Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Have and Have Not, 1937 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитри Иванов, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ърнест Хемингуей. Избрани творби в три тома — том 2, 1989
Съставител: Димитри Иванов
Редакционна колегия: Мариана Неделчева, Димитри Иванов, Николай Попов
Редактор: Румен Митков, Невяна Николова
Художник: Антон Радевски
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Евгения Джамбазова, Людмила Стефанова
Издателство „Народна Култура“ — София
Печатница „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Глава петнадесета
В пивницата на Фреди седяха трима туристи и Фреди им наливаше. Единият беше много висок, тънък, с широки рамене, по шорти, носеше очила с дебели стъкла, загорял, с ниско подстригани мустачки. Жената до него беше руса, къдрава, подстригана по мъжки, със землист цвят на лицето и телосложение на щангистка. И тя беше по шорти.
— Вей хай вей — казваше тя на третия турист, който беше с подпухнало червендалесто лице, ръждивочервеникави мустаци, бяла платнена шапка със зелена целулоидна козирка и като говореше, си движеше устните тъй, сякаш ядеше нещо горещо.
— Очарователно — каза човекът със зелената козирка. — Не бях чувал тая дума в разговор. Мислех, че отдавна е остаряла и можеш да я срещнеш в хумористичните вестници, не и да я чуеш.
— Вей хай вей, ама пълен вей хай вей — каза щангистката и с неочаквано кокетство му даде възможност да се полюбува на пъпчивия й профил.
— Прелестно — каза човекът със зелената козирка. — Казвате го така хубаво. Тоя израз първоначално не е ли тръгнал от Бруклин?
— Не й обръщайте внимание. Това е жена ми — каза високият турист. — Познавате ли се?
— Вей хай вей човек и вей хай вей запознанство — каза жената. — Как сте?
— Можеше и по-зле — отговори той. — А вие?
— Тя е екстра — каза високият. — Трябва сам да я видите.
Тъкмо тогава влезе Хари и жената на високия турист каза:
— Не че ли чудесен? Искам го такъв. Ей това да ми купиш, татенце!
— Може ли да ти кажа нещо? — обърна се Хари към Фреди.
— Разбира се. Кажете го направо, каквото искате кажете — обади се жената на високия турист.
— Затваряй си устата, курво — сряза я Хари. — Ела там отзад, Фреди.
В задната стаичка Устатия чакаше на масата.
— Здравей, шефе — поздрави той Хари.
— Затваряй си устата! — каза Хари.
— Слушай — намеси се Фреди. — Престани. Да ги нямаме такива. Няма да ми обиждаш клиентите. В почтено заведение не се вика на една дама курва.
— Курва е — настоя Хари. — Не чу ли какво ми каза?
— И такава да е, няма да й го казваш в лицето.
— Добре де. Носиш ли парите?
— Разбира се — отговори Устатия. — Защо пък да не ги нося? Нали ти казах, че ще ги донеса?
— Да видим.
Устатия му ги подаде. Хари ги преброи — десет стотарки и четири по двадесет долара.
— Разбрахме се за хиляда и двеста.
— Удържам си комисионата — каза Устатия.
— Дай ги всичките.
— Няма.
— Давай.
— Не ставай глупак.
— Жалка гадина!
— А ти пък си голям грубиян — каза Устатия. — И не се опитвай да ми ги вземеш насила, защото не са у мен.
— Ясно — каза Хари. — Трябваше да се досетя. Слушай, Фреди, познаваш ме отдавна. Знам, че лодката ти струва хиляда и двеста. Тук не достигат сто и двадесет. Вземай, а тия сто и двадесет и заемът — на доверие.
— Значи триста и двадесет долара — сметна Фреди.
Трудно му беше да рискува такава сума, изпоти се, като си помисли.
— Имам кола и радио вкъщи, слагам ги насреща.
— Мога да съставя документ за това — каза Устатия.
— Не ми трябват документи — каза Фреди. Пак го изби пот, гласът му беше колеблив. После рече: — Добре, поемам риска. Но, за бога, Хари, ще ми пазиш лодката, нали?
— Като моя.
— Твоята не я опази — каза Фреди и се омърлуши. Продължаваше да се поти.
— Ще я пазя.
— Ще вложа парите в моя сейф в банката — каза Фреди.
Хари изгледа Устатия.
— На сигурно място — ухили се Устатия.
— Ей, момче — викна някой от предното помещение.
— Това беше за теб — каза Хари.
— Момче! — извика същият глас.
Фреди излезе.
— Онзи човек ме обиди — дочу Хари да казва високият глас.
— Ще е вързана на кея, точно дето свършва улицата — каза той на Устатия. — Няма и една пряка дотам.
— Добре.
— Това е.
— Добре, шефе.
— Не ми викай шефе.
— Както искаш.
— От четири часа̀ нататък ще бъда там.
— Нещо друго?
— Значи те ме заставят насила. Аз нищо не знам. Просто съм проверявал мотора. На борда не съм имал нищо приготвено за път. Наел съм я от Фреди да водя туристи за риба. Заплашват ме с пистолет, за да пусна двигателя, и сами прерязват въжетата.
— Ами Фреди? Нали не си я взел от него да ходиш за риба.
— На Фреди ще му кажа.
— По-добре недей.
— Ще му кажа.
— По-добре недей!
— Слушай, с Фреди съм работил още през войната. Два пъти ми е бил съдружник и никакви разправии. Знаеш колко стока съм му карал. Той е единственият кучи син в това градче, дето му имам доверие.
— Аз пък не бих се доверил на никого.
— И правилно. След като се знаеш какъв си.
— Мен ме остави на мира.
— Добре. Сега върви при приятелите си. Ти как ще се оправдаваш?
— Кубинци са. Срещал съм ги в ханчето. Един от тях иска да осребри редовен чек. Какво нередно има?
— Не си видял нищо, така ли?
— Не съм. Казал съм им да се срещнем пред банката.
— Кой ще ги докара?
— Някое такси.
— А таксиджията за какви ги е помислил, за цигулари ли?
— Ще вземем такъв, дето не мисли. Хора, дето не могат да мислят, колкото щеш в града. Хейсус например.
— Хейсус е умен. Само дето приказката му е такава.
— Ще наглася да наемат някой по-глупав.
— Вземи някой без деца.
— Всички имат деца. Виждал ли си таксиджия да няма деца?
— Мръсник си ти.
— Човек не съм убивал — възрази Устатия.
— Няма и да убиеш. Хайде, да излизаме оттука. Лазиш ми по нервите.
— Друго ти лази на тебе.
— Да не вземе да се разчуе.
— Може, ако не си зашиеш устата.
— Ти си я заший твоята, пък аз отивам да пийна нещо — каза Хари.
В предното помещение тримата туристи седяха на високите столчета. Когато Хари се приближи до тезгяха, жената извърна поглед настрана, за да му покаже презрението си.
— Какво ще вземеш? — попита Фреди.
— Какво пие дамата? — запита Хари.
— „Cuba libre“.
— Тогава дай ми едно чисто уиски.
Високият турист с русите мустачки и очилата с дебели стъкла наклони едрото си лице с прав нос към Хари и каза:
— Ей, мислиш ли, че можеш да говориш така с жена ми?
Хари го изгледа и се обърна към Фреди:
— Що за място е тая твоя кръчма?
— Какво й е на кръчмата? — каза високият.
— Спокойно — отвърна му Хари.
— Такива не ми минават.
— Слушайте — каза Хари, — дошли сте тука да си укрепвате здравето, нали така? Значи я карайте по-спокойно. — И си излезе.
— Май трябваше да го ударя — каза високият турист. — Как мислиш, скъпа?
— Де да бях мъж! — отговори жена му.
— Далеч щяхте да отидете с това телосложение — промърмори в халбата си мъжът със зелената козирка.
— Какво казахте? — попита високият.
— Че бихте могли да му откриете името и адреса и да му пишете какво мислите за него.
— Ама кой сте вие? И какво, подигравате ли се с мен?
— Наричайте ме просто професор Макуолси.
— Името ми е Лафтън — каза високият. — Писател съм.
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза професор Макуолси. — Често ли пишете?
Високият се огледа.
— Да се махаме оттук, скъпа — каза той. — Тук всички са или грубияни, или смахнати.
— Мястото е малко странно — съгласи се професор Макуолси. — Наистина е необикновено. Наричат го американския Гибралтар и е на шестстотин километра по̀ на юг от Кайро в Египет. Още не съм успял да видя друго освен тази кръчма. Във всеки случай не е лошо тук.
— Виждам, че наистина сте професор — рече жената. — Знаете ли, харесвате ми.
— И вие ми харесвате, мила — каза професор Макуолси. — Но сега трябва да си вървя.
Той стана и излезе да си потърси велосипеда.
— Всички тука са смахнати — рече високият. — Ще пием ли по още едно, скъпа?
— Професорът ми хареса — рече жена му. — Държа се мило.
— Ама другият…
— О, той беше красавец — каза жената. — Прилича на татарин. Жалко, че се държа грубо. Лице като на Чингис хан. Ау, какъв левент!
— Беше еднорък — каза мъжът.
— Не забелязах. Ще поръчаш ли по още едно питие? Интересно кой още ще дойде.
— Може би Тамерлан — каза мъжът.
— Ау, колко си образован! Е, на мен и тоя Чингис хан ми стига. Защо ли му хареса на професора моето вей хай вей?
— Не зная, скъпа — отвърна Лафтън писателят. — На мен никога не ми е харесвало.
— Изглежда, харесва ме такава, каквато съм си — продължи жената. — Страшно мил беше!
— Може пак да го видиш.
— Дойдете ли, винаги ще го намерите — обясни Фреди. — Тука е като на квартира. Вече две седмици става.
— А кой е другият, онзи, дето ми говори грубо?
— Той ли? А, той е тукашен.
— Какво работи?
— Е, туй-онуй — обясни Фреди. — Рибар е.
— А как е останал без ръка?
— Не знам. Пострадал нещо.
— Красавец — рече жената.
Фреди се засмя.
— Всякакви неща съм чувал за него, но това го чувам за първи път.
— Не намирате ли, че има красиво лице?
— Оставете тези приказки, госпожо — отвърна Фреди. — Лице като свински бут, а и със счупен нос.
— Колко са глупави мъжете. Това е мъж, дето ще го видиш само насън.
— В кошмарен — да — рече Фреди.
През цялото това време писателят гледаше безизразно освен в миговете, когато поглеждаше с възторг към жена си. Да имаш такава жена, мислеше си Фреди, трябва или да си писател, или чиновник от ФЕРА[1]. Господи, какво страшилище!
В същия миг влезе Албърт.
— Къде е Хари?
— На пристанището.
— Благодаря — каза Албърт.
Той излезе навън, писателят и жена му продължаваха да седят, а Фреди стърчеше зад тезгяха, тревожеше се за лодката и си мислеше как го болят краката, дето цял ден е прав. Беше си постлал една изтривалка на цимента, но май не помагаше много. Краката непрекъснато го боляха. Но пък търговийката му вървеше — какво да кажат другите в градчето, — че и по-малко рискуваше. А жената е куку. Ами какъв пък ще е тоя мъж, дето ще си вземе такава жена? Да мижиш, пак няма да ти се падне такова чудо. Не е дори на заем да го вземеш. И все пак пият коктейли. Скъпи питиета, дето струват пари. И това е нещо.
— Да, сър — каза Фреди. — Веднага!
Влезе загорял, светлокос, добре сложен мъж с моряшка фланелка на ивици и къси жълтокафеникави панталони, с едно много красиво момиче, облечено с тънък бял вълнен пуловер и тъмносин панталон.
— Кого виждам! — изправи се Лафтън. — Ричард Гордън с прелестната мис Хелън.
— Привет, Лафтън — поздрави Ричард Гордън. — Да сте виждали тук един пиян професор?
— Току-що излезе — обясни Фреди.
— Искаш ли вермут, миличка? — попита Ричард Гордън съпругата си.
— Ако и ти пиеш, да — каза тя. После, като поздрави семейство Лафтън, се обърна към Фреди: — Моят да е две части френски и една трета италиански, Фреди.
Тя седна на високото столче, сгъна крака под него и се загледа навън към улицата. Фреди я наблюдаваше с възхищение. За него тя беше най-красивата чужденка в Кий Уест тази зима. По-хубава и от прочутата красавица мисис Брадли. Мисис Брадли почваше да пълнее. Това момиче имаше прекрасно ирландско лице с тъмни къдрици почти до раменете и гладка, свежа кожа. Фреди гледаше бронзовата й ръка, хванала чашата.
— Върви ли работата? — обърна се Лафтън към Ричард Гордън.
— Напредва — каза Гордън. — А вашата?
— На Джеймс не му се работи — намеси се мисис Лафтън. — Само пие.
— Кажете, какъв е този професор Макуолси? — попита Лафтън.
— Май по икономика. В седмогодишен отпуск[2] или нещо такова. Приятел е на Хелън.
— Харесва ми — каза Хелън Гордън.
— И на мен — каза мисис Лафтън.
— Аз първа си го харесах — засмя се Хелън Гордън.
— Е, печелите — рече мисис Лафтън. — Вие, добрите момиченца, винаги получавате каквото искате.
— Затова сме добри — каза Хелън Гордън.
— Ще пия още един вермут — каза Ричард Гордън. — А вие? — обърна се той към семейство Лафтън.
— Защо не — съгласи се Лафтън. — Кажете, ще идете ли на тази вечер, дето я устройват утре семейство Брадли?
— Ще иде, разбира се — каза Хелън Гордън.
— Имам слабост към нея — каза Ричард Гордън. — Интересна ми е и като жена, и като обществено явление.
— Ау! — възкликна госпожа Лафтън. — И вие сте могли да говорите учено както професорът.
— Не се хвали с невежеството си, скъпа — забеляза Лафтън.
— Лягат ли хората с обществени явления? — попита Хелън Гордън, гледайки през вратата.
— Не говорѝ глупости — каза Ричард Гордън.
— Исках да кажа, не спада ли това към домашното на един писател?
— Писателят трябва да знае всичко — каза Ричард Гордън. — Той не може да ограничава своя жизнен опит, за да спазва буржоазните норми.
— О! — каза Хелън Гордън. — А какво да прави съпругата на писателя?
— Има какво — каза мисис Лафтън. — Ами не сте ли виждали мъжа, дето преди малко беше тук и ни наруга, мен и Джеймс. Страшен беше.
— Трябваше да го ударя — каза Лафтън.
— Страшен беше, наистина — не спираше мисис Лафтън.
— Прибирам се — обяви Хелън Гордън. — Идваш ли, Дик?
— Мислех да поостана в града — каза Ричард Гордън.
— Така ли? — каза Хелън Гордън, като обърна очи към огледалото зад главата на Фреди.
— Така — отговори Ричард Гордън.
Като я гледаше, Фреди си помисли, че тя ще заплаче. Не му се искаше това да стане в неговото заведение.
— Още едно питие? — попита я Ричард Гордън.
— Не — поклати глава тя.
— Ей, какво става с вас? — запита мисис Лафтън. — Не ви ли е весело?
— Повече от весело! — каза Хелън Гордън. — Но мисля, че все пак ще е по-добре да се прибирам.
— Ще се върна рано — каза Ричард Гордън.
— Не си прави труда — отвърна тя.
Отиде си. Не се разплака. И не намери Джон Макуолси.