Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Have and Have Not, 1937 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитри Иванов, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ърнест Хемингуей. Избрани творби в три тома — том 2, 1989
Съставител: Димитри Иванов
Редакционна колегия: Мариана Неделчева, Димитри Иванов, Николай Попов
Редактор: Румен Митков, Невяна Николова
Художник: Антон Радевски
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Евгения Джамбазова, Людмила Стефанова
Издателство „Народна Култура“ — София
Печатница „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Глава двадесет и пета
Хари Морган не усети, когато от кея подадоха носилка — двама души я придържаха на палубата на сивия катер под лампата пред капитанската каюта, докато други двама го вдигнаха от койката на капитана, изнесоха го с несигурни стъпки и го положиха на носилката. Той беше в безсъзнание от привечер и едрото му тяло потъна дълбоко в платното на носилката, когато четиримата мъже го понесоха към кея.
— Вдигай сега.
— Дръж му краката да не се изхлузи.
— Вдигай.
Сложиха носилката на кея.
— Как е, докторе? — попита шерифът, когато мъжете вкараха носилката в линейката.
— Жив е — отвърна докторът. — Само това може да се каже.
— Откакто го взехме, или бълнува, или е в безсъзнание — каза боцманът, който командуваше катера на бреговата охрана. Беше нисък, набит мъж, с очила, които проблясваха под светлината на лампата. Беше небръснат. — Окасапените кубинци са отзад на моторницата. Оставихме всичко както си беше. Не сме пипали нищо. Само преместихме двамата, които можеха да паднат зад борда. Всичко е както си беше. Парите и револверите. Всичко.
— Елате — каза шерифът. — Можете ли да осветите с някой прожектор отзад?
— Ще ги накарам да включат един към кея — каза началникът на пристанището и отиде за прожектор и кабел.
— Елате — каза шерифът и ги поведе към кърмата с фенер в ръка. — Искам да ми покажете точно как ги намерихте. Къде са парите?
— В тези две чанти.
— Колко са?
— Не знам. Отворих едната и като видях, че са пари, пак я затворих. Не исках да ги пипам.
— Правилно — одобри шерифът. — Съвсем правилно.
— Всичко е както си беше, само дето двата трупа ги свалихме от бензиновите резервоари в кубрика да не се изтърколят зад борда и качихме тоя вол Хари да го сложим в моята койка. Мислех, че няма да го докараме жив. Много е зле.
— През цялото време ли беше в безсъзнание?
— Най-напред бълнуваше — отвърна боцманът. — Но не му се разбираше какво казва. Слушахме, слушахме, ама нищо свързано. После загуби съзнание. Това е картинката. Всичко е както си беше, само този, легналият на хълбок, дето прилича на негър, е там, където лежеше Хари. Той беше на пейката над десния резервоар и висеше през комингса, а другият черен до него беше на другата пейка, лявата, свит по лице. Внимавайте. Никой да не пали кибрит. Пълно е с бензин.
— Трябваше да има още един убит — каза шерифът.
— Само тия бяха. Парите са в тези чанти. Оръжията са където си бяха.
— Я да извикаме някой от банката да присъствува, когато отваряме чантите — каза шерифът.
— Окей — съгласи се боцманът. — Добра идея.
— Можем да занесем чантите в моята канцелария и да ги запечатаме.
— Това е добра идея — каза боцманът.
В светлината на прожектора зеленобялата лодка лъщеше като току-що боядисана. Това беше от росата по палубата и покрива на рубката. Личеше си, че дупките в бялата боя са пресни. Прозрачната вода зад кърмата зеленееше под лъча, а край стълбовете се навъртаха рибки.
В кубрика подпухналите лица на убитите лъщяха под светлината, тук-там като лакирани с кафяво от засъхналата кръв. Около мъртвите бяха пръснати гилзи калибър 45, а томпсънът лежеше на кърмата, където го беше оставил Хари. Двете кожени чанти, в които бяха парите, стояха подпрени на единия от бензиновите резервоари.
— Като я взехме на буксир, мина ми през ума дали да не кача парите на борда — каза боцманът. — После си казах, я по-добре да оставя всичко както си е, щом още не се е развалило времето.
— И правилно, така е трябвало — одобри шерифът. — Само че какво е станало с другия рибар, Албърт Трейси?
— Не знам. Всичко си беше така, само дето ги преместихме тия двамата — каза боцманът. — Надупчени са на решето, освен онзи, дето лежи на гръб под щурвала. Той е застрелян в тила. Куршумът е излязъл от челото. Можете да видите какво е направил.
— Същият, който приличаше на момченце — каза шерифът.
— Сега на нищо не прилича — каза боцманът.
— Онзи, едрият, беше с автомата. Той уби адвоката Робърт Симънс — каза шерифът. — Какво ли се е случило? Как, дявол да го вземе, са се изпозастреляли всички?
— Може да са се сбили — предположи боцманът. — Сигурно са се скарали как да си поделят парите.
— Ще ги покрием до сутринта — каза шерифът. — Аз ще взема чантите.
После, докато още бяха в кубрика, по кея край катера на бреговата охрана дотича една жена, а след нея се зададе и тълпата. Жената беше мършава, не млада, занемарените й коси висяха на тила от полуразпиления кок. Като видя телата в кубрика, тя нададе писък. Стоеше на кея, отметнала глава назад, и пищеше, а две други жени я държаха за ръцете. Тълпата, която се беше приближила зад нея, я заобиколи и започна да наднича в лодката.
— Проклятие — изруга шерифът. — Кой остави портата отворена? Дайте нещо да покрием телата — одеяла, чаршафи, каквото и да е. И да разпръснем тълпата.
Жената млъкна и погледна лодката, после вдигна глава и нададе нов писък.
— Къде са го сложили? — попита една от жените до нея. — Къде са сложили Албърт?
Жената, която пищеше, пак млъкна и погледна лодката.
— Няма го тука — каза тя. — Хей, Роджър Джонсън — викна тя на шерифа. — Албърт къде е? Къде е Албърт?
— Няма го тук, мисис Трейси — каза шерифът.
Жената пак отметна глава и писна, жилите на мършавата й шия се издуха, ръцете й се свиха в юмруци, главата й се разтресе.
Отзад тълпата напираше, хората се блъскаха с лакти, за да се промушат до ръба на кея.
— Отмести се. Дай и на другите да видят!
— Ще ги покрият.
И на испански:
— Дай да мина. И аз да видя. Hay cuatro muertos. Todos son muertos.[1] Чакай да видя.
Сега жената пищеше:
— Албърт! Албърт! Боже мой, къде е Албърт?
В задния край на тълпата двама млади кубинци, които току-що бяха дошли и не можеха да се проврат, отстъпиха няколко крачки, засилиха се и се хвърлиха заедно напред.
Предната редица на тълпата се залюля, пристъпи до ръба, пищящата мисис Трейси и двете жени, които я подкрепяха, залитнаха, надвесиха се над водата, мъчейки се отчаяно да запазят равновесие, двете с неистови усилия се закрепиха, а мисис Трейси, която продължаваше да пищи, падна в зелената вода и писъкът й премина в плискане и бълбукане.
Двама души от бреговата охрана се хвърлиха в прозрачнозелената вода, където мисис Трейси пляскаше под светлината на прожектора. Шерифът се надвеси от кърмата с канджата и — бутана от двамата мъже, дърпана от шерифа за ръцете — накрая успяха да я изтеглят на лодката. От тълпата никой не се помръдна да й помогне и застанала цялата мокра на кърмата, тя се обърна към тях, размаха юмруци и кресна:
— Мръшничи! Кушета! — После надникна в кубрика и зави: — Албърт, къде е Албърт?
— Няма го на лодката, мисис Трейси — каза шерифът, намятайки я с едно одеяло. — Успокойте се, мисис Трейси. Бъдете смела.
— Жъбите — каза мисис Трейси трагично. — Ишгубих ши жъбите.
— Утре сутринта ще се гмурнем да ги извадим — каза боцманът на бреговия катер. — Ще ги намерим.
Хората от бреговата охрана се бяха качили на кърмата. От тях се стичаше вода.
— Хайде, да вървим — каза единият. — Студено ми е.
— Добре ли сте, мисис Трейси? — попита шерифът, като я загръщаше с одеялото.
— Добле? — каза мисис Трейси. — Добле?
И като сплете ръце и отметна глава, тя писна още по-силно. Мъката й беше непоносима.
Тълпата я слушаше почтително смълчана. Мисис Трейси беше необходимият звуков съпровод към гледката на мъртвите бандити, които шерифът и един от помощниците му покриваха сега с одеяла на бреговата охрана, затулвайки най-голямото зрелище, което градът беше виждал от годината, когато линчуваха Исленьо преди години на „Каунти Роуд“ и после го окачиха на един телеграфен стълб срещу фаровете на автомобилите, с които бяха дошли да гледат.
Хората от тълпата бяха разочаровани, когато покриха труповете, но все пак само те от целия град ги бяха видели. Бяха видели как мисис Трейси падна във водата, а преди да влязат, бяха видели как откараха Хари Морган във флотската болница. Когато шерифът нареди да напуснат пристанището за яхтите, те се разотидоха доволни. Разбираха колко са привилегировани.
През това време жената на Хари Морган и трите й дъщери чакаха на една скамейка в приемната на флотската болница. Трите момичета плачеха, а Мария хапеше една кърпичка. Откъм пладне очите й сякаш бяха пресъхнали.
— Татко е прострелян в корема — каза едното от момичетата на сестра си.
— Ужасно — каза сестричката.
— Тихо — сряза ги най-голямата. — Моля се эа него. Не ме прекъсвайте.
Мария не казваше нищо, тя само седеше и хапеше кърпичката и долната си устна.
След малко излезе лекарят. Тя го погледна, а той поклати глава.
— Може ли да вляза? — запита тя.
— Не още — каза той.
Тя отиде при него.
— Край ли?
— Боя се, че да, мисис Морган.
— Може ли да вляза да го видя?
— След малко. Още е в операционната.
— О, боже! — възкликна Мария. — О, божичко! Ще заведа момичетата вкъщи. После ще се върна.
Гърлото й изведнъж се сви на буца, в него нещо така заседна, че не можеше да преглътне.
— Елате, момичета — каза тя.
Трите момичета я последваха към старата кола, тя седна зад волана и включи мотора.
— Как е татко? — попита едно от момичетата. Мария не отговори.
— Мамо, как е татко?
— Не говорѝ — каза Мария. — Просто не се обаждай.
— Но…
— Млъкни, мило — каза Мария. — Млъкни и се моли за него.
Момичетата отново се разплакаха.
— Проклетници — каза Мария. — Не плачете така. Казах молете се за него.
— Молим се — каза едно от момичетата. — От болницата насам не съм престанала.
Когато свърнаха по протрития бял корал на „Роки Роуд“, фаровете осветиха един мъж, който залиташе пред тях. Някой пиян нещастник, помисли си Мария. Някой пиян проклет от бога нещастник. Отминаха го. По лицето му имаше кръв. Той продължи да крачи неуверено в мрака, след като светлините на колата се скриха. Това беше Ричард Гордън, който се прибираше.
Мария спря колата пред вратата на къщата.
— Вървете да спите, момичета — каза тя. — Качвайте се да спите.
— Ами татко? — попита едно от момичетата.
— Не говорѝ — каза Мария. — За бога, недей да ми говориш!
Тя обърна колата и подкара назад към болницата.
Щом стигна в болницата, Мария Морган взе стълбите на един дъх. В преддверието налетя на доктора, който се зададе от остъкления портал. Той беше уморен, тръгваше си.
— Отиде си, мисис Морган — каза той.
— Умря ли?
— Умря на масата.
— Може ли да го видя?
— Да — отвърна докторът. — Отиде си много спокойно, мисис Морган. Не го боля.
— О, по дяволите! — каза Мария и сълзите потекоха по бузите й. — О! — простена тя. — О, о, о!
Докторът сложи ръка на рамото й.
— Не ме докосвайте — каза Мария и добави: — Искам да го видя.
— Елате — каза докторът.
Той я поведе по коридора и двамата влязоха в една бяла стая. Хари Морган лежеше на маса с колелца, върху голямото му тяло имаше чаршаф. Светлината беше много силна и не хвърляше сенки. Мария спря на вратата, стъписана от ярката светлина.
— Никак не страда, мисис Морган — каза докторът.
Мария не даде признак да го е чула.
— Божичко! — проплака тя. — Виж проклетото му лице!