Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (7)

Глава седма

Както пускаше торбите през борда, той чу шума на мотор и като се огледа, видя, че към тях се приближава лодка — по фарватера покрай носа. Беше бяла, с жълта кабинка и защитно стъкло.

— Лодката идва — каза той. — Ставай, Уесли.

— Не мога.

— Оттук нататък ще помня всичко — каза мъжът. — Преди беше друго.

— Добре де, помни. Ама и аз няма да забравя.

Мъжът бързо заработи, по лицето му изби пот; без да поглежда към бавно приближаващата лодка, той вдигаше торбите с бутилки със здравата си ръка и ги прехвърляше през борда.

— Отмести се! — посегна той към торбата под главата на черния и я пусна зад борда. Черният приседна.

— Ей ги — рече той.

Лодката се беше почти изравнила с тях.

— Това е капитан Уили — каза черният. — Вози излетници.

На юта на бялата лодка двама мъже в анцузи и с бели шапчици седяха на рибарски столчета със спининги в ръце, а на руля един възрастен мъж с мека шапка и винтяга водеше лодката право към контрабандистите при мангровия лонгоз.

— Какво става, Хари? — провикна се възрастният мъж, докато минаваха покрай тях.

Мъжът, който се казваше Хари, махна със здравата си ръка вместо отговор. Лодката ги отмина. Въдичарите изгледаха контрабандистите и казаха нещо на възрастния мъж. Хари не можа да чуе какво.

— Ще завие при устието и ще се върне — каза Хари на черния. Слезе в каютата и се върна с едно одеяло. — Чакай да те завия.

— Браво, че се сети. Те няма как да не са видели какво возим. Ами сега.

— Уили е човек на място — рече мъжът. — Той ще каже на когото трябва в града, че сме тук. А тия, въдичарите, няма да ни направят нищо. Изобщо не ги интересуваме.

Прималя му и той приседна на кормчийския стол, стиснал дясната ръка между краката си. Коленете му трепереха, треперенето се предаваше на ръката и той усети как краищата на строшената надлакътна кост стържат един о друг. Разтвори колене, изтегли ръката си и тя висна. Седеше така, с увиснала ръка, когато лодката отново се размина с тях на връщане. Двамата мъже на рибарските столчета разговаряха. Бяха оставили прътовете, единият гледаше към него с бинокъл. Бяха твърде далеч, за да ги чуе какво си приказват. Пък и да ги беше чул, каква полза?

На борда на моторната лодка „Южна Флорида“, която се носеше по пролива при Умън Кий, понеже океанът бе твърде развълнуван, за да могат двамата излетници да пуснат въдиците си при рифа, капитан Уили Адамс си мислеше: „Значи Хари снощи е направил курс. Мъжко момче! Минал е през бурята. Мореходна му е черупката, наистина. Чудно как ли е разбил предното стъкло. Не можеш ме накара да правя курс в такава нощ. Нито да прекарвам пиене от Куба. Сега го носят от Мариел. Разправят, там сега било съвсем свободно.“

— Какво казахте, капитане?

— Каква е тази лодка? — повтори единият от мъжете на рибарските столчета.

— Оная ли?

— Да, оная.

— А, това е лодка от Кий Уест.

— Питах чия е?

— Не знам, капитане.

— Рибар ли е собственикът?

— Рибар бил.

— Какво искаш да кажеш?

— Прави по малко от всичко.

— Не му ли знаеш името?

— Не, сър.

— Ти го нарече Хари.

— Няма такова нещо.

— Чух те, като му каза Хари.

Капитан Уили Адамс изгледа внимателно човека, който му говореше. Видя високоскулесто, червендалесто лице с хлътнали сиви очи и презрително тънки устни, което го гледаше изпод бялата платнена шапка.

— Сигурно съм сбъркал — отвърна капитан Уили.

— Човекът явно е ранен, докторе — обади се другият, подавайки бинокъла на спътника си.

— Виждам и без бинокъл — отвърна онзи, когото другият нарече доктор. — Кой е този човек?

— Отде да знам — каза капитан Уили.

— Добре, ще те накарам да се сетиш — каза мъжът с презрителната уста. — Запиши му номера.

— Готово, докторе.

— Ще отидем да хвърлим един поглед — рече докторът.

— Доктор ли сте? — запита капитан Уили.

— Не съм доктор по медицина — отвърна сивоокият.

— Щом не сте лекар, няма да карам към тях.

— Защо не?

— Ако имаше нужда от нас, той щеше да ни даде знак. Щом не ни вика, значи нямаме работа там. Тук в нашия край всеки си гледа своята работа.

— Добре, тогава и ти си гледай твоята. Карай към онази лодка.

Капитан Уили продължи по фарватера под равномерното кашляне на двуцилиндровия „Палмър“.

— Чу ли какво ти казах?

— Да, сър.

— Защо не изпълняваш нареждането ми?

— Кой сте вие, че ще нареждате?

— Това не те засяга. Прави каквото ти казах.

— За какъв се мислите?

— За твое сведение аз съм един от тримата най-важни хора в Съединените щати днес.

— Тогава какво търсите в Кий Уест?

Другият се наклони напред.

— Това е Фредерик Харисън — каза внушително той.

— Никога не съм го чувал.

— Спокойно, ще чуеш — каза Фредерик Харисън, — и ти, и цялото ви вмирисано градче. Така ще направя че камък върху камък да не остане.

— Вие сте приятен човек — каза капитан Уили. — Как станахте толкова важна клечка?

— Той е един от най-големите хора в правителството — поясни другият.

— Балони — рече капитан Уили. — Ако е такъв какво търси в Кий Уест?

— На почивка е — обясни секретарят му. — Той ще бъде административен управител на…

— Достатъчно, Уилис — спря го Фредерик Харисън. — Сега ще ни откараш ли до кораба? — усмихна се той. Имаше специална усмивка за такива случаи.

— Не, сър.

— Слушай, малоумен рибарю, ще ти направя живота черен…

— Е, и? — каза капитан Уили.

— Ти не знаеш кой съм аз.

— Все едно ми е — каза капитан Уили.

— Този човек е контрабандист, нали?

— Вие как мислите?

— Сигурно е обявена награда за залавянето му.

— Съмнявам се.

— Той е закононарушител.

— Той има семейство, трябва да яде и да храни децата си, ама такива като вас го подяждат, защото тия на държавна служба в Кий Уест работят за шест и половина долара седмично.

— Той е ранен. Значи се е замесил в нещо.

— Освен ако не се е наранил сам, за удоволствие.

— Можеш да си спестиш духовитостите. Сега обръщаш към него и ще предадем човека и лодката му на полицията.

— Къде?

— В Кий Уест.

— Полицаи ли сте?

— Обясних ти кой е той — рече секретарят.

— Добре — каза капитан Уили.

Той така рязко превъртя щурвала, че лодката мина досами брега и винтът изхвърли въртоп мътилка. После запърпори към мангровата горичка, където стоеше другата лодка.

— Имаш ли някакво огнестрелно оръжие на борда? — обърна се Фредерик Харисън към капитан Уили.

— Не, сър.

Двамата мъже в спортни дрехи стояха прави и гледаха лодката с контрабандния алкохол.

— Това е по-забавно от риболова, а, докторе? — каза секретарят.

— Риболовът е глупост — отсече Фредерик Харисън. — Ако хванеш една риба-меч, какво ще я правиш? Можеш ли да я изядеш? А това вече е интересно. И хубавото е, че участвувам лично. Както е ранен, човекът не може да избяга. В открито море е бурно. Знаем и номера на лодката му.

— Наистина, залавяте го без странична помощ — възхити се секретарят.

— И то с голи ръце — допълни Фредерик Харисън.

— Без никакви ченгета — каза секретарят.

— Едгар Хувър^[1] вече прекали със саморекламата — отсече Харисън. — Достатъчно му отпуснахме юздите. Приближи се плътно — нареди той на капитан Уили.

Капитан Уили изключи съединителя и лодката продължи по инерция.

— Хей — викна капитан Уили към другата лодка. — Не се показвайте!

— Какво значи това? — разгневи се Харисън.

— Млъквай — каза капитан Уили. — Хей! — провикна се той към другата лодка. — Слушай! Бягай в града и се покрий. Зарежи лодката. Ще я конфискуват. Хвърляй товара и право в града. Тук при мен има един, дето донася право във Вашингтон. Бил по-важен и от президента. Иска да те хване. Мисли, че си контрабандист. Записа ти номера на лодката. Не съм те виждал и не те знам кой си. Да те срещна, няма да те позная… — Отдалечаваха се от другата лодка. Капитан Уили продължи да вика: — Не знам и къде е това място, дето съм ви видял. Няма да знам как да го намеря пак.

— Окей! — чу се глас от другата лодка.

— Тоя азбучник^[2] ще го разхождам за риба до тъмно — изкрещя капитан Уили.

— Окей!

— Той обича да ходи за риба! — така изкрещя капитан Уили, че прегракна. — Ама кучият син вика, че не ставала за ядене.

— Благодаря, братче — се чу гласът на Хари.

— Той брат ли ти е? — попита Фредерик Харисън, почервенял от яд, но все така ненаситен за нови сведения.

— Не, сър — каза капитан Уили. — Повечето моряци така си викаме.

— Сега ще отидем право в Кий Уест — каза без особена увереност Фредерик Харисън.

— Не, сър — каза капитан Уили. — Наехте ме за цял ден и няма да ви метна. Нарекохте ме малоумен, ама аз даром пари не вземам — ще ви возя цял ден.

— Откарай ни в Кий Уест — каза Харисън.

— Добре, сър — каза капитан Уили. — Но по-късно. Чуйте сега: рибата-меч става за ядене, не пада по-долу от марлина. Когато ги продавахме на Риос за хаванския пазар, хващаха ни ги по двадесет цента килото, колкото и марлинът.

— Затваряй си устата — каза Фредерик Харисън.

— Мислех, като сте човек на правителството, ще се интересувате от тия работи. Не сте ли и вие в тая комбина по цените на яденето? Нали знаете? Дето уж така, пък иначе. Колкото по на безценица ти го купуват, толкова по-скъпо ти го продават.

— О, я си затваряй устата! — рече Харисън.