Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (2)

Глава втора

Влязох в „Перлата“ и седнах. Бяха сменили строшеното стъкло и подредили витрината. Няколко gallegos^[1] пиеха на бара, други ядяха. На една маса вече играеха на домино. Поръчах си чорба от черен фасул и телешко с картофи за петнадесет цента. И бутилка бира „Хатюей“ — всичко двадесет и пет цента. Когато запитах сервитьора за престрелката, той смутолеви нещо — явно бяха много уплашени.

Наядох се, отпуснах се назад и запуших. Ами сега накъде? Тогава видях да влиза Франки — водеше някакъв човек. Жълта стока, помислих си. Е, жълта — жълта!

— Това е мистър Синг — усмихна се Франки.

Бързо бе успял да намери клиент и си го знаеше.

— Приятно ми е — рече мистър Синг.

Не бях виждал такава хлъзгава личност. Китаец, ама говори като същински англичанин. С бял костюм, копринена риза, черна връзка и панамка от ония по сто двадесет и пет долара.

— Желаете ли чаша кафе? — ме попита той.

— За компания може.

— Благодаря — каза мистър Синг. — Насаме ли сме тук?

— Ако не броим всички други в кафенето, да — отбелязах аз.

— Няма значение — замаза нещата мистър Синг. — Нали имате моторна лодка?

— Дванадесетметрова. Двигател сто коня.

— Виж, представях си нещо по-голямо!

— Двеста шестдесет и пет каси товар вози като нищо.

— А ако ви предложа да я наема изцяло?

— При какви условия?

— Вие няма да идвате. Имам си и капитан, и екипаж.

— Не — казах аз, — където лодката, там и аз.

— Ясно. Може ли да ни оставите насаме? — обърна се той към Франки.

Франки го изгледа разбиращо и му се усмихна.

— Той недочува — казах аз. — И почти не знае английски.

— Ясно — каза мистър Синг. — Вие говорите испански. Кажете му да дойде малко по-късно.

Направих знак на Франки с палеца си. Той стана и отиде на бара.

— А вие не говорите ли испански? — запитах го аз.

— Говоря, разбира се — потвърди той. — Кажете ми сега какви обстоятелства ви заставят да… проявите интерес към…

— Останах без пари.

— Ясно. Има ли неуредени сметки по лодката? Могат ли да я сложат в черния списък?

— Не.

— Така. А колко от нещастните ми съотечественици можете да качите?

— Да взема на борда?

— Да.

— Докъде?

— Един ден път.

— Не знам — казах аз. — Мога да взема десетина-дванадесет, ако са без багаж.

— Без багаж ще са.

— Къде трябва да слязат?

— Вие ще решите.

— Какво? Къде да ги сваля ли?

— Ще ги качите за Тортугас, където ще ги чака една шхуна.

— Слушайте — казах му аз, — при Тортугас, точно на Логърхед Кий, има фар и радиотелефон.

— Така е — съгласи се мистър Синг. — И ще бъде много глупаво да ги стоварим там.

— Тогава какво?

— Казах, че ще ги качите за там. Това е официалната версия.

— Така.

— А ще ги свалите, където вие решите.

— Шхуната ще ги чака ли в Тортугас?

— Не, разбира се — каза мистър Синг. — Що за глупости.

— По колко на глава?

— Петдесет долара.

— Не става.

— Какво ще кажете за седемдесет и пет?

— Вие по колко им вземате?

— Това няма нищо общо с нашия разговор. Работата ми по издаването на билети е твърде сложна, да речем — има различни страни. Не се изчерпва дотук.

— Да, а това, дето аз трябва да го свърша, не струва пари, така ли?

— Напълно ви разбирам — съгласи се мистър Синг. — Тогава, да речем, по сто долара на човек.

— Чуйте — казах аз, — знаете ли колко затвор ме чака, ако ме хванат?

— Десет години — рече мистър Синг. — Най-малко девет години. Но няма да се стигне до затвор, драги капитане. Рискувате само в момента, когато вземате пасажерите на борда. За всичко останало имате пълна свобода на действие.

— Ами ако пак ви увиснат на шията?

— Много просто. Ще им кажа, че сте ме измамили. Ще им върна част от парите и ще ги натоваря на друг кораб. Те съзнават, че не е лесно да се уреди такова пътуване.

— А мен какво ще ме правите?

— Предполагам, ще се оплача от вас в консулството.

— Разбирам.

— Хиляда и двеста долара не са за пренебрегване в тия времена, капитане.

— Кога ще получа парите?

— Двеста, когато си дадете съгласието, и хиляда, когато качите хората.

— Ами ако взема тия двеста и изчезна?

— Няма да мога да ви спра, разбира се — усмихна се той. — Но зная, че не бихте направили такова нещо, капитане.

— Имате ли у себе си двеста долара?

— Разбира се.

— Сложете ги под чинията.

Той ги сложи.

— Добре — казах аз. — Ще взема открит лист от пристанищния надзор сутринта и ще отплаваме по тъмно. Къде ще ги качим?

— Какво ще кажете за Бакуранао?

— Добре. Уредено ли е всичко?

— Разбира се.

— Сега относно качването — продължих аз. — Ще запалите две светлини, една над друга. Видя ли ги на носа, идвам. Ще дойдете с лодка и ще ги натоварим направо от нея. Парите ще ми донесете лично. Докато не ги получа, не качвам никого.

— Не — възрази той, — половината, когато почне прехвърлянето, а другата половина, когато се качат всички.

— Добре, и така може — съгласих се аз.

— Значи разбрано?

— Мисля, че да. И никакъв багаж, нито оръжие. Никакви пистолети, ножове или бръсначи — нищо. За това трябва да съм сигурен.

— Капитане — каза господин Синг, — нямате ли ми доверие? Не виждате ли, че интересите ни съвпадат?

— Ще проверите ли?

— Моля ви, не ме поставяйте в неудобно положение. Нима не виждате, че интересите ни се покриват?

— Добре — съгласих се аз. — По кое време ще бъдете там?

— Преди полунощ.

— Хубаво. Смятам, че това е всичко.

— Как искате парите?

— Добре ще е да са по сто.

Той стана и аз го изпратих с очи. Франки му се усмихна. Мистър Синг не го и погледна.

Доста хлъзгав ми се виждаше тоя Синг. Страхотен китаец!

Франки дойде на масата ми.

— Е? — попита той.

— Откъде познаваш мистър Синг?

— Превозва китайци — каза Франки. — Голям бизнес.

— Отдавна ли го познаваш?

— Тук е две години — рече Франки. — Един друг ги прекарваше преди него. Някой го уби.

— Някой ще убие и мистър Синг.

— Разбира се — съгласи се Франки. — Защо не? Голям бизнес.

— Няма що! — казах аз.

— Голям бизнес — настоя Франки. — Китайци не се връщат. Някои пишат писмо, казват всичко наред.

— Чудесно.

— Такива китайци не знаят да пишат. Китайци, дето пишат, все богати. Такива китайци нищо не ядат. Живеят на ориз. Тука — хиляди китайци. Само три китайки.

— Защо?

— Правителство казва не.

— Ама че положение — учудих се аз.

— Ти правиш бизнес с него?

— Може би.

— Добър бизнес — каза Франки. — По-добър от политика. Много пари. Много голям бизнес.

— Пий една бира — предложих му аз.

— Няма вече грижи?

— Не, разбира се. Добър биэнес. Много съм ти задължен.

— Добре — потупа ме Франки по рамото. — Толкова се радвам, не може повече. Искам само ти щастлив. Китайци добър бизнес, а?

— Чудесен.

— Радвам се — каза Франки.

Видях, че още малко, и ще се разплаче от радост, дето всичко се е подредило, затова аз го тупнах по гърба. Миличкият Франки!

Първата ми работа сутринта беше да намеря агента да извади открит лист. Поиска ми списъка на екипажа, а аз му казах, че екипаж няма.

— Сам ли сте, капитане?

— Да.

— А помощникът ви?

— На запой е — казах аз.

— Опасно е сам.

— Само деветдесет мили са. А тоя пияница — и с него, и без него все едно.

Насочих лодката към дока на „Стандард Ойл“, зад отсрещния кей, и напълних двата резервоара. Побираха почти двеста галона. Двадесет и осем цента за галон. Не ми се даваха, но не знаех докъде ще плаваме.

Откакто се срещнах с китаеца и взех парите, все нещо ме човъркаше за тоя бизнес. През нощта спах доста зле. Когато върнах яхтата на кея „Сан Франциско“, там ме чакаше Еди.

— Здравей, Хари — махна ми той.

Подхвърлих му въжето, той го затегна и дойде на борда. Беше по-дълъг, по-унил и по-пиян от всякога. Не му казах нищо.

— Ама и тоя Джонсън, какъв човек, а? Офейква, и толкова. Как ти се струва, Хари?

— Марш оттук — сопнах му се аз. — Не мога да те гледам.

— Братче, да не мислиш, че по-малко ме е яд от теб?

— Слизай от борда — отвърнах му аз.

Той само се изтегна на стола и изпружи крака.

— Разбрах, че днес ще отплаваме — каза той. — И правилно. Няма какво да правим повече тук.

— Само че без теб.

— Какво ти става, Хари? Няма смисъл да ми се сърдиш.

— Няма ли? Слизай от лодката!

— Я недей да се тровиш.

Ударих го по лицето, той стана и се качи на кея.

— Не бих ти направил такова нещо, Хари — каза той.

— Оставаше да ми направиш! Но няма да те взема. Това е.

— А защо трябваше да ме удряш?

— За да го проумееш.

— Какво да правя? Да остана и да гладувам ли?

— Глупости, ще гладуваш! Можеш да се качиш на рейсовия кораб. Ще се хванеш на работа и така ще се върнеш.

— Не постъпваш честно с мен — рече той.

— Ами ти, пияница такъв, с кого си бил честен, а? И родната си майка ще измамиш.

Така си беше. Но се разкаях, че го ударих. Знаеш как се чувствуваш, когато удариш пиян. Но както се бяха завъртели нещата, и да исках, не можех да го взема.

Той тръгна по дока, дълъг като ден без закуска. После се обърна и пак дойде при мен.

— Можеш ли да ми дадеш два долара, Хари?

Дадох му една петдоларова банкнота от парите на китаеца.

— Знаех си аз, че винаги си ми бил приятел. Защо не ме вземеш, Хари?

— Щото си беля човек.

— Само се тровиш — рече той. — Нищо, приятелче, когато пак се видим, ще ми се зарадваш.

Сега, като имаше пари, тръгна по-бързо, ама не ти е работа да го гледаш. Върви, като че ли ставите му са завинтени наопаки.

Отидох в „Перлата“, където беше агентът, взех от него открития лист и му платих едно питие. Тъкмо обядвах, и дойде Франки.

— Един ми каза да ти дам това — връчи ми той нещо, навито на тръба, загънато в хартия и привързано с червен шнур. Стори ми се, че е снимка, докато го развивах. Сигурно някой е заснел лодката ми от кея, викам си.

Добре, ама излезе друго: снимка до кръста на мъртъв негър, гърлото му прерязано от едното ухо до другото, после зашито, а на гърдите му бележка и на нея написано на испански: „Така постъпваме ние с lenguas largas.“

— Кой ти го даде? — попитах Франки.

Показа ми едно докерче — туберкулозно испанче. Беше застанало до закуските.

— Повикай го.

Момчето дойде. Каза, че двама младежи му го дали към единадесет часа. Питали го познава ли ме. Казало, че да. После го връчило на Франки, да ми го донесе. Дали му един долар за услугата. Били добре облечени.

— Политика? — попита Франки.

— Да — казах аз.

— Мислят, съобщил си на полицията за ония момчета, дето се срещнахте оная сутрин?

— Да.

— Политика лоша — каза Франки. — Хубаво, че заминаваш.

— Нещо друго за мен? — попитах испанчето.

— Не — рече то, — само това.

— Потеглям — казах на Франки.

— Политика лоша — повтори Франки. — Много лоша.

Събрах накуп всичките документи, които ми бе извадил агентът, платих, излязох от кафенето, минах през площада и входа на пристанището и с облекчение тръгнах покрай магазията към дока. Което си е право, наплашиха ме тия момчета. Бяха достатъчно глупави, за да мислят, че съм изпортил ония другите. Също като Панчо. Озверяват от страх и колко му е да те убият.

Качих се на лодката и пуснах двигателя. Франки ме гледаше от дока. Усмихваше ми се със странната усмивка на глухите. Приближих се към него.

— Слушай — казах аз, — да не вземеш да се забъркаш в тая работа!

Не ме чу. Трябваше да му крещя силно.

— Моя политика добра! — каза Франки и отшвартова въжето.