Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (7)

I

Началото на мореплавателската му кариера. — Поемане командуването на Адвенчър. — Огнена земя. — Откриване на някои острови от архипелага Помоту. — Пристигане в Таити. — Нрави и обичаи на жителите. — Изследване на други острови от Дружествения архипелаг. — Пристигане в Нова Зеландия. — Срещи с туземците. — Откриване на протока Лук. — Обиколно пътуване покрай двата големи острова. — Нрави и произведения на страната.

Когато трябва да се разкаже за кариерата на една прочута личност, добре е да не се пренебрегва ни един от дребните факти, които биха изглеждали твърде малко интересни у друг човек. Те придобиват понякога особено значение, защото в тях често се откриват указания за едно призвание, което още не се е осъзнало, и хвърлят винаги ярка светлина върху характера на описвания герой. Затова ние ще се спрем малко повечко върху скромното начало на един от най-именитите мореплаватели, с които Англия може да се гордее.

Джеймс Кук е роден в Мортън, Йоркшир, на 27 октомври 1728 година. Той е деветото дете на един земеделски ратай и на селянка на име Грейс. Още осемгодишен малкият Джеймс помага на баща си в тежкия земеделски труд във фермата Ейри-Холм, близо до Ейтън. Неговото послушание и трудолюбие трогват фермера, който го научава да чете. Когато детето става на тринадесет години, той го изпраща да учи занаят при галантериста Уилиам Сандерсън, в Стейт, едно, макар и малко, но доста значително риболовно пристанище. Но работата на щанда не привлича младия Кук, който използува всеки свободен миг, за да разговаря с моряците на пристанището.

Със съгласието на родителите си Джеймс напуска скоро магазинчето на галантериста и постъпва юнга при Джон и Хенри Уокър, чиито кораби пренасят въглища по английското и ирландско крайбрежие. Юнга, моряк, капитан — Кук усвоява бързо всички подробности на новия си занаят.

През пролетта на 1755 година, когато започват първите враждебни действия между Англия и Франция, плавателният съд, на който служи Кук, се намира на котва в Темза. Военната флота набира по това време екипажите си с „натиск“ върху моряците. Отначало Кук се укрива; но подтикнат навярно от някакво предчувствие, отива да се запише в Ийгл, кораб с шестдесет оръдия, чието командуване се поема почти веднага от капитан сър Хюз Пелисър.

Интелигентен, пъргав, запознат с всички подробности на занаята, Кук е твърде скоро забелязан от офицерите и посочен на вниманието на командуващия, получил по същото време от депутата на Скарборо писмо, с което по настойчивите молби на всички жители от селото Ейтън му препоръчва горещо младия Кук; и твърде скоро Джеймс Кук е назначен за боцман. На 15 май 1759 година той заминава с кораба Меркюр за Канада, отгдето се присъединява към ескадрата на сър Чарлс Саундърс, който обсажда заедно с генерал Уолф град Квебек.

През тази именно война Кук има първия случай да се прояви. Натоварен да измери дълбочината на реката Свети Лаврентий между остров Орлеан и северния й бряг, той изпълнява с голямо умение задачата си и успява да скицира една карта на канала въпреки всички трудности и опасности на това начинание. Тези хидрографски измервания са признати за толкова точни и пълни, че той получава заповед да проучи течението на реката под Квебек. Той изпълнява и тази задача с такова старание и разбиране, че картата му на Свети Лаврентий бива издадена от самото английско адмиралтейство.

След превземането на Квебек Кук се прехвърля на Нортъмберланд, командуван от лорд Колвил, и се ползува от престоя си по бреговете на Нова земя, за да се отдаде на изучаване астрономията. Не след много му възлагат важни поръчения. Той рисува плана на Пласенсия и бреговете на Сен Пиер и Микелон. Назначен в 1764 година флотски инженер за Нюфъндлънд и Лабрадор, той се занимава три години подред с хидрографски проучвания, които привличат вниманието на министерството и служат за поправяне безбройните грешки в картите на Америка. В същото време изпраща на кралското дружества в Лондон едно изложение за слънчевото затъмнение, което е наблюдавал в Нова земя през 1766 година; изложението е обнародвано в списание „Философски дневник“. Не след дълго Кук получава наградата за всички тия така умело изпълнени задачи и търпеливи проучвания, за които има още по-голяма заслуга поради това, че му липсвало първоначалното образование и е трябвало да се подготвя сам, без помощта на учители.

Учените от цял свят са развълнувани по това време от много важен научен въпрос — минаването на Венера пред слънцето, предвидено за 1769 година. Убедено, че наблюдаването на това явление ще може да стане успешно само в Тихия океан, английското правителство решава да изпрати там една научна експедиция. Предлагат командуването й на прочутия хидрограф А. Делримпл, еднакво известен както със своите астрономически познания, така и с географските си проучвания на южните морета. Но неговата взискателност, искането му да бъде назначен за капитан първи ранг, упорито отхвърляно от сър Едуард Хаукър, принуждават секретаря на адмиралтейството да предложи друг ръководител за подготвяната експедиция. Изборът му се спира върху Джеймс Кук, горещо подкрепен от сър Хюз Пелисър; на него именно, с чин капитан-лейтенант, поверяват командуването на Индевър.

Кук е по това време четиридесетгодишен. Това е първото му командуване в кралската военна флота. Възложената задача изисква множество качества, които се срещат нарядко по това време у един и същ моряк. Макар и главен повод на пътуването, наблюдаването на Венера не е единствената негова цел: Кук трябва да извърши един разузнавателен и откривателски поход в Тихия океан. Но скромният йоркширец не се оказва недостоен за трудната задача, която му е възложена.

Докато се извършва съоръжаването на Индевър; докато изберат осемдесет и четирима души, които ще съставят екипажа му; докато натоварят храните за осемнадесет месеца, десетте му оръдия и дванадесетте стенобойни машини с необходимите припаси, капитан Уолис, току-що завършил своето околосветско пътешествие, се връща в Англия. Когато го запитват кое ще бъде най-благоприятното място за наблюдаване минаването на Венера, мореплавателят посочва открития от него остров Джордж III, известен по-късно с туземното име Таити. Този пункт именно определят на Кук за наблюденията му.

Заедно с Кук заминават Чарлс Грийн, помощник на д-р Брадли от обсерваторията в Гринич, комуто е поверена астрономическата част, д-р Соландер, шведски лекар, ученик на Линей, професор в Британския музей, натоварен с ботаническата част, и накрай сър Джозеф Банкс, който търси да вложи в пътешествия своето трудолюбие и огромно богатство. Щом завършва Оксфорд, този човек от висшето английско общество посещава бреговете на Нова земя и Лабрадор и се пристрастява към ботаниката. Той води със себе си двама художници — един пейзажист и портретист, друг само за натюрморти, — един секретар и четирима прислужници, от които двама негри.

На 26 юли 1768 година Индевър напуска Плимут, а на 13 септември спира във Фуншал, на остров Мадейра, за да вземе пресни провизии и да направи някои проучвания. На експедицията се оказва извънредно сърдечен прием. Когато щабът на Индевър отива да посети монахините от ордена на кларисите, нещастните неуки затворнички молят най-сериозно офицерите да им кажат кога ще има гръмотевици и да им намерят в двора извор със сладка вода, от каквато се нуждаят. Колкото и да са учени, Банкс, Соландер и Кук не са в състояние да задоволят тези наивни искания.

От Мадейра до Рио де Жанейро, гдето пристигат на 13 ноември, не се отбелязва никаква произшествие; но Кук не получава от португалците посрещане, каквото е очаквал. Целият престой минава в разправии с вицекраля, човек почти без образование и съвсем неподготвен да разбере научното значение на експедицията. Не може все пак да откаже на англичаните пресни хранителни продукти, от които се нуждаят. Но на 5 декември, когато Кук минава покрай крепостта Санта Крус, на излизане от залива, срещу флотата му дават два оръдейни изстрела; това го принуждава да хвърли незабавно котва и да поиска обяснение за тази обида. Вицекралят отговаря, че комендантът на крепостта имал заповед да не позволява на никой кораб да напусне пристанището, ако не е бил предупреден за отплаването му и при все че самият вицекрал бил предупреден от Кук за заминаването на експедицията, просто от нехайство не предупредили коменданта на крепостта. Дали това е било крайно невъзпитано пристрастие от страна на вицекраля? Или просто небрежност? Ако този управник е бил така нехаен във всички области на управлението, португалската колония трябва да е била много добре управлявана!

Едва на 14 януари 1768 година Кук стига в протока Лемер.

„Приливът беше толкова силен — казва Кипис в своя Живот на капитан Кук, — че водата се издигаше до носа Сан Диего, а бонпресът оставаше дълго време под водата паради силното люшкане. На другия ден пуснаха котва в едно малко пристанище, което се оказа Порт Маврикий, а не след много и в залива Буен Сусесо. Докато се намираха там, се случи едно странно и неприятно приключение с господа Банкс, Соландер, д-р Грийн, господин Монкхауз, корабен хирург, и още няколко придружаващи ги лица. Запътили се бяха към една планина да търсят растения и вече се изкачваха, когато ги изненада такъв силен и неочакван студ, че имаше опасност да загинат. Доктор Соландер цял се вцепени. Двама прислужници негри умряха на място; най-после след два дни групата успя да се прибере на кораба. Честитяха си избавлението с радост, каквато могат да разберат само хора, които са успели да се спасят от подобни опасности, а Кук се радваше, че са се прекратили тревогите, предизвикани от отсъствието им. Тази случка доказа колко е суров климатът по тия места. По това годишно време тук беше лято, а в деня, когато ги изненада студът, утрото беше топло като майска сутрин в Англия.“

Джеймс Кук успява да направи и някои наблюдения върху диваците, обитатели на тия пусти земи. Лишени напълно от каквито и да е битови удобства, без дрехи, без сносен подслон срещу почти непрекъснатото лошо време в този полярен климат, без оръжия, без промишленост, която би им позволила да си изработят най-необходими домашни съдове и сечива, те водят окаяно съществуване и едва преживяват. А при това от всичко, което им се предлага за размяна, избират най-безполезните неща. Приемат с готовност гривните и огърлиците, но не поглеждат секирите, ножовете и въдиците. Равнодушни към удобствата, така ценни за нас, те смятат излишните неща за необходими.

Кук може да се поздрави, загдето е избрал този път. Само след тридесет дни той е заобиколил Огнена земя — от входа на протока Лемер до три градуса северно от Магелановия проток. Няма никакво съмнение, че би имал нужда от много повече време, за да мине през криволиците на Магелановия проток. Извънредно точните астрономически наблюдения, които той прави заедно с Грийн, наставленията, които съставя за това опасно плаване, улесняват задачата на неговите наследници и поправят картите на Л’Ермит, Лемер и Схаутен.

От 21 януари, когато заобикалят кап Хорн, до 1 март, на едно пространство от шестстотин и шестдесет морски мили, Кук не забелязва нито едно значително течение. Открива някои острови от Опасния архипелаг, които нарича Лагон, Боне, Лък, Групови, Птичи и Верижни. Повечето са населени, покрити с растителност, която се струва разкошна на моряците, свикнали от три месеца да виждат само небе, вода и ледените скали на Огнена земя. Следват островите Маитеа, наречени от Уолис Оснабрук, и накрая, на 11 юни сутринта, откриват остров Таити.

Два дни по-късно Индевър пуска котва в пристанището Матаваи, наречено от Уолис залив Порт Роял, гдето този капитан е трябвало да се сражава с туземците, които впрочем твърде лесно побеждава. Като знае неприятностите на своя предшественик при престоя му в Таити, Кук иска на всяка цена да предотврати повтарянето на подобни сцени. Освен това за успеха на наблюденията му е от значение да не го отвличат никакви тревоги, да не го разсейват никакви грижи. Затова първата му задача е да прочете на екипажа си правилник, който всички са длъжни да спазват под страх от най-строги наказания.

Преди всичко Кук заявява, че ще се опита с всички възможни средства да спечели приятелството на туземците; след това определя лицата, които ще трябва да закупуват необходимите провизии, и забранява на останалите да вършат каквато и да е размяна без изрично разрешение. Най-после на слезлите на брега не се разрешава под никакъв предлог да се отдалечават от определения им пост, а ако някой работник или войник допусне да му отнемат инструмента или оръжието, не само ще му удържат стойността, но и ще го накажат според случая.

Освен това, за да запази наблюдателите от всяко възможно нападение, Кук решава да построи нещо като укрепление, гдето ще се затворят, в обсега на оръдията от Индевър. И така той слиза на сушата заедно с господата Банкс, Соландер и Грийн, намира скоро удобно място и веднага начертава пред туземците границите на площта, която възнамерява да заеме. Един от местните жители на име Оухау, поддържал добри отношения с Уолис, проявява особено голямо приятелство. Щом начертават плана на укреплението, Кук оставя тринадесет души войници и един офицер да пазят палатките, а сам тръгва с другарите си из вътрешността на острова, но няколко изстрела ги принуждават почти веднага да се върнат.

Станало е много неприятно произшествие, което би могло да има тежки последици.

Някакъв туземец, от тия, които скитат около палатките, издебва един от часовите и му грабва пушката. Войниците дават веднага залп срещу безобидното множество, но за щастие не засягат никого. Обаче крадецът е заловен и убит.

Лесно е да си представим последвалото вълнение. Кук трябва да прояви необикновено старание да успокои туземците. Той им заплаща всичко, което му е нужно за построяването на укреплението, и не позволява никому да пипне дори дърво без тяхно позволение. Най-после заповядва да завържат за мачтата и да нашибат с въже касапина на Индевър, който си позволил да заплаши с убийство жената на един от главатарите. Това държане изглажда неприятния спомен от първото произшествие и като се изключат някои дребни кражби, извършени от островитяните, отношенията остават докрай приятелски.

Между това наближава времето за осъществяване главната цел на пътуването. Кук взема веднага мерки да изпълни получените инструкции. За тази цел изпраща част от наблюдателите с Банкс в Еимео — един от съседните острови. Други четирима заемат едно удобно място, доста отдалечено от укреплението, гдето самият Кук възнамерява да дочака минаването на планетата; това място запазва името си „нос Венера“.

Нощта минава в тревоги за времето; но на 3 юни слънцето изгрява в пълния си блясък и през целия ден ни едно облаче не попречва на наблюдателите.

„Наблюдението беше уморително за астрономите — казва де Фонвиел в статия в Ла натюр от 28 март 1874 година, — защото започна в 9 часа и 21 минути и приключи в 3 часа и 10 минути следобед, когато горещината е непоносима. Термометърът показваше 120° по Фаренхайт^[1]. Кук ни съобщава (и човек може лесно да му повярва), че сам не е бил сигурен дали ще може да довърши наблюдението. При такива температурни условия великолепният инструмент, наричан човешки организъм, винаги изгубва част от своята мощ.“

Когато минава пред слънцето, краят на Венера се удължава, като че ли огромната звезда се дърпа; образува се една черна точка, един вид тъмна връзка, малко по-светла от слънчевото тяло. Същото явление се повтаря и при втория вътрешен допир.

„Изобщо — казва Кук — наблюдението беше извършено еднакво успешно от укреплението, както и от лицата, които бях изпратил в източния край на острова. От изгрева до залеза на слънцето на небето не се появи ни едно облаче и ние — господин Грийн, д-р Соландер и аз — наблюдавахме много удобно цялото минаване на Венера. Телескопът на г. Грийн и моят бяха еднакво мощни, този на д-р Соландер беше по-голям. Около планетата забелязахме атмосфера или светла мъгла, която пречеше за съвсем ясното забелязване на допира, особено на вътрешните допири, затова между наблюденията ни се явиха по-големи различия, отколкото трябваше да очакваме.“

Докато офицерите и учените са заети с това важно наблюдение, някои членове на екипажа изкъртват вратата на склада със стоки и открадват цял квинтал гвоздеи. Това е сериозно произшествие, което може да има гибелни последици за експедицията. Пазарът се затрупва изведнъж от тази разменна стока, към която туземците имат особена слабост, и може да се очаква, че те ще увеличат претенциите си. Един от крадците е открит, но у него намират само седемдесет гвоздея, а макар че му удрят осемдесет тояги, той не издава съучастниците си.

Има още няколко подобни случки, но отношенията не се влошават сериозно, така че офицерите могат да се поразходят из вътрешността на острова, за да получат представа за нравите на туземците и да извършат някои научни изследвания.

При един подобен излет Банкс среща група скитащи музиканти и импровизатори. И не без изненада забелязва, че пристигането на англичаните и някои случки от престоя им са дали вече повод за съставяне на песни. Банкс навлиза доста навътре в острова все покрай реката, която се влива в морето при Матаваи, и открива следи от отдавна угаснал вулкан. Той засява и раздава на туземците семена от разни зеленчуци и плодове, като пъпеши, портокали, лимони и други, а освен това накарва да разработят край укреплението градина, която засява със семена, донесени от Рио де Жанейро.

Преди да вдигнат котва, Кук и главните му сътрудници пожелават да обиколят целия остров, който има според тях тридесетина мили окръжност. При тази обиколка те се запознават с главатарите на различните области и събират множество интересни наблюдения за нравите и обичаите на туземците.

Един от най-интересните обичаи е оставянето на мъртъвците да се разлагат на открито, като заравят след това само костите им. Поставят трупа под навес, петнадесет стъпки дълъг, единадесет широк и съответно висок; едната му страна е отворена, трите други са затворени с плет от ракита. Подът, върху който почива тялото, се издига на около пет стъпки над земята. Мъртвецът лежи обвит в платове, а до него е боздуганът му и една каменна секира. До единия край на отворената страна на навеса са окачени няколко нанизани на броеница кокосови ореха; отвън е сложен половин кокосов орех, пълен със сладка вода, на една греда е закачена торба с няколко препечени парчета от хлебно дърво. Този вид паметник се нарича „тупапау“. Как се е установил този странен начин на излагане на мъртвеца високо над земята, докато плътта изгние? Не успяват да научат. Кук отбелязва само, че гробищата, наричани „мораи“, са места, гдето туземците отиват сякаш да извършват някакъв религиозен обред и винаги гледат с безпокойство, когато към тия места се приближават чужденци.

Едно от най-изтънчените ястия е кучешкото месо. На кучетата, отглеждани за храна, не дават никога месо, а само плодове на хлебно дърво, кокосови орехи, индийски картофи и други растителни храни. Положено в трап върху нажежени камъни, покрито със зелени листа и горещи плочи, затрупани с пръст, животното се изпича за четири часа като задушено и Кук признава, че месото му е много вкусно.

На 7 юли започват приготовленията за заминаване. Прибират набързо вратите и оградата на укреплението, а стените събарят.

Тогава именно един туземец, посрещнал най-приятелски европейците, отива на борда на Индевър заедно с прислужника си, тринадесетина годишно момче. Нарича се Тупиа. Бивш пръв министър на кралица Обереа, а сега един от главните жреци в Таити, той изказва желание да замине за Англия. По различни съображения Кук решава да го вземе. Твърде добре осведомен за всичко, което се отнася до Таити поради заеманата някога висока длъжност и поради тази, която все още изпълнява, този туземец е в състояние да даде най-подробни сведения за своите сънародници, а в същото време ще може и да се запознае с европейската култура. Освен това е посещавал съседните острови и познава отлично мореплаването из тия места.

На 13 юли на борда на Индевър се е събрала тълпа. Туземците са дошли да се сбогуват със своите приятели англичани и със сънародника си Тупиа. Едни плачат със скромна и мълчалива скръб, други, напротив, сякаш се състезават кой повече да вика, при все че във виковете им има не толкова истинска мъка, колкото преструвка.

Според Тупиа в непосредствено съседство с Таити се намират четири острова: Хуахейне, Улиетеа, Отаха и Болабола, отгдето могат лесно да се доставят свине, птици и други пресни храни, които са липсвали до някъде към края на престоя в Матаваи. Кук предпочита да посети островчето Тетуроа, на осем мили северно от Таити; но тъй като туземците не са уседнали, решават, че е безполезно да спират там.

Когато наближават Хуахейне, към Индевър се насочват пироги; обаче туземците се решават да се качат на борда едва след като виждат Тупиа. Крал Оре, който е в числото на посетителите, е поразен от това, което вижда на кораба. Твърде скоро, успокоен от любезния прием на англичаните, той се сближава с тях дотолкова, че предлага на Кук да си разменят имената, и през целия престой се нарича сам Куке, а към капитана се обръща със собственото си име. След като пускат котва в прекрасно пристанище, офицерите веднага слизат на сушата. Същите нрави, език и продукти както в Таити.

На седем-осем мили югозападно се намира Улиетеа. Кук слиза и там и завладява тържествено както този остров, така и трите съседни. В същото време използува престоя си за хидрографски проучвания на бреговете, а екипажът запушва един пробив, който се е появил в барутния склад на Индевър. След като правят оглед на още няколко малки острова, Кук дава на цялата група името Дружествени острови.

Вдигат платна на 7 август. След шест дни забелязват остров Отероа. Но враждебното настроение на жителите не позволява на Индевър да се спре и той продължава на юг.

На 25 август екипажът празнува годишнината на заминаването от Англия. На 1 септември, на 40°22′ южна ширина и 174°29′ западна дължина, излиза силен западен вятър; морето е толкова бурно, че Индевър е принуден да се насочи на север и да бяга пред бурята. Времето не се променя до 3 септември, след това се оправя и корабът може да вземе отново западен курс.

Към края на месеца различни признаци — дървета, плаващи снопове трева, земни птици — сочат за близостта на остров или материк. На 5 октомври водата променя цвета си, а на 6 сутринта съзират дълъг бряг, който се простира от запад към северозапад. Колкото повече наближават, толкова брегът става по-голям. Всички решават единодушно, че са открили най-после прочутия материк, така отдавна търсен и смятан от космографите необходим за запазване земното равновесие, именно Terra australis incognita^[2]. В действителност това е източното крайбрежие на по-северния от двата острова, наречени впоследствие Нова Зеландия.

Много скоро забелязват по разни точки на брега да се вие дим, а започват да различават и други подробности. Хълмовете са гористи, в долините се виждат грамадни дървета. След това се появяват малки, чисти къщички, пироги и накрай събрани на плажа туземци. На една височинка забелязват висока правилна ограда, която затваря целия връх на хълма. Едни смятат, че това е — кошара за елени, други — за добитък, без да изброяваме още много, все така остроумни предположения, които се оказват до едно погрешни, когато по-късно научават, че това е едно „и-паи“.

На 8 към четири часа следобед хвърлят котва в един залив, при устието на малка река. От двете му страни — високи, бели скали; по средата кафява пръст, която се издига постепенно и с цялата поредица накацали едни над други склонове стига до голяма планинска верига, доста надалеко във вътрешността; такъв е изгледът на тази част от крайбрежието.

Кук, Банкс и Соландер скачат в две лодки, заети от отряд моряци. Когато наближават до плажа, събраните туземци се разбягват. Въпреки това англичаните слизат на сушата, като оставят в едната лодка четирима юнги, а другата стои в открито море.

Тримата англичани едва са се отдалечили от ветроходката, когато четирима души, въоръжени с дълги копия, изскачат от горите и се втурват към нея с намерение да я заемат. И лесно биха успели да го сторят, но екипажът на лодката, останала в открито море, ги забелязва и извиква на юнгите да се отдалечат по течението. Туземците ги подгонват толкова отблизо, че командуващият лодката трябва да стреля във въздуха. Туземците спират за миг, после подновяват преследването, докато втори изстрел убива един от тях на място. Другарите му се опитват да го отнесат със себе си, но са принудени да го изоставят, за да не се бавят. Сред тая престрелка слезлите офицери се прибират на кораба, отгдето чуват след малко как върналите се на плажа туземци разискват оживено случката.

Обаче Кук желае да завърже връзки с тях. Затова въоръжава три лодки и слиза на сушата с Банкс, Соландер и Тупиа. Петдесетина туземци, насядали на брега, ги очакват. Въоръжени са с дълги копия или с някакъв лъскав инструмент от зелен талк, една стъпка дълъг и навярно четири-пет фута тежък. Това е „пату-пату“, или „токи“ — бойна секирка от талк или кост с много остър край. Всички стават веднага и правя знаци на англичаните да си вървят.

Щом слизат морските пехотинци, Кук и другарите му тръгват към туземците. Тупиа им заявява, че англичаните идват с миролюбиви намерения, искат само сладка вода и провизии и ще заплатят всичко донесено с желязо. Обяснява им и употребата му. Англичаните виждат със задоволство, че туземците го разбират, защото и те говорят едно таитянско наречие.

След доста дълги преговори тридесетина туземци минават отсам реката. Дават им разни стъклени украшения и желязо, което не им прави особено впечатление. Но един от тях успява да грабне ненадейно камата на Грийн, а другите започват отново да се държат враждебно; тогава англичаните стрелят срещу крадеца и го убиват; а туземците се хвърлят в реката, за да избягат на отсрещния бряг.

След като тези няколко опити за влизане в търговски връзки с местните жители се оказват злополучни, Кук се отказва да ги продължи и решава да търси другаде сладка вода. Междувременно забелязват две пироги, които се стараят да се доберат до брега. Кук взема мерки да им пресече пътя. Едната успява да избяга поради сръчността на гребците, но другата е настигната. Въпреки виковете на Тупиа, че англичаните идват с приятелски намерения, туземците грабват оръжието си и започват да нападат. Един залп убива четирима от тях, а трима други, които са се хвърлили в морето, биват заловени въпреки отчаяната им съпротива.

Разсъжденията, внушени на Кук от това неприятно произшествие, му правят такава чест и така ярко противоречат на общоприетото тогавашно държане, че се налага да ги предадем изцяло.

„Не мога да скрия от себе си — казва той, — че всички човечни и чувствителни хора ще ме укорят, загдето съм заповядал да се стреля срещу нещастните индианци и сам аз не бих могъл да не осъдя подобно насилие, ако го разглеждам хладнокръвно. Те сигурно не заслужаваха смърт, загдето отказаха да се доверят на думите ми и да дойдат на кораба, дори ако не допускаха, че ги заплашва някаква опасност: но естеството на моята задача ме задължаваше да изуча страната им, а аз можех да сторя това само ако проникна там било с открита сила, било като спечеля доверието и доброжелателството на жителите. Опитал бях вече безуспешно пътя на подаръците; желанието да избягна нови враждебни действия ме бе подтикнало да приема няколко туземци на кораба като едничко средство да ги убедя, че не само не искаме да им сторим зло, но сме готови да им бъдем полезни. Дотук в намеренията ми няма сигурно нищо престъпно; вярно е, че при сражението, което не очаквах, бих могъл да победя и без да погубя четирима индианци, но трябва да се има предвид, че при подобно положение, след като е била дадена заповед да се стреля, никой няма възможност да отмени или да смекчи последиците.“

Приети на кораба с необходимите приятелски проявления, за да бъдат подготвени, ако не да забравят, то поне по-малко да страдат от пленяването, отрупани с подаръци, нагиздени с гривни и огърлици, тези туземци трябва да бъдат вече свалени на брега; но щом лодките се насочват към устието на реката, те заявяват изведнъж, че там живеят техни врагове, които ще ги убият и изядат. Въпреки това ги свалят на сушата, гдето — доколкото е известно — не им се случва нищо лошо.

На другия ден, 11 октомври, Кук напуска този жалък край. Нарича го Заливът на бедността, защото от всичко необходимо успява да намери само дърва. Разположен на 38°42′ южна ширина и 18°36′ западна дължина, този залив има форма на подкова и е удобен за пускане котва, макар че е открит за югоизточните ветрове.

Кук продължава да плава все покрай брега, в южна посока, като дава имена на по-забележителните места и нарича Портланд един остров, който прилича твърде много на едноименния в Ламанш. Отношенията с местното население продължават да са лоши, но не се израждат в открита борба само поради голямото търпение на англичаните.

Един ден корабът бива заобиколен от голям брой пироги; докато разменят гвоздеи и стъклени украшения срещу риба, туземците грабват Тайето, прислужника на Тупиа, и се опитват да избягат. Налага се да стрелят срещу похитителите; малкият таитянин използува суматохата, предизвикана от залпа, и се хвърля в морето, отгдето го прибира риболовният шлеп на Индевър.

Като не успява да намери удобно пристанище и съобразява, че при все по-бурното море би загубил време, което би било по-добре използувано за проучване на северното крайбрежие, Кук сменя на 11 октомври курса и се връща по току-що изминатия път.

На 23 октомври Индевър стига до залива Толага, гдето не се чувствува никакво вълнение. Водата е превъзходна, а лесно могат да си набавят и необходимите провизии, защото туземците проявяват добро разположение.

След като вземат всички мерки за защита на тия, които ще работят, господата Банкс и Соландер слизат на сушата да събират растения, при което виждат интересни неща.

В дъното на една долина, издълбана между стръмни скали, се издига скала с пролом, отгдето се виждат от една страна морето, а от другата — част от залива и околните хълмове. Когато излетниците се връщат към кораба, един старец ги спира и им представя местни военни упражнения с копия и пату-пату. При друга разходка д-р Соландер купува пумпал, съвършено еднакъв с европейските; туземците му обясняват със знаци, че трябва да го удря с камшик, за да се завърти.

На един остров вляво от входа на залива англичаните виждат най-голямата пирога, която са срещали досега. Тя е дълга цели шестдесет и осем и половина стъпки, широка е пет и висока три стъпки и шест пръста, а на носа е украсена с чудновати, релефно изваяни фигури със странни очертания в спирални линии.

На 30 октомври, щом приключва снабдяването с вода и провизии, Кук вдига платната и продължава покрай брега към север.

На един остров, който наричат Меър^[3], туземците се показват още по-нахални и крадливи от срещаните досега. Налага се все пак да се спрат пет-шест дни в този кът, за да наблюдават минаването на планетата Меркурий. За да докажат на тия диваци, че никой не може да тормози безнаказано англичани, стрелят със сачми по един крадец, успял да заграби парче платно; изстрелът го улучва в гърба, но не му прави впечатление толкова, колкото и някой по-силен удар с тръстика. Обаче едно гюлле, което рикошира във водата и прелита няколко пъти над пирогите, всява такъв ужас у туземците, че те не виждат как избягват.

На 9 ноември Кук и Грийн слизат на сушата, за да наблюдават минаването на Меркурий. Грийн наблюдава сам навлизането на планетата в слънчевия кръг, а Кук измерва височината на слънцето.

Нямаме намерение да проследим повседневно и всечасно английските мореплаватели в задълбоченото проучване на Нова Зеландия. Непрекъснато повтаряните еднакви произшествия, разказите за едни и същи стълкновения с туземците, описанието на природните красоти, колкото и привлекателни да са те, не могат да се харесат за дълго на читателя. По-добре е следователно да минем набързо хидрографската част на пътешествието и да се спрем само на описанието на така дълбоко изменените днес нрави на местните жители.

Заливът Меркурий се намира в основата на дългия нарязан полуостров, който се простира от изток към североизток и образува северния край на Нова Зеландия. На 15 ноември, когато Индевър напуска този залив, към кораба се отправят няколко лодки едновременно.

„Две от тях — се казва в доклада — с шестдесетина въоръжени мъже се приближиха на разстояние да можем да ги чуем и запяха своите бойни песни; като видяха, че не им обръщат внимание, започнаха да хвърлят камъни по англичаните, но в същото време гребяха към брега. След малко се върнаха, привидно решени да се бият с нашите пътешественици, като се въодушевяваха взаимно с песните си. Тупиа започна без ничие внушение да ги укорява и ги предупреди, че англичаните имат оръжия, с които могат веднага да ги унищожат. На което туземците отговориха буквално: „Елате на сушата — до един ще ви избием.“ — „Чудесно — отвърна Тупиа. — Но защо ни нападате, докато сме в морето? Ние не желаем да се бием и не приемаме предизвикателството ви, защото няма за какво да се караме с вас. Морето не е нито ваше, нито на нашия кораб.“ Никой не бе научил Тупиа на това просто и точно красноречие, което изненада много както Кук, така и останалите англичани.“

Докато се намират в залива с островите, капитанът забелязва една доста голяма река, която наричат Темза. По бреговете й растат красиви дървета от рода на тия, които са видели в Залива на бедността. Едно от тях на шест стъпки от земята, има деветнадесет стъпки окръжност; на друго най-ниските клони са на не по-малко от деветдесет стъпки над земята.

Спречкванията с туземците са доста чести, но невинаги по тяхна вина.

„Някои хора от екипажа — казва Кипис, — проявяващи винаги Ликургова строгост при провиненията на индианците, намериха за уместно да нахълтат в една зеландска плантация, за да си наберат патати. Мистър Кук ги наказа с по дванадесет тояги. Двамата понесоха покорно наказанието; но третият поддържаше, че за англичанин не е престъпление да граби от индиански насаждения. Мистър Кук намери за добре да отговори на този казуист, като го затвори в трюма и не го пусна, докато той не се съгласи да му ударят още шест тояги.“

На 30 декември англичаните минават покрай това което смятат за Тасмановия нос Мариа ван Диймен, гдето ги пресрещат противни ветрове, поради които Куь едва успява да измине десет мили за три седмици. Но за щастие през цялото време смогва да се задържа далеко от крайбрежието. Иначе сигурно не бихме могли да разказваме днес приключенията му.

На 16 януари 1770 година, след като дава имена на доста върхове по западното крайбрежие, Кук вижда един величествен снежен връх и го нарича Егмонт, в чест на граф Егмонт. Щом го отминават, забелязват, че брегът описва голяма дъга, нарязана на много заливи гдето Кук решава да влезе, за да почисти и поправи кораба, а в същото време и да се снабди с вода и дърва.

Той дебаркира в дъното на малък залив, гдето се влива красива рекичка, а дървета има в изобилие, защото гората стига до самия морски бряг. Той използува добрите отношения, установени тук с туземците, за да ги запита дали са виждали някога друг кораб като Индевър, но констатира, че не е останал никакъв спомен за Тасман, макар да се намират само на петнадесет мили южно от Залива на убийците.

В една новозеландска кошница за провизии забелязват две полуоглозгани кости. Не приличат на кучешки; когато ги оглеждат по-отблизо, се установява, че са човешки. Разпитаните туземци отговарят без увъртания, че имат навика да изяждат враговете си. Няколко дни по-късно дори донасят на Индевър седем човешки глави, все още с коса и месо, но с извадени мозъци, които туземците смятат за деликатес. Месото е меко и вероятно е било запазено по изкуствен начин от разлагане, защото няма неприятна миризма. Банкс купува с голяма мъка една от тях; но не успява да склони стареца, който ги е донесъл, да му продаде втора; навярно защото зеландците ги смятат за трофеи и доказателство за храброст.

Следните дни англичаните посвещават на обиколка из околностите и на разходки. При един от тия излети Кук вижда от върха на един доста висок хълм целия проток, наречен от него Кралица Шарлота, както и отсрещния бряг, който изглежда да е на около четири мили. Но поради мъглата не може да го проследи по-далеко на югоизток. Видял е все пак, че там свършва големия остров, който вече е обиколил. Остава му сега да изследва другия, разположен по на юг. Това именно решава да стори, щом се убеждава — като го преплава от единия до другия му край, — че каналът Кралица Шарлота е наистина проток.

Тук има случай да посети в околностите едно „и-па“. Построено на малък остров или мъчнодостъпна скала, „и-па“ не е нищо друго освен едно укрепено село.

Обикновено туземците прибавят към естествените препятствия укрепителни работи, които правят достъпа крайно опасен. Много от посетените „и-па“ са заградени с два рова, между които има ограда и двоен стобор. Вторият ров е обикновено осемдесет стъпки дълбок. Зад вътрешния стобор се издига на двадесет стъпки от земята една площадка, четиридесет стъпки дълга и шест широка. Поддържана от дебели греди, тя служи за помещение на защитниците, които лесно могат да обсипват нападателите с копия и камъни, приготвени в огромни купища. Тези укрепления не могат да се превземат със средствата на туземците; само една продължителна блокада може да ги принуди да се предадат.

„Много чудно е — забелязва Кук, — че изобретателността и грижовността, с която са строили почти без никакви инструменти тези укрепени места, така добре подготвени за отбрана, не ги е накарала да изнамерят на същото основание нито едно метално оръжие, с изключение на копието, което хвърлят с ръка. Те нямат лъкове за хвърляне на къси копия, нито прашки за хвърляне на камъни; а това е особено чудно, като се знае, че изнамирането на прашките, лъковете и стрелите е много по-просто от отбранителните съоръжения, построени от това население. Освен това последните два вида оръжия се срещат почти из всички краища на земното кълбо и у най-дивите народи.“

На 6 февруари Кук излиза от залива и взема курс към изток с надежда да навлезе по-лесно в протока преди започване на прилива. В седем часа вечерта силно морско течение отвлича кораба до едно островче отвъд носа Коамару. От морското дъно се показват много остри скали. Опасността всеки миг расте. Остава само едно средство за спасяване на кораба. Опитват го и то с успех. Индевър е само на един кабелт^[4] от подводната скала, когато пускат котва при седемдесет и пет разтега дълбочина на водата. За щастие котвата захапва, а течението, сменило посоката си, след като се е ударило о острова, отвлича кораба по-далеко от скалата. Но опасността все още не е минала, защото са прекалено близо до канарата и течението се движи с пет мили в час.

Обаче при отлива корабът се издига, а освен това вятърът е станал попътен и го отвлича бързо в най-тясната част на протока, отгдето той се измъква без опасност.

Най-северният остров на Нова Зеландия, наричан Еахейномауве, не е проучен още напълно; петнадесетина мили от брега не са нанесени на картите. Някои офицери използуват това обстоятелство, за да поддържат, въпреки усета на Кук, че това не е остров, а материк. Въпреки убеждението си капитанът продължава плаването, за да разсее съмненията в съзнанието на своите офицери. След двудневно плаване, при което отминават кап Пелисър, той ги събира на палубата и ги запитва дали са се убедили. След утвърдителния им отговор Кук се отказва да се върне до най-южната точка, която бе достигнал по източния бряг на Еахейномауве и решава да обиколи по цялата й дължина сушата Таваи-Пунаму, с която току-що се е запознал.

Крайбрежието е най-често пусто и изглежда необитавано. Впрочем трябва да остават винаги на четири-пет мили от брега.

През нощта на 9 март Индевър минава над няколко скали; на сутринта разбират, че е бил изложен на много голяма опасност, и наричат „капани“ тези подводни скали, създадени сякаш нарочно за беда на прекалено самоуверените мореплаватели.

В същия ден Кук съзира суша, която взема за крайната южна точка на Нова Зеландия, и я нарича Южния нос. Това е носът на остров Стюард. Огромните вълни откъм югозапад, връхлетели кораба при минаването покрай тоя нос, убеждават капитан Кук, че в тази посока няма суша. Затова той взема курс към север, за да довърши обиколката на Нова Зеландия и откъм запад.

Почти в най-южния край на това крайбрежие откриват залив, на който дават името Дъски^[5]. Областта е безплодна, стръмна, покрита със сняг. Три-четири мили широк при входа, заливът Дъски изглежда и съответно дълбок, а има и няколко острова, зад които корабите биха намерили навярно отличен заслон. Но Кук намира за по-благоразумно да не спре тук, защото знае, че попътен вятър за излизане от залива духа из тия места само веднъж в месеца. По този повод той не е съгласен с мнозина от своите офицери, които виждат само непосредствената изгода и не виждат неудобствата от един престой, на който не могат да предвидят продължителността.

Никакво произшествие не се случва при оглеждането на западния бряг на Таваи-Пунаму.

„От залива Дъски — казва Кук — до 44°20′ ширина има тясна верига от хълмове, които се издигат направо от морето и са обрасли с гори. Зад тези хълмове и съвсем близо до тях се вижда планинска верига с шеметна височина, състояща се само от съвършено голи скали, повечето покрити с дебели снегове… Невъзможно е човек да си представи по-дива, по-сурова и по-страшна гледка от тази, когато я наблюдава откъм морето: догдето поглед стига, се виждат само скалисти върхове, така близо един до друг, че вместо долини помежду им има само пукнатини.“

От 44°20′ до 42°81′ гледката се променя; планините се отдръпват във вътрешността на сушата, а покрай брега се виждат плодородни хълмове и долини.

От 42°8′ до 41°30′ срещат само една суша, която изниква вертикално от морето и е увенчана с тъмни гори. Индевър се държи впрочем много далеко от брега, пък и времето е много мрачно, та не могат да различат особеностите на крайбрежието. След като завършва обиколката на острова, корабът се връща към протока Кралица Шарлота.

Кук се снабдява с вода и дърва; след това решава да се върне в Англия по път, който ще му позволи да изпълни най-добре задачата на пътуването си. За най-голямо свое съжаление — защото би желал да се увери съществува ли наистина южен материк — той не може да се върне в Европа нито покрай кап Хорн, нито покрай нос Добра надежда. Посред зима, при много голяма южна ширина, корабът му не е годен да изведе на добър край подобно начинание. Не му остава следователно друга възможност, освен да отплава покрай Източна Индия, като държи за тази цел западен курс, догдето стигне до източното крайбрежие на Нова Холандия.

Но преди да разкажем приключенията през тази втора част от пътешествието, добре е да хвърлим поглед назад и да предадем накратко наблюденията, събрани от мореплавателите за положението, производството и жителите на Нова Зеландия.

В нашия първи том видяхме, че тази земя е открита от Абел Тасман, и разказахме произшествията, отбелязали с кървава черта откритието на холандския капитан. Като се изключат бреговете, забелязани от Тасман през 1642 година, Нова Зеландия не е посещавана от никой европейски кораб. Тя е до такава степен неизвестна, че не знаят дали не е част от южния материк, както предполага Тасман, който я нарича Щатска земя. На Кук принадлежи славата за откриването, за определяне местоположението и очертаване крайбрежието на двата големи острова, разположени между 34° до 48° южна ширина и 180° до 194° западна дължина.

Таваи-Пунаму е хълмист, безплоден и изглежда съвсем слабо населен. Еахейномауве е по-привлекателен наглед със своите гористи хълмове, планини и долини, оросявани от весели потоци. Според бележките на Банск и Соландер за климата и почвата Кук изказва по следния начин заключенията си, потвърдени от по-късните събития: „Ако европейците образуват заселище в тази страна, не ще има нужда от големи грижи и труд, за да получат в изобилие всичко необходимо“.

От четириногите в Нова Зеландия се въдят само плъхове и кучета, последните, отглеждани за храна. Но ако фауната е бедна, то флората изглежда много богата. Ето какво е казано в доклада за растенията, направили най-голямо впечатление на англичаните.

„Вместо коноп и лен туземците си служат с едно растение, което е по-добро от всички използувани за същата цел в другите страни… Облеклото на новозеландците се състои от листата му, без особени приготовления; от тях те приготвят освен това лика, въдици и въжета, несравнимо по-здрави от конопените. От същото растение приготвят по друг начин дълги, тънки нишки, лъскави като коприна и бели като сняг; с тези нишки изработват най-хубавите си тъкани, които са невероятно здрави. Огромните им мрежи са направени от същите листа; целият труд се състои само в това да ги нарежат на ивици с определена ширина, които навързват едни с други.“

Това чудесно растение, от което толкова са се захласнали, както личи от току-що прочетеното лирично описание и от не по-малко възторженото, което ще напише след няколко години Ла Бийардиер, е познато днес под името phormium tenax (новозеландски лен).

В действителност се налага да понамалят надеждите, пробудени от тези разкази. По мнението на видния химик Дюшартр клетките на това растение се разпадат от по-продължителна топла влага и главно при пране, така че след едно-две пранета платовете от този материал се превръщат в кълчища. Но то все пак става обект на значителен износ. В своето много интересно съчинение за Нова Зеландия Ал. Кенеди ни съобщава, че през 1865 година са изнесени 15 бали формиум, а само четири години по-късно износът достига невероятната цифра 12 162 бали и през 1870 се увеличава до 32 820 бали, на обща стойност 132 578 английски лири.

Що се отнася до жителите, те са едри, добре сложени, пъргави, здрави и много сръчни. Жените нямат нежните форми, с които се отличават в другите страни. Облечени еднакво с мъжете, те се разпознават само по гласовете и по-подвижното изражение. Макар че отделните племена поддържат много добри отношения помежду си, те са неумолими и безпощадни към враговете, чиито трупове им служат за ужасни пиршества, които могат да се обяснят, но не и да се оправдаят, с липсата на животинска храна.

„Може да се стори странно — казва Кук, — че има толкова чести войни в една страна, гдето никак не е изгодно да извоюваш победа.“

Но честите войни се налагат не само от необходимостта да доставят месо; Кук не знае, че населението се състои от две съвършено отделни и вечно враждуващи племена.

Според старите предания маорите са дошли от Сендуичевите острови преди хиляда и триста години приблизително. Има основания да приемем преданията за точни, като си спомним, че красивата полинезийска раса е населявала всички архипелази, пръснати из просторите на тази част от Тихия океан. Тръгнали от Хауаики, тоест от Хавай в Сендуичевите острови, или от Савай от Архипелага на мореплавателите, маорите успяват да отблъснат във вътрешността или почти да унищожат местното население.

И наистина първите европейски заселници забелязват между туземците в Нова Зеландия два съвършено различни типа; по-многобройният напомня поразително туземците от Хавайските, Маркизките и Тонгски острови, а другият има много голяма прилика с меланезийската раса. Тези данни, събрани от Фресине и потвърдени неотдавна от Хохщетер, се съгласуват напълно със странния факт, съобщаван от Кук, че Тупиа, родом от Таити, може да се разбира без мъчнотии с новозеландците.

Преселенията на полинезийците са добре известни днес благодарение напредъка на езикознанието и антропологията; но никой не ги е подозирал по времето на Кук, който е един от първите пътешественици, събрала сведения по този въпрос.

„Всеки от тези отделни народи — казва той — вярва по предание, че дедите му са дошли много отдавна от някаква друга страна и пак по предание смята, че тази страна се е наричала Хеуайх.“

Тук няма по това време никакво друго четириного освен кучето, но и то трябва да е било донесено отвън. Така че всекидневната храна на новозеландците се състои само от растения и съвсем малък брой птици, които англичаните не успяват да видят. За щастие покрай бреговете има много риба и това позволява на жителите да не умрат от глад.

Свикнали да воюват и да смятат всеки чужденец за враг, а може би и просто животно за клане, туземците са естествено склонни да нападат англичаните. Но щом се убеждават в безсилието на своите средства и в мощта на противниците си; щом си дават сметка, че англичаните отбягват, доколкото е възможно, да използува смъртоносните оръжия, на които вече знаят страшното действие, туземците започват да се държат към мореплавателите приятелски и дори с изненадваща честност.

Докато срещаните досега островитяни нямат никакво чувство за приличие и свян, не е така с новозеландците, за които Кук ни дава не един любопитен пример. Макар и не толкова чисти, колкото са таитяните, гдето климатът е много по-топъл, макар да не се къпят толкова често, новозеландците проявяват все пак грижи за тялото си и дори известно кокетство. Така например те мажат косите си със смес от рибена и птича мазнина, която лесно гранясва, и започват да вонят като хотентоги. Имат навика и да се татуират, като проявяват не само поразителна сръчност, но и вкус, какъвто човек не би очакват да срещне у тези първобитни населения.

Англичаните забелязват с най-голяма изненада, че жените обръщат по-малко внимание на тоалета си от мъжете. Те стрижат ниско косите си, не носят никакви украшения и се обличат като мъжете. Единственият им начин за украса е да окачват най-разнообразни неща на ушите си — платове, пера, рибена кост, парченца дърво, нанизани на кордон игли от зелен талк, нокти или зъби от умрели роднини, изобщо, всичко, каквото им попадне под ръка.

Това ни напомня случката с една таитянка, както е разказвана от Кук. Свикнала да иска всичко, каквото види, тази жена пожелава да си окачи за обица един кофар. Дават й го, но хвърлят пред нея ключа му в морето. След някое време, било че това чудновато и тежко украшение започва да й пречи, било че иска да го смени с друго, тя настоява неколкократно да го свалят. Англичаните отказват да изпълнят това желание и й обясняват, че искането й е било нескромно и щом е пожелала такава чудновата обица, редно е да търпи несгодата от нея.

Що се отнася до облеклото на новозеландците, то се състои от едно парче плат — нещо средно между тръстика и сукно, прихванато на раменете и падащо до колената, и от второ, навито около кръста, което стига до земята. Не всички носят второ парче, а когато клекнат само с горното покривало, приличат на колиба, покрита със слама. Покривалата са украсени понякога твърде изящно с разноцветни ресни или — по-рядко — с ивици от кучешка козина.

Трудолюбието и изобретателността на тия народи проличава главно в строежа на пирогите им. Военните плавателни съдове могат да поберат от четиридесет до петдесет въоръжени мъже, а една пирога, намерена в Улага, е дълга шестдесет и осем стъпки. Обикновено са украсени с резба и веещи се ресни от черни пера. По-малките имат балансири. Случва се понякога две пироги да са съединени в една. Риболовните лодки имат обикновено на носа и на кърмата отвратителни фигури с изплезен език и очи от бяла раковина. И те плават често свързани по две заедно, като само по-малките имат балансири, за да запазват равновесие.

„Тъй като невъздържаността и липсата на упражнения са може би единствената причина на болестите — казва Кук, — няма да се стори чудно, че тези народи се радват на непрекъснато и пълно здраве. При всяко наше отиване в селищата им, мъже и жени, деца и старци се събираха около нас, привлечени от същото любопитство, което ни караше да ги разглеждаме; и ни веднъж не забелязахме някой болен, а у тия, които бяха съвършено голи, не зърнахме никога и най-малък изрив по кожата или каквато и да е следа от язви и пъпки.“