Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (5)

II

Уолис и Картрет. — Подготовка на експедицията. — Тежко плаване през Магелановия проток. — Раздяла между Дофин и Суалоу. — Остров Уайтсънди. — Остров Кралица Шарлота. — Къмбърландските острови, остров Хенри и пр. — Таити. — Островите Хоу, Боскафен и Кепел. — Остров Уолис. — Батавия. — Кап. — Лондон. — Картрет открива островите Питкерн, Оснабрук и Глостър. — Архипелагът Санта Крус. — Соломоновите острови. — Каналът Сен Джордж и Нова Ирландия. — Портландските и Адмиралтейските острови. — Макасар и Батавия. — Среща с Бугенвил в Атлантическия океан.

Починът следователно е даден и Англия навлиза в ерата на големите научни експедиции, които ще бъдат така ползотворни и ще издигнат така високо името на нейната флота. Каква блестяща школа са тия околосветски плавания, при които екипажите, офицери и моряци, са непрестанно изправени пред неочакваности, налагащи им да се проявяват като моряци, войници и просто като хора! Ако през време на революцията и империята английската флота почти винаги ни е побеждавала поради своето превъзходство, дали не трябва да отдадем това не само на нашите вътрешни раздори, които ни бяха лишили почти напълно от флотски щат, но и на факта, че нейните моряци са се подготвили за тежката задача?

Както и да е, веднага след завръщането на Байрън английското адмиралтейство организира нова експедиция. Изглежда дори, че е попрекалило с избързването при подготовката й. Дофин се връща в Лондон в началото на май, а само след шест седмици, на 19 юни, капитан Сеймюел Уолис поема командуването му.

След като спечелва всичките си чинове във военната флота, този офицер заема важна длъжност в Канада и спомага за завладяването на Луисбург. Какви са качествата, поради които адмиралтейството го предпочита пред останалите му другари по оръжие за експедиция от този род? Не знаем. Но благородните лордове не ще имат повод да се разкаят за направения избор. Уолис пристъпва незабавно към поправките, от които се нуждае Дофин, и на 21 август, тоест по-малко от месец след като е получил назначението си, той се присъединява в Плимут към ветроходката Суалоу и транспортния кораб Принц Фредерик. Последната единица се командува от лейтенант Брайн; капитан на първата е Филип Картрет, един от най-известните офицери, току-що бил на околосветско плаване с капитан Байрън. Това второ пътуване особено много увеличава славата му.

За нещастие Суалоу изглежда твърде малко пригоден за задачата, която му се поставя. Този плавателен съд с тридесетгодишна служба е твърде леко облицован, килът му няма дори гвоздеи, които — при липсата на облицовка — биха го предпазвали от червеи; освен това провизиите и запасните части са така странно разпределени, че Суалоу получава много по-малка част от Дофин. Картрет напразно иска прежда за въжета, ковачница, желязо и други неща, каквито — от опит знае — ще му бъдат необходими. Адмиралтейството отговаря, че корабът и екипировката му са напълно пригодени за задачата, която очакват от него. Този отговор затвърдява убеждението на Картрет, че не ще може да стигне по-далеко от Фолклъндските острови. Но той взема все пак всички мерки, продиктувани от опита му.

Щом привършва товаренето, на 22 август 1766 година корабите вдигат платната. Уолис открива твърде скоро, че Суалоу е невероятно лош кораб, който ще го изненада с не една мъчнотия по време на плаването. Обаче никаква неприятност не се случва до Мадейра, гдето спират, за да попълнят изчерпаните си запаси.

На излизане от пристанището командуващият експедицията предава на Картрет препис от инструкциите и му определя среща — в случай че се разделят — в Пуерто Хамбре, на Магелановия проток. Престоят в Пуерто Прая, на остров Сантяго, се съкращава поради върлуващата там вариола; Уолис дори не позволява на екипажа да слезе на сушата. Наскоро след преминаването на екватора Принц Фредерик подава сигнал за авария; налага се да му изпратят дърводелец, за да запуши един пробив на левия борд. На този плавателен съд с лошокачествени храни има вече доста много заболели.

На 19 ноември към 8 часа вечерта екипажите забелязват на североизток някакъв необикновен метеор, който се движи хоризонтално и с невероятна скорост в югозападна посока. Наблюдават го почти цяла минута; а след като се изгубва, той оставя такава светла диря, че на палубата е светло като посред бял ден.

На 8 декември съзират най-после Патагонските брегове. Уолис плава покрай тях до Кабо Вирхенес, гдето слиза на сушата с въоръжени отреди от Суалоу и Принц Фредерик. Тълпа туземци, дошли да ги чакат на брега, приемат с изрази на задоволство ножовете, ножиците и другите дреболии, които обикновено се раздават в такива случаи; но на никаква цена не се съгласяват да дадат южноамериканските лами, камилските птици и другия дивеч, който носят.

„Измерихме — казва Уолис — най-високите. Един беше шест стъпки и шест пръста, мнозина имаха по пет стъпки и пет пръста, но повечето бяха пет стъпки и шест пръста или шест стъпки.“

Трябва да се отбележи, че става дума за английски стъпки, които са само 305 милиметра. И макар да не достигат ръста на великаните, за които споменават по-раншните пътешественици, тези туземци са все пак необикновено високи.

„Всеки от тях — се добавя в доклада — носеше в пояса си особено метателно оръжие: два кръгли камъка, обвити в гладка кожа, всеки по един фунт приблизително, завързани за двата края на въже, дълго около осем стъпки. Използуваха го като прашка: вземаха в ръка единия камък, а другия започваха да въртят над главата си, докато придобие достатъчна скорост; тогава го хвърляха срещу предмета, който искаха да ударят. Така умело си служат с това оръжие, че могат да улучат с двата камъка едновременно предмет, не по-голям от шилинг, и то на разстояние от петнадесет аршина. Но никога не го използуват при лов на лами или камилски птици.“

Уолис завежда на кораба си осем души патагонци. Диваците не се изненадват така, както би могло да се очаква, когато виждат толкова необикновени и нови за тях предмети. Само едно огледало успява да предизвика учудване. Те се приближават, отдръпват се, въртят се, правят какви не гримаси пред него, смеят се с глас и разговарят оживено помежду си. Стъписват се за миг пред живите свини; но най-много се забавляват да гледат гвинейските кокошки и пуйките. С голяма мъка ги убеждават да си отидат. Все пак слизат на брега с песни и радостни ръкомахания към сънародниците си, които ги очакват.

На 17 декември Уолис сигнализира на Суалоу да мине начело на ескадрата и да влезе в Магелановия проток. В Пуерто Хамбре командуващият разполага на сушата две палатки за болните, секачите на дърва и шивачите на корабни платна. Риба в достатъчно количество за всекидневна храна, голямо изобилие на керевиз и кисели плодове от рода на блатните боровинки и трънките — това са изгодите, които предлага тази спирка; но те все пак привдигат за петнадесет дни голям брой заболели от скорбут. Що се отнася до самите плавателни съдове, успяват отчасти да ги поправят и запушат с кълчища, да закърпят платната, да прегледат и заменят износените части от въжетата. И не след дълго са вече в състояние да продължат.

Уолис успява да натовари на Принц Фредерик и голямо количество дървета за Фолклъндските острови, гдето няма никакви гори. Същевременно нарежда да извадят много внимателно хиляди фиданки с достатъчно пръст около корените им, за да ги засадят по-лесно в Порт Егмонт. И ако се хванат — както би могло да се предполага, — да станат ценно богатство за този онеправдан от природата архипелаг. На края разпределят запасите от транспортния кораб между Дофин и Суалоу. Първият получава храни и материали за една година, вторият за десет месеца.

Няма да се спираме на отделните приключения, отбелязали плаването на двата кораба през Магелановия проток: непредвидени ветрове, бури и снежни виелици, бързи и несигурни течения, приливи, мъгли, при които и двата кораба са неведнъж на две стъпки от своята гибел. Суалоу особено е така разнебитен, щото капитан Картрет моли Уолис да смята кораба му безполезен за експедицията и да му възложи нещо по-изгодно за държавните интереси.

„Заповедите на адмиралтейството са изрични — отговаря Уолис. — Трябва да се съобразявате с тях и да придружавате Дофин, докогато бъде възможно. Зная, че Суалоу е лош платноход, не ще изисквам да бърза и ще следя движенията му, защото е много важно, в случай че един от двата плавателни съда претърпи някаква авария, другият да е наблизо, за да му окаже всичката възможна помощ!“

Картрет не може да възрази; замълчава, но не предвижда нищо добро за края на експедицията.

Когато корабите наближават изхода на протока към Тихия океан, времето става отвратително. Гъста мъгла, виелици с дъжд и сняг, течения, които отхвърлят корабите към крайбрежните подводни скали — тези препятствия задържат мореплавателите в протока до 10 април. В тоя ден, стигнали на един паралел с кап Пилар, Дофин и Суалоу се загубват и не се намират вече, тъй като Уолис е пропуснал да определи място за среща, ако се разделят.

Преди да проследим Уолис при пътуването му из Тихия океан, ще заемем от него някои подробности за нещастните жители на Огнена земя и за общия виц на страната. Невъобразимо диви и жалки, тези туземци се хранят със суровото месо на тюлени и пингвини.

„Наш моряк, който ловеше риба с въдица — казва Уолис, — даде на един от тия американци току-що уловена жива риба, малко по-голяма от скумрия. Американецът я грабна лакомо, като куче, на което са подхвърлили кокал, умъртви я, прегризвайки я със зъби до хрилете, и я изяде цялата, от главата до опашката, без да хвърля костите, перките, люспите или вътрешностите.“

Туземците гълтат впрочем всичко, каквото им дадат, все една дали е сурово или варено, прясно или солено; но не пият нищо друго освен вода. Единственото им покривало е само една жалка, дълга до коленете тюленова кожа. Единственото им оръжие са дълги харпуни с рибена кост на края. Всички имат болни очи; англичаните го отдават на това, че живеят сред пушек, за да се пазят от комарите. И накрая миришат нетърпимо, като лисици, навярно поради прекалената си нечистоплътност.

Колкото, и да е непривлекателна, тази картина е поразително вярна, както потвърждават всички пътешественици. За тези диваци, толкова близки до дивите животни, светът не е направил, както изглежда, нито крачка напред. Постиженията на цивилизацията са за тях мъртва буква и те продължават да влачат жалкото съществуване на своите бащи, без стремеж да подобрят бита си, без да изпитват нужда от по-големи удобства.

„Така напуснахме — казва Уолис — тази дива и необитаема област, гдето почти четири месеца бяхме непрекъснато изложени на опасност от корабокрушение, гдето посред лято времето беше мъгливо, студено и бурно, гдето долините бяха почти навред без зеленина, а планините без гори, гдето най-после гледките напомнят повече развалини от някакъв изчезнал свят, отколкото местност, обитавана от живи същества.“

Щом напускат протока, Уолис поема курс към запад, при силни ветрове, гъсти мъгли и толкова бурно море, щото няколко седмици подред на кораба няма сухо кътче. Постоянната влага докарва простуди и опасни трески, последвани твърде скоро от скорбута. Когато стигат до 32° южна ширина и 100° западна дължина, мореплавателят се насочва право към север.

На 6 юни, за обща радост, забелязват два острова. Незабавно въоръжени и екипирани лодки стигат до брега под командата на лейтенант Фюрно.

Събират малко кокосови орехи и противоскорбутни растения; но макар че виждат колиби и навеси, англичаните не срещат нито един жител. Този остров, открит в навечерието на петдесетница и наречен поради това Уайтсънди (английското наименование на празника), разположен на 19°26′ южна ширина и 137°56′ западна дължина, принадлежи, както и следващите, към архипелага Помоту.

На следния ден англичаните се опитват да влязат във връзка с жителите на друг остров; но настроението на туземците изглежда така враждебно, островът е толкова отвесен, че е невъзможно да слязат на брега. След като обикаля цяла нощ, Уолис изпраща отново лодките, като заповядва да не правят никакво зло на жителите освен при крайна необходимост.

Когато наближава сушата, лейтенант Фюрно забелязва с изненада седем големи двумачтови пироги, в които всички туземци се готвят да се качат. Англичаните слизат на брега веднага след отплаването им и обхождат острова по всички направления. Намират няколко щерни с много хубава вода. Почвата е равна, песъчлива, с много дървета, главно кокосови и други палми, изпъстрена с противоскорбутни растения.

„Жителите на този остров — се казва в доклада — имат среден ръст, тъмна кожа, дълги черни коси, които покриват плещите им. Мъжете са стройни, жените красиви. Облеклото им се състои от завързано около кръста грубо платно направено така, че да може да се мята и върху плещите.“

Следобед Уолис изпраща отново лейтенанта на сушата да вземе вода и да завладее новооткрития остров от името на крал Джордж III; наричат го Кралица Шарлота — на английската кралица.

След като извършва и личен оглед, Уолис решава да остане на това място една седмица поради лесното снабдяване с храна и вода.

При разходките си английските моряци събират сечива от изострени раковини и камъни, снабдени с дръжки и оформени като секири, ножици и шила. Забелязват и няколко недовършени лодки, направени от свързани дъски. Но най-много ги изненадват гробовете, гдето умрелите гният на открито под нещо като навес. На тръгване англичаните оставят брадви, гвоздеи, шишета и други вещи — като възмездие за щетите, които са нанесли на местното население.

Осемнадесетият век изтъква често своето човеколюбие; и трябва да се признае, по разказите на всички пътешественици, че това модно схващане се прилага при всички случаи. Човечеството е направило голяма крачка напред. Разликата в цвета на кожата не е вече пречка да виждаме във всеки човек свой брат, а към края на века Конвентът, прогласявайки освобождаването на негрите, затвърдява окончателно едно разбиране, което има вече много последователи.

Същия ден на запад от Кралица Шарлота съзират нова суша, чието крайбрежие Дофин заобикаля, без да намери дъно. Нисък, горист, без кокосови палми, без следа от жилища, той служи, както изглежда, само за лов и риболов на туземците от съседните острови. Затова Уолис не намира за уместно да спре. Нарича го Егмонт, в чест на граф Егмонт, по това време пръв лорд на адмиралтейството.

През следващите дни правят нови открития. Това са островите Глостър, Къмбърленд, Уилиам-Хенри и Оснабрук. Без да слезе на последния от тях, лейтенант Фюрно успява все пак да се снабди с малко пресни храни. Забелязал на плажа няколко двойни пироги, той решава, че наблизо трябва да има по-големи острови, гдето сигурно ще могат да се намерят в изобилие провизии и достъпът до тях ще бъде може би не толкова мъчен.

Тези предвиждания скоро се потвърждават. На 19, още при изгрев-слънце, английските моряци виждат с изненада, че са заобиколени от стотина малки и големи пироги, на които има повече от осемстотин души. След като се съвещават известно време, няколко души туземци се приближават с бананови вейки в ръка, решават да се качат на кораба и размяната започва. Но една твърде смешна случка едва не проваля тези приятелски отношения.

Една коза блъсва застаналия на палубата туземец. Той се обръща, забелязва това неизвестно животно, изправено на задните си крака, което се готви да го нападне отново. Обзет от ужас, туземецът се хвърля във водата; другарите му го последват. Също като овните на Панюрж^[1]! Но скоро се съвземат от уплахата, връщат се на кораба и проявяват всичката си сръчност и ловкост, за да си откраднат по нещо. Успяват да откраднат обаче само шапката на един офицер. През това време корабът продължава да обикаля острова, за да намери някое сигурно и добре заслонено пристанище, а лодките се движат до самия бряг, за да търсят дъно.

Никога досега при това пътуване англичаните не са виждали по-живописна и привлекателна страна. Крайбрежните горички, над които се извисяват прекрасните пера на кокосовите палми, осигуряват сянка за колибите на туземците. Цяла редица хълмове със зелени склонове се издигат едни над други във вътрешността, а сред зеленината се виждат сребристите бразди на множество поточета, които се спускат към морето.

Пред входа на голям залив, гдето са влезли да измерват морското дъно, лодките се виждат внезапно заобиколени от множество пироги. За да избегне опасността от сблъскване, Уолис заповядва да изстрелят девет камъка от катапулта през главите на туземците; но въпреки уплахата от гърмежите те продължават да се приближават. Тогава капитанът дава знак на лодките да се приберат на борда. Щом забелязват, че могат да достигнат моряците, туземците започват да хвърлят по тях камъни и раняват неколцина. Но командуващият ветроходката отговаря на това нападение с пушечна стрелба, от която един от нападателите е ранен, а другите избягват.

На другия ден Дофин успява да хвърли котва пред устието на красива река с двадесет разтега^[2] дълбочина. Всички моряци се радват. Отначало доста много пироги наобикалят кораба, като носят свини, птици и голямо количество плодове, които разменят срещу железария и гвоздеи. Но една от лодките, изпратени да проучат морското дъно по-близо до сушата, е нападната с весла и тояги и моряците са принудени да си послужат с оръжие. Един туземец е убит, друг тежко ранен, останалите се хвърлят във водата. След като виждат, че никой не ги преследва, и съзнали навярно вината си, те се връщат да търгуват на Дофин, сякаш нищо не се е случило.

Когато се прибират на кораба, офицерите докладват, че туземците настоятелно ги канели да слязат на сушата, най-вече жените, и то със съвсем недвусмислени знаци. Освен това недалеч от брега имало удобно място за пускане на котва, близо до извора със сладка вода. Единственото неудобство в случая е много силното вълнение на морето. Затова Дофин вдига котва и навлиза в открито море, за да преодолее вятъра; но само на седем-осем мили се появява залив, гдето решават да спрат. Една поговорка казва, че по-хубавото е враг на хубавото. Капитан Уолис ще изпита това на гърба си.

При все че ветроходките плават напред, за да определят дълбочината, Дофин се удря о подводна скала и носът му се вклещва в нея. Незабавно се вземат мерките, препоръчани в подобни случаи. Но не откриват никакво дъно освен една поредица от коралови скали. Невъзможно е следователно да пуснат котва и да издърпат кораба с въже. Каква да се прави при това критично положение? Дофин се блъсва о скалата, а няколкостотин пироги очакват сигурното корабокрушение, за да се нахвърлят за грабеж. За щастие след един час благоприятният бриз откъм сушата освобождава Дофин, който успява да се добере без приключения до удобно място за пускане котва. Авариите не са големи и много скоро ги поправят и забравят.

Принуден да бъде много предпазлив поради многократните нападения на туземците, Уолис разпределя хората си на четири команди, една от които трябва да е непрекъснато въоръжена, и заповядва да се заредят оръдията. Междувременно след няколко мирни размени броят на пирогите се увеличава. Вместо да носят птици, свине и плодове, те изглеждат натоварени само с камъни. Големите имат и многоброен екипаж.

Изведнъж по дадена команда върху кораба се изсипва градушка от дребни камъни. Уолис заповядва обща стрелба. Две оръдия стрелят с картеч. След известно слисване и колебание нападателите повтарят още два пъти и то много храбро опита си и капитанът, виждайки растящото множество на бойците, започва вече да се страхува за изхода на борбата, когато тя приключва поради един неочакван инцидент.

На една от пирогите, които нападат най-ожесточено предната част на Дофин, се намира навярно някой главатар, защото от нея именно е даде сигналът за нападението. Един добре насочен оръдеен изстрел разделя на две тази двойна пирога. Това е достатъчно да накара туземците да се оттеглят толкова бързо, че след половин час никакъв плавателен съд не се вижда. Тогава англичаните завличат кораба на буксир в пристанището и го приготвят за защита на дебаркирането. Лейтенант Фюрно слиза със силен отряд от моряци и морски пехотинци, забива английското знаме, завладява острова от името на английския крал и го нарича в негова чест Джордж III. Това е островът, наричан от туземците Таити.

След като падат по очи и дават доказателство за разкаянието си, туземците като че решават да завържат с чужденците приятелска и добронамерена търговия; но Уолис, останал на кораба поради неразположение, забелязва изведнъж, че се подготвя едновременно нападение по суша и по море срещу хората му, заети да пълнят съдове със сладка вода. Колкото по-кратко е сражението, толкова по-малко ще бъдат жертвите. Затова, щом вижда, че туземците са в обсега на оръдията му, той заповядва да се дадат няколко изстрела, които веднага разпръскват флотилията им.

За да се избегне повтарянето на тези опити, трябва да се даде добър пример. Уолис решава със съжаление да го стори. Изпраща веднага на сушата силен отряд, придружен от дърводелци, за да разрушат всички пироги, изтеглени на брега. Унищожават петдесет пироги, някои повече от шестдесет стъпки дълги. Тази екзекуция принуждава таитяните да се примирят. Те оставят на брега свине, кучета, платове и плодове и се оттеглят. Англичаните им оставят в замяна брадви и разни дреболии, които те отнасят с голяма радост в горите си. Мирът е постигнат и още на другия ден се установява редовна търговия, която осигурява на екипажа изобилна прясна храна.

Може да се предполага, че приятелските отношения ще продължат през целия престой на англичаните, след като туземците са опитали силата и обсега на европейските оръжия. Затова Уолис разполага една палатка близо до сладката вода и настанява в нея множество болни от скорбут, а здравите се заемат да кърпят платната и въжетата, да запушват с кълчища пробивите, да боядисват кораба, да го поставят, с една дума, в състояние да продължи дългото пътешествие, което ще трябва да ги отведе до Англия.

В това време заболяването на Уолис взема тревожен обрат. Първият лейтенант не е в по-добро състояние. И цялата отговорност пада върху лейтенант Фюрно, който успява да се справи със задачата си. След петнадесет дни, през които нищо не смущава мирните отношения, Уолис намира хората си отново здрави и бодри.

Но хранителните запаси започват да намаляват. По-неотстъпчиви, след като са се снабдили с гвоздеи и брадви, туземците стават по-взискателни. На 15 юли една грамадна, около четиридесет и пет годишна жена с величествена осанка, на която туземците засвидетелствуват особена почит, се качва на борда на Дофин. По достойното й държане и непринудени обноски, отлика на хора, свикнали да командуват, Уолис разбира, че тя трябва да е важна особа. И й подарява разкошно синьо наметало, огледало и други дреболии, които тя приема с голямо задоволство. На тръгване поканва Уолис да слезе на сушата и да й върне посещението. Уолис слиза на другия ден, макар че е все още твърде слаб. Приемат го в грамадна колиба, дълга 327 стъпки и широка 42; покривът от палмови листа се поддържа от петдесет и три стълба. Голяма тълпа, събрана за случая, образува шпалир и поздравява почтително Уолис. Това посещение се развеселява от една твърде комична случка. Изпотен от ходенето, хирургът на кораба сваля перуката си, за да се поразхлади.

„Внезапното възклицание на един от индианците привлече вниманието на всички върху това чудо. Цялото събрание се вцепени за известно време в такова мълчание, сякаш бяха видели, че от тялото на другаря ни се е отделил един от крайниците му.“

Пратеникът, който отива на следния ден да занесе на кралица Обереа подарък за любезния й прием, я намира в момент, когато тя дава пир на хиляда души.

„Прислужниците й донасяха готовото ядене, месото в кокосови орехи, а мидите и стридите в дървени коритца, подобни на тези, с които си служат нашите месари; тя раздаваше собственоръчно храната на гостите, насядали около голямата й къща. След това седна на нещо като естрада, а две жени, застанали от двете й страни, започнаха да я хранят. Поднасяха й яденето с пръсти, а тя само отваряше уста и гълташе.“

Последиците от тази размяна на любезности не закъснява и на пазара отново настава изобилие, макар че цените не се връщат вече назад.

Лейтенант Фюрно предприема оглед по крайбрежието, тръгвайки на запад, за да се запознае с острова и да види какво може да се получи от него. Навсякъде ги приемат добре. Виждат една приятна, доста населена страна, чиито жители не бързат много да продават стоката си. Всичките им сечива са от камък или кост, от което лейтенант Фюрно изважда заключение, че таитяните вероятно не познават никакъв метал. Като не притежават никакви глинени съдове, те нямат представа, че водата може да се грее. Научават го при едно посещение на кралицата на кораба. Като забелязва, че хирургът сипва вода от казанчето в чайника, една важна личност от свитата й отваря също кранчето и си изгаря ръката с врялата вода. Нещастникът започва да пищи, да тича по палубата, да се превива в най-невероятни пози. Другарите му, които не разбират какво се е случило, го гледат втрещени и уплашени. Хирургът веднага се притича на помощ, но минава доста време, докато успее да го успокои.

След няколко дни Уолис забелязва, че моряците започват да крадат гвоздеи, за да ги дават на жените. Започват дори да повдигат и изваждат дъските на кораба, за да се снабдяват с винтове, гвоздеи, клинове и всякакви железни предмети, които ги прикачват към корпуса. Въпреки строгите наказания на Уолис и при все че никой не може да слезе на сушата, без да бъде предварително и най-щателно претърсен, кражбите не престават.

Една експедиция, изпратена във вътрешността на острова, открива широка долина, през която тече прекрасна река. Почвата е навсякъде най-грижливо обработена, прокопани са вади за напояване на градините и засажденията с овощни дръвчета. Колкото по-навътре навлизат, толкова по-своенравни стават завоите на реката; долината се стеснява, хълмовете се превръщат в планински възвишения, пътят става все по-мъчен. Изкачват се на един самотен връх, около шест мили от мястото на дебаркирането, с надежда да обгърнат оттук целия остров, е всичките му кътчета. Пейзажът е затворен от още по-високи планини. Нищо не закрива обаче вълшебния изглед, който се разкрива, към морето: навсякъде хълмове, покрити с великолепни гори; колибите на туземците се открояват ярко върху тяхната зеленина; гледката е още по-радостна в долините — с множеството колиби и градини с жив плет. Захарната тръстика, исиот, тамариси, грамадни папрати, кокосови палми — това са главните растения в тази плодородна земя.

В желанието си да я обогати с произведения от нашия климат, Уолис засажда костилки от праскови, череши и сливи, както и семки от лимони, портокали, китри. Засява и разни зеленчукови семена. На кралицата подарява една бременна котка, два петела, кокошки, гъски и разни животни, които биха могли лесно да се размножават.

Но времето напредва и Уолис трябва да замине. Когато съобщава тази вест на кралицата, тя се отпуска в креслото си и горчиво заплаква; нищо не е в състояние да я утеши. Остава до последния момент на кораба и когато вдигат платната, „тя разцелува най-нежно всички — казва Уолис, — продължавайки да плаче, а приятелите ни таитяни се сбогуваха с нас така трогателно и с такова съжаление, щото и моето сърце се сви и очите ми се насълзиха“.

Не особено любезното посрещане и многократните опити на туземците да завземат кораба не са подсказвали такава тъжна раздяла; но, както казва поговорката, краят украсява делото.

От сведенията, които Уолис събира за нравите и обичаите на таитяните, ще се спрем само на някои, защото ще имаме случай да се върнем към този въпрос, когато разказваме за пътешествията на Бугенвил и Кук.

Високи, стройни, пъргави, със загорели от слънцето лица, туземците се обличат с някаква бяла тъкан, изработена от дървесина. От двете парчета, съставящи облеклото им, едното е четвъртито и прилича на чаршаф. В средата има отвор за главата и напомня „царапа“ на мексиканците или „пончо“-то на туземците от Южна Америка. Другото парче се навива около тялото, без да го стяга. Почти всички, мъже и жени, имат обичая да се татуират с гъсти черни линии, теглени наблизо една до друга и образуващи различни фигури. Тази операция се върши по следния начин: одраскват кожата и запълват драскотините с тесто от растително масло и сажди, което оставя незаличими следи.

Културата не е много висока. Казахме по-горе, че таитяните не познават глинените съдове. Когато Уолис подарява на кралицата една тенджера, всички се изреждат да гледат с най-голямо любопитство.

Що се отнася до религията, командуващият експедицията не открива нито следа от подобно нещо. Забелязва само, че в определени места, по всяка вероятност гробища, влизат с почит, благоговение и скръб.

Един таитянин, който изглежда по-склонен от другарите си да възприеме английските обноски, получава европейски костюм, който му стои много добре. Джонатан — така го кръщават европейците се гордее твърде много с новите си дрехи. За да се усъвършенствува напълно, той пожелава да се храни с вилица; но не успява да научи как да си служи с нея. Поради силата на навика винаги поднася към устата ръката си, а храната, набодена на върха на вилицата, отива към ухото му.

Уолис напуска остров Джордж III на 27 юли. След като минава покрай бреговете на Дюк оф Йорк, той открива последователно няколко острова и островчета, на които не спира. Това са островите Чарлс Саундърс, Лорд Хоу, Сили, Боскавен и Кепел, гдето враждебното настроение на туземците и мъчнотиите при дебаркирането не му позволяват да слезе на сушата.

В южното полукълбо наближава настъпването на зимата. Корабът пропуска отвред вода, кърмата е много пострадала от руля. Разумно ли е при тези условия да вземе курс към кап Хорн или Магелановия проток? Не е ли равносилно да се изложи на сигурно корабокрушение? Не е ли по-добре да се отправи за Тиниан или Батавия, гдето ще могат да извършат необходимите поправки, и да се върне в Европа покрай нос Добра надежда? Уолис се спира на второто решение. Поема следователно курс северозапад и на 19 септември, след щастливо плаване, за което няма какво да се разказва, пуска котва в залива Тиниан.

Неприятностите, изпитани от Байрън из тия области, се повтарят прекалено точно. И Уолис не може — като предшественика си — да се похвали с лесно снабдяване, нито с температурата на страната. Но болните от скорбут оздравяват за няколко дни, платната се закърпват, корабът е поправен, екипажът има неочакваното щастие да не се разболее от треска.

На 16 октомври 1767 година Дофин излиза в открито море; този път обаче го връхлитат цяла поредица ужасни бури, които изпокъсват платната, разкриват отново пробивите, разрушават руля и отнасят площадките на палубата, както и всичко, което се намира на носа.

Заобикалят все пак архипелага Баши и минават пред протока Формоза. Забелязват островите Сенди, Смол бей, Лонг Айланд, Ню Айланд, Кондор, Тимор, Арос и Писанг, Пулотайя, Пулототе и Суматра, докато най-после на 30 ноември пристигат в Батавия.

Последната част от пътуването минава през местности, за които вече сме имали неведнъж случаи да говорим. Достатъчно е да кажем, че от Батавия, гдето екипажът се разболява от треска, Уолис стига в Кап, оттам в Света Елена и на 20 май след шестстотин тридесет и седем дни плаване пристига в лондонското пристанище.

Трябва да се съжалява, че Хауксуърт не възпроизвежда инструкциите, които адмиралтейството е дало на Уолис. Понеже не ги знаем, не можем да решим дали този смел моряк е изпълнил точно дадените заповеди. Виждаме, че той е следвал без никакво отклонение маршрута, начертан от предшествениците му в Тихия океан. Почти всички спират в Опасния архипелаг, като оставят настрана онази част от Океания, гдето има най-много острови и гдето Кук прави по-късно толкова много и така важни открития. Опитен мореплавател, Уолис успява да използува една прибързана и поради това непълна екипировка, като завършва благополучно и с неочакван успех рискованото начинание. Трябва да бъде похвален и за честността, и за усилията си да събере сериозни данни за бита на племената, които посещава. Ако би имал на борда си учени специалисти, няма съмнение, че научните постижения щяха да бъдат повече. Вината в случая пада върху адмиралтейството.

Казахме, че на 10 април 1767 година, когато Дофин и Суалоу навлизат в Тихия океан, първият кораб, отнесен от попътен бриз, скоро загубва из очи втория, който успява да го последва. Тази раздяла е много тежка за капитан Картрет. Той знае по-добре от екипажа си в какво окаяно състояние е корабът им, колко недостатъчни са запасите. Знае освен това, че не може да се надява на среща с Дофин, преди да стигнат в Англия, тъй като не са уговорили никакъв общ план, нито са определили място за среща — много сериозен пропуск от страна на Уолис, който е знаел колко разнебитен е спътникът му. Въпреки това Картрет не споделя тревогите си със своя екипаж.

Впрочем отвратителното време, което ги посреща в Тихия океан (Какво неподходящо име!), не оставя на моряците никакво време за размишления. Опасностите на настоящето, с които трябва да се борят, за да не загинат, скрива от тях още по-големите опасности на бъдещето.

Картрет взема курс към север, покрай брега на Чили. Когато вижда какво количество прясна вода му е останало на борда, разбира, че тя няма да стигне за пътуването, което предприема. Затова, преди да поеме към запад, решава да се снабди с вода на остров Хуан Фернандес или Мас-а-Фуеро.

Между това лошото време продължава. На 27 вечерта една буря променя вятъра, който пресреща кораба точно откъм носа. Ураганът едва не отнася мачтите и не праща кораба на дъното на океана. Бурята продължава бясно, платната са съвършено мокри и така прилепнали до мачтите и рейте, че е почти невъзможно да се маневрира с тях.

На другия ден една вълна пречупва реята на задната мачта точно там, гдето е зарибено платното, и в продължение на няколко минути целият кораб остава под водата. Бурята стихва само колкото да даде време на екипажа на Суалоу да отдъхне и да поправи авариите; после избухва и продължава със силни краткотрайни пристъпи до 7 май. Тогава вятърът става попътен и след три дни забелязват остров Хуан Фернандес.

Картрет не знае, че испанците са укрепили този остров. Затова се изненадва твърде много, като вижда до самия бряг много хора и батарея с четири оръдия, а на хълма укрепление с двадесет войника и испанско знаме. Силен вятър му попречва да влезе в залива Къмбърленд и след като кръстосва цял ден пред него, трябва най-после да отплава за Мас-а-Фуеро. Но същите пречки и силният прибой попречват и тук на операциите му; с голяма мъка успяват да пренесат на кораба няколко бурета прясна вода. Някои от хората му, принудени от бурното море да останат на сушата, убиват доста много токачки, с които се гощава по-късно целият екипаж. Това заедно с тюлените и голямото количество наловена риба е единствената печалба от престоя, отбелязан с поредица от вихрушки и бури, които излагат неведнъж кораба на гибел.

Подгонен от неблагоприятни ветрове, Картрет се връща няколко пъти на Мас-а-Фуеро, така че има възможност да го разгледа доста добре, да отбележи грешки на автора, описал пътешествието на адмирал Ансън, и да даде ценни за мореплавателите подробности.

Когато напуска Мас-а-Фуеро, Картрет взема курс на север с надежда да срещне югоизточен пасат. Отнесен по-далеко, отколкото е предполагал да стигне, той решава да търси островите Сан Амбросио и Сан Фелис (или Сан Паоло). Щом испанците са заели и укрепили Хуан Фернандес, тези острови биха могли да бъдат от полза на англичаните в случай на война. Но картите на Грийн и Основните начала в мореплаването от Робертсън не се съгласуват по въпроса за местоположението им. Картрет има по-голямо доверие в книгата на Робертсън, търси островите на север и не ги намира. След като предпочита описанието на Уезър, хирурга на Дейвис, Картрет решава, че двата острова са навярно сушата, забелязана от този пират на юг от островите Галапагос, а Земята на Дейвис изобщо не съществува. Той прави в случая двойна грешка — като смесва островите Сан Феликс със Земята на Дейвис и отрича съществуването й, когато тя е всъщност Великденският остров.

„При този паралел — казва Картрет (на 18° западно от изходната му точка) — усетихме захлаждане, силно северно течение и други — основания, които ни караха да предполагаме, че сме близо до Земята на Дейвис, която така старателно търсехме. Но при неочакван попътен вятър ние се насочихме на югозапад и стигнахме до 28,5° южна ширина, от което следва, че ако тази земя или нещо подобно на нея съществуваше, непременно щях да я срещна или поне щях да я забележа. След това се придържах към 28° южна ширина, 40° западно от изходната ни точка, и (според изчисленията ми) на 121° западно от Лондон.“

Тъй като всички мореплаватели по това време приемат, че на южния полюс съществува континент, Картрет не може да си представи Земята на Дейвис като едно островче, една точица, загубена сред безбрежния океан. И щом не среща никакъв континент, той заключава, че Земята на Дейвис не съществува. Но и в това се мами.

Той продължава издишванията си до 7 юни. Намира се на 28° южна ширина и 112° западна дължина, което значи, че е в непосредствена близост с Великденския остров. Това става посред зима. Морето е в непрекъснато вълнение, ветровете са бурни и променливи, времето е мрачно, мъгливо и студено, с гръмотевици, дъжд и сняг. Тази именно невероятна тъмнина, гъстата мъгла, която скрива в продължение на няколко дни слънцето, попречва на Картрет да забележи Великденския остров, макар известни указания — многото птици, плаващите водорасли — да му подсказват, че наблизо трябва да има суша.

Атмосферните смущения забавят още повече плаването. Освен това Суалоу е съвсем жалка платноходка и можем да си представим досадата, грижите, тревогите на капитана, който вижда, че екипажът му е на път да измре от глад. Както и да е, плаването продължава денонощно до 2 юли все в западна посока с всички разгънати платна.

Този ден съзират суша на север, а на другия ден Картрет се приближава достатъчно близо до нея, за да я разгледа. Това е само една огромна скала с пет мили окръжност, покрита с дървета, наглед необитавана и недостъпна поради прибоя, особено силен в това годишно време. Наричат я Питкерн, по името на тоя, който пръв я е забелязал. Из тия именно места моряците, дотогава почти здрави, усещат първите пристъпи на скорбута.

На 11 забелязват нова суша — на 22° южна ширина и 141°34′ дължина. Наричат я Оснабрук, на втория син на краля.

На следния ден Картрет изпраща отреди на други два острова, гдето не намират нито годни за храна растения, нито вода. Улавят с ръце доста птици, толкова питомни, че не бягат при приближаването на човек. Всички тези острови са част от Опасния архипелаг, дълга верига от ниски атоли, отчайващи всички мореплаватели със своята негостоприемност. Картрет смята, че е забелязал сушата, за която споменава Кирос; но този остров, наричан от туземците Таити, се намира по на север.

Междувременно болестта взема все по-големи размери. Внезапните пориви на вятъра, а най-вече авариите на кораба забавят невероятно много плаването. Картрет решава, че е необходимо да поеме друг курс, при който би имал изгледи да намери пресни храни и удобства за наложителните поправки.

„Имах намерение — казва Картрет, — ако успеем да поправим кораба, с настъпването на подходящо годишно време да направя нови открития в тази част на земното кълбо. Възнамерявах също, ако открия някой материк и намеря там достатъчно храна, да се придържам покрай южния му бряг, докато слънцето мине екватора, след това да стигна до най-далечната южна ширина и да се насоча на запад към нос Добра надежда или да се върна към изток, след като спра на Фолклъндските острови, ако ми се наложи, и оттам да отплавам веднага за Европа.“

Тези похвални намерения доказват, че Картрет е истински изследовател, когото опасностите не плашат, а поощряват. Но за съжаление той няма никаква възможност да ги изпълни.

Пасата срещат едва на 16°, а времето продължава да е отвратително. Затова, макар и да плава близо до Острова на опасностите, открит от Байрън през 1765 година, както и от други изследователи, Картрет не го забелязва.

„Вероятно сме минали покрай някой остров — казва той, — който мъглата ни е попречила да забележим, защото при това плаване множество птици прелитаха често около кораба. Капитан втори ранг Байрън бе минал при последното си плаване северната граница на тази част от океана, гдето се предполага да са Соломоновите острови; а тъй като аз отминах южната граница на същата област, без да ги видя, имам сериозно основание да мисля, че местоположението им е погрешно посочено във всички карти.“

Това предположение е вярно; обаче Соломоновиге острови си съществуват и само след няколко дни Картрет ще слезе там, без да ги познае.

През това време запасите от храни са почти напълно изчерпани или развалени, платната — изпокъсани от бурите, запасните части са се свършили, половината екипаж е прикован на койките, а за капитана се явява нов повод за тревога. Забелязва се нов пробив в корпуса на кораба. Той е малко под ватерлинията и затова е невъзможно да бъде запушен, докато са в открито море. Но по някаква неочаквана и щастлива случайност на другия ден забелязват суша. Излишно би било да казваме с какви радостни възгласи я посрещат. „Изненадата и успокоението на екипажа, казва Картрет, — можеха да се сравнят с това, което би изпитал осъден на смърт, комуто съобщават пред гилотината, че е помилван.“ Този остров е Нитендит, забелязан преди това от Мендана.

Щом пускат котва, пращат и лодка, за да търсят сладка вода. На брега се появяват съвършено голи черни туземци с гъсти черни коси, но избягват веднага щом виждат, че лодката ще акостира. Хубав поток със сладка вода сред непроводима гора от дървета и храсти, която стига до самото море, дива планинска страна — такова е описанието на боцмана, заминал с лодката.

На другия ден го изпращат отново да търси по-удобно място за декарбиране, като му заповядват да спечели с подаръци благосклонността на туземците. Изрично му поръчват да не се излага на опасност, да се върне на борда, ако забележи, че към него се насочват повече пироги, да не напуска лодката си, да не позволява на сушата да слязат повече от двама души наведнъж, а другите да са готови за отбрана. Картрет изпраща освен това и своята лодка, за да донесат с нея сладка вода. Неколцина туземци я замерват със стрели, които за щастие не улучват никого. През това време ветроходката се прибира на Суалоу. Боцманът се връща с три стрели в тялото, а половината му хора са така опасно ранени, че сам той и трима моряци умират след няколко дни.

Ето какво се е случило. Боцманът слиза след четирима моряци в един край, гдето е забелязал няколко колиби, и започва размяна с туземците. Техният брой скоро се увеличава, в същото време няколко големи пироги се насочват към неговата ветроходка и той успява да стигне до нея едва при започване на нападението. Преследван със стрели от туземците, които нагазват до рамене във водата, подгонен от пирогите, той успява все пак да избяга, като убива няколко туземци и потапя една пирога.

Този опит да потърсят по-удобно място за измъкване Суалоу на пясък се оказва така злополучно, че Картрет заповядва да почистят кила и да запушат пробива на място. При все че дърводелецът, единственият донейде здрав човек на кораба, не сполучва да го запуши напълно, все пак твърде много го намалява. Към мястото за снабдяване с вода изпращат нова лодка, като прочистват същевременно горите, стреляйки от кораба с оръдията, а от ветроходката с пушки. Моряците работят вече от четвърт час, когато ги нападат отново със стрели и раняват тежко един от тях в гърдите. При всяко отиване за вода трябва да вземат все същите предпазни мерки.

По това време тридесет души са извън строя. Боцманът агонизира от раните си. Лейтенант Гауър е много зле. Самият Картрет, болен от възпаление на жлъчката, е принуден да лежи. Само тези трима офицери биха могли да върнат Суалоу в Англия, а и тримата са почти на края на силите си.

Ако желаят да прекратят напредването на болестта, трябва да си доставят на всяка цена прясна храна, а тук това е невъзможно. Затова на 17 август Картрет вдига котва, след като дава на острова името Егмонт, в чест на първия лорд на адмиралтейството, а залива, гдето е пуснал котва, нарича Суалоу. Макар и убеден, че това е същата суша, която испанците наричат Санта Крус, мореплавателят все пак отстъпва пред модната тогава мания да се дават нови имена на всички посетени места. Тъй като плава не много далеко от брега, той установява, че населението е многобройно, и неведнъж има разправии с него. Тези пречки, както и невъзможността да си достави прясна храна, не позволяват на Картрет да разгледа останалите острови от тази група, на които дава името архипелаг Кралица Шарлота.

„Жителите на остров Егмонт — пише той — са необикновено пъргави, силни, дейни. Изглеждат свикнали да живеят толкова във водата, колкото и на сушата, защото почти всяка минута скачат от пирогите си в морето… Една от стрелите им мина през дъските на лодката и рани опасно в бедрото офицера при кърмата. Стрелите им са с каменно острие — не видяхме никакъв метал. Страната е изобщо гориста, планинска, разсечена с много долини.“

Картрет напуска архипелага на 18 август 1767 година с намерение да стигне до Нова Британия. Надява се, че преди да стигне дотам, ще срещне някои острови, където повече ще му провърви. И наистина, на 20 август откриват едно ниско островче, което наричат Гауър; там намират малко кокосови орехи. На следния ден забелязва островите Симсън и Картрет, както и група от девет острова, които взема за Оханг-Ява, открити от Тасман; а подир тях последователно и островите Уинчълси на сър Чарлс Харди, които не смята за част от Соломоновия архипелаг, Схаутеновия остров Сен-Жан и на края на 28 август пристига в Нова Британия.

Картрет плава все покрай брега на този остров, за да търси удобно и безопасно пристанище, спира в няколко залива и взема дърва, вода, кокосови и мушкатови орехи, алое, захарна тръстика, бамбук и палмови зелки.

„Те са бели, къдрави и сочни — казва той; — ако се ядат сурови, имат вкус на кестени, а когато са сварени, превъзхождат и най-хубавия пащърнак. Ние ги нарязваме на тънки резенчета в бульона, който сварявахме с таблетките си, сгъстявахме го с овесен булгур и получавахме по този начин много вкусно ядене.“

Горите са пълни с гълъби, гугутки, папагали и разни непознати птици. Англичаните посещават доста изоставени жилища. Ако за културата на даден народ може да се съди по жилищата, тези островитяни трябва да са на най-ниското стъпало, защото имат най-жалките колиби, каквито Картрет е виждал досега.

Капитанът на кораба се ползува от престоя си тук, за да наклони отново Суалоу на една страна и да прегледа пробива, който дърводелците запушват, доколкото им е възможно. Тъй като облицовката му е много износена, а килът прояден от червоточина, намазват го с гореща смес от смола и катран.

На 7 септември Картрет извършва смешната церемония на завладяване острова от името на Джордж III; след това изпраща на разузнаване една лодка, която донася доста голямо количество кокосови орехи и палмови зелки, много ценни пресни продукти за многобройните болни на кораба.

Макар че мусонът още дълго време ще духа откъм изток, капитанът, вземайки предвид лошото състояние на кораба, решава да тръгне веднага за Батавия, гдето се надява, че екипажът ще се съвземе, а Суалоу ще може да бъде поправен. Затова напуска на 9 септември естествено пристанище Картрет, най-доброто, което е срещал след излизането от Магелановия проток.

Не след много прониква в залива, наречен от Демпиър Сен Джордж, и разбира, че това е протокът, който разделя Нова Британия от Нова Ирландия. Познава канала, оставя му името Сен Джордж и го описва в доклада си с грижливост, която трябва да е била високо оценена от мореплавателите в негово време. После продължава покрай брега на Нова Ирландия до най-западната му точка. Край едно островче, наречено от него Сендуич, Картрет влиза отново във връзка с туземците.

„Тези островитяни — казва той — са черни, с гъста и къдрава негърска коса, но нямат сплеснат нос и дебели устни. Сметнахме, че са от една раса с жителите на остров Егмонт. Съвършено голи са като тях, ако изключим накитите от раковини, които носят по ръцете и нозете си. Имат обаче една привичка, без която и нашите дами и елегантни младежи не смятат тоалета си за завършен. Косата, или по-точно вълната по главите на тия туземци, беше посипана с бяла пудра, от което следва да се заключи, че модата да се пудри косата датира навярно от дълбока древност и е по-разпространена, отколкото обикновено се предполага… Въоръжени са с капия и големи тояги във форма на боздуган, но не забелязахме нито лъкове, нито стрели.“

В югозападния край на Нова Ирландия Картрет съзира нова суша, на която дава името Нов Хановер; след това забелязва и архипелага Портландски херцог.

Макар тази част от пътните му бележки за непознати дотогава земи да изобилствува с ценни подробности, Картрет, много по-точен и старателен мореплавател от предшествениците си Байрън и Уолис, се извинява, че не е могъл да събере повече данни.

„Описанието на страната — казва той, — на плодовете и жителите й би било много по-пълно и по-подробно, ако не бях така отслабнал и изтощен от боледуването, че просто изнемогвах от задълженията, които трябваше да изпълнявам поради недостига на офицери. Едва можех да се влача, а трябваше да застъпвам вахта след вахта и да разделям още много други задачи с лейтенанта, чието здраве беше също в много лошо състояние.“

След като излизат от канала Сен Джордж и вземат курс на запад, Картрет открива още няколко острова, но тъй като болестта не му позволява няколко дни да се качи на палубата, не успява да определи точно местоположението им. Нарича ги Адмиралтейски и на два пъти се вижда принуден да си послужи с огнестрелно оръжие, за да отблъсне нападенията на туземците. По-късна забелязва остров Дюрур, Мети и Куедския архипелаг, чиито жители се радват като деца на получения железен обръч. Картрет заявява, че за няколко железни сечива би могъл да получи цялото им производство. Макар да е съседно на Гвинея и току-що изследваните архипелази, това население не е черно, а червенокожо, с красива и дълга черна коса, с правилни черти и ослепително бели зъби. Средни на ръст, яки и пъргави, тези жители са весели, общителни и се качват без страх на кораба. Един дори моли Картрет да го вземе в пътешествието си и въпреки всички увещания на сънародниците му и на капитана отказва да напусне Суалоу. Картрет отстъпва пред тази непреклонна воля, но нещастният индианец, комуто дават името Джозеф Фриуил, скоро залинява и умира в Целебес.

На 29 октомври англичаните достигат североизточния край на Минданао. Продължавайки да търси сладка вода и храни, Картрет напразно се стреми да намери залива, гдето Демпиър твърди, че има в изобилие дивеч. Малко по-далеко намират сладка вода, но враждебното настроение на жителите ги принуждава и този път да отплават.

След като напуска Минданао, капитанът се насочва към протока Макасар, между островите Борнео и Целебес. Навлизат в протока на 14 ноември. Корабът се движи толкова зле, че изминава двадесет и осемте мили за цели петнадесет дни.

„Болни — казва Картрет, — отслабнали, почти умиращи, виждайки земи, до които не можехме да стигнем, изложени на бури, които не можехме да преодолеем, ние бяхме нападнати и от един пиратски кораб.“

С надежда да издебне англичаните заспали, пиратският кораб ги напада посред нощ. Но вместо да позволят на новата опасност да ги сломи, моряците се отбраняват така храбро и умело, че потопяват малайското прао^[3].

На 12 декември Картрет вижда с тъга, че е задухал западен мусон. Суалоу не е в състояние да се бори с този вятър и с течението, за да стигне до Батавия откъм запад. Трябва следователно да се примири с необходимостта да стигне до Макасар, по онова време главно холандско заселище в Целебес. Англичаните пристигат там тридесет и пет седмици след като са излезли от Магелановия проток. Едва пуснали котва пред пристанището, на борда на Суалоу пристига един холандец, изпратен от губернатора. Той се разтревожва особено много, като узнава, че корабът принадлежи на английската военна флота. Затова, когато Картрет изпраща на следния ден лейтенант Гауър да поиска разрешение да влязат в пристанището, за да купят прясна храна за умиращия екипаж, да поправят разнебитения кораб и да дочакат смяната на мусона, холандците не само не му позволяват да слезе на сушата, но побързват да свикат войска и да въоръжат корабите си. Най-после, след пет часа, отнасят на Суалоу отговора на губернатора. Този отговор е съвсем неучтив и неприкрит отказ. Той забранява изобщо англичаните да слязат където и да е на холандска територия.

След възраженията на Картрет за безчовечността на този отказ и след враждебните му демонстрации му позволяват да купи малко провизии и да се оттегли в едно съседно заливче, гдето — както го уверяват — ще може да се заслони от мусона и да устрои лазарет за болните; там ще може да си достави и повече пресни продукти, отколкото в Макасар, откъдето обещават да му изпращат всичко, от което има нужда. За да не умрат от глад и да не потънат, англичаните са принудени да приемат тези условия и Картрет решава да отплава за залива Бонтайн.

Там на болните, настанени в една къща, не се позволява да се отдалечават повече от тридесет аршина от болницата. Поставени са под постоянно наблюдение, за да не влизат във връзка с туземците. Забранено им е също да купуват каквото и да е освен чрез посредничеството на холандски войници, които злоупотребяват страшно с това право, като си докарват до хиляда на сто печалба. Всички оплаквания на англичаните са безполезни; през целия си престой те трябва да търпят един крайно унизителен надзор.

Едва на 22 май 1768 година, при смяната на мусона капитан Картрет може да напусне Бонтайн след дълга поредица от неприятности, притеснения и тревоги, които не можем да опишем подробно и които поставят на тежко изпитание търпението му.

„Целебес — казва той — е ключът на Молукските острови, или тъй наричаните Острови за колониални стоки, които са естествено под властта на народа, техен господар. Макасар е разположен на един нос; през самия град и в съседство с него протичат две реки. Почвата е равна и много хубава наглед. Има многобройни плантации и гори от кокосови палми, гдето се виждат много къщи, от което може да се заключи, че страната е гъсто населена… В Бонтайн има чудесно говеждо месо, но мъчно би се намерило в достатъчно количество за изхранване на цяла ескадра. Ориз, птици и плодове човек може да намери, колкото желае: горите изобилствуват с диви свини, които може да се получат евтино, защото туземците са мохамедани и не ги ядат.“

Макар и непълни, тези сведения са много ценни за епохата, когато са били събрани, а ние сме склонни да вярваме, че макар да са отпреди сто години, са донякъде верни и днес.

Никакво произшествие не отбелязва плаването до Батавия. След доста закъснения, предизвикани от желанието на холандската компания да изтръгне от капитана едно satisfecit^[4] за поведението на макасарския губернатор, което Картрет категорично отказва да даде, му позволяват най-сетне да поправи кораба си.

Ремонтиран как да е, Суалоу вдига платна на 15 септември. Получил е допълнителен английски екипаж, без който не би бил в състояние да стигне до Европа. Двадесет и четири души от първоначалния му екипаж са умрели, а други двадесет и четири са в такова състояние, че седем от тях умират още преди да стигнат нос Добра надежда.

След престой в това пристанище, продължил до януари 1769 година и много благотворен за екипажа, Картрет отплава и малко над остров Възнесение, гдето се е отбил, се среща с един френски кораб. Това е фрегатата Ла Будьоз, с която Бугенвил току-що е приключил околосветското си плаване.

На 20 март 1769 година Суалоу пуска котва в залива Спитхед след тридесет и един месеца тежко и опасно пътуване.

Само мореплавателското умение, хладнокръвието и неуморността на Картрет го спасяват от гибел на този негоден плавателен съд и му позволяват да направи при тези условия толкова важни открития. Ако славата му получава нов блясък от тези пречки, които е бил принуден да преодолява, позорът за жалката екипировка пада изцяло върху английското адмиралтейство, което въпреки предупрежденията на опитния моряк излага и неговия живот, и живота на толкова достойни моряци при това така продължително пътуване.