Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (8)

II

Проучване на Източното австралийско крайбрежие. — Наблюдения върху жителите и производството на страната. — Засядане на Индевър. — Непрекъснати опасности при мореплаването. — Минаване през протока Торес. — Туземците от Нова Гвинея. — Връщане в Англия.

На 31 март 1770 година Кук напуска нос Фаруел и Нова Зеландия и се отправя на запад. На 19 април той забелязва суша, която се простира от североизток към запад на 37°58′ южна ширина и 210°39′ западна дължина. Според него това е сушата, която Тасман нарича в картата си Земята Ван Диймен^[1]. Кук няма във всеки случай възможност да провери дали тази част от крайбрежието, която вижда пред себе си, е свързана с Тасмания. Плавайки на север, той дава названия на всички възвишения: нос Хикс, Рамхед, кап Хоу, връх Двугърба камила, Отвесният нос, Гълъбарник и прочие.

Тази част от Австралия е планинска, с редки дървета. Виещ се пушек тук-там дава указание, че крайбрежието е населено; но населението, твърде малобройно и пръснато, побързва да се разбяга, щом вижда, че англичаните се готвят да слязат на сушата.

Първите зърнати туземци са въоръжени с дълги пики и с дърво, извито във формата на ятаган. Това е прочутият „бумеранг“, метално оръжие, ужасно в ръката на туземците и съвсем безвредно в ръцете на европейците.

Лицето на туземците изглежда поръсено с бял прах; тялото им е изпъстрено с дълги черти от същия цвят, които пресичат гърдите и напомнят войнишки ремъци.

По бедрата и нозете имат същите черти, които биха приличали отдалеч на жартиери, ако тия хора не бяха съвсем голи.

Англичаните се опитват да дебаркират. Но двамата туземци, които правят опит да привлекат, като им хвърлят гвоздеи, стъклени украшения и други дреболии, започват да се държат така заплашително, че англичаните се виждат принудени да дадат един изстрел във въздуха. Гърмежът отначало стряска диваците; но щом усещат, че не са ранени, те откриват враждебните действия, като хвърлят камъни и къси копия. Тогава англичаните стрелят със сачми в нозете на най-стария. Нещастният дивак изтичва веднага до една колиба, връща се с щит и подновява борбата, но тя приключва все пак скоро, щом той се убеждава, че е безпомощен. Англичаните се ползуват от това, слизат на сушата и отиват до колибите, гдето намират голям брой копия. В същия залив свалят отряд с бурета за вода; но не успяват да влязат във връзка с туземците, които бягат, щом англичаните тръгнат към тях.

При един излет на сушата Дук, Банкс и Соландер забелязват следи от животни. Има твърде много и необикновено красиви птици. Голямото количество растения, намерени от естествениците на това място, дава повод на Кук да го нарече Ботани бей (Ботанически залив). Този просторен, заслонен и удобен залив се намира на 34° южна ширина и 208°37′ западна дължина. Тук лесно може да се намери сладка вода и дърва.

„Дърветата — казва Кук — са не по-малки от английските дъбове, а някои и много приличат на тях. Главно дърво, което дава червена гума, подобна на драконовата кръв.“

Това е по всяка вероятност някакъв вид евкалиптово дърво. Между разните видове риби, които гъмжат из тия места, трябва да споменем къдравия калкан; една от тези риби, претеглена, след като е била очистена, тежи триста тридесет и шест фунта.

На 6 май Кук напуска Ботани бей и продължава на север, като плава на две-три мили от брега. Пътуването покрай този бряг е твърде еднообразно. Единствените произшествия, които го разнообразяват донегде, са внезапните и непредвидени промени в морската дълбочина и редиците подводни скали, които трябва да се отбягват.

При едно дебаркиране, което правят малко по-нагоре, изследователите установяват, че страната е очевидно по-лоша, отколкото в околностите на Ботани бей. Почвата е суха и песъчлива, скатовете на хълмовете са покрити с редки, усамотени дървета, без никакви храсти. Моряците убиват една дропла, единодушно призната за най-вкусния дивеч, който са яли след заминаването от Англия. Затова наричат това място Бъстард бей^[2]. Събират голямо количество различни черупести, между който и малки бисерни миди.

На 25 май на една миля от сушата Индевър се озовава пред един нос, пресичащ точно тропика Козирог. На другия ден установяват, че морето се издига и спада на цели седем стъпки. Приливът е към запад, отливът към изток, точно обратно на това, което са забелязали в Бъстард бей. Островите наоколо са многобройни, протокът е тесен и твърде плитък.

На 29 с надежда да намери удобно място, за да почисти кила на кораба, Кук дебаркира с Банкс и Соландер в един широк залив. Но едва стъпили на сушата, те започват да се препъват в много гъста трева с осили и бодливи семена, които залепват за дрехите, пробиват уши и убождат тялото. Освен това цели облаци комари и мушици ги връхлитат и започват ги жилят. Откриват удобно място за необходимите поправки, но напразно търсят сладка вода. По пръснатите тук-там смолисти акации се виждат огромни гнезда бели мравки, които изсмукват сока на пъпките. Безброй ярки пеперуди прелитат около изследователите.

Това са без съмнение любопитни наблюдения, интересни от много гледни точки; но те не задоволяват никак капитана, щом не може да попълни запасите си с вода. Така се открива още отначало основната черта в новия свят — липсата на извори, на малки и големи реки.

Вторият излет, направен същия ден вечерта, не е по-плодоносен. Кук установява все пак, че заливът е твърде дълбок, и решава да го обиколи на следния ден. Скоро забелязва, че протокът, гдето е навлязъл, се разширява твърде скоро и на края образува обширно езеро, чийто северозападен край се съединява с морето. Друг ръкав се вдава на изток, а може да се допусне, че и в дъното на залива има още един проток между езерото и морето.

Тази част на Австралия е наречена от Кук Ню Саут Уелс. Безплодна, песъчлива, безводна, тя е лишена от всичко необходимо за създаването на колония. От този повърхностен оглед, от това чисто хидрографско проучване англичаните не могат да установят, че от минералогично гледище тази област е една от най-богатите на новия материк.

От 31 май до 10 юни плаването продължава все така еднообразно. На 10 юни, току-що минал без злополуки покрай един непознат бряг сред плитчини и подводни скали едно пространство от двадесет и два градуса, или хиляда и триста мили, Индевър се вижда неочаквано изложен на най-голямата опасност, която можем да си представим.

Намират се на 16° южна ширина и 214°39′ западна, дължина, когато Кук, забелязал напред две ниски гористи островчета, заповядва да поддържат през нощта курс в открито море, за да потърсят островите, открити из тия места от Кирос; това е архипелаг, неуместно свързан от някои географи с материка. След девет часа лагът установява на всеки петнадесет минути все по-малка дълбочина. Всички са на палубата и котвата е готова, когато дълбочината изведнъж се увеличава. От това заключават, че са отминали песъчливите пластове, забелязани при залеза, и се радват, че са избягнали опасността. И тъй като дълбочината продължава да се увеличава, Кук и офицерите, които не са на вахта, се прибират в каютите си.

Но в единадесет часа лагът, показал преди малко двадесет разтега, отмерва изведнъж седемнадесет; де са успели още да го спуснат отново, когато Индевър засяда и блъскан от вълните, се набожда на върха на една подводна скала.

Положението е крайно опасно. Прехвърлен от вълните през кораловия риф, Индевър попада в една вдлъбнатина на скалата. Виждат вече на лунната светлина как около кораба плава част от външния кил и металната облицовка.

За нещастие корабът е заседнал във време на прилив.

Не могат да разчитат следователно, че приливът ще го освободи. Без да губят време, изхвърлят шестте оръдия, буретата и бъчвите, железния баласт и всичко, което може да облекчи кораба, който продължава да се блъска о скалата. Спускат ветроходката в морето, свалят реите и марселините, прехвърлят през десния борд въжето за теглене и се готвят да пуснат от същата страна втора котва, когато изведнъж забелязват, че отзад водата е по-дълбока. Но въпреки отчаяните опити да извият кораба с помощта на рудана, не успяват да го измъкнат.

Призори виждат целия ужас на положението. Осем мили отделят кораба от сушата. А в това пространство нито един остров, гдето биха могли да се приютят, ако той се разцепи, както може да се очаква. Макар да са изхвърлили повече от петдесет бурета баласт, издигнали са се само с фут и половина. За щастие вятърът утихва; иначе Индевър би бил вече само отломка. Обаче пробивът му бързо се разширява, при все че двете помпи са в непрекъснато действие. Трябва да пригодят и трета.

Ужасни изгледи. Ако се освободи, корабът ще потъне, щом престане да се крепи на скалата; ако остане заседнал, скоро ще бъде разрушен от вълните, които разединяват ребрата му! А лодките са недостатъчни, за да могат да пренесат целия екипаж на сушата!

Няма ли опасност при тези обстоятелства дисциплината да изчезне? Кой би могъл да увери, че една братоубийствена борба не ще превърне злополуката в непоправима беда? А дори ако част от моряците успеят да стигнат до брега, каква участ ги очаква на този негостоприемен плаж, гдето мрежите и огнестрелните оръжия едва ще смогнат да им осигурят храна? Какво ще стане с тия, които ще останат на кораба? Всички са обзети от тия страшни размишления. Но чувството за дълг е толкова голямо, толкова силна е властта на началника, успял да спечели любовта на своя екипаж, че никакъв вик, никакво безредие не издава тия тревоги.

Силите на хората, неизползувани при помпите, се пестят благоразумно за минутата, когато ще се решава общата участ. Мерките са взети така умело, че в момента, когато приливът е на върха си, всички се впрягат в рудана. А след като освобождават кораба, установяват, че в него не нахлува повече вода, отколкото, докато е бил върху скалата.

Но моряците, преживели толкова тревоги от двадесет и четири часа насам, са на края на силите си. Скоро се налага работещите при помпите да се сменят на всеки пет минути, защото падат от изтощение.

Една лоша вест засилва още повече обезсърчението. Натовареният да измерва водата в трюма съобщава, че тя се е увеличила за няколко минути с цели осемнадесет пръста. За щастие почти веднага разбират, че той е сбъркал в измерването, и зарадваният екипаж просто забравя опасността.

В това време един офицер на име Монкхауз има чудесно хрумване. Той заповядва да долепят до ребрата на кораба едно от малките платна, напълнено с конопени кълчища, вълна и тор от животните, които се намират на борда. По този начин успяват да запушат отчасти пробива. И моряците, които доскоро мислят само как да извлекат кораба на брега и да построят с останките му някаква платноходка, за да стигнат до Източна Индия, мечтаят сега за едно удобно пристанище, гдето биха могли да го поправят.

В това желано пристанище те стигат на 17 юни, при устието на река, която Кук нарича Индевър. Веднага вземат необходимите мерки за почистване на кила — задача, изпълнена необикновено бързо. Свалят на сушата болните, щабът също слиза няколко пъти, за да убие малко дивеч и да достави прясно месо за болните от скорбут.

Тупиа забелязва някакво животно, което Банкс взема — според описанията му — за вълк. Но след няколко дни подгонват и други подобни животни, които правят невероятно големи скокове с дългите си задни крака. Това са кенгуру, едри торбести животни, които се срещат само в Австралия и не са били забелязани дотогава от нито един европеец.

Туземците на това място съвсем не са така диви както по другите части от крайбрежието. Не само не бягат, но като виждат доброто отношение на англичаните, остават няколко дни при тях.

„Те са, общо взето — се казва в доклада, — със среден ръст и забележително малки крайници; кожата им е черна като сажди или най-малко тъмношоколадова; косата — черна, но не гъста — е къса, у едни гладка, у други къдрава. Някои части от тялото им са боядисани в червено, а един имаше над горната устна и на гърдите бели черти, наричани „карбанда“. Чертите на лицето им съвсем не са грозни; очите им са много живи, зъбите бели и равни, гласът мек и приятен.“

Ето и кенгуру

Мнозина носят особено украшение, каквото Кук е виждал само в Нова Зеландия; цял пръст дебела птича кост, прокарана през хрущяла между двете ноздри.

Малко по-късно избухва спор за уловените от екипажа костенурки, от които туземците искат дял, при все че не са взели никакво участие при лова им. Като виждат, че европейците не възнамеряват да отстъпят пред искането им, те се оттеглят разярени и подпалват трерата, гдето е разположен лагерът на англичаните. Така изгарят всички храни, а огънят, който пропълзява по хълмовете, представлява величествена гледка през нощта.

През това време Банкс, Соландер и някои други имат успешен лов. Убили са кенгуру, опосуми, порове, вълци, разни видове змии, от които някои отровни. Виждат и големи ята птици — червени кани, соколи, какаду, авлиги, папагали, гълъби и много други неизвестни на европейците.

Щом напуска река Индевър, Кук може да прецени колко трудно е плаването из тия места. Отвред изникват, подводни скали и плитчини. Още същата вечер са принудени да пуснат котва, защото е невъзможно да плават през нощта из този лабиринт от крайбрежни скали, гдето всеки миг могат да заседнат. На края на кръгозора морето се разбива сякаш още по-бурно о редица подводни скали, които изглежда да са последните.

Когато стига дотам след петдневно плаване при насрещен вятър, Кук открива три острова, разположени четири-пет мили по на север. Но премеждията му не са към своя край. Корабът се озовава отново сред скали и цяла редица ниски, почти долепящи се островчета, между които е невъзможно да навлязат. И Кук се запитва дали не е по-разумно да се върнат назад, за да потърсят друг проток. Но забавянето, предизвикано от подобно обикаляне, би му попречило да стигне навреме в Индия. За този проект съществува и друга непреодолима пречка: на кораба имат провизии само за три месеца.

Тъкмо когато положението изглежда безнадеждно, Кук решава да се отдалечи колкото е възможно повече от брега, за да се опита да мине през външната преграда на подводните скали. И не закъснява да открие канал, който твърде скоро го отвежда в открито море.

„Една така щастлива промяна в положението се почувствува много живо от всички — казва Кипис. — Лицата на англичаните изразяваха радостта им. Почти три месеца те бяха непрекъснато заплашвани от гибел. Когато прекарваха нощта на котва, те чуваха наоколо си рева на бурното море, което се разбиваше о скалите, и знаеха, че ако за нещастие въжето на котвата се скъса, не ще успеят да се спасят от корабокрушение. Пропътували бяха триста и шестдесет мили, принудени постоянно да измерват дълбочината и да следят за подводните скали, сред които плаваха — нещо, което сигурно не се е случвало така продължително с никой друг кораб.“

Дори ако успееха да избягнат една така близка опасност, англичаните пак биха имали не един повод за безпокойство, като си припомнят какъв път още им предстои през малко познати морета, на кораб, който се пълни е девет пръста вода на час, с разнебитени помпи и провизии на привършване.

Мореплавателите се спасяват от тези ужасни опасности, за да се озоват на 16 август пред друга, почти еднакво голяма. Отвлечени от прилива към верига от подводни скали, над които морската пяна се издига на шеметна височина, при пълна невъзможност да пуснат котва, без никакъв полъх, те нямат друг изход, освен да пуснат лодки и да теглят кораба на буксир. Въпреки усилията на моряците Индевър е вече само на сто фута от скалата, когато лек бриз, толкова слаб, че при други обстоятелства не биха го усетили, задухва и смогва да отблъсне кораба. Но само след десет минути той стихва, теченията си възвръщат силата и Индевър стига отново на двеста фута от подводните скали. След няколко все така отчайващи смени забелязват тесен пробив.

„Тази опасност беше по-малка от оставането в това ужасно положение — се казва в доклада. — Лекият бриз, който за щастие се появи, усилията на моряците в лодките и приливът отведоха кораба пред изхода, отгдето той се понесе със страхотна скорост. Силата на течението не позволи на Индевър да се отклони към един от двата бряга на канала, който беше при това само една миля широк и с твърде нееднаква дълбочина — понякога тридесет, понякога само седем разтега над едно мръсно дъно.“

Спряхме се малко по-надълго върху премеждията при това пътуване, защото то става из неизследвани морета, сред подводни скали и течения, които са опасни за моряците и когато са отбелязани на картите, а стават още по-опасни, когато мореплавателят пътува — както Кук — покрай бреговете на Нова Холандия — сред неизвестни препятствия, които сигурното око и усет на моряка невинаги успяват да избягнат.

Остава ни да изясним един последен въпрос: една и съща суша ли са Нова Холандия и Нова Гвинея? Морски ръкав ли ги разделя или проток?

И така Кук се приближава към сушата въпреки опасностите на този път и плава покрай австралийските брегове в северна посока. На 21 август заобикаля най-северния край на Нова Холандия, наречен от него кап Йорк, и навлиза в канал, осеян откъм сушата с острови, което му вдъхва надежда, че е открил най-после път към Индийския океан. След това дебаркира още веднъж, забива английско знаме и завладява тържествено от името на крал Джордж III цялото източно крайбрежие от тридесет и осмия градус южна ширина до мястото, гдето е акостирал, на десет и половина градуса южна ширина, нарича страната Ню Саут Уелс и приключва достойно церемонията с три оръдейни залпа.

След това прониква в протока Торес, на който дава името Индевър, открива и наименува архипелага Уолис, разположен пред югозападния му вход, остров Буби, архипелага Уелски принц и се насочва към южния бряг на Нова Гвинея, покрай който плава до 3 септември, без да може да дебаркира.

Този ден заедно с единадесет добре въоръжени другари, между които са Соландер, Банкс и прислугата им, Кук слиза на сушата. Едва са се отдалечили на четвърт миля от лодката, когато трима индианци изскачат от гората и се нахвърлят с викове срещу англичаните:

„Този, който стигна най-близо до нас — се казва в доклада, — хвърли с ръка нещо, което носеше на кръста си; то пламваше като барут, но не издаваше никакъв шум.“

Кук и другарите му са принудени да стрелят срещу тези туземци, за да могат да се приберат на лодката си, отгдето имат възможност свободно да ги разгледат. Те приличат напълно на австралийците, имат къси коси и са съвсем голи; само че кожата им не изглежда много тъмна — навярно защото не е толкова мръсна.

„През това време туземците запращаха от време на време своите изстрели, по четири-пет наведнъж. Не можахме да разберем какви бяха тези изстрели, нито с каква цел ги пращаха; тримата мъже държаха в ръце къси тояги, може би нещо като кухи бастуни, които размахваха ту на една, ту на друга страна, и още в същия миг виждахме пламък и дим, точно като при изстрел и също така краткотрайни. От кораба наблюдавали това странно зрелище и илюзията била толкова силна, та помислили, че индианците имат огнестрелно оръжие; и ние дори бихме повярвали, че стрелят срещу нас, ако лодката ни не беше толкова близо, че беше невъзможно да не чуем гърмежа.“

Този факт остава неизяснен въпреки многобройните коментарии, които предизвиква; но неговата истинност е безспорна, щом се твърди от великия мореплавател, чиито изказвания са винаги достоверни.

Мнозина английски офицери настояват да слязат, за да наберат кокосови орехи и други плодове; но капитанът не желае да излага на опасност живота на моряците си по такъв незначителен повод. Освен това той бърза да стигне в Батавия, за да почистят и поправят кила на кораба. И на края смята за безцелно да се бави из области, отдавна посещавани от испанци и холандци, гдето не остава място за нови открития.

Все пак уточнява мимоходом положението на островите Ароу и Везел; след това стига Тимор и спира в остров Саву, гдето холандците са се настанили неотдавна. Тук се снабдява с припаси и чрез грижливо наблюдение определя местонахождението си — 10°35′ южна ширина и 237°30′ западна дължина.

След този кратък престой Индевър пристига в Батавия, гдето го почистват и поправят. Но след толкова умора престоят в една нездравословна земя, гдето непрекъснато върлува треска, се оказва гибелен за екипажа. Банкс, Соландер, Кук и повечето моряци се разболяват; неколцина умират, между тях хирургът Монкхауз, Тупиа и малкият Тайото. Само десет души не заболяват от треска. На 27 декември Индевър продължава пътя си и на 5 януари 1771 година спира на Принцовия остров, за да вземе храна.

От този момент болестите, връхлетели екипажа, още повече се разпространяват. Умират още двадесет и трима души, между които особено много трябва да се съжалява за астронома Грийн.

След като спира и на нос Добра надежда, гдето намира много добър прием, от какъвто има такава голяма нужда, Кук заминава отново, спира на Света Елена и на 11 юли 1772 година пуска котва в лондонското пристанище след отсъствие, траяло почти четири години.

Така приключва първото пътешествие на Кук, при което, казва Кипис, „той преживя толкова опасности, откри толкова земи и доказа толкова пъти, че има несравним дух, достоен за опасните начинания и смелите подвизи, на които се бе изложил!“