Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (3)

II

Пътешествие на Ууд Роджърс. — Приключения на Александър Селкирк. — Островите Галапагос — Пуерто Сегуро. — Завръщане в Англия. — Експедиция на Джордж Ансън. — Остров Естадос. — Остров Хуан Фернандес. — Тиниан. — Макао. — Залавянето на галиона. — Река Кантон. — Постиженията при това пътешествие.

По това време е в разгара си войната за испанското наследство. Някои корабостроители от Бристол решават да екипират няколко кораба за преследване на испанските плавателни съдове из Тихия океан и опустошаване бреговете на Южна Америка. Двата избрали за целта кораба, Дюк и Дъчис, под командуването на капитаните Роджър и Кауртни, биват грижливо въоръжени и снабдени с всички провизии, необходими за такова дълго пътешествие. Прочутият Демпиър, спечелил голяма слава със своите набези и пиратства, не се колебае да поеме поста пръв пилот. При все че тази експедиция е по-богата с материални придобивки, отколкото с географски открития, докладът й съдържа все пак някои интересни подробности, които заслужават да бъдат запазени.

Дюк и Дъчис напускат кралското пристанище Бристол на 2 август 1708 година. Още отначало трябва да се отбележи нещо интересно: през цялото времетраене на плаването екипажът има на разположение дневник, в който ще се записват всички събития от похода, за да могат и най-малките грешки и недоглеждания да се поправят още докато не са забравени.

Нищо особено не се случва до 22 декември. В този ден забелязват Фолклъндоките острови, известни дотогава на малцина мореплаватели. Роджърс не спира на тях; задоволява се да отбележи, че брегът прилича на портландския, макар да не е толкова висок.

„Всички хълмове — добавя той — изглеждаха с добра почва; наклонът е лек, обрасли са с гори, а крайбрежието не е лишено от добри пристанища.“

В тези острови, както ще видим по-нататък, няма ни едно дърво и добрите пристанища никак не са чести. От това личи колко точни са сведенията, които имаме от Роджърс. Затова и мореплавателите са постъпвали много добре, като не са им се доверявали.

След като отминават този архипелаг, двата кораба се насочват право към юг, до 60°58′ южна ширина. Тук вече няма нощ, студът е много силен, а морето толкова бурно, че Дъчис претърпява аварии. Тогава висшите офицери от двата кораба се събират на съвещание и решават, че няма смисъл да продължават на юг, и се насочват към запад. На 15 януари 1709 година установяват, че са отминали кап Хорн и са навлезли в Южното море.

Всички карти от тази епоха си противоречат, що се отнася до мястото на остров Хуан Фернандес. Така че Ууд Роджърс, който иска да се отбие там, за да вземе вода и прясно месо, се озовава пред него почти без да го търси.

На 1 февруари той спуска лодка, за да намерят място за пускане котва. Докато чакат завръщането на лодката забелязват голям огън на брега. Дали френски или испански моряци са вече слезли тук? И дали ще трябва да се бият, за да си доставят вода и провизии? През нощта вземат всички необходими мерки; но на утрото не виждат никакъв кораб. Започват да се питат дали неприятелят се е оттеглил, когато лодката се завръща и разсейва всички съмнения; защото води един мъж, загърнат в кози кожи, по-див наглед от облеклото си.

Селкирк се търкаля заедно с плячката си

Това е шотландецът Александър Селкирк, изоставен преди четири години и половина на необитавания остров след някаква разправия с капитана. Забелязаният огън е запален от него.

През време на своя престой на Хуан Фернандес Селкирк виждал да минават много кораби; но само два — испански — пуснали котва. Открит от моряците и подгонен от стрелбата им, Селкирк успял да се спаси само благодарение на пъргавината си, като се покатерил незабелязано на едно дърво.

„На сушата го оставили — се казва в доклада — с дрехи, легло, пушка, един фунт барут, куршуми, тютюн, брадва, нож, котел, библия и други религиозни книги, както и моряшки съоръжения и ръководства. Нещастният Селкирк се справял, както можел; но през първите месеци с голяма мъка понасял скръбта и ужаса от тази страшна самота. Построил си две колиби от миртово дърво на известно разстояние една от друга, покрил ги с тръстика, „тапетирал“ ги отвътре с кожи от козите, които убивал, докато имал барут. Когато барутът започнал да намалява, открил начин да си пали огън, като търкал едно о друго две парчета от пиперово дърво… А след като барутът му се свършил съвсем, ловял козите с ръце; станал толкова пъргав чрез непрекъснати упражнения, че тичал невероятно бързо из горите, по скалите и хълмовете. Убедихме се сами, когато дойде на лов с нас; той изпреварваше и караше да се задъхват и най-добрите ни бегачи, както и несравнимото куче, което водехме; много скоро настигаше козите и ни ги донасяше на гръб. Разправи ни как един ден гонил една коза с такова увлечение, че я сграбчил до ръба на пропаст, скрита от храсти, и се търкулнал в нея заедно с жертвата си. От удара при падането загубил съзнание; когато дошъл на себе си, намерил козата умряла под него. Прекарал цяло денонощие на това място и с голяма мъка се довлякъл до колибата си, която се намирала на една миля; а оттам могъл да излезе едва след десет дни.“

Репи, посадени от екипажа на някакъв кораб, палмови пъпки, ямайски пипер и пиперки служели на този самотник за подправка на храната му. Когато обущата и дрехите му станали на парцали — твърде скоро, — той си приготвил нови, като използувал за игла един гвоздей. Когато ножът му се изхабил до дръжката, си направил друг от намерени на брега обръчи. Дотолкова бил отвикнал да говори, че мъчно можел да се изразява, когато Роджърс го прибира на кораба си и го назначава за боцман.

Селкирк не е първият моряк, изоставян на остров Хуан Фернандес. Читателят си припомня може би, че Демпиър е намерил един нещастен москито, изоставен на тоя остров от 1681 до 1684 година, а от разказите на Шарп и други пирати из американските морета узнаваме, че единственият оцелял от екипажа на някакъв кораб, претърпял крушение край бреговете му, прекарал там пет години, докато друг кораб минал и го прибрал. Страданията на Селкирк са описани от съвременния писател Сентин в романа Сам!

Двата кораба напускат Хуан Фернандес на 14 февруари и започват набезите си срещу испанците. Роджърс заема Гуайакил, отгдето изтръгва огромен откуп, и залавя няколко плавателни съда, от които взема повече пленници, отколкото пари.

От този дял на пътешествието му, с което няма да се занимаваме, ще отбележим само някои подробности за остров Горгона, гдето виждат някаква маймуна, която за невероятно бавните й движения наричат „ленивец“; за Текамез, чиито жители, въоръжени с отровни стрели и пушки, ги отблъскват със загуби, както и за островите Галапагос, разположени на два градуса северна ширина. Този архипелаг се състои според Роджърс от множество острови; но на нито един от петдесетината острова на архипелага той не намира сладка вода. Вижда само много гугутки и необикновено големи земни и морски костенурки, както и извънредно свирепи акули, от които една дори дръзва да го нападне.

„Бях на брега — казва той, — когато тя излезе с раззинала паст от водата, бърза и свирепа като разярено куче, което се е откъснало от веригата си. Нападна ме на три пъти. Аз забих пиката в гърдите й и при всяко ново нахвърляне й нанасях дълбока рана, което я принуди да се отдалечи с ужасни крясъци. След това се обърна към мене, спря се и започна да ръмжи и да се зъби. Само преди едно денонощие тези зверове щяха без малко да разкъсат един моряк от екипажа ми.“

През декември Роджърс се оттегля в Пуерто Сегуро, на калифорнийското крайбрежие, заедно със заловения галион от Манила. Мнозина от хората му проникват във вътрешността, гдето има високи гори и нито следа от земеделие; но често виждат пушеци — доказателство, че страната е населена.

„Жителите — казва абат Прево в своята История на пътешествията — били високи, снажни мъже, но много по-черни от всички индианци, които бил виждал в Южното море. Носели дълги, черни, гладки коси, които достигали до бедрата им. Мъжете ходели голи, а жените се покривали с кожи или с перушина… Някои имали огърлици и гривни от дърво и раковина или от дребни червени топчета и мъниста, които не умеели, изглежда, да пробиват, защото ги издълбавали на края и ги навързвали на връв. Толкова много харесвали своите накити, та отказали стъклените гердани на англичаните. Проявили голям интерес само към ножовете и другите сечива.“

Дюк и Дъчис напускат Пуерто Сегуро на 12 януари 1710 година и стигат след два месеца на остров Гуахам — от Марианския архипелаг. Тук вземат храни и през Бутанския и Салаярски проток стигат до Батавия. След задължителната почивка в този град, както и при нос Добра Надежда на 1 октомври Роджърс пуска котва пред устието на Темза.

При все че той не съобщава подробно огромните богатства, които донася, можем да си съставим някакво понятие за тях, като имаме пред вид, че Роджърс говори за трупчета злато, за златни и сребърни прибори и съдове, за бисери, които предал на щастливите корабопритежатели.

Пътуването на адмирал Ансън, което ще предадем по-долу, е също от категорията на морските набези; но то приключва поредицата пиратски експедиции, които позорят победителите, без да разоряват победените. При все че и той не прави никакъв принос към географията, докладът му е изпъстрен с правилни разсъждения и интересни наблюдения за малко познати области. Според Никлс литерери еникдоутс те се дължат не на капелана на експедицията Ричард Уолтър, както е посочено в заглавието, а на Бенджамин Робинс.

Джордж Ансън е роден в 1697 година в Стафордшир. Моряк още от детинство, той не закъснява да се прояви. Имал е вече славата на способен и щастлив капитан, когато получава през 1739 година командуването на една ескадра, съставена от Сенчуриън (с 60 оръдия), Глостър (50), Сивир (също), Пърл (с 40 оръдия), Уеджър (28), ветроходката Трайал и два кораба с храни и бойни припаси. Освен 1400 души екипаж тази флота получава като подкрепление и 470 инвалиди и войници от военния флот.

Напуснала Англия на 18 септември 1740 година, експедицията спира на островите Мадейра и Санта Катерина, минава покрай бреговете на Бразилия, залива Сан Хулиан и през протока Лемер.

„Колкото ужасен и да е видът на Огнена земя — се казва в доклада, — остров Естадос е още по-ужасен. Той представлява само поредица от недостъпни, невероятно високи скали с остри върхове, покрити с вечни снегове, обкръжени от пропасти. Въображението не може да си представи нищо по-тъжно и по-диво от това крайбрежие.“

Последните кораби на ескадрата току-що напускат протока, когато поредица от внезапни пристъпи на вятър, вихрушки и бури принуждава и най-опитните моряци да признаят, че всички досегашни бури са нищо в сравнение с тези. Ужасното време трае цели седем седмици. Излишно е да се питаме, какви аварии са претърпели корабите, колко моряци са били отнесени от вълните и от болестите, които избухват твърде скоро поради влагата и лошата храна.

Две единици от ескадрата, Сивир и Пърл, потъват, а четири други изчезват безследно. Ансън не успява да се спре във Валдивиа, определена като място за среща, в случай че корабите се загубят. Отнесен много по-далеко, той успява да се спре едва на Хуан Фернандес, гдето пристига на 9 юни. Сенчуриън има много голяма нужда от тази почивка. Загубил е осемдесет души от екипажа си, няма вече вода и моряците са дотолкова отслабнали от скорбута, че няма дори десет души, годни да поемат вахта. Наскоро към него се присъединяват още три кораба в същото жалко състояние.

Заби пиката в гърдите й

Преди всичко трябва да се възстановят силите на изтощените екипажи и да се извършат най-неотложните поправки на корабите. Ансън сваля болните на сушата, настанява ги на открито, в добре закътана болница; след това, придружен от най-смелите моряци, обхожда острова по всички посоки, за да установи заливите и крайбрежията. Най-удобното място за пускане котва е според Ансън заливът Къмбърленд. Югоизточната част на Хуан Фернандес — островче, което няма повече от пет на две мили — е безводна, камениста, без дървета, ниска и сравнително гладка в сравнение със северната част. В изобилие се среща мокреш, тучница, киселец, обикновена и сицилийска ряпа, овес и детелина. Ансън засява моркови, марули, посажда костилки от сливи, кайсии и праскови. Не след много забелязва, че броят на козлите и козите, оставени тук от пирати и успели твърде бързо да се размножат, е чувствително намалял. За да не оставят на враговете тази ценна храна, испанците свалили на острова голям брой гладни кучета, които подгонват козите и изяждат толкова много, че сега не са останали повече от двеста.

Началникът на ескадрата — както се нарича Ансън в доклада за пътуването — се насочва към остров Маса-Фуеро, на двадесет и пет мили от Хуан Фернандес. Този остров е по-малък, по-горист, с повече вода и кози.

В началото на декември екипажите са вече достатъчно възстановени и Ансън може да помисли за набези срещу испанците. Той залавя най-напред няколко кораба, натоварени с ценни стоки и злато на пръчки, после опожарява град Паита. Испанците са изчислили загубите си при този случай на милион и половина пиастри.

След това Ансън отива в залива Кибо (близо до Панама), за да издебне галиона, който пренася всяка година в Акапулко богатствата на Филипините. При все че не срещат тук никакви жители, англичаните намират пред няколко жалки колиби цели купища раковини и прекрасен седеф, оставен през лятото от панамските ловци на бисери. Между изобилната храна в тия места трябва да се споменат костенурките, които тежат обикновено до двеста фунта и се ловят по особен начин. Щом забележат, че над водата се люлее заспала костенурка, някой добър плувец се гмурва на няколко тоаза дълбочина, улавя костенурката откъм опашката и се опитва да я удави. Тя се събужда, започва да се бори и при това движение задържа и себе си, и човека, докато дойде лодка да ги прибере.

След едно напразно крейсеруване Ансън се вижда принуден да изгори трите испански кораба, които е заловил и въоръжил. След като разпределя екипажа и товара им на Сенчуриън и Глостър (единствените кораби, които му са останали), той решава на 6 май 1742 година да се отправи за Китай, гдето се надява да намери подкрепления и храна. Но този преход, който смята да извърши за шестдесет дни, трае в действителност четири месеца. След една ужасна буря в Глостър започва да нахлува вода и тъй като намаленият екипаж не е в състояние да го спаси, се налага да го изгорят. На Сенчуриън, последна останка от великолепната флота, потеглила преди две години от английските брегове, прехвърлят само парите и храната.

Отхвърлен много по на север от своя път, Ансън забелязва на 26 август островите Анатахан и Сериган; а на другия ден и островите Сайпан, Тиниан и Аниган, които са част от Марианския архипелаг. Един испански сержант, когото залавят из тия места на малък плавателен съд, го осведомява, че остров Тиниан не е населен, но има в изобилие добитък, птици и прекрасни плодове — портокали, китри, лимони, кокосови орехи, хлебно дърво и така нататък. Не би могло да се намери по-удобно място за почивка на Сенчуриън, останал само със седемдесет и един човека, изтощени от лишения и болести, единствените живи от 2000 души, с които флотата е отплавала.

„Почвата тук е суха и малко песъчлива — се казва в доклада, — поради което тревата из ливадите и гората е по-тънка и гладка, отколкото е обикновено в горещите климати; местността се издига неусетно от водоснабдителната станция на англичаните към средата на острова; но преди да се достигне до най-високата и точка, се минава през няколко стръмни просеки, обрасли с нежна детелина, изпъстрени с различни други цветя и заградени с красиви гори от чудесни плодни дървета… Животните, които през по-голямата част от годината са единствените господари на хубавия кът, съставят също дял от романтичното му очарование и немалко допринасят за чудесния му изглед. Хиляди говеда пасат често пъти заедно сред някоя просторна ливада, едно още по-необикновено зрелище поради факта, че всички имат млечнобяла козина, с изключение на ушите, които са обикновено черни. При все че островът е необитаем, присъствието и постоянните обаждания на различни домашни животни будят представи за чифлици и села“.

Една наистина очарователна картина! Дали авторът не й е предал чар, съществувал само в неговото въображение? След толкова продължително плаване, след толкова бури не е чудно големите зелени лесове, богатата растителност, изобилието на животни да са направили дълбоко впечатление върху другарите на лорд Ансън. Скоро ще узнаем впрочем дали тези, които са го последвали в Тиниан, са били очаровани като него.

Но Ансън има все пак свои тревоги. Вярно е, че корабът е поправен, обаче много от болните са все още на сушата, за да се възстановят окончателно, и на борда са останали съвсем малък брой моряци. Тъй като дъното на крайбрежното море е от корали, трябва да се вземат мерки за предпазване на кабелите от прерязване. Въпреки тези мерки, при новолуние се извива силна буря и корабът бива отнесен. Котвите удържат, въжетата не и Сенчуриън изхвръква в открито море. Непрекъснато гърми, дъждът е толкова силен, че на брега не чуват отчаяните сигнализации за помощ, изпращани от кораба. Ансън, повечето офицери и голяма част от екипажа, на брой сто и тринадесет души, са на брега, лишени от единствената възможност да напуснат Тиниан.

Сражение на фрегатата Сенчуриън с испански галион

Отчаянието и унинието им са неизразими. Но Ансън, енергичен и съобразителен мъж, изтръгва скоро другарите си от отчаянието им. Остава им все пак лодката, която са заграбили от испанците, и те намислят да я удължат, за да може да побере всички заедно с необходимите провизии, и така да стигнат с нея до Китай. Обаче след деветнадесет дни Сенчуриън се завръща, англичаните се прибират на борда му на 21 октомври и не след много стигат в Макао. Откакто са напуснали преди две години Англия, за пръв път влизат в пристанище на приятелска, цивилизована страна.

„Макао — пише Ансън, — някога богат, с многобройно население и в състояние да се отбранява срещу съседните китайски управители, е загубил извънредно много от миналото си величие. Макар да е все още населен с португалци и да се управлява от губернатор, назначаван от португалския крал, той е напълно зависим от китайците, които могат да го лишат от продоволствие и да го завладеят; затова португалският губернатор внимава да не ги дразни.“

Едва след като праща едно високомерно писмо до китайския губернатор, Ансън получава разрешение да купи — и то на много, висока цена — храните и резервните части, от които има нужда. След това съобщава официално, че заминава за Батавия, и на 19 април 1748 година вдига платната. Но вместо да отплава към холандските владения, се насочва към Филипините, гдето чака няколко дни галеона, който трябва да се върне от Акапулко, след като е продал богато стоките си. Този вид плавателни съдове имат обикновено четиридесет и четири оръдия и наброяват повече от петстотин души екипаж. Ансън разполага само с двеста души, от които тридесетината са юнги; но огромната несъразмерност в силите не го спира, защото го привлича примамката на богатата плячка, а алчността на хората му е гаранция за смелостта им.

„Защо — пита един ден Ансън своя готвач — не ми поднасяте вече от овнешкото, което купихме в Китай? Нима го изядохме?“ „Моля господин началника на кадрата да ме извини — отговаря готвачът. — Имаме още два овена, но ги пазя, за да нагостя капитана на галеона.“

Никой следователно, дори домакинът, не се съмнява в успеха! Ансън разполага впрочем много умело силите си и съумява да компенсира малобройността на своите хора с подвижността им. Сражението е ожесточено; рогозките, с които са запълнени отбранителните прегради, се подпалват и пламъците се издигат до върха на предната мачта. Испанците не са в състояние да се борят с двама неприятели. И се предават след двучасова битка, която им струва седемдесет и седем убити и осемдесет и четири ранени.

Плячката е богата: 1 313 483 монети осминки^[1] и 35 682 унции сребро на пръчки, освен пратките с кошинила^[2] и други стоки, много по-малоценни от парите.

Плячката от всички набези възлиза общо почти на 400 000 лири стерлинги, без да се включват изгорените или унищожени от английската ескадра кораби, стоки и др. на стойност, не по-малка от 600 000 лири стерлинги.

Ансън се връща при река Кантон с плячката си, която продава много по-ниско от пазарната цена, именно за 6000 пиастра, заминава на 10 декември и пристига в Спитхед на 15 юни 1744 година след отсъствие от три години и девет месеца. Влизането му в Лондон е тържествено. Под звуците на тръби, барабани и приветствията на тълпата тридесет и две коли пренасят десетте милиона, на които възлиза разнообразната плячка, разделена между него, офицерите и моряците. Никой друг, нито дори кралят, няма право да участвува в тази делба.

Наскоро след завръщането си в Англия Ансън е произведен контраадмирал и получава няколко важни назначения. В 1747 година след героична борба той залавя маркиз де ла Жонкиер-Тафанел. Назначен след този успех за пръв лорд на адмиралтейството и произведен адмирал, той закриля в 1758 година опита за десант на англичаните при Сен Мало и умира в Лондон наскоро след завръщането си.