Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (13)

I

Открития на Буве де Лозие в Тихия океан. — Сюрвил. — Земята на Арзасидите. — Произшествие при престоя в Порт Прален. — Смъртта на Сюрвил. — Открития на Марион в Южното полярно море. — Клането в Нова Зеландия. — Кергелен в Исландия и в Южното полукълбо. — Походите за изпробване на часовниците: Фльориьо и Вердьон де ла Крен.

В първата половина на XVIII век е направено откритие, което упражнява щастливо влияние върху напредъка на географията. Капитан-лейтенант Жан-Батист-Шарл Буве де Лозие от Индийската компания, поразен от огромната пустота около южния полюс, наричана от географите terra australis incognita, моли да му предоставят честта да открие тия неизвестни земи. Настояванията му остават дълго без последствие. Но най-после в 1738 година компанията отстъпва с надежда да открие нови бази за търговията си.

Две малки фрегати, Егл и Мари, съответно съоръжени, заминават от Брест на 19 юли 1738 година под командуването на Буве де Лозие. Остават повече от месец на остров Санта Катерина, до бразилското крайбрежие, и на 13 ноември продължават плаването си с курс югоизток.

Още на 26 двете фрегати попадат в такава гъста мъгла, че са принудени да стрелят с оръдия, за да могат да плават редом, и неведнъж са принудени да променят посоката си, защото всеки миг могат да се сблъскат. Колкото невъзможно и да изглежда такова нещо, на 5 декември мъглата се сгъстява дотолкова, че от Егл чуват маневрирането на Мари, без да могат да я забележат. Морето е покрито с морска трева и скоро забелязват чайки — птици, които никога не се отдалечават много от сушата.

„На 15 декември — казва Фабр в своята студия за фамилията Буве, — когато се намират на 48°50′ южна ширина (на същата северна ширина се намира Париж) и на 7° източна дължина от Тенерифския меридиан, към 5-6 часа сутринта съзират огромен ледник; след това още няколко, заобиколени с голямо количество по-малки, от различни размери. Фрегатата Мари дава сигнал за опасност и променя зарифовжата на платната.“

Недоволен от тази маневра, която би могла да намали самоувереността на екипажа, Буве опъва всички платна на Егл, минава покрай Мари и съобщава намерението си да продължи плаването си на юг. За да успокои духовете, той заявява, че срещането на ледовете трябва да се сметне за щастливо знамение, защото те са сигурно указание за близостта на суша.

Продължават следователно да плават на юг и постоянството на Буве бива твърде скоро възнаградено от откриването на суша, която той нарича нос Сирконсизион. Този нос е много висок, покрит със сняг и притиснат от големи ледници, които препречват отвред достъпа до него на разстояние от седем-осем мили. Изглежда дълъг четири-пет мили по посока север-юг.

„Пресметнато е било — казва Фабр според картите на Пиетерго, с които си е служил Буве, — че тази суша се намира на 54° южна ширина и 26-27° източна дължина по Тенерифския меридиан, или между 5°30′ и 6°30′ източно от Парижкия меридиан.“

Буве би желал да изследва по-отблизо тази суша и да слезе там; но мъглата и насрещните ветрове преграждат достъпа до нея и той е принуден да се задоволи с наблюдения от далечно разстояние.

„На 3 януари 1739 година — казва Буве в доклада си до компанията — спечелихме каквото бяхме изгубили в предишните дни и към четири часа следобед при не така облачно време видяхме сушата; брегът, стръмен от единия до другия си край, образуваше няколко залива; върховете на планините бяха покрити със сняг; склоновете изглеждаха гористи.“

След няколко безуспешни опита да се приближат към сушата, Буве трябва да се примири. Моряците му са капнали от умора, обезсърчени, изтощени от скорбута. Изпращат Мари към Ил де Франс, а Егл се насочва към нос Добра надежда, гдето пристига на 28 февруари.

„Изминали бяхме — казва Буве в споменатия доклад — хиляда и двеста до хиляда и петстотин мили в непознато море. В продължение на седемдесет дни имахте почти непрекъснато мъгла. Четиридесет дни плавахме между ледове; почти всеки ден валеше град или сняг, които неведнъж покриваха палубите, платната и такелажа ни. Въжетата ни замръзваха. На 10 януари не можахме да свалим малкия марсел. Студът беше непоносим за хора, дошли от топли страни и недостатъчно добре облечени. На мнозина измръзнаха ръцете и краката. А трябваше непрекъснато да се маневрира, да се плава напреко на течението, поне веднъж на ден да се измерва дълбочината.“

След като пусна реята на малкия марсел, един моряк от Егл падна премръзнал върху марса на предната мачта. Едва го свалихме и с голяма мъка успяхме да го стоплим и свестим. Виждах как други плачеха, докато изтегляха лага. А при това бяхме в хубаво годишно време и аз се стараех да облекчавам теглото им, доколкото зависеше от мене.

При постигането на такъв малък успех лесно може да се разбере защо Индийската компания не подновява опитите из тия области. Те не носят никаква печалба, напротив — могат да струват скъпо в загуби на кораби и хора. Но откритието на Буве е първият удар, нанесен върху вярването, че съществува материк на южния полюс.

Примерът е вече даден и неколцина мореплаватели, между които още двама французи, ще тръгнат по следите му. С тия няколко думи да отдадем почит на нашия съотечественик, пионера в мореплаването из южното полукълбо, комуто се пада славата, че е дал пример на великия английски пътешественик Джеймс Кук.

Друг капитан от Индийската компания, отличил се в не една битка с англичаните, именно Жан-Франсоа Мари де Сюрвил, ще направи след тридесет години важни открития в Океания и ще намери почти едновременно с Кук сушата, открита някога от Тасман и наречена от него Щатска земя. Ето при какви обстоятелства:

Господата Лоу и Шевалие, управители във Френска Индия, решават да екипират на свои средства един кораб за търгуване из Тихия океан. Те привличат към този проект Сюрвил и го изпращат във Франция, за да получи от компанията необходимото разрешение и да ръководи екипировката на кораба. Сен Жан Батист (Свети Йоан Кръстител) бива екипиран в Нант и получава запаси от храна за три години, заедно с всичко необходимо за една така далечна експедиция. След това Сюрвил пристига в Индия, гдето Лоу му дава двадесет и четири войници-туземци. Отплавал на 3 март 1769 година от залива Анджели, Сен Жан Батист спира последователно на Масулипатам, Янаон и Пондишери, откъдето взема допълнителен товар.

Сюрвил напуска последния град едва на 2 юни и се насочва към Филипините. На 20 август пуска котва пред островите Баши. Това име им е било дадено от Демпиър по упоителното питие, приготвяно от туземците със захарна тръстика, в която киснат с дни някакви черни зърна.

На този остров са дезертирали неколцина моряци на Демпиър; туземците им дават една жена, една нива и земеделски сечива. Този пример подбужда трима моряци от Сен Жан Батист да го последват. Но Сюрвил не е човек, който оставя екипажа си да се пръска по такъв начин. И залавя двадесет и шест души индианци, които задържа като заложници, докато му върнат бегълците.

„Между тия здраво вързани индианци — казва Крозе в описанието, което е обнародвал за това пътуване на Сюрвил — някои дръзнаха да се хвърлят в морето и за най-голяма изненада на екипажа имаха смелост и ловкост да стигнат до една пирога, която стоеше на доста голямо разстояние от кораба, за да не пострада.“

Обясняват на диваците, че са постъпили с тях по този начин само за да принудят съотечествениците им да върнат тримата дезертьори. Те отговарят със знаци, че са разбрали. Пускат ги, с изключение на шестима, заловени на сушата. Бързината, с която скачат в пирогите си, не дава основание да се предположи, че ще се върнат. И всички са много изненадани, когато ги виждат да се връщат с радостни викове. Няма никакво съмнение, че водят дезертьорите. Но те се качват на борда и поднасят, здраво вързани… три великолепни прасета!

Сюрвил намира тази подигравка отвратителна, ако се приеме, че е подигравка; и изгонва туземците така разгневен, че те скачат веднага в пирогите си и изчезват. След едно денонощие Сен Жан Батист напуска островите Баши, като отвежда тримата пленени индианци, които заместват дезертьорите.

На 7 октомври след доста дълго плаване в югоизточна посока, на 6°56′ южна ширина и на 151°30′ източна дължина от Парижкия меридиан съзират суша, която наричат Първовидената.

„Плавахме покрай нея до 13 октомври, когато открихме чудесно пристанище, напълно заслонено от всякакви ветрове и образувано от множество малки островчета. Господин де Сюрвил пусна котва тук и нарече пристанището Порт Прален; то се намира на 7°25′ южна ширина и на 151°55′ източна дължина, изчислена от Парижкия меридиан.“

Когато влизат в това пристанище, французите забелязват неколцина индианци, въоръжени с копия и с нещо като щит на гърба. Сен Жан Батист е наобиколен много скоро от пироги, препълнени с индианци, които не скъпят враждебните си проявления. Но французите успяват да ги укротят. Тридесетина измежду най-смелите се покатерват на кораба и започват да разглеждат с голямо внимание всичко, което се изпречва пред очите им. Не след много се налага дори да задържат насила другите да не се качват, тъй като голяма част от екипажа е болен и не е разумно да допускат толкова туземци на борда.

Обаче въпреки добрия прием, който им оказват, диваните не изглеждат успокоени и държането им сочи крайно недоверие. При най-малкото раздвижване на кораба скачат в пирогите си или се хвърлят направо в морето. Един от тях изглежда все пак склонен да прояви по-голямо доверие. Сюрвил му подарява някои неща. На тази любезност индианецът отговаря със съобщението, че в дъното на залива има място, отгдето могат да вземат сладка вода.

Капитанът дава заповед да въоръжат лодките и поверява командуването им на своя помощник, по име Лабе.

„Диваците като че очакваха с нетърпение лодките да се отделят от кораба — казва Фльориьо в своята книга Откритията на французите; — щом потеглиха, лодките бяха последвани от всички пироги. Една като че водеше другите — тази именно, гдето се намираше индианецът, предложил услугите си на Сюрвил. На кърмата стоеше изправен мъж със снопове трева в ръце и ги въртеше ритмично на едно равнище с главата си. По средата на същата пирога седеше младеж, който се бе подпрял на дълго копие и наблюдаваше важно. През ушите и в хрущяла на носа му бяха втъкнати китки червени цветя, а косите му бяха посипани с вар.“

Но това раздвижване събужда подозрения у французите, стигнали до някакво задънено място, гдето — според твърденията на туземците — щели да намерят сладка вода. Въпреки настойчивите подканвания на туземците Лабе не се съгласява да въведе лодките си там, защото водата е само две-три стъпки дълбока, а дъното е тинесто. Задоволява се само да свали на брега един капрал и четирима войници. Те се връщат много скоро и заявяват, че диваците имат лоши намерения. Лабе не показва, че ги е разбрал, и иска да му посочат извора със сладка вода.

Тогава туземците отвеждат лодките на три мили по-далеко, отгдето е невъзможно да се види корабът. Свалят пак капрала с няколко души; но той намира един съвсем малък извор, недостатъчен да утоли жаждата дори на отряда му. През време на неговото отсъствие туземците правят всичко възможно, за да убедят Лабе да слезе на сушата, като му посочват изобилието на кокосови орехи и други плодове и се опитват дори да завземат въжето или канджата на ветроходката.

„Повече от двеста и петдесет островитяни — се казва в доклада, — въоръжени с копия, дълги седем-осем стъпки, със саби или дървени боздугани, със стрели и камъни, някои и с щитове, се бяха събрали на плажа и наблюдаваха движенията на лодките. Когато петимата души от отряда стъпиха на борда, за да се приберат, диваците се нахвърлиха върху им, раниха един моряк с боздуган, капрала с копие, а неколцина по различни начини. Самият Лабе получи две стрели в бедрата и един камък в прасците. Откриха огън по предателите. Първият залп ги слиса толкова много, че се заковаха на място; той беше особено смъртоносен, защото те се бяха струпали само на един-два разтега от лодките и всички куршуми улучиха. Слисването им даде възможност за втори залп, който ги накара да се разбягат; но изглежда, че бягството им се дължеше главно на смъртта на главатаря им. Като го забеляза настрана от бойците да вдига ръце, да се удря в гърдите и да ги насърчава с викове, Лабе се прицели в него и го повали с един изстрел. Туземците извлякоха или изнесоха ранените си, а убитите тридесет-четиридесет души оставиха на бойното поле. Тогава войниците слязоха на сушата, прибраха някои от пръснатите оръжия, унищожиха пирогите и само една откараха на буксир.“

Сюрвил има обаче голямо желание да залови някой туземец, който би могъл да му послужи за водач и разбирайки превъзходството на европейското оръжие, би уговорил сънародниците си да не предприемат нищо против французите. И измисля за тази цел едно особено средство. По негова заповед свалят в пленената пирога двама моряци негри, на които са напудрили косата и са ги предрешили така, че да могат да заблудят туземците.

И наистина една пирога се приближава веднага към Сен Жан Батист и хората в нея, виждайки, че двама техни сънародници правят някаква размяна с чужденците, се приближават малко повече. Когато преценяват, че тя е на удобно разстояние, французите пускат две лодки да я догонят. Туземците обаче почват да бягат, а французите решават да стрелят, за да ги спрат. И действително единият туземец, убит на място, прекатурва лодката при падането си в морето, а вторият, който няма повече от четиринадесет-петнадесет години, се опитва да стигне до брега с плуване.

„Той се защищаваше много смело, като се преструваше от време на време, че се хапе, а всъщност хапеше тези, които го държаха. Вързаха му ръцете и нозете и го заведоха на кораба. Той се преструваше цял час на умрял; когато го туряха да седне, се строполяваше отново на палубата, само че внимаваше да пусне рамото си преди главата. Като му дотегна да разиграва тази комедия, отвори очи и щом видя, че екипажът се храни, поиска сухар, изяде го със сладост и направи някои много изразителни знаци. След това отново го вързаха, за да не му позволят да се хвърли в морето.“

През нощта трябва да стрелят с мускети, за да отстраняват лодките, които се приближават с намерение да издебнат моряците.

На другия ден натоварват туземеца на лодка и го откарват на едно островче, наречено по-късно Островчето на извора. Щом го свалят на сушата, забелязват, че той е успял с една остра раковина да пререже почти напълно въжетата, с които е бил вързан.

Довеждат го отново на брега по друг път; щом вижда, че искат да го върнат на кораба, младият дивак започва да се търкаля, да реве и да гълта пясък от яд.

Моряците успяват най-после да открият един по-обилен извор, както и да натоварят дърва. Едно от тия дървета като че може да се използува за боядисване, защото морската вода почервенява от него. Сваряват парчета от кората му, потапят в течността памучен плат и виждат, че и той получава яркочервен цвят.

Палмови зелки, прекрасни стриди и други черупести доставят ценна прясна храна за екипажа. На Сен Жан Батист има много болни от скорбут. Сюрвил се надява, че тази почивка ще ги възстанови; но дъждът, който вали непрекъснато цели шест дни, дотолкова влошава състоянието им, че трима умират още преди вдигането на котвата.

Пристанището е наречено Порт Прален, а големият остров, или архипелагът, към който принадлежи то — Земята на Аршакидите — поради двуличието на жителите.

„Порт Прален — каза Фльориьо — би бил едно от най-хубавите пристанища на земното кълбо, ако нямаше толкова лошо дъно. Пристанището е почти кръгло, като включим към него всички острови, които се виждат от мястото, гдето бе пуснал котва Сен Жан Батист…

Свирепостта на туземците, които населяват Порт Прален, не позволи да навлезем навътре в страната, затова можахме да разгледам само крайбрежието.

Не забелязахме разработена земя, нито при обиколките, които лодките направиха до най-вътрешния край на пристанището, нито по острова с извора, който обиколихме по всички направления.“

Такива са твърде повърхностните сведения, до които Сюрвил успява да се добере било лично, било чрез хората си. Те са щастливо допълнени от това, което съобщава заловеният туземец, по име Ловасалега, надарен с изключителна способност да учи езици.

Според него островът произвежда палмови зелки, кокосови орехи и други видове плодове с ядки, диво кафе, абанос, различни дървета със смола и замк, банани, захарна тръстика, индийски картофи, анасон и накрай едно растение, наречено бинао, което туземците използуват за хляб. Горите са пълни с ята от какаду, лори^[1], диви гълъби, косове, малко по-едри от европейските. Из блатата се срещат курлици^[2], морски чучулиги, особен вид бекаси и патици. От четириногите има само кози и полудиви свини.

„Жителите на Порт Прален — съобщава Фльориьо, според ръкописните дневници, които има под ръка — са със среден ръст, но силни и пъргави. Изглежда, че не са от един и същ произход (много ценна забележка); едните са съвсем черни, другите имат бронзов цвят. На първите косите са къдрави и много меки. Челото им е малко, очите не особено дълбоки, долната част на лицето е заострена, с рядка брада, изражението им е свирепо. Някои от жълтокожите имат гладка коса. Изобщо стрижат косата си до ушите. Други оставят само на темето си малко коса като кепе, а наоколо я бръснат с остър камък и само най-долу оставят един кръг, около един пръст широк. Косите и веждите си посипват с вар, която им предава жълтеникав цвят.“

И мъжете, и жените са съвършено голи; но трябва да се признае, че впечатлението на тази голота не е така възмутително, както ако видим един европеец без дрехи, защото лицето, ръцете и изобщо всички части на тялото у тия туземци са татуирани; някои татуировки дори доказват един твърде особен вкус. Ушите и хрущялът на носа им са пробити; от тежестта на окачените предмети хрущялът увисва понякога до горната устна.

Най-често срещаното украшение на жителите от Порт Прален е броеница от човешки зъби. От това веднага вадят заключение, че са човекоядци, макар че същата мода се среща и у племена, които не са човекоядци; но смутените отговори на Лова и полуопечената човешка глава, намерена от Бугенвил в една пирога на остров Шоазьол, не оставят никакво съмнение за съществуването на този дивашки обичай.

Сен Жан Батист напуска Порт Прален на 21 октомври, тоест след деветдневен престой. През следващите дни виждат непрекъснато високи планини. На 2 ноември Сюрвил забелязва един остров и го нарича Островът на досадите поради ветровете, които цели три дни пречат на плаването.

Този остров представя прелестна гледка. Той е добре обработен и навярно много населен, ако се съди по множеството пироги, които непрестанно обикалят около Сен Жан Батист.

Туземците мъчно се решават да се качат на кораба.

Най-после някакъв главатар се покатерва до палубата. Първата му работа е да заграби дрехите на един моряк; и много мъчно се съгласява да ги върне.

След това отива към кърмата, взема бялото знаме и иска да си го присвои. Едва успяват да го отклонят от това намерение. Накрай се покатерва до марса на задната мачта, оглежда от този висок пост целия кораб, слиза, започва да се разхожда нагоре-надолу и кани с думи и ръкомахания другарите си, останали в пирогите, да се качат при него.

Десетина души се решават. Те приличат на туземците от Порт Прален, но говорят друг език, затова не могат да се разберат с Лова-Салега. Престоят им на борда е кратък, защото един от тях взема някакво шише и го хвърля във водата, капитанът го смъмря и всички избягват веднага на пирогите си.

Видът на сушата е толкова привлекателен, а болните от скорбут имат такава нужда от прясна храна, че Сюрвил решава да изпрати една ветроходка, за да разбере какво е настроението на жителите.

Но щом спускат ветроходката във водата, пироги с бойци бързат да я наобиколят. Трябва да предотвратят неизбежното нападение с няколко изстрела, които разпръсват нападателите. През нощта към Сен Жан Батист се отправя цяла флотилия; ръководен от човечността си, Сюрвил не дочаква приближаването й, а прогонва отдалеко туземците с няколко оръдейни изстрела с картеч.

Не може да се мисли следователно за слизане на сушата и Сюрвил продължава плаването. Той открива последователно островите Три сестри, залива и островите Освобождение, последни от тази група.

Разгледаните от Сюрвил острови са Соломоновият архипелаг, открит най-напред от Мендана. Опитният мореплавател е изминал сто и четиридесет мили покрай бреговете му, изработил е карта и е оставил четиринадесет много интересни рисунки от крайбрежието.

Но ако не желае да види екипажа си оредял, Сюрвил трябва на всяка цена да стигне до някаква суша, гдето ще може да свали болните и да си набави пресни храни. Затова решава да отплава за Нова Зеландия, която никой не е посещавал след Тасман.

Той съзира бреговете й на 12 декември на 35°37′ южна ширина, а след пет дни пуска котва в залив, на който дава името Лористон. В дъното на залива се намира малко заливче, което наричат Шевалие, в чест на един от инициаторите на експедицията. Трябва да отбележим, че капитан Кук е видял тази суша още от началото на октомври и сега минава покрай залива Лористон, без да забележи френски кораб.

При спирането в заливчето Шевалие ужасна буря връхлита кораба на Сюрвил и едва не го погубва; но мореплавателското умение на капитана е така добре известно на моряците, че те не се смущават нито за миг и изпълняват заповяданите маневрирания с хладнокръвие, на което за жалост са свидетели само новозеландците.

Ветроходката, която отвежда болните на брега, не е успяла да се върне до кораба, когато бурята се разразява и я отхвърля в едно заливче, наречено Убежището. Моряците и болните са посрещнати радушно от един главатар на име Нажимуи, който ги настанява в колибата си и ги снабдява щедро с всички пресни храни, каквито намира през време на престоя им.

Една от лодките, водена на буксир от Сен Жан Батист, е отнесена от вълните. Сюрвил забелязва, че е заседнала в заливчето Убежище. Изпраща да я докарат, но моряците намират само въжето й; туземците са успели вече да я откраднат. Напразно отиват да я търсят по течението на реката — никаква следа от нея. Сюрвил не иска да остави тази кражба ненаказана и прави знак на няколко застанали край пирогите си индианци да се приближат. Един от тях побързва да го стори; веднага го залавят и отвеждат на борда. Другите избягват.

„Заловиха една пирога — казва Крозе, — изгориха другите, подпалиха колибите и се върнаха на кораба. Хирургът позна, че заловеният индианец е главатарят, който ги бе така великодушно подпомогнал по време на бурята; когато дотича, още при първия знак на Сюрвил, нещастният Нажимуи сигурно съвсем не е очаквал, че след направените услуги ще се отнесат така с него.“

Той умира на 24 март 1770 година пред остров Хуан Фернандес.

Ще отминем наблюденията на френския мореплавател за жителите и произведенията на Нова Зеландия, защото биха били повторение на направените от капитан Кук.

Убеден, че не ще може да си набави храните, от които се нуждае, след няколко дни Сюрвил вдига котва и поема курс към 27-28° южна ширина; но скорбутът прави всеки ден нови опустошения и го принуждава да стигне колкото е възможно по-бързо до бреговете на Перу. Той ги забелязва на 5 април 1770 година и след три дни пуска котва пред пояс от подводни скали при входа на Калао.

Тъй като бърза да слезе на сушата, за да помогне на болните, Сюрвил не желае да повери другиму задачата да се срещне с губернатора. За нещастие прибоят обръща лодката му и от нея успява да се спаси само един моряк. Сюрвил и всички останали се удавят.

Така мърцина загива този опитен мореплавател, без да може да даде на науката и родината си всичко, на което е бил способен. Що се отнася до Сен Жан Батист, той остава пред Лима „цели три години“ поради безкрайните забавяния от страна на испанските митници. Командуването му се поема от Лабе, който го връща в Лориан на 23 август 1773 година.

Както вече имахме случай да разкажем, Бугенвил довежда в Европа един таитянин на име Аутуру. Когато този островитянин изказва желание да се върне в родината си, френското правителство го изпраща в Ил де Франс със заповед до властите в колонията да улеснят връщането му в Таити.

Един офицер от военната флота, Марион-Дюфрен, използува веднага случая и предлага на Поавр, управител на островите Ил де Франс и Бурбон, да отведе на свои средства и на собствения си кораб младия Аутуру в Таити. Иска само да бъде придружен от държавен кораб и да му отпуснат известна сума за подготовка на експедицията.

Никола-Тома Марион-Дюфрен, роден в Сен Мало на 22 декември 1729 година, постъпва много млад във флотата. Назначен на 16 октомври 1746 за фрегатен лейтенант, той е по това време само капитан на кораб-подпалвач. Но навсякъде е показал отлична служба. Най-големи успехи обаче е имал в Индийския океан.

Мисията, която предлага да изпълни, е за него само повод за откривателско пътешествие, каквото отдавна желае да предприеме из Тихия океан. Намеренията му се одобряват от Поавр, интелигентен управител, ценител на напредъка; той дава на Дюфрен подробни инструкции какви изследвания да предприеме в южното полукълбо. По това време Кук още не е доказал, че не съществува южен материк.

Поавр желае особено много да открие северната част на тия земи, които смята за съседни на нашите колонии, като се надява да намери там по-умерен климат. Надява се също да намери дървен материал за мачти и повечето необходими провизии, които е принуден да си доставя с големи разходи от метрополията; възможно е най-сетне да има и някое сигурно пристанище, гдето корабите ще могат да се заслоняват от ураганите, които опустошават почти всяка година Ил де Франс и остров Бурбон. Кралският двор е изпратил също един капитан-лейтенант де Кергелен, да извърши изследвания из тези непознати морета. Експедицията на Марион, която ще поеме друг курс, може само да допринесе за разрешаването на задачата.

На 18 октомври 1771 година корабът Маскарен под командата на Марион и Маркиз де Кастри под командата на мичман дю Клемьор вдигат котва. Спират най-напред на остров Бурбон. Оттам вземат Аутуру, който за нещастие се е заразил в Ил де Франс от вариола, и понеже вече се е разболял, трябва незабавно да отплават, за да не заразят и жителите на остров Бурбон. Двата кораба отиват в крепостта Дофен, на мадагаскарския бряг, за да може болестта да се прояви, преди да стигнат до Кап, гдето ще трябва да попълнят запасите си.

Но младият Аутуру твърде скоро умира.

Трябва ли при тези обстоятелства да се върнат в Ил де Франс, да освободят корабите и да изоставят похода? Марион не е на това мнение. Тъй като сега може да се движи по-свободно, той решава да се прослави с някое ново откритие и предава своето въодушевление и на другарите си.

Пристига на нос Добра надежда и в няколко дни се снабдява с необходимите запаси за едно осемнадесет месечно пътешествие.

Насочват се веднага на юг, към земите, открити в 1739 година от Буве де Лозие, които трябва да търсят на изток от мадагаскарския меридиан.

От 28 декември 1771 година, когато корабите напускат Кап, до 11 януари следната година мореплаването минава без особени произшествия. В този ден по географската дължина — 20°43′ източно от парижкия меридиан — откриват, че се намират под паралела (40 — 41 градуса южна ширина) на островите, посочени в картите на Ван Кьолен с имената Дина и Марвезен, но неотбелязани на френските карти.

Множеството земни птици карат Марион да предполага, че не е далеко от островите, но той все пак напуска тези области на 9 януари, защото е убеден, че цялото му внимание трябва да бъде насочено само към откриване на южния материк.

На 11 януари се намират на 45°43′ южна ширина и при все че из тия места сега е лято, все още е много студено и непрестанно вали. След два дни при много гъста мъгла, последвана от дъжд, Марион открива една суша, която се простира от запад-югозанад към запад-северозапад, на четири-пет мили разстояние от тях. Лагът показва осемдесет разтега дълбочина с дъно от едър пясък, размесен с корали. Продължават покрай тази суша на едно протежение от шест-седем мили, докато тя остава най-после зад корабите. Тя изглежда доста висока, покрита с планини. Наричат я Есперанс (Надежда). С това подчертават надеждата на Марион да стигне до южния материк. Четири години по-късно Кук отбелязва същата суша с името Принц Едуард.

Северно от нея се простира друга суша.

„Забелязах — казва Крозе, който описва пътешествието на Марион, — докато плавахме покрай този остров, че в североизточната му част има едно малко заливче, срещу което се виждаше голяма пещера. Около нея се белееха множество едри точки, прилични отдалеко на стадо овце. Ако времето позволи, бихме могли навярно да хвърлим котва срещу това заливче. Стори ми се, че зърнах водопад в планините. Докато заобикаляхме острова, открихме три по-малки островчета, отделени от него; двете бяха в голям залив, а третото образуваше северния му нос. Островът ни се стори безводен, пуст, с около седем-осем мили окръжност, без никаква зеленина, но със здравословен и безопасен бряг. Господин Марион го нарече Островът с пещерата.“

Двете суши се намират на 45°45′ южна ширина и на 34°31′ източно от парижкия меридиан, половин градус на изток от пътя, следван от Буве. На другия ден забелязват на шест мили от брега остров Есперанс, който изглежда сега раззеленен. Планинските върхове са много високи и покрити със сняг. Мореплавателите се готвят да търсят място за пускане котва, но по време на измерване дълбочината двата кораба се сблъскват и си причиняват взаимно аварии. Поправките им траят три дни. Времето, отначало благоприятно, се разваля, излиза силен вятър. И те са принудени да продължат плаването по четиридесет и шестия паралел.

На 24 януари откриват нови земи.

„Отначало ги взехме — казва Крозе — за два острова; нарисувах ги от разстояние осем мили, но скоро решихме, че са два носа, а в далечината сякаш се съзираше суша между тях. Те се намират на 45°5′ южна ширина и на 42° източна дължина, пресметната от парижкия меридиан. Господин Марион ги нарече Студените острови.“

Макар че през нощта не са се отдалечили много, на другия ден вече не виждат островите. От Кастри дават този ден сигнал, че са забелязали суша на десет-дванадесет мили на изток-югоизток от първата. Но гъста мъгла, която трае почти дванадесет часа, непрекъснатият дъжд и силният студ, много суров за недостатъчно облечените моряци, не позволява да се приближат на повече от шест-седем мили до нея.

На следния ден виждат отново този бряг, както и друга суша, на която дават името Безводният остров, изметен днес под името Крозе. Марион успява най-после да спусне лодка и заповядва на Крозе да завладее от името на френския крал по-големия от двата острова, който се намира на 46°30′ южна ширина и на 43° дължина източно от парижкия меридиан.

„Господин Марион го нарече остров Посесион. (Днес е познат под името Марион.) Това беше шестият остров, който открихме в южните морета… Изкачих се веднага на една височина, отгдето видях сняг и много долини; земята изглеждаше безводна, със съвсем слаба зеленина… Не можах да забележа в острова нито едно дърво или дръвче… Изложен на непрестанните опустошения от бурните западни ветрове, които върлуват цяла година из тия места, островът изглеждаше необитаван. Намерих само тюлени, пингвини, кански буревестници, гмурци и всички видове водни птици, които мореплавателите срещат в открито море, след като отминат нос Добра надежда. Невидели никога човек, тези птици не се плашеха и се оставяха да ги ловя с ръка. Женските мътеха съвсем спокойно; други хранеха малките си; тюлените продължаваха да подскачат и да си играят в наше присъствие, без да се плашат.“

Марион продължава да плава по 46 и 47 градуса южна ширина при такава гъста мъгла, че двата кораба трябва постоянно да стрелят с оръдията, за да не се загубят, а хората не могат да се видят от единия до другия край на палубата.

На 2 февруари двата кораба се намират на 47°44′ източна дължина, тоест на 1°18′ от земите, открити на 13 същия месец от кралските транспортни кораби Ла Фортюн и Ле Гро Вантр под командуването на де Кергелеи и де Сент-Алуарн. Няма съмнение, че ако не е било произшествието, станало с Кастри, Марион би ги срещнал.

След като стига до 90° източно от парижкия меридиан, Марион променя курса си се насочва към Земята вай Диймен. Това плаване минава без произшествие и двата кораба пускат котва в залива Фридрих-Хенрих.

Веднага спускат лодки, за да изпратят един силен отряд към сушата, гдето забелязват тридесетина туземци; островът изглежда доста населен, ако се съди по множеството пушеци, които се виждат.

„Туземците — казва Крозе — се приближиха с готовност; събраха дърва и ги струпаха като клада. След това поднесоха на новодошлите запалени сухи клони и ги поканиха да подпалят кладата. Като не знаеха какво означава тази церемония, моряците запалиха кладата. Диваците не проявиха никаква изненада; останаха при нас, без да проявяват нито приятелско, нито враждебно настроение; дошли бяха с жените и децата си. И мъжете, и жените имаха среден ръст, бяха съвършено голи, чернокожи, с къси къдрави коси; някои жени носеха децата си на гръб, завързани с въжета от лико. Всички мъже бяха въоръжени със заострени тояги и с камъни, които изглеждаха остри като секири.

Опитахме се да ги спечелим с дребни подаръци; те отхвърляха презрително всичко поднесено, дори железните предмети, огледалата, кърпите и парчетата плат. Посочихме им кокошките и патиците, които бяхме донесли от кораба, за да покажем, че искаме да купим такива птици.

Те грабнаха птиците, които явно им бяха неизвестни, и гневно ги захвърлиха.“

От един час вече се опитват да спечелят разположението на тия туземци, когато пристигат Марион и де Клемъор. И на тях поднасят запалена главня, и те подпалват една клада, убедени, че това е някаква миролюбива церемония. Но са се измамили: туземците веднага се оттеглят и почват да хвърлят камъни, които нараняват двамата капитани. Французите отвръщат с няколко изстрела и се прибират в лодките.

При нов опит за дебаркиране, на който диваците се противопоставят много храбро, се налага да отговорят на нападението им със стрелба, която ранява неколцина и убива един от тях. Моряците слизат веднага и се втурват подир туземците, които не се опитват вече да оказват съпротива.

След това изпращат два отряда да търсят сладка вода и дървета, годни за поправяне мачтите на Кастри. Шест дни минават в тези безплодни търсения. Но те не остават без полза за науката, защото донасят множество интересни наблюдения.

„От огромните купища черупки, които намирахме на различни места — казва Крозе, — заключихме, че обикновената храна на диваците се състои от миди, морски гребени и други черупести от същия вид.“

Не е ли странно да се срещнат в Нова Зеландия кулинарни вкусове, напомнящи скандинавското крайбрежие и посочени от нас по Панамския провлак? Не е ли човек навсякъде еднакъв и едни и същи нужди не налагат ли едни и същи постъпки?

Като вижда, че е безполезно да губят повече време в търсене на вода и дървета, за да поправят мачтите на Кастри и да запушат пробивите на Маскарен, който се пълни с вода, Марион се насочва на 10 март за Нова Зеландия, гдето пристига след петнадесет дни.

Открита в 1642 година от Тасман, посетена през 1772 година от Кук, тази земя е вече доста добре известна.

Двата кораба акостират близо до връх Егмонт; но брегът на това място е така стръмен, че Марион излиза отново в открито море и едва на 31 март се връща да огледа сушата, на 36°30′ южна ширина. Продължава да плава покрай брега въпреки насрещните ветрове, като стига на север до Островите на тримата крале. И тук е невъзможно да акостира. Трябва да се върне следователно към по-голямата суша; пускат котва пред нос Мария ван Диймен, най-северната точка на Нова Зеландия. Скоро забелязват, че мястото за пускане котва е лошо, и след няколко опита Марион спира на 11 май в залива на островите Кук.

На един от островите, гдето намират дърва и вода, разполагат палатки и настаняват болните под охраната на силен отряд. Туземците отиват веднага на кораба, някои дори остават да нощуват там и скоро започва размяна в голям мащаб, улеснена от един речник на таитянски език.

„Забелязах с учудване — казва Крозе, — че диваците, които дойдоха още в първите дни на кораба, са от три типа; едните, навярно истинските туземци, бяха бели, с леко жълтеникав оттенък; те са най-високи от всички, обикновено пет фута и девет-десет пръста, с гладки черни коси; вторият тип са по-тъмнокожи, малко по-ниски, с леко къдрави коси; и най-после — истинските негри, с къдрави коси, най-ниски от всички, но, общо взето, по-широкоплещести. Първите два типа имат съвсем редки бради, а негрите са много космати.“

Интересни наблюдения, чиято точност ще бъде потвърдена по-късно.

Излишно е да се спираме на нравите на новозеландците, на укрепените им селища, които Марион описва подробно, на оръжието, облеклото и храната им; тези подробности са вече известни на читателите.

Французите имат три лагера на сушата; за болните — на остров Матуаро, втори на по-просторната суша, който служи за склад и съобщителен пункт с третия — работилницата на дърводелците, устроена две мили по-далеко в гората. Подмамени от любезността на диваците, екипажите правят дълги разходки из вътрешността и са навсякъде сърдечно посрещани. Накрай се установява такова доверие, че въпреки възраженията на Крозе, Марион заповядва да обезоръжат ветроходките и лодките, които отиват към сушата.

Непростимо неблагоразумие в една страна, наречена от Тасман „Залив на убийците“, първото място, гдето той е слязъл, а Кук е открил човекоядци и едва не е бил убит!

На 8 юни Марион слиза на сушата, гдето туземците го посрещат още по-приятелски, прогласяват го за велик главатар на страната, слагат в косата му четири бели пера — знак на владетелска власт. След четири дни Марион слиза отново на сушата с двама млади офицери, де Водрикур и Ле У, един доброволец, оръжейния майстор и неколцина моряци, общо седемнадесет души.

Вечерна никой не се връща на кораба. Но екипажът не се разтревожва, защото познава гостоприемството на диваците. Предполагат, че Марион е останал да пренощува на сушата, за да може по-лесно да посети на следния ден работилницата.

На 13 юни Кастри изпраща ветроходка да донесе вода и дърва за всекидневните нужди. В девет часа съзират, че някой плува към корабите. Пращат веднага лодка да го прибере. Това е един от моряците на ветроходката, единственият останал жив от цялата група. Ранен е с копие на две места в ребрата и е бил жестоко бит.

Според разказа му диваците се държали отначало приятелски както винаги. Пренесли дори на раменете си до сушата моряците, които се страхували, че може да се измокрят. Но когато всички се пръснали да събират дърва, туземците пристигнали въоръжени с копия, с боздугани и криваци и срещу всеки моряк се нахвърлил и по седем-осем души. Той бил нападнат само от двама, които го ранили на две места с копие, и тъй като за щастие не бил далеко от морето, успял да избяга до брега, гдето се скрил в храстите.

Оттам присъствувал на избиването на другарите му. Диваците ги съблекли и ограбили, след това разпрали коремите им и когато започнали да ги режат на късове, той се измъкнал безшумно от скривалището си и се хвърлил в морето с надежда да доплува до кораба.

Дали шестнадесетте души от лодката на Марион са имали същата участ? Много е вероятно. Във всеки случай налага се незабавно да се спасят трите лагера на острова.

Дю Клемьор поема веднага командуването и благодарение на неговото усърдие катастрофата не става по-голяма.

Ветроходката на Маскарен е въоръжена и изпратена да търси лодката на Марион и ветроходката му със заповед да предупреди и трите лагера и да побърза на помощ на най-отдалечения — работилницата, гдето се изработват мачти и рей. Още на крайбрежието, близо до селото Такури, намират лодката и ветроходката, заобиколени от диваци, които са ги ограбили, след като са изклали моряците.

Без да спира за прибиране на лодките, офицерът заповядва да гребат без почивка, за да стигнат, навреме до работилницата. За щастие лагерът още не е нападнат от туземците. Веднага прекратяват работата, прибират сечивата и оръжията, напълват пушките, а това, което не могат да отнесат, струпват под съборената барака и го подпалват.

След това започват да се оттеглят, заобиколени от тълпи диваци, които повтарят зловещите думи: „Такури мате Марион!“ (Такури уби Марион!) Така изминават две мили без никакъв опит за нападение срещу шестнадесетте души, от които се състои отрядът.

Когато са вече до ветроходката, диваците се приближават. Крозе натоварва най-напред моряците, които носят товари, после начертава на земята една линия и обяснява, че който се опита да я премине, ще бъде убит на място. След това заповядва на диваците да седнат. И тези хиляда души, които се подчиняват без съпротива, въпреки явното си желание да се нахвърлят на плячката, която им убягва, са наистина внушителна гледка!

Крозе се качва последен във ветроходката. Но щом стъпва на нея, се раздава боен вик и отвред полетяват къси копия и камъни. Заплахите са последвани веднага от враждебни действия; диваците дори навлизат във водата, за да се прицелват по-добре. Тогава Крозе се вижда принуден да накара тия нещастници да почувствуват превъзходството на оръжията му и заповядва да се открие огън по тях. Като виждат другарите си убити или ранени, без да ги е докоснал човек, новозеландците се слисват. Крозе би могъл да ги избие до един, но дава заповед да прекратят стрелбата.

Без произшествие прибират и болните, а вторият лагер, засилен и винаги нащрек, изобщо не е бил обезпокояван.

На другия ден туземците, които имат доста голямо селище на остров Матуаро, се опитват да попречат на моряците да си вземат вода и дърва. Моряците тръгват срещу тях е щикове на пушките и ги прогонват до самото им селище, гдето диваците се затварят. Чуват се гласовете на главатарите, които ги подстрекават да се бият. Щом стигат на разстояние един пистолетен изстрел пред вратите на селото, моряците откриват огън, така добре насочен, че първите жертви са именно главатарите. Туземците веднага се разбягват. Убиват петдесетина от тях, натикват останалите в морето, а селото изгарят.

Не може и да се помисли вече за докарване на плажа прекрасните кедрови мачти, отсечени с толкова труд. Трябва да поправят старите мачти със закарания на корабите дървен материал. Що се отнася до запасяването със седемстотин бурета вода и седемдесет вързопа дърва за горене, необходими за по-нататъшното плаване, ще трябва почти цял месец, за да ги пренесат с единствената останала ветроходка.

Но все още не знаят каква е участта на капитан Марион и придружаващите го офицери и моряци. Затова един добре въоръжен отряд отива в селото на Такури.

То е изоставено. Намират само няколко старци, седнали пред вратите на колибите, защото не са могли да последват бегълците. Опитват се да ги заловят. Един от тях, без да му мигне окото, удря войника с късото копие, което държи в ръка. Убиват го, а другите оставят на спокойствие в селото. Претърсват внимателно всички къщи. В кухнята на Такури намират човешки череп, сварен не много отдавна; по него се вижда все още малко месо със следи от зъбите на човекоядците. Виждат и къс човешко бедро, набоден на дървен щик и три четвърти изяден.

В друга къща намират една риза; познават, че е на нещастния Марион. Яката й съвсем окървавена, отстрана се виждат още три-четири кървави дупки. На разни места намират дрехите и пистолетите на младия де Водрикур, който придружавал своя капитан, оръжието от лодката и цели купища изпокъсани дрехи на нещастните моряци.

За жалост не е възможно вече никакво съмнение. Съставят протокол за смъртта на жертвите, а дю Клемьор търси из книжата на Марион да намери какви са били плановете му за по-нататъшното пътуване. Но намира само инструкциите от управителя на Ил де Франс.

Тогава свикват всички офицери и предвид разнебитеността на корабите вземат решение да изоставят търсенето на нови земи, да отидат до островите Амстердам и Ротердам, след това на Марианските и Филипинските острови, гдето биха могли да се освободят от товара си, преди да се върнат в Ил де Франс.

На 14 юли напускат Залива на предателите — както го назовава Крозе — и вземат курс към островите Амстердам и Ротердам, а на 6 август минават северно от тях. Мореплаването е облагоприятствувано от великолепно време, едно много щастливо обстоятелство, защото скорбутът е направил такива поражения сред моряците, че твърде малко от тях са годни за работа.

Най-после на 20 септември откриват остров Гуахам, най-големия от Марианския архипелаг, гдето успяват да пуснат котва едва след седем дни.

Докладът, обнародван от Крозе, съдържа много точни и подробни данни за този остров, за произведенията и жителите му. Ще вземем от тях само следната кратка и ясна фраза:

„Остров Гуахам — казва той — ни се стори земен рай; въздухът е отличен, водата много добра, зеленчуците и плодовете превъзходни, стадата от волове, кози и свине — многобройни, всякакви видове птици — в невероятно количество.“

Между произведенията Крозе споменава „римата“, чийто плод се яде, щом наедрее окончателно, но още докато е зелен.

„В този именно вид — казва той — островитяните го берат и ядат. Обелват грапавата му кора и го режат на филии като хляб. Когато искат да го запазят, го нарязват на кръгли филии като тънък сухар и го сушат на слънце или в пещ. Този естествен сухар запазва в продължение на няколко години качеството си на хляб много по-дълго от най-добрите корабни сухари.“

От пристанището Агана Крозе стига до Филипините, гдето пуска котва в Кавила, в залива Манила. Тук Кастри и Маскарен се разделят и се прибират поотделно в Ил де Франс.

Няколко години по-рано един доблестен офицер от военната флота, кавалерът Жак-Реймон де Жирон де Грение, който принадлежи към плеядата достойни мореплаватели — Газел, Борда, Фльориъо, дю Мец де Гоемпи, Шабер, Вердьон де ла Крен, — допринесли толкова много за напредъка на мореплаването и географията, е използувал свободното си време при един престой в Ил де Франс, за да проучи съседните морета. Той извършва много успешно плаване с корветата Л’ьор дю берже, поправя на картата местоположението на подводните скали Сен Брандон, плитчината Сайа-де-Мала, оглежда подробно в Сешелския архипелаг островите Сен Мишел, Рокпир и Агалега, поправя картите на островите Аду и Диего-Гарсиа. Като се базира на връзката между морските течения и мусоните, която е проучвал специално, той предлага един постоянен и съкратен път за отиване от Ил де Франс до Индия. Така се спестяват осемстотин мили път; въпросът заслужава да се проучи сериозно.

Като вижда, че предложението на Грение е добре прието от Морската академия, министърът на марината решава да повери проучването му на някой флотски офицер, свикнал с този вид занимание.

Изборът пада на Ив-Жозеф де Кергелен. При двете плавания през 1767 и 1768 година за насърчаване и защита лова на моруни покрай бреговете на Исландия този мореплавател е начертал карти на много пристанища и заливи, извършил е много астрономически наблюдения, поправил е картата на Исландия и е събрал за тази малко известна страна множество точни и интересни данни. Така например на него дължим първите достоверни подробности за гейзерите — горещите извори, които бликат понякога на огромна височина, — както и любопитни сведения за съществуването на вкаменени дървета, които доказват, че в по-раншна геологическа епоха Исландия, днес съвършено лишена от дървета, е притежавала огромни гори.

В същото време Кергелен обнародва и съвсем нови данни за нравите и обичаите на жителите й.

„Жените — казва той — носят рокли, камизоли и престилки от плат, наричан валмел, който се работи в самата Исландия; върху камизолата обличат много широка рокля, като йезуитско расо, но по-къса от полата, която се вижда малко. Роклята може да бъде в различни цветове, но обикновено е черна. Наричат я хемпе. Украсена е с кадифена панделка или друга гарнитура… Косата им е прибрана във форма на пирамида или две-три стъпки висок захарен конус. Носят големи забрадки от грубо платно, корави и покрити с друга, по-тънка кърпа, образуваща формата, която споменах…“

Този офицер е събрал най-после и много важни данни за Дания, за лапонците и самоедите, за Феройския, Оркадски и Шетландски архипелази, които подробно е изследвал.

Натоварен да проучи предложения от Грение път, Кергелен иска от министъра разрешение да използува своя екипиран кораб, за да изследва южните земи, открити през 1739 година от Буве де Лозие.

Абат Тере, току-що заместил херцог де Прален, му поверява командуването на кораба Ле Берие, който заминава от Лориан с храни за четиринадесет месеца, с триста души екипаж и с бойни припаси, предназначени за Ил де Франс. Абат Рошон ще придружава Кергелен за астрономически наблюдения.

Щом пристига на 20 август 1771 година в Ил де Франс, Кергелен сменя Ле Берие с транспортния кораб Ла Фортюн, към който се присъединява по-малкият транспортен кораб Гро Вантр с шестнадесет оръдия и сто души екипаж под командата на господин де Сент Алуврн.

Щом двата кораба се приготвят, Кергелен взема курс към север, за да разгледа архипелага Махе. При една ужасна буря лагът на Ла Фортюн започва да отбелязва все по-малка дълбочина — тридесет, деветнадесет, седемнадесет, четиринадесет разтега. В този момент пускат котва, която се задържа до края на бурята.

„Най-после разсъмването ни успокои — казва Кергелен. — Не видяхме нито суша, нито скали. Гро Вантр беше на три мили откъм подветрената страна. Там не можеха да си представят, че съм пуснал котва, защото гръмотевиците и светкавиците не бяха позволили да забележат или да чуят сигналите ми… Безпримерно е наистина един кораб да пусне котва нощно време в открито море, на неизвестна плитчина. Вдигнах котва и се понесох на дрейф, като продължавахме да измерваме дълбочината. Дълго време измервах четиринадесет, после двадесет, двадесет и пет, двадесет и осем разтега. И изведнъж изгубих дъното, което доказваше, че то е било планински връх.

Тази непозната досега плитчина, която нарекох Плитчина на щастието, е разположена от северозапад към югоизток; намира се на 7°16′ южна ширина и 55°50′ източна дължина.“

След това Ла Фортюн и Ле Гро Вантр стигат до пет градуса южна ширина, както препоръчва де Грение. Двамата капитани установяват, че през този сезон духат непрекъснато източни ветрове, стигат след това до Малдивските острови и плават покрай Цейлон от нос Уелс до залива Тринкмале. На връщане мусонът се е променил. Тук духат наистина главно западни и югозападни ветрове, както е съобщил Грение. Предложеният от него път има следователно безспорни предимства. Опитът доказва това така добре, че оттогава и до днес не се използува вече друг.

След като се връща на 8 декември в Ил де Франс, Кергелен ускорява приготовленията си и успява да отплава отново на 12 януари 1772 година. Сега взема курс право към юг, защото — ако се допусне, че ще открие някаква суша в тази посока — най-полезна от нашата колония би била естествено най-близката до нея.

Още на 1 февруари множество птичи ята като че сочат близка суша. Снегът е последван от градушка. Трябва да се справят едновременно с лошо време силен вятър и бурно море. На 12 забелязват първата суша.

На другия ден забелязват втора, а наскоро след нея един голям и много висок нос. Следния ден в седем часа сутринта, след като слънцето разпръсва облаците, съзират съвършено ясно една брегова линия, която се простира на 25 мили дължина. По това време се намират на 49°46′ южна ширина и 61°16′ източна дължина.

За нещастие бурите следват непрекъснато и двата кораба едва се спасяват от изхвърляне на брега. Що се отнася до Кергелен, теченията го отнасят на север наскоро след като е пуснал лодка, която трябва да направи опит да акостира.

„Като се видях така отдалечен от сушата — казва Кергелен в доклада си, — прецених какво решение трябва да взема, съобразих, че състоянието на мачтите не ми позволява да вдигна платно, за да се отделя от брега, и понеже нямам ветроходка, която да носи котвите, ще се изложа на голяма опасност край брега, а е почти невъзможно да намеря в мъглата Ле Гро Вантр, с който бяхме разделени от няколко дни, още повече като се има предвид, че ветровете бяха все променливи и бяхме претърпели буря… Тези разсъждения, както и фактът, че Ле Гро Вантр е превъзходен плавателен съд и има храна за седем месеца, ме накараха да се насоча към Ил де Франс, гдето пристигнах на 16 март.“

За щастие с Ле Гро Вантр не се е случило нищо лошо. Лодката му е успяла да се върне. Господин де Боагеаньок слиза на сушата, обявява я за завладяна с всички изискани в случая формалности и оставя един документ в бутилка, намерена в 1776 година от капитан Кук.

Кергелен се връща във Франция; но успехът на експедицията му е създал многобройни врагове. Нападките им се засилват, когато на 1 януари 1772 година кралят го произвежда капитан-лейтенант и кавалер на ордена Свети Людовик. Разпространяват се най-клеветнически слухове. Стигат дори дотам да го обвиняват, че е потопил своя кораб-спътник Ле Гро Вантр, за да се възползува сам от откритията, които е извършил заедно с де Сент Алуарн.

Тия крясъци обаче не повлияват на министерството, което решава да повери на Кергелен командуването на нова експедиция. Корабът Ле Ролан и фрегатата Л’Оазо (втората под заповедите на господин де Со де Ронре) заминават от Брест на 26 март 1772 година.

В Кап Кергелеи е принуден да остане цели четиринадесет дни. Целият екипаж се е разболял от злокачествена треска, която трябва да се отдаде на влагата в новия кораб.

„Това изглежда напълно обосновано — се казва в доклада, — защото всички сухи варива, като грах, боб, фасул и леща, се развалиха в трюмовете заедно с ориза и част от сухарите; зеленчуците образуваха в трюма вонящ тор, отгдето изпълзяваха безброй бели червеи…“

На 11 юли Ле Ролан напуска Кап; но почти веднага го връхлита ужасна буря, която отнася два марсела, предната мачта, малкия кливер и мачтата на кърмата. Най-после стигат в Ил де Франс с как да е сглобени мачти.

Господа де Рош и Поавр, допринесли толкова много за успеха на първата експедиция, са сменени с де Терне и интенданта Майар. И двамата сякаш са си поставили за цел да пречат по всички въобразими начини за изпълнение на заповедите, които е получил Кергелен. Така например те не му помагат ни най-малко в снабдяването с прясна храна, от която екипажът има такава наложителна нужда, нито намират възможност да заменят мачтите, счупени от бурята; освен това на мястото на тридесет и четиримата моряци, които се е наложило да постъпят в болницата, те му дават най-недисциплинирани и постоянно наказвани войници, от които искат да се отърват. Една експедиция за южното полукълбо, подготвена при такива условия, може само да пропадне. Точно така и става!

На 5 януари Кергелен вижда отново земите, които е открил при първото си пътуване, и до 16 проучва някои от тях — островите Кроа, Реюнион и Ролан, които имат според неговата карта повече от осемдесет мили брегова линия. Температурата е извънредно сурова: гъсти мъгли, сняг, градушка, непрестанни ветрове. На 21 двата кораба могат да пътуват заедно само с оръдейни изстрели. Студът този ден е толкова силен, че няколко моряка падат в безсъзнание на палубата.

„Офицерите — казва Кергелен — заявяват, че обикновената дажба сухар не е достатъчна и ако не бъде увеличена, екипажът не ще може да противостои на студа и мъглите. Увеличавам дажбата с четири унции дневно.“

На 8 януари 1774 година Ле Ролан се среща с фрегатата на остров Реюнион, Влизат във връзка и де Ронре заявява, че зад Френския нос намерил място за пускане котва (или може би залив), на 6 януари изпратил лодка да измери дълбочината и когато слезли на сушата, за да забият френското знаме, моряците му убили пингвини и един гривест тюлен.

И този път пълното изтощение на екипажите, лошото качество на храните и разнебитеността на корабите попречват на Кергелен да направи основно проучване на този пустинен архипелаг. Той е принуден да се върне. Но вместо да отиде в Ил де Франс, слиза на брега на залива Антонжил, в Мадагаскар. Там намира в изобилие китри, лимони, ананаси, тучница и други противоскорбутни растения, както и прясно месо.

Един авантюрист с доста странно житие, именуван Беньовски, е създал тук френско заселище. Но няма нищичко. Кергелен го снабдява с походни столове, тухли за пещи, железни сечива, ризи, одеяла и на края заповядва на дърводелците си да построят склад за храни.

Тридесет и пет души от екипажа на Ле Ролан са умрели, откакто корабът е напуснал южните земи. Ако Кергелен бе останал още осем дни из тия места, сигурно би загубил стотина души!

Когато се връща във Франция, Кергелен е посрещнат само с омраза и клевети след всички така храбро понесени изпитания. Страстите са толкова разпалени, че един от офицерите му не се стеснява да обнародва спомени, в които всички факти са представени в най-неблагоприятна светлина и цялата отговорност се стоварва върху Кергелен. Не искаме да кажем, че той не е имал никаква вина, но смятаме за крайно несправедлива присъдата на военния съд, с която го разжалват и затварят в крепостта Сомюр. Тази присъда е била призната, както изглежда, за прекалена, правителството намира, че тя е проява по-скоро на ненавист, отколкото на правосъдие, и след няколко месеца Кергелен е освободен. Най-голямото обвинение срещу него е, че изоставил в Тихия океан една ветроходна заедно с екипажа й, който е бил спасен само поради неочакваното и случайно връщане на Ла Фортюн. Трябва да предположим, че този факт е бил необикновено изопачен, защото съществува писмо от изоставения офицер де Розили, по-късно вицеадмирал, с което той изказва желание да служи отново под заповедите на Кергелен.

Описанието на двете пътувания е извлечено от оправданието, което Кергелен обнародва, докато е бил в затвора; то е било конфискувано от правителството и поради това е библиографска рядкост.

Трябва да пристъпим сега към описване на експедиции, които — макар и ненаправили никакви открития — са имали все пак важно значение в смисъл, че са допринесли за поправки в картите, за напредъка на мореплаването и географията и, главно, че са разрешили един отдавнашен въпрос: определяне географските дължини в морето.

За да се определи местоположението на дадена местност, трябва да се определи географската й ширина, тоест разстоянието й северно или южно от екватора, и географската й дължина, с други думи, отдалечеността й източно или западно от някой известен меридиан.

По това време за измерване положението на даден кораб разполагат само с лота, който определя разстоянието, изминато за половин минута; съответно изчисляват каква скорост има корабът за един час; спуснатият в морето лот съвсем не е неподвижен и поради това показаната скорост не е винаги еднаква. Така че това са два твърде важни източника за грешки.

Що се отнася до посоката на плаването, то тя се определя от компаса. А всеизвестно е, че компасите дават отклонения и корабът не следва винаги пътя, посочван от тях; при това не е никак лесно да се определи и размерът на отклонението.

Щом тези неудобства са известни, трябва да се намери начин да се отстранят.

С октанта на Хадли успяват понякога да определят географската ширина с точност почти до една минута, тоест до една трета от милята. Но при изчисляване на географската дължина не може да се постигне дори такава приблизителна точност.

Това би било лесно, ако различните отклонения на магнитната стрелка биха могли да се определят с прости и неизменни закони. Но на какво да се опрат? Добре известно е, че в Индийския океан, между островите Бурбон, Мадагаскар и Родриго, четири градуса разлика в отклонението на стрелката отговарят на около пет градуса разлика в географската дължина; но известно е също така, че отклонението на магнитната стрелка из същите области се променя по неизучени причини.

„Едно отклонение от дванадесет градуса сочеше преди двадесет години — казва Вердьо де ла Крен в 1778 година — географска дължина 61° западно от Париж при дадена ширина; много е възможно от двадесет години насам отклонението да се е променило с два градуса, а това ще се равнява почти на петдесет морски мили грешка при определяне географската дължина, която биха се опитали да уточнят чрез това отклонение.“

Ако се знае бордовият час, тоест точният час, който трябва да се изчисли по меридиана на кораба в самия момент на дадено наблюдение, и ако в същия миг се знае часът в пристанището, отгдето са отплавали, или часът при някой известен меридиан, разликата в часовете ще даде очевидно разликата в меридианите, пресметната по 15 градуса на час, или един градус за четири минути време. Въпросът за географската дължина може следователно да се сведе до определянето за даден момент на часа по кой да е известен меридиан.

За тази цел трябва да имате един ръчен или друг часовник със съвършен изохронизъм, въпреки състоянието на морето и разликите в температурата.

В този смисъл са направени много проучвания. Бесон в XVI век, Хюйгенс в XVII, след това Сюли, Харисън, Дютертр, Галуд, Рива, де Роа и Фердинан Берту са се опитвали и продължават да търсят разрешение на тази задача.

Освен това френското и английско правителства, проникнати от съзнанието за услугите, които може да направи един съвършен инструмент, обещават високи награди, а академията на науките обявява тържествено конкурс. През 1765 година ле Роа представя за този конкурс два часовника, а Берту като кралски доставчик е принуден да се въздържи. Часовниците на ле Роа излизат победители при опитите на сушата. Остава да се види дали ще се държат така добре и в морето.

Маркиз де Куртанво поръчва да изработят с негови средства леката фрегата Л’Орор, която ще служи за тази цел. Но самият ле Роа намира, че една обиколка по море със спиране в Кале Дюнкерк, Ротердам, Амстердам и Булон, траяла от 25 май до 29 август, е много кратко изпитание, и иска второ. Този път натоварват часовниците му на фрегатата Л’Анжуе, която заминава от Хавр, опира в Сен Питър, близо до Ню Фаундленд, в Сале в Африка, в Кадис и се връща в Брест след пътешествие от четири месеца и половина. Опитът е сериозен, при различни географски ширини и различно състояние на морето. Ако часовникът не се е повредил, заслужава награда. И ле Роа действително я получава.

Междувременно академията знае, че и други специалисти се занимават със същите проучвания, но по различни причини не са могли да участвуват в конкурса. Затова обявява награда за същото постижение през 1771 година и я удвоява през 1773.

Ф. Берту предполага, че е постигнал съвършенство; но часовникът му трябва да получи признание при продължително морско пътешествие.

През последните месеци на 1768 година в Рошфор въоръжават с 18 оръдия фрегатата Изис и поверяват командуването й на д’Евьо де Фльориьо, известен по-късно под името Кларе де Фльориьо. Макар че няма още тридесет години, мичман Фльориьо е вече известен учен. Имахме случай да споменем името му и неведнъж ще го срещнем отново. Засега, увлечен в механиката, Фльориьо помага на Берту в трудовете му; и за да не падне сянка върху безкористието му, той поканва няколко души офицери да наблюдават движението на часовника, който му е поверен.

Отплавала през ноември 1768 година, фрегатата Изис спира последователно в Кадис, на Канарските острови, в Гореа, островите на Зеления нос, Мартиника, Сан Доминго, Ню Фаундленд, в Канарските острови, в Кадис и на 31 октомври 1769 година се връща на остров Екс.

Пренесени в сравнително студени, в топли и умерени климати, часовниците са изпитали всички превратности на температурата, а в същото време са били изложени на морски вълнения през най-тежкото годишно време.

След този изпит, от който излиза с чест, Берту получава грамота и пенсия като инспектор на флотските часовници.

Но това пътешествие е имало и други последици, които ни засягат по-отблизо. Фльориьо прави редица астрономически наблюдения и хидрографски записвания, които му позволяват да прецени вещо и да осъди съществуващите по това време морски карти.

„Дълго време се въздържах — казва той в описанието на своето пътешествие — да направя подробна критика на картите на института; исках да се огранича с посочване на новите данни, според които трябва да бъдат поправени; но грешките са толкова многобройни и опасни, че бих се сметнал виновен пред моряците, ако не им ги изброя подробно…“

Малко по-нататък той критикува основателно картите на един географ, който се е ползувал известно време с голям престиж.

„Нямам намерение — казва той — да посоча тук всички грешки, които съм забелязал в картите на господин Белен. Изброяването им би било без край. За да докажа необходимостта от труда, с който съм се заел, ще се задоволя само да посоча грешките, заслужаващи особено внимание, било ако човек поиска да сравни положението на известни места според неговите карти с положението, което би трябвало да имат, ако господин Белен бе пожелал да си послужи с астрономическите наблюдения, обнародвани в различни времена, било ако сравним други положения с тези, които сме определили чрез собствените си наблюдения.“

Накрай, като посочва дълъг списък грешки в местоположението на най-посещавани населени места по европейското, африканското и американското крайбрежие, той заключава със следните съвсем правилни разсъждения:

„Като хвърли поглед върху списъка на различните грешки, които току-що посочих в картите на господин Белен, човек се чувствува склонен да направи едно тъжно заключение, на което е необходимо да се спрем: ако картите, включващи най-добре известната част на земното кълбо, за която има най-много наблюдения, са все още така неточни, каква точност можем да очакваме от картите, представящи по-малко посещавани крайбрежия и острови, рисувани и поправяни по смътни изчисления и несигурни предположения?“

До това време часовниците са били преглеждани поотделно и от различни чиновници. Сега ще трябва да ги подложат на едновременна и еднаква проверка, за да се види кои ще излязат победители. За тази цел съоръжават в Брест фрегатата Ла Флори, поверяват командуването й на един от най-видните офицери, Вердьон де ла Крей, който ще стане през 1786 година началник на ескадра. Кадис, Мадейра, Салвазеш, Тенериф, Гореа, Мартиника, Гваделупа, Доминика и повечето острови от Малките Антили, Сент Питър, Ню Фаундленд, Исландия, която нашите изследователи доста трудно намират, островите Ферое, оттам в Дания и Дюнкерк — такива са етапите на това пътуване. Описанието, оставено от Вердьон де ла Крен, изобилствува (като описанието на Фльориьо) с най-разновидни поправки. Виждаме колко грижливо и редовно са вършени измерванията на дълбочините, е каква точност са отбелязвани бреговете. Но това, което е особено интересно тук и липсва в книгата на Фльориьо, са описанията на страните, критичните разсъждения за нравите и обичаите на различните народи.

Между най-интересните сведения, пръснати в тези два големи тома инкварто, трябва да посочим тези за Канарските острови и някогашните им жители — серерите и йолофите, — за Исландия, за състоянието на Дания, все още актуалните разсъждения на Вердьон за меридиана на остров Ферое.

„Най-западният меридиан на този остров — казва той — е бил избран от Птоломей за първи меридиан… За него е било сигурно много лесно да избере за първи меридиан александрийския; но този велик мъж е разбрал, че подобен избор не би оказал никаква реална чест на родината му; Рим и други градове биха се стремили също може би към тази въображаема чест; и всеки географ, всеки пътеписец би избирал произволно своя пръв меридиан, а това би могло само да обърка или най-малко да затрудни читателя…“

Виждаме, че Вердьон разглежда отвисоко въпроса за първия меридиан, както постъпват днес всички истински безпристрастни умове. Това е още едно основание да ни бъде симпатичен.

Да завършим, като кажем заедно с този автор: „Часовниците излязоха с чест от тази проверка; те понесоха студ и горещина, неподвижност и сътресение, както от самия кораб, когато заседна в Антигоа, така и при оръдейните изстрели; с една дума, оправдаха надеждите, които им се възлагаха, заслужават доверието на мореплавателите и са много полезни при определяне географските дължини в морето.“

Задачата е решена.