Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (14)

Глава четиринадесета

Вкъщи Мария и момичетата обядваха.

— Здравей, татко — каза най-голямата. — Татко си дойде.

— Какво имате за ядене? — попита Хари.

— Пържоли — отговори Мария.

— Били ти откраднали лодката, татко.

— Намериха я — рече Хари.

Мария го изгледа.

— Кой я е намерил? — попита тя.

— Митничарите.

— О, Хари — каза тя покрусена.

— Не е ли хубаво, че са я намерили, татко? — попита втората дъщеря.

— Не говори, като ядеш — каза й Хари. — Къде ми е обядът? Какво чакаш?

— Сега ще ти го донеса.

— Бързам — рече Хари. — Вие, момичета, наяжте се и да ви няма. Трябва да поговоря с майка ви.

— Ще ни дадеш ли пари за следобедното кино, татко?

— Защо не идете да плувате? Там е без пари.

— О, татко, много е студено за плуване и искаме на кино.

— Добре — съгласи се Хари. — Добре.

Когато момичетата излязоха от стаята, той каза на Мария:

— Ще ми я нарежеш ли?

— Разбира се, сладкият ми.

Тя му наряза пържолата като на дете.

— Благодаря — рече Хари. — Адски досадник съм, нали? Пък и момичетата май не са много стока, а?

— Не са, сладкият ми.

— Чудно защо не си родихме момчета.

— Защото си мъж и половина. На такива им се раждат момичета.

— То пък един мъж. Слушай сега — тръгвам на опасен рейс.

— Кажи за лодката.

— Видели я от един камион. От ония високите.

— Лошо!

— Лошо не, ами лайняно.

— Ай, Хари, не говори така вкъщи.

— В леглото ти говориш по-мръсно понякога.

— То е друго. Не искам да чувам за такива работи на масата.

— Лайняна работа.

— Криво ти е, сладкият ми.

— Не — каза Хари, — просто обмислям.

— Ще го измислиш. Имам вяра в теб.

— И аз имам вяра в себе си. Това е единственото, което имам.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не. Само не се тревожи, каквото и да чуеш.

— Няма да се тревожа.

— Слушай, Мария, иди горе под капандурата и ми донеси томпсъна. Виж и в сандъчето за патрони дали всички пълнители са заредени.

— Не го вземай.

— Трябва.

— Кутии с патрони искаш ли?

— Не, не мога да зареждам пълнители. Имам четири пълнителя.

— Сладкият ми, на такъв рейс ли отиваш?

— Лош рейс е.

— Божичко! — каза тя. — Божичко, как не ми се иска да трябва да се занимаваш с такива работи.

— Хайде върви и ги донеси. Направи ми кафе.

— Добре — каза Мария. Тя се наведе над масата и го целуна по устата.

— Остави ме — рече Хари. — Трябва да обмисля.

Той седеше до масата и гледаше пианото, бюфета, радиото, гравюрата „Септемврийско утро“, картинките с амурчета, преметнали колчани стрели през рамо, лъскавата маса и лъскавите столове от масивен дъб, пердетата на прозорците и си мислеше: все не мога да се порадвам на дома си. Защо съм по-зле оттогава, когато започнах? Сбогом на всичко това, ако не си изиграя добре картите. По дяволите! Нямам и шестдесет долара на ръка, ако не броим къщата. Ама и нея ще заложа. Тия проклети момичета. Жената и аз така сме стъкмени, че само момичета направихме. Или пък момчетата ги е махала по-рано, преди да я познавам.

— Ето ти го — подаде му томпсъна тя, като го държеше за плетения ремък. — Заредени са всичките.

— Трябва да тръгвам — каза Хари и пъхна разглобения автомат в намасления брезентов чохъл. — Мушнѝ го под предната седалка.

— Довиждане — каза Мария.

— Довиждане, жено.

— Няма да се тревожа. Но моля те, пази се!

— Хайде, и умната.

— Ох, Хари — прегърна го тя.

— Пусни ме. Няма време.

Той я погали по гърба с ампутираната си ръка.

— Ти, с твоята костенурска перка — каза тя. — О, Хари, бъди предпазлив!

— Да тръгвам. Сбогом, жено.

— Сбогом, Хари.

Тя го гледаше как излиза от къщи, висок, широкоплещест, изправен, с тесни бедра, все още гъвкав като животно, лек и подвижен, още млад, мислеше си тя, а когато той седна в колата, тя видя светлата му изрусена от слънцето коса, лицето му, скулесто като на монголец, тесните очи, счупения нос, широката уста и закръглената челюст. Докато се качваше, й се усмихна, а тя се разплака. Какво лице има проклетникът, каза си тя. Вѝдя ли му лицето, проклетника, все ми се доплаква.