Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (17)

Глава седемнадесета

Като се настани при Фреди, изпита желание да му разкаже всичко, но не можеше. Нямаше никой на бара, той седна на едно столче и му се дощя да му каже, но беше невъзможно. Малко оставаше да се реши, но почувствува, че Фреди няма да се съгласи. Навремето може би да, но сега не. Може би и тогава нямаше да се съгласи. Едва когато поиска да го разкаже на Фреди, разбра колко е лошо положението. Мога да си остана тук, мина му през ума, и нищо няма да се случи. Мога да си остана тук, да изпия няколко чаши, да ми се замотае главата и да не се забърквам. Само дето автоматът ми е в лодката. Но никой не знае, че е мой, само жената. Взех го в Куба при един рейс, когато въртях оная търговия. Никой не знае, че го имам. Мога да си остана тук и да не се забърквам. Но какво, по дяволите, ще ядат? Откъде пари да издържам Мария и момичетата? Нямам лодка, нямам пари, нямам образование. Еднорък човек, за какво ставам? Оная работа ли да си продам? Мога да си остана тук, да обърна още пет питиета, и край. Ще стане късно. Мога просто да не правя нищо, и толкова.

— Дай едно питие — каза той на Фреди.

— Готово.

Мога да продам къщата и да живеем под наем, докато намеря някаква работа. Каква работа? Никаква работа. Мога сега да отида в банката и да ги издам. И какво ще получа? Едно благодаря. Точно така. Едно благодаря. Ония кубински правителствени копелета ме оставиха без ръка, понеже, без да има нужда, стреляха по мене, като превозвах товара, а тия, американските пък, ми взеха лодката. Сега мога да остана без къща и да ми кажат благодаря. Е да, ама благодаря. Дяволско положение, мислеше си той. Нямам избор.

Искаше да каже на Фреди, та някой да знае какво ще прави. Но не можеше да му каже, защото Фреди нямаше да се съгласи. Сега той печелеше добри пари. Денем я влезе някой, я не, но всяка нощ беше пълно до два часа. Не беше натясно Фреди. Нямаше да се съгласи, знаеше си той. Трябва да го свърша сам, каза си, с тоя нещастник Албърт. Исусе Христе, долу на кея изглеждаше по-изгладнял от всякога. Има бедняци, дето ще умрат от глад, ама няма да откраднат. Колко много ги има сега в града — с празни стомаси. Но няма да се решат на нещо. Ще си умират от глад малко по малко. Някои са почнали още когато са се родили.

— Слушай, Фреди — каза той, — искам две бутилки от големите.

— Какво?

— „Бакарди“.

— Дадено.

— И да ги отпушиш, нали? Знаеш, че наех лодката ти да возя кубинци.

— Нали каза.

— Не знам кога ще тръгнат. Може би нощес. Не са ми казали.

— Лодката е готова по всяко време. Ще имате хубава нощ, ако тръгнете довечера.

— Споменаваха нещо да ходят за риба днес следобед.

— Въдиците са на борда, ако не са ги отнесли пеликаните.

— Там са.

— Тогава на добър час — каза Фреди.

— Благодаря. Ще ми дадеш ли още едно?

— Какво?

— Уиски.

— Мислех, че пиеш „Бакарди“.

— Него ще го пия, ако ми стане студено в морето.

— Оттук дотам все ще имате попътен вятър — каза Фреди. — В такава нощ и аз бих пътувал.

— Хубава нощ ще бъде. Ще ми дадеш ли още едно?

Тъкмо тогава влязоха високият турист и жена му.

— Ето го мъжа на моите мечти — каза тя и седна на столчето до Хари.

Той я изгледа и стана.

— Пак ще дойда, Фреди — каза той. — Слизам до лодката, да не би да поискат да тръгнем за риба.

— Не си отивайте — каза съпругата. — Моля ви се, не си отивайте.

— Не ставай смешна — каза Хари и излезе.

На улицата Ричард Гордън се беше запътил към голямата зимна вила на Брадли. Надяваше се мисис Брадли да е сама. И тя наистина беше. Мисис Брадли колекционираше писатели, тъй както и книгите им, но Ричард Гордън още не знаеше това. Собствената му жена се прибираше по брега. Не беше срещнала Джон Макуолси. Може би той щеше да намине у тях.