали щабът би имал същото основание да се оплаква от него, ако не е бил така дълбоко разстроен? Имат думата физиолозите.

На 23 март Ле Жеограф влиза в залива Лорнан, а три дни по-късно започват да разтоварват разните естествоисторически сбирки, които носи.

„Независимо от големия брой каси с минерали, изсушени растения, риби, запазени в спирт влечуги и зоофити, препарирани или дисекцирани птици и животни, имахме и седемдесет големи каси, съдържащи повече от двеста полезни вида растения в естествено състояние, около шестстотин вида семена и накрай стотина живи животни.“

Ще допълним тези сведения с някои подробности, извлечени от доклада на Института до правителството. Те се отнасят главно до зоологическата колекция, събрана от господа Перон и Лезюьор.

„Съставят я повече от сто хиляди образци едри и дребни видове; представени са вече много важни видове, много повече предстои да бъдат представени, а според доклада на професора от Музеума, броят на съвсем неизвестните е две хиляди и петстотин.“

Ако припомним, че второто пътешествие на Кук — най-блестящото, извършено дотогава — е донесло само двеста и петдесет вида, а всички пътувания на Картрет, Уолис, Фюрно, Миърс и самия Ванкувър, взети заедно, не са дали такъв голям брой; ако вземем предвид това, че същото може да се каже и за всички дотогавашни френски експедиции, следва, че господа Перон и Лезюьор са ни представили много повече нови животни, отколкото всички естественици, извършвали пътешествия през последно време.

Географските и хидрографски резултати са също така забележителни. Английското правителство и до днес отказва да ги признае, а в своята История на пътешествията Десбър Кули напълно обуславя откритията на Боден от тия на Флиндърс. Някои дори твърдят, че Флиндърс е бил задържан шест години и половина като пленник на Ил де Франс само за да се даде на френските редактори време да използуват неговите карти и да съчинят според тях своя пътепис. Това обвинение е толкова безсмислено, че не заслужава опровержение.

И английският, и френският мореплаватели имат достатъчно ценно участие в откриването на австралийските брегове, та не е необходимо да се възвеличава единият за сметка на другия. Заслугата на всеки от тях е много справедливо и с голямо разбиране подчертана в предговора към второто издание на Откривателско пътешествие в южното полукълбо от Перон, прегледано и поправено от Луи де Фресине. Препращаме към него читателя, който би се интересувал от въпроса, кои открития са по-раншни.