Майкъл Конъли
Сребърен куршум (52)

50.

Сега идваше ред на реквизита, който щеше да подкрепи свидетелските показания на доктор Арсланян.

— Докторе, направихте ли някакви други заключения от анализа на барутните следи, потвърждаващи теорията за пренасянето им, която току-що ни изложихте?

— Да.

— Какви?

— Може ли да използвам манекена си, за да покажа?

Помолих съдията за разрешение свидетелката да използва манекен за демонстрационни цели и той го даде. От страна на Голанц нямаше възражения. Минах през ограденото пространство на съдебната секретарка, за да стигна до коридора към кабинета на съдията, където бях оставил стойката с манекена на доктор Арсланян, докато ми позволят да го внеса. Избутах стойката в центъра на опитното поле пред съдебните заседатели — и пред камерата на Съдебната телевизия. После дадох знак на свидетелката да слезе от скамейката си и да започне демонстрацията.

Манекенът представляваше модел на човешко тяло в цял ръст с подвижни крайници, длани и дори пръсти. Беше направен от бяла пластмаса и по лицето и ръцете имаше няколко сиви петна от експерименти и демонстрации, провеждани през годините. „Носеше“ дънки, тъмносиня риза и анорак с лого на националния бейзболен турнир в Университета на Флорида на гърба. Закаченото на метална скоба чучело висеше на пет сантиметра от земята.

Отидох при чантата си, извадих дървен макет на пистолет и сгъваема показалка и ги занесох на доктор Арсланян, след което се върнах на катедрата.

— Та какво е това, докторе?

— Това е Мани, моят демонстрационен манекен. Мани, това са съдебните заседатели.

Разнесе се смях и един от заседателите, адвокатът, даже кимна за поздрав на чучелото.

— Мани явно е фен на Флорида Гейтърс.

— Хм, поне днес.

Понякога посланикът може да размие смисъла на посланието. При някои свидетели това е желателно, защото показанията им не са от голяма полза. Ала не и в случая с доктор Арсланян. Знаех, че с нея се движа по тънко въже — прекалено мила и забавна жена от една страна, категорични научни доказателства от друга. При нужния баланс тя и нейната информация щяха да направят най-силно впечатление на съдебните заседатели. Знаех, че е време да се върна към сериозните свидетелски показания.

— Защо се налага да използвате Мани, доктор Арсланян?

— Защото анализът на СЕМ тампоните, с които експертът по криминалистика от шерифското управление е взел натривките, може да ни покаже защо барутният прах върху господин Елиът не е резултат от произведени от него изстрели.

— Експертът на обвинението вече ни обясни тези процедури миналата седмица, знам, но бих искал да ни ги припомните. Какво е СЕМ тампон?

— Барутните натривки се правят с кръгли тампони или дискове, от едната страна на които има отлепващ се пласт. С тампоните се натрива мястото, от което се взима проба, и те събират всички микроскопични частици от дадената повърхност. След това тампонът отива в сканиращ електронен микроскоп или СЕМ, както го наричаме ние. С микроскопа можем да видим трите елемента, за които вече стана дума. Барий, антимон и олово.

— Добре, тогава да пристъпим към демонстрацията. Бихте ли обяснили на съдебните заседатели какво възнамерявате да направите?

Доктор Арсланян разпъна показалката и се обърна към ложата. Грижливо бяхме подготвили и репетирали демонстрацията й — аз винаги се обръщах към нея с „докторе“, а тя задължително наричаше експерта на обвинението „господин“.

— Господин Гилфойл, експертът по криминалистика в шерифското управление, е взел осем проби от тялото и дрехите на господин Елиът. Всяка натривка е била кодирана, така че да посочва мястото, от което е взета пробата.

Докато обсъждаше местата, откъдето са взети пробите, тя ги посочваше с показалката. Манекенът стоеше с ръце, отпуснати от двете му страни.

— Натривка А е взета от дясната длан. Натривка Б е взета от лявата длан. Натривка В е взета от десния ръкав на якето на господин Елиът, а Г — от левия ръкав. После имаме натривки Д и Е, съответно от предната дясна и предната лява страна на якето, и Ж и З — от гърдите и тялото на ризата, която е носел под разкопчаното си яке господин Елиът.

— Тези ли дрехи е носел обвиняемият в деня на убийството?

— Не. Но са същите като тях, чак до размера и производителя.

— Добре, какво научихте от анализа на осемте натривки?

— Приготвила съм схема, за да показвам нагледно на съдебните заседатели, докато обяснявам.

Представих схемата като веществено доказателство. Същата сутрин бяхме дали копие на Голанц. Сега той се изправи и възрази: изтъкна, че тъй като бил получил схемата късно, правилата за доказателствения материал били нарушени. Заявих на съдията, че схемата е била съставена едва вечерта преди срещата ми с доктор Арсланян в събота и неделя. Стантън се съгласи с прокурора и каза, че насоката на свидетелските показания била очевидна, свидетелката била добре подготвена и затова трябвало да направи схемата по-рано. Възражението се прие и щеше да се наложи експертката да мине без илюстрацията си. Бях поел риск, ала не съжалявах за хода си. Предпочитах доктор Арсланян да говори на съдебните заседатели без нагледни помагала, отколкото Голанц да знае стратегията ми още преди нейната реализация.

— Добре, докторе, все пак ще можете да правите справки със записките си и схемата. Съдебните заседатели просто трябва да внимават. Какво научихте от анализа на осемте натривки?

— Научих, че има много голяма разлика между нивата на барутните следи при различните натривки.

— Как така?

— Ами, най-високо е нивото при натривки А и Б, които са взети от дланите на господин Елиът. После се наблюдава рязко понижаване: нивата при натривки В, Г, Д и Е са много по-ниски, докато при натривки Ж и З няма никакви барутни следи.

Тя отново използва показалката, за да посочи откъде са взети натривките.

— Какво ви показва това, докторе?

— Че барутните следи по дланите и дрехите на господин Елиът не са резултат от стрелба с огнестрелно оръжие.

— Можете ли да илюстрирате защо?

— Първо, сравнението на данните от двете длани показва, че с оръжието е стреляно с две ръце.

Експертката се приближи до манекена, вдигна ръцете му и ги събра в една точка, образувайки остър ъгъл. После постави дървения пистолет в ръцете му.

— Но в такъв случай също щяхме да наблюдаваме по-високи нива на барутни следи особено по ръкавите на якето и по останалите части от дрехите.

— Само че натривките, направени от шерифското управление, не показват такива резултати, прав ли съм?

— Абсолютно. Всъщност показват тъкмо обратното. Въпреки че е логично да се очакват по-ниски нива от тези на барутните следи по дланите, понижението не би трябвало да е толкова рязко.

— Какво означава това според вашето експертно мнение?

— Означава, че е имало последователно пренасяне на барутен прах. Първо, когато са го качили в патрулна кола „четири алфа“ със заключени зад гърба ръце. После барутният прах вече е бил върху дланите и ръцете му и част от него вторично се е пренесла по предницата на якето му при нормалните му движения с ръце. Това се е повтаряло многократно, докато не са взели дрехите му за анализ.

— Ами отрицателният резултат за натривките от ризата под якето?

— Не го взимаме предвид, тъй като ципът на якето може да е бил вдигнат по време на евентуалното произвеждане на изстрели.

— Според вашето експертно мнение, докторе, възможно ли е по дланите и дрехите на господин Елиът да са останали такива барутни следи от стрелба с огнестрелно оръжие?

— Не, не е възможно.

— Благодаря ви, доктор Арсланян. Нямам повече въпроси.

Върнах се на мястото си и се наведох, за да прошепна в ухото на Уолтър Елиът:

— И ако сега не ги обземе основателно съмнение, не знам кога!

Той кимна.

— Най-добре изхарчените десет хиляди долара в живота ми.

Според мен и самият аз не се бях представил зле, но не казах нищо. Голанц помоли съдията за следобедна почивка, преди да разпита свидетеля, и Стантън се съгласи. След прекъсването на заседанието ми се стори, че в жужащите разговори в залата се долавя повече енергия. Шами Арсланян определено беше дала тласък на защитата.

След петнайсет минути щях да видя какво крие в арсенала си Голанц, за да хвърли сянка върху достоверността на свидетелските показания, ала се съмнявах, че има сериозни резерви. Ако изобщо разполагаше с нещо, нямаше да иска почивка. Щеше веднага да се нахвърли върху експертката.

След като съдебните заседатели и съдията опразниха залата и зрителите се изнизаха в коридора, спокойно се приближих до масата на обвинението. Голанц пишеше въпроси в бележника си. Не вдигна очи към мен.

— Какво има?

— Отговорът е не.

— На кой въпрос?

— На онзи, който щеше да ми зададеш — дали клиентът ми е готов да сключи сделка. Не проявяваме интерес.

Прокурорът се подсмихна.

— Смешен си, Холър. Е, какво като имаш страхотна свидетелка. Процесът още далеч не е приключил.

— Имам и капитан от френската полиция, който утре ще свидетелства, че Рилц е изпял седем от най-опасните и отмъстителни престъпници, които е разследвал през живота си. Случайно двама от тях излезли от затвора миналата година и изчезнали. Никой не знаел къде са. Може пък през пролетта да са били в Малибу.

Голанц остави химикалката си и най-после ме погледна.

— Да, вчера разговарях с твоя инспектор Клузо^[7]. Ясно е, че ще каже каквото поискаш от него, само и само да лети с първа класа. Когато свършихме, извади една от онези карти с жилищата на звездите и ме помоли да му покажа дома на Анджелина Джоли. Страшно сериозен свидетел си намерил.

Вях предупредил капитан Пепен да не се пали много с онази своя „звездна карта“. Явно не ме беше послушал. Трябваше да сменя темата.

— Е, къде са немците?

Прокурорът погледна зад себе си, сякаш за да се увери, че роднините на Йохан Рилц ги няма.

— Казах им, че трябва да са готови, защото ще изградиш защитата, оцапвайки паметта на техния син и брат. Казах им, че ще използваш проблемите, които преди пет години Йохан е имал във Франция, за да измъкнеш убиеца му на свобода. Казах им, че ще го представиш като немски жиголо, който е съблазнявал богати клиенти, и мъже, и жени, из цял Малибу и Западен Лос Анджелис. И знаеш ли какво ми отговори баща му?

— Не, но ти ще ми кажеш.

— Отговори ми, че се били нагледали на американско правосъдие и се прибирали у дома.

Опитах се да измисля някаква остроумна и цинична реплика. Но не успях.

— Не се безпокой — прибави Голанц. — Ще им се обадя да им съобщя присъдата, каквато и да е тя.

— Добре.

Оставих го и излязох в коридора да потърся клиента си. Видях го в центъра на обръч от репортери. Самонадеян след успешните показания на доктор Арсланян, сега той обработваше другите съдебни заседатели — общественото мнение.

— И през цялото време, докато се занимават само с мен, истинският убиец е на свобода!

Кратко и запомнящо се изказване. Биваше си го. Тъкмо се канех да разблъскам тълпата и да го дръпна настрани, когато ме пресрещна Денис Войчеховски.

— Ела.

Отдалечихме се по коридора.

— Какво става, Сиско? Чудех се къде си.

— Бях зает. Получих сведения от Флорида. Искаш ли да ги чуеш?

Бях му разкрил признанието на Елиът, че е подставено лице на така наречената фамилия. Версията на моя клиент ми се струваше правдоподобна, обаче утрото е по-мъдро от вечерта и си бях припомнил една всеизвестна истина — че всички лъжат. И затова бях поръчал на Сиско да види дали ще успее да я потвърди.

— Разправяй.

— Използвах един частен детектив от Форт Лодърдейл, с когото съм работил навремето. Тампа е чак в другия край на щата, но исках да се обърна към човек, когото познавам и на когото имам доверие.

— Разбирам. И какво откри той?

— Преди седемдесет и осем години дядото на Елиът основал компания за добив и транспорт на фосфатни торове. Той я управлявал, после бащата на Елиът и накрая самият Елиът. Само че не искал да си цапа ръцете в бизнеса с тор и я продал една година след като баща му починал от инфаркт. Компанията била частна, тъй че данните за продажбата не са публични. Навремето вестниците предполагали, че става въпрос за около трийсет и два милиона.

— Ами организираната престъпност?

— Моят човек не успял да намери такива данни. Всичко му се струвало чисто, законно де. Елиът ти е казал, че е подставено лице и са го пратили тук да инвестира парите им. Не ти е споменал, че е продал компанията си и е донесъл парите в Холивуд. Просто те е излъгал.

Кимнах.

— Добре, Сиско, благодаря ти.

— Трябвам ли ти в съда? Имам да свърша още едно-две неща. Чух, че заседател номер седем не се появил тая сутрин?

— Да, духнал е. И нямам нужда от теб в съда.

— Добре, тогава ще се чуем по-късно.

Той тръгна към асансьорите. Останах да зяпам клиента си, който даваше изявления пред репортерите. В гърдите ми пламна и постепенно се разгоря гняв. Проправих си път през навалицата към него.

— Добре, това е всичко, господа! Край на коментарите.

Хванах Елиът за ръка, издърпах го от тълпата и го поведох по коридора. Отпъдих двама репортери и накрая се отдалечихме достатъчно от чужди уши. Можехме да поговорим насаме.

— Какви ги вършиш, Уолтър?

Той се ухили ликуващо, сви юмрук и го размаха във въздуха.

— Натрих им носовете! На прокурора, шерифите и всички останали.

— Не бързай толкова. Има още доста път. Може да сме спечелили битката, но не и войната.

— О, я стига. В кърпа ни е вързана победата, Мик. Тя беше невероятна на свидетелската скамейка. Направо искам да се оженя за нея!

— Добре, чудесно, но първо да видим как ще се справи с разпита на Голанц, преди да купиш халките.

Приближи се поредната журналистка и аз й казах да се разкара, после пак се обърнах към клиента си.

— Виж, Уолтър, трябва да поговорим.

— Добре, казвай.

— Възложих на един частен детектив да провери версията ти във Флорида и току-що научих, че си ме будалкал. Излъгал си ме, Уолтър, а аз ти казах никога да не ме лъжеш.

Елиът поклати глава. Изглеждаше ядосан, че му развалям настроението. Фактът, че го хващат в лъжа, за него беше дребна работа и се сърдеше, че изобщо го правя на въпрос.

— Защо ме излъга, Уолтър? Защо си измисли тази история?

Той сви рамене и отговори, без да ме поглежда.

— Историята ли? Веднъж я прочетох в един сценарий. Всъщност отхвърлих проекта. Обаче помня сюжета.

— Но защо? Аз съм твой адвокат. Можеш да ми казваш всичко. Помолих те да ми кажеш истината и ти ме излъга. Защо?

Елиът най-после ме погледна в очите.

— Знаех, че трябва да запаля огън под краката ти.

— Какъв огън? Какви ги говориш?

— Стига, Мики. Хайде да не…

И понечи да се обърне към съдебната зала, ала аз грубо го сграбчих за ръката.

— Не, искам да чуя. Какъв огън си запалил?

— Всички се връщат вътре. Почивката свърши и трябва да влизаме.

Стиснах го още по-силно.

— Какъв огън, Уолтър?

— Ще ми счупиш ръката.

Поразхлабих хватката си, но не го пуснах. И не откъсвах очи от неговите.

— Какъв огън?

Елиът се извърна и изобрази стеснителна усмивка. Най-после пуснах ръката му.

— Виж — каза моят клиент. — От самото начало трябваше да ми повярваш, че не съм го извършил. Само така можех да съм сигурен, че ще вложиш всичко от себе си. Че ще си безпощаден.

Втренчих се в него и видях, че усмивката му се превръща в гордо изражение.

— Казах ти, че познавам хората, Мик. Знаех, че имаш нужда от нещо, в което да вярваш. Знаех, че ако съм само мъничко виновен, но не и виновен в голямото престъпление, ще ти дам каквото ти е нужно. Ще ти върна огъня.

Казват, че най-добрите актьори в Холивуд са от грешната страна на камерата. В този момент осъзнавах, че това е вярно. Разбирах, че Елиът е убил жена си и нейния любовник и дори се гордее с това. Най-после си възвърнах дар слово.

— Откъде взе оръжието?

— А, имах го. Бях го купил от един битак през седемдесетте. Адски си падах по „Мръсния Хари“ и исках магнум четирийсет и четвърти калибър. Държах го във вилата на плажа за самоотбрана. Нали разбираш, на плажа има много скитници.

— Какво всъщност се случи в къщата, Уолтър?

Той кимна, като че ли още отначало е възнамерявал да ми каже точно в този момент.

— Случи се това, че отидох да я пипна с онзи, с когото се чукаше всеки понеделник като по часовник. Само че когато стигнах там, разбрах, че е Рилц. Тя ми го представяше за педал, мъкнеше го по вечери, купони и премиери с нас и сигурно после се бяха забавлявали с това. Бяха ми се подигравали, Мик… Това ме разяри. Направо обезумях. Извадих пистолета от шкафа, сложих си гумени ръкавици, намерих ги под мивката, и се качих горе. Трябваше да им видиш лицата, когато скиваха онзи голям патлак.

Дълго се взирах в него. И по-рано клиенти ми се бяха изповядвали. Но обикновено плачеха, кършеха ръце, бореха се с демоните, събудени в тях от извършените престъпления. Ала не и Уолтър Елиът. Той беше студен като желязо.

— Как се избави от оръжието?

— Не бях отишъл там сам. С мен беше един човек, който взе пистолета, ръкавиците и дрехите ми и слезе на плажа, после се качи на Тихоокеанската крайбрежна магистрала и хвана такси. През това време аз се измих и се преоблякох, и накрая се обадих на спешния телефон.

— Кой беше човекът, който ти помогна?

— Няма нужда да знаеш.

Кимнах. Не защото бях съгласен с него. Кимнах, защото вече знаех. Пред очите ми проблесна споменът за Нина Албрект и лекотата, с която отключи вратата на терасата, след като аз не успях да се справя с механизма. Това предполагаше, че познава спалнята на шефа си, което още навремето ми беше направило впечатление.

Извърнах очи от своя клиент и ги сведох към пода. По него бяха стъпвали милион хора, извървели милион километри, за да получат правосъдие.

— Изобщо не очаквах онази работа с пренасянето на барутните следи, Мик. Когато казаха, че искат да ми вземат натривки, се съгласих. Мислех, че съм чист и че когато се уверят, всичко ще приключи. Няма оръжие, няма барутни следи, няма дело.

Поклати глава.

— Слава Богу, че има адвокати като теб.

Рязко го погледнах.

— Ти ли уби Джери Винсънт?

Той срещна очите ми и отново поклати глава. Този път отрицателно.

— Не, не съм. Обаче извадих късмет, защото се сдобих с по-добър адвокат.

Не знаех какво да отговоря. Погледнах към вратата на съдебната зала. Шерифът ни махаше да влизаме. Почивката беше свършила и съдията беше готов да започнем. Кимнах и повдигнах показалец. Почакай. Знаех, че Стантън няма да заеме банката, преди да са му съобщили, че страните са по местата си.

— Влизай — казах на Елиът. — Трябва да ида до тоалетната.

Клиентът ми спокойно се насочи към чакащия шериф. Бързо влязох в тоалетната и отидох при една от мивките. Наплисках лицето си със студена вода. Намокрих най-хубавия си костюм и риза, ала това изобщо не ме интересуваше.