Майкъл Конъли
Сребърен куршум (32)

31.

Последното откритие прехвърли делото от папките във въображението ми. Започнаха да ми се явяват образи от съдебната зала. Сцени на свидетелски показания и разпити на свидетели. Приготвях костюмите, които щях да нося в съда, и позите, които щях да заемам пред съдебните заседатели. Делото оживяваше в мен, а това винаги беше добър знак. Признак за набрана инерция. Точно разчиташ момента и отиваш на процес с твърдото убеждение, че няма да изгубиш. Не знаех какво се е случило с Джери Винсънт, как действията му може да са довели до неговата смърт и дали смъртта му изобщо е свързана с делото Елиът, обаче имах усещането, че съм овладял положението. Бях набрал скорост и се готвех за битка.

Имах намерение да седна в някое ъглово сепаре в „Дан Тана“ и да нахвърлям някои ключови разпити на свидетели, да изброя основните въпроси и техните вероятни отговори. Нямах търпение да се заема с това и Лорна не биваше да се безпокои за мен. Нямаше да съм сам. Делото щеше да ми прави компания. Не делото на Джери Винсънт. Моето дело.

Бързо прибрах папките, взех още моливи и бележници, угасих осветлението, излязох и заключих. Закрачих по коридора и завих по моста към гаража. Точно когато влизах вътре, видях, че по рампата от първия етаж се качва някакъв мъж. Беше на петдесетина метра от мен и след броени секунди и само след няколко крачки познах в него човека от снимката, която сутринта ми беше показал Бош.

Кръвта ми замръзна. Инстинктивно се настроих за борба или бягство. Останалата част от света изгуби значение. В този момент трябваше да взема решение. Мозъкът ми анализира ситуацията по-бързо от който и да е персонален компютър. И резултатът от изчислението беше, че приближаващият се мъж е убиецът и е въоръжен.

Рязко се обърнах и се затичах.

— Ей! — извика някакъв глас зад мен.

Продължих да тичам. Върнах се по моста до стъклената врата за сградата. Една-единствена кристално ясна мисъл пламтеше по всеки синапс в мозъка ми. Трябваше да се добера до кабинета и да взема пистолета на Сиско. Пъхнах ръка в джоба си, затърсих ключа, рязко го измъкнах и заедно с него навън изхвърчаха банкноти, монети и портфейлът ми.

Докато се опитвах да вкарам ключа в ключалката, чувах тичащи стъпки, които бързо се приближаваха зад мен. „Пистолетът! Вземи пистолета!“

Най-после дръпнах вратата и се втурнах по коридора към кантората. Озърнах се през рамо и видях, че мъжът хваща вратата само миг преди тя да се затвори и заключи. Все още беше по петите ми.

Стиснал ключа в ръка, стигнах до вратата на кантората и припряно го пъхнах в ключалката. Усещах, че убиецът се приближава. Накрая отворих вратата, влязох, затръшнах я и спуснах резето. Натиснах електрическия ключ, минах през приемната и се хвърлих в кабинета на Винсънт.

Пистолетът, който ми беше оставил Сиско, си беше в чекмеджето. Грабнах го, изтеглих го от кобура и отново изскочих в приемната. В отсрещния край на стаята видях силуета на убиеца през матовото стъкло. Опитваше се да отвори вратата. Вдигнах пистолета и се прицелих в сянката.

Поколебах се, после го насочих нагоре и стрелях два пъти в тавана. Гърмежът в затвореното пространство беше оглушителен.

— Аха! — изкрещях. — Хайде влез де!

Силуетът от отсрещната страна на стъклената врата изчезна. Чух отдалечаващи се стъпки в коридора, после вратата на моста се отвори и затвори. Стоях неподвижно и се ослушвах за друг шум. Нищо.

Без да откъсвам очи от вратата, пристъпих към бюрото и вдигнах слушалката. Набрах номера на спешния телефон и ми отговориха веднага — но се включи запис, който ме осведоми, че ме оставят на изчакване, докато се освободи оператор.

Усетих, че треперя, ала не от страх — от прилива на адреналин. Оставих оръжието на бюрото, проверих в джоба си и установих, че не съм си изгубил мобилния телефон. Тъй като едната ми ръка беше заета със слушалката на стационарния апарат, с другата отворих мобифона и се обадих на Хари Бош. Той вдигна още на първото иззвъняване.

— Бош! Онзи тип, който ми показа, току-що беше тук!

— Холър? За какво говориш? Кой?

— Онзи на снимката, която ми показа днес. Онзи с пистолета!

— Добре, успокой се. Къде е той? Ти къде си?

Осъзнах, че гласът ми е напрегнат и рязък от стреса. Засрамих се, дълбоко си поех дъх и се опитах да се успокоя.

— В кантората съм. Кантората на Винсънт. Тръгвах си и го видях в гаража. Дотичах обратно тук и той ме подгони. Опита се да влезе в кантората. Мисля, че си отиде, обаче не съм сигурен. Стрелях два пъти и после…

— Имаш оръжие?!

— Естествено, че имам, по дяволите!

— Предлагам да го оставиш, преди някой да е пострадал.

— Ако онзи тип още е навън, той ще пострада. Кой е той, по дяволите?

Последва кратко мълчание. После Бош каза:

— Засега не знам. Виж, още съм в центъра и самият аз тъкмо си тръгвах за вкъщи. В колата съм. Почакай ме, ще дойда при теб след няколко минути. Остани в кантората и дръж вратата заключена.

— Не се безпокой, нямам намерение да излизам.

— И гледай да не ме застреляш, когато пристигна.

— Няма.

— Ей, Холър?

— Да?

— Какво иска?

— Кой?

— Онзи човек. За какво е дошъл?

— Съвсем основателен въпрос, по дяволите. Обаче не знам отговора.

— Виж, престани да се ебаваш и ми кажи!

— Казвам ти! Не знам. А сега стига си приказвал и ела тук!

Докато виках, неволно свих юмруци и без да искам, стрелях в пода. Подскочих, все едно са простреляли мен.

— Холър! — възкликна Бош. — Какво беше това, по дяволите?

Дълбоко си поех дъх и изчаках да се овладея.

— Холър? Какво става?

— Ела и ще разбереш.

— Улучи ли го? Уби ли го?

Безмълвно затворих телефона.