Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (15)

Глава петнадесета

В пивницата на Фреди седяха трима туристи и Фреди им наливаше. Единият беше много висок, тънък, с широки рамене, по шорти, носеше очила с дебели стъкла, загорял, с ниско подстригани мустачки. Жената до него беше руса, къдрава, подстригана по мъжки, със землист цвят на лицето и телосложение на щангистка. И тя беше по шорти.

— Вей хай вей — казваше тя на третия турист, който беше с подпухнало червендалесто лице, ръждивочервеникави мустаци, бяла платнена шапка със зелена целулоидна козирка и като говореше, си движеше устните тъй, сякаш ядеше нещо горещо.

— Очарователно — каза човекът със зелената козирка. — Не бях чувал тая дума в разговор. Мислех, че отдавна е остаряла и можеш да я срещнеш в хумористичните вестници, не и да я чуеш.

— Вей хай вей, ама пълен вей хай вей — каза щангистката и с неочаквано кокетство му даде възможност да се полюбува на пъпчивия й профил.

— Прелестно — каза човекът със зелената козирка. — Казвате го така хубаво. Тоя израз първоначално не е ли тръгнал от Бруклин?

— Не й обръщайте внимание. Това е жена ми — каза високият турист. — Познавате ли се?

— Вей хай вей човек и вей хай вей запознанство — каза жената. — Как сте?

— Можеше и по-зле — отговори той. — А вие?

— Тя е екстра — каза високият. — Трябва сам да я видите.

Тъкмо тогава влезе Хари и жената на високия турист каза:

— Не че ли чудесен? Искам го такъв. Ей това да ми купиш, татенце!

— Може ли да ти кажа нещо? — обърна се Хари към Фреди.

— Разбира се. Кажете го направо, каквото искате кажете — обади се жената на високия турист.

— Затваряй си устата, курво — сряза я Хари. — Ела там отзад, Фреди.

В задната стаичка Устатия чакаше на масата.

— Здравей, шефе — поздрави той Хари.

— Затваряй си устата! — каза Хари.

— Слушай — намеси се Фреди. — Престани. Да ги нямаме такива. Няма да ми обиждаш клиентите. В почтено заведение не се вика на една дама курва.

— Курва е — настоя Хари. — Не чу ли какво ми каза?

— И такава да е, няма да й го казваш в лицето.

— Добре де. Носиш ли парите?

— Разбира се — отговори Устатия. — Защо пък да не ги нося? Нали ти казах, че ще ги донеса?

— Да видим.

Устатия му ги подаде. Хари ги преброи — десет стотарки и четири по двадесет долара.

— Разбрахме се за хиляда и двеста.

— Удържам си комисионата — каза Устатия.

— Дай ги всичките.

— Няма.

— Давай.

— Не ставай глупак.

— Жалка гадина!

— А ти пък си голям грубиян — каза Устатия. — И не се опитвай да ми ги вземеш насила, защото не са у мен.

— Ясно — каза Хари. — Трябваше да се досетя. Слушай, Фреди, познаваш ме отдавна. Знам, че лодката ти струва хиляда и двеста. Тук не достигат сто и двадесет. Вземай, а тия сто и двадесет и заемът — на доверие.

— Значи триста и двадесет долара — сметна Фреди.

Трудно му беше да рискува такава сума, изпоти се, като си помисли.

— Имам кола и радио вкъщи, слагам ги насреща.

— Мога да съставя документ за това — каза Устатия.

— Не ми трябват документи — каза Фреди. Пак го изби пот, гласът му беше колеблив. После рече: — Добре, поемам риска. Но, за бога, Хари, ще ми пазиш лодката, нали?

— Като моя.

— Твоята не я опази — каза Фреди и се омърлуши. Продължаваше да се поти.

— Ще я пазя.

— Ще вложа парите в моя сейф в банката — каза Фреди.

Хари изгледа Устатия.

— На сигурно място — ухили се Устатия.

— Ей, момче — викна някой от предното помещение.

— Това беше за теб — каза Хари.

— Момче! — извика същият глас.

Фреди излезе.

— Онзи човек ме обиди — дочу Хари да казва високият глас.

— Ще е вързана на кея, точно дето свършва улицата — каза той на Устатия. — Няма и една пряка дотам.

— Добре.

— Това е.

— Добре, шефе.

— Не ми викай шефе.

— Както искаш.

— От четири часа̀ нататък ще бъда там.

— Нещо друго?

— Значи те ме заставят насила. Аз нищо не знам. Просто съм проверявал мотора. На борда не съм имал нищо приготвено за път. Наел съм я от Фреди да водя туристи за риба. Заплашват ме с пистолет, за да пусна двигателя, и сами прерязват въжетата.

— Ами Фреди? Нали не си я взел от него да ходиш за риба.

— На Фреди ще му кажа.

— По-добре недей.

— Ще му кажа.

— По-добре недей!

— Слушай, с Фреди съм работил още през войната. Два пъти ми е бил съдружник и никакви разправии. Знаеш колко стока съм му карал. Той е единственият кучи син в това градче, дето му имам доверие.

— Аз пък не бих се доверил на никого.

— И правилно. След като се знаеш какъв си.

— Мен ме остави на мира.

— Добре. Сега върви при приятелите си. Ти как ще се оправдаваш?

— Кубинци са. Срещал съм ги в ханчето. Един от тях иска да осребри редовен чек. Какво нередно има?

— Не си видял нищо, така ли?

— Не съм. Казал съм им да се срещнем пред банката.

— Кой ще ги докара?

— Някое такси.

— А таксиджията за какви ги е помислил, за цигулари ли?

— Ще вземем такъв, дето не мисли. Хора, дето не могат да мислят, колкото щеш в града. Хейсус например.

— Хейсус е умен. Само дето приказката му е такава.

— Ще наглася да наемат някой по-глупав.

— Вземи някой без деца.

— Всички имат деца. Виждал ли си таксиджия да няма деца?

— Мръсник си ти.

— Човек не съм убивал — възрази Устатия.

— Няма и да убиеш. Хайде, да излизаме оттука. Лазиш ми по нервите.

— Друго ти лази на тебе.

— Да не вземе да се разчуе.

— Може, ако не си зашиеш устата.

— Ти си я заший твоята, пък аз отивам да пийна нещо — каза Хари.

В предното помещение тримата туристи седяха на високите столчета. Когато Хари се приближи до тезгяха, жената извърна поглед настрана, за да му покаже презрението си.

— Какво ще вземеш? — попита Фреди.

— Какво пие дамата? — запита Хари.

— „Cuba libre“.

— Тогава дай ми едно чисто уиски.

Високият турист с русите мустачки и очилата с дебели стъкла наклони едрото си лице с прав нос към Хари и каза:

— Ей, мислиш ли, че можеш да говориш така с жена ми?

Хари го изгледа и се обърна към Фреди:

— Що за място е тая твоя кръчма?

— Какво й е на кръчмата? — каза високият.

— Спокойно — отвърна му Хари.

— Такива не ми минават.

— Слушайте — каза Хари, — дошли сте тука да си укрепвате здравето, нали така? Значи я карайте по-спокойно. — И си излезе.

— Май трябваше да го ударя — каза високият турист. — Как мислиш, скъпа?

— Де да бях мъж! — отговори жена му.

— Далеч щяхте да отидете с това телосложение — промърмори в халбата си мъжът със зелената козирка.

— Какво казахте? — попита високият.

— Че бихте могли да му откриете името и адреса и да му пишете какво мислите за него.

— Ама кой сте вие? И какво, подигравате ли се с мен?

— Наричайте ме просто професор Макуолси.

— Името ми е Лафтън — каза високият. — Писател съм.

— Приятно ми е да се запозная с вас — каза професор Макуолси. — Често ли пишете?

Високият се огледа.

— Да се махаме оттук, скъпа — каза той. — Тук всички са или грубияни, или смахнати.

— Мястото е малко странно — съгласи се професор Макуолси. — Наистина е необикновено. Наричат го американския Гибралтар и е на шестстотин километра по̀ на юг от Кайро в Египет. Още не съм успял да видя друго освен тази кръчма. Във всеки случай не е лошо тук.

— Виждам, че наистина сте професор — рече жената. — Знаете ли, харесвате ми.

— И вие ми харесвате, мила — каза професор Макуолси. — Но сега трябва да си вървя.

Той стана и излезе да си потърси велосипеда.

— Всички тука са смахнати — рече високият. — Ще пием ли по още едно, скъпа?

— Професорът ми хареса — рече жена му. — Държа се мило.

— Ама другият…

— О, той беше красавец — каза жената. — Прилича на татарин. Жалко, че се държа грубо. Лице като на Чингис хан. Ау, какъв левент!

— Беше еднорък — каза мъжът.

— Не забелязах. Ще поръчаш ли по още едно питие? Интересно кой още ще дойде.

— Може би Тамерлан — каза мъжът.

— Ау, колко си образован! Е, на мен и тоя Чингис хан ми стига. Защо ли му хареса на професора моето вей хай вей?

— Не зная, скъпа — отвърна Лафтън писателят. — На мен никога не ми е харесвало.

— Изглежда, харесва ме такава, каквато съм си — продължи жената. — Страшно мил беше!

— Може пак да го видиш.

— Дойдете ли, винаги ще го намерите — обясни Фреди. — Тука е като на квартира. Вече две седмици става.

— А кой е другият, онзи, дето ми говори грубо?

— Той ли? А, той е тукашен.

— Какво работи?

— Е, туй-онуй — обясни Фреди. — Рибар е.

— А как е останал без ръка?

— Не знам. Пострадал нещо.

— Красавец — рече жената.

Фреди се засмя.

— Всякакви неща съм чувал за него, но това го чувам за първи път.

— Не намирате ли, че има красиво лице?

— Оставете тези приказки, госпожо — отвърна Фреди. — Лице като свински бут, а и със счупен нос.

— Колко са глупави мъжете. Това е мъж, дето ще го видиш само насън.

— В кошмарен — да — рече Фреди.

През цялото това време писателят гледаше безизразно освен в миговете, когато поглеждаше с възторг към жена си. Да имаш такава жена, мислеше си Фреди, трябва или да си писател, или чиновник от ФЕРА^[1]. Господи, какво страшилище!

В същия миг влезе Албърт.

— Къде е Хари?

— На пристанището.

— Благодаря — каза Албърт.

Той излезе навън, писателят и жена му продължаваха да седят, а Фреди стърчеше зад тезгяха, тревожеше се за лодката и си мислеше как го болят краката, дето цял ден е прав. Беше си постлал една изтривалка на цимента, но май не помагаше много. Краката непрекъснато го боляха. Но пък търговийката му вървеше — какво да кажат другите в градчето, — че и по-малко рискуваше. А жената е куку. Ами какъв пък ще е тоя мъж, дето ще си вземе такава жена? Да мижиш, пак няма да ти се падне такова чудо. Не е дори на заем да го вземеш. И все пак пият коктейли. Скъпи питиета, дето струват пари. И това е нещо.

— Да, сър — каза Фреди. — Веднага!

Влезе загорял, светлокос, добре сложен мъж с моряшка фланелка на ивици и къси жълтокафеникави панталони, с едно много красиво момиче, облечено с тънък бял вълнен пуловер и тъмносин панталон.

— Кого виждам! — изправи се Лафтън. — Ричард Гордън с прелестната мис Хелън.

— Привет, Лафтън — поздрави Ричард Гордън. — Да сте виждали тук един пиян професор?

— Току-що излезе — обясни Фреди.

— Искаш ли вермут, миличка? — попита Ричард Гордън съпругата си.

— Ако и ти пиеш, да — каза тя. После, като поздрави семейство Лафтън, се обърна към Фреди: — Моят да е две части френски и една трета италиански, Фреди.

Тя седна на високото столче, сгъна крака под него и се загледа навън към улицата. Фреди я наблюдаваше с възхищение. За него тя беше най-красивата чужденка в Кий Уест тази зима. По-хубава и от прочутата красавица мисис Брадли. Мисис Брадли почваше да пълнее. Това момиче имаше прекрасно ирландско лице с тъмни къдрици почти до раменете и гладка, свежа кожа. Фреди гледаше бронзовата й ръка, хванала чашата.

— Върви ли работата? — обърна се Лафтън към Ричард Гордън.

— Напредва — каза Гордън. — А вашата?

— На Джеймс не му се работи — намеси се мисис Лафтън. — Само пие.

— Кажете, какъв е този професор Макуолси? — попита Лафтън.

— Май по икономика. В седмогодишен отпуск^[2] или нещо такова. Приятел е на Хелън.

— Харесва ми — каза Хелън Гордън.

— И на мен — каза мисис Лафтън.

— Аз първа си го харесах — засмя се Хелън Гордън.

— Е, печелите — рече мисис Лафтън. — Вие, добрите момиченца, винаги получавате каквото искате.

— Затова сме добри — каза Хелън Гордън.

— Ще пия още един вермут — каза Ричард Гордън. — А вие? — обърна се той към семейство Лафтън.

— Защо не — съгласи се Лафтън. — Кажете, ще идете ли на тази вечер, дето я устройват утре семейство Брадли?

— Ще иде, разбира се — каза Хелън Гордън.

— Имам слабост към нея — каза Ричард Гордън. — Интересна ми е и като жена, и като обществено явление.

— Ау! — възкликна госпожа Лафтън. — И вие сте могли да говорите учено както професорът.

— Не се хвали с невежеството си, скъпа — забеляза Лафтън.

— Лягат ли хората с обществени явления? — попита Хелън Гордън, гледайки през вратата.

— Не говорѝ глупости — каза Ричард Гордън.

— Исках да кажа, не спада ли това към домашното на един писател?

— Писателят трябва да знае всичко — каза Ричард Гордън. — Той не може да ограничава своя жизнен опит, за да спазва буржоазните норми.

— О! — каза Хелън Гордън. — А какво да прави съпругата на писателя?

— Има какво — каза мисис Лафтън. — Ами не сте ли виждали мъжа, дето преди малко беше тук и ни наруга, мен и Джеймс. Страшен беше.

— Трябваше да го ударя — каза Лафтън.

— Страшен беше, наистина — не спираше мисис Лафтън.

— Прибирам се — обяви Хелън Гордън. — Идваш ли, Дик?

— Мислех да поостана в града — каза Ричард Гордън.

— Така ли? — каза Хелън Гордън, като обърна очи към огледалото зад главата на Фреди.

— Така — отговори Ричард Гордън.

Като я гледаше, Фреди си помисли, че тя ще заплаче. Не му се искаше това да стане в неговото заведение.

— Още едно питие? — попита я Ричард Гордън.

— Не — поклати глава тя.

— Ей, какво става с вас? — запита мисис Лафтън. — Не ви ли е весело?

— Повече от весело! — каза Хелън Гордън. — Но мисля, че все пак ще е по-добре да се прибирам.

— Ще се върна рано — каза Ричард Гордън.

— Не си прави труда — отвърна тя.

Отиде си. Не се разплака. И не намери Джон Макуолси.