Майкъл Конъли
Сребърен куршум (44)

42.

Добре, че клиентът ми обичаше да пие мартини преди вечерята, а шардонето с нея. Не бях сигурен, че щях да изкопча от него всичко това, ако алкохолът не го беше накарал да се отпусне и да си развърже езика. Само че не исках да рискувам да го спре пътна полиция точно по време на процеса и настоях да не шофира. Той обаче заяви, че не можел да остави през нощта майбах за четиристотин хиляди долара в някакъв неохраняем гараж в центъра. Затова накарах Патрик да ни закара до колата и седнах зад волана. Патрик ни следваше.

— Тази кола струва четиристотин бона, така ли? — попитах. — Направо ме е страх да я карам.

— Всъщност е малко по-евтина.

— Да, добре, а имаш ли нещо друго? Когато ти казах да не пътуваш с лимузината, не очаквах да се появиш с такъв звяр на процеса, на който те съдят за убийство. Само си помисли какво впечатление правиш, Уолтър. Не изглежда добре. Спомняш ли си какво ми каза, когато се запознахме? Че трябва да спечелиш и извън съдебната зала. Такава кола не ти помага да го направиш.

— Другата ми кола е порше. Карера GT.

— Страхотно. Колко струва?

— Повече от тази.

— Знаеш ли какво, защо не вземеш един от моите линкълни? Даже имам един с регистрационен номер NT GLTY^[5]. Можеш да го покараш известно време.

— Няма нужда. Мога да взема назаем един приличен скромен мерцедес. Това става ли?

— Идеално. Уолтър, въпреки всичко, което ми каза тази вечер, ще направя всичко възможно за теб. Мисля, че шансовете ни са добри.

— Значи ми вярваш, че съм невинен?

Поколебах се.

— Вярвам, че не си застрелял жена си и Рилц. Не съм сигурен, че това те прави невинен, но да го кажем по следния начин: не смятам, че си виновен по обвиненията, които ти повдигат. А повече не ми е нужно.

Той кимна.

— Може би и аз не мога да искам повече. Благодаря ти, Мики.

След това почти не разговаряхме. Съсредоточих се върху това да не съсипя колата, която струваше повече от къщите на повечето хора.

Елиът живееше в Бевърли Хилс, в имение в равнината на юг от Сънсет Булевард. Натисна един бутон на тавана на колата и отвори стоманения портал. Патрик влезе след нас с линкълна. Слязохме и аз подадох на Елиът ключовете. Продуцентът попита дали искам да вляза за по още една чаша и трябваше да му напомня, че не пия. Той ми протегна ръка и аз я стиснах. Почувствах се неловко, сякаш сключвахме някаква сделка за онова, което беше разкрито по-рано. Пожелах му лека нощ и се качих в линкълна.

Вътрешните колелца се въртяха по целия път до вкъщи. Патрик бързо усвояваше нюансите в настроението ми и явно разбираше, че не е моментът да ме прекъсва с общи приказки. Оставяше ме да работя.

Седях, облегнат на вратата, отправил поглед през прозореца, но без всъщност да виждам неоновия свят навън. Мислех си за Джери Винсънт и сделката, сключена с неизвестни лица. Не беше трудно да се досетя как е станало. Въпросът кой обаче стоеше по съвсем друг начин.

Системата на съдебните заседатели се основава на произволен избор на много нива. Това гарантира честност и разнороден социален състав на заседателите. Предварителната група от стотици граждани, ежеседмично призовавани да изпълнят дълга си, се съставя произволно от регистрираните гласоподаватели, както и от имотния регистър и регистрите за комуналните услуги. Кандидатите от тази голяма група, които участват в изборната процедура за конкретен процес, отново се призовават произволно, този път от компютър. Списъкът им се дава на съответния съдия, който поканва първите дванайсет имена или кодови номера да заемат местата в ложата за първия кръг от избора. Имената или номерата в списъка също са в компютърно генериран произволен ред.

Елиът ми беше казал, че след като насрочили датата за процеса, към Джери Винсънт се обърнали неизвестни лица и му предложили да вкарат свой човек в съдебния състав. Уловката била, че процесът не бивало да се отлага. Ако това се случело, техният човек не можел да прехвърли участието си за новата дата. Всичко това ми показваше, че тези неизвестни лица имат пълен достъп до всички нива от произволните процедури: първите призовки за конкретна съдебна палата в конкретна седмица, произволната селекция за изборната процедура за процеса и на първите дванайсет, които да седнат в ложата.

Щом попаднеше в ложата, от подставеното лице зависеше да остане там. Защитата щеше да знае, че не бива да му прави отвод, а като си придадеше вид на клонящ към обвинението, прокурорът също нямаше да го отстрани. Всичко беше съвсем просто, стига датата на процеса да не бъде променена.

Излагането на нещата по този начин ми даваше по-ясна представа за извършената манипулация и за това кой би могъл да стои зад нея. Даваше ми по-ясна представа и за моралната дилема, пред която съм изправен. На вечерята Елиът ми беше признал за няколко престъпления. Но аз бях негов адвокат и тези признания оставаха поверителни по силата на адвокатската тайна. Можех да направя изключение от този принцип, ако се чувствам застрашен от тази информация или ми е известно престъпление, което е замислено, но още не е извършено. Знаех, че Джери Винсънт е подкупил някого. Това престъпление вече беше извършено. За разлика от манипулирането на съдебните заседатели. Това престъпление щеше да бъде извършено едва когато започнеше обсъждането, тъй че бях длъжен да съобщя за него. Елиът очевидно не подозираше за това изключение от принципа за адвокатската тайна или беше убеден, че опасността да ме сполети участта на Джери Винсънт ще ме накара да си държа езика зад зъбите.

Замислих се за всичко това и осъзнах, че трябва да имам предвид още едно изключение. Не бях длъжен да съобщя за подготвяното манипулиране на съдебните заседатели, ако можех да предотвратя извършването на това престъпление.

Поизправих се на седалката и се огледах. Навлизахме в Западен Холивуд по Сънсет. Обърнах се напред и видях позната реклама.

— Патрик, отбий пред „Бук Сууп“. Искам да изтичам дотам за минутка.

Той спря линкълна до тротоара пред книжарницата. Казах му да изчака и изскочих от колата. Влязох през главния вход и тръгнах към дъното. Въпреки че обичах тази книжарница, не бях дошъл, за да купувам книги. Исках да се обадя по телефона, без Патрик да ме чува.

Около стелажите с трилъри нямаше много клиенти. Продължих още по-навътре и намерих един уединен ъгъл с големи албуми, натрупани върху лавиците и масите. Извадих телефона си и набрах номера на своя детектив.

— Сиско, аз съм. Къде си?

— Вкъщи. Какво има?

— Лорна там ли е?

— Не, отиде на кино със сестра си. Би трябвало да се върне след…

— Добре. Трябва да поговоря с теб. Искам да направиш нещо, но може да не ти хареса. В такъв случай ще те разбера. Така или иначе, не бива да разговаряш с никого за това. Включително с Лорна.

Отсреща последва колебание.

— Кого трябва да убия?

И двамата се разсмяхме, което донякъде облекчи напрежението.

— Може да поговорим за това по-късно, но най-вероятно ще е също толкова рисковано. Искам да проследиш един човек и да научиш всичко възможно за него. Проблемът е, че ако те пипнат, и на двамата сигурно ще ни отнемат разрешителните.

— Кой е той?

— Заседател номер седем.