Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (20)

Глава двадесета

Лодката на Фреди Уолас, единадесетметровата „Барабела“, с регистрационен номер от Тампа, беше бяла, предната палуба беше боядисана в така нареченото „модро-зелено“, в модро-зелено бяха боядисани също кубрикът и рубката. Името и пристанището, където се числеше — Кий Уест, Флорида — бяха изписани с черно напреки на транеца. Нямаше ни рангоут, ни мачти. Ветроупорното стъкло на рубката беше разбито. В новобоядисаната корпусна обшивка имаше пресни пробойни, поръбени с тресчици. Пробойни имаше също на двата борда — на около половин метър под планшира и малко пред средата на кубрика. Още няколко такива дупки имаше почти по ватерлинията на десния борд до пилерса под рубката. От по-ниските пробойни се бе стичало нещо тъмно и беше полепнало на ивици по новобоядисания корпус.

Лодката се носеше на борд към северния ветрец, на десетина мили встрани от коридора на петролоносачите, които плаваха на север, блеснали в бяло-зелено върху тъмносините води на Гълфстрийма. Валма, пожълтели от слънцето саргасови водорасли бавно я отминаваха и продължаваха с течението на североизток, а нея ветрецът я отклоняваше и тласкаше все по към средата на Гълфстрийма. На борда нямаше никакъв признак на живот, макар че върху планшира се виждаше тялото на човек, малко подуто, проснато на скамейката над левия резервоар за бензин, а от дългата седалка край десния борд друг човек сякаш се беше надвесил, за да пипне водата. Главата и ръцете му бяха на слънцето и там, където пръстите му почти докосваха водата, се навърташе ято рибки, пет-шест сантиметра дълги, овални, златисти, с бледопурпурни ивици, напуснали убежището на плаващите водорасли, за да се приютят под сянката на носената от течението лодка, и капнеше ли нещо във водата, тези рибки се стрелваха около капката, докато тя изчезнеше. Две сиви половинметрови риби-лепки кръжаха в сянката на корпуса, ритмично отваряха и затваряха прилични на цепки уста отгоре на главите им и неспособни да отмерят кога ще цопне следващата от тези капки, се оказваха ту близо, ту на другия край, когато дребните рибки се скупчваха. Те отдавна бяха отмъкнали лепливите съсиреци, проточили се във водата като карминени нишки от най-долните дупки, разтърсвайки грозните си глави с вендузно пипало отгоре и иглестите си тела с малки опашки, когато дърпаха. Сега не им се искаше да напуснат мястото на неочакваното пиршество.

В кубрика на моторницата имаше още трима мъже. Единият лежеше мъртъв, както бе паднал по гръб до седалката при щурвала. Другият, също мъртъв, лежеше сгърчен до дясната клапа за оттичане под краспицата на тентата. Третият, още жив, но отдавна с помътено съзнание, лежеше на хълбок, отпуснал глава на ръката си.

Под двойното дъно се плискаше изтеклият бензин. Мъжът, Хари Морган, мислеше, че звукът идва от корема му — имаше чувството, че сега той е голям като езеро, което се плиска в двата бряга едновременно. Струваше му се така, защото се беше извърнал по гръб, със свити колене и клюмнала назад глава. Водата в езерото, в корема му, беше много студена, толкова студена, че просто се вкочани, когато я нагази, и сега му беше страшно студено и всичко имаше вкус на бензин, като че беше смукал маркуч, за да източи бензинов резервоар. Знаеше, че не е източвал никакъв резервоар, макар да чувствуваше един студен маркуч, сякаш влязъл в устата му, навил се, голям, студен и тежък, вътре в него. При всяко вдишване маркучът се навиваше на още по-студени и твърди пръстени в корема му и той го усещаше като голяма змия, която се гърчи на повърхността на плискащото се езеро. Боеше се от нея, но макар че беше в него, тя му се струваше някъде далеч. По-лош беше студът.

Студът беше болезнено режещ, не такъв, дето ще те направи безчувствено вкочанен, и той лежеше, пронизван от него. По едно време мислеше, че ако може да се сгъне, ще задържа топлината на собственото си тяло, дори му се стори, че е успял и е започнал да се чувствува по-добре. Но топлината беше от кръвоизлива при усилието да повдигне колене. Когато топлината изчезна, той разбра, че човек не може да стопли сам себе си и срещу студа няма какво да прави, освен да студува. Той лежеше там и напрягаше сили да не умре дълго след като вече не можеше да мисли. Вълните бяха завъртели лодката и сега той беше в сянка. Ставаше му все по-студено.

Лодката се носеше по течението от десет часа предишната вечер, а сега беше късен следобед. По Гълфстрийма не се мяркаше нищо освен плаващи водорасли, няколко португалски фрегати^[1] с издути розови мехури, които игриво се носеха по водите, и далечният дим на един танкер от Тампико, който превозваше петрол на север.