Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (23)

Глава двадесет и трета

Катерът на бреговата охрана, взел на буксир „Барабела“, се промъкваше през тесния пролив между рифа и островчетата. Лек северен вятър откъм брега бе вдигнал насрещни вълни, но бялата лодка послушно следваше катера.

— Ако вятърът не се усили, няма страшно — каза капитанът от бреговата охрана. — Не тежи на буксира. Хубави лодки правеше тоя Роби. Схвана ли какво ломоти?

— Несвързани приказки — каза помощникът му. — Бълнува.

— Сигурно ще умре — каза капитанът. — Такава рана в корема. Дали той е убил четиримата кубинци?

— Кой знае. Попитах го, но не ме разбра какво му говоря.

— Да отидем пак да поговорим с него, а?

— Да хвърлим един поглед — съгласи се помощникът.

Оставиха рулевия да се оправя с мигалките и минаха в капитанската каюта зад щурвалната рубка. Там на желязната койка лежеше Хари Морган. Очите му бяха затворени, но щом като капитанът докосна широкото му рамо, той ги отвори.

— Как се чувствуваш, Хари? — попита капитанът.

Хари го погледна, но не отговори.

— Искаш ли нещо, момче? — запита капитанът.

Хари Морган продължаваше да го гледа.

— Не ви чува — каза помощникът.

— Хари — каза капитанът, — искаш ли нещо, момчето ми?

Той намокри една кърпа от шишето, което стоеше в гнездото си до койката, и навлажни силно напуканите устни на Хари Морган. Те бяха сухи и почернели. Хари Морган го погледна и проговори.

— Човек — каза той.

— Да — каза капитанът, — продължавай.

— Човек — каза Хари много бавно — няма… не може никакъв… няма изход.

После млъкна. Докато говореше, лицето му остана безизразно.

— Продължавай, Хари — подкани го капитанът. — Кажи ни кой го направи. Как стана?

— Човек — каза Хари, като го гледаше с тесните си очи на широкото скулесто лице и се опитваше да му обясни.

— Четирима души — опита се да му помогне капитанът.

Той пак намокри устните му и стисна кърпата, така че няколко капки се стекоха между тях.

— Човек — поправи го Хари и млъкна.

— Добре, човек — каза капитанът.

— Човек — каза Хари съвсем безизразно, много бавно, с пресъхнали уста. — Както стана сега… като дойде така… толкова.

Капитанът погледна помощника и поклати глава.

— Кой го направи, Хари? — попита помощникът.

Хари го погледна.

— Не се заблуждавай — каза той.

Капитанът и помощникът се надвесиха над него в очакване.

— Като да изпреварваш коли по стръмното. По оня път в Куба. По кой да е път. Навсякъде. Същото. Така ти идва. Така дойде. Тръгна. Още малко, ама не. Човек…

Той млъкна. Капитанът пак погледна помощника и поклати глава. Хари Морган го изгледа безизразно. Капитанът отново намокри устните му. Те оставиха кървава следа на кърпата.

— Човек — каза Хари Морган, като ги гледаше двамата. — Сам човек не може. Никой сега сам. — Замълча. — Както и да го… сам няма начин.

Той затвори очи. Много време му трябваше, за да го каже, и цял живот, за да го научи.

Сега отново лежеше с отворени очи.

— Ела — каза капитанът на помощника. — Наистина ли не искаш нищо, Хари?

Хари Морган го погледна, но не отговори. Беше им казал, а те не чуха.

— Пак ще дойдем — каза капитанът. — Спокойствие, момчето ми.

Хари Морган ги проследи с очи как излизат от каютата.

Зад щурвала в рубката отпред помощникът гледаше как се мръква и фарът „Сомбреро“ започва да мете морето с лъча си.

— Тръпки те побиват, като го слушаш да бълнува.

— Горкият — каза капитанът. — Е, вече наближаваме. Ще го закараме малко след полунощ. Ако не се наложи да забавим ход заради буксира.

— Как мислите, ще оживее ли?

— Не — отвърна капитанът. — Макар че кой знае.