Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (21)

Глава двадесет и първа

— Е? — обърна се Ричард Гордън към жена си.

— Имаш червило по ризата — каза тя. — И на ухото.

— Как ще ми обясниш това?

— Кое?

— Това, че те заварих в леглото с тоя пиян лигльо.

— Не си.

— А къде ви заварих?

— Завари ни да седим на кушетката.

— В тъмното.

— Ти къде беше?

— У Брадли.

— Да — каза тя, — знам. Не ме докосвай. Вониш на тази жена.

— Ти на какво вониш?

— На нищо. Аз седях и си приказвах с един приятел.

— Целуна ли го?

— Не.

— Той целуна ли те?

— Да. И ми беше приятно.

— Кучка.

— Ако ме наричаш така, ще те напусна.

— Кучка.

— Добре — каза тя. — Край. Ако ти не беше толкова самовлюбен и аз не бях толкова добра с теб, отдавна да си видял, че между нас е свършено.

— Кучка.

— Не — каза тя, — не съм кучка. Опитвах се да ти бъда добра жена, но ти си егоист и самолюбив като петел в курник. Все кукуригаш: „Виж какво свърших. Виж колко щастлива те направих. Тичай сега да кудкудякаш.“ Е, да, ама не ме направи щастлива. Омръзна ми. Няма повече да кудкудякам.

— Няма и за какво да кудкудякаш. Никога не си снесла нещо, че да кудкудякаш.

— По чия вина? Не исках ли деца? Но все не можехме да си го позволим. А можехме да си позволим да ходим на море в Кап д’Антиб и на ски в Швейцария. Можем да си позволим да дойдем тук в Кий Уест. Ти ми омръзна. Опротивя ми. Тази жена Брадли беше последната капка.

— О, не я набърквай и нея.

— Прибираш се целият в червило. Не можа ли да се измиеш поне? И на челото имаш.

— А ти си целувала тоя пияница.

— Не съм. Но ако знаех какво правиш ти в това време, нямаше да се поколебая.

— А защо му даде той да те целува?

— Яд ме беше на теб. Чакахме и чакахме, и чакахме. Няма те никакъв. Отиде с оная жена и се бавиш часове. Джон ме изпрати.

— О, на Джон ли сте?

— Да, Джон. Джон. Джон.

— А как му е презимето? Томас^[1] ли?

— Презимето му е Макуолси.

— Няма ли да кажеш как се пише?

— Не знам — засмя се тя. Но смехът й секна. — Не мисли, че като се смея, значи се е разминало — просълзи се тя и устните й се разтрепераха. — Не се е разминало. Това не е поредната разправия. Свършено е. Не те мразя. Не е истеричен изблик. Просто си ми неприятен. Така си ми неприятен, че не може повече, и скъсвам с теб.

— Добре — каза той.

— Не, не е добре. Свършено е. Не разбираш ли?

— Предполагам, че да.

— Не предполагай.

— Не бъди толкова мелодраматична, Хелън.

— Значи мелодраматична, а? Да, но не съм. Скъсвам.

— Не може така.

— Няма да повтарям.

— Какво ще правиш?

— Не знам още. Може да се омъжа за Джон Макуолси.

— Няма да се омъжиш.

— Ако пожелая, ще се омъжа.

— Той няма да се ожени за теб.

— О, да, ще се ожени. Днес следобед поиска да се оженим.

Ричард Гордън млъкна. На мястото на сърцето му зейна празнота и всичко, което чуваше и казваше, долиташе като чужд разговор.

— Какво бил поискал? — чу той, далечен, собствения си глас.

— Да се омъжа за него.

— Защо?

— Защото ме обича. Защото иска да живея с него. Той печели достатъчно, за да ме издържа.

— Ти си омъжена за мен.

— Не истински. Не в църква. Ти не поиска да се венчаем в църквата и това разби сърцето на бедната ми майка, както добре знаеш. Бях толкова хлътнала, че можех всяко сърце да разбия заради теб. Боже мой, каква глупачка съм била. Разбих и собственото си сърце. Разбито е, няма го. Заради теб оставих всичко, в което вярвах, всичко, на което държах, защото ти беше толкова чудесен, толкова ме обичаше, че самолюбовта имаше значение. Любовта беше най-великото, нали? Любовта беше това, което имахме и което никой друг нямаше и не можеше да има. И ти беше гений, а аз бях всичко в живота ти. Аз бях твоето другарче и черно цветенце. Приказки. Любовта е една мръсна лъжа. Любовта е ергоапиолови таблетки^[2], преди да свърша, понеже се боеше да имаш дете. Любовта е хинин, и хинин, и хинин, докато оглушея. Любовта е мръсният ужас на абортите, дето ме водеше да ги правя. Любовта е, дето ме направиха на нищо отвътре. Тя е наполовина катетри, наполовина промивки. Любовта виси винаги зад вратата в банята. Мирише на лизол. Да върви по дяволите любовта. Любовта е да ме направиш щастлива и после да заспиш с отворена уста, докато аз цяла нощ лежа будна и дори молитвата си не смея да кажа, защото знам, че вече нямам право да се моля. Любовта е всички онези мръсни трикчета, на които ме научи и дето навярно си ги прочел в някоя книга. Добре. С теб край и с любовта край. С твоята сополива любов. Писател такъв!

— Ирландска курва.

— Я без такива думи, да не ти кажа и аз думичката, дето ти подхожда.

— Правилно.

— Не, не е правилно. Пак не е правилно. Да беше поне добър писател, може би щях да понеса всичко останало. Но аз съм те виждала как беснееш, завиждаш, въртиш си възгледите накъдето духа вятърът, подмазваш се пред хората, а ги одумваш зад гърба им. Нагледала съм ти се, та чак ми опротивя. И сега тая богата мръсница, тая разгонена кучка Брадли. Омръзна ми. Опитах се да се грижа за теб, да те насърчавам, да те гледам и да ти готвя, да мълча или да съм весела, както ти поискаш, да ти търпя скоропостижните изблици в леглото и да се правя на щастлива, да понасям пристъпите ти на бяс и ревност, подлостите ти, но вече — край.

— И сега искаш да започнеш отначало с един пиян професор?

— Той е мъж. Той е великодушен и добросърдечен, с него е добре, имаме еднакъв произход и разбирания, каквито ти никога няма да имаш. Той е като баща ми.

— Той е пияница.

— Пие. Но и баща ми пиеше. Баща ми носеше вълнени чорапи и вечер си слагаше краката на един стол и си четеше вестника. И когато имахме ангина, грижеше се за нас. Той правеше парни котли и ръцете му бяха напукани. Когато пийнеше, обичаше да се бие, а когато беше трезвен, знаеше да се бие. Ходеше на църква, защото майка ми настояваше, и вземаше причастие след великденски пости заради нея и заради господа бога, но повече заради нея, и го уважаваха в профсъюза, и ако е ходил с други жени, тя така и не разбра.

— Обзалагам се, че е ходил с много.

— Може и да е ходил, но го е споделял с изповедника, а не с нея, и го е правел, защото не е можел да не го прави, и после се е разкайвал. Не го е правел от любопитство или да се перчи като петел, нито за да докаже на жена си какъв голям мъж е. Ако го е правил, то е било, защото лете майка ми заминаваше с нас децата, а той е излизал с приятели и се е напивал. Той беше мъж.

— Трябваше да станеш писателка, че да го опишеш.

— Щях да пиша по-добре от теб. А Джон Макоулси е добър човек. Какъвто ти не си. И не можеш да бъдеш. Каквито и убеждения, каквато и религия да изповядваш.

— Не съм религиозен.

— И аз не съм. Но някога бях и пак ще бъда. И ти няма да си край мен, за да ми отнемеш вярата, както ми отне всичко останало.

— Няма.

— Няма. Сигурно ще се търкаляш в кревата с някоя богаташка като Елѐн Брадли. Тя хареса ли те? Намери ли те за необикновен?

Като гледаше тъжното й сърдито лице, станало по-хубаво от плача, устните й, набъбнали като пъпки след дъжд, тъмните й къдрици, паднали над лицето, Ричард Гордън разбра, че няма да надделее, и каза:

— Значи не ме обичаш вече?

— Дори самата дума ми е противна.

— Добре тогава — каза той и внезапно я удари силно по лицето.

Тя заплака, сега вече от болка, а не от яд, и склони лице над масата.

— Не трябваше да правиш това — каза тя.

— Напротив, трябваше — каза той. — Ти всичко знаеш, но не знаеш каква нужда изпитвах да го направя.

 

 

Същия следобед, когато вратата се отвори, тя не го видя. Виждаше само белия гипсов таван, релефен като целувчена торта — гипсови купидончета, гълъби ги орнаменти, които внезапно изпъкнаха на светлината откъм отворената врата.

Ричард Гордън изведнъж беше обърнал глава и го бе видял, едър и брадат, на прага.

— Не спирай — беше казала Елен. — Моля те, не спирай.

Русата й коса беше разпиляна по възглавницата.

Но Ричард Гордън се беше спрял, все още с извърната глава, втренчен във вратата.

— Не му обръщай внимание. Не обръщай внимание на нищо. Не разбираш ли, че сега не можеш да спреш? — беше казала жената с отчаяна настойчивост.

Брадатият мъж беше затворил тихо вратата. Усмихваше се.

— Какво има, мили? — беше попитала Елен Брадли, след като отново стана тъмно.

— Трябва да си вървя.

— Не можеш да си вървиш, не разбираш ли?

— Този човек…

— Та това е Томи — беше казала Елен. — Той знае за тия работи. Не му обръщай внимание. Хайде, мили, моля ти се.

— Не мога.

— Трябва — беше казала Елен. Той я усещаше как се тресе, главата й на рамото му трепереше. — Господи, нищо ли не разбираш? Така ли ще се отнесеш с една жена?

— Трябва да си вървя — отвърна Ричард Гордън.

В мрака той почувствува по лицето си плесница, от която му светнаха искри пред очите. После втора плесница, този път през устата.

— Такъв си бил значи — беше му казала тя. — А аз те мислех за светски мъж. Махай се оттук.

Това бе станало следобеда. Така бе свършило при семейство Брадли.

 

 

Сега жена му седеше с лакти на масата, подпряла глава на ръцете си, и двамата мълчаха. Ричард Гордън чуваше тиктакането на часовника и колкото в стаята беше тихо, толкова отвътре му беше празно. След малко жена му каза, без да го поглежда:

— Съжалявам, че стана така. Но и ти виждаш, че е свършено, нали?

— Да, щом като е било така.

— Не беше винаги така, но от доста време е.

— Съжалявам, че те ударих.

— О, това е нищо. Не е там причината. То беше просто начин да се сбогуваш.

— Недей.

— Ще трябва да си отида — каза тя много уморена. — Съжалявам, но се налага да взема големия куфар.

— Остави за утре — каза той. — Всичко това можеш да го свършиш сутринта.

— По-добре сега, Дик, а и по-лесно ще е. Но съм тъй уморена. Това ужасно ме измори и ме заболя главата.

— Прави каквото искаш.

— Боже мой — каза тя, — как ми се иска да не беше станало така. Но стана. Ще ти подредя нещата. Ти имаш нужда от някого, да се грижи за теб. Ако аз не бях наговорила толкова и ако ти не ме беше ударил, може би пак щяхме да се сдобрим.

— Не, още преди това беше свършено.

— Толкова ми е жал за теб, Дик.

— Не ме жали, да не те цапна пак.

— Може би ще ми олекне, ако ме удариш — каза тя. — Жал ми е за теб. Наистина.

— Върви по дяволите!

— Съжалявам, дето казах, че не те бива в леглото. Аз нищо не разбирам от тези работи. Ти сигурно си чудесен.

— И ти не си звезда — каза той.

— Това е по-лошо, отколкото да те ударят — разплака се тя отново.

— Ами ти какво ми каза?

— Не знам. Не си спомням. Толкова ме беше яд и така ме нарани.

— Е, след като е свършило, защо беше тази язвителност?

— О, не искам да е свършило. Но е така и няма какво да се прави.

— Имаш си твоя пиян професор.

— Стига — каза тя. — Хайде да млъкнем и точка на разговора.

— Хайде.

— Преставаш ли?

— Да.

— Ще спя тук, не вътре.

— Не, спи на леглото. По-добре на леглото. Аз излизам за малко.

— Не излизай.

— Трябва да изляза.

— Довиждане — промълви тя и той видя лицето й, което винаги бе обичал тъй много, което никога не погрозняваше от плача, къдравите й черни коси, малките й стегнати гърди под пуловера до ръба на масата, скриваща останалото, което той не видя и което така много беше обичал, уверен, че му е доставяло радост, но явно не беше тъй, и когато той излизаше, тя го гледаше иззад масата, подпряла брадичка на дланите си, разплакана.