Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (12)

II

Откриване на Сендуичевите острови. — Изследване на западното американско крайбрежие. — Отвъд Беринговия проток. — Връщане към Хавайския архипелаг. — Историята на Роно. — Смъртта на Кук. — Завръщане на експедицията в Англия.

На 18 януари 1778 година на 160° дължина и 20° северна ширина двата кораба забелязват първите острови от Сендуичевия, или Хавайския, архипелаг. Мореплавателите се убеждават много скоро, че тази група острови е обитавана. Голям брой пироги се отделят от остров Атуи, или Таваи, и наобикалят корабите.

Англичаните са немалко изненадани, като чуват местното население да говори таитянски. Този език допринася за бързото сприятеляване и още на другия ден мнозина островитяни се съгласяват да се качат на корабите. С поглед, е ръкомахания и непрекъснати възклицания те изразяват своето учудване и възхищение от толкова непознати предмети. Но познават желязото и го наричат „хамаите“.

Обаче толкова интересни и ценни вещи скоро събуждат алчността им и те се опитват да си ги присвоят по всички законни и незаконни пътища.

Ловкостта и склонността им към кражбата са така развити, както у всички народи из островите на Тихия океан; налага се да се вземат хиляди предпазни мерки — в повечето случаи напразни, — за да се осуетяват кражбите. Когато се приближават под командата на лейтенант Уилиамсън към брега, за да потърсят удобно място за пускане котва, англичаните трябва да отблъсват със сила домогванията на туземците. Смъртта на един от диваците успява да ги поукроти и да им внуши повече уважение към силата на чужденците.

Щом Ризолюшън и Дисковъри пускат котва в залива Уе-меа, Кук отплава с лодка за сушата. Когато слиза, внушително множество туземци, събрани на брега, падат по очи пред него и го посрещат с прояви на най-дълбока почит. Този необикновен прием обещава приятен престой; изглежда, че и провизиите са в изобилие, защото отвред започват да носят плодове, свине, птици. В същото време част от туземците помагат на английските моряци да пълнят буретата със сладка вода и да ги пренасят на ветроходните.

Това миролюбиво население подмамва Андерсън и гравьора Вебер да навлязат във вътрешността на страната. Те се озовават скоро пред един морай, съвършено еднакъв с таитянските. Това откритие утвърждава у англичаните предположението, породено от близостта между таитянския и хавайския език. Една гравюра в доклада на Кук представя вътрешността на този морай. В него се виждат две изправени фигури; горната част на главата отчасти се скрива под висок цилиндричен калпак както у статуите от Великденския остров. В случая има най-малко една странна близост, която навява размишления.

Кук остава на този остров още два дни и може само да се похвали от връзките си с туземците; след това проучва съседния остров Онихеу. Въпреки желанието си да разгледа по-основно този така интересен архипелаг, капитанът вдига котва и забелязва отдалеко остров Уаху и рифа Тахура, на които дава общото име Сендуичев архипелаг — заменено по-късно с местното название Хаван.

Яки и добре сложени, макар и със среден ръст, според Андерсън хавайците имат откровен и честен нрав. Не така сериозни като населението от Островите на приятелите, те не са и така лекомислени, като таитяните. Работливи, сръчни, интелигентни, те имат градини, които показват развити познания, както и влечение към земеделието. Те не само не проявяват към европейските вещи обикновеното детинско любопитство, забелязвано неведнъж от англичаните, но разпитват за предназначението им и проявяват известно съжаление за своята изостаналост.

Населението изглежда доста многобройно — предполага се, че само на остров Таваи има около тридесет хиляди души. По облекло, избор и приготовление на храната и по общия начин на живот тукашните жители напомнят таитянските обичаи. Приликата между тези населения, разделени от огромна морска шир, дава на англичаните повод за много размисли.

При този пръв престой Кук не влиза във връзка с никой главатар; но капитан Клерк от Дисковъри приема едного. Това е млад, строен мъж, загърнат в плат от глава до пети; туземците се държат с особена почит й падат по очи пред него. Клерк му подарява някои вещи и получава в замяна една паница, украсена с две доста добре изваяни фигурки; тя служи за „кава“, любимо питие на хавайците, както и на туземците от Тонга. Въоръжението им се състои от лъкове, боздугани и копия от яко, кораво дърво и от някаква заострена и в двата края кама, наричана „пахоа“. Обичаят „табу“ е всеобщо признат и тук както из Островите на приятелите преди да пипнат нещо, което им се показва, туземците винаги запитват дали не е табу.

На 27 февруари Кук продължава пътя си на север и не след много среща скалните водорасли, за които говори съставителят на лорд Андерсъновия пътепис. На 1 март взема курс към изток, за да се приближи към бреговете на Америка, а след пет дни забелязва сушата Нови Албион, наименувана така от Френсис Дрейк.

Експедицията я обхожда откъм открито море, отбелязва Белия нос, забелязан вече от Мартин д’Агилар на 19 януари 1603 година; недалеко от него географите поставят широкия вход на протока, чието откриване приписват на този мореплавател. Не след много пристигат из местата, гдето трябва да се намира протокът Хуан де Фука, но не откриват нищо подобно, при все че този проток действително съществува и отделя остров Ванкувър от материка.

Твърде скоро на 49°15′ ширина Кук забелязва един залив, на който дава името Надежда. Той пуска котва, за да вземе сладка вода и да даде малко почивка на уморените екипажи. Крайбрежието е заселено и три лодки се приближават към корабите.

„Един от диваците — казва Кук — се изправи и държа дълга реч, придружена от ръкомахания, които сметнахме за покана да слезем на сушата. Същевременно той хвърли към нас пера, а другарите му ни обсипаха с шепи пръст или червен прах; този, който изпълняваше длъжността на оратор, беше загърнат в кожа и размахваше във всяка ръка нещо, което дрънчеше като детска дрънкалка. Като се умори от речта и увещанията си, от които нищо не разбрахме, той спря да си почине; след него говориха още двама души, но речите им не бяха толкова дълги, нито така буйни.“

Лицата на мнозина от туземците са много чудновато боядисани, а главите им украсени с пера. При все че се държат миролюбиво, ни един не се съгласява да се качи на кораба.

След като пускат котва, капитанът заповядва да приберат платната, да свалят марсите и да смъкнат предната мачта на Ризолюшън, за да я поправят. Наскоро започва и размяната с индианците, която минава при най-голяма почтеност. Те предлагат кожи — от мечки, вълци, лисици, елени, порове и белки, а главно морски видри, каквито се срещат по островите източно от Камчатка, след това конопени дрехи, лъкове, копия, въдици, чудовищни фигури, някакъв плат от козина или вълна, торби с червена охра, дърворезби, медни и железни украшения във вид на подкова, каквито окачват на носа си.

„От всичко, което ни предложиха, най-много ни смаяха неочистените още от месото човешки черепи и ръце; обясниха ни съвсем искрено, че са изяли другото; личеше наистина, че черепите и ръцете са печени.“

Англичаните забелязват много скоро, че тези туземци са по-ловки крадци от всички срещнати досега. Те са дори по-опасни, защото притежават железни сечива и не се стесняват да прерязват въжетата. Освен това кражбите им са добре обмислени — едни забавляват часовоя при носа на лодката, други ограбват желязото при кърмата. Те продават големи количества хубаво растително масло и много риби, особено сардели.

След като привършват многобройните поправки, от които корабите се нуждаят, и след като натоварват необходимата трева за малкото останали на борда кози и овце, на 28 април 1778 година Кук вдига платната. Мястото, гдето се е спрял, той нарича залив Крал Джордж; туземците го наричат Нутка.

Корабите едва са излезли в открито море, когато ги връхлита страхотна буря, при която Ризолюшън получава пробив на десния борд. Понесен от урагана, Кук отминава мястото, гдето географите посочват протока Адмирал Фонт, и безкрайно съжалява, че го е пропуснал, защото е смятал да разсее всички съмнения около местоположението му.

Капитанът продължава да плава покрай американския бряг, като отбелязва и дава наименования на всички важни пунктове. При това плаване той влиза много пъти във връзка с индианците и скоро забелязва, че платноходите са заменени с лодки, на които само скелетът е дървен, а по него са приковани тюленови кожи.

След престой при залива Принц Вилхелм, гдето поправят пробива на Ризолюшън, Кук продължава плаването, отбелязва и наименува кап Елизабет и Свети Ермоген, носа Банкс, кап Дъглас, Бед, върха Свети Августин, река Кук, остров Кодяк, остров Тринити и островите, които Беринг е нарекъл Шумагин. Следват заливът Бристол, Кръглият остров, Спокойният нос, кап Нюенем, гдето лейтенант Уйлиамсън слиза на сушата, и остров Андерсън, наречен в чест на естественика, който умира там от пневмония; най-после остров Кинг и кап Уелски принц — най-западната точка на Америка.

След това Кук минава към азиатския бряг, гдето влиза във връзка с чукчите, навлиза на 11 август в Беринговия проток и на следната седмица се озовава сред ледовете. Напразно се опитва да проникне ту в една, ту в друга посока. Отвсякъде се изпречват непристъпни ледени прегради.

На 17 август 1778 година експедицията се намира на 70°41′ ширина. В продължение на цял месец плават покрай ледовете с надежда да открият някакъв отвор, който би позволил да стигнат по на север, но напразно. Забелязват, че ледът е „навсякъде чист и прозрачен, с изключение на горната част, гдето беше малко шуплест“.

„Реших — казва Кук, — че това е замръзнал сняг, който се е заледил в самото море, защото — независимо от факта, че е невероятно или по-скоро невъзможно такива огромни маси да се спуснат по реките, гдето едва ли има достатъчно вода за една лодка, ние не забелязахме на тези ледници нито следа от неща, който се срещат на сушата и които непременно би трябвало да видим, ако ледникът се е образувал в големи или малки реки.“

Беринговият проток е бил най-малко използуваният досега за достигане до полярните области; това наблюдение на Кук е следователно много ценно, защото доказва, че зад този проток трябва да съществува голяма морска шир без никаква суша. Възможно е дори — както предполага покойният Гюстав Ламбер — това море да е свободно. Както и да е, никой след Кук не е стигнал много по на север из тия места освен по сибирското крайбрежие, гдето са били открити островите Лонг и Пловър и гдето в настоящия момент се намира професор Норденскьолд.

След това толкова внимателно изследване, след многократните опити да се добере до полярните области, като вижда напредналия сезон и все по-големия брой срещани ледници, на Кук не остава нищо друго, освен да отиде да зимува в по-мек климат и да възобнови изследванията си през идното лято. Затова той се връща донякъде по пътя, който е следвал към Уналаека, и на 26 октомври се насочва за Сендуичевите острови с намерение да допълни изследването им през това последно зимуване.

На 26 ноември откриват един остров, чиито жители продават на екипажите значително количество плодове и корени, хлебно дърво, патати, „таро“ и корени „еди“ срещу гвоздеи и железни сечива. Това е остров Мауи от Сендуичевия архипелаг. Наскоро след това съзират Оуихи, или Хаваи, със снежните му върхове.

„Никога не бях срещал диваци, които да се държат така свободно — казва капитанът. — Обикновено те изпращаха на корабите различните стоки, които искаха да продадат; след това се качваха на борда и започваха пазарлъка на задната палуба; таитяните, въпреки многобройните ни престои на острова им, нямаха такова доверие в нас. От това заключавам, че жителите на Оуихи трябва да са по-точни и по-почтени във взаимните си търговски отношения; защото, ако не са добросъвестни помежду си, не биха имали доверие и в добросъвестността на чужденците.“

На 17 януари Кук и Клерк пускат котва в един залив, наречен от моряците Каракакуа. Веднага свалят платната до рейте и марсите. Корабите се препълват от посетители, заобикалят ги пироги, а на брега са се събрали множество любопитни. Никога досега Кук не е виждал такова внимание.

Между главатарите, които идват на борда, скоро забелязват един младеж на име Пареа. Той заявява, че е „жакане“; но не могат да разберат дали това означава някакъв чин или родство с краля. Както и да е, този човек има голяма власт над простолюдието. Някои подходящи подаръци го спечелват за англичаните, на които той прави доста много услуги при този престой.

При първото си спиране на Хаваите Кук бе установил, че жителите му не са много крадливи, но този път не е така. Натрупването им ги улеснява да откраднат разни дреболии и да смятат, че не ще посмеят да ги накажат за това. Скоро става очевидно, че главатарите ги насърчават, защото забелязват в ръцете им много от откраднатите предмети.

Пареа и друг главатар, по име Канеена, довеждат на борда на Ризолюшън някой си Коах, много мършав старец, целият окраставял от прекалена употреба на кава. Старецът, който е жрец, полага върху раменете на Кук донесения червен плащ, важно произнася дълга реч и му поднася едно прасенце. Като виждат, че всички кумири са покрити със също такъв плат, англичаните разбират, че това е израз на боготворене. Те са безкрайно изненадани от странните култови обреди, с които туземците ограждат личността на капитан Кук.

Значението им разбират обаче много по-късно благодарение изследванията на учения мисионер Елис. Ще предадем накратко тук неговото интересно откритие. Това ще направи по-разбираеми следващите събития.

Според едно древно предание някой си Роно, живял във времето на един от най-древните хавайски крале, убил в пристъп на ревност жена си, която дълбоко обичал. Полудял от страдания и скръб след това дело, той почнал да обикаля острова, да се кара и да убива когото срещне; и накрай, уморен, но ненаситен от тия кланета, отплавал, като заявил, че ще се върне на плаващ остров с кокосови палми, свине и кучета. Това предание, осветено от народна песен, се превръща в догма за жреците, които причисляват Роно към своите божества. Уверени в предсказанието му, те очакват всяка година с непоклатимо търпение завръщането му.

Не може ли да се направи едно странно съпоставяне между това предание и другото, което ни представя мексиканското божество Квецалкоатл, принудено да избяга от гнева на по-могъщ бог и отплавало в лодка от змийски кожи, като обещало на тия, които го придружават, че ще се върне отново заедно с потомците си?

Когато английските кораби се появяват, жрецът Коах и син му Он-ла заявяват, че Роно идва да изпълни предсказанието си. И цялото население приема Кук за божество. Туземците падат по очи пред него, жреците му отправят хваления или молитви; сигурно биха кадили и тамян, ако имаха такъв обичай. Капитанът много добре чувствува, че в тези проявления има нещо необикновено, не разбира какво, но все пак решава да използува за удобство на екипажа и за напредъка на науката тайнствените обстоятелства, които не може да си изясни.

Той е принуден да търпи различни обреди, които в най-добрия случай му се струват смешни. Така например отвеждат го в един морай, яка каменна постройка, четиридесет аршина дълга и четиринадесет висока. Добре трамбованият покрив е заобиколен с дървен парапет, по който са наредени черепите на пленници, принесени в жертва на божеството.

Пред входа на тази площадка се издигат две грамадни дървени фигури с безобразни лица; телата им са покрити с червен плат, главите с висок дървен конус украсен с резба и обърнат с върха надолу. Там, върху нещо като маса, под която се търкалят разложено прасе и купища плодове, Коах се качва заедно с капитан Кук. Шествие от десетина души донася едно живо прасе, което поднасят на капитана заедно с парче, ален плат, с който го намятат. После жреците изпяват някакви религиозни песнопения, а присъствуващите стоят ничком пред входа на морая.

След разни други церемонии, чието описание би отнело много време, на капитана предават едно печено прасе, плодове и корени, от които се приготовлява кава.

„Почерпиха всички ни с кава — казва Кук, — а като пийнахме от нея, Коах и Пареа разделиха печеното прасе на хапки, които ни поднасяха направо в устата. Не изпитах никакво отвращение — казва лейтенант Кинг — да глътна парчето, поднесено ми от Пареа, който беше много чист; но мистър Кук, обслужван от Коах, не можа да глътне ни една хапка, като си представяше разложеното прасе; в желанието си да бъде още по-учтив старецът се опита да му поднесе хапките сдъвкани, от което, както можем да си представим, отвращението на нашия капитан можеше само да се увеличи.“

След това тържество отвеждат Кук до лодката, придружаван от мъже, които носят малки пръчки и повтарят думите и изреченията, с които са го посрещнали при слизането му на сушата, с шпалир от коленичили туземци.

Тези церемонии се повтарят при всяко слизане на капитана на сушата. Пред него винаги върви жрец, който възвестява, че Роно се е върнал, и заповядва на народа да падне по очи.

Англичаните имат основание да са доволни от жреците, които ги отрупват с уважение и подаръци, но не и от „еарии“-те, тоест от бойците. Защото те насърчават непрестанните грабежи и различни мошеничества.

Както и да е, до 24 януари 1779 година не се случва нищо особено. Този ден англичаните виждат с изненада, че ни една пирога не напуска брега, за да търгува с корабите. Пристигането на Тереобу е наложило „табу“ върху залива и не допуска никаква връзка с чужденците. Този главатар, или по-точно този крал, идва още същия ден без никакъв церемониал да посети корабите. Отплавал е само с една пирога, придружен от жената и децата си. На 26 идва отново, вече на официално посещение.

„Когато забеляза — се казва в доклада, — че владетелят идва на сушата, Кук последва примера му и пристигна почти едновременно с него. Заведохме ги в палатката; щом седнаха, владетелят стана и метна много изискано плаща си върху раменете на капитана; сложи му своя шлем от пера и му подаде едно много интересно ветрило, а в нозете му сложи още пет-шест много красиви и скъпи наметала.“

Тереобу и главатарите от свитата му започват да разпитват англичаните кога смятат да си отидат. Кук пожелава да узнае какво е мнението на хавайците за англичаните. Успява да научи само това, че ги смятат за жители на страна, гдето няма храна, затова са дошли тук „да си напълнят търбусите“. Това убеждение се поддържа от мършавината на някои моряци и от грижата на екипажите да натоварят прясна храна. Но туземците не се страхуват, че провизиите им ще се изчерпат въпреки огромното количество храна, взета от англичаните. По-вероятно е, че кралят иска да разбере колко време ще има, за да приготви подаръка, който възнамерява да поднесе на чужденците при заминаването им.

И наистина в навечерието на определения ден кралят моли капитаните Кук и Клерк да го придружат до резиденцията му. Огромни купища най-разнообразни зеленчуци, пакети платове, жълти и червени пера и цяло стадо свине са струпани тук. Това е безплатен дар за краля от поданиците му. Тереобу избира около една трета от тия неща, а останалото дава на двамата капитани; един много скъп дар, какъвто не са получавали нито в Тонга, нито в Таити.

На 4 февруари двата кораба напускат залива; но претърпените от Ризолюшън аварии ги принуждават да се върнат след няколко дни.

Още щом пускат котва, англичаните забелязват промяната в настроението на туземците. Всичко върви обаче мирно и тихо до 13 следобед. Този ден някои главатари забраняват на туземците да помагат на моряците, които пълнят бурета със сладка вода. Става скарване. Туземците грабват камъни и започват да се държат заплашително. Офицерът, командуващ отряда, получава от Кук заповед да стреля с куршуми, ако туземците продължават да хвърлят камъни или да се държат дръзко. Междувременно прогонват с изстрел една пирога и веднага разбират, че екипажът й е извършил кражба.

В същото време избухва друга, по-сериозна свада. Един офицер задържа ветроходка, принадлежаща на Пареа, и я откарва до Дисковъри, Главатарят не закъснява да се яви, за да си я поиска, като настоява, че в нищо не се е провинил. Спорът се разгорещява и някой поваля Пареа с удар от весло. Безучастни зрители до тоя миг, туземците веднага грабват камъни, принуждават моряците да избягат и заграбват шлепа им. Но Пареа забравя огорчението си и връща на англичаните шлепа заедно с някои откраднати дреболии.

„Страхувам се, че индианците ще ме принудят да взема по-строги мерки — казва Кук, когато научава станалото; — не трябва да им се даде възможност да смятат, че могат да надделеят.“

През нощта на 13 срещу 14 февруари открадват ветроходката на Дисковъри. Тогава командуващият решава да залови Тереобу или някои други важни особи и да ги задържи като заложници, докато бъдат върнати откраднатите вещи.

И действително той слиза на сушата с отряд морска пехота и тръгва веднага към кралската резиденция. По пътя си среща обичайните прояви на почит, намира Тереобу и двамата му сина и ги убеждава да прекарат деня на Ризолюшън.

Работите приемат щастлив обрат, двамата князе са вече в шлепа, но ето че една от съпругите на Тереобу започва да го моли със сълзи на очи да не отива на кораба. Към нея се присъединяват още двама главатари, а островитяните, изплашени от враждебните приготовления, на които присъствуват, се струпват на тълпи около краля и капитана. Кук настоява да отплават и владетелят е вече склонен да го последва, обаче главатарите се намесват и дори насила му попречват да се качи в шлепа.

Като вижда, че не е достигнал целта си и би могъл да я достигне само с проливане на кръв, Кук се отказва от своето намерение и тръгва спокойно по брега, за да се върне в лодката си, когато изведнъж се пръска слух, че един от първите главатари е убит. Веднага отпращат жените и децата и всички туземци се втурват срещу англичаните.

Един туземец, въоръжен с „пахуа“, започва да предизвиква капитана и тъй като не прекратява заплахите си, Кук изважда пистолета си и стреля срещу него със сачми. Защитен от плътна рогозка, туземецът не е засегнат и става още по-дързък; а тъй като се приближават още няколко души, капитанът стреля с пушка срещу най-близкия и го убива.

Това е сигнал за общо нападение. Когато съзират за последен път Кук, той дава знаци на лодките да прекратят стрелбата и да приберат малкия отряд. Напразно! Кук вече лежи мъртъв на земята.

„Щом го видяха, че пада — гласи докладът, — туземците нададоха радостни викове; повлякоха веднага трупа му по брега, изтръгваха си един другиму ножа и го забиваха със свирепо ожесточение в тялото му, дори след като бе престанал да диша.“

Така загива този велик мореплавател, най-славният навярно от всички морски пътешественици на Англия. Смелите му планове, постоянството при изпълнението им, обширните му познания го превръщат в образец на истински моряк-откривател.

Какви заслуги има той към географията! При първото си пътуване отбелязва местоположението на Дружествените острови, установява, че Нова Зеландия се състои от два острова, минава през протока, който ги разделя, и изследва крайбрежието й; посещава най-после цялото източно крайбрежие на Нова Холандия.

При второто си пътуване отпраща в страната на приказките прочутия южен материк, блян на камерните географи; открива Нова Каледония, Южна Джорджия, Земята Сендуич и навлиза в южното полукълбо — по на юг, отколкото е стигал някой преди него.

При третата си експедиция открива Хавайския архипелаг и отбелязва на картата западното крайбрежие на Америка от 43°, тоест на дължина повече от 3500 мили. Минава през Беринговия проток, навлиза в Северния Ледовит океан — страшилище за мореплавателите — и стига дотам, гдето ледовете издигат непреодолима преграда пред него.

Мореплавателските му дарби не се нуждаят от изтъкване; хидрографските му трудове са налице; но това, което е най-ценно, са грижите му за екипажите; то именно му позволява да извърши тези трудни и продължителни походи със съвсем незначителни загуби на хора.

След този съдбоносен ден съкрушените англичани вдигат палатките си и се прибират на корабите. Напразни са опитите и предлаганите подаръци, за да получат тялото на нещастния капитан. Страшно разгневени, те вече се готвят да си послужат с оръжие, когато двама жреци, приятели на лейтенант Кинг, донасят тайно от другите главатари къс човешко месо, не повече от четири-пет килограма. Това е всичко, казват те, останало от Роно, който е бил изгорен според обичая.

Тази гледка засилва у англичаните жаждата за мъст. Туземците от своя страна имат да отмъщават за смъртта на петима главатари и двадесетина души от народа. Така че при всяко слизане за вода англичаните виждат да ги чака една разярена тълпа, въоръжена с камъни и тояги. За назидание капитан Клерк, поел командуването на експедицията, изгаря селището на жреците и избива всички, които се противопоставят на това наказание.

Но накрая стигат до някакво разбирателство и на 19 февруари всичко, останало от Кук — ръцете, които личат по широкия белег от рана, оголеният череп и други части от тялото му, — бива предадено на англичаните, които отдават след три дни дължимата последна почит на тия скъпи останки.

След това размяната започва, сякаш нищо не е било, и никакво произшествие не отбелязва последните дни от престоя на Сендуичевите острови.

Капитан Клерк оставя за командуващ на Дисковъри лейтенант Гор, а своето знаме издига на Ризолюшън. След като довършва изследването на Хавайските острови, той взема курс на север, спира в Камчатка, добре приет от русите, минава Беринговия проток и стига до 69°50′ северна дължина, гдето ледовете му преграждат пътя.

На 22 август 1779 година капитан Клерк умира от белодробна туберкулоза на 38-годишна възраст. Командуването се поема от капитан Гор, който спира отново в Камчатка, след това в Кантон и на нос Добра надежда, докато най-после на 1 октомври 1780 година пуска котва в Темза след повече от четиригодишно отсъствие.

Смъртта на капитан Кук предизвиква всеобщ траур в Англия. Лондонското Кралско дружество, на което той е член, издава медал в негова памет; разноските се покриват от всенародна подписка, в която участвуват най-видни личности.

Името на този велик мореплавател е днес може би позаглъхнало, но споменът за него е все така жив, както са се убедили присъствуващите на тържественото събрание, устроено от Френското географско дружество на 14 февруари 1879 година.

Голям брой почитатели се бяха събрали да чествуват стогодишнината от смъртта на Кук. Между тях се виждаха представители на цветущата днес австралийска колония и на Хавайския архипелаг, гдето Кук бе намерил смъртта си. Множество реликви, останали от великия мореплавател — неговите карти, великолепните акварели на Вебер, сечива и оръжия от островитяните на Океания, — украсяваха залата.

Тази трогателна почит, отдадена след сто години от една нация, чийто крал бе дал някога заповед да не се пречи на научната и цивилизаторска мисия на Кук, не можеше да не намери отзвук в Англия и да не затвърди приятелските връзки, установени сега и за в бъдеще между Франция и Обединеното кралство.