Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мики Холър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Brass Verdict, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 76 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
piki (2012 г.)

Издание:

Майкъл Конъли. Сребърен куршум

 

Превод: Крум Бъчваров, 2009 г.

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „БАРД“ ООД, 2009 г.

ISBN: 978–954–655–016–3

История

  1. — Добавяне

32.

Бош пристигна след шест минути, ала те ми се сториха като цял час. От отсрещната страна на стъклото се появи тъмен силует и силно почука.

— Холър, аз съм, Бош.

Отпуснал пистолета в ръка, отключих вратата и го пуснах да влезе. И той беше извадил оръжието си.

— Нещо ново, откакто се чухме по телефона? — попита веднага.

— Повече нито съм го виждал, нито съм го чувал. Предполагам, че здравата съм го уплашил.

Детективът прибра пистолета си в кобура и ме стрелна с поглед, сякаш искаше да каже, че кръвожадната ми поза е убедителна единствено за самия мен.

— Какъв беше онзи изстрел?

— Без да искам натиснах спусъка.

Посочих дупката в пода.

— Дай ми този пистолет, преди да си се застрелял.

Подчиних се и той го пъхна под колана на панталона си.

— Ти не притежаваш оръжие, поне не законно. Проверих.

— На моя детектив е. Вечер го оставя тук.

Бош плъзна поглед по тавана и забеляза двете дупки. После сведе очи към мен и поклати глава.

Отиде при прозореца, разтвори щорите и провери улицата. По това време вечер на Бродуей си е мъртвило. Две недалечни сгради бяха превърнати в жилищни блокове, но булевардът имаше да извърви още доста път, докато си върне нощния живот отпреди осемдесет години.

— Добре, да поседнем — предложи детективът.

Извърна се от прозореца и видя, че съм се изправил зад него.

— В твоя кабинет.

— Защо?

— Защото ще поговорим за случая.

Влязох в кабинета и се настаних зад бюрото. Бош седна насреща ми.

— Преди да започнем, това тук е твое. Намерих го на моста.

Извади портфейла ми и няколко банкноти от джоба на сакото си, остави ги на бюрото и бръкна и за монетите.

— Добре, а сега? — попитах, докато си прибирах нещата в джоба.

— Сега ще поговорим. Първо, искаш ли да подадеш жалба?

— Защо? Нали ти знаеш. Случаят си е твой. Защо, обаче не знаеш кой е този човек?

— Работим по въпроса.

— Това не е достатъчно, Бош! Той ме нападна! Защо не сте го идентифицирали?

Събеседникът ми поклати глава.

— Защото смятаме, че е наемен убиец, докаран от другаде. Може би от чужбина.

— Това си е жива фантастика! Защо се е върнал на местопрестъплението?

— Очевидно заради теб. Заради това, което знаеш.

— Аз ли? Нищо не знам.

— Занимаваш се с това от три дни. Трябва да си научил нещо, което те прави опасен за него.

— Казвам ти, няма нищо такова.

— Тогава трябва да си зададеш въпроса защо се е върнал. Какво е оставил или е забравил предишния път?

Просто го зяпнах. Наистина исках да помогна. Беше ми омръзнало да съм под прицел, при това не сама в едно отношение, и ако можех да дам на Бош поне един отговор, нямаше да се поколебая.

Поклатих глава.

— Не се сещам за нито…

— Я стига, Холър! — сопна ми се детективът. — Животът ти е в опасност! Не го ли разбираш? Какво знаеш?

— Казах ти!

— Кого е подкупил Винсънт?

— Не знам и даже да знаех, нямаше да ти кажа.

— Какво са искали от него феберейците?

— И това не знам!

Той продължи да ме сочи с показалец.

— Лицемер такъв! Криеш се зад закрилата на закона, докато убиецът чака някъде навън. Твоята етика и принципи няма да спрат куршум, Холър. Кажи ми какво знаеш!

— Казах ти! Не знам нищо и недей ме сочи с тъпия си показалец! Това не е моята работа. А твоята. И ако вземеш да си я свършиш, хората наоколо може да се почувстват…

— Извинете?

Гласът се разнесе иззад Бош. С едно-единствено плавно движение детективът се извъртя, скочи от стола си, извади пистолета си и го насочи към вратата.

На прага стоеше уплашен ококорен мъж с чувал за смет.

Бош моментално отпусна оръжието. Чистачът имаше такъв вид, сякаш всеки момент ще припадне.

— Извинявам се — каза Бош.

— Ще идва пак после — каза мъжът със силен източноевропейски акцент.

След което бързо се обърна и изчезна.

— По дяволите! — изруга детективът, очевидно недоволен, че е насочил пистолет към невинен човек.

— Мисля, че никога повече няма да ни изхвърлят кошчетата за боклук — отбелязах.

Бош отиде до вратата, затвори я и заключи. После се върна при бюрото и ме погледна гневно. Седна, пое дълбоко дъх и продължи с много по-спокоен глас:

— Радвам се, че си запазил чувството си за хумор. Но престани с тъпите си майтапи.

— Добре, преставам.

Изглеждаше така, сякаш води вътрешна борба с това, което трябва да каже или да направи. Погледът му се плъзна из стаята и накрая срещна моя.

— Добре, виж, имаш право. Моя работа е да заловя този тип. Но той е бил при теб. Дошъл е тук, по дяволите! И затова е логично да е имал някаква цел. Дошъл е или да те убие, което ми се струва малко вероятно, тъй като явно изобщо не те познава, или да вземе нещо от теб. Въпросът е какво. Какво в тази кантора или в някое от делата ти може да отведе до самоличността на убиеца?

Опитах се да му отговоря със също толкова равномерен глас.

— Мога да ти кажа само, че деловодителката ми е тук от вторник. Доведох и детектива си, а до днес на обяд, когато е напуснала, тук беше и секретарката на самия Джери Винсънт. И никой от нас, детектив, никой от нас не успя да открие димящото оръжие, което си сигурен, че е тук. Ти ми каза, че Винсънт е дал подкуп на някого. Обаче в нито едно дело не намерих каквито и да е данни за това. През последните три часа преглеждах делото Елиът и не открих следи, абсолютно никакви, да е плащал на някого или да го е подкупвал.

Всъщност установих, че не се е налагало да подкупва когото и да било. Винсънт е имал сребърен куршум и е можел да спечели делото напълно законно. Затова, като ти казвам, че не знам нищо, говоря сериозно. Не ти въртя номера. Не премълчавам нищо. Нямам какво да ти дам. Нищичко.

— Ами ФБР?

— Същият отговор. Нищичко.

Бош не отговори. На лицето му се спусна сянка на искрено разочарование. Продължих:

— Ако онзи мустакатият е убиецът, тогава, естествено, има някаква причина да се върне тук. Но на мен не ми е известна. Дали съм загрижен за нея? Не, не съм загрижен. Направо съм си изкарал акъла от страх. Направо съм си изкарал акъла от страх, че този тип си мисли, че имам нещо, понеже, даже да е у мен, аз си нямам ни най-малка представа, и тази ситуация е адски кофти.

Детективът рязко се изправи, измъкна пистолета на Сиско изпод колана си и го остави на бюрото.

— Дръж го зареден. И ако бях на твое място, повече нямаше да работя вечер до късно.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Това ли е всичко? — извиках подире му.

Той се върна при бюрото.

— Какво друго искаш?

— Ти само се опитваш да изкопчиш информация от мен. Най-често информация, която не мога да ти дам. Обаче от своя страна не ми даваш нищо и това донякъде е причината да се намирам в опасност.

Помислих си, че ще се хвърли върху мен през бюрото. Ала после видях, че пак се е овладял. Издаваше го единствено пулсирането високо на скулата му, близо до лявото слепоочие. То не преставаше. Отново ме обзе усещането, че го познавам отнякъде.

— Майната му — каза Бош накрая. — Какво искаш да знаеш? Хайде, задай ми въпрос, какъвто и да е въпрос, и ще ти отговоря.

— Искам да знам за подкупа. Къде са отишли парите?

Той поклати глава и се засмя фалшиво.

— Оставям те да ме питаш и си казвам, че ще ти отговоря, какъвто и да е въпросът, а ти взимаш, че задаваш точно онзи, чийто отговор не знам. Мислиш ли, че ако имах представа къде са отишли парите и кой е получил подкупа, сега щях да съм тук при теб? Не, Холър, щях да прибирам убиец в затвора.

— Значи си сигурен, че едното има връзка с другото, така ли? Че подкупът, ако е имало такъв, е свързан с убийството?

— Има много голяма вероятност да е така.

— Но подкупът, ако е имало подкуп, е даден преди пет месеца. Защо ще убиват Джери чак сега? Защо от ФБР ще му се обаждат чак сега?

— Основателни въпроси. Съобщи ми, ако научиш отговорите. А дотогава, мога ли да ти бъда полезен с нещо друго? Тъкмо си бях тръгнал за вкъщи, когато се обади.

— Да, можеш.

Той ме погледна и зачака.

— И аз вече си бях тръгнал.

— Какво, искаш да те държа за ръчичка по пътя до гаража ли? Добре, хайде.

Излязохме, затворих кантората и тръгнахме по коридора към моста. Бош мълчеше и тишината ми опъваше нервите. Накрая я наруших.

— Канех се да отида да изям една пържола. Искаш ли да дойдеш? По време на вечерята може да разрешим световните проблеми.

— Къде, в „Мъсос“ ли?

— Мислех си за „Дан Тана“.

Бош кимна.

— Ако успееш да намериш маса.

— Не се безпокой. Имам познати.