Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (12)

Глава дванадесета

Влезе вкъщи, без да пали лампата, събу се в коридора и се изкачи по непостланите стълби по чорапи. Съблече се и си легна само по фланелка. Жена му се пробуди и се обади в тъмното: „Хари?“, а той: „Спи ма!“

— Хари, какво има?

— Ще отплавам.

— С кого?

— С никого. Може да взема Албърт.

— На чия лодка?

— Взех си лодката.

— Кога?

— Тази вечер.

— Ще те пратят в затвора, Хари.

— Никой не знае, че съм аз.

— Къде е тя?

— Скрита е.

Както лежеше неподвижен в леглото, почувствува устните й на лицето си, после как тя го търси и усетил ръката й, той се обърна и се притисна до нея.

— Искаш ли?

— Да. Сега.

— Аз спях. Помниш ли как го правехме насън?

— Слушай, не ти ли е неприятно? С такъв, еднорък?

— Глупчо. Харесва ми. Всичко, което е твое, ми харесва. Сложи я тук. Не там, тук. Хайде, наистина ми е приятно.

— Като перка на морска костенурка.

— Ти не си морска костенурка. Вярно ли е, че те го правят цели три дни?

— Да. Само по-тихо. Ще събудим момичетата.

— Те не знаят какво си имам. Те никога няма да узнаят какъв си ми ти. Ах, Хари! Ето така. Ах, мили!

— Чакай!

— Не ща да чакам. Хайде! Там. Правил ли си го с негърка?

— Да, разбира се.

— И как е?

— Като с акула кърмачка.

— Ще ме спукаш. Как не искам да тръгваш, Хари. Как искам никога да не трябва да тръгваш. С коя си го правил най-хубаво?

— С теб.

— Лъжеш. Винаги ме лъжеш. Хайде. Хайде. Хайде.

— Не лъжа. Най-хубаво ми е с теб.

— Стара съм.

— Никога няма да остарееш.

— И бях хванала оная болест.

— Когато жената е добра, няма значение.

— Хайде! Сега! Тука я опри. Нищо, че е отрязана Тука. Тука.

— Май вдигаме много шум.

— Нали шушнем?

— Трябва да тръгна по тъмно.

— Спи. Ще те събудя. Като се върнеш, ще го отпразнуваме. Ще отидем в някой хотел в Маями както едно време. Точно както правехме едно време. Някъде, където не са ни виждали — нито теб, нито мен. А защо да не отидем в Ню Орлийнс?

— Може. Добре, Мария. Трябва да спя сега.

— Ще отидем ли в Ню Орлийнс?

— Защо не? Само че трябва да спя.

— Спи, сладкият ми. Спи. Ще те събудя. Бъди спокоен.

Той заспа, отпуснал ампутираната си ръка на възглавницата, а тя дълго лежа и го гледа. Уличната лампа осветяваше лицето му през прозореца. Късметлийка съм, мислеше си тя. Тия момиченца не знаят какво ще им се падне. А аз знам какво имам и какво съм имала. Провървя ми като жена. Пък той — като костенурка бил. Доволна съм, че е ръка, а не крак. Не бих искала да е без крак. Защо трябваше да остане без ръка? Странно, ама това не ме смущава. Щом е той, нищо не ме смущава. Провървя ми като жена. Няма мъж като него. Тия, дето са били с малко мъже, не знаят. А аз съм имала много. Случих с него. Дали тия костенурки изпитват същото, каквото и ние? Дали през цялото време? Или може би женската я боли. Какви щуротии ми се въртят в главата. Гледай го как е заспал като бебе. Аз по-добре да остана будна, че да го вдигна, като дойде време. Ах, божичко, ако и мъжете бяха направени така, бих могла цяла нощ. Няма да мигна и все ще ми е хубаво. Ей така — още и още, и още. И пак, и пак, и пак. Майко мила, все за това да си мисля. На тия години. Пък не съм стара. Той каза, че още ме бива. Четиридесет и пет още не е старост. Две години съм по-стара от него. Виж го само как спи. Виж го как спинка като детенце.

 

 

Два часа преди да се съмне, те бяха в гаража, преливаха бензин от варела в дамаджани, слагаха им запушалки и ги редяха в багажника. Към десния си лакът Хари беше притегнал една кука, с която ловко вдигаше и подреждаше дамаджаните.

— Няма ли да закусиш?

— Като се върна.

— Кафе няма ли да пиеш?

— Има ли?

— Разбира се. Сложих го, преди да излезем.

— Донеси го.

Тя му го донесе и той го изпи в тъмнината, седнал зад волана. Тя взе чашата и я сложи на полицата в гаража.

— Идвам с теб да ти помогна за дамаджаните — рече тя.

— Добре — каза й той и тя се настани до него, яка жена, дългокрака, едроръка, с широки бедра, още хубава, с шапка върху изрусената коса. В предутринния хлад двамата се носеха по коларския път през мъглата, която се стелеше по ниския бряг.

— Защо си неспокоен, Хари?

— Не знам. Ей така, неспокоен съм. Ти какво, пускаш дълга коса, а?

— Май че трябва. Момичетата не ме оставят на мира.

— Не им обръщай внимание. Ще я оставиш както е.

— Така ли ме искаш наистина?

— Да — каза той. — Така ти я харесвам.

— Не ме ли състарява?

— По-хубава си от всички.

— Тогава ще си я подстрижа. Ако искаш, мога да я направя малко по-руса.

— Откъде-накъде ще ти се месят момичетата? Да те оставят на мира.

— Знаеш ги какви са. Деца. Слушай, ако рейсът ти излезе добър, нали ще отидем в Ню Орлийнс?

— В Маями.

— В Маями да е. А тях оставяме тук.

— Първо да изкарам тоя рейс.

— Кажи, нали не си неспокоен вече?

— Не съм.

— Знаеш ли, четири часа лежах будна и все за тебе си мислех.

— Ама че жена!

— Мисля ли за теб, възбуждам се.

— Дай сега да прелеем бензина — каза й Хари.