Майкъл Конъли
Сребърен куршум (3)

2.

На четвъртия ден от делото в зала 109 в съдебната палата в центъра най-после дочаках лъжата, превърнала се в меча, с който изкормих обвинението. Двете убийства, в които обвиняваха клиента ми Барнет Удсън, можеха да го пратят в онази стоманеносива стая в затвора „Сан Куентин“, където те изпровождат на оня свят с отровна инжекция.

Удсън, двайсет и седем годишен наркодилър от Комптън, бе обвинен в грабеж и убийство на двама студенти от Уестуд, които искали да си купят от него кокаин. А той вместо това решил да им вземе парите и да ги убие с пушка с рязана цев. Или поне така твърдеше прокурорът. Ставаше дума за престъпление, извършено от чернокож срещу бели, което бездруго утежняваше положението на Удсън — и то само четири месеца след безредиците, които бяха обърнали града надолу с главата. На всичко отгоре убиецът се опитал да скрие злодеянието си, като завързал тежести на двата трупа и ги хвърлил в Холивудския язовир. След като престояли четири дни на дъното, те изплували на повърхността като ябълки в бъчва. Като гнили ябълки. Мисълта за разлагащите се трупове в язовира, който бе основен източник на питейна вода за целия град, предизвика всеобщо призляване. Когато свързаха Удсън с убитите по телефонните разпечатки и го арестуваха, общественият гняв се изсипа отгоре му. Областната прокуратура моментално заяви, че ще поиска смъртна присъда.

Доказателствата срещу Удсън обаче изобщо не бяха категорични. Обвинението разчиташе главно на косвени доказателства — телефонните разпечатки — и показанията на свидетели, които също бяха престъпници. И на най-челно място в тази група се мъдреше свидетелят на обвинението Роналд Торънс. Той твърдеше, че Удсън му признал за убийствата.

Торънс и Удсън били затворени на един и същи етаж в Централния мъжки затвор. И двамата били в общ затворнически модул, състоящ се от два реда единични килии, шестнайсет на брой, всички с обща „дневна“. По онова време и шестнайсетимата затворници били чернокожи, съобразно рутинната, макар и спорна затворническа практика на „безопасно разделяне“, според която затворниците се делят по раса и принадлежност към банди, за да се избегнат сблъсъци и насилие. На Торънс му предстоял процес за грабеж и нанасяне на тежки телесни повреди, резултат от участието му в грабежите по време на безредиците. От шест сутринта до шест вечерта затворниците в килиите имали право на достъп до дневната, където се хранели, играели карти на масите и изобщо контактували помежду си под бдителния поглед на надзирателите в разположената отгоре стъклена кабина. Според Торънс тъкмо на една от тези маси моят клиент му признал, че убил двете уестудски момчета.

Прокуратурата беше положила всички усилия да направи своя главен свидетел представителен и убедителен за пред съдебните заседатели, само трима, от които бяха чернокожи. Бяха го избръснали и подстригали — нищо общо с дотогавашната му афроприческа — и когато пристигна в съда на четвъртия ден от процеса на Удсън, носеше бледосин костюм без вратовръзка. Прокурорът Джери Винсънт го накара да опише разговора, който бил водил с Удсън една сутрин. Клиентът ми не само му признал за убийствата, заяви той, но споделил с него и много от характерните подробности от престъплението. С други думи, обвинението искаше да посочи на съдебните заседатели, че такива неща може да са известни само на истинския убиец.

По време на разпита Винсънт водеше Торънс на къса каишка, тоест задаваше му дълги въпроси, с цел да получи кратки отговори. Въпросите си бяха насочващи, обаче аз не повдигах възражение дори когато съдия Компаниони ме поглеждаше въпросително и направо ми предлагаше да се намеся. Обаче аз не възразявах, защото исках да подчертая контраста. Исках съдебните заседатели да видят какво прави прокуратурата. Когато дойдеше моятт ред, щях да оставя Торънс да отговаря в очакване да получа своя меч.

Винсънт приключи в единайсет и съдията ме попита дали искам обедната почивка да е по-рано, преди да започна разпита на свидетеля. Отговорих му, че не искам и че нямам нужда от почивка. Казах го така, все едно съм възмутен и не мога да чакам цял час, за да се заема с човека на свидетелската скамейка. Изправих се и отидох на катедрата, като взех със себе си една дебела папка и бележник.

— Господин Торънс, казвам се Майкъл Холър. Работя в Бюрото за служебна защита и представлявам Барнет Удсън. Познаваме ли се с вас?

— Не.

— И аз така мисля. Обаче вие и подсъдимият господин Удсън сте познати отдавна, нали така?

Торънс се ухили, все едно ми казваше „я стига глупости“. Само че аз прилежно си бях приготвил домашното и знаех точно с кого си имам работа. Той беше на трийсет и две и беше прекарал една трета от живота си по затворите. Образованието му се изчерпваше с четвърти клас, когато престанал да ходи на училище и родителите му или не забелязали, или не ги интересувало. По силата на закона за третото престъпление, според който рецидивистите получават максимални присъди, сега го очакваше награда за цялостно творчество, ако го осъдеха по обвинението в грабеж и нанасяне на тежки телесни повреди на управителка в обществена пералня. Престъплението било извършено през трите дни на безредици и плячкосване, обърнали града надолу с главата след оправдателните присъди на четиримата полицаи, обвинени за побой над чернокожия Родни Кинг, спрян за неправилно шофиране. Накратко, Торънс имаше основателна причина да помогне на държавата да се справи с Барнет Удсън.

— Е, познаваме се от няколко месеца, не повече — отвърна той. — От пандиза.

— Искате да кажете от затвора, нали така?

— Да.

— Значи твърдите, че преди това не сте познавали Барнет Удсън, така ли? — попитах изненадано.

— Не, запознахме се в затвора.

Записах си нещо в бележника, все едно току-що сме чули важно признание.

— Ами в такъв случай хайде да направим малко изчисления, господин Торънс. Барнет Удсън е прехвърлен в затворническия модул, в който вече сте били вие, на пети септември тази година. Спомняте ли си го?

— Да, спомням си как дойде, да.

— А вие защо бяхте в затвора?

Винсънт се изправи и възрази, че питам за неща, които той вече бил обхванал по време на разпита си. Отговорих, че искам да получа по-пълно обяснение за причините за затварянето на Торънс. Съдия Компаниони ми даде картбланш и нареди на свидетеля да отговори на въпроса.

— Както казах, обвинен съм в грабеж и нанасяне на тежки телесни повреди.

— И тези предполагаеми престъпления са извършени по време на безредиците, нали така?

Поради антиполицейските настроения, обзели малцинствата в града още от безредиците, по време на избора на съдебни заседатели се бях борил да включа колкото може повече тъмнокожи. Сега обаче ми се отваряше възможност да обработя петимата бели заседатели, които успя да ми наложи прокурорът. Исках да знаят, че човекът, на когото обвинението разчита толкова много, е един от виновниците за кадрите, които са гледали по телевизията през май.

— Да, и аз бях навън като всички останали — потвърди Торънс. — Куките в тоя град съвсем са се разпасали, ако питате мен.

Кимнах, все едно съм съгласен с него.

— И вие сте реагирали на несправедливите присъди в процеса за побоя над Родни Кинг, като сте ограбили една шейсет и две годишна жена и сте я повалили в безсъзнание със стоманено кошче за боклук, така ли? Вярно ли е това, господин Торънс?

Той погледна към масата на обвинението, после към адвоката си, който седеше на първия ред в галерията. Дори да бяха репетирали отговора на този въпрос, в момента никой от тях не можеше да му помогне.

— Не съм го извършил — каза накрая.

— Значи сте невинен за престъплението, в което ви обвиняват, така ли?

— Абсолютно.

— Ами грабежите? Никакви престъпления ли не сте извършили по време на безредиците?

— По тоя въпрос се позовавам на Петата поправка — след кратко мълчание, по време на което отново погледна адвоката си, отвърна Торънс.

Точно това очаквах всъщност. Продължих със серия въпроси, с които целях да не му оставя друг избор, освен да се инкриминира или да откаже да отговори, като се позове на закрилата на Петата поправка. Накрая, след като го направи шест пъти, на съдията му писна от подчертаването на едно и също, и ме върна на конкретния проблем. Неохотно се подчиних.

— Добре, стига за вас, господин Торънс. Да се върнем към познанството ви с господин Удсън. Бяха ли ви известни подробностите за това двойно убийство, преди да се запознаете с обвиняемия в затвора?

— Не, господин адвокат.

— Сигурен ли сте? Случаят беше отразен изключително подробно в медиите.

— Аз съм в затвора бе, човек!

— В затвора няма ли телевизор и вестници?

— Аз вестници не чета, пък телевизорът в модула е счупен, откакто съм там. Направихме го на въпрос и казаха, че щели да го оправят, ама ми оправиха кура.

Съдията предупреди Торънс да си сдържа езика и свидетелят се извини. Продължих:

— Според данните от затвора господин Удсън е пристигнал в модула на пети септември, а според доказателствения материал на обвинението вие сте се свързали с прокуратурата на втори октомври, за да съобщите за неговото предполагаемо признание. Това нормално ли ви се струва?

— Ами да, струва ми се нормално.

— Но не и на мен, господин Торънс. Искате да убедите съдебните заседатели, че затворник, обвинен в двойно убийство, който може да бъде осъден на смърт, си е признал пред човек, когото е познавал от няма и месец, така ли?

Торънс сви рамене.

— Тъй си беше.

— Така твърдите вие. Какво ще получите от прокуратурата, ако господин Удсън бъде осъден за тези престъпления?

— Не знам. Нищо не са ми обещавали.

— С вашето досие и повдигнатите ви в момента обвинения, на вас ви предстоят повече от петнайсет години затвор, ако ви осъдят, нали така?

— Това не ми е известно.

— Нима?

— Да. С тия работи се занимава адвокатът ми.

Той не ви ли е казвал, че ако не направите нещо по въпроса, може да влезете в затвора за много дълго време?

— Нищо такова не ми е казвал.

— Ясно. Какво поискахте от прокурора в замяна на показанията си?

— Нищо. Нищо не искам.

— Значи свидетелствате, защото сте убеден, че това е ваш граждански дълг, така ли? — попитах саркастично.

— Точно така — възмутено се тросна той.

Вдигнах дебелата папка от катедрата, за да я види.

— Позната ли ви е тази папка, господин Торънс?

— Не. Поне не си я спомням, не.

— Сигурен ли сте, че не сте я виждали в килията на господин Удсън?

— Никога не съм влизал в неговата килия.

— Сигурен ли сте, че не сте се промъкнали вътре, за да прегледате папката с доказателствения материал, докато господин Удсън е бил в дневната, в банята или в съда?

— Сигурен съм.

— В килията на моя клиент е имало много следствени документи, свързани с обвинението му. В тях са посочени някои от подробностите, за които свидетелствахте сутринта. Това не ви ли се струва подозрително?

Торънс поклати глава.

— Не. Знам само, че както си седеше на масата, той ми разправи какво е извършил. Беше му кофти и ми се изповяда. Да не съм виновен, че хората ми се изповядват?

Кимнах, като че ли му съчувствам за това тежко бреме на човек, с когото хората споделят тайните си, особено ако се отнасят за двойни убийства.

— Разбира се, че не сте, господин Торънс. Бихте ли повторили пред съдебните заседатели точно какво ви разказа той? И без да прибягвате до съкратената версия, с която отговорихте на въпросите на господин Винсънт. Искам да чуя точно какво ви е казал моят клиент. Моля, повторете неговите думи.

Торънс се умълча, сякаш ровеше в паметта си и подреждаше мислите си.

— Ами, значи седяхме сами — започна накрая, — и той просто се разприказва, че му било кофти за онова, дето бил извършил. И к’во си извършил, питам го, и той ми разправи за оная нощ, когато убил ония двамата, и че му било адски кофти.

На лъжата краката са къси. Исках да измъкна от Торънс по-подробен разказ — нещо, което Винсънт беше успял да избегне. Пандизчийските доносници имат нещо общо с всички мошеници и професионални лъжци. Опитват се да скрият измамата с шикалкавене. Увиват лъжите си в памук. Но тъкмо там често е ключът за изобличаването на голямата лъжа.

Прокурорът за пореден път повдигна възражение — свидетелят вече бил отговорил на въпросите, които му задавам, и просто съм го тормозел.

— Ваша чест, свидетелят влага в устата на моя клиент признание — аргументирах се аз. — От гледна точка на защитата, цялото дело се върти около този момент. Съдът ще прояви небрежност, ако не ми позволи изчерпателно да проуча съдържанието и контекста на тези инкриминиращи показания.

Съдия Компаниони кимаше в знак на съгласие още преди да съм довършил последното изречение. Отхвърли възражението на Винсънт и ме покани да продължа. Отново се обърнах към свидетеля и казах малко нетърпеливо:

— Господин Торънс, вие пак обобщавате. Твърдите, че господин Удсън ви е признал за убийствата. Тогава повторете пред съдебните заседатели какво ви е казал. Какви бяха точните му думи, когато ви призна, че е извършил това престъпление?

Той кимна, сякаш чак сега разбираше какво го питам.

— Първо ми каза „Кофти ми е бе, човек“. И аз го питам: „Защо бе, братче?“ Все си мислел за ония двамата, вика той. Не знаех кой има предвид, щото, както вече ви казах, не бях чул нищичко за случая, нали разбирате? „За кои двама?“, питам го, и той вика: „За онези двете негра, дето ги хвърлих в язовира“. Попитах го за к’во става дума и той ми разправи как ги опаткал с пушката и ги увил в телена мрежа, и така нататък. Рече ми: „Направих огромна грешка“, и аз го попитах каква, а той ми вика: „Трябваше да им разпоря коремите, за да не изплуват“. И това беше всичко.

С периферното си зрение бях видял Винсънт да потреперва по средата на дългия отговор на Торънс. И знаех защо. Внимателно се приготвих да нанеса удар с меча.

— Господин Удсън точно тази дума ли използва? Наистина ли нарече жертвите „негра“?

— Да, тъй рече.

Поколебах се, докато обмислях как да задам следващия въпрос. Знаех, че прокурорът само чака да повдигне възражение, ако му дам такава възможност. Нямах право да искам от свидетеля да тълкува. Не можех да използвам думата „защо“, когато се отнасяше до намеренията и мотивите на Удсън. Това подлежеше на възражение.

— Господин Торънс, сред чернокожото малцинство думата „негро“ може да означава различни неща, нали?

— Сигур.

— Това „да“ ли е?

— Да.

— Подсъдимият е афроамериканец, нали така?

Торънс се засмя.

— На мен на такъв ми мяза.

— Вие също сте афроамериканец, нали така?

Той пак се разхили.

— Откакто съм се родил.

Съдията удари с чукчето и ме погледна.

— Наистина ли е необходимо това, господин Холър?

— Извинявам се, ваша чест.

— Моля, продължете.

— Господин Торънс, когато господин Удсън използва тази дума, както твърдите вие, вие изненадахте ли се?

Свидетелят се почеса по брадичката, после поклати глава.

— Ами, не.

— Защо не се изненадахте, господин Торънс?

— Сигур, щото непрекъснато я чувам бе, човек.

— От други чернокожи ли?

— Аха. И от бели съм я чувал.

— Е, когато я използват други чернокожи, като господин Удсън, според вашите показания, за кого се отнася тя?

Винсънт възрази с аргумента, че свидетелят не можел да говори от името на други хора, и Компаниони се съгласи. Замълчах за миг, за да обмисля пътя до нужния ми отговор.

— Добре, господин Торънс — продължих накрая. — Тогава да поговорим за вас. Вие използвате ли тази дума?

— Ми да.

— Добре, и когато я използвате, кого имате предвид?

Той сви рамене.

— Други хора.

— Други чернокожи ли?

— Точно тъй.

— Някога случвало ли ви се е да наречете бели хора „негра“?

Торънс поклати глава.

— Не.

— Добре тогава, вие как го разбрахте, когато Барнет Удсън нарече двамата изхвърлени от него в язовира мъже „негра“?

Винсънт се размърда на мястото си, сякаш се канеше да повдигне възражение, но не го направи с думи. Разбираше, че е безполезно. Бях успял да доведа Торънс до ръба и той вече беше мой.

— Ами, разбрах, че е убил двама чернокожи — отговори свидетелят.

Позата на прокурора отново се промени. Той се прегърби, защото виждаше накъде води хазартното му решение да призове за главен свидетел пандизчийски доносник.

Погледнах съдия Компаниони. И той беше наясно какво предстои.

— Ваша чест, може ли да се приближа до свидетеля?

— Да — разреши съдията.

Отидох при Торънс и поставих оранжевата папка пред него. Беше размер А4, избеляла и изтъркана. В окръжния затвор този цвят беше запазен за лични правни документи, които затворниците имаха право да държат при себе си.

— Добре, господин Торънс, пред вас е папката, в които господин Удсън е съхранявал доказателствения материал, донесен му в затвора от неговите адвокати. Пак ви питам, позната ли ви е тази папка?

— В модула съм виждал много оранжеви папки. Тома не значи, че съм виждал точно тая.

— Твърдите, че никога не сте виждали господин Удсън с неговата папка, така ли?

— Поне не си спомням.

— Господин Торънс, вие сте прекарали трийсет и два дни в един и същи модул с господин Удсън. По-рано свидетелствахте, че той ви се е доверил и е направил признание пред вас. И сега твърдите, че никога не сте го виждали с тази папка?!

Той не отговори веднага. Бях го приклещил в ъгъл, от който нямаше измъкване. Зачаках. Ако продължеше да упорства, че никога не е виждал папката, показанията му за признанието на Удсън щяха да изглеждат подозрителни в очите на съдебните заседатели. Ако пък признаеше, че папката му е позната, пред мен щеше да се отвори огромна врата.

— Исках да кажа, че съм го виждал с папката му, ама никога не съм поглеждал какво има вътре.

Бам. Мой беше.

— Тогава ще ви помоля да отворите папката и да я разгледате.

Свидетелят се подчини. Върнах се на катедрата си, като пътьом хвърлих поглед към Винсънт. Очите му бяха забити в пода и лицето му бе пребледняло.

— Какво виждате, когато отворите папката, господин Торънс?

От едната страна има снимки на два трупа на земята. Закрепени са с телбод — снимките, искам да кажа. А от другата страна има разни документи, доклади и тем подобни.

— Можете ли да прочетете първия документ отдясно? Просто прочетете първия ред от обобщението.

— Не мога да чета.

— Изобщо ли не можете да четете?

— Да. Тъй и не се научих.

— Можете ли да прочетете, който и да е от надписите до отметнатите кутийки над обобщението?

Торънс сведе поглед към папката и съсредоточено сключи вежди. По време на последното му попадане в затвора бяха проверили умението му да чете, за да установят, че е на най-ниското възможно ниво — под равнището на първокласник.

— Не, не мога — отвърна той.

Бързо отидох до масата на защитата и извадих от куфарчето си друга папка и тънко писец. Върнах се на катедрата и написах върху папката „бяла раса“ с големи печатни букви. После я вдигнах така, че и свидетелят, и съдебните заседатели да я видят.

— Господин Торънс, това е един от надписите, отметнати в резюмето. Можете ли да го прочетете?

Винсънт моментално се изправи, обаче свидетелят вече клатеше глава и изглеждаше ужасно засрамен. Прокурорът възрази срещу „безсмислената демонстрация“ и Компаниони прие възражението. Както и очаквах. Просто полагах основите за следващия си ход пред съдебните заседатели и бях сигурен, че повечето от тях са видели Торънс да клати глава.

— Добре, господин Торънс — продължих. — Да преминем към другата страна на папката. Бихте ли описали труповете на снимките?

— Хм, двама мъже. Като че ли има разгъната телена мрежа и платнища и двамата лежат отгоре. Няколко полицаи разследват и снимат.

— От коя раса са мъжете върху платнищата?

— Чернокожи са.

— Някога виждали ли сте тези снимки, господин Торънс?

Винсънт скочи, за да възрази срещу въпроса ми, тъй като вече бил зададен и получил отговор. Все едно да се опитваш да спреш куршум с длан. Съдията строго му каза, че може да се върне на мястото си, или с други думи, че просто трябва да се примири с това, което ще се случи. Щом взимаш лъжец за свидетел, трябва да поемеш удара заедно с него.

— Можете да отговорите на въпроса, господин Торънс — казах аз, след като прокурорът си седна. — Някога виждали ли сте тези снимки?

— Не, господин адвокат, сега ги виждам за пръв път.

— Ще се съгласите ли, че снимките изобразяват онова, което ни описахте по-рано? А именно трупове на двама чернокожи мъже?

— Така ми изглежда. Но не съм виждал снимката преди, само каквото ми разправи той.

— Сигурен ли сте?

— Таквоз нещо не се забравя.

— Вие ни казахте, че господин Удсън признал пред нас убийството на двама чернокожи, но всъщност му е повдигнато обвинение за убийството на двама бели. Очевидно в крайна сметка не е направил такова признание пред вас, не сте ли съгласен?

— Не, той си призна. Каза ми, че е убил ония двамата.

Погледнах съдията.

— Ваша чест, моля папката пред господин Торънс да бъде записана като веществено доказателство на защитата номер едно.

Винсънт възрази, като се аргументира с безпочвеност, но Компаниони отхвърли възражението.

— Вещественото доказателство се приема и ще оставим съдебните заседатели да преценят дали господин Торънс е виждал снимките и съдържанието на папката.

Бях набрал инерция и реших да продължа.

— Благодаря. Ваша чест, струва ми се, че моментът е подходящ и прокурорът отново да запознае своя свидетел с наказанието за лъжесвидетелстване.

Този театрален жест беше предназначен за съдебните заседатели. Очаквах да се наложи да продължа с Торънс и да го изкормя с меча, изкован от собствената му лъжа. Но Винсънт стана и помоли съдията да обяви почивка, докато той се консултира със защитата.

Това ми показа, че току-що съм спасил живота на Барнет Удсън.

— Защитата не възразява — казах на Компаниони.