Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (10)

II

Ново посещение в Таити и Приятелския архипелаг. — Изследване на Новите Хебриди. — Откриване на Нова Каледония и Острова на боровете. — Престой в протока Кралица Шарлота. — Южна Джорджия. — Катастрофата с Адвенчър.

Кук напуска тези острови на 12 април и взема курс към Таити, но след пет дни се озовава сред архипелага Помоту. Той спира на Байръновия остров Тиокеа, гдето жителите, които имат основание да се оплакват от този мореплавател, посрещат студено любезностите на англичаните; оттук успяват да купят само две дузини кокосови орехи и пет свини, каквито има в изобилие на този остров. В друга част на архипелага им оказват по-приятелски прием. Туземците прегръщат европейците и ги докосват с нос както новозеландците. Едиди си купува няколко кучета, чиято дълга, бяла козина служи в родината му за украсяване ризниците на бойците.

„Туземците — съобщава Форстер — ни казаха, че счукват кохлеарията, смесват я с миди или стриди и я хвърлят в морето, щом забележат пасаж от риби. Тази стръв опива за известно време рибите, те излизат на повърхността и по този начин много лесно ги ловят.“

Капитанът посещава в този огромен архипелаг още няколко острова, подобни на току-що напуснатите; между тях е групата на Гибелните острови, гдето Рогевайн е загубил галерата си Африканен; Кук ги наименува Пелисър. След това се насочва към Таити, който моряците му смятат за второ отечество поради благосклонността на туземците. На 22 април Ризолюшън пуска котва в залива Матаваи, гдето посрещането е така приятелско, както са очаквали.

След няколко дни крал О-ту прави е неколцина главатари посещение на англичаните и им подарява десетина грамадни свине и много плодове.

Кук възнамерява отначало да остане тук само докато астрономът Уейлс направи своите наблюдения, но изобилната храна го примамва да продължи престоя.

На 26 сутринта, когато отива заедно с няколко души офицери в Опаре да направи официално посещение на краля, Кук забелязва огромна флота — повече от триста пироги, строени край брега в пълна бойна готовност. В същото време прииждат и значителен брой войници. Това огромно въоръжение, извършено само за една нощ, буди отначало подозрение у офицерите; но оказаният прием скоро ги успокоява.

Сто и шестдесет грамадни двойни военни пироги, украсени със знамена и знаменца, сто и седемдесет по-малки за пренасяне на провизиите, съставят тази флота, която наброява седем хиляди седемстотин и шестдесет войници и гребци.

„Целият екипаж — казва Форстер — беше изненадан от вида на тази флота, която затвърди още повече представите ни за силата и богатството на острова. Като имахме предвид с какви сечива си служат тези народи, ние бяхме възхитени от търпението и труда, положени за отсичането на огромните дървета, за нарязването, изглаждането и полировката на дъските, изобщо за строежа на така усъвършенствуваните и тежки плавателни съдове. Всичко това е било извършено с каменни секири, длето, парче корал и калканова кожа. Главатарите и всички, които се намираха по бойните площадки, бяха във военно облекло, тоест отрупани с разни платове, тюрбани, ризници и шлемове. Височината на някои шлемове пречеше много на тия, които ги носеха. Цялата им екипировка изглеждаше непригодна за бой, подходяща повече за парад, отколкото за работа. Въпреки това тя придаваше безспорна величественост на гледката, а самите бойци не пропускаха да се представят колкото е възможно по-добре.“

Когато пристига в Матаваи, Кук научава, че това огромно въоръжаване е било предназначено за нападение на Еймео, чийто вожд отхвърлил властта на Таити и се обявил за независим.

През следващите дни капитанът приема някои от по-раншните си приятели. Всички проявяват желание да получат червени пера, особено ценени тук. Едно червено перо е много по-голям подарък от мънисто или гвоздей. Стремежът на таитяните към тази украса е толкова голям, че те предлагат срещу едно перо необикновените траурни дрехи, които отказват да продадат при първото пътуване на Кук.

„Тези дрехи, изготвени от най-редките произведения на острова и морето около него, са изработени извънредно грижливо и сръчно и са навярно много скъпи за местното население. Купихме десетина, за да ги занесем в Англия.“

Едиди, който се е запасил с голямо количество пера, може да задоволява всичките си прищевки. Таитяните го гледат като някакво чудо и вярват всичко, което им разказва. Не само първенците от острова, но и кралското семейство желае да се срещне с него. Той се оженва за дъщеря на матавийския главатар и отвежда жена си на кораба, гдето всеки й прави по някакъв подарък, след това решава да остане в Таити, защото намира там сестра си, омъжена за един от първенците.

Въпреки кражбите, които смущават неведнъж добрите отношения, англичаните се снабдяват при този престой с повече провизии от всеки друг път. Старата Обереа, считана за кралица на острова при минаването на Дофин в 1767 година, идва лично да донесе свине и плодове с тайното намерение да получи малко червени пера, които имат такъв успех. Англичаните са много щедри в подаръците, а за развлечение на индианците пускат фойерверки и правят военни упражнения.

Няколко дни преди заминаването си капитанът присъствува на нов морски парад. О-ту заповядва да се проведе привидно сражение; но то трае толкова кратко време, че е невъзможно да проследят всичките му перипетии. Само пет дни след заминаването на Кук флотата на туземците дава истинско сражение. Той би желал да остане дотогава; но като преценява, че туземците може би се страхуват да не смаже и победители, и победени, решава да замине.

Ризолюшън е току-що напуснал залива, когато един помощник-канонир, привлечен от прелестите на Таити, а може би и от обещанията на О-ту, който разчита, че ще има голяма полза от един европеец, се хвърля в морето. Но скоро го връщат на борда с лодката, която Кук е изпратил да го догони. Кук съжалява, че дисциплината го заставя да постъпи така; защото, ако този човек, който няма в Англия нито роднини, нито приятели, би поискал разрешение да остане в Таити, непременно би го получил.

На 15 май Ризолюшън пуска котва в пристанището О-хар на остров Хуахейне. Старият главатар Оре пръв поздравява англичаните и им поднася подаръци за добре дошли. Капитанът му подарява червени пера; но старият главатар предпочита желязото, секирите и гвоздеите. Той изглежда по-отпаднал от миналия път. Умът му е доста отслабнал, сигурно поради злоупотребата с опиващото питие, което туземците приготовляват от пиперови корени. Изглежда също, че почти никой не зачита властта му; Кук трябва да гони сам шайка крадци, които се крият из планините във вътрешността на острова и не се боят да ограбват дори самия остарял главатар.

Оре проявява признателност за доброто отношение, което англичаните всякога са имали към него. Той напуска последен кораба, когато на 24 април вдигат платната, а след като Кук му казва, че няма да се видят вече, се разплаква и отговаря: „Пратете децата си, добре ще ги посрещнем“.

При друга среща Оре пита капитана как се казва мястото, гдето той, Кук, ще бъде погребан. „Степни“, отговаря Кук. Оре го моли да му повтаря тази дума, докато се научи да я произнася. След това стотина туземци започват да викат: „Степни мораи но Тут!“ (Степни, гробът на Кук!). Когато отговаря на Оре, великият мореплавател не подозира каква тъжна участ го очаква и е каква мъка сънародниците му ще могат да намерят останките му!

Едиди, който най-после е решил да дойде в Хуахейне с англичаните, не намира тук такъв задушевен прием, както в Таити. Богатствата му са значително намалели, а това се отразява на влиянието му.

„Той се увери лично — се казва в доклада — в правилото, че никой не е пророк в своята родина… Напусна ни със съжаление, което ясно показваше колко ни уважава; когато дойде време да се разделим, той тичаше от каюта в каюта, за да прегърне всички. Не мога да ви опиша мъката на този младеж, когато си тръгваше; дълго гледа кораба, разплака се и от отчаяние легна на дъното на пирогата си. Когато излязохме от крайбрежните скали, го видяхме как все още ни маха с ръка.“

На 6 юни Кук забелязва открития от Уолис остров Хоу, наричан от туземците Мохипа; след няколко дни съзират група необитавани островчета, заобиколени от верига крайбрежни скали; наименуват ги Палмерстън в чест на един от лордовете на адмиралтейството.

На 20 откриват един стръмен скалист остров. Покрит с големи гори и храсти, той представлява само тесен песъчлив бряг, гдето скоро дотичват мнозина чернокожи туземци. С пика и боздуган в ръка те проявяват отначало заплашителни намерения, но се оттеглят, щом виждат, че англичаните дебаркират. Отделни храбреци обаче нападат чужденците и ги обсипват с градушка от стрели и камъни. Спарман е ранен в ръката, Кук едва се спасява от метателно копие. Един общ залп разпръсва тези негостоприемни островитяни, а за неучтивия прием страната им получава името Дивашкият остров.

След четири дни Кук вижда отново архипелага Тонга. Този път той спира в Намука, Тасмановия Ротердам.

Корабът е заобиколен веднага от множество пироги, натоварени с банани и други плодове, които туземците разменят срещу гвоздеи и вехти платове. Приятелското посрещане кара естествениците да слязат на сушата, за да търсят нови растения и неизвестни култури. След завръщането си те не знаят как да нахвалят красивите, живописни и романтични гледки, които са видели, както и любезността и услужливостта на туземците.

Стават и някои дребни кражби; но една по-значителна принуждава капитана да приложи репресалии.

По този повод раняват тежко с изстрел един туземец при опита му да се противопостави на залавянето на две пироги, които англичаните искат да задържат, докато им бъдат върнати открадналите оръжия. При това второ посещение именно Кук нарича тези острови Приятелски архипелаг — навярно в противовес на действителността; това име е заменено днес от местното — Тонга.

Поддържайки все западен курс, неуморният пътешественик забелязва последователно островите: на прокажените, Аврора, Пентекост и на края Маликоло, един архипелаг, получил от Бугенвил името Големите Цикладски острови.

Заповедта на капитана е: както винаги, да се завържат търговски и приятелски връзки с туземците. Първият ден минава без неприятности. Туземците посрещат англичаните с игри и танци, но на другия ден едно произшествие едва не предизвиква общо сражение.

Един туземец, когото не пускат да се качи на кораба, се готви да запрати стрела по един от моряците. Сънародниците му отначало го задържат. В този момент Кук се качва на палубата с пушка в ръка. Първата му грижа е да извика на туземеца, който повторно се прицелва в моряка. Дивакът не обръща внимание на капитана и вече ще пусне стрелата, този път срещу него, но Кук го изпреварва и ранява с един изстрел. Това е сигнал за градушка от стрели, които обсипват кораба, без да причинят особени пакости. Тогава Кук заповядва да дадат един оръдеен изстрел във въздуха, за да разпръснат нападателите.

Но след няколко часа туземците наобикалят отново кораба и размените започват, като че нищо не се е случило.

Кук се ползува от това добро разположение и слиза на сушата с един въоръжен отряд, за да вземат дърва и вода. На плажа са се събрали четири-пет души островитяни. Един главатар се отделя от групата и пристъпва към капитана със зелена вейка, каквато носи и Кук. Мирът се възстановява с размяна на вейките, а няколко дребни подаръци го утвърждават окончателно. Кук получава разрешение да вземе дърва, без да навлиза навътре по-далеч от крайбрежието, а естествениците, които се опитват да отидат във вътрешността за обикновените си проучвания, биват принудени да се върнат на плажа.

Тези туземци не ценят никак железните сечива, затова е много трудно да се получат пресни храни. Малцина се съгласяват да разменят оръжия срещу платове и проявяват при тези сделки честност на каквато англичаните не са свикнали. Ризолюшън е вдигнал вече платната, а размените още продължават и туземците се мъчат да догонват с пирогите си кораба, за да предадат предметите, които им са били платени. Един от тях след големи усилия успява да настигне кораба и дава оръжията на моряка, който ги е заплатил толкова отдавна, та вече е забравил. Той иска да го възнагради за труда, но туземецът отказва да приеме подаръка, като обяснява със знаци, че е получил вече стойността им.

Това пристанище, което напускат на 23 юли сутринта, Кук нарича Сендуич.

Нравствените качества на островитяните от Маликоло правят много добро впечатление, но не може да се каже същото и за физическите им качества. Дребни, несъразмерно развити, жълтокожи, с плоски лица, тези диваци са направо отвратителни. Ако Дарвиновата теория беше известна, няма съмнение, че Кук би ги признал за загубеното стъпало между човека и маймуната — отчаянието на трансформистите. Черните им, дебели, къдрави, къси коси и гъстата брада съвсем не ги разхубавяват. А това, което още повече ги загрозява, е обичаят им да си стягат корема с въже, и то до такава степен, че заприличват на едри мравки. Обици от черупки на костенурка, гривни от свински зъби, големи рогови халки, бял плосък камък, който прокарват в хрущяла на носа си — такива са накитите и украшенията им. Оръжията им са лък, стрела, копие и боздуган. Остриетата на стрелите им, понякога по две-три на една стрела, са намазани с някакво вещество, което англичаните смятат за отровно, като виждат с каква предпазливост туземците прибират винаги стрелите в нещо като колчан.

Щом Ризолюшън напуска пристанище Сендуич целият екипаж започва да се гърчи от колики, повръщания и страшни болки в главата и костите. Всички са яли от уловените две грамадни риби, отровени може би със споменатата по-горе упойка. Цели десет минути минават, докато болните се възстановят. Един папагал и едно куче, яли също от рибите, умират на следния ден. Другарите на Кирос са се тровили по същия начин и неведнъж оттогава из тия места са били констатирани признаци на отравяне.

От Маликоло Кук се насочва към остров Анбриен, гдето има като че ли вулкан, и открива цяла група малки острови, които нарича Шепърд, в чест на кеймбриджкия професор по астрономия. След това забелязва островите Матаоо, Монтепо, Хинчибрук и най-големия от всички — Сендуичевия, който не бива да се омесва с архипелага със същото име. Всички тези острови, съединени и защищавани от крайбрежни подводни скали, имат богата растителност и многобройно население.

Две леки произшествия нарушават спокойствието на корабите. Избухва пожар, който бива скоро потушен; един моряк от военната флота пада в морето, но веднага го спасяват.

На 3 август забелязват остров Коро-Манго; на другия ден Кук опира край него с надежда да намери сладка вода и място за дебаркиране. Повечето отровени от маликолската риба не са още напълно оздравели и се надяват да се възстановят от престоя на сушата. Но посрещането от страна на туземците, въоръжени с боздугани, копия и лъкове, изглежда доста неискрено. Затова капитанът се колебае. Като виждат, че англичаните се колебаят да изтеглят лодката си на брега, туземците се опитват да ги принудят. Един главатар и няколко мъже се опитват да грабнат веслата от ръцете на моряците. Кук се опитва да стреля, но изхвръква само капсулата. Англичаните се виждат веднага обсипани с камъни и стрели. Тогава капитанът заповядва общ залп; за щастие повече от половината мускети правят засечка. Без това обстоятелство би настанало страхотно клане.

„Тези островитяни — казва Форстер — като че не са от една и съща раса с жителите на Маликоло, затова и не говорят техния език. Средни на ръст, стройни, с почти правилни черти, те имат доста жълта кожа, която боядисват в черно или червено; косата им е къдрава и гъста. Малкото жени, (които зърнах, изглеждаха много грозни… Никъде по брега не видях пироги; туземците живеят в къщи, прикрити с палмови листа, а дворовете им са заградени с плетища от тръстика.“

Не може и да се помисли за нов опит за дебаркиране. След като нарича мястото на стълкновението Нос на предателите, Кук стига до острова, забелязан миналия ден и наричан от туземците Тана.

„Най-ниският връх от цялата поредица, с конусообразна форма — казва Форстер — имаше червеникавокафяв кратер, пълен със съвършено голи, обгорели камъни. От него се извисяваше от време на време гъст стълб дим, напомнящ голямо, разклоняващо се дърво.“

Ризолюшън е заобиколен, веднага от двадесетина пироги; на най-големите има до двадесет и пет души. Туземците се опитват веднага да заграбят всичко, каквото могат да докопат — шамандури, знамена, панти от руля, които се опитват да извадят. Трябва да дадат оръдеен изстрел във въздуха, за да ги принудят да се върнат на брега. Англичаните слизат на сушата; но въпреки всички раздадени дреболии туземците не променят недоверчивото си враждебно държане. Очевидно е, че и най-малкото недоразумение ще доведе до проливане на кръв.

Кук разбира, че тези островитяни са човекоядци, макар да имат в изобилие свине, кокошки, корени и плодове.

При този престой благоразумието не позволява да се отдалечават от крайбрежието. Обаче Форстер навлиза малко по-навътре и открива извор с толкова гореща вода, че човек не може да задържи в нея пръста си повече от една секунда.

Въпреки голямото си желание англичаните не могат да отидат до централния вулкан, който изпраща на възбог огнени езици и дим и изхвърля огромни камъни. По всички направления се виждат многобройни пукнатини, отгдето излитат серни изпарения, а почвата носи ясни следи от вулканични образувания.

Междувременно, макар все още сдържани, танийците малко се опитомяват и отношенията стават по-лесни.

„Тези народи — казва Кук — се държаха гостоприемно, учтиво и добродушно, докато не събуждахме у тях ревност… Не бива да ги укоряваме за това поведение, защото как да си обяснят идването ни? За тях беше невъзможно да разберат истинското ни намерение. Ние влизаме в пристанищата им, без да смеят да ни се противопоставят; опитваме се да слезем на сушата като приятели, но след като слезем, се задържаме там с превъзходството на нашето оръжие. Какво мнение могат да си съставят за нас островитяните при тези обстоятелства? За тях е много по-вероятно, че идваме не на приятелско посещение, а да завладеем страната им. Само времето и по-близкото опознаване им откриха добрите ни намерения.“

Както и да е, англичаните не успяват да отгатнат подбудите; поради които туземците не им позволяват да проникнат във вътрешността на страната. Дали това се дължи на един естествено недоверчив характер? Или жителите са изложени на чести нашествия от страна на съседите си, както може да се предположи от храбростта и сръчността им да си служат със своето оръжие? Неизвестно.

Като не отдават никакво значение на предметите, които англичаните могат да им предложат, туземците не им донасят в изобилие плодове и корени, от които чужденците се нуждаят. Нито се съгласяват да им продадат свине, дори срещу секири, макар че имат вече представа за ползата от тях.

Хлебно дърво, кокосови орехи, един плод, който прилича на праскова и се нарича „павия“, индийски картофи, патати, диви смокини, мушкатово орехче и много други растения, на които Форстер не знае имената — това са произведенията на този остров.

Кук напуска Тана на 21 август, открива последователно островите Еронам и Анейтом, продължава покрай остров Сендуич, минава пред Маликоло и земята Еспирито Санто на Кирос, гдето лесно разпознава залива Сантияго и Сан Филипо, и най-после напуска окончателно този архипелаг, след като му дава името Нови Хебриди, с което е известен и днес.

На 5 септември капитанът прави ново откритие. На сушата, която забелязва, не е стъпвал още крак на европеец. Това е северният край на Нова Каледония. Първата забелязана точка наричат кап Колнет, на един от доброволците, който пръв го е съзрял. Брегът е заграден с пояс от подводни скали, зад който две-три пироги се готвят да посрещнат чужденците. Но при изгрев-слънце те свалят платната и не се виждат вече.

След двучасово лъкатушене покрай външния пояс от подводни скали Кук съзира между тях един пролом, който ще му позволи да акостира. Той навлиза в него и дебаркира в Балабио.

Страната изглежда безплодна, покрита само с някаква белезникава трева. Тук-там забелязват някое дърво с бяло стъбло, прилично по форма на върба. Това са „няули“^[1]. Съзират и няколко къщи, напомнящи пчелни кошери.

Щом пускат котва, петнадесетина пироги заобикалят кораба. Туземците се приближават доверчиво и размяната започва. Някои дори се качват на кораба и обикалят любопитно всичките му кътчета. Отказват да вкусят различните храни, които им поднасят — пюре от грах, солено говеждо и свинско; но с готовност хапват индийски картофи. Най-много се чудят на козите, свинете, кучетата и котките, животни, които им са съвършено неизвестни и за които няма дори име в езика им. А най-много ценят червените платове, гвоздеите и изобщо всички железни предмети. Високи, яки, съразмерно развити, с къдрави коси и бради, боядисани в тъмнокестеняв цвят, тези туземци говорят на език, който няма нищо общо с всички чути досега от англичаните.

Когато дебаркира, капитанът е посрещнат с радост и изненада, присъщи на население, видяло за пръв път нещо, за което не е имало представа. Няколко главатари въдворяват тишина и произнасят кратки приветствени речи, след което Кук започва обичайното раздаване на железария. После офицерите тръгват сред населението, за да правят наблюденията си.

Мнозина туземци изглеждат болни от някакъв вид проказа; ръцете и нозете им са невероятно подути. Почти съвсем голи, те носят само престилка от смокинов плат, завързана за кръста с въже. Някои имат огромни цилиндрични шапки, отворени встрани и напомнящи донякъде калпаците на унгарските хусари. На удължените пробити уши висят обици от черупки или от навити листа на захарна тръстика. Скоро стигат до едно селце, малко по-нагоре от манглите^[2], които растат покрай брега. То е заобиколено от градини със захарна тръстика, индийски картофи и банани, напоявани от малки канали, изкусно прокарани от главната река.

Кук скоро разбира, че от това население не може да очаква нищо друго освен позволението да разгледа свободно страната.

„Тези туземци — казва той — ни обясниха някои думи от своя език, които нямаха нищо общо с езика на другите острови. Те са кротки и миролюбиви, но много нехайни; рядко ни придружаваха при разходките ни. Ако им заговорехме, когато минавахме покрай колибите, отговаряха; но ако продължавахме пътя си, без да им заговорим, не ни обръщаха никакво внимание. Жените бяха малко по-любопитни и се криеха зад отстранени шубраци, за да ни наблюдават; не се съгласяваха обаче да се приближат, ако нямаше и техни мъже. Не проявяваха нито недоволство, нито страх, когато стреляхме по птиците; напротив, когато се приближавахме към колибите им, младежите бързаха да ни посочат птици, за да се порадват на гърмежите. Изглеждаха без работа през това годишно време; прекопали бяха земята, засадили бяха корени и банани и чакаха реколтата през следната година; затова може би и не смееха да продават запасите си както в друго годишно време; защото имахме основание да допуснем, че знаеха законите на гостоприемството, с което островитяните из Тихия океан са така приятни на мореплавателите.“

Бележките на Кук за лентяйството на новокаледонците са напълно верни. Що се отнася до характера им, престоят му на този остров е много кратък, така че той не е имал възможност да ги прецени правилно и сигурно не е подозирал, че са човекоядци. Среща твърде малко птици, при все че има пъдпъдъци, гургулици, гълъби, кокошки, патици, диви юрдечки, както и други по-дребни птици, които живеят в диво състояние. Не се срещат никакви четириноги и усилията на англичаните да си доставят прясна храна остават безуспешни.

В Балабио капитанът прави няколко излета из вътрешността и се изкачва на една планинска верига, за да получи общ поглед за цялата страна. От върха на една скала вижда и от двете си страни море и преценява, че на това място Нова Каледония няма повече от десет мили ширина. Изобщо страната прилича много на някои участъци от Нова Холандия, разположени на същия паралел. Съвършено същите произведения и гори без храсталаци както в по-големия остров. Установяват, че планините са богати с минерали, което се потвърждава от неотдавнашното намиране на злато, желязо, мед, каменни въглища и никел.

Произшествието, което би могло да погуби част от екипажа при Маликоло, се повтаря и при този престой.

„Секретарят ми — казва Кук — купил една риба, уловена с харпун от един индианец недалеко от мястото за снабдяване със сладка вода, и ми я изпрати на кораба. Тази съвършено непозната риба приличаше малко на така наречените слънца, от вида, наречен от Линей тетродон. Отвратителната й глава беше голяма и продълговата. Без да подозирам, че може да е отровна, заповядах да я сготвят за вечеря. Но за щастие, докато я нарисуваме и опишем, не остана време да я сготвят и ни поднесоха само черния й дроб. Ядохме само двамата — Форстер и аз; към три часа сутринта усетихме ужасна слабост и отпадналост. Бях почти загубил осезанието си и не можех да направя разлика между лек и тежък предмет, когато исках да вдигна нещо. Пълна кофа с вода или перо имаха еднаква тежест в ръката ми. Дадоха ни най-напред лекарство за повръщане, след това за изпотяване, от което почувствувахме голямо облекчение. На сутринта намериха умряла свинята, която бе яла от вътрешностите на рибата. Когато дойдоха на борда и видяха окачената риба, туземците веднага ни обясниха със знаци, че тя е отровна, и се мръщеха с отвращение; но при продажбата, а дори и след като я бяха продали, никой не бе проявил отвращение.“

Кук пристъпва към изготвяне карта на голяма част от източното крайбрежие. При този излет срещат един туземец, бял като европеец; отдават цвета му на някаква болест. Това е албинос, каквито са срещали вече в Таити и из Дружествените острови.

От желание да аклиматизира свине в Нова Каледония капитанът с голяма мъка убеждава туземците да приемат един нерез и една свиня. Трябва дълго да хвали достойнствата на тези животни, лесното им размножаване, дори да преувеличи ценността им, за да му позволят да ги свали на сушата.

Накратко казано, Кук описва новокаледонците като високи, яки, работливи, учтиви и миролюбиви; признава им едно твърде рядко качество: не са крадливи. Дошлите след него в тази страна, главно д’Антрекасто, установяват за своя сметка, че тези островитяни не са запазили честността си.

Някои от тях имат дебели устни и сплеснат нос, изобщо приличат на негри. Косите им, естествено къдрави, допринасят също за засилване на тази прилика.

„Ако би трябвало да потърся — казва Кук — произхода на тази нация, бих я взел за нещо средно между населението на Танна и Островите на приятелите, или между Танна и Нова Зеландия, а може би дори и между трите острова, тъй като езикът им е в известно отношение смесица от говора в тези различни страни.“

Количеството нападателни оръжия на тези туземци — боздугани, копия, стрели, прашки — е указание за често водени войни. Камъните, които хвърлят с прашките, са изгладени и яйцевидни. Що се отнася до жилищата, построени в кръгла форма, повечето приличат на пчелни кошери, а покривите им, доста високи, завършват с острие на върха. Вътре има едно-две винаги запалени огнища; но тъй като за дима няма друг изход освен входа, за европейците е почти невъзможно да стоят вътре.

Тези туземци се хранят само с риба и корени, особено с индийски картофи и таро, както и с кората на едно дърво, която не е никак сочна. Бананите, захарната тръстика и хлебното дърво са рядкост в тази страна, а кокосовите палми не са така едри както в другите острови, посетени от Ризолюшън. Що се отнася до броя на жителите, трябва да се предположи, че е значителен; но Кук правилно забелязва, че поради пристигането му тук са се събрали всички туземци от съседните острови, а лейтенант Пикърсджил има случай да установи при своите хидрографски проучвания, че страната е твърде слабо населена.

Новокаледонците заравят, мъртъвците си. Мнозина членове на екипажа посещават гробищата им, по-специално гроба на един от главатарите, нещо като могила, украсена с дълги и къси копия и забучени наоколо весла и стрели.

На 13 септември Кук напуска пристанището Балабио и продължава да плава покрай брега на Нова Каледония, без да може да се снабди с пресни храни. Страната е почти навред еднакво безплодна. Най-после, до най-южния край на тази голяма суша, откриват друга, по-малка, която назовават Боровият остров поради голямото количество борове, които растат там.

Това дърво е от вида на пруския бор, много пригоден за изготвяне на допълнителни малки мачти, от каквито Ризолюшън има голяма нужда. Капитан Кук изпраща една ветроходка и работници да изберат и отсекат необходимите дървета. Някои са двадесет пръста в диаметър и седемдесет стъпки високи; така че, ако се наложи, биха могли да изработят дори мачта за кораба. Следователно откриването на този остров изглежда от голямо значение, защото той е заедно с Нова Зеландия единственият в Тихия океан, отгдето биха могли да си доставят мачти и рей.

Плавайки на юг към Нова Зеландия, Кук забелязва на 10 октомври едно необитавано островче, отгдето ботаниците събират голямо количество неизвестни растения. Това е остров Норфолк, наречен така в чест на семейство Хауард; тук по-късно ще се заселят някои от бунтовниците на Баунти.

На 18 Ризолюшън пуска отново котва в канала Кралица Шарлота. Градините, засадени с такова старание от англичаните, са напълно занемарени от зеландците, но въпреки това някои растения отлично са се развили.

Отначало жителите се държат предпазливо и не проявяват особено желание да установят нови връзки. Не след като познават някои от по-раншните си приятели, те засвидетелствуват твърде странно радостта си. Когато ги запитват защо са се държали отначало така резервирано и почти плахо, те отбягват да отговорят направо, но все пак може да се разбере, че става дума за битки и убийства.

Опасенията на Кук за съдбата на Адвенчър, от който няма вест след последния им престой на този остров, се засилват още повече; но както и да разпитва, той не успява да узнае истината. И научава това, което е станало в негово отсъствие едва при спирането на нос Добра надежда, гдето намира писмата на капитан Фюрно.

След като сваля на сушата още свине, с които иска непременно да обогати Нова Зеландия, капитанът вдига платната на 10 ноември и се насочва към кап Хорн.

Първата суша, която съзира след едно напразно крейсеруване, е западното крайбрежие на Огнена земя, близо до входа на Магелановия проток.

„Тази част от Америка, която порази погледа ни — казва капитан Кук, — имаше много тъжен вид; изглеждаше разсечена на малки острови, невисоки, съвсем черни и съвършено пусти; по-назад се забелязваха високи нарязани суши, покрити със сняг почти до самата вода… Това е най-дивото крайбрежие, което съм виждал някога. То изглежда изцяло съставено от планини и скали, без никаква следа от растителност. Планините завършват с ужасни пропасти, а върховете им се издигат на огромна височина. Никъде на земята няма може би толкова диви гледки. Планините от вътрешността бяха покрити със снегове, крайбрежните — не. Решихме, че първите принадлежат към Огнена земя, а вторите трябва да са малки острови, наредени един до друг така, че изглеждат едно непрекъснато крайбрежие.“

Въпреки това капитанът намира за добре да се спре за кратко в тази пуста страна, за да може да снабди екипажа си с малко прясна храна. Той намира в Рождественския канал сигурно място за пускане котва и с обичайната си старателност го проучва от хидрографско гледище.

Успяват да наловят малко птици, г. Пикърсджил донася на кораба триста яйца на морски ластовици и четиринадесет гъски. „Можах да ги разпределя на целия екипаж — казва Кук, — а това зарадва особено много моряците, защото наближаваше Коледа; без тази щастлива случайност щяха да се гощават само със солено говеждо и свинско.“

Неколцина туземци от Огнена земя се качват на борда без особени покани. Кук описва тези диваци по същия начин, както ни ги бе представил и френският мореплавател. Те предпочитат най-тлъстите части на разложеното тюленово месо, с което се хранят, защото, казва капитанът, тлъстината сигурно ги сгрява при силните студове.

„Ако някога — добавя той — бихме се усъмнили в предимствата на цивилизацията пред живота на диваците, видът на тези индианци би бил достатъчен да реши въпроса. Докато не ми докажат, че този, който страда непрекъснато от студ, се чувствува щастлив, не вярвам на красноречивите приказки на философите, които не са имали случай да видят многообразието на човешките видове или пък не са почувствували това, което са видели.“

Ризолюшън скоро продължава плаването си и заобикаля кап Хорн; след това минава през протока Лемер и забелязва островите Естадос, гдето намира удобно място за пускане котва. Тези места се населяват от огромно количество китове, които са в своя гонитбен сезон, от обикновени и гривести тюлени, от безчислени ята пингвини и пеликани.

„Доктор Спарман и аз — казва Форстер — щяхме без малко да бъдем нападнати от една стара морска мечка на скалата, гдето стотина други сякаш очакваха изхода на битката. Докторът бе дал изстрел срещу една птица и щеше да я вземе, когато старата мечка изръмжа, озъби се и прояви намерение да се противопостави на другаря ми. Аз се прицелих, прострелях с един изстрел животното и в същия миг цялото стадо, виждайки вожда си повален, избяга към морето. Някои се хвърлиха с такава бързина, че скочиха от десет-петнадесет аршина право върху островърхи скали. Предполагам, че не се нараниха, защото кожата им е много дебела, а маста им достатъчно мека и пази от удари.“

След като напуска на 3 януари остров Естадос, Кук взема курс югоизток, за да изследва, и тази част от океана, единствената, която не е посещавал досега. Стига скоро до Южна Джорджия, забелязана през 1765 година от Ларош, а в 1756 от Гюйо-Дюкло, който командува по това време испанския кораб Лионе. Сегашното откриване става на 14 януари 1775 година. Капитан Кук дебаркира на три различни пункта, завладява острова от името на английския крал Георг III и го нарича на негово име. Дъното на залива Посесион е заградено с отвесни ледени скали, съвършено еднакви със срещнатите в големите южни ширини.

„Вътрешността на страната — се казва в доклада — не е по-малко дива, нито по-малко страшна. Върховете на скалите се губят в приоблачни висини, долините са покрити с вечни снегове. Не се вижда никакво дърво, нито храст.“

След като напуска Джорджия, Кук навлиза още повече на югоизток сред плаващи ледове. Непрекъснатите опасности при това плаване са изтощили екипажа. Откриват последователно южния Тюле, остров Саундърс, островите Сретение господне и накрай сушата Сендуич.

Тези безплодни и пустинни архипелази остават без практически интерес за търговеца и географа. След като отбелязват съществуването им, могат само да ги отминат, защото — ако пожелаят да ги огледат по-подробно — би значило да изложат на опасност ценните документи, които Ризолюшън трябва да отнесе в Англия.

Откриването на тези усамотени земи убеждава Кук, че недалеко от полюса има суша, гдето се образуват повечето ледове, пръснати из обширния Южен океан. Прозорлива забележка, потвърдена напълно от откритията на изследователите през XIX век.

След ново безуспешно търсене на носа Сирконсизион, открит от Буве, Кук решава да се върне към нос Добра надежда, гдето пристига на 22 март 1775 година.

Адвенчър е спирал вече тук и капитан Фюрно е оставил писмо, в което разказва за случката в Нова Зеландия.

Когато пристига в канала Кралица Шарлота на 13 ноември 1773 година, капитан Фюрно се снабдява вода и дърва, след това изпраща една лодка под командата на мичман Роу, да събере растения, които могат да служат за храна. Но след като мичманът не се връща нито до вечерта, нито на следния ден и без да подозира за произшествието, капитан Фюрно изпраща нов отряд да го търси; и ето какво научава:

След няколко безполезни оглеждания насам-нататък командуващият ветроходката забелязва някакви следи на плажа пред тревистото заливче. Откриват останки от лодката и няколко обувки, една от които е на мичмана. В същото време един моряк донася къс прясно месо, което вземат за кучешко, защото още не знаят, че жителите са човекоядци.

„Разтворихме — казва капитан Фюрно — около двадесет кошници, оставени на плажа и завързани с въжета. Едните бяха пълни с печено месо, другите с папратови корени, които служат на туземците за хляб. След като продължихме търсенето, намерихме още обуща и една ръка, която познахме веднага: беше на Томас Хил, който бе татуирал по таитянски инициалите си.“

Малко по-нататък офицерът забелязва четири пироги и множество туземци, събрани около голям огън. Щом слизат на брега, англичаните дават залп, от който всички зеландци се разбягват; само двама се оттеглят много хладнокръвно. Моряците раняват тежко единия и тръгват по плажа.

„Много скоро пред очите ни се разкри страшна гледка: на пясъка бяха разхвърлени главите, сърцата и дробовете на мнозина от нашите хора, а малко по-нататък кучетата ядяха вътрешностите им.“

Офицерът има съвсем малко хора със себе си — само десет души, — затова не може да отмъсти за отвратителното клане. Освен това времето се разваля и диваците започват да се събират. Така че трябва да се върне на Адвенчър.

„Не вярвам — казва капитан Фюрно — това клане да е било извършено преднамерено от диваците, защото при тръгването си сутринта г. Роу срещна две пироги, които дойдоха при нас и прекараха цялата сутрин край кораба. Клането е било предизвикано навярно от някаква внезапно избухнала свада; или може би индианците са изпаднали в изкушението да избият нашите хора, като са видели, че те не вземат никакви предохранителни мерки. А след първия залп са се насърчили, като са разбрали, че пушката не е непогрешимо оръжие, че прави понякога засечка и след първия изстрел трябва да се пълни отново, за да може да се използува.“

В тази гибелна клопка Адвенчър загубва десет души от най-добрите си моряци. Фюрно напуска Нова Зеландия на 23 декември 1773 година, заобикаля кап Хорн, спира на нос Добра надежда и Пристига в Англия на 14 юли 1774 година.

След като натоварва необходимите пресни храни и поправя кораба си, Кук напуска на 27 май Фолсбей, спира на Света Елена, на Асенсион, на Фернандо ди Нороня, на Файал — един от Азорските острови — и накрай се прибира в Плимут на 29 юли 1775 година.

През това продължително пътешествие, траяло три години и осемнадесет дни, той е загубил само четирима души, без да броим десетте моряка, избити в Нова Зеландия.

Никога досега една експедиция не е донасяла такава богата жътва от открития и хидрографски, физически и етнографски наблюдения. Много неясни точки от пътеписите на по-раншни пътешественици са изяснени чрез вещите и изобретателни издирвания на капитан Кук. Направени са важни открития, между другото на Нова Каледония и Великденския остров. Окончателно се доказва, че не съществува южен материк. Великият мореплавател получава веднага заслужена награда за умората и труда си. Осем дни след пристигането му го повишават в чин капитан първи ранг, а на 29 февруари 1776 година го избират за член на Кралското дружество в Лондон.