Майкъл Конъли
Сребърен куршум (43)

41.

Тъй като аз бях настоял за срещата, Елиът настоя да избере мястото. Само с един трийсетсекунден разговор ни уреди уединено сепаре в „Рибната скара“ до хотел Билтмор и когато пристигнахме, мартинито вече го чакаше на масата. След като се настанихме, помолих за бутилка минерална вода и резенчета лимон.

Седях срещу продуцента и го гледах как чете менюто с прясна риба. Бях искал колкото може по-дълго да остана на тъмно за Уолтър Елиът. Обикновено колкото по-малко знаеш за клиента си, толкова по-добре го защитаваш. Ала вече бяхме отминали тази фаза.

— Нали каза, че ще имаме работна вечеря — без да откъсва очи от менюто, рече Елиът. — Няма ли да хвърлиш един поглед?

— Ще си поръчам същото като теб, Уолтър.

Той остави менюто настрани и ме погледна.

— Филе от морски език.

— Звучи добре.

Моят клиент махна с ръка на келнера, който стоеше наблизо, но се боеше да застане до масата. Поръча и за двамата, плюс бутилка шардоне, и напомни на сервитьора за минералната ми вода с лимон. После сплете пръсти над покривката и ме погледна очаквателно.

— Можех да вечерям с Доминик Дън. Дано това тука си струва.

— Определено ще си струва, Уолтър. Защото сега ще престанеш да криеш от мен. Ще ми кажеш цялата истина. Истинската история. Разбираш ли, ако знам каквото знаеш и ти, обвинението няма да успее да ме надиграе. Ще съм наясно какви ходове планира Голанц още преди да ги е направил.

Елиът кимна, сякаш се съгласяваше, че е време да достави стоката.

— Не съм убил жена си, нито нейния нацистки любовник. Повтарям ти го още от първия ден.

Поклатих глава.

— Това не е достатъчно. Казах, че искам цялата история. Искам да знам какво всъщност се е случило, Уолтър. Искам да знам какво става, иначе се разкарвам.

— Не бъди смешен. Никой съдия няма да ти позволи да напуснеш по средата на процеса.

— Готов ли си да заложиш свободата си на тази карта, Уолтър? Ако искам да се избавя от това дело, ще намеря начин да го направя.

Той се поколеба и впери поглед в мен.

— Трябва да внимаваш с онова, което искаш. Може да е опасно.

— Ще рискувам.

— Обаче аз не съм сигурен, че мога.

Наведох се към него.

— Какво значи това, Уолтър? Какво става? Аз съм твой адвокат. Можеш да ми кажеш какво си направил и никой няма да узнае.

Преди да успее да отговори, келнерът донесе бутилка минерална вода от Европа и огромна чиния с лимонови резенчета. Щяха да стигнат за всички в ресторанта. Елиът го изчака да ми напълни чашата и да се отдалечи.

— Става това, че си нает да ме защитаваш пред съдебните заседатели. По мое мнение засега се справяш отлично и подготовката ти за защитната фаза е на най-високо ниво. И всичко това — само за две седмици. Изумително!

— Стига глупости!

Казах го прекалено високо. Елиът се огледа и гневно стрелна с очи една жена на съседна маса, която беше чула възклицанието ми.

— Говори по-тихо. Отношенията между клиент и адвокат трябва да си останат на тази маса.

Погледнах го. Усмихваше се, но знаех, че ми напомня и за нещо, в което вече го бях уверил — че казаното си остава между нас. Дали това предполагаше, че най-после е готов да говори? Изиграх единствения си коз.

— Разкажи ми за подкупа, който е дал Джери Винсънт.

Отначало зърнах в очите му мимолетен шок. Мястото му зае многозначително изражение, сякаш колелцата вътре са се завъртели и е събрал две и две. После ми се стори, че виждам кратък проблясък на съжаление. Щеше ми се до мен да седеше Джули Фарвър. Тя можеше да проникне в мислите му по-добре от мен.

— Това е изключително опасна информация — каза той. — Откъде я получи?

Очевидно не можех да разкрия на клиента си, че съм я получил от полицейски детектив, с когото в момента си сътруднича.

— Да речем, че тя си вървеше с делото, Уолтър. Имам целия архив на Винсънт, включително счетоводните му книги. Не беше трудно да установя, че е пренасочил сто хиляди от твоя аванс към неизвестна трета страна. Заради подкупа ли са го убили?

Стиснал с два пръста изящното столче на чашата си с мартини, Елиът я вдигна и я изпи на един дъх. Кимна на някого над рамото ми. Искаше още една. После ме погледна.

— Спокойно мога да кажа, че до смъртта на Джери Винсънт се стигна по стечение на обстоятелствата.

— Не се ебавам с теб, Уолтър. Трябва да знам — за да защитавам не само теб, но и себе си.

Той остави празната чаша отстрани и след две секунди някой я отнесе. Елиът кимна, сякаш беше съгласен с мен.

— Струва ми се, че ти вече си открил причината за смъртта му. През цялото време беше в делото. Даже ми я спомена.

— Не разбирам. Какво съм ти споменал?

— Той се готвеше да отложи процеса — нетърпеливо отвърна Елиът. — И беше убит, преди да успее да подаде искането.

Опитах се да подредя пъзела, ала не разполагах с достатъчно елементи.

— Не разбирам, Уолтър. Искал е да отложи процеса и затова е бил убит, така ли? Защо?

Клиентът ми се наведе към мен и почти зашепна:

— Добре, ти сам ме попита. Ще ти кажа. Но после недей да обвиняваш мен, когато ти се прииска да не знаеш. Да, имаше подкуп. Той го даде и всичко си беше наред. Насрочиха процеса и само трябваше да се подготвим за него. Трябваше да спазим графика. Без никакво отлагане. Само че той си промени мнението и реши да внесе искане за отлагане.

— Защо?

— Не знам. Струва ми се, смяташе, че може да спечели делото и без подкупа.

Елиът явно не знаеше за телефонните обаждания от ФБР. В противен случай сега беше моментът да го спомене. Очевидният интерес на Бюрото към Винсънт бе напълно основателна причина за отлагане на съдебен процес, за който е бил даден подкуп.

— Значи е бил убит заради отлагането на процеса, така ли?

— Така предполагам, да.

— Ти ли го уби, Уолтър?

— Аз не съм убиец.

— Пратил си му наемен убиец.

Елиът уморено поклати глава.

— Нито пращам наемни убийци.

Към сепарето се приближи келнер с поднос и количка и двамата се отдръпнахме на столовете си, за да му дадем възможност да си свърши работата. Той обезкости рибата, приготви порциите ни и ни ги сервира с две канички сос бьор блан. После постави пред Елиът ново мартини и две винени чаши. Отпуши поръчаната от клиента ми бутилка и го попита дали желае да опита виното. Продуцентът поклати глава и му нареди да се махне.

— Добре — казах, когато останахме сами. — Да се върнем към подкупа. Кой беше подкупен?

Елиът преполови новото си мартини на една глътка.

— Това би трябвало да е очевидно, ако се замислиш.

— Значи съм глупак. Помогни ми.

— Процес, който не бива да се отлага. Защо?

Продължавах да се взирам в него, но вече без да го гледам. Потънах в себе си и се съсредоточих върху гатанката. Отмятах възможностите — съдията, прокурорът, ченгетата, свидетелите, съдебните заседатели… Осъзнах, че подкупът и неподлежащият на отлагане процес се пресичат в една-единствена точка. Ако отложеха процеса за друга дата, щеше да се промени една-единствена величина. Съдията, прокурорът и всички свидетели щяха да останат същите, независимо за кога е насрочено началото му. Но списъкът на потенциалните съдебни заседатели се сменяше всяка седмица.

— Някой от съдебните заседатели е твой човек.

Елиът не реагира. Остави ме да до проуча откритието си и аз го направих. Мислите ми обходиха лицата в ложата. Два реда с по шест места. Спрях на заседател номер седем.

— Номер седем. Ти искаше да бъде избран. Знаел си. Кой е той?

Клиентът ми леко кимна и ми отправи онази своя усмивчица. И преспокойно лапна хапка от рибата, преди да отговори на въпроса ми, сякаш си приказвахме за шансовете на Лейкърс да стигнат до плейофите, а не за манипулиране на процес за убийство.

— Нямам представа кой е и изобщо не ми трябва да знам. Но е наш човек. Казаха ни, че номер седем ще е наш човек. Неговата работа е да убеждава. Когато се стигне до обсъждането, той ще насочи мненията в наша полза. Със защитата, която разработи Винсънт и която ти прилагаш в действие, сигурно ще им е нужен съвсем слаб тласък. Сигурен съм, че ще получим оправдателна присъда. Но той най-малкото няма да отстъпи от позицията си и ако се стигне до преиграване, просто пак ще започнем отначало. Никога няма да ме осъдят, Мики. Никога.

Отблъснах чинията си настрани. Не можех да ям.

— Стига гатанки, Уолтър. Разкажи ми как се стигна дотам. Разкажи ми от самото начало.

— От самото начало ли?

— От самото начало.

Елиът се засмя на тази мисъл и си наля чаша вино. Един сервитьор се хвърли да поеме тази операция от него, но моят клиент му махна с бутилката в ръка да се отдалечи.

— Това е дълга история, Мики. Искаш ли глътка вино, докато я слушаш?

И наведе гърлото на бутилката над празната ми чаша. Изкушавах се, но поклатих глава.

— Не, Уолтър, не пия.

— Не съм сигурен, че мога да имам доверие на човек, който не пие поне от време на време.

— Аз съм твой адвокат. Можеш да ми имаш доверие.

— Имах доверие и на предишния, а я виж какво се случи с него!

— Не ме заплашвай, Уолтър. Просто ми разкажи историята.

Той отпи голяма глътка и остави чашата си на масата прекалено рязко. После се огледа, за да види дали някой в ресторанта е забелязал. Стори ми се, че всичко това е театър. Всъщност проверяваше дали не ни наблюдават. Обходих своето зрително поле, доколкото можех, без да го правя очевидно. Не видях Бош, нито друг, когото да определя като ченге.

Елиът започна разказа си.

— Когато пристигнеш в Холивуд, няма значение кой си и откъде идваш, стига да носиш едно нещо в джоба си.

— Пари.

— Точно така. Преди двайсет и пет години пристигнах тук и имах пари. Отначало ги вложих в няколко филма, а после и в едно загубено студио, което никой не ебаваше за нищо. И го направих конкурентоспособно. Още пет години и вече няма да приказват за Голямата четворка. А за Голямата петорка. Арчуей ще се нареди до Парамаунт, Уорнърс и останалите.

Не очаквах, че ще се връщаме чак двайсет и пет години назад.

— Добре, Уолтър, всичко това за успеха ти ми е ясно. Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че парите не бяха мои. Когато пристигнах тук, не носех собствените си пари.

— Нали фамилията ти притежавала фосфатна мина или спедиторска компания във Флорида?

Той кимна.

— Вярно е, но зависи какво разбираш под „фамилия“.

Осени ме със закъснение.

— За мафията ли говориш, Уолтър?

— Говоря за една организация с огромен оборот във Флорида, която се нуждаеше от законен бизнес, за да изпира печалбите си, и подставени лица, които да ръководят видовете бизнес. Аз бях счетоводител. Бях едно от тези подставени лица.

Вече лесно можех да до наредя пъзела. Флорида преди двайсет и пет години. Зенитът на безпрепятствения приток на кокаин и пари.

— Пратиха ме на запад — продължи Елиът. — Имах легенда и куфари, пълни с пари. И обичах киното. Биваше ме да избирам филмите и да ги произвеждам. Поех Арчуей и го превърнах в компания за милиарди долари. И после жена ми…

Изражението му стана тъжно.

— На сутринта след дванайсетата ни годишнина, когато брачният договор тъкмо я беше направил моя съсобственичка, тя ми каза, че ме напускала. Щяла да поиска развод.

Кимнах. Разбирах. Брачният договор даваше на Мици Елиът половината от акциите на Уолтър Елиът в Арчуей Студиос. Само че той беше подставено лице. Акциите му всъщност принадлежаха на организацията, а тя не беше от онези организации, които ще допуснат половината им инвестиции да си излязат през вратата в пола.

— Опитах се да я разубедя. Не искаше да ме чуе. Беше влюбена в онова нацистко копеле и си мислеше, че той ще я защити.

— Организацията е наела убиец.

Почувствах се адски странно да произнеса тези думи. Огледах се и обходих ресторанта с очи.

— Не се предполагаше, че точно тогава ще отида във вилата — каза Елиът. — Съобщиха ми да стоя надалеч, да си осигуря непоклатимо алиби.

— Тогава защо отиде?

Той ме погледна в очите.

— Защото още я обичах. Не знам защо. Желаех я. Бях готов да се боря за нея. Отидох, за да се опитам да го предотвратя, навярно да се превърна в героя, да спася положението и да си я върна. Не знам. Нямах план. Просто не исках да се случи. Затова отидох там… но беше късно. Когато стигнах, и двамата бяха мъртви. Ужасно…

Елиът се взираше в спомена, може би виждаше сцената в спалнята в Малибу. Сведох очи към бялата покривка. Адвокатът никога не очаква клиентът да му каже цялата истина. Части от нея, да. Но никога студената, суровата и абсолютна истина. Трябваше да имам предвид, че продуцентът е пропуснал отделни моменти. Но и онова, което ми беше казал, ми стигаше засега. Идваше ред да поговорим за подкупа.

— И после е дошъл Джери Винсънт — подсказах му.

— Да.

— Разкажи ми за подкупа.

— Няма много за разказване. Фирменият ми адвокат ме свърза с Джери и всичко вървеше нормално. Договорихме се за хонорара и после той дойде при мен, това беше в началото, някъде преди пет месеца, и каза, че към него се обърнал някой, който можел да пробута наш човек за съдебен заседател. Каквото и да се случело, той твърдо щял да държи за оправдателна присъда, но и щял да работи в полза на защитата по време на обсъждането. Щял да е сладкодумец, опитен в убеждаването — а бе изпечен мошеник. Обаче имаше една уловка. Щом задействахме тази схема, трябваше да започнем по график, за да може този човек да попадне като съдебен заседател на моя процес.

— И вие сте приели предложението.

— Да. Това беше преди пет месеца. По онова време нямах някаква сериозна защита. Не бях убил жена си, но шансовете като че ли не бяха на моя страна. Нямахме сребърен куршум… и ме беше страх. Бях невинен, обаче виждах, че ще ме осъдят. Затова приехме предложението.

— Колко?

— Сто хиляди в аванс. Както сам си установил, Джери ги изплати чрез своите хонорари. Разду възнаграждението си, аз му платих и после той плати за съдебния заседател. Ако при обсъждането съдебните заседатели не стигнеха до единодушно решение, щях да дам още сто бона, а за оправдателна присъда щяха да са двеста и петдесет. Джери ми каза, че тези хора го били правили и по-рано.

— Подставен съдебен състав ли имаш предвид?

— Да, така се изрази той.

Помислих си, че от ФБР може да са надушили за предишните машинации и затова да са потърсили Винсънт.

— Джери ли е бил адвокат и в предишните случаи?

— Той не ми каза и аз не съм го питал.

— Някога да ти е споменавал, че ФБР души около твоето дело?

Елиът се отдръпна, сякаш току-що съм казал нещо отвратително.

— Не. Това вярно ли е?

Изглеждаше уплашен.

— Не знам, Уолтър. Просто ти задавам въпроси. Но Джери ти е казал, че ще отложи процеса, нали?

Клиентът ми кимна.

— Да. Онзи понеделник. Каза, че нямало нужда от нашия човек. Той имал сребърния куршум и щял да спечели процеса сам.

— И затова са го убили.

— Това трябва да е. Такива хора едва ли ще ти позволят да си промениш намеренията и да им извъртиш номер.

— Какви хора? Организацията ли?

— Не знам. Просто такива хора. Който и да върши такива неща.

— Казвал ли си на някого, че Джери ще отложи процеса?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Тогава на кого е казал Джери?

— Няма откъде да знам.

— Е, с кого е сключил сделка Джери? Кого е подкупил?

— И това не знам. Той не искаше да ми каже. Щяло да е по-добре да не знам имена. Същото, в каквото те убеждавах и аз.

Вече беше малко късно за това. Трябваше да стигна до края и да остана сам, за да помисля. Погледнах недокоснатата риба в чинията си и се зачудих дали да я занеса на Патрик, или някой в ресторантската кухня ще я изяде.

— Знаеш ли, не искам да те подлагам на още по-голям стрес, но ако ме осъдят, съм мъртъв — каза Елиът.

Погледнах го.

— Организацията ли?

Той кимна.

— Ако приберат някого, той се превръща в проблем. Обикновено го очистват още преди да стигне до съда. Не рискуват да се опита да сключи сделка. Обаче аз все още контролирам парите им, нали разбираш. Ако ме очистят, ще изгубят всичко. Арчуей, недвижимите имоти, абсолютно всичко. Затова чакат и наблюдават. Ако ми се размине, пак продължаваме постарому и всичко е наред. Ако ме осъдят, вече се превръщам в прекалено сериозен проблем и няма да изкарам и две нощи в затвора. Ще се доберат до мен и там.

Винаги е добре да знаеш точно какви са залозите, но навярно бих могъл да мина и без да ми ги напомня.

— Става дума за по-висша власт — продължи Елиът. — Тя надхвърля неща като адвокатската тайна. Това, което ти казах тази вечер, не бива да излиза извън тази маса. Нито в съда, нито никъде другаде. Това, което ти казах тази вечер, може да те унищожи за нула време. Също като Джери. Запомни го.

Говореше делово и когато свърши, спокойно си допи виното. Но заплахата се съдържаше във всяка негова дума. Нямаше начин да го забравя.

Той махна с ръка на един сервитьор и поиска сметката.