Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (19)

Глава деветнадесета

На другата сутрин в Кий Уест Ричард Гордън се прибираше от пивницата на Фреди, където бе ходил да научи за банковия обир. Както си караше велосипеда, се размина с една набита, едра жена със сини очи и изрусена коса, която се подаваше изпод старата и мъжка филцова шапка. Тя бързо прекоси улицата със зачервени от плач очи. Гледай го това женище — цял вол, помисли си той. Какво ли й се върти в ума на такава като нея? Какво ли прави в леглото? Как ли се чувствува мъжът й, като стане жена му с такива размери? С коя ли друга е тръгнал в това градче? Страх да те хване, като я погледнеш. Понесла се като крайцер. Ужас!

Наближи къщата. Остави велосипеда на верандата, влезе във вестибюла и затвори проядената от термитите външна врата.

— Научи ли нещо, Дик? — обади се жена му от кухнята.

— Никакви разговори — отвърна той. — Ще работя. Имам го готово в главата си.

— Добре тогава — каза тя. — Оставям те на спокойствие.

Той седна на голямата маса в предната стая. Пишеше роман за стачката в една текстилна фабрика. В днешната глава щеше да вкара дебеланата със зачервените от плач очи, която бе срещнал на връщане. Когато се прибираше вечер у дома си, мъжът й я мразеше, мразеше я, че бе така загрубяла и натежала, отвращаваше го изрусената й коса, прекалено големите й гърди, безразличието й към неговата организационна работа. Щеше мислено да я сравни с младата еврейка с дебелите устни и стегнати гърди, която беше говорила на митинга същата вечер. Добре. Добре щеше да излезе — леко, поразително, правдиво. В миг на прозрение бе уловил целия вътрешен мир на този тип жена. Нейното ранно равнодушие към ласките на мъжа й. Желанието й за деца и сигурност. Липсата на интерес към стремежите на мъжа й. Жалките й опити да симулира наслада от половия акт, който всъщност и беше станал отвратителен. Хубава глава щеше да излезе.

Всъщност по пътя бе срещнал Мария, жената на Хари Морган, която се връщаше от канцеларията на шерифа.