Майкъл Конъли
Сребърен куршум (57)

55.

Стоях на верандата и гледах как слънчевите лъчи се плъзгат над града. През главата ми минаваха безброй мисли — и отлитаха в небето като облаци, красиви и недосегаеми. Далечни. Имах чувството, че никога вече няма да видя Бош. Че той ще остане от своята страна на планината, а аз — от моята, и това ще е всичко.

Чух вратата да се отваря и по верандата зашляпаха стъпки. Дъщеря ми дойде при мен и я прегърнах.

— Какво правиш, тате?

— Просто гледам.

— Добре ли си?

— Да, чудесно съм.

— Какво искаше онзи полицай?

— Просто да си поговорим. Той ми е приятел.

За миг замълчахме, после тя каза:

— Ще ми се мама снощи да беше останала с нас. Погледнах надолу и лекичко я стиснах за тила.

— Стъпка по стъпка, Хей. Нали успяхме да я вземем с нас на палачинки?

Тя се замисли, после кимна. Съгласна беше. Палачинките бяха някакво начало все пак.

— Ще закъснея, ако не тръгнем. Още веднъж и ще ми намалят поведението.

Кимнах и казах:

— Жалко. Слънцето тъкмо огрява океана.

— Стига де, тате. Нали го огрява всеки ден!

Отново кимнах.

— Да. Поне някъде.

Влязох да взема ключовете, после заключих и слязохме в гаража. Когато изкарах линкълна на задна и го обърнах, слънцето вече беше позлатило океана.